Дъжд


Дъжд

 

Сто­е­ше мокър — сам сред всич­ки.

Човек от мар­ка “не личи”-

омач­кан, без­ча­дъ­рен… Ничий.

И бро­де­ше по мен

с очи.

 

Ехид­но стро­по­ли трам­ва­ят

и раз­дро­би мига на две.

Небе­то ни огле­да вяло,

опу­ше­но, като кюм­бе.

 

Усе­щах дъл­го онзи поглед,

по шия­та ми да пъл­зи,

да ми раз­ви­ва бав­но шала,

да се уви­ва

със коси…

 

Да ме люлее, да ме гали…

И в този късен, свъ­сен дъжд,

да ме вла­дее, да ме пали,

един въоб­ра­жа­ем

мъж!

 

И после — чаша скуч­но вино,

и после — допир отег­чен,

сред апа­тич­на­та вза­им­ност

на общия апар­та­мент.

 

Ти рок­ля­та ми, със рути­на,

сва­ли — като изли­шен шлейф.

И ме заля непо­но­си­мо

сту­де­ни­ят ти афтър­шейф.

 

И неж­ност­та ти ме обгър­на-

бод­ли­ва, глад­на — и сама.

Дори успях да те пре­гър­на,

и с дла­ни да те напоя.

 

Дори успях да те заси­тя,

и даже в шепа скрих тро­хи…

 

Но мил­вах — цяла нощ – коси­те,

на онзи непоз­нат

гроз­ник.


назад към тай­ни­те на поети­те
назад към кон­кур­са

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.