Дъжд
Стоеше мокър – сам сред всички.
Човек от марка “не личи”-
омачкан, безчадърен… Ничий.
И бродеше по мен
с очи.
Ехидно строполи трамваят
и раздроби мига на две.
Небето ни огледа вяло,
опушено, като кюмбе.
Усещах дълго онзи поглед,
по шията ми да пълзи,
да ми развива бавно шала,
да се увива
със коси…
Да ме люлее, да ме гали…
И в този късен, свъсен дъжд,
да ме владее, да ме пали,
един въображаем
мъж!
И после – чаша скучно вино,
и после – допир отегчен,
сред апатичната взаимност
на общия апартамент.
Ти роклята ми, със рутина,
свали – като излишен шлейф.
И ме заля непоносимо
студеният ти афтършейф.
И нежността ти ме обгърна-
бодлива, гладна – и сама.
Дори успях да те прегърна,
и с длани да те напоя.
Дори успях да те заситя,
и даже в шепа скрих трохи…
Но милвах – цяла нощ – косите,
на онзи непознат
грозник.
⇐ назад към тайните на поетите
⇐ назад към конкурса
