Защо пропуснах концерта на Памила

---

 

Защо пропуснах концерта на Памила

 

С Галан­цо (моряк и мой човек) и Тони­то (просто човек) пъту­вах­ме за учас­ти­е­то на Пами­ла в Край­мо­рие. Дет­с­ка­та ми меч­та да ста­на диджей беше на път да ста­не реал­ност. Е, няма­ше да съм диджей, само щях да пус­кам плей­бе­ци­те на Пами­ла, но все от някъ­де се започва.

За пръв път щях да озву­ча­вам съби­тие. Придру­жа­ва­щи­те в кола­та бяха морал­на­та ми подкрепа.

Как се съг­ла­си тази фолк певи­ца, не знам!  Сигур­но е по-отча­я­на и от мен, ако го е закъ­са­ла с кари­е­ра­та. Като ми писа във Фей­са „ДА”, напра­во бях полу­жи­ва от изне­на­да. Кога­то тръг­нах да се изявя­вам като диджей (изявя­вам е мно­го сме­ло каза­но),  защо­то съм ходи­ла само на про­би, зна­ех всич­ко за диджейс­т­во­то, бях изка­ра­ла курс, имах и диджейп­се­во­ним – ‘Диджей Ел.

Отивам в заве­де­ни­е­то, замък­на­ла цяла­та си тех­ни­ка, за коя­то похар­чих пет запла­ти, поч­вам да пус­кам спо­ред мен уни­кал­ни, модер­ни пар­че­та и апок­риф­ни също, мик­си­рам, пея, хора­та се весе­лят, под­гря­вам за Хие­ни­те. Те като дой­дат, даже не ме обя­вя­ват за гост звезда.

За диджейс­т­во­то научих три неща: за да си диджей, изоб­що не е важ­но да се кефиш на музи­ка­та, да зна­еш всич­ки пес­ни и под­роб­нос­ти за изпъл­ни­те­ли­те; вто­ро – жена диджей в Бъл­га­рия няма, тре­то- диджейс­т­ва­то се пре­да­ва по наслед­с­тво. До едни таки­ва сери­оз­ни изво­ди бях стиг­на­ла в чет­вър­т­ве­ков­ния си живот.

За съби­ти­е­то тръг­нах­ме мно­го по-рано, имах­ме уго­вор­ка с Пами­ла да напра­вим гене­рал­на репе­ти­ция. Там ни чака­ха десе­ти­на мои при­яте­ли.  Ако и Пами­ла дока­ра тол­ко­ва, може­ше да напъл­ним заве­де­ни­е­то и да скре­пим сът­руд­ни­чес­т­во­то си.

Кон­цер­тът беше обя­вен за девет часа. Надя­вах­ме за чети­ри часа да изми­нем десет­те кило­мет­ра от Бур­гас до Край­мо­рие. Още като потег­лих­ме, раз­брах, че нещо ще се обър­ка. Започ­нах­ме да се дви­жим тро­ма­во, всич­ки бяха в наша­та посо­ка. Сви­ри­ха клак­со­ни, шофьо­ри­те се опит­ва­ха да се изпре­вар­ват отля­во и дяс­но, обста­нов­ка­та започ­на да се изнервя…

Тони­то, ина­че кро­тък мла­деж, псу­ва­ше по пет­на­де­сет мину­ти, кога­то спи­рах­ме, а и кога­то тръг­вах­ме, и в дви­же­ние. Шофьо­рът на так­си­то се дере­ше с Джо Кокър, а ние с Галан­цо си чоп­лих­ме фейс­бу­ка. Аз бях пост­на­ла на сте­на­та си пла­ка­та на Пами­ла и при­зо­ва­вах цяло­то южно Чер­но­мо­рие да дой­де да я слу­ша в кръч­ма­та на Жеко.

В един момент спрях­ме за посто­ян­но. Вече никой не псу­ва­ше, не нер­в­ни­че­ше, не се опит­ва­ше да над­хит­ри дру­ги­те. След пър­вия час деца­та игра­е­ха фут­бол меж­ду коли­те, май­ки­те изва­ди­ха деца­та с колич­ки­те и куче­та­та на каиш­ка, клю­кар­с­т­ва­ха, обсъж­да­ха сери­а­ли, при­чес­ки и гот­вар­с­ки рецеп­ти.  Мъже­те пие­ха на гру­пи вър­ху капа­ци­те на коли­те и спо­ри­ха за фут­бо­ла, пар­ла­мен­та, пре­зи­дент­с­тво­то и скъ­пия бен­зин. Някои прекрач­ва­ха ман­ти­не­ла­та и отива­ха на гос­ти на пъту­ва­щи­те в обрат­на­та посо­ка към север­но­то Черноморие.

Ние седях­ме в кола­та. Тони­то повта­ря­ше репер­то­а­ра си от псув­ни, а аз и Галан­цо си чоп­ли­ме фейс­бу­ци­те. Тър­сих да раз­бе­ра как­во се случ­ва­ше в Край­мо­рие, за сега безус­пеш­но. Поло­же­ни­е­то ста­ва­ше тра­гич­но. Само хели­коп­тер може­ше да ме измък­не от задръс­т­ва­не­то, но нямах позна­ти в граж­дан­с­ка­та авиация.

Кога­то месен­дже­ра ми гроз­но изпис­ка, шофьо­рът вече се над­пя­ва­ше с Аре­та Фран­к­лин, Джон Тра­вол­та и Оли­вия Нютън Джон.

С прискър­бие видях две­те сним­ки, изпра­те­ни от при­ятел. На една­та Пами­ла пее­ше, каче­на вър­ху маса­та, на дру­га­та пий­на­ли хора танцуваха.

Пла­тих на шофьо­ра, тръш­нах вра­та­та на кола­та и се раз­де­лих с бъде­щи­те си твор­чес­ки планове.

 

---

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

---