Разговор с Румен Сейреков – вечният пътник в търсене на светлината, автор на стихотворението „Не съдете моята България“, отличено с поощрителна награда в конкурса на КДК “Нов живец” – Атина „Любов – магическа реалност“

Румен Сей­ре­ков е роден в Доб­рич на 7 юли 1959 г. По при­щяв­ка на съд­ба­та въз­пи­та­ни­кът на хума­ни­тар­на­та гим­на­зия с име­то на све­ти­те бра­тя Кирил и Мето­дий завър­ш­ва ВМЕИ – Вар­на като маши­нен инже­нер и започ­ва рабо­та в изчис­ли­те­лен цен­тър. Но живо­тът оби­ча да поста­вя неща­та на мяс­то­то им и Румен ста­ва зам. упра­ви­тел на в. “Доб­ру­джан­с­ка три­бу­на”, а сега се зани­ма­ва с реклама.

 

В нача­ло­то на 90-те годи­ни Румен Сей­ре­ков пуб­ли­ку­ва кари­ка­ту­ри и епиг­ра­ми във в.”Стършел” и мес­т­на­та пре­са. Поези­я­та го изку­ша­ва по-къс­но и дъл­го вре­ме е него­ва сък­ро­ве­на тай­на. Чрез нея тър­си естес­т­во­то на неща­та и път за себе­поз­на­ние, стре­ми се да събуж­да не чув­с­т­ва, а раз­ми­съл. Убе­ден е, че диха­ни­е­то на поези­я­та дости­га до чита­те­ля чрез рима­та и ритъ­ма, зато­ва бели­ят стих не му е по душа.

Основ­ни теми в твор­чес­т­во­то му са род­на­та земя и сво­бо­да­та на чове­ка. Под­гот­вя за печат чети­ри сти­хос­бир­ки – “Въг­ле­ни в шепа”, “С дъх на бъд­на сво­бо­да”, “Бъл­га­рия – веч­на жара­ва” и “Доб­ру­джа – земя на изкла­си­ли­те жита”.

 

Разговор с Румен Сейреков – вечния пътник в търсене на светлината.

Поне­же сте от Доб­рич, нека започ­нем раз­го­во­ра с пого­вор­ка­та “Доб­ру­джа­не­цът на все­ки вятър яка не вди­га!” Как­во в харак­те­ра ви е наслед­с­тво от Добруджа?

Инте­ре­сът към духов­но­то себе­поз­на­ние и широ­ка­та кул­ту­ра на чле­но­ве­те на Клуб “Нов живец” – Ати­на ми позво­ля­ват един по-задъл­бо­чен отговор.
В тази пого­вор­ка личи мъд­рост­та на доб­ру­джа­не­ца, но тя е чер­та на бъл­га­ри­на въоб­ще. Вак­луш Толев има осно­ва­ние да твър­ди, че в бъл­га­ри­на е вгра­де­на сян­ка­та на мъдростта.
Тай­на­та на мъд­рост­та на доб­ру­джа­не­ца, роди­ла тази посло­ви­ца, е зна­ни­е­то, при­ло­же­но в ежед­не­вен труд. Доб­ру­джа може да не е бога­та на свет­ци, но е бога­та на чес­т­ни и тру­до­лю­би­ви хора. В рав­ни­на­та от беда­та няма къде да се скри­еш, но това не пра­ви хора­та по-страх­ли­ви, а по-гъв­ка­ви, по-сме­ли и по-мъдри.

Като искон­на част от Бъл­га­рия, Доб­ру­джа има една мал­ко позна­та стра­на. В древ­ност­та са я нари­ча­ли “мал­ка­та Ски­тия”. Ски­тия е земя на север от Дуна­ва, извес­т­на като мяс­то на древ­ни посве­ще­ния. Тези земи са цен­тър на кул­та към една от най-изуми­тел­ни­те лич­нос­ти в све­тов­на­та исто­рия – тра­кът Залмок­сиз, кой­то от воин ста­ва роб, от роб – уче­ник на Пита­гор. Осво­бо­ден от него, се връ­ща тук и ста­ва вожд на едно от тра­кийс­ки­те пле­ме­на отсам Бал­ка­на, съз­да­ва рели­гия на без­смър­ти­е­то и демон­с­т­ри­ра въз­кре­се­ние, после се при­на­ся в добро­вол­на жер­т­ва, за да пома­га на пле­ме­то си на земя­та и зато­ва е бил призна­ван за божес­т­во. А по-къс­но­то име на тази земя – Доб­ру­джа, носи виб­ра­ци­я­та “добро­та”.

Без­спор­но така­ва земя може да съз­да­ва в посел­ни­ци­те си и харак­тер, и харак­те­рис­ти­ка. И в един от сти­хо­ве­те си каз­вам, че таки­ва земи зна­ят да раж­дат богове.
Земя­та, на коя­то се раж­да­ме, носи за харак­те­ра ни даде­нос­ти и пред­пос­тав­ки. Как­то и звез­ди­те в момен­та на раж­да­не­то, т.е. наша­та зодия. Но пред­пос­тав­ки­те не са всич­ко, защо­то Тво­ре­цът е дал на сът­во­ре­ния човек пра­во­то да се раз­ви­ва. Даде­нос­ти­те са част от наше­то пре­оп­ре­де­ле­ние, но чове­кът има и пред­наз­на­че­ние. А кога­то го раз­бе­ре, може, над­крач­вай­ки предопре­де­ле­ни­е­то от даде­нос­ти­те, да осъ­щес­т­вя­ва пред­наз­на­че­ни­е­то си, кое­то е Божи­я­та воля у нас.

Доб­ру­джа не е нари­ча­на свя­та или све­ще­на земя. Мес­та, кои­то нари­ча­ме свя­ти, са таки­ва, защо­то са напо­е­ни с духов­на­та виб­ра­ция на поко­ле­ния чове­ци – обик­но­ве­ни хора на тру­да, свет­ци, посве­те­ни. Чове­кът вла­га в земя­та оне­зи отра­бо­те­ни от него виб­ра­ции, кои­то я пра­вят свя­та и све­ще­на. Спо­ред ниво­то на тази виб­ра­ция, опре­де­ле­ни мес­та и земи връ­щат на след­ва­щи­те поко­ле­ния енер­гии и зна­ния, за да ги дообо­га­тят и раз­ви­ят. Така вся­ко мяс­то дава на посел­ни­ци­те си опре­де­ле­ни харак­те­рис­ти­ки, изграж­да­щи характер.

Харак­те­рът на чове­ка е духовността,
коя­то може да осъществява!

Харак­те­рът на чове­ка е духов­ност­та, коя­то може да осъ­щес­т­вя­ва, а пове­де­ни­е­то му е плод на съоб­ра­же­ни­я­та, свър­за­ни с оце­ля­ва­не­то. В този сми­съл нико­га не съм при­емал като прозре­ние думи­те, че пла­ни­на­та раж­да­ла хай­ду­ти, а рав­ни­на­та – тик­ви. Защо­то фор­му­ли­ра­на­та в све­ще­ни­те тек­с­то­ве зада­ча­та на чове­ка е “Ora et labora!” – “молит­ва и рабо­та!”. Пла­ни­на­та и рав­ни­на­та са древ­ни сим­во­ли. Пла­ни­на­та е мяс­то­то, къде­то човек се оттег­ля да отпра­ви молит­ва и къде­то полу­ча­ва откро­ве­ния и зна­ния; рав­ни­на­та е мяс­то­то, къде­то ги при­ла­га и се учи на дру­га­та тай­на – тру­да. Зато­ва Доб­ру­джа не е земя на тик­ви­те, а на злат­но­то жито. Жито­то е сим­вол на плод­ност­та, на духов­на­та тра­пе­за и духов­но­то зна­ние. А това, кое­то съз­да­ва харак­те­ра на чове­ка, е имен­но знанието.

В едно от послед­ни­те ви сти­хот­во­ре­ния, спо­де­ле­ни в соци­ал­на­та мре­жа, пишете:

Бели обла­ци – небес­ни стихове –
оста­вят сво­и­те браз­ди в Небето,
зари­ват посе­ти чуж­ди страхове
и нови семе­на пола­гат, дето
ще рас­нат и дават плод след векове.

Как­во е раз­би­ра­не­то на Румен Сей­ре­ков за сми­съ­ла от същес­т­ву­ва­не­то на поези­я­та и миси­я­та на поети­те! Защо е тол­ко­ва важ­но да бъдат зари­ти страховете?

Наис­ти­на поези­я­та може доб­ре да зари­ва стра­хо­ве­те, но само това не е доста­тъч­но. Зна­ни­е­то е това, кое­то ще осво­бо­ди душев­ност­та на чове­ка от налич­ния и тру­пан с хиля­до­ле­тия страх в душев­ност­та му.

Не само стра­хът от тъм­но­то и непоз­на­то­то, от зве­ро­ве­те и сти­хи­и­те, шета из човеш­ка­та душев­ност. Има и един съз­на­тел­но вну­ша­ван с хиля­до­ле­тия страх – стра­хът от Бога. Това е най-неос­но­ва­тел­ния страх, изпол­з­ван, за да се дър­жи чове­кът в под­чи­не­ние и покор­с­т­во – една кул­ту­ра на стра­ха, привне­се­на в хрис­ти­ян­с­т­во­то от юдейс­ка­та тра­ди­ция. А стра­хът от Бога е най-спъ­ва­ща­та сила. Той е оби­да към самия Тво­рец, кой­то нико­га не е искал да се стра­ху­ва­ме от Него. Зато­ва този страх под­ри­ва пред­наз­на­че­ни­е­то на чове­ка, обез­смис­ля дър­зост­та му за Път и отгон­ва радост­та. А радост­та е усмив­ка­та на Мъдростта.

Но Вак­луш Толев твър­ди, че Духов­на­та въл­на на Мъд­рост­та ще раз­крие на чове­ка една голя­ма тай­на: как­во Бог иска от него, как­во чове­чес­т­во­то чака и как­во съд­ба­та позво­ля­ва! Имен­но осъз­на­та­та и при­ло­же­на Мъд­рост е най-доб­ра­та про­ти­во­от­ро­ва за стра­ха. А Мъд­рост­та е Зна­ние, не добро­де­тел; тя е вът­ре­шен живот на просвет­ле­ние и осве­ща­ва­не, не вън­ш­на показност.

Ако про­дъл­жа иде­я­та за доб­ру­джа­не­ца, то в твор­чес­т­во­то на Йов­ков, на Дора Габе, на дру­ги­те голе­ми писа­те­ли и поети на Доб­ру­джа, няма да видим опа­се­ния и стра­хо­ве, а един здрав житейс­ки опти­ми­зъм. Тай­на­та на опти­миз­ма също се коре­ни в зна­ни­я­та за зако­ни­те и сми­съ­ла на бити­е­то. Нали­чен страх има, защо­то чове­кът е бил въз­пи­та­ван със забра­ни в добро­де­те­ли. А кога­то лип­с­ва вът­реш­но зна­ние, добро­де­те­ли­те няма как да имат устой­чи­вост. Точ­но семе­на­та на духов­но­то зна­ние, посе­ти в душев­ност­та на чове­ка, ще дадат пло­до­ве­те на ево­лю­ци­он­но­то му израс­т­ва­не. А дали ще е ско­ро или след веко­ве – това зави­си от нас, защо­то вре­ме­то е наше, не Божие измерение.

Мно­го умес­тен е въп­ро­сът за зна­че­ни­е­то на поези­я­та. Може би то не е тол­ко­ва същес­т­ве­но, кол­ко­то това на рели­ги­я­та, фило­со­фи­я­та и наука­та. Но в човеш­ка­та ево­лю­ция енер­гии за раз­ви­тие се вли­ват по седем кана­ла; в седем Лъча на ево­лю­ци­я­та чове­кът отра­бот­ва при­ети­те енер­гии и с тях се само­из­г­раж­да. Лъчът на Изкус­т­во­то (а поези­я­та е изкус­т­во) всъщ­ност е по-пра­вил­но да се нари­ча Лъч на Пред­ска­за­ни­е­то. Не слу­чай­но в Оми­ро­ва­та древ­ност поет е озна­ча­ва­ло “ясно­ви­дец”. Сами­ят Омир е сляп, но с вът­реш­но­то си зре­ние ула­вя она­зи реал­ност, за коя­то Вак­луш каз­ва: “Има една реал­ност, по-реал­на от види­ма­та – реал­ност­та на Духа!”.

Фан­та­зи­я­та на поета е твор­чес­ки полет,
кой­то дона­ся от дру­го небе хляб за света.

Фан­та­зи­я­та на поета е твор­чес­ки полет, кой­то дона­ся от дру­го небе хляб за све­та. Ето защо гово­рех за жито­то и хля­ба като за сим­во­ли. А духов­ни­те сим­во­ли не са нере­ал­ност – те са реал­ност от дру­го изме­ре­ние. Зато­ва поези­я­та е тол­ко­ва нераз­би­ра­е­ма поня­ко­га и същев­ре­мен­но тол­ко­ва мощ­но въз­дейс­т­ва­ща. Кога­то чер­пи сюже­ти и идеи не от види­мия свят, а от неви­ди­мия (въп­ре­ки че ги обли­ча в обра­зи от види­мия), поези­я­та ста­ва изкус­т­во, кое­то овла­дя­ва нови прост­ран­с­т­ва. Вак­луш твър­ди, че изкус­т­во, кое­то про­ме­ня све­та, е твор­чес­ко вдъх­но­ве­ние; изкус­т­во, кое­то слу­жи за живот, е вът­реш­но откро­ве­ние! Него­ви­те идеи за поези­я­та като изкус­т­во бяха тези, кои­то ме про­во­ки­ра­ха да сед­на пред белия лист.

Поези­я­та, каз­ва той, носи три тайн­с­т­ва – музи­ка, кар­ти­на и мъд­рост. Музи­ка­та дава ритъ­ма, кой­то се усе­ща и увли­ча; кар­ти­на­та носи обра­за, кой­то се помни; мъд­рост­та дава живот! И само кога­то при­със­т­ват всич­ки­те три маги­чес­ки със­тав­ки, поези­я­та е твор­чес­т­во, не отра­же­ние. Това се опит­вам да достиг­на в сти­хо­ве­те си.

Откъ­де изви­ра непо­ко­ле­би­ма­та ви уве­ре­ност в “про­лет­та”, макар че “вън е мраз и ек на брадва”?

Това усе­ща­не за студ и мраз в човеш­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния без­спор­но е наслед­с­тво от мина­ли­те култури.

То започ­ва от невяр­на­та по същи­на идея за “пър­во­род­ния грях” на Адам. Как може с ети­ке­та “греш­ник”, чове­кът да не изпит­ва мраз? Интер­п­ре­та­ци­я­та, оба­че, е сгре­ше­на. Изгон­ва­не­то на Адам и Ева от Рая не е плод на грях, а потре­ба в инво­лю­ци­я­та на Духа в мате­ри­я­та, така необ­хо­ди­ма за ней­но­то ожи­вот­во­ря­ва­не, кое­то я води в обрат­ния про­цес – този на ево­лю­ци­я­та, коя­то ни сро­дя­ва с Твореца.

Или как е въз­мож­но с нераз­тъл­ме­на­та тай­на на т.н. бит­ка меж­ду добро и зло, да я няма тази смра­зя­ва­ща душев­ност­та безиз­ход­ност? Нито един посве­тен не даде голя­ма­та идея: “Няма зло – има нее­во­лю­и­ра­ло добро!” Защо­то в края на все­ки един от седем­те сът­во­ри­тел­ни дни, опи­са­ни в кни­га Битие на Биб­ли­я­та, Бог поглеж­да сът­во­ре­но­то и пре­цен­ка­та Му е: Това беше добро! Но неп­роз­ре­ни­е­то за голе­ми­те тай­ни нало­жи иде­я­та за бит­ка, вмес­то иде­я­та за ево­лю­ци­он­но­то развитие.

А от тази идея за бит­ка пък изкрис­та­ли­зи­ра една дру­га неис­ти­на – иде­я­та за вра­га. Точ­но тя ми навя обра­за на “брад­ва­та”, чий­то ек няма как да не заглъх­не, кога­то се научим да живе­ем не с ехо­то на съд­ба­та, а с ней­ния глас. А гла­сът на съд­ба­та (она­зи тай­на, коя­то спо­ме­нах – как­во съд­ба­та позво­ля­ва) ни нашеп­ва една нова живот­вор­на идея. Иде­я­та, че чове­ци­те не са сът­во­ре­ни като вра­го­ве. Ако съз­на­ва­ме чове­ка като вло­же­но Диха­ние, а не само като нее­во­лю­и­ра­ла плът в кон­ф­лик­та на меж­ду­лич­нос­т­ни­те и соци­ал­ни­те инте­ре­си, иде­я­та за дру­гия като враг сама ще изтлее в съз­на­ни­е­то на чове­ка. Защо­то дру­гия носи също­то Диха­ние, кое­то носим и ние. А това го пра­ви наш събож­ник, не враг – личен или класов.

Кога­то зър­но­то на тези идеи даде своя плод в ума и душев­нос­та ни, това ще сме­ни пла­нет­на­та соци­о­ло­гия. Ган­ди доб­ре е прозрял без­смис­ли­е­то на ста­ра­та юдейс­ка, но влас­т­на и до днес пла­нет­на соци­о­ло­гия: “Док­т­ри­на­та Око за око може да раж­да само слеп­ци!” Защо­то Хрис­тос пре­ди 2000 годи­ни оста­ви една нова док­т­ри­на: “Оби­чай­те дори вра­го­ве­те си!” За съжа­ле­ние чове­чес­т­во­то не можа да я напра­ви пла­нет­на соци­о­ло­гия. Този наш про­пуск изви­ка на све­та една нова идея, една нова док­т­ри­на, фор­му­ли­ра­на от г‑н Толев, коя­то ще е бъд­на­та тай­на на човеш­ка­та соци­о­ло­гия: “Няма враг, има събож­ник!” Сти­га, раз­би­ра се, да я осъз­на­ем и при­ло­жим. Вече можем да си пред­ста­вим кол­ко потреб­на е тя за бъде­ще­то – насто­я­ще­то мно­го ясно ни го показва.

Виж­да­те как­во богат­с­тво от сим­во­ли, обра­зи и идеи има в твор­чес­т­во­то на посве­те­ни­те, в сло­во­то на Миро­ви­те Учи­те­ли. Тога­ва те не може да не взри­вя­ват съз­на­ни­е­то на хора­та на изкус­т­во­то и да не раж­дат музи­ка, поезия, порив за твор­чес­т­во… А “мраз” и “ек на брад­ва” – те са неиз­беж­ни, но отми­на­ват. Оста­ва чове­кът – веч­ни­ят път­ник. А про­лет­та, така жаду­ва­на от всич­ки, за мен е най-реа­лен сим­вол на Духов­на­та въл­на на Мъд­рост­та, след коя­то ще дой­де и “лято­то” на Истината.

Сти­хот­во­ре­ни­е­то “Ере­ти­ци­те” ме „докос­на“ и заинтригува:

Но сам изга­рял съм си в кладите
и зато­ва гово­ря поетично,
а не с исте­рич­ност на площадите.

Изку­ша­ва­ла ли ви е няко­га диле­ма­та “поет или политик”?

Ако човек не е изга­рял в кла­ди­те на сво­и­те тър­се­ния и прозре­ния, как­ва стой­ност може да има каза­но­то или писа­но­то от него?

Голя­ма е тай­на­та на вът­реш­ни­ят Огън – този, кой­то изга­ря всич­ко ненуж­но и пре­ход­но, за да оста­не потреб­но­то и веч­но­то. В източ­на­та кул­ту­ра на зна­ни­е­то го позна­ват като Зми­я­та-Огън или Кун­да­ли­ни; в само­бит­на­та пра­бъл­гар­с­ка кул­ту­ра е познат като Орен­да­та в гла­ва­та на хана; в кул­ту­ра­та на Пра­вос­ла­ви­е­то е извес­тен като “непо­яж­да­щия Огън”, сли­защ в деня на Въз­кре­се­ни­е­то и кри­ещ нераз­бу­ле­на­та тай­на на въз­кръс­ва­ща­та Духов­ност. Огъ­нят е, кой­то изга­ря ста­ту­та на без­смис­ли­е­то и събуж­да прозре­ни­е­то, с кое­то се пра­вят неп­ре­ход­ни­те дела.

Точ­но това огне­но пре­чис­т­ва­не и тази Огне­на сила лип­с­ват на днеш­ни­те ни поли­ти­ци и вода­чи. Зато­ва ни вър­тят в ома­гьо­са­ния кръг на едно пре­пов­та­ря­но и без­жиз­не­но мина­ло. Или как­то е в сти­хот­во­ре­ни­е­то – поли­ти­ци­те ни не са “ере­ти­ци”. Но Бъл­га­рия е дока­за­ла, че може да раж­да сво­и­те огне­ни чеда и че може да въз­кръс­ва. Тя е един вечен Феникс. Зато­ва съм оптимист.

Ново­то битие не се гра­ди с недо­вол­с­т­во по пло­ща­ди­те и ули­ци­те – то се раж­да вът­ре в човеш­ки­те души. Недо­вол­с­т­во­то е соци­ал­на страст, коя­то води до види­ми вън­ш­ни про­ме­ни, но носи и мно­го беди. Тай­на­та е в изве­де­на­та аур­на същ­ност, коя­то неиз­беж­но побеж­да­ва соци­ал­на­та страст. Като изве­де­на духов­ност, аур­на­та същ­ност е плод на събу­де­ния вът­ре­шен Огън, кой­то вече раз­пал­ва това, кое­то Вак­луш нари­ча “Бъл­га­рия – кла­да на свободата”.

Не съм имал диле­ма “поет или поли­тик”, защо­то пори­вът ми към поли­ти­ка­та пред­шес­т­ва­ше пори­ва да пиша сти­хо­ве. Бър­зо осъз­нах, че за да учас­т­ва в реал­на­та поли­ти­ка, човек тряб­ва да има не само инте­рес и качес­т­ва, а и събу­де­но прозре­ние, идея за бъд­ни­на. При мен поези­я­та дой­де по-къс­но. Но по няка­къв непо­ня­тен начин те се съче­та­ват. Поетът е реа­лен учас­т­ник в поли­ти­ка­та и в дър­жав­ност­та чрез иде­и­те, кои­то излъч­ва в общо­то мис­лов­но поле. Дори бих казал, че в момен­та поети­те са по-реал­ни поли­ти­ци от тези, кои­то се нари­чат така.

“Не съде­те моя­та Бъл­га­рия” е твор­ба, коя­то привле­че вни­ма­ни­е­то на жури­то в кон­кур­са “Любов – маги­чес­ка реал­ност” и спе­че­ли поощ­ри­тел­на награ­да. Изне­на­да ли ви това признание?

Наис­ти­на бях изне­на­дан… Пър­во – днеш­ни­ят човек чес­то нари­ча любов това, кое­то всъщ­ност е обич. Вто­ро – това, кое­то про­во­ки­ра поетич­но­то ми въоб­ра­же­ние, са иде­и­те на Уче­ни­е­то Път на Мъд­рост­та, т.е. иде­и­те на Вак­луш Толев, а не тол­ко­ва иде­и­те на Уче­ни­е­то на Любов­та, т.е. на Хрис­тос. Зато­ва в нача­ло­то реших да не учас­т­вам. А и от памет­та ми не изплу­ва нито едно сти­хот­во­ре­ние за любов­та, освен някол­ко, в кои­то пра­вех срав­не­ние меж­ду Любов­та и Мъд­рост­та като Духов­ни въл­ни, хра­не­щи чове­ка с енер­гии за раз­ви­тие. Но това е пре­ка­ле­но мета­фи­зич­на поезия, тя е моя потре­ба да осмис­ля иде­и­те на Уче­ни­е­то на Вак­луш и не е писа­на за показ.

Но фор­му­ли­ров­ка­та на вашия кон­курс “Любов – маги­чес­ка реал­ност”, беше тол­ко­ва фина и про­во­ки­ра­ща, че съз­на­ни­е­то ми при­пом­ни една теза на Вак­луш: Мъд­рост­та е осъ­щес­т­ве­на Любов! А щом мъд­рост­та не отри­ча любов­та, а я над­граж­да и осве­тя­ва, би тряб­ва­ло да имам сти­хо­ве за тази наис­ти­на магич­на реал­ност – любов­та. И открих, но не мис­лех, че ще бъдат сред отбе­ля­за­ни­те. Е, изне­на­да­та ми беше голя­ма. Бла­го­да­ря на жури­то за оцен­ка­та и насърчението!

Не съде­те моя­та България

Не ще съм в нея 
до послед­ния си дъх, 
а чак до дълбините 
на бъл­гар­с­кия Дух.
А наши­ят Дух е безсмъртен!

Не че съм влю­бен в България – 
влюб­ват се хла­па­ци, ученички. 
За нея се чув­с­т­вам отговорен,
че тя ми дари пове­че от любов
и взе от мене пове­че от всички.
Зато­ва как­во­то и кога­то с нея да стане
дръж­те цели­ят мен отговорен
и мене суро­во съде­те – не нея.

Защо­то: “Бъл­га­рия е идея!”

Как виж­да­те роля­та на Клу­ба на дей­ци­те на кул­ту­ра­та “Нов живец” – Ати­на сред бъл­га­ри­те в Гърция?

Въз­хи­тен съм от това, кое­то науча­вам чрез Фейс­бук или от позна­ти за дей­ност­та на “Нов живец”. Та ваши­ят Клуб раз­ви­ва по-голя­ма дей­ност от бол­шин­с­т­во­то чита­ли­ща в Бъл­га­рия! Тол­ко­ва раз­нос­т­ран­ни и родо­лю­би­ви ини­ци­а­ти­ви, тол­ко­ва задру­жен живот виж­дам да кипи, че да ви зави­ди човек.

А наши­те чита­ли­ща нямат ана­лог в исто­ри­я­та и живо­та на дру­ги­те нации. Те са сре­ди­ща­та на наци­о­нал­ния ни дух в дни на изпи­та­ния; те са тре­зо­ри­те за съх­ра­не­ние на изкон­ни­те ни цен­нос­ти и цен­т­ро­ве­те на просве­ще­ние и посве­ще­ния в раз­лич­ни облас­ти на живо­та. Тук ни е по-лес­но, а вие го пра­ви­те там, в чуж­би­на, пра­ви­те го и за деца­та, и за големите…

Поже­ла­вам на Клу­ба ви да съх­ра­ни она­зи радост, коя­то е усмих­на­та мъд­рост и тя да ви води. Под­дър­жай­те жива връз­ка­та с Роди­на­та. Дер­зай­те и не спи­рай­те да съх­ра­ня­ва­те и въз­ви­ся­вай­те бъл­гар­с­кия Дух, защо­то Бъл­га­рия не е само тери­то­рия, тя е идея – идея, коя­то има бъдеще! 

Бла­го­да­рим на Румен Сей­ре­ков за доб­ри­те думи! 

Интер­вю­то взе Рада Капралова.

---

***

Сър­ца на богове

Едно сър­це на богове
стои у нас и чака –
ще минат мно­го векове,
но ще раз­се­ем мрака.

Духът кога­то освети
души­те веч­но млади,
нався­къ­де ще запламти
пожар на нови клади.

Сър­ца на бъд­ни богове
сто­ят у нас и чакат –
ще минат мно­го векове
и ще изчез­не мракът.

***

Ние, бъл­га­ри­те

С нозе­те си обхож­дай­ки Земята,
по своя път не сетих­ме умора –
в тър­се­не на тай­на­та на свободата,
били сме вой­ни и дос­той­ни хора.

С нозе, поста­ве­ни във стремената,
дина­ми­ка­та кон­на укротихме –
не минах­ме тран­зит през времената,
а във тях свой­та дър­зост вградихме.

Зато­ва по стъп­ки­те ни безжестоки
дори и дру­го­вер­ци са вървели –
не на този свят в чети­ри­те посоки,
а към духов­ни­те му безпредели.

***

Роден съм в пре­де­ли­те на Мал­ка Скития

под було­то на магич­на­та омая,
но не тър­сих врач­ки да питам за събития – 
исках сам пре­де­ли­те си да узная.

В душа­та си сетил бла­го­дат­на­та жажда
за ново­то Зна­ние на мъд­рия Ден,
пра­во от изво­ра пих и видях, че възражда,
а от живот­вор­ност­та му бях възхитен.

Завръ­щах се във Земя­та на сто­те хълма
да си взе­ма нови сили от земята.
И пак неу­мор­но се опит­вах да разтълмя
не бъде­ще­то свое, а бъднината.

***

Тай­на съкровена

Ти носиш свой­то име благодатно, 
Доб­ру­джа моя – мой роден край.
Не просто все­кид­нев­ни­ят кравай 
омес­ва се от твой­то жито златно 
със яки коре­ни в пръстта.

В сре­да­та на неръ­кот­вор­но лято,
под живот­вор­ни неви­ди­ми лъчи,
духов­на­та ти буд­ност в теб класи –
пред­вес­тие за тайн­с­т­во­то богато 
на твой­та бъд­на свобода.

Открих за тебе тай­на съкровена,
раз­брах как­во е в име­то ти скрито.
И не крия, буден щом попита: 
Земя си на девят­ка­та* свещена –
дом на изкла­си­ли­те жита.

* нуме­ро­ло­гич­но - Доб­ру­джа и Доб­рич са девятка