Бягство от смъртта на мама

 

Моята Малка Тайна

 

 


 

Бягство от смъртта на мама

 

Кога­то съм тъж­на, неу­ве­ре­на и се чув­с­т­вам някак изгу­бе­на се връ­щам назад във вре­ме­то.

Пре­лис­т­вам днев­ни­ка си и попа­дам на този текст, кой­то съм напи­са­ла пре­ди две годи­ни:

Ако Тя беше жива, как­во ли би ми каза­ла сега?”

Мама…Толкова отдав­на си тръг­на — цели шес­т­на­де­сет годи­ни. Вър­вя без нея… и към нея…

Дали да я питам накъ­де да поема — по тази, или по дру­га пъте­ка…

Душа­та ми тъгу­ва… Лип­с­ваш ми, Мамо…

Седя тук в пар­ка сама…Август е. Летен ден…в ран­ния сле­до­бед. Полъх­ва вет­рец и гали коси­те ми. Иска  ми се ти да беше това — да хва­на ръце­те ти, Мамо, и като мал­ко моми­чен­це да те питам за всич­ко.

Как­во е това, Мамо?

Тръг­вам към зале­за и все те тър­ся. Пъте­ки­те ми са пус­ти без теб.

Как­во ли би ми каза­ла? Мама…

- Не тъгу­вай, мое­то моми­че! Аз все още те оби­чам! Не уни­вай, не се стра­ху­вай, не пла­чи, рад­вай се на този пъс­тър свят — не е тол­ко­ва лош! Огле­дай се! Бога­та си! В душа­та ти гори още пла­мък. Раз­да­вай на все­ки иск­ри­ци от този пла­мък. Ти си раз­лич­на, спе­ци­ал­на, неве­ро­ят­на и кра­си­ва! Живей!

Чуден летен ден. Вятъ­рът ме гали. Дали не са пръс­ти­те на Мама?

Тя е дошла дотук за мал­ко, сляз­ла е от небе­то, за да ми дари още мал­ко обич.

Съл­зи напи­рат в очи­те ми, преглъ­щам ги и отно­во чувам:

- Не тъгу­вай, мое­то моми­че! Усмих­ни се на све­та и той ще ти отвър­не с усмив­ка! Аз съм до теб!

Чуден летен ден. Вятъ­рът про­дъл­жа­ва да си играе неж­но с коси­те ми…с неви­ди­ми­те си пръс­ти.

Мама беше до мен…

Веро­ят­но ще да е бил един от тъж­ни­те ми дни. Спом­ням си само, че бях в пар­ка сама… със себе си. Човек има нуж­да от таки­ва мину­ти, кога­то може да над­ник­не и види как­во се случ­ва с душа­та му.

На мои­те годи­ни би тряб­ва­ло да въз­при­е­мам смърт­та с пове­че мъд­рост. Тя е част от живо­та — него­вия завър­шек и ново нача­ло. Но…така и не се при­ми­рих със загу­ба­та на май­ка ми. Стран­но­то е това, че до бол­ка ми лип­с­ва след тол­ко­ва годи­ни, и като че ли вче­ра тя си е тръг­на­ла, как­то каз­ват някои, за по-доб­рия свят. Но аз я искам тук до мен — сега и вина­ги, дока­то съм жива.

Не гово­ря за това пред близ­ки и позна­ти, защо­то не мога да скрия въл­не­ни­е­то си и съм гото­ва да се про­съл­зя пред тях. В таки­ва момен­ти ста­вам уяз­ви­ма като мал­ко дете, а съм вече след шест­де­сет­те. Все пак, една доста солид­на въз­раст… Тър­си­ла съм обяс­не­ние за себе си и успо­ко­е­ние, но уви, това е нещо, кое­то не успя­вам да кон­т­ро­ли­рам въп­ре­ки годи­ни­те. Мама — една дос­той­на жена за въз­хи­ще­ние със своя при­мер за при­ема­не на неща­та от живо­та, таки­ва, как­ви­то са и стре­ме­жа и да ги оцве­ти със мъд­рост­та си, че не е тол­ко­ва зле, след като всич­ко въз­мож­но си напра­вил за това, деца­та ти да вър­вят напред.

Тиха, скром­на жена, още на два­де­сет пра­ви своя избор, а дали всъщ­ност е бил ней­ни­ят? Иска­ла е да учи и да ста­не учи­тел­ка, но дядо и кой­то дър­жал пари­те, изка­ра­ни с непо­си­лен труд от пол­с­ка­та рабо­та бил кате­го­ри­чен: “Жен­с­ко­то е чуж­до и няма да хвър­ля­ме пари на вятъ­ра!”. Теж­ка при­съ­да и пре­кър­ше­ни кри­ле на един млад човек. Не слу­чай­но биту­ва мисъл­та, че най-голе­ми­те рани поня­ко­га ни ги нана­сят най-близ­ки­те. Мама носе­ше гор­чил­ка­та в себе си и ми се стру­ва, че въп­ре­ки недо­и­мъ­ка и труд­нос­ти­те на сел­с­кия живот беше си обе­ща­ла, че това няма да се слу­чи на деца­та и. И два­ма­та с брат ми полу­чих­ме това обра­зо­ва­ние, кое­то си поже­лах­ме, кога­то му дой­де вре­ме­то. Това беше голям товар — без­сън­ни нощи, рабо­та на поле­то, рабо­та над пле­тач­на­та маши­на, заед­но с оби­чай­ни­те без­б­рой­ни гри­жи покрай дома­кин­с­т­во­то и живот­ни­те в сел­с­кия двор. Не си спом­ням, кол­ко­то и да напря­гам памет­та си, да се е оплак­ва­ла, че и е теж­ко. Този неин при­мер и до днес ми пома­га да издър­жа на изпи­та­ни­я­та по моя път.

Мисъл­та за Мама — моя тай­на и моя бол­ка. Дали успях да и пока­жа кол­ко мно­го я оби­чам?

Навремето…Сега с годи­ни­те все пове­че мис­ля за нея и тру­пам тъга. Опит­вам се да я скрия  и да изглеж­дам сил­на, но в мину­ти на раз­ми­съл и умо­ра ми се пла­че… и отно­во. Като че ли, изгу­бих съвър­ше­ния си свят с Мама и се опит­вам да го изгра­дя отно­во, но без нея не се полу­ча­ва. Имам дру­ги гри­жи, но тя е дале­че, а аз искам само с нея да ги спо­де­ля. На шест­де­сет съм, а се дър­жа като мал­ко моми­чен­це,  изгу­би­ло от поглед май­ка си.

Пак е август…Знойно лято…И си пред­ста­вям Мама — на поле­то, сред жита­та, със сър­па и забрад­ка­та, избе­ля­ла от ярко­то слън­це. Само Слън­це­то знае кол­ко топ­ли­на е съб­ра­ла тя от него­ви­те лъчи, за да ми я пода­ри,… за да я нося вина­ги  в себе си до края на зем­ния си път.

Моя­та тай­на — пла­ча за нея като мал­ко дете. Детин­с­ко ли ви изглеж­да? Може би…Наивно ли е да оби­чаш сил­но?

Мама — един изгу­бен свят, към кой­то се обръ­щам все­ки път, кога­то над­ни­чам в душа­та си, в опит да избя­гам от него­ва­та загу­ба

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.