Йорданка Андреева – пулсът на Нов Живец

Мно­го при­яте­ли на нашия клуб неед­нок­рат­но са заявя­ва­ли учу­де­ни: “Далеч сте от Роди­на­та, а вър­ши­те тол­ко­ва мно­го рабо­та, мно­го пове­че откол­ко­то ние тук в Бъл­га­рия! Как успя­ва­те?” Отго­во­рът е един: Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва – пул­сът на Нов Живец.

И наис­ти­на, няма мероп­ри­я­тие на клу­ба кое­то да не носи ней­ния отпе­ча­тък. Орга­ни­зи­ра­не на бла­гот­во­ри­тел­ни акции и кон­кур­си, изра­бот­ка на мар­те­ни­ци, све­щи и дру­ги суве­ни­ри с цел наби­ра­не на така необ­хо­ди­ми­те сред­с­тва за клу­ба, наба­вя­не на гра­мо­ти и ста­ту­ет­ки за награж­да­ва­ния, тър­жес­т­ва по слу­чай наци­о­нал­ни юби­леи, пред­ста­вя­ния на кни­ги и на твор­ци, стра­ни­ца­та на клу­ба във Facebook – изця­ло ней­но дело, архи­ви­те на клу­ба – всич­ко това не би било въз­мож­но без Йор­дан­ка Андреева.

Коя е тай­на­та й? “Ако имаш идея – напра­ви я реал­ност” – това е ней­ни­ят отго­вор, това е ней­на­та мал­ка тайна.

 

Но нека дадем думата на Йорданка:

 

Здра­вей­те приятели,

Ако тряб­ва да пиша авто­би­ог­ра­фия, сигур­но ще спо­ме­на на кои орга­ни­за­ции и дру­жес­т­ва съм член. Сигур­но ще спо­ме­на кол­ко кни­ги съм напи­са­ла и кол­ко още искам да напи­ша. Сигур­но ще спо­ме­на от кога рису­вам и в кол­ко излож­би съм учас­т­ва­ла, но няма сми­съл. Не авто­би­ог­ра­фи­я­та ми ме пра­ви това, кое­то съм. По ско­ро – това кое­то съм, е напра­ви­ло моя­та автобиография.

Не е лес­но да отсея оно­ва, кое­то смя­там, че е най-важ­но­то от моя живот. Не е лес­но и зато­ва, ще ви раз­ка­жа моя­та приказка:

В един неве­ро­ят­но топъл, майс­ки ден, в кой­то гугут­ки­те вие­ха гнез­да­та си, а кло­ни­те на ста­ра­та кру­ша бяха обси­па­ни с цвят – аз дой­дох. Дой­дох, закър­ме­на с мно­го любов.

Имах щас­ти­е­то да се родя там, къде­то р. Янт­ра раз­ли­ва води­те си а изгре­вът е розов – с. Дол­на Сту­де­на. Имах щас­ти­е­то да раз­пе­ря кри­ла в без­к­рая на дъха­ви­те поля­ни и сока­ци, запа­зи­ли еко­та от копи­та­та на Асе­нев­с­ки­те табу­ни – с. Царе­ва Лива­да. Имах щас­ти­е­то да се влю­бя – до изво­ра на р. Янт­ра, в гра­да, извес­тен с кораб в гора­та, памет­ник в река­та, кос­мос на земя­та – Габ­ро­во. Имам щас­ти­е­то да тво­ря – до Акро­по­ла, до кили­я­та на Сок­рат и на Въл­чия хълм – в Атина.

Зато­ва, във все­ки мой стих, раз­каз и кар­ти­на пре­съз­да­вам точ­но тях – мес­та­та, кои­то са ме закър­ми­ли и залю­ля­ли с кра­со­та­та и леген­ди­те на Бъл­га­рия. Да, не само спо­ме­на­вам тези мес­та, по ско­ро ги заявя­вам. По този начин изпра­щам мои­те позд­ра­ви и бла­го­дар­ност към всич­ки тях, хора­та с кои­то живях и кои­то са при­чи­на днес да изпис­вам тези редове.

Йор­дан­ка Андреева

 

Йор­дан­ка нами­ра вре­ме и да пре­съз­да­ва своя мирог­лед в обра­зи и сло­во. Без излиш­ни крас­ки тво­ри един на пръв поглед скро­мен и дел­ни­чен свят. Обик­но­ве­ни мес­та, все­кид­нев­ни герои – наши­ят свят. Съби­ти­я­та като случ­ки от живо­та ни. Но заре­де­ни с такъв емо­ци­о­на­лен заряд кой­то те при­ко­ва­ва на мяс­то. Исто­рии с нео­чак­ван, но един­с­т­ве­но въз­мо­жен край. Пре­съз­да­де­ни по такъв начин, че невол­но си каз­ваш: Да можех и аз така да го опи­ша! Да можех и аз да наме­ря тази сила, тази воля коя­то имат геро­и­те й. И тази неж­ност коя­то изви­ра от плат­на­та й. Дори и от затру­па­ни­те със сняг пейзажи.

 

Ето и една малка част от нейното творчество:

 

 

А това е разказът с който Йорданка Андреева спечели първата награда в конкурса “Животът не познава заден ход”, организиран през 2015 г. от КДК “Нов Живец” – Атина.

 

Орехът

 

 Есен­та ожа­ри баи­ри­те, позла­ти гори­те и тихич­ко полег­на в село­то. Аро­мат от пече­ни чуш­ки, тур­шии, сено и горя­ща шума изпъл­ва­ше дворовете.

Някъ­де куку­ри­га­ха пет­ли. Някъ­де реже­ха дър­ва. Лае­ха куче­та, бле­е­ха овце. Само в край­на­та къща край дере­то беше тихо. Про­зор­ци­те бяха затво­ре­ни, пер­ден­ца­та пус­на­ти. На дол­но­то стъ­па­ло на дър­ве­на­та стъл­ба, коя­то воде­ше към гор­ния кат на къща­та седе­ше мла­да жена. Беше се загле­да­ла в суха­та пръст на гра­ди­на­та и повех­на­ли­те гер­ги­ни. По едно вре­ме се изпра­ви, намет­на чер­на­та си забрад­ка и бав­но тръг­на към голе­мия орех, кой­то хвър­ля­ше дебе­ла­та си сян­ка чак на пътя. Облег­на се на него и се загле­да към вър­ха му. Висок израс­т­на. Кичест. Тази годи­на щеше да даде мно­го оре­хи. Хубав плод. Едри ядки, тън­ка черуп­ка. Такъв го иска­ше Манол. 

Тога­ва… 

Пре­ди годи­ни, кога­то я дове­де като невяс­та, Манол поса­ди оре­хо­во­то дръв­че и все си меч­та­е­ше да вър­же дет­с­ка люл­ка на този – дол­ния клон… 

Сан­да повдиг­на ъгъл­че­то на чер­на­та си забрад­ка и попи съл­зи­те си. Едно чедо не можа да му роди. Утро­ба­та й тръп­не­ше, изга­ря­ше… Като разора­на нива очак­ва­ше семе­то, но – не било писа­но. Манол нико­га нищо не й дума­ше. Нито я коре­ше. Само от годи­на на годи­на ста­ва­ше все по-мъл­ча­лив, дока­то съв­сем спря да гово­ри за това – къде ще вър­же люлката. 

…

Наме­ри­ха го под дър­во­то. Беше нагла­сил дъл­гия прът с кой­то вся­ка годи­на бру­ле­ха оре­хи­те. Сякаш беше посед­нал да си почи­не под шаре­на­та сян­ка – облег­нал гръб на дебе­лия ствол и впе­рил поглед към вър­ха му. Пре­ди неде­ля му стру­ва­ха деве­ти­ни. Сан­да все още чува­ше гла­са му, стъп­ки­те му. Все още го очак­ва­ше – сякаш ей сега ще отво­ри и ще дой­де при нея. Ще я пре­гър­не топ­ло и ще поло­жи гла­ва­та й до сър­це­то си. “Чуваш ли го? За тебе туп­ти. Тебе иска. Тебе ожи­да.” Все така й шеп­не­ше Манол, а после… после сли­ва­ха небе и земя, гася­ха пожа­ри, хвър­ля­ха пот и семе, но…

- Како! Како!

Сан­да се обър­на сеп­на­та и се загле­да към пор­тич­ка­та. “Манол!” Усе­ти как я обзе­ма топ­ли­на, коле­не­те й се под­ко­си­ха и се отпус­на на земята.

…

Вся­ка есен в село­то присти­га­ха тум­ба цига­ни. Наста­ня­ва­ха се на голе­мия завой до изво­ра. Раз­пря­га­ха коне­те, пус­ка­ха ги да пасат край пътя и започ­ва­ха да раз­то­вар­ват каруците.

Опъ­ва­ха палат­ки­те, пра­ве­ха си чар­дак с една муша­ма и пости­ла­ха някол­ко рогоз­ки. Пале­ха огън отпред и започ­ва­ха да калай­дис­ват – тави, мен­ци, каза­ни. По-мла­ди­те ходе­ха из село­то и купу­ва­ха въл­на, кожи, оре­хи. Доб­ри бяха – нито кра­дя­ха, нито се бие­ха. Селя­ни­те ги чака­ха. Дой­де­ше ли края на сеп­тем­в­ри, пожъл­те­е­ха ли гори­те, започ­ва­ха да гла­сят как­во­то има­ха за про­да­ва­не или за калайдисване.

И сега дой­до­ха така – с гюрул­тия, смях и циган­с­ки пес­ни. Най-ста­ри­ят цига­нин, дядо Ангел Ман­ге­то, раз­па­ли огъ­ня, нагла­си до него всич­ко кое­то му тряб­ва­ше и под­вик­на на Милка:

- Миле, вър­ве­те дядо­ва­та да пови­ка­те из село­то. Нека хора­та да зна­ят, че сме тук. Взе­ми и Асен с теб – да го научат, да раз­бе­рат че ти е мъж и че и той е от нас. Оста­ви мал­кия на май­ка си и тръгвайте.

Мил­ка пър­га­во ста­на, поглед­на бебе­то кое­то спе­ше, мах­на с ръка да изго­ни мухи­те от гла­вич­ка­та му и се запъ­ти към коне­те. Асен косе­ше край пътя. Тя се спря и се загле­да в него. “Хуба­вец е”- помис­ли си и се усмих­на. Леко раз­кра­чен, Асен пови­ва­ше сна­га, а коса­та пее­ше в здра­ви­те му ръце. Мил­ка се наве­де, взе едно камъ­че и го хвър­ли до Асен. Той се обър­на, видя я и захвър­ли коса­та. Зати­ча се към нея и я събо­ри в сеното. 

- Оста­ви ме де! Аааа, няма да ти се дам! Ха, ха, ха! – сме­хът на Мил­ка кън­те­ше под узре­ли­те къпи­ни. Усе­ща­ше тяло­то на Асен. Напрег­на­то, жила­во. Уст­ни­те му се впи­ва­ха в мур­га­ва­та и паз­ва. Иска­ше я. Все­ки миг я иска­ше. Няма­ше наси­та Асен. Пожа­ри­те, кои­то раз­пал­ва­ше Мил­ка в мъж­ко­то му тяло, няма­ха укротяване.

– Оста­ви ме де. Нали чу – тряб­ва да ме пазиш. Ако искаш да ти родя още един юнак – ще ме пазиш.

Асен се отпус­на по гръб на сено­то и с една­та си ръка раз­ро­ши коси­те и.

- Доб­ре де! Доб­ре де, луде­ти­но. Като се роди и тоя ми син – тога­ва ще те науча аз тебе. Кажи сега, защо си дошла? Мал­ки­ят как­во прави?

- Сега спи, ама след мал­ко тряб­ва да го нахра­ня. Дядо поръ­ча да минем през село­то да вика­ме. Ако селя­ни­те имат за про­дан въл­на, мен­ци за калай­дис­ва­не, оре­хи за бру­ле­не или дру­га рабо­та – да научат, че сме тук. – Мил­ка сед­на и заопъ­ва бас­мя­на­та си блузка. 

- Хай­де ста­вай. Ще ходим два­ма­та да вика­ме. Тряб­ва да те позна­ват хора­та, ина­че – няма рабо­та. Аз отивам да нахра­ня мал­кия, а ти вър­ви в тази край­на­та къща. Тя е на кака Сан­да и бачо Манол. Кажи им, че си ми мъж. Доб­ри сто­па­ни са те – и оре­хи бру­лим, и въл­на купу­ва­ме, и някое пиле ще ни дадат. Вър­ви да питаш за оре­ха, а след това ела да свър­шим и дру­га­та работа. 

Той се опи­та още вед­нъж да я пова­ли на земя­та, но Мил­ка пър­га­во ско­чи и зати­ча към кату­на. Асен се про­тег­на, ста­на и заотуп­ва дре­хи­те си от полеп­на­ла­та тре­ва. Поогле­да се. Видя, че коне­те пасат спо­кой­но и бав­но тръг­на към край­на­та къща с голе­мия орех. Още усе­ща­ше мъж­ка­та си сила. Не може­ше лес­но да уто­ли любов­ния глад, кой­то жаре­ше тяло­то му. Ама и Мил­ка.. Усмих­на се и се под­пря на нис­ка­та пор­тич­ка. Поглед­на към оре­ха и видя мла­да­та жена с чер­на­та кър­па. Иска­ше да изви­ка, но погле­дът му про­ла­зи по строй­но­то жен­с­ко тяло и той само преглът­на. Видя я как се облег­на на дър­во­то и се загле­да наго­ре. Жар­та, коя­то тле­е­ше в сла­би­ни­те му отно­во го изго­ри. Въз­дъх­на и изви­ка “Како, како!” Тя се обър­на към него, поглед­на го сеп­на­то, про­мъл­ви нещо и тяло­то и се отпус­на под голе­мия орех. 

Асен бър­зо отво­ри пор­тич­ка­та и се зати­ча към нея. Забрад­ка­та и се беше изхлу­зи­ла, а кес­те­ня­ви­те къд­ри­ци на коса­та и блес­тя­ха като меде­ни от слън­це­то. Той коле­ни­чи, сло­жи гла­ва­та й на коле­не­те си и леко я раз­тър­си. “Како!” После се наве­де и опря ухо на сър­це­то й. Чу леко­то, накъ­са­но туп­ка­не и поне­чи да се изпра­ви. Тога­ва усе­ти и осо­бе­на­та топ­ли­на на гър­ди­те й. Ръка­та му бав­но се плъз­на към чело­то на Сан­да. Започ­на неж­но да я гали, като не спи­ра­ше да говори: 

- Како, как­во ти е? Събу­ди се! Тук съм! Ще ти помогна! 

Все още зама­я­на, Сан­да леко отво­ри очи и отно­во видя Манол над­ве­сен над нея. Наис­ти­на беше! И я гале­ше, и шеп­не­ше: “Събу­ди се! Тук съм!” Манол! Само очи­те му… само очи­те му бяха някак си по дру­ги… с цвят на оре­хи. Тя про­тег­на ръце, пре­гър­на изго­ра­та си и про­мъл­ви: “Не ме оста­вяй! Искам те! Оби­чам те!”

…

Зами­на­ха си цига­ни­те. Шума­та на дър­ве­та­та ока­па. Вет­ро­ве. Дъж­до­ве. Сняг… Голи­те кло­ни на оре­ха дра­ще­ха небе­то и жал­но скър­ца­ха. Вся­ка нощ Сан­да се буде­ше изпо­те­на и нес­по­кой­на. Намя­та­ше ватен­ка­та на Манол и изли­за­ше на чар­да­ка. Всич­ко беше как­то вся­ка зима – само Манол го няма­ше, а тяло­то на Сан­да наед­ря. Раз­ху­ба­ви се. Въп­ре­ки, че не сва­ля­ше чер­на­та забрад­ка, лице­то и от ден на ден гре­е­ше с осо­бе­на свет­ли­на. Све­кър­ва й започ­на да идва все по-чес­то да й пома­га за доби­тъ­ка. Все­ки път, като дой­де­ше, изли­за­ше пред пор­тич­ка­та на при­каз­ка с ком­ший­ки­те, кръс­те­ше се и повта­ря­ше: “Чудо! Голя­мо чудо! Виж как е било писа­но – пре­ди са си отиде Манол от този свят – да оста­ви уте­ха на бул­ка­та, па и на нас. Ама така е! Бог си знае рабо­та­та.” После вли­за­ше в къща­та, поеше доби­тъ­ка, при­ся­да­ше до Сан­да и тихо й думаше:

- Бъди сил­на, невес­то! Не се коси напраз­но. Вяр­вай, че само Бог знае: как­во и защо! А щом е рекъл Бог – така е трябвало. 

Към края на май Сан­да се сдо­би с тол­ко­ва чака­на­та рож­ба. Извър­вя се село­то да види мал­кия Манол­чо: “Бащич­ко!” “Одрал му е кожа­та.” “Ех, Мано­ле, как не доча­ка да видиш рож­ба­та си… ” Така шеп­не­ха жени­те и не спи­ра­ха да се кръс­тят. И све­кър­ва й беше все до нея. Пома­га­ше с как­во­то може. Само поня­ко­га се вглеж­да­ше в очич­ки­те на Манол­чо – очич­ки с цвят на оре­хи и тихо шеп­не­ше: “Щом така си решил Гос­по­ди – така ще бъде!”

Сан­да вър­за и люл­ка – на дол­ния клон на оре­ха. Там я зава­ри есен­та с отно­во узре­ли­те оре­хи – да люлее мал­кия Манол. Там я зава­ри и Асен, кой­то пак дой­де да пита:

- Како… ще бру­лим ли ореха?..

Сан­да се изпра­ви, пре­гър­на Манол­чо и тихо прошепна:

- Отсе­чи го! 

Йор­дан­ка Андреева

---

Това е наша­та Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва – пул­сът на Нов Живец. ⇒

 

Хрис­то Василев