Класиране в раздел проза


Клуб на дей­ци­те на кул­ту­ра­та „Нов Живец“ – Атина

Лите­ра­ту­рен кон­курс на тема

Све­тул­ки в шепи­те на времето

 

Светулки в шепите на времето

 

Класиране в раздел проза

 

Награ­де­ни твор­би раз­дел ПРОЗА

 

1 мяс­то: раз­каз GRAN VIDA И ТРАГЕДИЯТА ПРИ АНАУЛ на Хрис­ти­на Спа­со­ва Коле­ва, от София

2 мяс­то: раз­каз ДЯВОЛСКИ РАЙСКА ИСТОРИЯ на Кра­си­мир Ива­нов Бач­ков, от Варна

3 мяс­то: раз­каз ШЕВНАТА МАШИНА на Юлия Любо­ми­ро­ва Кос­то­ва, от Атина

 

Номи­на­ции:

Коре­ни  Евге­ния Дине­ва, София

Обув­ки­те на Ани  Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва, Атина

Рестарт  Миле­на Симе­о­но­ва Миле­ва, София

Дядо Марин  Миле­на Димит­ро­ва Кру­мо­ва, София

Чадър и бом­бе за все­ки слу­чай  Вик­то­рия Кон­с­тан­ти­но­ва Баръ­мо­ва, Варна

Све­тул­ки за из път  Весис­ла­ва Любо­ми­ро­ва Саво­ва, София

Цве­тя­та  Сибин Май­на­лов­с­ки, Ста­ра Загора

Езер­ни съз­да­ния  Хрис­ти­на Мачи­кян, Кърджали

Све­тул­ки в шепи­те на вре­ме­то  Хрис­тин­ка Баше­ва-Нико­ло­ва, София

Пад­на­ли­ят ангел  Свет­лин Трен­да­фи­лов, Каварна

Изне­вя­ра  Бла­га Боне­ва, Варна

Принчи­па Мещи­на  Мин­ка Парас­ке­во­ва, София

 


 

Тук може­те да про­че­те­те номи­ни­ра­ни­те творби

 

Gran Vida и тра­ге­ди­я­та при Ануал
Дявол­с­ки райс­ка история
Шев­на­та машина

Дядо Марин
Принчи­па Мещи­на
Коре­ни
Обув­ки­те на Ани
Чадър и бом­бе за все­ки случай
Све­тул­ки за из път
Цве­тя­та
Езер­ни съз­да­ния
Све­тул­ки в шепи­те на времето
Пад­на­ли­ят ангел
Изне­вя­ра
Рес­тарт

 

Gran Vida и трагедията при Ануал

(раз­каз)

 

Крис­то­бал Домин­гес кате­ре­ше праш­но­то стъл­би­ще в къща­та на пра­ба­ба си. Меди­цин­с­ка­та сес­т­ра Доло­рес беше почи­на­ла в най-тъм­на­та стая, а ней­ни­ят прав­нук беше оти­шъл там, не за да се про­ща­ва със спо­ме­ни­те си, а за да тър­си ней­ни­те. Къд­ро­ко­си­ят мла­деж беше при­вър­же­ник на налуд­ни­ча­ва­та идея да осно­ве Музей на щас­ти­е­то, в кой­то да пока­же на съв­ре­мен­ни­те испан­ци екс­по­на­ти от исто­ри­я­та. Тази вели­ка стра­на днес има­ше нуж­да от усмив­ка­та на Крис­то­бал, кой­то беше уве­рен, че от цяло­то зем­но чове­чес­т­во испан­ци­те са най-щас­т­ли­ва­та нация, имай­ки слън­це­то, море­то, синьо-чер­ве­ни­те зале­зи, без­к­рай­ност­та на любо­ви­те в живо­та им. Но испан­ци­те днес бяха тъж­ни, потъ­на­ли в гри­жи след све­тов­на­та ико­но­ми­чес­ка кри­за. Неп­ри­ми­ри­ми към човеш­ки­те гре­хо­ве, пър­ви­ят от кои­то беше алч­ност­та, те дори бяха зачер­к­на­ли вели­чес­т­ве­на­та фигу­ра на Крал Хуан Кар­лос – сим­во­лът на чудо­то на пра­во­ва­та дър­жа­ва, кой­то някол­ко пъти в исто­ри­я­та я беше спа­сил. И той беше ули­чен в коруп­ци­о­нен скан­дал. И мла­де­жи­те, и роди­те­ли­те им, и геро­и­те от Граж­дан­с­ка­та вой­на, и инте­ли­ген­ци­я­та, и дори пер­со­на­лът в крал­с­кия двор се пита­ха кой ще бъде тех­ни­ят герой утре. Без да зна­ят, че не тряб­ва да тър­сят геро­и­те си в бъде­ще­то, кое­то след Ковид епи­де­ми­я­та изглеж­да­ше страш­но неси­гур­но, за да се случи.

Крис­то­бал Домин­гес не вяр­ва­ше в Апо­ка­лип­си­са. Зато­ва не се стра­ху­ва­ше от него. Дори като дете. Вся­ко дете живе­е­ше със стра­ха от тъм­но­то, но не и той. Само на 6 г. се качи абсо­лют­но сам на тава­на на къща­та на пра­ба­ба си и пра­дя­до си и видя ста­ри калев­ри. Опи­та се да ги обуе, но се ока­за, че ги е раз­ме­нил и се олю­ля, но не пад­на. До тях наме­ри и праш­на коже­на топ­ка, коя­то вече беше протри­та. На вече­ря раз­ка­за, че наме­рил сък­ро­ви­ще. Пра­дя­до му Есте­бан мно­го се смя, пога­ли го по гла­ва­та, но нищо не му обяс­ни за „скъ­по­цен­нос­ти­те”. Крис­то­бал беше на 10 г., кога­то полу­чи стра­нен пода­рък — чер­ве­но-чер­на фут­бол­на фла­нел­ка — семей­на релик­ва. Пра­дя­до му игра­ел в Тара­го­на. На 20 г. Крис­то­бал вече тър­се­ше сам сък­ро­ви­ща на тава­на. Там хора няма­ше, но семей­ни­ят дух още вита­е­ше под гре­ди­те. В най-тъм­ния ъгъл чер­но­о­ки­ят мла­деж съз­ря кра­си­во­из­ри­су­ван сан­дък. Беше от дебе­ло, непод­в­лас­т­но на вре­ме­то дър­во със зла­тис­та закоп­чал­ка. За миг се поко­ле­ба дали да нару­ши тай­на­та на мъл­ча­ни­е­то на тази кутия, но в край­на смет­ка реши, че на кого­то й да е била, той също е част от семейс­т­во­то и има пра­во да знае как­во се крие там. Защо­то щас­ти­е­то спо­ред него не беше в пре­мъл­ча­на­та, а в спо­де­ле­на­та исти­на. Той отво­ри закоп­чал­ка­та, ста­ра­ей­ки се да не я счу­пи, и видя нещо, кое­то хора­та днес биха изхвър­ли­ли. Той оба­че взе пис­ма­та на пра­дя­до си и откъс­на­та­та стра­ни­ца от едно спи­са­ние с тре­пе­ре­щи ръце. Хар­ти­я­та още мири­ше­ше така, че Крис­то­бал поис­ка да кон­сер­ви­ра въз­ду­ха. За съжа­ле­ние наука­та още не беше измис­ли­ла маши­на за това. Прав­ну­кът си гово­ре­ше сам: „Имам ком­пю­тър, пиша съоб­ще­ния, но пис­ма­та на пра­дя­до имат осо­бе­на стой­ност. Не стру­ват, кол­ко­то най-новия свръх­ком­пю­тър, нито кол­ко­то чип, кой­то чете мис­ли, не ми показ­ват бъде­ще­то, те са диа­ман­тът на мина­ло­то.” И, нару­ша­вай­ки всич­ки етич­ни нор­ми, отво­ри едно от пис­ма­та. На пожъл­те­лия лист пише­ше „Скъ­па Доло­рес, жив съм. Днес раз­каз­вах на мом­че­та­та за послед­ния мач с Атле­тик Бил­бао. Мно­го се смя­ха на изпус­на­та­та дуз­па. В око­пи­те на Ану­ал не е като на ста­ди­о­на в Тара­го­на. Там, с теб, след побе­да­та ни с онзи измъ­чен гол бях щас­т­лив. Тук съм истин­с­ки. Фут­бо­лът е моя­та любов. След все­ки успех те пра­вех щас­т­ли­ва. Но днес се рад­ваш на едно измач­ка­но пис­мо, кое­то пиша в прах­та на Маро­ко. Съжа­ля­вам, скъ­па. Целу­вам чис­ти­те ти ръце и те моля да ми простиш, че го изпра­щам така. Но с него при теб ще дой­де и най-чис­та­та ми любов. Наме­рих поля­на с бели маро­кан­с­ки мар­га­ри­ти и откъс­нах една за теб. Тя ще пристиг­не хер­ба­ри­зи­ра­на, но можеш да си сигур­на, че послед­но­то лис­то ще ти пока­же, че те оби­чам. Мой дълг днес е да пред­ста­вя Испа­ния дос­той­но. Аз съм неин син и твой любим. Не мога да се посра­мя. Кога­то се вър­на жив, ще про­дъл­жа да играя фут­бол. Като герой. С цяла­та моя любов, Есте­бан, Ану­ал, 1921 г.”

След тези едва раз­ли­чи­ми думи фан­та­зи­я­та на Крис­то­бал поле­тя и той замеч­та­но се загле­да в дру­ги­те лис­то­ве, пред­ста­вяй­ки си отго­во­ра на Доло­рес. Там оба­че го очак­ва­ше дру­го „сък­ро­ви­ще”. Съз­ря при­леж­но сгъ­на­та­та на две стра­ни­ца от спи­са­ние. Хар­ти­я­та беше чер­но-бяла, а шриф­тът – строг. В дол­ния десен ъгъл пише­ше „Sports Illustrated Magazine „Gran Vida” („Щас­т­лив живот”). Крис­то­бал си спом­ни за миго­ве­те око­ло ками­на­та, елха­та, с куче­то на дво­ра в кра­си­ва­та къща, пре­ка­ра­ни с пра­ба­ба му и пра­дя­до му, кои­то вече бяха мно­го въз­рас­т­ни, но бяха там. И си помис­ли: „Пър­во­то стъ­па­ло по стъл­би­ца­та на човеш­ко­то щас­тие е дет­с­тво­то, а вто­ро­то е любов­та”. Ста­на му мъч­но за „днеш­ни­те” деца, кои­то не зна­е­ха, че пис­ма­та на щас­ти­е­то бяха някъ­де там, на тава­на и ги чака­ха. Крис­то­бал про­дъл­жи да чете:”Естебан Домин­гес заста­на зад топ­ка­та, с левия крак изпра­ти тор­пе­до към вра­та­та на Атле­тик и пуб­ли­ка­та на Бил­бао лику­ва­ше. Той изпус­на дуз­па­та.” Крис­то­бал се засмя на шан­та­вия спор­тен комен­тар, кой­то раз­каз­ва­ше за един фут­бо­лен мач като за бит­ка от Пър­ва­та све­тов­на вой­на. Това не беше сен­за­ция, а опит и на спор­т­на­та пре­са да асо­ци­и­ра испан­ци­те през люби­ма­та им игра към бой­ни­те дейс­т­вия. Въп­ре­ки неут­ра­ли­те­та по реше­ние на пра­ви­тел­с­т­во­то на Еду­ар­до Дато, към кой­то се при­дър­жа­ше Испа­ния. „От идо­ли на тере­на, меди­и­те превръ­щат спор­тис­ти­те в инс­т­ру­мент за про­па­ган­да за уве­ли­ча­ва­не на добро­вол­ци­те в арми­я­та. Пре­са­та тога­ва е спо­мог­на­ла вой­ни­ци­те да не мис­лят за пора­же­ни­е­то и смърт­та, а за сво­и­те герои. Съз­на­ни­е­то на чове­чес­т­во­то е било заето тре­вож­но с ужа­са на вой­на­та и Испа­ния е била соли­дар­на с кош­ма­ра на све­та. Така, как­то днес пре­ми­е­рът Пед­ро Сан­чес обя­ви, че ще бъде соли­дар­на с Евро­па в уси­ли­я­та й за пре­одо­ля­ва­не на пан­де­ми­я­та”, отно­во си мър­мо­ре­ше Крис­то­бал. Испания…тя беше стра­на­та, коя­то му беше дала всич­ко – вяра в бъде­ще­то, меч­ти за щас­т­лив живот, иде­я­та за музея…

Но да се вър­нем в 1921 г., кога­то пра­дя­до му Есте­бан вече има­ше оръ­жие. Не раз­чи­та­ше само на левия си крак, за да ста­не герой, а на цяло­то си тяло и на своя дух. И поня­ко­га — на меч­та­та да види отно­во Доло­рес. Във вто­ро­то си пис­мо отно­во я уве­ря­ва­ше, че я оби­ча и горе­що я моле­ше да не се омъж­ва за Дие­го, кой­то бил бун­тар, член на нова­та пар­тия Наци­о­нал­на кон­фе­де­ра­ция на тру­да, защо­то един­с­т­ве­но­то, кое­то можел да й пода­ри той, били хиля­ди дека­ри гроз­де. Крис­то­бал отно­во се усмих­ва­ше на сти­ла на дядо си. Истин­с­ки мелан­хо­лик и роман­тик. Но в усло­ви­я­та на вой­на­та в Маро­ко, вън от роди­на­та и дале­че от люби­ма­та не е било въз­мож­но да мис­ли за бур­жо­аз­но-демок­ра­тич­на­та рево­лю­ция, коя­то пред­стои. Крис­то­бал си помисли:”Боже, все едно виж­дам кар­ти­на­та в поло­вин Евро­па, в Аме­ри­ка, в све­та днес”. Въп­ре­ки че Доло­рес успо­ко­я­ва­ла люби­мия си в сво­и­те отго­во­ри, той сякаш пред­чув­с­т­вал исто­ри­чес­ки­те съби­тия в бъдещето.

В тре­то­то отво­ре­но пис­мо Крис­то­бал про­че­те за ужа­са на вся­ка вой­на през очи­те на пра­дя­до си: „Скъ­па Доло­рес, тъжен съм. Загу­бих свои при­яте­ли, чув­с­т­вам бол­ка­та на семейс­т­ва­та им. Воен­на­та исто­рия е низ от геройс­т­во и дър­зост пред лице­то на смърт­та. Аз искам да се вър­на жив, за да пода­ря спо­ме­ни­те си за тази тра­ге­дия на наши­те сино­ве. Те ще са цен­ни за опоз­на­ва­не­то на мина­ло­то им. Мис­ля си и за тези гор­ди мъже с тюр­ба­ни и бели коне. Бащи­те им оста­на­ха излъ­га­ни, че кръв­та на тех­ни­те сино­ве ще доне­се чака­на­та сво­бо­да. Наша­та Испа­ния завла­дя Афри­ка, Индийс­кия оке­ан, Паси­фи­ка, недо­се­га­е­ми бяха и коло­ни­и­те ни в Кари­би­те, кои­то аме­ри­кан­ци­те ни изтръг­на­ха. Днес ние тук, в Маро­ко, не живе­ем, а изга­ря­ме под слън­це­то и веч­ни­те пясъч­ни бури. Бер­бе­ри­те са сигур­ни в побе­да­та си. Абд ал Крим е смел, но ние още очак­ва­ме под­кре­па­та на Кра­ля. Око­ло 23 000 испан­с­ки вой­ни­ци бяха обса­ди­ли Мели­ла под коман­д­ва­не­то на гене­рал Ману­ел Фер­нан­дес и Сил­вес­т­ре. Хао­сът настъ­пи, кога­то осъз­нах­ме, че няма­ме про­ви­зии. От хиля­ди кило­мет­ри подуш­вам пае­ля­та, коя­то ми при­гот­вяш вкъ­щи. Меч­тая за нея, съну­вам я. На гра­нич­ни­те заста­ви дори пуш­ки­те ни изне­ве­ря­ват, вой­ни­ци­те нямат уни­фор­ми, а боеп­ри­па­си­те ни не могат да уби­ят и скор­пи­о­ни­те, кои­то и денем, и нощем дуп­чат тела­та ни. От някол­ко дни се кри­ех­ме зад един пла­нин­с­ки рид, къде­то очак­вах­ме да вър­нем сла­ва­та на роди­на­та си и да защи­тим сво­я­та бой­на чест. Коман­д­ва­не­то ни раз­пръс­на в послед­ни­те часо­ве, за да оку­пи­ра­ме по-голя­ма вра­жес­ка тери­то­рия. Аз бях сред избра­ни­те от ген. Сил­вес­т­ре, кои­то да заемат пози­ции в пред­ни­те посто­ве. В аван­гар­да оста­на отряд от 5 000 души, кой­то да настъ­пи към основ­ни­те бази на бер­бе­ри­те. Тази сут­рин те ни ата­ку­ва­ха. Гене­рал Сил­вес­т­ре запо­вя­да да се оттег­лим. Нямам сили да тър­ся Паб­ло, Хасин­то и Хави­ер, с кои­то вче­ра посрещ­нах­ме гене­ра­ла. Не искам да виж­дам тела­та им. За мен те бяха сър­це и душа, сле­ти в едно. Може би са закла­ни. Бер­бе­ри­те бяха без­мис­лос­т­ни. Оце­ля един — един­с­т­вен кава­ле­рийс­ки ескад­рон. Гене­ра­лът се само­у­би. Доло­рес, чув­с­т­вам се вино­вен, защо­то оце­лях. Да бях изва­дил очи­те си да не виж­дам как пле­ня­ват зна­ме­то, да бях умрял, щях да бъда щас­т­лив. Не знам кой рису­ва тази страш­на кар­ти­на и как ще завър­ши тя. Но аз ще се вър­на в Тара­го­на. За теб. Твой Есте­бан.” Това пис­мо няма­ше дата и годи­на. Може би пра­дя­до­то на Крис­то­бал не бе повяр­вал, че ще види отно­во Испания.

Крис­то­бал Домин­гес зна­е­ше, че пра­дя­до му е герой. Не, не от Пър­ва­та све­тов­на или от вой­на­та в Маро­ко, защо­то беше ожи­вял. Той вече беше него­ви­ят герой, защо­то му бе дал мина­ло. Защо­то без уро­ка на суро­ва­та зима той нико­га няма­ше да може да се зарад­ва на кра­со­та­та на цве­тя­та през про­лет­та, защо­то без тра­ге­ди­и­те в исто­ри­я­та на Испа­ния няма­ше да оце­ни вели­чи­е­то й, защо­то без ужа­са на вой­на­та сега няма­ше да позна­ва мира и спо­койс­т­ви­е­то. Защо­то без отча­я­ни­е­то от лип­са­та на любов­та няма­ше да може да чув­с­т­ва. Крис­то­бал Домин­гес зна­е­ше про­дъл­же­ни­е­то на исто­ри­я­та. Бер­бе­ри­те бяха раз­гро­ми­ли испан­ци­те. От 21 юли – бит­ка­та при Ану­ал- до 9 август 1921 г. 14 000 испан­ци бяха изби­ти или зало­ве­ни от арми­я­та на ал Крим. Погро­мът в Маро­ко е най-голя­мо­то пора­же­ние на евро­пейс­ка коло­ни­ал­на армия в Афри­ка. Едва през 1925г., кога­то Фран­ция се включ­ва във вой­на­та на испан­с­ка стра­на с тан­ко­ве, ави­а­ция и 300 000 вой­ни­ци под­креп­ле­ние, без­страш­ни­те 20 000 бер­бе­ри са побе­де­ни и съз­да­де­на­та от тях Риф­с­ка репуб­ли­ка е уни­що­же­на. Крис­то­бал зна­е­ше как­ви пора­же­ния на съз­на­ни­е­то бе донес­ла вой­на­та на пра­дя­до му. Но не се сра­му­ва­ше от загу­ба­та на испан­с­ка­та армия. И точ­но в този миг прав­ну­кът си спом­ни за едно интер­вю на Буков­с­ки, кое­то про­че­те в Париж и в кое­то опти­мис­тич­но авто­рът каз­ва­ше, че най-добро­то, кое­то човек може да заслу­жи, е един над­гро­бен камък. Но завър­ш­ва­ше, че хора­та не тряб­ва да губят надеж­да пред труд­нос­ти­те и че „чрез сила­та, духа, огъ­ня, сме­лост­та и рис­ка на някол­ко мъже, можем да спа­сим тру­па на чове­чес­т­во­то”. Буков­с­ки при­зо­ва­ва­ше още „Нека да се бием като мъже, не като плъ­хо­ве. Точ­ка.” Крис­то­бал беше спо­де­лил целия си живот с въз­рас­т­но­то семейс­т­во и зна­е­ше, че тях­на­та любов би пре­одо­ля­ла вся­ка све­тов­на тра­ге­дия. И че пра­ба­ба му не е леку­ва­ла само рани­те на Есте­бан, а и душа­та му. Любов­та им беше пре­одо­ля­ла Маро­кан­с­ка­та вой­на, Испан­с­кия грип, кой­то бе дошъл от САЩ и убил 50 млн. души, и беше завър­ши­ла в този ден, в кой­то Крис­то­бал раз­кри­ва­ше пред све­та „све­тул­ки­те” в шепи­те на вре­ме­то. Той си обе­ща, че тези пис­ма ще бъдат пър­ви­те екс­по­на­ти в ново­от­кри­тия Музей на щас­ти­е­то. Любов­та беше отго­во­рът на всич­ки въпроси.

От хола, къде­то ками­на­та вече топ­ле­ше цяла­та къща, се чу гла­сът на люби­ма­та на Крис­то­бал Домин­гес : „Скъ­пи, хай­де сли­зай вече. Вече­ря­та е гото­ва. Довър­ших си кни­га­та. Зна­еш ли, Буков­с­ки е казал :”Проб­ле­мът е, че тър­сиш няко­го, с кого­то да оста­ре­еш. Дока­то тай­на­та е да наме­риш няко­го, с кого­то да оста­неш дете”. Мис­ля да гле­да­ме мача на Тара­го­на”. Крис­то­бал отго­во­ри: „Сли­зам, ще ти раз­ка­жа за пис­ма­та на пра­дя­до ми. И зна­еш ли, ние ще побе­дим тази болест”.

Кога­то си дете, има едни спе­ци­ал­ни хора, кои­то идват, за да те спа­сят в тъм­но­то от дет­с­ки­те ти стра­хо­ве. Чакат те, защо­то те оби­чат. Точ­но те те чакат и кога­то порас­неш. Те зна­ят, че, кога­то си малък, ще тичаш с раз­пе­ре­ни ръце към тях, а кога­то си голям, ще дой­деш и в най-тъм­но­то си без­в­ре­мие, кога­то и надеж­да­та ти си е отиш­ла. Но те са там. Те са тво­и­те мал­ки све­тул­ки, кои­то оста­вят диря, за да вър­виш. Защо­то зна­ят, че любов­та и свет­ли­на­та са трън­лив път, по кой­то ти сам ще пад­неш, ще се нара­ниш, ще се отча­яш, ще се отре­чеш от себе си, но и ще повяр­ваш, ще живе­еш пъл­нок­ръв­но, ще се вър­неш към своя щас­т­лив живот – Gran vida!. Неза­ви­си­мо от неиз­беж­ния све­то­вен Апокалипсис.

Към нача­ло­то на страницата 

 

Дяволски райска история

 

Ще ви раз­ка­жа една тъж­на исто­рия, слу­чи­ла се на хиля­ди кило­мет­ри от роди­на­та. Беше пре­ди пове­че от десет годи­ни, в Чарл­с­тън, Южна Каро­ли­на, САЩ. Неле­по оста­нах без рабо­та за око­ло три месе­ца. Раз­по­ла­гах само с чети­ри­де­сет и два дола­ра през това вре­ме. Уж бях оти­шъл да рабо­тя, за да спе­че­ля пари, а затъ­вах все­ки ден в дъл­го­ве за ток, вода и квар­ти­ра. Делях една стая с рус­нак, на име Игор. Пет годи­ни по-млад от мен, той рабо­те­ше вече чет­вър­та годи­на тук. Беше сме­нил доста мес­та и про­фе­сии, но напос­ле­дък бе личен сек­ре­тар на една еврей­ка от рус­ки про­из­ход, на име Елза. Всъщ­ност, Игор бе ста­нал любов­ник на Елза, а тя го изпол­з­ва­ше да оби­ка­ля всич­ки емиг­ран­ти, уст­ро­е­ни от нея неза­кон­но на рабо­та. Тя дър­же­ше нефор­мал­ния пазар на тру­да в Чарл­с­тън и пече­ле­ше от все­ки работ­ник, добър про­цент от зара­бо­те­но­то от него. По-рано Игор рабо­те­ше като помощ­ник сер­ви­тьор в рес­то­ран­та и допъл­ни­тел­но в перал­ня­та на най-голе­мия хотел в гра­да. Съби­ра­ха му се око­ло шес­т­на­де­сет часа рабо­та на ден. Пес­те­ше все­ки цент, защо­то иска­ше като се вър­не в Петер­бург, да открие някол­ко сало­на за кра­со­та. Каз­ва­ше, че това било сигу­рен и чист биз­нес. Два­ма­та делях­ме една стая. Дюше­ци­те, на кои­то спях­ме напра­во на пода бяха един до друг, как­то и вина­ги гото­ви­те ни за път чан­ти. С Игор се раз­би­рах­ме, но не бях­ме при­яте­ли. По харак­тер той бе мъл­ча­лив и хла­ден, дока­то аз бях емо­ци­о­на­лен и бъбрив.
Напос­ле­дък рус­на­ка ме драз­не­ше вся­ка вечер. При­би­ра­ше се с тузар­с­ко­то БМВ на Елза, с кое­то оби­ка­ля­ше работ­ни­те мес­та на ней­ни­те хора и сяда­ше на дюше­ка. Ваде­ше тлъс­та пач­ка дола­ри и демон­с­т­ра­тив­но започ­ва­ше да ги брои. Поня­ко­га изкар­ва­ше до пет­с­то­тин дола­ра на ден. За месец при­пе­чел­ва­ше сума, доста по-голя­ма от запла­ти­те на пове­че­то аме­ри­кан­ци. Все­ки от нас си гот­ве­ше сам в кух­ня­та. Огром­ни­ят хла­дил­ник бе пълен с бутил­ки вод­ка, шам­пан­с­ко и бира, соб­с­тве­ност на Игор. Дово­лен от спе­че­ле­но­то, рус­на­ка си нали­ва­ше някак­во питие, като не забра­вя­ше и мен, раз­би­ра се. Той бе наяс­но, че съм оста­нал без сред­с­тва, но не пред­ла­га­ше да ме уст­рои някъ­де на рабо­та, макар да има­ше тази въз­мож­ност. От някак­ва без­смис­ле­на гор­дост, аз не го молех за това. Опит­вах да се спра­вя сам, но без позна­ти и с лоши­ят си анг­лийс­ки не успя­вах. Така се дока­рах до там, че с послед­ни­те си дола­ри купих килог­рам кра­ве мас­ло, пет килог­ра­ма браш­но, тор­ба кар­то­фи и опа­ков­ка с някак­ви мек­си­кан­с­ки чуш­ки. Един ден вля­зох в роля­та на шеф — гот­вач и с под­ръч­ни­те про­дук­ти сгот­вих огром­на тен­дже­ра кар­то­фе­на яхния. При­гот­вих и прости, соде­ни пит­ки вмес­то хляб. Хра­на­та тряб­ва­ше да ми стиг­не поне за сед­ми­ца, но едва ли щях да мога да я изям. Бла­го­да­ре­ние на мек­си­кан­с­ки­те чуш­ле­та яхни­я­та ста­на люта като отро­ва. Вечер­та Игор се прибра без кола­та, довол­но почер­пен. Беше катас­т­ро­фи­рал и оста­вил БМВ-то в сер­виз. В при­пов­диг­на­то наст­ро­е­ние, той изва­ди от една тор­ба бур­кан­че черен хай­вер и го раз­ма­ха пред носа ми:
Истин­с­ки рус­ки, черен хай­вер, Хрис­то! Най-добро­то мезе за вод­ка и шам­пан­с­ко! Вод­чи­ца ще ти налея раз­би­ра се, но от хай­ве­ра ще ти дам само едно зрън­це, да опиташ!
Раз­ка­рай се с глу­па­вия си хай­вер! — отря­зах го и си сипах чиния горе­ща яхния.
От алко­хо­ла, види се Игор бе изглад­нял. Той си пре­пе­че някол­ко филий­ки хляб и ги нама­за с хай­вер. Сед­на­ли на една маса, все­ки яде­ше от сво­я­та хра­на. Аз не поглеж­дах към чаша­та с вод­ка, защо­то от люта­та ман­джа уста­та и сто­ма­хът ми изга­ря­ха. Само чис­та води­ца щеше да уга­си тоя пожар. И уж хай­ве­ра бе голям дели­ка­тес, но аро­ма­та на яхни­я­та изглеж­да се ока­за по-привле­ка­те­лен за руснака.
Ако искаш, — пред­ло­жи Игор — да ти дам филий­ка с чер хай­вер, сре­щу мал­ко от тво­я­та яхния!
Мъл­ча­ли­во отка­зах. Това го амби­ци­ра и миза­та стиг­на до три филий­ки с чер хай­вер, сре­щу чиния яхния. Ста­нах и му сипах пъл­на чиния от гоз­ба­та ми. Опи­тал я, той се опа­ри и гав­рът­на пъл­на чаша водка:
Ти не раз­би­раш, как­ва вели­ко­леп­на ман­джа си сгот­вил! — с пъл­на уста ме похва­ли рус­на­кът — Баба ми, като бях малък гот­ве­ше така!
Всич­ко бъл­гар­с­ко е прекрас­но! — невъз­му­ти­мо се изфу­ках, гле­дай­ки го сърдито.
Знам! Имам позна­ти, кои­то са идва­ли на почив­ка, на Чер­но море! Пла­жо­ве­те ви каз­ват, са хубави!
Не са само пла­жо­ве­те! Няма пла­ни­ни, тол­ко­ва кра­си­ви нито в Евро­па, нито дру­га­де по све­та, като нашите!Там и въз­ду­хът е чист, и вода­та е като магия! Вед­нъж дишаш ли наш въз­дух и пий­неш ли вода от пла­нин­с­ки ручей, вина­ги искаш да се вър­неш отно­во там!
Игор неу­сет­но бе изла­пал яхни­я­та и пре­су­шил сам цяла бутил­ка вод­ка. Той плъз­на по маса­та бур­кан­че­то с оста­на­лия хай­вер към мен и отиде при хла­дил­ни­ка. Вър­на се с бутил­ка шам­пан­с­ко. Наля в две чаши и след като се чук­нах­ме и отпих­ме, предложи:
Раз­ка­жи за тво­я­та Бъл­га­рия! / Про­из­на­ся­ше „х“ вмес­то „г“ и се полу­ча­ва­ше Бъл­ха­рия / Ако с думи ме убе­диш, че е тол­ко­ва хуба­ва, ще пла­тя вмес­то теб наема ти за месе­ца! А ако ме изку­шиш да дой­да някой ден в роди­на­та ти, още утре ще те уст­роя на рабо­та! Съг­ла­сен ли си?
Естес­т­ве­но, при­ех. Рус­на­кът бе доста пиян, но пред­ло­же­ни­е­то му си стру­ва­ше, сти­га да не го забра­ве­ше до след­ва­щия ден. Без да мис­ля мно­го започнах:
Виж­дал ли си истин­с­ка жена?
Той смеш­но раз­пе­ри ръце:
Че как­ви са жени­те, кои­то виж­да­ме все­ки ден? Фал­ши­ви ли?
Истин­с­ка­та жена е с мно­го бяла кожа на лунич­ки, чер­ве­на коса и зеле­ни очи!
Така изглеж­да­ше кота­ра­кът ми в Петер­бург, на име Рижко!
Чер­ве­на­та коса на една истин­с­ка жена, е точ­но като цве­та на ска­ли­те, край най-кра­си­вия чер­но­мор­с­ки залив — Болата!
Това е малък залив откъм север, до нос Кали­ак­ра. Дъга­та на пла­жа опас­ва плит­ка вода, коя­то се нагря­ва бър­зо от слън­це­то. Още в края на април човек може да ходи на плаж там. Откъм суша­та се про­ви­ра мал­ка рекич­ка, с уди­ви­тел­но чис­та вода. Тя е обгра­де­на с тръс­ти­ка и се вли­ва в зали­ва. На фона на чер­ве­ни­те ска­ли, небе­то е тъй синьо, все едно е рису­ва­но от дете! Нито Сей­ше­ли­те, Бали, Хавай, Мал­ди­ви­те или ост­ров Пукет могат да се срав­ня­ват с тази мал­ка, чер­но­мор­с­ка пер­ла! Тряб­ва да стъ­пиш на нагре­тия от слън­це­то пясък, да се гмур­неш в бис­т­ра­та вода, за да раз­бе­реш, защо живе­еш на този свят!
Доб­ре! Убе­ди ме! Утре ти пла­щам наема за квар­ти­ра­та! А как ще ме излъ­жеш, да посе­тя Бъл­га­рия? — завър­тя дяво­ли­то очи руснакът.
Няма нуж­да да те лъжа! Само ще те заве­да в Родо­пи­те, най-бъл­гар­с­ка­та пла­ни­на у нас!
Рила напом­ня на Алпи­те, а Пирин е като част от Кор­ди­ле­ри­те! Ста­ра пла­ни­на е само­бит­но бъл­гар­с­ка, но в Родо­па има нещо въл­шеб­но, като от при­каз­ки­те! Там пото­ци­те са пъл­ни с пъс­тър­ва, а тре­ва­та е тъй све­жо зеле­на, че ти се иска сам да я захру­паш! Има тол­ко­ва чис­та енер­гия в дър­ве­та­та и ска­ли­те, че се зареж­даш за месе­ци напред! Родо­па е пла­ни­на­та на всич­ки бого­ве! Ако искаш, все­ки ден ще ти раз­каз­вам за едно мяс­то в Бъл­га­рия, без да ми дъл­жиш нищо!
Игор се усмих­на бла­же­но, ким­на и пре­ди да заспи, запита:
И тога­ва, как­во по дяво­ли­те пра­виш тук?
Още на дру­ги­ят ден ста­нах супер­вай­зор в една фир­ма за пар­ти­та на откри­то, с него­ва помощ. Вся­ка вечер, след рабо­та му раз­каз­вах за роди­на­та си. Той също като дете ме очак­ва­ше, за да слу­ша за чуд­ни­те, при­каз­ни мес­та, в една далеч­на, непоз­на­та за него страна.
Дали повли­ян от мои­те раз­ка­зи или от любо­пит­с­тво, две годи­ни след като се завър­нах в Бъл­га­рия, той ми се оба­ди, да го посрещ­на. Уж дой­де само за мал­ко, а оста­на до днес. Наме­ри си бъл­гар­ка за жена и изпъл­ни меч­та­та си. Напра­ви вери­га от сало­ни за кра­со­та, в един от чер­но­мор­с­ки­те ни гра­до­ве. Поня­ко­га, без ника­къв повод ми се обаж­да и се сре­ща­ме. Пита ме за дру­ги кра­си­ви мес­та из стра­на­та и след като му раз­ка­жа, задъл­жи­тел­но ми пода­ва уви­та в хар­тия бутил­ка. Вина­ги е скъ­по и изтън­че­но питие. Кога­то го питам, защо носи тези бутил­ки, след като и без това ще спо­де­ля как­во­то знам, той отвръща:
Няма как да ти се издъл­жа за това, че ме дове­де в рая на земя­та! Бутил­ка с хуба­во питие само ще те нака­ра да забра­виш, че живо­та е тъй кра­тък и не сти­га да се насла­диш на всич­ки тези красоти!
При­емам пода­ръ­ка и се усмих­вам тъж­но. Не за дру­го, а защо­то не мога да раз­бе­ра, как тази кит­на земя ни привли­ча тъй дявол­с­ки сил­но към себе си.

 

Към нача­ло­то на страницата

 

Шевната машина

 

Отво­рих капа­ка и вни­ма­тел­но изва­дих гра­ци­оз­но­то ѝ тяло от дър­ве­но­то му лего­ви­ще. Чер­но, запа­зи­ло лъс­ка­ви­на, укра­се­но с еле­ган­т­ни зла­тис­ти бук­ви. Метал­ни­те бур­мич­ки още све­те­ха. От дол­на­та стра­на на лаки­ра­на­та плос­кост, сред дру­ги­те драс­ко­ти­ни, личе­ше нари­су­ва­на­та с топ­лий­ка къщич­ка с пътеч­ка — спо­мен за баба от мен.
Шев­на­та маши­на на баба ми има­ше физи­о­но­мия. Вина­ги ме е гле­да­ла осо­бе­но, като звер­че с ост­ра муцун­ка, метал­но­то кра­че — изпле­зе­но ези­че, кое­то при­дър­п­ва пла­та и го дъв­че ли, дъв­че, а вер­ти­кал­на­та ост — лъс­ка­во, под­ска­ча­що наго­ре око, като на охлюв. Цяла­та ми при­ли­ча­ше на някак­во коте, може би защо­то се дви­же­ше плав­но и рит­мич­но, задвиж­ва­на от неви­ди­мия кра­чен педал с китайс­ки­те йерог­ли­фи. Този педал беше тай­на­та ми люл­ка, защо­то маши­на­та беше забра­не­на за игра. И как дру­го­я­че, като тази тъй почи­та­на вещ беше най-голя­ма­та цен­ност на моя­та баба, ней­на­та глав­на гор­дост и обект на риту­ал­но обгриж­ва­не. И веро­ят­но момин­с­ка­та ѝ меч­та, сбъд­на­та вече.
Шев­на­та маши­на беше ней­ни­ят начин да тво­ри, да съз­да­ва неве­ро­ят­ни неща от плат­не­ни изрез­ки. За баба ми беше изклю­чи­тел­но важ­но внад­ки­те да не личат, а да се напас­ват в десе­на, а скри­ти­ят “френ­с­ки” шев беше абсо­лют­на мяр­ка за шиваш­ко майс­тор­с­т­во. Кър­пе­жът тя счи­та­ше за висш пило­таж в шива­чес­т­во­то, нари­ча­ше го “реп­риз” — неви­ди­ма, дели­кат­на поп­рав­ка на ста­ри­те неща. Уме­е­ше да се гри­жи за дома и за хора­та око­ло себе си по свой си начин, и шев­на­та маши­на беше глав­на част от това ней­но призвание.
Изпод закри­ве­но­то­то кра­че на тази маши­на изле­зе пър­ва­та ми рок­ля с декол­те, тъм­но­си­ня на сит­ни бели точи­ци, но и твър­де къса, за да ми я позво­ли баща ми. Също арт блу­зон без ръка­ви, от рип­се­на тра­ви­ра, с пред­ни­ца сгло­бе­на от три­ъ­гъл­ни­ци в чер­но и бяло, само­де­лен бан­с­ки кос­тюм от шаре­на сило­но­ва мате­рия , ком­п­лект цик­ла­ме­ни въз­глав­нич­ки – голя­ма и мал­ка, с фор­ма на сър­це, по модел на “Некер­ман”, но реа­ли­зи­ран с шуш­ля­ков плат от раз­по­ре­но дет­с­ко яке — поне­же всич­ко в оне­зи вре­ме­на беше дефицит.
С тези чуд­ни мате­ри­а­ли я снаб­дя­ва­ше една ней­на бра­тов­чед­ка-шивач­ка, коя­то шие­ше на лук­соз­ни кли­ент­ки и съби­ра­ше оста­тъ­ци­те от кро­е­не­то си по поръч­ка на баба. Tака от бре­зен­то­ва­та ѝ само­дел­на тор­ба изли­за­ха изрез­ки от невиж­да­ни, фини, внос­ни пла­то­ве. Тя пър­во ги оглеж­да­ше вни­ма­тел­но, като показ­ва­ше въз­хи­та с ней­но­то “тц, тц, тц…”, после ги сор­ти­ра­ше на куп­чин­ки и ги закар­фич­ва­ше в сре­да­та. След това, кога­то я прихва­не­ше дома­кин­с­ка­та муза, им нами­ра­ше при­ло­же­ние в про­дук­ци­я­та си, като ги ком­би­ни­ра­ше с така­ва при­леж­ност, та дори без­на­деж­д­но мало­мер­ни­те от тях се превръ­ща­ха в къд­рич­ки и апли­ка­ции по калъф­ки­те за възглавници.
От нея насле­дих едно кух­нен­с­ко чек­ме­дже, пъл­но с оком­п­лек­то­ва­ни коп­че­та, нани­за­ни на вър­ви като бро­е­ни­ци. Без­б­рой­ни бяха тези коп­че­та: огром­ни бал­тон­с­ки, мал­ки седе­фе­ни – вся­как­ви цве­то­ве и раз­ме­ри, дър­ве­ни, метал­ни, гра­ви­ра­ни, стък­ле­ни, обле­че­ни с плат, или като пер­лич­ки, има­ше дори коп­че­та с камъ­че­та. Поня­ко­га наниз­вах тези маги­чес­ки бижу­та на мал­ки­те си ръце и се чув­с­т­вах кра­си­ва като прин­це­са и довол­на като пират, при­те­жа­тел на съкровище.
Помис­лих си, че деца­та са щас­т­ли­ви вина­ги, защо­то имат уме­ни­е­то да запе­чат­ват целия свят в един радос­тен миг и да запаз­ват и най-мимо­лет­но­то чув­с­т­во ясно и задълго.
Поглед­нах ръце­те си: Кол­ко бяха порас­на­ли! Раз­пе­рих дла­ни вър­ху чер­ния плот с рисун­ка­та на зла­тен тигър в сре­да­та, така, че пръс­ти­те ми да докос­ват само с вър­хо­ве кор­пу­са на маши­на­та и я помил­вах — без да помръд­на. После отво­рих после­до­ва­тел­но пада­що­то чек­ме­дже отпред, и стра­нич­ни­те чек­ме­дже­та с топ­чес­ти­те дръж­ки, облад­на от стран­но­то усе­ща­не, че бях Нея. Всич­ко си сто­е­ше там така, като го беше оста­ви­ла тя: пра­во­ъ­гъл­на­та кар­то­не­на кутия от фаб­ри­ка­та, с чар­ко­ве и бол­то­ве на маши­на­та, нов ремък-резер­ва, някол­ко къса хар­ти­е­на шкур­ка, връз­ки от обув­ки, поси­вял объл лас­тик, огром­на­та бяла шев­на мака­ра, гигант­с­ки­те игли за юрга­ни, набу­че­ни на нагъ­на­то пар­че от вес­т­ник, ита­ми­не­ни­те игли за бро­ди­ра­не, кути­я­та от крем “Лимон” с калер­че­та­та, мал­ка­та бяла кутий­ка от „Меден вазе­лин“ с машин­ни­те игли, две­те рез­д­рън­ка­ни, желяз­ни шиваш­ки ножи­ци, отверт­ка­та с дър­ве­на­та дръж­кa, кре­дич­ки­те — бяла и розо­ва, зеле­но-жъл­ти­ят, про­тър­кан сан­ти­ме­тър, на кой­то циф­ри­те едва лича­ха, кар­тон­че голе­ми чер­ни фиби, цвет­ни­те ибри­ши­ми, кои­то нико­га не свър­ш­ва­ха, един шит тра­ви­рен несе­сер, на цик­ла­ме­ни и бели цвя­тя, оста­тък от люби­ма­та и рок­ля, важ­на крой­ка за тер­ли­ци, изка­ра­на на амба­лаж­на хар­тия, наря­за­но домаш­но плат­но за уши­ва­не на трив­ки за баня, нави­ти на рул­ца и захва­на­ти с шнур­че, две връз­ки безо­пас­ни игли, дру­га­та жъл­та кутий­ка от крем, с топ­лий­ки­те… Вещи, сами уне­се­ни в летар­ги­я­та на соб­с­тве­но­то си, вече ненуж­но съществуване…
Загле­дах се в еле­ган­т­на­та, заоб­ле­на фор­ма на чер­но­то машин­с­ко тяло. Дуп­ки­те по кор­пу­са, къде­то се накап­ва машин­но­то мас­ло , ми запри­ли­ча­ха на беле­зи от необ­г­ри­же­ни рани. Поста­вих мака­ра­та на дър­жа­ча, опъ­нах коне­ца през раз­ни­те му вода­чи и вдя­нах. Намес­тих ремъ­ка в кана­ла на коле­ло­то и натис­нах с крак педа­ла-люл­ка. Коте­то изпле­зи месин­гов език и се про­зя бав­но, а после сякаш се отпус­на и започ­на рит­мич­но да хър­ка. Очи­те ми просле­ди­ха коне­ца и пре­ми­на­ха с него през тън­ко­то ухо на игла­та, като през отво­рен във вре­ме­то про­цеп, и се озо­ва­ха в един друг ден…
Юнс­ки ден. В раз­тво­ре­ния про­зо­рец се полюш­ват плав­но тъм­но­зе­ле­ни­те лис­та на чере­ша­та. Под лъс­ка­во­то кра­че на маши­на­та се пър­за­лят бър­зо нови­те кух­нен­с­ки пер­де­та — футу­рис­ти­чен гео­мет­ри­чен десен в резе­да­во, розо­во и чер­но, къща­та цяла мири­ше на лозо­ви сар­ми, а висо­ко над тера­са­та чай­ки­те се над­вик­ват с издъл­же­ни зву­ци… Извед­нъж — вне­за­пен гро­хот! Поро­ен звън на хиля­ди неви­ди­ми звън­че­та! И после тихо – мно­го, мно­го тихо! …
“Ахх, гиди кал­па­зан­ка! Пак ли издър­па чек­ме­дже­то с копчетата!?“…
Погле­дът ми се вър­на вър­ху игла­та, коя­то рит­мич­но боде­ше пробно­то плат­че. Спрях, вдиг­нах я и издър­пах плат­че­то. Теге­лът беше ужа­сен — хла­бав, нафъ­кан на мес­та и с изтър­ва­ни брим­ки. И — как­то пра­ве­ше тя — раз­дя­нах, изва­дих кале­ра, сва­лих и поста­вих игла­та, про­ве­рих с пипа­не посо­ка­та на кана­ла: пра­вил­но, навът­ре. Вдя­нах нано­во и два­та коне­ца, стег­нах пру­жин­ка­та под вода­ча, задви­жих… И — Същото!
Тога­ва си спом­них! — Шкур­ка­та! Зато­ва беше там!…
Откъс­нах мини­а­тюр­но пар­чен­це, пре­гъ­нах го, стис­нах с него игла­та и подос­т­рих с някол­ко рез­ки, едно­по­соч­ни дви­же­ния нокъ­тя на котеш­ка­та лапа. Така, как­то го пра­ве­ше тя. Връх­че­то на игла­та блес­на! Нагла­сих пробно­то плат­че вър­ху зъб­ци­те и спус­нах пак кра­че­то. Залю­лях педа­ла, а заос­т­ре­на­та игла запро­би­ва с леко­та пла­та, като се завръ­ща­ше наго­ре за ново движение…
Душа­та на баба сло­жи пръс­та си вър­ху скок­ли­ва­та мака­ра и се усмих­на. Защо­то душа­та е всич­ко оно­ва, кое­то е докос­ва­ла, оби­ча­ла и пре­жи­вя­ла. И оста­ва веч­на част от всич­ко, кое­то е съз­да­ла заед­но с дру­ги­те и за тях – ней­ни­те обич­ни души.
Душа­та е тво­рец и дете на Тво­ре­ца, кой­то и е отре­дил участ­та да помни и да бъде спом­ня­на. Защо­то тя е най-веч­на­та част от Божи­е­то творение.
Извед­нъж вра­та­та се отво­ри с ряз и от про­лу­ка­та се пода­де ост­ри­га­на­та гла­ва на сина ми, огле­да момен­тал­но стай­ния пей­заж, лице­то му при­до­би изуме­но изра­же­ние и той под­вик­на — пита­що и насмеш­ли­во — “Баа­бо­оо?! ” — Вмес­то да каже “мамо”…
Но ние и три­те бях­ме там.

 

Към нача­ло­то на страницата

 

Дядо Марин

 

Седе­ше си крот­ко на дво­ра и гле­да­ше лале­та­та. Те рас­тя­ха нео­без­по­ко­я­ва­ни и не подо­зи­ра­ха как­во се случ­ва в све­то­вен мащаб. Бяха в раз­лич­ни цве­то­ве – чер­ве­ни, жъл­ти, бели и тъм­но­ли­ла­ви. Покла­ща­ха се леко от мор­с­кия вятър, сякаш тан­цу­ва­ха, потъ­на­ли в сво­я­та суе­та. Изящ­ни, гор­ди, прелестни…
Но дядо Марин не им се любу­ва­ше. Призна­ва­ше, че са кра­си­ви и осве­жа­ва­ха скуч­ния двор, но има­ха чест­та да се рад­ват на про­лет­та само защо­то ста­ре­цът не успя да наме­ри раз­сад за нещо по-целе­съ­об­раз­но като дома­ти, чуш­ки, лук. Извън­ред­но­то поло­же­ние го нака­ра да се изо­ли­ра в дома си. Как­во­то беше наса­де­но, започ­на да си рас­те вол­но без него­ва­та разум­на наме­са. Не оби­ча­ше цве­тя­та, те му напом­ня­ха за почи­на­ла­та му съп­ру­га, коя­то се гри­же­ше за гра­ди­на­та. А сега тя не беше тук, само лале­та се усми­ва­ха неле­по и му при­пом­ня­ха, че е сам.
Друг път, отивай­ки до паза­ра, срещ­не­ше някой, побъб­ре­ше си с него и се раз­вед­ря­ва­ше. После отива­ше до бре­га на море­то и дъл­го гле­да­ше как то си играе с кора­би­те и под­мам­ва чай­ки­те. Но сега добро­вол­ци носе­ха покуп­ки­те вкъ­щи, гри­же­ха се за него и няма­ше нуж­да дядо­то да изли­за. Нови­ни­те го пла­ше­ха и предуп­реж­да­ва­ха да не добли­жа­ва дру­ги хора, защо­то дис­тан­ци­я­та беше най-доб­ра­та защита.
И ето го дядо Марин – изглеж­да­ше като плен­ник на цве­тя­та. Гле­да лале­та­та, поглъ­ща тях­на­та енер­гия, без да я иска или тър­си. Без­смис­ле­на кра­со­та, пред­наз­на­че­на за някой друг, в дру­го вре­ме и в друг свят. Неже­лан дар…
Мис­ли­те му кръ­жа­ха назад и напред във вре­ме­то. Опит­ва­ше се да пред­по­ло­жи как би се чув­с­т­вал в тази ситу­а­ция, ако има­ше до себе си она­зи усмив­ка, с коя­то беше пребро­дил без­б­рой изпи­та­ния… Беше моряк, рабо­те­ше дъл­ги годи­ни на тър­гов­с­ки кораб и меч­ти­те му се изра­зя­ва­ха в това да си при­бе­ре при люби­ма­та. Тя вина­ги го чака­ше с нетър­пе­ние, после го прегръ­ща­ше и му показ­ва­ше истин­с­ко­то щас­тие, кое­то само зем­на­та любов създава.
Веро­ят­но би било по-леко с нея. Сър­це­то би пул­си­ра­ло с друг ритъм и сми­съл. Дори кав­га­та би изва­ди­ла ста­ре­ца от забве­ни­е­то. Седе­ше крот­ко и недо­у­мя­ва­ше как­во се случ­ва с човеш­кия род, тол­ко­ва самов­лю­бен, а всъщ­ност позор­но безпомощен.
Само да свър­ши това извън­ред­но поло­же­ние! Вед­на­га ще…
Спря се вне­зап­но. При­таи дъх и заро­вич­ка нещо в съз­на­ни­е­то си. Всъщ­ност той не зна­е­ше как­во ще напра­ви, кога­то виру­сът отми­не. Живо­тът му се беше изпраз­нил от съдър­жа­ние, блед, без­п­лъ­тен. Дали отно­во щеше да тръг­не без страх навън? Дали щеше да гово­ри про­дъл­жи­тел­но със съсе­ди­те, при­яте­ли­те си? Щеше ли да паза­ру­ва спо­кой­но, под­би­рай­ки най-доб­ра­та сто­ка? Деца­та и вну­ци­те му щяха ли да стра­нят от него при вирус­на­та запла­ха? Едно съм­не­ние се загнез­ди в пер­с­пек­ти­ва и мира не му дава­ше, изцеж­да­ше свет­ло­то от спо­ме­ни­те. Све­тът бър­зо се беше про­ме­нил и най-естес­т­ве­ни­те удо­вол­с­т­вия в ежед­не­ви­е­то се превръ­ща­ха в истин­с­ко изпитание.
Дядо Марин обмис­ли реди­ца вари­ан­ти за живот извън стра­ха и след лута­не­то вне­зап­но достиг­на сво­е­то реше­ние. Раз­бра сво­е­то сък­ро­ве­но жела­ние. Пър­во­то, кое­то щеше да напра­ви, е да иде до море­то, да го съзер­ца­ва дъл­го, дока­то му при­ма­лее. Вод­на­та шир при­те­жа­ва­ше сила­та да показ­ва исти­на­та и да отми­ва съмненията.
След два месе­ца прикра­тя­ва­не­то на извън­ред­но­то поло­же­ние беше факт. Неви­ди­ма­та опас­ност си отива­ше посте­пен­но. Ста­ре­цът уве­ре­но се запъ­ти, за да изпъл­ни реше­ни­е­то си. Бре­гът беше на два кило­мет­ра от дома му. Вся­ка стъп­ка беше изпи­та­ние за обез­д­ви­же­но­то тяло, но цел­та – да се видят закач­ли­ви­те въл­ни и без­к­рай­ни­ят хори­зонт, си стру­ва­ше. Наку­цук­ва­ше дядо­то, спи­ра­ше за почив­ки, вдиш­ва­ше топъл въз­дух и про­дъл­жа­ва­ше. А кога­то стиг­на и видя нео­боз­ри­ма­та сине­ва, поч­ти изплака:
Ех!… Това Бог го е създал!
Съл­зи­те му напи­ра­ха, идва­ха напра­во от сър­це­то, най-чис­ти­те съл­зи. А зажад­не­ли­те очи съби­ра­ха сво­бо­да, все­ле­на, хар­мо­ния. Рад­ва­ше се на отбля­съ­ци­те, сът­во­ре­ни от въл­ни­те, те го отвеж­да­ха в по-добър свят, изпъл­нен с надеж­да. И диша­ше с пъл­ни гър­ди, нео­без­по­ко­я­ва­но. Мор­с­ки въз­дух – лекарство.
Сед­на на пей­ка и започ­на да мес­ти взор ту наля­во, ту надяс­но, ту се изди­га­ше в небе­то да просле­ди поле­та на чай­ки­те, ту надо­лу към наце­лу­ва­ния бряг.
Мина­ха часо­ве, дядо Марин беше пото­пен в мор­с­ка насла­да. А при­ве­чер, кога­то ста­на и реши да се при­би­ра, усе­ти поход­ка­та си бод­ра, енер­гич­на. Уско­ри крач­ка, жиз­не­ност запъп­ли във вени­те му. Весе­ло се запъ­ти към дома си с при­ят­но очак­ва­не. Щеше да види отно­во изящ­ни­те лале­та, спо­соб­ни да въз­пла­ме­нят някой мил спомен.

 

Към нача­ло­то на страницата

 

 

Принчипа Мещина

 

Принчи­па Мещи­на мно­го оби­ча­ше смо­ки­ни. Но деца­та я влу­дя­ва­ха. За това бяха винов­ни унгар­с­ко­то й боляр­с­ко потек­ло и дузи­на­та бавач­ки, кои­то я бяха под­хвър­ля­ха от ръце на ръце, щипа­ли до поси­ня­ва­не бузи­те й и неп­ре­къс­на­то пра­ви­ли опи­ти да обуз­да­ят буй­ния й нрав. Но тя не им се даде. Успя да съх­ра­ни в себе си уни­кал­но сво­бод­ния си дух и завид­но ради­ка­лен замах.

Седе­ше в гра­ди­на­та и се любу­ва­ше на едно смо­ки­но­во дър­во, чий­то плод заскъс­ня­ва­ше. Лис­та­та на дър­во­то напо­до­бя­ва­ха зеле­ни вет­ри­ла, кои­то неж­но се покла­ща­ха при все­ки повей на вне­зап­но появи­лия се про­ле­тен бриз.

Нез­най­но как отвед­нъж вятъ­рът отбру­ли мал­ко сла­бо тяло сви­ло са на топ­ка в кло­ни­те на смо­ки­ня­та. То шум­но туп­на вър­ху зеле­на­та тре­ва до ство­ла на дървото.и се опу­ли. Две голе­ми тъм­но­зе­ле­ни очи се впи­ха в нея. Принчи­па сто­е­ше оне­мя­ла пред вне­зап­но появи­лия се нека­нен гост. После отбе­ля­за, че тяло­то при­над­ле­же­ше на десет или най-мно­го два­на­де­сет­го­диш­но моми­чен­це с къса рижа­ва коса на едри къд­ри­ци. Цве­тът на кожа­та й бе болез­не­но бял. При­ро­да­та щед­ро бе обси­па­ла това крех­ко съз­да­ние с изящ­но кра­си­ви чер­ти. Макар и да не оби­ча­ше деца, Принчи­па беше естет.

- Оби­чаш ли шоко­лад? — думи­те вне­зап­но се отро­ни­ха в нелов­ка­та тиши­на меж­ду тях. Но отго­вор не послед­ва. Моми­че­то не беше упла­ше­но, но про­дъл­жи да я гле­да с недоверие.

- Кой не оби­ча шоко­лад! — отго­во­ри рито­рич­но на въп­ро­са си Принчи­па и про­тег­на ръка към топ­ка­та със зеле­ни очи пред нея.

Но дете­то не помръд­на. Това въоб­ще не я оза­да­чи и тя побър­за да под­не­се чаша горещ шоко­лад и вани­ло­ви бис­к­ви­ти на гос­тен­ка­та си. В най-лошия слу­чай може­ше да я убе­ди да й пози­ра. Принчи­па оби­ча­ше да рису­ва. Макар че рабо­та­та й на кри­тик на изкус­т­во чес­то я докар­ва­ше до отча­я­ние. Ред­ки­те момен­ти на твор­чес­т­во я зареж­да­ха и изпъл­ва­ха дни­те й със смисъл.

Наблю­да­ва­ше я как нес­ръч­но отпи­ва­ше от чаша­та си. Моми­че­то беше стис­на­ло здра­во пор­це­ла­но­ва­та обвив­ка с две­те ръце с дръж­ка­та към него. Пър­во докос­на леко с уст­ни горе­ща­та тъм­на теч­ност и колеб­ли­во обли­за полеп­на­ли­те кап­чи­ци по тях. Очи­те му грей­на­ха и по лице­то му се изпи­са дъл­бо­ка усмив­ка. Принчи­па има­ше стран­но­то усе­ща­не, че за пър­ви път ней­на­та гос­тен­ка опит­ва шоко­лад. Няма­ше как да узнае, защо­то рижа­та къд­ра­ва гла­ви­ца се зале­пи за чаша­та си и изпраз­ни на един дъх съдър­жа­ни­е­то и. Без да про­ду­ма изпраз­ни и чиний­ка­та с вани­ло­ви бис­к­ви­ти, като не преста­ва­ше да се усмихва.

Всич­ко щеше да приклю­чи доб­ре, ако не беше пристиг­на­ла поли­ци­я­та. Една обе­зу­мя­ла от гняв мла­да двой­ка задърп дете­то към поли­цейс­ка­та кола. Дете­то се опи­та да се отскуб­не, тога­ва една теж­ка ръка я уда­ри, послед­ва­ха и рит­ни­ци в сто­ма­ха. Дете­то се сви на къл­бо. Пре­ди да успее да се наме­си един от дре­ме­щи­те поли­цаи, един от рит­ни­ци­те, уце­ли челюст­та на дете­то. Едно от зъб­че­та­та й хврък­на във въз­ду­ха и заед­но с кръв­та по лице­то й поте­ко­ха едри сълзи.

Пре­ди да напъ­хат рижа­та гла­ва с едри къд­ри­ци на зад­на­та седал­ка, мла­да­та жена, коя­то бе дошла да я при­бе­ре под­вик­на към Принчипа:

- Гос­по­жо, тя е глу­ха. Изрод…- очи­те й се стъм­ни­ха и сви­ха от бол­ка — Божие наказание!

Пре­ди сто­пан­ка­та на къща­та да успее да каже нещо, поли­цейс­ка­та кола сви за ъгъ­ла като оста­ви гъст облак прах след себе си.

Принчи­па отиде до дър­во­то, повдиг­на праз­на­та чаш­ка от шоко­ла­да и вни­ма­тел­но я поста­ви вър­ху праз­на­та чиний­ка с бис­к­ви­ти. Едра буца бе засед­на­ла в гър­ло­то й. Невол­но поглед­на в чаш­ка­та и видя фигу­ра на дра­кон око­ван във вери­ги. А в дру­гия край раз­поз­на очер­та­ни­я­та на смо­ки­но­во дър­во и тън­ки­те лъчи от изгря­ва­що слън­це зад него. Въз­дъх­на и тръг­на към къща­та си.

Цяла вечер мисъл­та за рижа­та топ­ка с тъм­но­зе­ле­ни очи не я оста­ви. Наре­че я Сю ( така и не узна име­то й!). Опри­ли­чи я на моми­чен­це, кое­то също има­ше рижи къд­ри­ци и бе долу горе на ней­на­та въз­раст- то бе геро­и­ня от аме­ри­кан­с­ки филм, кое­то по нево­ля бе ста­на­ло скитник.

През нощ­та я спо­хо­ди сън, кой­то беше ярък и мно­го реа­лен. Една мънич­ка ръка я докос­на, за да в събу­ди. Видя позна­то­то усмих­на­то лице с чер­на дуп­чи­ца, там къде­то тряб­ва­ше да е изхврък­на­ло­то зъб­че. То й пода­де шоко­ла­до­ва бон­бо­на уви­та в ярко­чер­вен станиол.
Събу­ди се. Ста­я­та бе праз­на. Няма­ше и сле­да от детето.

Реши да нари­су­ва пор­т­ре­та му с лип­с­ва­що­то зъб­че и бон­бон с чер­вен ста­ни­ол в ръка. Цял ден рабо­ти под люби­мо­то смо­ки­но­во дър­во на сян­ка. Към края на деня пор­т­ре­тът бе готов.

Но и това не й доне­се спо­койс­т­вие. Сети се за фигу­ри­те в чаша­та й с шоко­лад. Дали бе ред­но да я потър­си и да се уве­ри, че е доб­ре? Реши да опита.

На сут­рин­та отиде до поли­цейс­ко­то управ­ле­ние. Дадо­ха уклон­чи­ви отго­во­ри на въп­ро­си­те й и я посъ­вет­ва­ха да не се меси.
Но Принчи­па зна­е­ше, че не може да стои наст­ра­на и да гле­да безу­час­т­но как се измъч­ва една човеш­ка душа. Нае адво­кат и започ­на теж­ка бит­ка. След годи­на успя да спе­че­ли попе­чи­тел­с­т­во­то над детето.

Ала истин­с­ка­та бит­ка тепър­ва пред­сто­е­ше. В дома й вле­зе едно помля­но от бой и изпла­ше­но до смърт дете. То посто­ян­но се кри­е­ше. Нами­ра­ше го в киле­ра, в гар­де­ро­ба, под лег­ло­то.… Беше топ­ка нер­ви. Принчи­па не се отказа.

Пока­за му пор­т­ре­та му. После оста­ви чаша горещ шоко­лад на масата.
То поглед­на учу­де­но към обра­за си и пре­ка­ра ръка по гра­па­ва­та повърхност.на кар­ти­на­та. После леко докос­на гър­ди­те си в област­та на сър­це­то. Едва забе­ле­жим жест, но Принчи­па го видя.

После дете­то граб­на чаша­та и запра­ши зад скри­на откъ­де­то отпи­ва­ше по мал­ко от шоко­ла­да и я наблюдаваше.

Принчи­па му даде прост­ран­с­т­во и не му досаж­да­ше. Посте­пен­но раз­сто­я­ни­е­то меж­ду две­те се скъ­си. То мно­го оби­ча­ше да я наблю­да­ва дока­то рису­ва под смо­ки­ня­та. Сле­де­ше все­ки неин жест. Пър­во­на­чал­но под­ска­ча­ше при невол­но ней­но ряз­ко дви­же­ние на тяло­то, но и това посте­пен­но утихна.

Дове­ри­е­то и радост­та на Сю посте­пен­но рас­тя­ха, а с това и кра­со­та­та й. Сър­це­то на Принчи­па под­ска­ча­ше от въл­не­ние кога­то виж­да­ше Сю спо­кйна, уве­ре­на и щас­т­ли­ва. Никое про­из­ве­де­ние на изкус­т­во­то не може­ше да заме­ни общу­ва­не­то й с дъще­ря й.
Как­то за Сю, така и за Принчи­па това бе едно ново приклю­че­ние. И две­те се уче­ха вза­им­но как да раз­ви­ват връз­ка­та на май­ка с дъщеря.

Дока­то една сут­рин мал­ка неж­на ръка не я събу­ди. Отво­ри очи. До нея леже­ше шоко­ла­дов бон­бон с чер­вен ста­ни­ол и кар­ти­на. На нея бе обра­зът на Принчи­па под люби­мо­то й смо­ки­но­во дър­во пред три­нож­ник. Худож­ни­кът бе уло­вил мно­го точ­но чер­ти­те й. А смо­ки­но­во­то дър­во бе обси­па­но обил­но с плод. Сю бе по-талан­т­ли­ва от нея.

 

Към нача­ло­то на страницата

 

Корени

 

Табел­ки с име­на, пода­ръ­ци и хора с буке­ти раз­въл­ну­ва­но чакат пред изхо­да „Пристигащи“.Смях, тър­ка­ля­не на колел­ца по пода, ярки луми­нис­цен­т­ни свет­ли­ни и без­спир­на глъч­ка. Още прегръд­ки, съл­зи и ярко чер­ви­ло оста­ве­но по бузи­те на завър­на­ли­те се.
Мен не ме чака никой.
Пуша отвън цига­ра с гор­чи­во кафе от авто­ма­та и си хва­щам такси.
Наста­ня­вам се най-накрая в кола­та, отпус­кам се на зад­на­та седал­ка и поглеж­дам през про­зо­ре­ца. Вече е поч­ти сут­рин, вре­ме­то кога­то инди­го­во-синьо­то небе започ­ва да ста­ва розо­во по кра­и­ща­та. Нови­ят цвят пъл­зи наго­ре, дъв­че ста­рия пър­во бав­но, посте­пен­но. Така дока­то не погъл­не изця­ло тъм­ни­на­та, за да изплюе накрая слънцето.
Пре­хо­дът ста­ва тол­ко­ва бър­зо ‑човек пре­миг­ва и го е про­пус­нал. Сигур­но зато­ва съм буд­на. Нико­га не мога да заспя, ако пъту­вам. А сега може и да е зара­ди чети­ри­те кафе­та и пул­си­ра­що­то гла­во­бо­лие, кое­то се опит­вам да игно­ри­рам откак­то се качих на само­ле­та за България.
Пътят от лети­ще­то е без­к­ра­ен въп­ре­ки праз­ни­те кръс­то­ви­ща. Не че бър­зам да стиг­на, но по- доб­ре да се приключ­ва с всич­ко това.
Ще стиг­нем за нула вре­ме- обя­вя­ва так­си­мет­ро­ви­ят шофьор в опит да ме заговори.
Кога­то не му отвръ­щам пус­ка ради­о­то и ми спес­тя­ва всич­ки евен­ту­ал­ни дис­ку­сии за поли­ти­ка и дуп­ки­те по пътищата.
Звъ­ня кога­то съм вече пред вход­на­та вра­та. Отва­ря ми сес­т­ра­та на май­ка ми.
А! Иве. Доб­ре дошла!Защо не вли­заш напра­во? – не отго­ва­рям и тя изглеж­да още
по- сму­те­на. Сякаш стои пред нека­нен гост. А може и да съм точ­но това, знам ли. – Как пътува?
Доб­ре, бла­го­да­ря. Къде е май­ка ми?
В хола е, ела.
За послед­ни­те шест годи­ни съм виж­да­ла май­ка си вед­нъж. Или са всъщ­ност два пъти, но вто­ри­ят беше за мно­го мал­ко. Сега, сто­ей­ки в мал­ка­та стая, заоби­ко­ле­на от всич­ки тия овех­те­ли пред­ме­ти виж­дам, че жена­та, коя­то ме е роди­ла сякаш се е сма­ли­ла, изсъх­на­ла. Лис­то, сгър­чи­ло се от слън­це­то или от бубо­леч­ки­те, кои­то го гри­зат неп­рес­тан­но и лако­мо, дока­то не оста­вят само ске­ле­та. При вида ми лице­то на май­ка ми се променя.
Иве! Ела да те пре­гър­на. –- Я виж кол­ко хуба­ва си ста­на­ла! Жал­ко, че по такъв повод си идваш.
Край­но вре­ме му беше – отго­ва­рям без да пра­вя крач­ка към нея- само ви мъче­ше всич­ки и без това.
Не съм го целя­ла, но шок се изпис­ва по лица­та и на две­те им.
Бог да го прости баща ти, не се гово­ри така. Да го запом­ним с хуба­во, моля ти се.
Кос­т­ва ми уси­лия да не се изсмея, зато­ва само стис­кам зъби и отговарям:
С кое хуба­во? Помня един­с­т­ве­но как те бие­ше. Няма защо да оцве­тя­ва­ме истината
сега тепърва.
Не го е искал, недей така.
„Не съм го искал“, „нямах това пред­вид“… вина­ги съм се пита­ла откъ­де идват тия фра­зи. Как така някой каз­ва „не го мис­лех“ .Кой тога­ва? Кой сла­га мисъл­та в гла­ва­та ни, думи­те в уста­та ни? А дейс­т­ви­я­та в ръце­те ни?
Погре­бе­ни­е­то е някол­ко часа по- къс­но. Един­с­т­ве­но­то, кое­то забе­ляз­вам са скъ­пи­те обув­ки на све­ще­ни­ка. Но пък вяра­та е без­цен­на, нали така.
Очак­ва се някой да каже нещо – хуба­во, раз­бра се — за почи­на­лия. Някои го пра­вят, за да „се отсра­мим за пред хора­та“ . Пред Бог за дейс­т­ви­я­та му?
Мис­ля си кол­ко е неве­ро­ят­но как все­ки ден се слу­ва нещо. Изжи­вя­ва­ме го, а след годи­ни то не същес­т­ву­ва. Няма го, забу­та­но е само някъ­де в памет­та. Не е било. Какъв е сми­съл от дни­те ни, тога­ва? Да оста­виш нешо след себе си?
Аз не се сещам за нищо хуба­во в момен­та; няма очак­ва­на­та нос­тал­гия по спо­де­ле­ни момен­ти с люби­мия роди­тел. Оста­на­ло е някак­во бег­ло усе­ща­не- за фан­том­на бол­ка, коя­то е по-ско­ро ехо от дру­го- лип­са­та на баща ми, кога­то съм има­ла нуж­да от него.
След погре­бе­ни­е­то и кога­то всич­ки са се разотиш­ли, сяда­ме с май­ка ми на пей­ка­та пред бло­ка. Така как­то пра­вех­ме пре­ди, кога­то бях мал­ко моми­че и кога­то баща ми вил­не­е­ше пиян горе, а ние долу го чаках­ме най- накрая да заспи. Къс­на есен е, слън­це­то све­ти нис­ко и боя­дис­ва всич­ко в кех­ли­бар. Поч­ти е красиво.
Той не попи­та за мен дори накрая, нали? ‑пове­че заявя­вам, откол­ко­то питам дока­то си паля цигара.
Иве, сти­га. Няма зна­че­ние вече.
Има хора, кои­то не тряб­ва да имат деца. Той беше един от тях. Само не знам ти
защо го тър­пе­ше всич­ко­то това.
Като имаш семейс­т­во и ти ще раз­бе­реш. Кажи ми сега как е при­яте­лят ти- Партик
ли беше? Не мога да ги про­из­на­сям тех­ни­те име­на, изви­ян­вай. – усмих­ва се май­ка ми.
Изди­шам бав­но от цига­ра­та, давам си вре­ме- на мен или на нея, не знам. Две деца на по девет-десет годи­ни / пред­по­ла­гам- вина­ги ми е било труд­но да пре­це­ня на кол­ко годи­ни са деца­та като ги видя/ си игра­ят на пътя, а по- мал­ко момиченце,едва про­хо­ди­ло ги гле­да учу­де­но. Така, как­то всич­ки мно­го мал­ки деца изглеж­дат уди­ве­ни от све­та. Нараз­би­ра­щи, обър­ка­ни и все пак любопитни.
Раз­де­лих­ме се отдав­на- каз­вам и си мис­ля, че може би все пак при­ли­чам на баша
си, не мога да избя­гам от кръв­та. С тази раз­ли­ка, че аз не няма да мъча нико­го после цял живот.
Нищо, имаш вре­ме още. Утре тръг­ваш, защо тол­ко­ва тол­ко­ва бързаш?
Не мога , на рабо­та съм. — поглеж­дам към мама, коя­то отвре­ме-навре­ме при­тис­ка­ръ­ка към дяс­на­та си буза и се мръ­щи. – А ти ходи ли на зъбо­ле­кар? Още ли те боли? Сега поне ще мога да ти пра­щам пове­че пари и няма да има кой да ти ги взима.
Доб­ре съм, не ме мис­ли. Иве, взе­ла съм ти пода­рък- малък. Пуло­вер, да го носиш като ти ста­не сту­де­но. – и след мал­ко доба­вя — Идвай си по- чес­то, моля те.
Знам, че тоя пуло­вер няма да го сло­жа нико­га, но я пръг­ръ­щам сил­но и й бла­го­да­ря. Тога­ва се раз­плак­вам за пър­ви път. Не помня от кога. Не за мър­т­ви­те, а за живи­те. Тези, кои­то оста­ва­ме тук долу. Пред бло­ка. Тук все още на Земя­та. И дори да не можем да вър­нем вре­ме­то назад, да офор­мим мина­ло­то раз­лич­но, да зали­чим каза­но­то; дори бъде­ще­то да е неяс­но, това, кое­то имам е сега пред мен.
Да, ще си идвам по- чес­то вече. – обе­ща­вам и я при­тис­кам към себе си още по- силно.
Макар да съм неси­гур­на, че ще ста­не точ­но в този момент го вяр­вам и искам пове­че от всич­ко на света.

Към нача­ло­то на страницата

 

Обувките на Ани

Май 1975

Свет­ла­на нетър­пе­ли­во изтро­па с нови­те си обув­ки, про­тег­на ръчич­ка и здра­во хва­на топ­ла­та длан на баща си. Беше поне­дел­ник и започ­ва­ше послед­на­та сед­ми­ца от посе­ще­ни­е­то ѝ в сед­мич­на­та дет­с­ка гра­ди­на. На есен – уче­нич­ка. Вни­ма­тел­но сло­жи ранич­ка­та си на рамо и нетър­пе­ли­во поглед­на към слън­че­вия двор.
— Хай­де, тате! Моля те! Мога сама!
Баща ѝ се усмих­на, неж­но раз­ро­ши коси­те ѝ и я пусна.
— Вър­ви моми­че­то ми! Вър­ви! И нали си зна­еш: пома­гай на сла­би­те, уте­ша­вай тъж­ни­те, дай хля­ба си на глад­ни­те! — все така ѝ наръч­ва­ше пре­ди да я оста­ви, но този път добави:
— Пази си нови­те обув­ки! Ако е кал­но, не ги обу­вай за игра…
Свет­ла­на се засмя и хук­на през дво­ра, къде­то я очак­ва­ше люби­ма­та учи­тел­ка. Спря се до нея и нетър­пе­ли­во ѝ пока­за нови­те си обув­ки – бели, с мал­ка пан­дел­ка и нис­ко ток­чен­це. Също като на Белос­неж­ка от при­каз­ка­та на Бра­тя Грим.
Бър­зо се изни­за­ха дни­те. Сед­ми­ца­та се слу­чи дъж­дов­на и зани­ма­ни­я­та на деца­та пре­ми­на­ха в дет­с­кия кът. Четя­ха при­каз­ки, рису­ва­ха, играха…
В събо­та сут­рин­та Свет­ла­на си прибра анцу­га, блуз­ки­те и пижа­ма­та, взе си довиж­да­не с деца­та и изле­зе. Заста­на пред вра­та­та и се заог­леж­да с очак­ва­не да види баща си. Той не закъс­ня. Още пре­ди да спре кола­та и да отво­ри вра­та­та Свет­ла­на се зати­ча през лок­ви­те и запъх­тя­на го пре­гър­на. Той по навик раз­ро­ши коси­те ѝ и в този миг видя че е боса…
— Къде са ти нови­те обув­ки­те, дете­то ми? Свет­ла­на се сму­ти за миг, но вед­на­га и с ясно глас­че каза:
— Дадох ги на Ани! Ани си няма тат­ко да ѝ купи обув­ки, а аз имам!

Май 2020

Д‑р Свет­ла­на Васи­ле­ва пар­ки­ра пред обно­ве­на­та сгра­да на дет­с­кия дом. Отно­во вале­ше… Този ден за нез­на­ен път отно­во зава­ля, а тя пак няма­ше чадър. Усмих­на се. Изле­зе от кола­та и се вгле­да в широ­ки­те про­зор­ци с пред­паз­ни пара­пе­ти. Д‑р Васи­ле­ва беше чула прекрас­ни отзи­ви за този дет­с­ки дом, но едва днес щеше да го посе­ти, да се срещ­не с дирек­тор­ка­та, с пер­со­на­ла и да инс­пек­ти­ра усло­ви­я­та при кои­то се гри­же­ха за деца­та. Вле­зе в простор­но­то пред­ве­рие и гриж­ли­во изтри обув­ки­те си от дъж­дов­на­та вода. Позвъ­ни на звъ­не­ца и видя мла­да жена да идва към нея.
— Здра­вей­те и доб­ре дошла! Вие сигур­но сте д‑р Васи­ле­ва? Г‑жа Йор­да­но­ва Ви очак­ва в каби­не­та си!
— Да, аз съм д‑р Свет­ла­на Васи­ле­ва! Рад­вам се за всич­ко кое­то научих за този дет­с­ки дом и нямам тър­пе­ние да се запоз­ная с жена­та, коя­то е при­чи­на да го има.
— О! Тя е наис­ти­на все­от­дай­на и сама ще Ви раз­ка­же как и защо е сбъд­на­ла една меч­та – да пома­га на деца в нерав­нос­той­но положение!
Стиг­на­ха до пряс­но боя­ди­са­на вра­та с месин­го­ва табел­ка: ДИРЕКТОР
Вра­та­та се отво­ри и на пра­га заста­на при­вет­ли­ва жена, коя­то с усмив­ка каза:
— Запо­вя­дай­те д‑р Василева!
Свет­ла­на вле­зе и се наста­ни в мек фотьойл. На сте­на­та сре­щу нея гре­е­ха без­б­рой детски,
слън­че­ви рисун­ки. Огле­да се раз­се­я­но наоко­ло и извед­нъж погле­дът ѝ се забо­де в
плек­сиг­ла­со­ва изящ­на кутия вър­ху бюро­то, в коя­то сто­я­ха при­каз­ни­те обув­чи­ци на Белос­неж­ка! Оне­зи бели обув­ки, които…
Някъ­де отда­ле­че чу:
— Каз­вам се Ани Йор­да­но­ва и…
След миг, кой­то вър­на вре­ме­то годи­ни назад, задъ­ха­но добави:
— Мис­ля, че се познаваме…

Към нача­ло­то на страницата

 

Чадър и бомбе за всеки случай

 

И тази сут­рин, съв­сем от рано, бели­те кен­тав­ри на небе­то бяха започ­на­ли сво­я­та вой­на със слън­це­то. То се влу­дя­ва­ше от опи­ти­те на обла­ци­те да го скри­ят от све­та и настър­ве­но жуле­ше заяд­ли­ви­те им физи­о­но­мии. След като пока­зах на при­яте­ли­те си нова­та схват­ка на небес­ния Арма­ге­дон, аз ги пове­дох към наве­са зад ъгъла.
Несъ­бу­ден още, там дре­ме­ше дет­с­ки­ят Олимп на чуде­са­та – една Гли­ци­ния беше ови­ла с лила­ви­те си заве­си пей­ка­та ни за тай­ни сре­щи. Вся­ка събо­та, дока­то роди­те­ли­те ни топя­ха под завив­ки­те насъб­ра­на­та им умо­ра през сед­ми­ца­та, ние сядах­ме на раз­дум­ка на нея.
— Вито, ти си на ред …, хай­де раз­ка­жи ни чуда­та­та си история!
Антон и Нико­ла бяха сек­на­ли дъха си от нетър­пе­ние и ако не започ­нех ско­ро сво­я­та неби­ва­ли­ца, се опа­ся­вах, че цяла­та въл­шеб­на утрин наоко­ло също щеше да се раз­пад­не от въз­бу­да и да спре да диша.
Зато­ва пък аз дишах уско­ре­но – с пул­са на влю­бен вятър – в поля­ни­те, в пла­ни­ни­те… и най-вече в общи­те им без­ко­неч­ни игри… Кога­то сам се оглу­ших от мъл­ча­ни­е­то си, започ­нах да разказвам…
Тък­мо от уста­та ми се тър­кул­на­ха някол­ко думи и го видях… Той пре­ми­на зад Гли­ци­ни­я­та, без да ни забе­ле­жи – спо­ко­ен и уве­рен в стъп­ки­те си, въп­ре­ки сво­и­те затих­ва­щи годи­ни. Вся­ка събо­та, откак­то се съби­рах­ме тук (по едно и също вре­ме), той изли­за­ше от бло­ка – с бав­на, ала жива поход­ка, сякаш все­ки нов ден за него бе вне­зап­но, но лас­ка­во събуж­да­не. Вина­ги в при­вет­лив вид – с тъмен пан­та­лон, лъс­на­ти обув­ки, кари­ра­на риза в бяло и мас­ти­ле­но синьо, отпра­вя­ше пре­въз­бу­ден поглед към лято­то. Чер­но бом­бе покри­ва­ше бели­те му коси и спус­ка­ше лека сян­ка над сбръч­ка­но­то му лице. Но най-стран­но­то в него не беше пре­си­ле­но­то за жеги­те облек­ло, а чадъ­рът в ръце­те му. Чер­ни­ят и голям чадър с масив­на дър­ве­на дръж­ка беше посто­ян­но затво­рен, но в готов­ност да защи­та­ва своя соб­с­тве­ник от бели­те кен­тав­ри на небе­то. Неза­ви­си­мо дали има­ше изгле­ди да зава­ли – ста­ре­цът, кой­то живе­е­ше на ули­ца „Весе­лец“ от как­то аз се помня, не се раз­де­ля­ше с чадъ­ра си.
Той изли­за­ше със своя чадър – дори в събо­ти­те, в кои­то дръз­ко­то слън­це се тък­ме­ше да изпе­пе­ли утро­то. И стран­но – точ­но кога­то вале­ше про­ли­вен и дръз­но­вен дъжд, белов­ла­си­ят ста­рец не изли­за­ше. Стра­нен чадър има­ше той – само за сухи­те лет­ни месе­ци и за наглед нев­з­рач­ни­те небес­ни бит­ки. Щом навън зава­ле­ше, ста­ре­цът смя­та­ше, че вече е загу­бил бит­ка­та и няма­ше сми­съл да изли­за… – знам ли!? Може би! Съчи­ня­вах си вся­как­ви исто­рии, в кои­то го виж­дах как опо­вес­тя­ва на белия свят при­със­т­ви­е­то и сила­та си със своя чадър, как го раз­мах­ва реши­тел­но и пре­къс­ва от раз небес­ни­те раз­до­ри. Явно не вина­ги бит­ки­те бяха в него­ва власт, защо­то случ­ва­ше се, макар и ряд­ко, в събо­та да завали…и раз­пла­ка­но­то небе да се изси­пе вър­ху нас.
Под­бут­нах дру­гар­че­та­та си и кога­то дядо­то изле­зе им дадох знак да тръг­нем към дома му. Вра­та­та на вхо­да ни чака­ше широ­ко отво­ре­на. Вля­зох­ме, олю­ля­вай­ки се от въл­не­ние от прибли­жа­ва­що­то приклю­че­ние. Бях раз­каз­вал на при­яте­ли­те си без­б­рой пъти за чуда­ка и него­вия чадър, защо­то най-най-уди­ви­тел­но­то от всич­ко бе, че само аз и небе­то горе ги виждахме…
Бър­зо се ори­ен­ти­рах кой е домът му…Не беше трудно…От вра­та­та лъха­ше на престо­я­ли кап­ки дъжд…Стените бяха под­пух­на­ли от вла­га…, кили­мът се беше вкис­нал от съл­з­ли­ви­те наст­ро­е­ния в къща­та. И наис­ти­на щом затво­рих­ме вра­та­та зад нас, започ­на да вали – да вали – от вся­къ­де – от тава­ни­те, от лам­пи­те, от ъгли­те, от сек­ци­и­те… Някъ­де зад тези заве­си от про­ли­вен дъжд све­те­ше биб­ли­о­те­ка от кни­ги, гриж­ли­во под­ре­де­ни на аба­но­со­ви рафт­че­та, по голе­ми­на и по теми. Зад запо­те­но стък­ло, кни­ги­те веж­ли­во ме при­мам­ва­ха да са ста­на техен после­до­ва­тел. По прозрач­на­та сте­на се сти­ча­ха мок­ри­те мис­ли на вре­ме­то и рису­ва­ха тайн­с­т­во, кое­то още не позна­вах. В момен­та, в кой­то усе­тих, че ми е отсъ­де­но да се отдам на мис­те­ри­я­та тук, ме завър­тя безу­мен вятър. Изле­зе вне­зап­но, изфу­ча и ме поде на ръце­те си. Завзе ме студ, кой­то всмук­на неп­ро­мо­ка­е­мо­то ми жела­ние да разуча съдър­жа­ни­е­то на вит­ри­на­та. Кога­то вятъ­рът ме вър­на долу на ръж­ди­вия килим, видях че неви­ди­ми пръс­ти бяха изпи­са­ли на стък­ло­то – „Отво­ри вит­ри­на­та!“ В сум­рач­на­та реал­ност и ней­на­та заду­ха – тази идея звън­на в мен и аз без да мис­ля отво­рих библиотеката.
Дъж­дът неза­бав­но спря – и само мири­сът на вла­га, про­пит от мебе­ли­те, кили­ми­те и сте­ни­те, оста­на да витае наоко­ло. Зад заве­са­та от кни­ги пек­на слън­це – в свет­ли­на­та му се пре­тър­ко­ли­ха веко­ве, грей­на­ха мин­зу­ха­ри, зазву­ча­ха геро­ич­ни фан­фа­ри… След тях изсвис­тя­ха и пла­ше­щи бит­ки, гръм­на­ха небе­са, раз­це­пи се земя­та от страх, пре­ля от мъка и от сласт, напъл­ни се с любов и тлен­ност… Гле­дах без­мъл­мен веч­ност­та в очи­те и не осъз­на­вах как в мен се про­пук­ва­ше цяла­та досе­га изгра­де­на пред­ста­ва за живо­та. Някак­ва нез­ри­ма и вря­ла енер­гия се вля в тяло­то ми, затър­шу­ва във всич­ки­те му кът­че­та и кога­то откри треп­ка­що­то ми вът­ре сър­це, се вко­ре­ни успо­ко­е­на в него. Усе­тих се силен, че дори и могъщ!
В този миг на енер­гий­но пре­ли­ва­не, чух как вход­на­та вра­та­та се троп­на и чак тога­ва осъз­нах, че не съм сам и че съм в чуж­да къща. Затво­рих бър­зо вит­ри­на­та на биб­ли­о­те­ка­та и на тава­на отно­во поле­тя­ха обла­ци, а мок­ри дъж­дов­ни кап­ки се засти­ча­ха по вра­та ми. Поне­чих да се скрия зад теж­ка­та заве­са до про­зо­ре­ца, но бях закъс­нял. Сре­щу мен сто­е­ше ста­ре­цът с него­во­то овал­но бом­бе и с чадър раз­тво­рен над гла­ва­та му. С неп­ро­мо­ка­е­ма мъд­рост той ми пода­де друг чадър, поч­ти същия като него­вия, изко­ван от сър­це­то на жилав бор и магич­на реал­ност. Очи­те му бяха тихи, а гла­сът му безметежен –
— Взе­ми този чадър, за все­ки слу­чай… А кога­то след­ва­щия път дой­деш до зака­чал­ка­та ще откри­еш, че до нея те чака и мънич­ко бом­бе… — тук гла­сът му потъ­на в дъл­би­ни­те на без­в­ре­ми­е­то и после отно­во изплу­ва, за да доба­ви – ще откри­еш спе­ци­ал­но под­гот­ве­но за теб бом­бе… – за все­ки случай…!
Кога­то изри­ча­ше думи­те „за все­ки слу­чай“ ста­ре­цът, като че ли ми нами­га­ше съз­зак­лят­ни­чес­ки. А може би си фантазирах…!?
Видях как мои­те при­яте­ли тре­пе­ре­ха зад прогни­ла­та сек­ция и все­ки от тях затис­ка­ше уста­та си с ръка, за да не изда­де при­със­т­ви­е­то си. След като се уве­рих, че ста­ре­цът не беше сър­дит на дет­с­ко­то ни безо­чие, заста­нах пред него и избъл­вах вър­во­ли­ца от въпроси:
— Защо тук вали, дядо!? А навън не вали!? Как­ва е тази вит­ри­на от кни­ги!? Защо си вина­ги така обечен…
Послед­ва спо­ко­ен отго­вор, кой­то с равия си тон си се заби в гла­ва­та ми и ме пове­де на там, до къде­то не бях под­гот­вен да стигна.
— Аз съм сегаш­ни­ят пази­тел на зна­ни­я­та, при­дош­ли тук през вре­ме­то – гоня ежед­нев­но кен­тав­ри­те от лука­во­то небе, защи­та­вам науче­но­то и не позво­ля­вам то да се раз­пи­лее във веч­ност­та. Бури­те, вет­ро­ве­те и дъж­до­ве­те в ста­я­та са мои при­яте­ли, кои­то ми пома­гат да съх­ра­ним богат­с­тво­то на вековете.
И сега, при­яте­лю, ти поемаш теж­ка­та зада­ча да си пази­тел на свет­ли­на­та зад тази витрина…
Нови висо­ки вет­ро­ве се изви­ха – вико­ве­те на тиши­на­та се раз­стла­ха пред мен и в нео­съз­нат ужас аз избя­гах на дво­ра, в прегръд­ка­та на лива­та Гли­ци­ния. Кога­то поиз­трез­нях от слу­чи­ло­то се, видях мом­че­та­та – вто­ра­че­ни в мен.
— Витоо, това е най-хуба­ва­та исто­рия, коя­то няко­га си ни раз­каз­вал! – от очи­те им се изли­ва­ше въз­торг. – Как раз­каз­ваш, боже! Уда­ри ни в земя­та, човече!
Раз­брах, че те са запом­ни­ли наше­то приклю­че­ние един­с­т­ве­но като раз­ка­за­на исто­рия. Е, да – те не може­ха да видят ста­ре­ца. Тайн­с­ве­ност­та на слу­чи­ло­то се оста­на изжя­ва­на само за мен. Сто­ях пред пря­те­ли­те си, цели­ят мокър, про­пит от обе­ща­ния, зна­ния и… дъжд. Но нито Антон – нито Нико­ла забе­ляз­ва­ха просму­ка­ни­те ми от вода дре­хи. Дока­то мис­лех, как по-бър­зо да се при­бе­ра и да се пре­об­ле­ка, усе­тих, че ръце­те ми са заети от нещо – няма­ше нуж­да да поглеж­дам с как­во – вече зна­ех, в тях аз носех чадър и бом­бе – за все­ки случай!
Въз­гла­си­те на мом­че­та­та ме вър­на­ха на земя­та – те пляс­ка­ха с ръце и викаха:
— Кол­ко стран­но! Вито, Вито – виж, дъга­аа! А дори не е валяло!

Към нача­ло­то на страницата

 

Светулки за из път

 

- И как­во каз­ваш? – Анна отмес­ти свет­ло­ру­си­ят кичур коса, спус­нал се над дяс­но­то ѝ око. – Видя свет­ли­ни, а? Хай­де, давай сега за туне­ла, за посрещ­на­ли­те те близ­ки от дру­га­та страна…
— Ама, че си заяд­ли­ва! – Вла­ди­мир просте­на, опит­вай­ки се да се завър­ти леко наля­во към сто­ла, на кой­то при­ятел­ка­та му беше кръс­то­са­ла съвър­ше­ни­те си, за него, кра­ка. – Изли­зам от кома, обър­кан съм, спо­де­лям ти как­во съм видял, а ти бър­заш да ми се присмееш.
— Как­во очак­ваш, Влад? – сини­те ѝ очи присвет­на­ха и потъм­ня­ха за миг. – Двай­сет дни под­ред идвах тук, надя­вах се да се събу­диш, дори научих една молит­ва, защо­то в отча­я­ни­е­то си човек при­бяг­ва и до подоб­ни помощ­ни сред­с­тва, за кои­то не е и помис­лял до този момент. Аз те позна­вам. Знам, че съчув­с­т­вие, тръш­ка­не и престо­ре­на весе­лост не са ти по вку­са. Каз­вам ти това, кое­то мис­ля, а то е, че тези глу­пос­ти за тунел, свет­ли­на и посре­ща­не от почи­на­ли род­ни­ни и при­яте­ли е тол­ко­ва изтър­ка­но кли­ше, че молит­ва­та ми се стру­ва съв­сем логич­на в срав­не­ние с тези небивалици.
— Как­во очак­вам ли, Анна? – Вла­ди­мир усе­ща­ше ръце­те си изтръп­на­ли и вече му беше ясно, че изпра­вя­не­то на кра­ка ще му кос­т­ва мно­го уси­лия, а и вре­ме. – Не очак­вам нито едно от избро­е­ни­те отно­ше­ния. Само ти отго­ва­рям на въп­ро­са как­во видях, дока­то ме е няма­ло в реал­ния свят.
Анна иска­ше да отго­во­ри ряз­ко, но срещ­на чер­ни­те очи на при­яте­ля си, изпи­ти­те ску­ли и нер­в­но потръп­ва­щи­те ръце, опит­ва­щи се да се сви­ят в юмру­ци. Дори чар­ша­фът не скри­ва­ше това кол­ко отслаб­на­ло е тяло­то му. Тя све­де поглед и пое дъл­бо­ко въздух.
— Съжа­ля­вам – про­шеп­на. – Бях на ръба на нер­в­но изто­ще­ние. Мис­лех, че съм те загу­би­ла, а ти ми раз­каз­ва някак­ва мис­тич­на исто­рия. Въз­мож­но е при­чи­на­та да е в успо­ко­и­тел­ни­те, с кои­то те наблъс­ка­ха. Наско­ро четох, че виж­да­не­то на звез­ди се предиз­вик­ва от фос­фе­ни – виж­даш свет­ли­на, без тя дейс­т­ви­тел­но да попа­да в око­то ти. При­чи­на за това може да бъде как­во ли не – от обик­но­ве­но киха­не до удар в гла­ва­та, а този удар при теб е бил поч­ти фатален.
— Да, катас­т­ро­фа­та… – спо­ме­ни­те нахлу­ха в съз­на­ни­е­то му като при­дош­ла река.

Вла­ди­мир шофи­ра­ше към дома си след като с Анна бяха спо­ри­ли поч­ти цяла нощ. Как­то обик­но­ве­но, тя не отстъп­ва­ше и ядо­са­на, едва овла­дя­ла гне­ва си, го помо­ли да си вър­ви. Вла­ди­мир зна­е­ше, че това не е кра­ят, но умо­ра­та от рабо­та­та и недос­пи­ва­не­то през послед­ни­те дни, съв­сем го бяха раз­кон­цен­т­ри­ра­ли. Беше бла­го­да­рен, че няма никак­во дви­же­ние по буле­вар­да. Пое дъл­бо­ко въз­дух и тога­ва видя свет­ли­ни­те. Дър­ве­та­та изглеж­да­ха така, сякаш беше наки­че­ни с колед­ни свет­лин­ки, но излъч­ва­но­то сия­ние беше синьо-зеле­но око­ло ство­ла и жъл­то-оран­же­во в коро­на­та. Не беше от роман­тич­ни­те нату­ри – точ­но това беше харе­сал и у при­ятел­ка­та си: никак­ви заха­ро­са­ни пре­жи­вя­ва­ния, очак­ва­ния и исте­рии. Раци­о­на­лиз­мът на хими­я­та като наука, коя­то пра­ви живо­та въз­мо­жен, вър­ше­ше чудес­на рабо­та и не спи­ра­ха тър­се­ни­я­та си, дока­то не полу­че­ха логи­чен отго­вор. В този момент Вла­ди­мир беше притво­рил очи и всич­ко след това бе потъ­на­ло в мрак. После, съща­та тази свет­ли­на се раз­дви­жи и му се сто­ри, че фигу­ра­та, опри­ли­че­на от него на дър­во, пристъ­пи към него. Усе­ти изпра­те­на мисъл към съз­на­ни­е­то си: „Е, а сега какъв отго­вор ще наме­риш? Сре­щу теб вър­ви дър­во, обля­но в свет­ли­на и ти гово­ри.“ Мла­ди­ят мъж усе­ти, че му е труд­но да си поеме въз­дух. Не се заду­ша­ва­ше, но интер­ва­лът меж­ду вдиш­ва­не­то и издиш­ва­не­то беше мно­го по-дълъг от оби­чай­но­то. „Луци­фе­ра­за“ – опи­та се да изви­ка Вла­ди­мир. – „Това е. Дър­во­то е покри­то със све­те­щи чер­веи, наме­ри­ли сво­и­те жен­с­ки. А това, че ми се при­виж­да как се прибли­жа­ва към мен и че ми изпра­ща мис­ли, е лоша шега на пре­на­то­ва­ре­ния ми мозък. Как щях да се вър­жа на този мираж и тога­ва Анна би има­ла мно­го по-сери­оз­но осно­ва­ние да ми се подиграва.“
— Анна, та Анна – този път чу глас. – Хай­де да помис­лим мал­ко. Не е ли въз­мож­но нещо в този свят да има по-голя­ма цел от теб и смеш­на­та ти връзка?
— Кой си ти?!
Тога­ва усе­ти удар. Сякаш нещо се сто­ва­ри вър­ху гла­ва­та му. Боле­ше и му се стру­ва­ше, че чува цър­ков­ни камбани.
— Да, кам­ба­ни­те са само в гла­ва­та ти – отно­во същи­ят глас. – Отво­ри очи! Там, къде­то е тяло­то ти, все още няма да има реак­ция, но тук можеш да бъдеш това, кое­то вина­ги си бил и ще бъдеш.
— Тук? Себе си? – Вла­ди­мир вече не усе­ща­ше бол­ка, но тези думи съв­сем го объркаха.
— Не можеш да си спом­ниш още. И няма как. Ниш­ка­та не е скъ­са­на. Сами­ят факт, че ни видя и уло­ви мис­ли­те, озна­ча­ва, че така и ще си оста­неш: отчас­ти тук, отчас­ти там, дока­то ниш­ка­та не се скъ­са и … И хей, забра­ви тези глу­пос­ти с луци­фе­ре­за­та! Съв­сем дру­га е свет­ли­на­та ни. Като тво­я­та. Ето, погледни.
Вла­ди­мир видя сре­щу себе си огром­на, подоб­на на огле­дал­на, сте­на. Един­с­т­ве­на­та раз­ли­ка бе, че повър­х­ност­та ѝ пове­че напо­до­бя­ва­ше въл­ни в бис­т­ро езе­ро. Там се отра­зя­ва­ха две огне­ни къл­бе­та, кои­то раз­пръс­к­ва­ха иск­ри, кои­то сякаш игра­е­ха една с дру­га – докос­ва­ха се за миг, после отска­ча­ха наст­ра­ни. Нез­най­но и за него как, раз­поз­на себе си в едно­то къл­бо. Зна­е­ше, че не халю­ци­ни­ра, а се нами­ра на мяс­то, къде­то зако­ни­те на всич­ки науки рабо­те­ха по раз­ли­чен начин.
— Така е. Наука­та на пла­не­та­та Земя – гла­сът заглъх­на за момент, но вед­на­га след това про­дъл­жи — … така нари­ча­те вие това изме­ре­ние, обяс­ня­ва зако­ни­те на пет­те сети­ва. Тук раз­по­ла­га­ме с пове­че. Това, кое­то ти опре­де­ли като луци­фе­ре­за, е спо­соб­ност­та на душа­та да усе­ща вът­реш­но­то, а не външното.
— Слу­шай, дори не знам как­во си … – Вла­ди­мир усе­ща­ше, че мозъ­кът му започ­ва да рабо­ти извън вся­ка­къв кон­т­рол. Или може би спи­ра­ше да работи?
— Вър­ни се и довър­ши това, кое­то още ти пре­чи да раз­бе­реш как­во съм и къде съм. Всич­ки риту­а­ли за изгон­ва­не на мра­ка със све­тул­ки, за кои­то си чел, не са лише­ни от сми­съл. Само тряб­ва да изва­диш същ­ност­та и ще раз­бе­реш. Не ти е вре­ме. Ще те чакам.
После? После Вла­ди­мир наду­ши пар­фю­ма на Анна, чу гла­са ѝ, усе­ти ръка­та си вър­ху сво­я­та, преглът­на съл­за­та кап­на­ла вър­ху уст­ни­те му и отво­ри очи.

— Анна, вре­ме е да си почи­не­те – Вла­ди­мир обър­на гла­ва към вра­та­та на ста­я­та, къде­то сто­е­ше мла­да меди­цин­с­ка сес­т­ра. – За Вла­ди­мир също е доб­ра идея. Нали, пътешественико?
Анна го целу­на по чело­то, обе­ща, че ще се вър­не и изле­зе. Сес­т­ра­та се прибли­жи към лег­ло­то и се вгле­да в очи­те на бол­ния – чер­но­то в тях сякаш изблед­ня­ва­ше и някак­ва, едва доло­ви­ма свет­ли­на пул­си­ра­ше сре­щу нея.
— Как си, Вла­ди? – гла­сът, кой­то беше чул по вре­ме на пъте­шес­т­ви­е­то си, го стъ­пи­са. – Не се стряс­кай. Зна­еш, че имаш рабо­та за довършване.
— Ти си… – гла­сът му не прозву­ча мно­го уверено.
— Аз съм меди­цин­с­ка сес­т­ра тук и ще ти помог­на да се изпра­виш на кра­ка. Млад човек си, има още как­во да видиш и да свър­шиш. От утре ще започ­неш реха­би­ли­та­ция и ско­ро ще напра­виш нови­те си пър­ви крач­ки. Ще стиг­неш и до про­зо­ре­ца. Тога­ва ще ти пока­жа кол­ко све­тул­ки осве­тя­ват гра­ди­на­та в зад­ния двор на болницата.
— Све­тул­ки? – гла­сът му доби отно­во сила и той сами­ят се стресна.
— Ха-ха! Как­во? Да не би да се стра­ху­ваш от тези божес­т­ве­ни създания?
— Страх? Не. Да, да видя светулките.
Анна изле­зе от бол­ни­ца­та, обър­на поглед към про­зор­ци­те, без да знае кой точ­но е този на ста­я­та, в коя­то оста­на Вла­ди. После тръг­на към изхо­да на дво­ра и засти­на на мяс­то. Хиля­ди све­тул­ки осве­тя­ва­ха тре­ва­та и ѝ се сто­ри, че лек бриз пога­ли лице­то ѝ.
„Умо­ре­на съм. Вре­ме е да поспя“ – каза си тя, дока­то се кач­ва­ше в кола­та си. Още вед­нъж поглед­на све­тул­ки­те. Спом­ни си всич­ки дет­с­ки при­каз­ки, кои­то баба ѝ раз­каз­ва­ше. Дали слу­чай­но, във вся­ка от тях има­ше и светулки.

Към нача­ло­то на страницата

 

Цветята

 

Спиш ли? Поглед­нѝ през прозореца.“
Ръка­та му дъл­го се коле­бае, пре­ди да натис­не бутон­че­то за изпра­ща­не. Тек­с­то­во­то съоб­ще­ние е крат­ко. Кол­ко­то бе и щас­ти­е­то му. Дали оба­че има начин да удъл­жиш слад­ка­та аго­ния, зара­ди коя­то си готов за умреш? Сигур­но. Нали надеж­да­та си отива­ла послед­на. А и дори да е така, нима има по-при­ятен начин да я пра­тиш дъл­бо­ко в цар­с­т­во­то на мър­т­ви­те от този с някол­ко сим­во­ла, изпра­те­ни по кри­ле­те на мобил­на­та връзка?
Въп­ре­ки всич­ко оба­че той се замис­ля. Дъл­го. Цели веко­ве, ако тряб­ва да сме пре­циз­ни – в срав­не­ние с вре­ме­то, кое­то му бе необ­хо­ди­мо, за да набе­ре на сен­зор­на­та кла­ви­а­ту­ра тези два­де­се­ти­на символа.
Пред очи­те му изплу­ва гостната.
Няко­га това беше просто една от ста­и­те в немис­ли­мо огром­ния му апар­та­мент. Една от мно­го­то, в кои­то бе при­па­дал, мър­т­во­пи­ян, надру­сан с всич­ко, кое­то се нами­ра­ше на паза­ра, обгър­нат в топ­ла­та прегръд­ка на соб­с­тве­но­то си повър­на­то, про­тя­гащ ръка към така жаду­ва­на­та смърт, но все пове­че и пове­че отда­ле­ча­ващ се от нея зара­ди при­уми­ца­та на неиз­вес­т­но­то божес­т­во, кое­то, как­то каз­ват, бдя­ло над луди­те и пия­ни­ци­те. Поме­ще­ние, в кое­то отча­я­ни­е­то се бе сли­ва­ло с пред­чув­с­т­ви­е­то за безиз­хо­ди­ца, мъка­та – с усмив­ка­та на пара­но­и­ка, а без­ве­ри­е­то – с полъ­ха на мрач­ния нега­ти­ви­зъм, плав­но просмук­ващ се в плът­та на реализма.
Сега оба­че това е него­ви­ят олтар.
Сте­ни­те про­дъл­жа­ват да са хлад­ни и напу­ка­ни. Подът все още е покрит със засъх­ва­ща­та корич­ка на издрай­фа­на­та от дъл­би­ни­те на душа­та му мелан­хо­лия. Мебе­ли­те… те просто лип­с­ват: изкър­те­ни­те чер­че­ве­та на про­зор­ци­те все още помнят алко­хол­но­то безу­мие, бога­то илюс­т­ри­ра­но от изхвър­ча­щи­те от петия етаж дива­ни, фотьой­ли, маси и всич­ко оста­на­ло, кое­то му напом­ня­ше за Нея.
Но въп­ре­ки всич­ко това е олтар за Нея.
Някак си не му се стру­ва­ше ред­но всич­ко да приклю­чи тук. Зато­ва и избя­га, оста­вяй­ки и послед­ния спо­мен за Нея, огра­ден от зидо­ве­те на забвението.
Мис­ли­те му се плъз­гат по дър­ве­ни­те пло­то­ве, с кои­то е опа­са­на гос­т­на­та. Мър­т­ви­те повър­х­нос­ти, кои­то няко­га цинич­но са раз­лис­т­ва­ли кло­ни­те си еднов­ре­мен­но над влю­бе­ни и изпол­з­ва­чи, сега са отру­па­ни с цве­тя. Нежи­ви… но въп­ре­ки всич­ко немър­т­ви. Откъс­на­ти, но под­дър­жа­ни на гра­ни­ца­та меж­ду живо­та и смърт­та от съща­та тази любов, коя­то сега изглеж­да толкова…
Истинска.
Ето това напри­мер… това не е ли роза­та, коя­то ѝ бе пода­рил за пър­ва­та им годиш­ни­на? Лис­тен­ца­та ѝ са повех­на­ли, но цвет­че­то все още плам­ти в онзи безу­мен отте­нък на чер­ве­но­то… също­то като коса­та ѝ, кога­то се раз­пи­ля­ва­ше по въз­глав­ни­ца­та до него. Стъ­бъл­це­то ѝ е покри­то с избе­ле­ли петън­ца, кои­то про­яж­дат крех­ка­та плът на рас­те­ни­е­то като куп пръс­на­ти без­раз­бор­но язви, за кои­то лече­ние няма. Това са кап­ки­те кръв, кои­то се раз­си­па­ха като пада­щи звез­ди по цве­те­то, кога­то Тя го стис­на в юмру­ка си тол­ко­ва сил­но, че вени­те по изящ­на­та ѝ ръка изпък­на­ха, а шипо­ве­те про­ни­за­ха неж­на­та ѝ като сват­бен воал кожа… а след това му го хвър­ли в лице­то. И изти­ча на ули­ца­та, пла­чей­ки… а съл­зи­те ѝ про­га­ря­ха също тол­ко­ва дъл­бо­ки гно­я­щи рани в плът­та на тротоара.
А това… о, това опре­де­ле­но е мар­га­рит­ка­та за рож­де­ния ѝ ден! Същи­ят онзи рож­ден ден, след кой­то Тя избя­га, поне­же изпад­на в пани­ка… поне­же не вяр­ва­ше, че я оби­ча тол­ко­ва сил­но, че е готов да даде живо­та си за нея… „Зна­еш, че мра­зя мър­т­ви цве­тя!“, бе изкре­щя­ла Тя. „Знам, но също така съм сигу­рен, че любов­та ми може да ги под­дър­жа живи още хиля­ди годи­ни…“, бе про­шеп­нал той… но думи­те му потъ­на­ха в тря­съ­ка на затръш­ва­ща­та се зад гър­ба ѝ вра­та. Мар­га­рит­ка­та бе засти­на­ла в ръка­та му, изуме­на, нес­по­соб­на да повяр­ва, че нещо тол­ко­ва прекрас­но се руши пред очи­те ѝ… Къс­че­та­та скреж още пробляс­ват с леде­но неве­рие вър­ху дър­ве­на­та повър­х­ност, къде­то неж­но я бе поло­жил вед­на­га след опус­то­ши­лия сър­це­то му пара­но­и­чен изблик.
Точ­но до тях пък е теме­нуж­ка­та за вто­ра­та им годиш­ни­на. Мет­на­та в канав­ка­та бро­е­ни миго­ве след като се озо­ва в ръце­те ѝ.
А зад нея скром­но се спо­тай­ва клон­че­то цъф­на­ла липа, опи­та­ло се да бъде пода­ре­но ей така, без повод, но вмес­то това озо­ва­ло се в кон­тей­не­ра за боклук.
Вля­во от тях…
А отпред…
А на съсед­ния плот…
Цяла­та гос­т­на е отру­па­на от цве­тя. Немър­т­ви… но въп­ре­ки всич­ко неживи.
Той тръс­ва гла­ва и обра­зът на раз­ноц­вет­на­та мор­га изблед­ня­ва пред очи­те му.
„Мър­т­ви цве­тя… Знам, че мра­зиш мър­т­ви цве­тя… Но как­во да напра­вя, кога­то дори сним­ка­та на живо цве­те вече е мър­т­во цве­те?!“, кре­щи наум той. „Как­во да ти пода­ря?! Кое ще е доста­тъч­но добро за теб???“ Сграб­чил е теле­фо­на с поси­не­ли­те си от студ пръс­ти, мозъ­кът му пищи от ужас, но въп­ре­ки това от пре­съх­на­ли­те му от молит­ви към всич­ки нез­най­ни бого­ве уст­ни не изли­за и звук. Очи­те му са зачер­ве­ни от годи­ни­те плач, а зъби­те му са тол­ко­ва здра­во стис­на­ти, че сигур­но все­ки момент ще се пръс­нат на пар­че­та като душа­та му.
„Изпра­тѝ.“
Теле­фо­нът изпис­к­ва покорно.
„Изпра­те­но.“
След секун­ди – „Доста­ве­но“.



Оран­же­ва­та заве­са, коя­то свен­ли­во прикри­ва про­зо­ре­ца на Ней­на­та стая, се повдига.
Очи­те ѝ – оне­зи, зара­ди кои­то бе готов да отиде до под­зем­но­то цар­с­т­во, да се изплюе в само­до­вол­на­та муцу­на на Сата­на­та и да се вър­не обрат­но в Ней­ни­те прегръд­ки – пла­хо над­зър­тат зад ефир­ния плат.
Сър­це­то му про­пус­ка един-два удара.
Сега.
Сви­ва юмру­ци, дока­то не усе­ща как нок­ти­те му раз­цеп­ват кожа­та на дла­ни­те му и кръв­та започ­ва да капе по напу­ка­ния асфалт пред къща­та ѝ. Съз­на­ни­е­то му е усу­ка­но на възел до пръс­ва­не. Сър­це­то му се зада­вя от всич­ко, кое­то бушу­ва в него от годи­ни насам и в момен­та отча­я­но тър­си път навън, за да не се заду­ши в соб­с­тве­на­та си вакханалия.
В гър­ди­те му напи­ра огън.
Точ­но така.
Още малко.
Още съв­сем малко.
Пла­мъ­ци­те блик­ват през изтъ­ня­ла­та му от любов кожа.
Чува някак­во про­пук­ва­не – все едно игла­та на дре­вен гра­мо­фон преска­ча през зву­ко­ва­та пътеч­ка на още по-древ­на пло­ча. Може би с някой от пър­ви­те запи­си на Елвис. Или нещо подобно.
Осъз­на­ва, че зву­кът идва от очи­те му. Горе­щи­на­та ги е нака­ра­ла да се пръс­нат и да се изблик­нат наго­ре по стра­ни­те му под фор­ма­та на хила­ви обла­че­та пàра. Въп­ре­ки всич­ко той про­дъл­жа­ва да виж­да Ней­ния образ. Най-веро­ят­но ще го виж­да и след смърт­та си. Ако веч­ност­та е доста­тъч­но бла­гос­к­лон­на, раз­би­ра се.
Сякаш от страх да не оста­не по-назад, кожа­та му също се включ­ва в безум­на­та сим­фо­ния на чув­с­т­ва­та. Цвър­че­не­то ѝ му напом­ня за песен­та на ляс­то­ви­ци­те, кои­то оби­ка­ля­ха гнез­да­та си, дока­то два­ма­та с Нея се раз­хож­да­ха за после­ден път из парка.
Очи­ла­та му се напук­ват от жега­та и се раз­па­дат с кра­тък плас­т­ма­со­во-крис­та­лен стон.
Яке­то му се раз­ти­ча в лок­вич­ка обез­ве­ре­на син­те­ти­ка под кра­ка­та му, от кои­то са оста­на­ли само кос­ти, покрай кои­то се носи смрад­та на овъг­ле­на наивност.
Зад заве­са­та се раз­на­ся крат­ко ахва­не. Зени­ци­те ѝ се раз­ши­ря­ват. Тя иска да отмес­ти погле­да си, опит­ва се с всич­ка сила… но не може.
Може би зара­ди ужа­ся­ва­ща­та гледка.
А може би защо­то за пръв път през живо­та си виж­да най-кра­си­вия пода­рък, кой­то някой няко­га ѝ е правил.
Най-прекрас­но­то, най-живо­то… и най-огне­но­то цвете.

Към нача­ло­то на страницата

 

Езерни създания

 

По този път не бях мина­вал от дете.
Шосе­то се вие­ше живо­пис­но покрай цвет­ни­те одеж­ди на есен­на­та при­ро­да, аз се наслаж­да­вах на све­жи­те уха­ния и пред­вкус­вах удо­вол­с­т­ви­е­то от три­те почив­ни дни със семей­ни­те ни при­яте­ли. Наско­ро си бяха купи­ли вила в една кра­си­ва мес­т­ност неда­леч от село­то, в кое­то няко­га живе­е­ха роди­те­ли­те на баща ми. Тръг­на­ха още сут­рин­та, заед­но с жена ми и деца­та, а аз ги послед­вах вед­на­га след като приклю­чих работ­ни­те си анга­жи­мен­ти в къс­ния следобед.
Зна­ех, че вила­та се нами­ра на око­ло час и нещо от гра­да, горе-долу кол­ко­то беше раз­сто­я­ни­е­то и до наше­то село, в кое­то като дете оста­вах по цяло лято. От годи­ни не се бях сещал за оно­ва вре­ме, кога­то с нетър­пе­ние очак­вах това пъту­ва­не, защо­то за мен то оли­цет­во­ря­ва­ше нача­ло­то на вакан­ци­я­та и без­г­риж­ни­те игри с при­ятел­че­та­та от село.
От баща ми зна­ех, че това сел­це не същес­т­ву­ва отдав­на — още навре­ме­то то бе по-ско­ро като маха­ла на дру­го­то, по-голя­мо и бога­то село, нами­ра­що се на отсрещ­на­та стра­на на река­та. Там има­ше голям пазар, къде­то ходех поня­ко­га с дядо ми, мно­го сер­гии и мага­зи­ни по цен­т­рал­на­та ули­ца, къде­то про­да­ва­ха люби­ми­те на всич­ки деца от оно­ва вре­ме захар­ни шаре­нии, в непос­ред­с­тве­на бли­зост до цар­с­т­во­то на вър­те­леж­ки­те, колич­ки­те и вся­как­ви дру­ги лет­ни дет­с­ки и мла­деж­ки атракции.
Там през годи­на­та ходе­ха на учи­ли­ще и мал­ко­то деца от наше­то сел­це, а започ­не­ше ли вакан­ци­я­та, деца­та от две­те села на наша­та въз­раст се съби­рах­ме в голя­ма тум­ба, коя­то вър­ше­е­ше на воля и от две­те стра­ни на река­та. Кол­ко­то ние — деца­та от маха­ла­та, оби­чах­ме да ходим и да се забав­ля­ва­ме отта­тък в по-циви­ли­зо­ва­ния сел­с­ки край, тол­ко­ва и на тях им харес­ва­ше да идват от тази стра­на, къде­то неу­мор­но бро­дех­ме из пла­нин­с­ки­те пъте­ки, къпех­ме се и ловях­ме риба в мал­ки­те реч­ни вирчета.
Аз бях един от най-мал­ки­те, крот­ко дете, кое­то се въз­хи­ща­ва­ше на по-буй­ни­те бат­ков­ци и мно­го иска­ше да им се харе­са. Опит­вах се да бъда реши­те­лен и смел като тях, въп­ре­ки, че не раз­би­рах някои тех­ни постъп­ки и поня­ко­га те даже ме пла­ше­ха. Но пре­одо­ля­вах сво­и­те дет­с­ки стра­хо­ве в име­то на общи­те ни забав­ни приключения.
Има­ше само едно мяс­то, до кое­то мно­го не сме­ех­ме да прибли­жа­ва­ме, осо­бе­но в по-къс­ни­те часо­ве — езе­ро­то, кое­то се нами­ра­ше в гор­ния край на гора­та над сел­це­то ни. За него мес­т­ни­те хора раз­пра­вя­ха, че се обра­зу­ва­ло от пад­нал мете­о­рит, с кой­то дошли стран­ни кос­ми­чес­ки съз­да­ния. Каз­ва­ха, че от тога­ва те насе­ля­ват езе­ро­то и при­би­рат в него души­те на почи­на­ли­те, за това и всич­ки го нари­чах­ме “Езе­ро­то на мъртвите”.
Най-веро­ят­но това не е било нищо пове­че от един опит на близ­ки­те ни от село­то да ни пред­па­зят от опас­ни­те води на това езе­ро, кое­то бе заоби­ко­ле­но от ост­ри, стръм­ни ска­ли, а води­те му изглеж­да­ха чер­ни — каз­ва­ха, че това е така, защо­то е без­дън­но. Освен това неда­леч от него се нами­ра­ше гро­би­ще­то — още една осно­ва­тел­на при­чи­на за тези сел­с­ки леген­ди, кои­то поня­ко­га май бяха и доста про­ти­во­ре­чи­ви. Някои от хора­та в село­то твър­дя­ха, че нощем са виж­да­ли край него да блуж­да­ят ярки свет­ли­ни, а дру­ги пък раз­пра­вя­ха, че са били сви­де­те­ли как тъм­ни, по-чер­ни от мра­ка фигу­ри са изли­за­ли от води­те му и бро­де­ли наоколо.
Мес­т­ни­те деца, осо­бе­но по-голе­ми­те, бяха пъл­ни с вся­как­ви исто­рии на тази тема, кои­то ние, наив­ни­те гос­тен­че­та от гра­да, поглъ­щах­ме жад­но с око­ко­ре­ни очи и зата­ен дъх. Та има ли деца, кои­то не оби­чат страш­ни­те приказки?
С една дума, бях­ме задруж­но пле­ме с общи тай­ни и игри, и — с мал­ки изклю­че­ния — все­ки бе доб­ре при­ет в наша­та общ­ност. Едно от тези изклю­че­ния бе Леда — тихо чер­ве­но­ко­со моми­че на моя­та въз­раст с раз­ноц­вет­ни очи — едно­то ярко синьо, а дру­го­то — зелено.
Може би зара­ди тази стран­ност, а и защо­то беше мъл­ча­ли­ва и необ­щи­тел­на, деца­та не я харес­ва­ха и й бяха леп­на­ли пря­ко­ра Вещицата.
Обрат­но на тях, аз пък я нами­рах за инте­рес­на, мила и все тър­сех начин да я видя. Харес­вах буй­ни­те й чер­ве­ни къд­ри­ци, бяло­то й неж­но лице и все ми се иска­ше да ме забе­ле­жи. Готов бях на всич­ко, за да я защи­тя от гру­би­те дет­с­ки шеги и само за една ней­на пла­ха усмив­ка при­емах без да гък­на подиг­рав­ки­те, а и някое и дру­го поступ­ва­не от по-наха­ка­ни­те момчета.
Тар­тор на гру­па­та беше Най­ден — як, чер­вен­да­лест хла­пак, по-голям от всич­ки и може би зато­ва оби­ча­ше да ни коман­до­ри. Мно­зи­на от нас вече бяха опит­ва­ли тежест­та на юмру­ци­те му, зато­ва никой не сме­е­ше да му про­ти­во­ре­чи, а и зна­ех­ме, че баща му е един от голем­ци­те в село­то отта­тък река­та. Даже въз­рас­т­ни­те мал­ко се боя­ха от него и гле­да­ха да си нямат раз­пра­вии, та ни бяха научи­ли да си кротуваме.
Аз и без дру­го не бях отяв­лен смел­ча­га, един­с­т­ве­но зара­ди Леда бях скло­нен да отсто­я­вам мне­ни­е­то си и тък­мо зара­ди това му бях като трън в очите.
От своя стра­на тя изглеж­да се досе­ща­ше как сто­ят неща­та, защо­то сама започ­на да ме избяг­ва, и само кога­то мина­вах покрай мал­ка­та им къщич­ка, нами­ра­ща се съв­сем до гора­та, мяр­вах на тъж­но­то й личи­це она­зи пла­ха усмив­ка, зара­ди коя­то бях готов да се пре­вър­на в неин верен рицар до гроб.
Тези спо­ме­ни ме нака­ра­ха да се усмих­на, дока­то шофи­рах и превзе­мах един след друг заво­и­те, изкач­вай­ки се все по-наго­ре към пла­ни­на­та. Инте­рес­но как този път започ­на да ме връ­ща назад в мина­ло­то и да ми при­пом­ня съби­тия и хора, за кои­то отдав­на бях забравил…
Стан­ци­я­та на ради­о­то в кола­та сякаш се пре­мес­ти сама, лека­та музи­ка се сме­ни с хао­тич­ни, стран­но изкри­ве­ни зву­ци и аз про­тег­нах ръка да го спра, но…Като че ли вре­ме­то извед­нъж заба­ви своя ход. Наблю­да­вах как ръка­та ми, про­тег­на­та към коп­че­то на ради­о­то спря като замръз­на­ла. Не усе­щах вятър­на­та струя през отво­ре­ния про­зо­рец по лице­то си, не усе­щах и лице­то си, не можех да помръд­на дори очи­те си, за да се огле­дам. Имах чув­с­т­во­то, че се нами­рам в сър­це­ви­на­та на мек, прозра­чен паш­кул и съм изгу­бил напъл­но спо­соб­ност­та да кон­т­ро­ли­рам тяло­то и сети­ва­та си.
Това не про­дъл­жи дъл­го, миг по-къс­но ръка­та ми без как­во­то и да е уси­лие стиг­на до коп­че­то, след кое­то насо­чих поглед към пътя пред мен. Тък­мо изли­зах от завоя, кога­то видях някол­ко спре­ли коли, меж­ду кои­то и поли­цейс­ки, как­то и две линей­ки. Меж­ду тях сно­вя­ха хора, мал­ко моми­чен­це пла­че­ше про­ни­зи­тел­но, един мъж с голя­ма рана на ръка­та се опит­ва­ше да го успо­кои, дока­то ги воде­ха към една от линей­ки­те. Бли­зо до кола­та мина­ха два­ма сани­та­ри с носил­ка, в коя­то ми се сто­ри, че видях тяло­то на жена със свет­ла рок­ля, на мес­та потъм­ня­ла от кръв. Дока­то бав­но отми­на­вах през тес­ния про­ход, ми се сто­ри, че край една от уда­ре­ни­те коли лежи мъж­ко тяло, до кое­то бяха коле­ни­чи­ли два­ма души в бели манти.
Не беше се случ­ва­ло да попад­на на катас­т­ро­фа досе­га, поне не така отбли­зо, беше стре­си­ра­ща гледка.
В уши­те ми още зву­ча­ха писъ­ци­те на моми­чен­це­то, кога­то си дадох смет­ка, че тряб­ва да вклю­ча чис­тач­ки­те. Дъж­дът се беше уси­лил, а види­мост­та съв­сем бе нама­ля­ла, защо­то бър­зо притъмняваше.
Въп­ре­ки това я видях. В нача­ло­то бе съв­сем неяс­на, тъм­на фигу­ра, но кога­то прибли­жих раз­ли­чих силу­е­та на жена. Не изглеж­да­ше да бър­за, въп­ре­ки дъж­да и аз логич­но допус­нах, че е жена от село­то, до кое­то оста­ва­ха не пове­че от два-три кило­мет­ра. Не знам защо спрях, макар че тя изоб­що не напра­ви опит да ме спре, напра­вих го съв­сем инс­тин­к­тив­но. Все пак бях в съща­та посо­ка и нищо не ми стру­ва­ше да я закарам.
Отво­рих вра­та­та от към ней­на­та стра­на и над­ник­нах към нея, дока­то се приближаваше:
— Ако иска­те, мога да ви зака­рам! – пред­ло­жих дру­же­люб­но. — И аз отивам към селото.
Тя се спря и ми се сто­ри, че се коле­бае, за това допълних:
— Дъж­дът се усил­ва, а и вече се смра­ча­ва. Няма от как­во да се при­тес­ня­ва­те, след десе­ти­на мину­ти сме там!
Не усе­тих кога се е качи­ла, беше без­шум­на като сян­ка. Има­ше нещо в ней­но­то при­със­т­вие, кое­то ме сму­ща­ва­ше, но си дадох смет­ка за това едва кога­то тя сва­ли качул­ка­та на тъм­на­та си намет­ка и забе­ля­зах коса­та й. Тази коса тол­ко­ва ми напом­ня­ше за…
— Леда! — ахнах в след­ва­щия миг, кога­то тя се обър­на към мен. Не бих могъл да сбър­кам раз­ноц­вет­ни­те й очи с ничии други.
Как­во съв­па­де­ние, помис­лих си, пре­ди мал­ко се бях сетил точ­но за нея!
Чудех се дали ме е позна­ла, не спи­рах да я оглеж­дам и да гово­ря, а тя — как­то и тога­ва, кога­то бях­ме деца — само се усмих­ва­ше съв­сем леко и мъл­че­ше. Но виж­дах, че ме е позна­ла и исках да раз­бе­ра пове­че за нея.
— Зна­чи все още живе­еш в тоя край? — попи­тах, като имах пред­вид голя­мо­то сели­ще от дру­га­та стра­на на река­та, и се нака­них да завия към моста.
Тя покла­ти гла­ва отри­ца­тел­но и посо­чи пътя пред нас.
— Да не би да искаш да кажеш… — поглед­нах я изне­на­дан, а после сам се пре­къс­нах. — Но това сел­це го няма отдав­на. Навре­ме­то наши­те се кане­ха да про­да­дат къща­та на стар­ци­те, но така и не се наме­ри­ха мерак­лии да я купят. Това мяс­то вина­ги е било мал­ко стран­но и усой­но, не като…
Кола­та под­ско­чи, пре­одо­ля­вай­ки някак­ва нерав­ност и аз насо­чих вни­ма­ни­е­то си в пътя. Само че път нямаше.
Въп­ре­ки поч­ти неп­рог­лед­ния мрак видях, че кола­та бе спря­ла пред тъм­на вод­на площ, край коя­то само ост­ри­те ска­ли едва свет­ле­е­ха под бле­да­та свет­ли­на на нощ­но­то небе. Познах го — “Езе­ро­то на мъртвите”.
— Не раз­би­рам как се озо­вах­ме тук — изре­кох нер­в­но. Нямах никак­во обяс­не­ние, доб­ре помнех, че езе­ро­то се нами­ра­ше чак в гор­ния край на гора­та, през коя­то кола едва ли може­ше да мине.
— Тук всич­ки пъти­ща водят до езе­ро­то — изре­че Леда и дрез­га­ви­ят й гър­лен глас ми при­пом­ни защо тя избяг­ва­ше да го изпол­з­ва навре­ме­то. Подиг­ра­ва­ха я и зара­ди него.
Поглед­нах я обър­кан, наоко­ло бе само пустош:
— Но…къде е това тук?
— Тук, къде­то живе­ят мъртвите.
През отво­ре­ния про­зо­рец до мен нахлу­ва­ше хлад с мириз­ма на пле­сен, но тръп­ки­те, кои­то нака­ра­ха кожа­та ми да наст­ръх­не не бяха от него. Започ­вах да усе­щам как в мен се нади­га въл­на от страх, коя­то нарас­т­ва­ше с все­ки миг и коя­то не можех да кон­т­ро­ли­рам. Налуд­ни­ча­ви мис­ли пре­пус­ка­ха из обър­ка­но­то ми съз­на­ние. Не вяр­вах в призра­ци, но при тези обсто­я­тел­с­т­ва май нямах друг избор…
Луна­та изле­зе иззад обла­ка точ­но кога­то ми се сто­ри, че от към гора­та чувам жал­но сте­на­ние. Най-веро­ят­но някак­во нощ­но живот­но, реших в опит да съх­ра­ня послед­ни­те оста­тъ­ци от само­об­ла­да­ни­е­то си, кое­то бър­зо ме напус­ка­ше. После оба­че чух далеч­ни гла­со­ве, а кога­то прибли­жи­ха, раз­поз­нах, че са момчешки.
— Не така, тъпа­ко! — изви­си глас по-висо­ко­то мом­че и кога­то изле­зе от сен­ки­те на дър­ве­та­та, го познах. Беше Най­ден, мом­че­то, кое­то вина­ги щях да свър­з­вам с жес­то­кост и власт. По-дреб­ни­ят също познах, макар вни­ма­ни­е­то ми вне­зап­но да бе привле­че­но от тъм­на­та фигу­ра помеж­ду им. — Хва­ни я за коса­та, да не мър­да, вещицата!
Дреб­ни­ят сграб­чи кичур коса и той се сте­че по ръце­те му, по-чер­вен от кръв.
— Леда…
Не раз­би­рах как, но оче­вид­но ста­вах сви­де­тел на нещо, слу­чи­ло се пре­ди поч­ти чети­ри­де­сет годи­ни. Това, кое­то виж­дах ми дейс­т­ва­ше като хип­но­за, не можех нито да помръд­на, нито дори да при­миг­на. Не можех да видя жена­та Леда до мен, но усе­щах при­със­т­ви­е­то й така ясно, как­то виж­дах моми­че­то Леда на мет­ри от колата.
Осъз­нах, че ским­те­не­то, кое­то помис­лих за живо­тин­с­ки звук, идва от моми­че­то — изглеж­да вече няма­ше сили нито да се про­ти­во­пос­та­вя на два­ма­та си мъчи­те­ли, нито да плаче.
— Млък­вай, чудо­ви­ще! — блъс­на я в гър­ба Най­ден и изви ръка­та й, при кое­то тя изпи­щя. — Исках само да ме целу­неш, вещи­це! На оня дреб­ния му се умил­к­ваш, а мен ме гле­даш като че ли съм някакъв…изрод! Изрод такъв!
Пак я блъс­на, по-сил­но, и тя пад­на вър­ху ост­рия ръб на камъ­ка пред кра­ка­та на по-нис­ко­то мом­че. Сашо, изплу­ва ми име­то му, о, Сашо, как можа!
Помнех, че беше добро мом­че, кога­то Най­ден го няма­ше наоко­ло се дър­же­ше съв­сем приятелски.
Вне­зап­но си дадох смет­ка, че има още някой там, в гора­та, зад дър­ве­та­та, някой, кой­то наблю­да­ва и се крие. Не знам дали го видях или усе­тих, но раз­брах, че това съм аз — такъв, какъв­то съм бил тога­ва, кога­то това се е слу­чи­ло. Едно изпла­ше­но мом­че с ужа­се­ни, пъл­ни със съл­зи очи. Изглеж­да­ше неве­ро­ят­но, но виж­дах как­во ста­ва еднов­ре­мен­но и през сво­и­те и през него­ви­те очи.
— Мисля…мисля, че тя при­пад­на — чух тре­пер­ли­вия глас на Сашо. Изглеж­да­ше изпла­шен и сякаш едва се сдър­жа­ше да не рев­не. — Ама тя май не диша, бе, Найдене!
— Глу­пос­ти, нищо й няма на тая мър­ша! — бут­на го встра­ни и се наве­де над просна­то­то тяло. Пус­на ръка­та й и се огле­да, след кое­то изгле­да намръ­ще­но Сашо и се изпра­ви. — Няма зна­че­ние, ти как­во се втре­се пък сега! Така или ина­че щях­ме да я мет­нем в езе­ро­то, нали?
Опи­та се да я вдиг­не и под­вик­на нервно:
— Хай­де, де, как­во сто­иш като пън!
Не исках да гле­дам, оно­ва мом­че зад дър­ве­та­та, кое­то едва скри­ва­ше рида­ни­я­та си — също, но нямах­ме избор.
Два­ма­та довла­чи­ха тяло­то на Леда до ръба на една от ска­ли­те и го бут­на­ха във вода­та. Чух тихи­ят пля­сък, кога­то пад­на и в тази мину­та извед­нъж си спом­них всич­ко за она­зи вечер, пре­ди това да се случи.
Същи­ят ден бях раз­брал, че по-голе­ми­те са намис­ли­ли да напра­вят нещо лошо на Леда, макар да не зна­ех точ­но как­во. Опи­тах се да ги спра, кога­то се уго­ва­ря­ха да я при­ча­кат, а кога­то раз­брах, че не ми обръ­щат вни­ма­ние, хук­нах да я предуп­ре­дя и да кажа на май­ка й.
Но не успях. Най­ден ме при­ча­ка и ме запла­ши, че лич­но ще ми види смет­ка­та и ще ме хвър­ли в езе­ро­то, ако само посмея да кажа на няко­го. Бях сигу­рен, че ще го напра­ви, но не можех да си ида вкъ­щи. Зато­ва тръг­нах след тях, кра­деш­ком и на раз­сто­я­ние, за да не ме забе­ле­жат. Помня, че се тре­сях от ужас, защо­то раз­би­рах, че това, кое­то се случ­ва, не е просто една от гру­би­те им шеги, а нещо мно­го по-страшно.
— Съжа­ля­вам, Леда, тол­ко­ва съжа­ля­вам… — чух гла­са си и чак тога­ва осъз­нах, че аз изри­чам думи­те. — Дори не си спом­ням за това. Сигурно…сигурно просто съз­на­ни­е­то ми се е опи­та­ло да ме съх­ра­ни и е отка­за­ло да запа­зи този спо­мен. Не знам, но…Леда, аз бях просто едно изпла­ше­но дете. Нима можех да им се противопоставя?
Поглед­нах към нея, тя не каза и дума, а само ми ким­на да поглед­на към езе­ро­то. Пред очи­те ми езе­ро­то сякаш си пое дъх, води­те му се надиг­на­ха, след кое­то сре­да­та му сякаш про­пад­на като в без­д­на, от коя­то се появи­ха зло­ве­щи, по-чер­ни от тъм­ни­на­та наоко­ло, съз­да­ния. Бяха про­тег­на­ли хищ­ни пръс­ти, сякаш мък­не­ха тежък товар, и миг след това видях какъв е той — сред бес­ния водо­вър­теж се появи тяло­то на Най­ден. Но не на мом­че­то, кое­то помнех и кое­то видях пре­ди мал­ко, а на мъжът, за кого­то бях научил пре­ди две годи­ни, че бил заст­ре­лян посред бял ден в сто­ли­ца­та, къде­то живе­е­ше със семейс­т­во­то си.
Тога­ва не се бях учу­дил осо­бе­но — помнех как­ви качес­т­ва има­ше още като мом­че, като въз­рас­тен едва ли се беше про­ме­нил, можех да си пред­ста­вя в как­ви сре­ди се дви­жи и кол­ко вра­го­ве си беше спечелил.
След сце­на­та на смърт­та на Леда не мис­лех, че нещо може да ме потре­се, но глед­ка­та на стра­да­щия мъж бе като виде­ние от Ада. Дока­то тъм­ни­те съз­да­ния кръ­жа­ха край него и го раз­ди­ра­ха с ост­ри­те си нок­ти, лице­то му бе изкри­ве­но от нео­пи­су­е­ма бол­ка, уста­та му зее­ше и макар да не чувах кря­съ­ци­те му, усе­щах леде­ни­те им виб­ра­ции чак в кос­ти­те си. Челюс­ти­те му се раз­тва­ря­ха все пове­че, уста­та му зей­на като пеще­ра, коя­то ста­на по-голя­ма от лице­то му и го погъл­на целия, точ­но как­то бол­ка­та и ужа­сът го поглъ­ща­ха и раз­къс­ва­ха в ритъ­ма на мята­щи­те се край него създания.
И кога­то от него оста­на само гроз­на­та без­дън­на паст, тъм­ни­те сен­ки се спус­на­ха и потъ­на­ха в нея, а води­те на езе­ро­то без­шум­но покри­ха зло­ве­ща­та сце­на и засти­на­ха теж­ки и глад­ки като покров.
Поех дъх и осъз­нах, че съм преста­нал да дишам. Тре­сях се цели­ят, ужа­сът бе сграб­чил вът­реш­нос­ти­те ми с леде­на ръка и ги усук­ва­ше. Преглът­нах, опит­вай­ки се да се абс­тра­хи­рам от слад­ни­ка­во-метал­ния вкус на стра­ха в уста­та си, раз­би­рай­ки, че това е вку­сът на соб­с­тве­на­та ми кръв от пре­ха­па­ни­те устни.
Обър­нах се към Леда, исках да й задам мно­го въп­ро­си и да й кажа мно­го неща, но тя не беше в кола­та. Трес­ка­во се огле­дах и я видях- тън­ка тъм­на сян­ка, коя­то сякаш не докос­ва­ше земя­та. Беше се насо­чи­ла към езе­ро­то и аз извед­нъж раз­брах, че тряб­ва да я спра. Тога­ва не бях успял да я спа­ся, но сега можех! Не бива­ше да й позво­ля­вам да докос­ва води­те на това зло­ве­що езе­ро, къде­то живе­е­ха дявол­с­ки съз­да­ния и къде­то се нами­ра­ше призра­кът на ней­ния убиец.
— Леда! — хук­нах през мок­ра­та тре­ва по пру­жи­ни­ра­ща­та поч­ва, под­хлъз­нах се и залит­нах. Тя поч­ти бе прибли­жи­ла вода­та, бях ужа­сен, не раз­би­рах защо отива там, къде­то бе наме­ри­ла смърт­та си. Стиг­нах до нея точ­но кога­то вода­та я докос­на и тога­ва видях как пред кра­ка­та й се обра­зу­ва бяла пъте­ка, коя­то меко фос­фо­ри­ци­ра­ше. Води­те на езе­ро­то се бяха отдръп­на­ли встра­ни, а от дъл­би­ни­те им при­иж­да­ха мно­гоц­вет­ни свет­ли­ни — все пове­че и пове­че. Леда пристъ­пи по пъте­ка­та в момен­та, в кой­то свет­ли­ни­те се скуп­чи­ха в отсрещ­ния й край и там се появи висо­ка блес­тя­ща фигу­ра, коя­то изглеж­да­ше поч­ти човеш­ка. Леда про­тег­на ръка към нея и све­те­що­то същес­т­во напра­ви също­то. Пръс­ти­те им се докос­на­ха и ясно видях как свет­лин­ки­те плъз­на­ха по ръка­та на Леда като мал­ки све­те­щи насе­ко­ми, обхва­на­ха гър­ди­те, лице­то, гла­ва­та, тяло­то й, дока­то тя не се пре­вър­на в огле­да­лен образ на съща­та све­те­ща фигу­ра, коя­то я бе докоснала.
— Леда — изох­ках и про­тег­нах ръка с болез­не­но­то усе­ща­не, че я губя отно­во. И тога­ва, само за миг, съв­сем кра­тък миг, тя се обър­на към мен и видях крот­ко усмих­на­то­то неж­но лице на оно­ва моми­че с раз­ноц­вет­ни очи, кое­то вече едва ли щях да забра­вя. Про­тег­на сия­е­ща­та си ръка към мен и аз я уло­вих, наблю­да­вай­ки с изум­ле­ние как свет­лин­ки­те плъз­ват по моя­та. Не бяха само свет­лин­ки. Усе­ща­не­то беше неве­ро­ят­но — с тях в тяло­то ми се вли­ва­ше мощ­на въл­на от енер­гия, коя­то не само избис­т­ря­ше сети­ва­та ми, а сякаш съз­да­ва­ше нови — по-фини, по-чув­с­т­ви­тел­ни и съвър­ше­ни. Не исках да пус­кам ръка­та на Леда, макар че вече не се стра­ху­вах. Нито за нея, нито за себе си. Раз­би­рах, че тази сила е мно­го по-голя­ма от всич­ко, кое­то позна­вах и кое­то бях видял.
Но Леда отдръп­на ръка­та си, обър­на се и бав­но потъ­на всред сияй­ни­те води, кои­то про­дъл­жи­ха да излъч­ват меко сия­ние, дока­то се затва­ря­ха над све­те­щи­те фигу­ри и ги поема­ха в прегръд­ка­та си.
— Сбо­гом, Леда — про­мъл­вих към угас­ва­щи­те светлинки.
Още усе­щах ръка­та й в сво­я­та, после докос­ва­не­то ста­на по-осе­за­тел­но и чух, че някой ме вика. Раз­тво­рих широ­ко очи и те се изпъл­ни­ха с бело­та, а сред нея бав­но изплу­ва лице­то на жена ми.
Тряб­ва­ше ми мал­ко вре­ме, за да се вър­на в тази реал­ност. Каза­ха ми, че се нами­рам в бол­ни­ца, защо­то съм пре­тър­пял катас­т­ро­фа по пътя към вила­та на наши­те при­яте­ли. За щас­тие опе­ра­ци­я­та, коя­то се нало­жи­ло да ми напра­вят, завър­ши­ла успеш­но, въп­ре­ки, че насред мани­пу­ла­ци­я­та сър­це­то ми извед­нъж спряло.
Попи­та­ха ме спом­ням ли си инци­ден­та, но аз помнех един­с­т­ве­но вие­щия се път край пъс­т­ри­те тре­ви и лис­та на ран­на­та есен. Тога­ва жена ми попита:
— А Леда? Коя е Леда? Спо­ме­на име­то й, дока­то изли­за­ше от упойка.
— Моми­че­то, кое­то ме спа­си — отвър­нах, пре­ди още да съм помислил.
Поня­ко­га усе­щам, че една от оне­зи мал­ки све­тул­ки е оста­на­ла в мен. Но с вре­ме­то започ­нах да осъз­на­вам, че всич­ки ние не сме нищо пове­че от езер­ни съз­да­ния в нео­бят­но­то езе­ро на сво­я­та реал­ност. И че все­ки от нас носи в себе си така­ва свет­лин­ка от само­то си раж­да­не, точ­но как­то носи и тъм­на­та сян­ка на жес­то­кост­та, стра­ха и отча­я­ни­е­то. И тряб­ва сам да напра­ви своя избор меж­ду без­д­на­та и светлината.

Към нача­ло­то на страницата

 

Светулки в шепите на времето

 

Кла­да­та за нес­ти­нар­с­ки­те тан­ци беше под­гот­ве­на. Насъб­ра се мно­го народ. Але­ни огне­ни пла­мъ­ци се изви­ха наго­ре. Бях­ме в тре­пет­но очак­ва­не. Огъ­нят се успо­ко­я­ва­ше, започ­на да дога­ря. От жара­ва­та заис­к­ри­ха пробля­съ­ци, кои­то сякаш се пръс­ка­ха като све­тул­ки над нея…
Появи­ха се нес­ти­на­ри­те, в свет­ли, кена­ре­ни одеж­ди .Оби­ко­ли­ха огне­ния кръг и заиг­ра­ха вър­ху пул­си­ра­ща­та жар. Всич­ки ние — при­със­т­ва­щи тук, при­та­их­ме дъх . Обред­ни­ят риту­ал започ­на. Чудо! Гле­дах с въз­хи­ще­ние и не можех да си обяс­ня, защо в тан­ца на нес­ти­на­ри­те цен­но­то е — недо­ло­ви­мо­то, едва осезаемото…Нестинарите приклю­чи­ха с тайн­с­т­ве­ния танц вър­ху живия огън — и с нисък поклон и почи­та­ние към нас, тех­ни­те почи­та­те­ли без­мъл­в­но се оттеглиха.
Хора­та се раз­дви­жи­ха и посте­пе­но се отда­ле­ча­ва­ха от треп­ка­що­то огнище.
Аз бях обле­че­на съв­сем леко, сем­п­ло — поглед­нах към него и не успях да се сдър­жа. Прибли­жих се, оста­вих мока­си­ни­те в стра­ни и ама­тьор­с­ки — бър­зо, бър­зо засит­них с боси­те си кра­ка по тле­е­ща­та жара­ва. Излез­нах и отидох при недо­у­мя­ва­ща­та и учу­де­на от това ми дейс­т­вие Биля­на — моя бра­тов­чед­ка, с коя­то бях тук. По едно вре­ме към нас се прибли­жи едно строй­но, чер­но­о­ко мом­че — леко сму­те­но то се обър­на към мен:
— Наблю­да­вах Ви и кога­то напус­нах­те изпе­пе­ля­ва­щия кръг,
просле­дих с поглед в как­ва посо­ка тръг­ва­те и ето ме при вас. Дой­дох — за да Ви позд­ра­вя. Иска се голя­ма сме­лост, човек да напра­ви това, кое­то току-що видях от вас!
— Като дете съм идва­ла с мои­те роди­те­ли тук, спе­ци­ал­но за
този оби­чай на нестинари.Това оста­ви трай­на сле­да в съз­на­ни­е­то ми. Ран­ни­те спо­ме­ни са мно­го сил­ни! По-къс­но, вече като уче­нич­ка, бях на летен лагер в пла­ни­на­та. Вся­ка вечер си пра­вех­ме лаге­рен огън. Една вечер се опи­тах да пристъ­пя към свет­ле­е­ща жара­ва. Проб­вах и раз­брах, че щом човек желае — може.Това се случ­ва­ше поня­ко­га и кога­то имах­ме вече­рен огън — по вре­ме на сту­дент­с­ка бригада.
— От този край ли сте? — Попи­та младежът.
— От Доли­на­та на рози­те сме.Това е бра­тов­чед­ка ми — Биля­на. Като видях, че хора­та си разоти­до­ха — тол­ко­ва сил­но се впе­чат­лих и тази вечер от нес­ти­на­ри­те, че реших поне мънич­ко да при­ема от тех­ния дух, от тях­но­то наст­ро­е­ние. Оби­чам да идвам по тези мес­та. Стран­джа е непов­то­ри­ма! На юг е по-топ­ло и по-спо­кой­но, зато­ва пред­по­че­тох да уча в Бур­гас, а има и море. Открит хори­зонт! Среб­рис­ти въл­ни! Пур­пу­рен изгрев? Лун­на пъте­ка!… Не слу­чай­но и за мно­го све­тов­но извес­т­ни худож­ни­ци основ­на тема е море­то: Обсе­бе­ни от маги­я­та на море­то, са и мари­нис­ти­те Айва­зов­с­ки, Г.Баев, бъл­га­ро-гръц­ки­ят — М. Гару­дис. Те прав­ди­во отра­зя­ват в сво­и­те кар­ти­ни сюже­ти свър­за­ни с морето.

- А Вие от къде сте ? — попи­тах младежа.
— Аз съм от Гър­ция — екс­кур­зо­вод, ани­ма­тор — чес­то идвам с гру­пи в Бъл­га­рия, но сега съм инди­ви­ду­ал­но тук. Реших този път сам да дой­да и да посе­тя и дру­ги мес­та, кои­то не са свър­за­ни с опре­де­ле­на турис­ти­чес­ка дес­ти­на­ция. „Алек­си, — каз­ва­ше баба ми — тряб­ва да отидеш в Стран­джан­с­кия край, да се раз­хо­диш по южно­то Чер­но­мо­рие. Прекрас­но е!” Утре аз мис­ля да посе­тя Ахто­пол — гра­да на бла­го­ден­с­т­ви­е­то, как­то гона­ри­чат. Ако раз­по­ла­га­те с вре­ме, можем заед­но да отидем.
Алек­си ме поглед­на в очи­те и измес­ти погле­да си вър­ху белия ми кичур, кой­то неб­реж­но пада­ше на чело­то ми.
— Сим­во­ли­ка! Бла­го­род­с­тво — засмях се аз. — Защо да не дой­дем. Биляна,
съг­лас­на ли си? — Обър­нах се аз към бра­тов­чед­ка ми.
— Раз­би­ра се, мно­го пъти съм била на море, но до този Ахто­пол­с­ки полу­ос­т­ров не съм стигала.
Уго­во­рих­ме се с Алек­си за часа на тръг­ва­не към Ахто­пол и две­те с бра­тов­чед­ка ми
се прибрах­ме в къща­та за гос­ти, къде­то бях­ме отседнали.
При­зо­ри тръг­нах­ме три­ма­та от село Българи.
Пристиг­нах­ме рано на ска­лис­тия полуостров.
— Моми­че­та, бих желал най-напред да отидем до гръц­ко­то учи­ли­ще, кое­то е архи­тек­тур­на забележителност.
— Щом сме тук в Ахто­пол, нека да го посе­тим — съг­ла­сих­ме се ние.
— Зна­е­те ли, в това учи­ли­ще на чет­мо и пис­мо се е учи­ла баба ми на времето.
Само някол­ко годи­ни е учи­ла в него — про­дъл­жи Алек­си — но неза­ви­си­мо от това, беше мно­го наче­тен човек. Не е мог­ла да про­дъл­жи обра­зо­ва­ни­е­то си, защо­то след Бал­кан­с­ка­та вой­на са се изсе­ли­ли от тук. Отпра­ви­ли се към запад­ния бряг на Солун­с­кия залив и‑и, там се уста­но­вя­ват… Баба до послед­но гово­ре­ше с въо­ду­шев­ле­ние за това учи­ли­ще, за люби­мия си учи­тел, кой­то ги е водил на излет, в сезо­на на цъф­тя­ща­та веч­но­зе­ле­на стран­джан­с­ка зеле­ни­ка, за да се наслаж­да­ват на прекрас­ни­те ѝ лила­во-розо­ви цветове.
Раз­гле­дах­ме учи­ли­ще­то и се отпра­вих­ме към една цър­к­ва, коя­то се нами­ра на най-висо­ка­та част на полу­ос­т­ро­ва. Тя не помни годи­ни­те си, но все още е дейс­т­ва­ща. Беше отво­ре­но… Кога­то без­мъл­в­но излез­нах­ме от това свя­то мяс­то, реших да посед­на на изум­руд­но зеле­на­та тре­ва. До мен се наста­ни и Биля­на. Алек­си седе­ше прав близ­ко до нас. Сто­ри ми се, че е мал­ко нес­по­ко­ен. Бях се загле­да­ла в дале­чи­на­та в един голям, белез­ни­кав кру­и­зен кораб, кога­то Алек­си тихо заговори:
— Дока­то вие се наслаж­да­ва­те на прекрас­на­та глед­ка, аз ще пооби­ко­ля мал­ко наоколо.
Алек­си се поза­ба­ви. Биля­на оста­на, а аз тръг­нах да го тър­ся. По едно вре­ме го зър­нах къде е и оста­нах учу­де­на като го видях, да рови пръст­та до един белез­ни­кав камък.
— Имаш ли нуж­да от помощ? — шего­ви­то, под­хвър­лих аз отда­ле­че. Не получих
отго­вор и тръг­нах към него — Алек­си, мога ли да знам как­во пра­виш? Зна­еш, че ако няма моти­ва­ция, вся­ко дейс­т­вие е излишно.Той се изпра­ви и със све­ден поглед заговори:
— Да! Моя­та баба, за коя­то ви гово­рих, мно­го е оби­ча­ла този край. Род­но място!
Кога­то е раз­бра­ла, че тряб­ва да се изсел­ват от тук, тя мила­та мно­го е пла­ка­ла. Каз­ва­ла ми е, че при осве­ща­ва­не на учи­ли­ще­то, в кое­то бях­ме пре­ди час — е пристиг­на­ла една гру­па гър­ци, кои­то живе­е­ли тога­ва в Аме­ри­ка. С тях е бил и дале­чен род­с­тве­ник на баба ми. Този човек ѝ пода­рил малък суве­нир — метал­на кот­ва с кра­си­во син­джир­че на нея. „Тази кот­ва мило дете, се е пре­да­ва­ла от поко­ле­ние на поко­ле­ние. Мои­те деди са дошли няко­га тук от Крим­с­кия полу­ос­т­ров. Помни това! Запа­зи тази кот­ва ‑нека тя ти напом­ня за твоя про­из­ход, за твоя роден край. Кот­ва­та е сим­вол на надеж­да­та. Бъди щас­т­ли­ва!” Баба – тога­ва мал­ко моми­чен­це, тол­ко­ва мно­го се зарад­ва­ла на този скро­мен пода­рък, че пре­ди да се изсе­лят, тя реши­ла да скрие кот­ва­та и един ден, като порас­не — отно­во да се вър­не тук, в Ахто­пол. Живо­тът е неп­ред­с­ка­зу­ем! Мои­те роди­те­ли рано почи­на­ха. Баба ме отгле­да. Годи­ни­те ѝ напред­на­ха. Като раз­бра, че нико­га пове­че няма да може да посе­ти Бъл­га­рия, мес­та­та от прекрас­но­то дет­с­тво, една вечер ми раз­ка­за за тази кот­ва и ми поръ­ча някой ден да дой­да тук. Опи­са ми мяс­то­то, къде­то мал­ки­те дет­с­ки ръчич­ки са я зари­ли. „Ще я наме­риш чедо, убе­де­на съм!“ — каза тя. Чув­с­т­вах се задъл­жен към тази изстра­да­ла жена — към баба ми, коя­то пола­га­ше мно­го гри­жи за мен.. Тя беше дос­то­ен за ува­же­ние човек. Живо­тът ѝ не беше лек, но бла­го­да­ре­ние на урав­но­ве­се­ния ѝ харак­тер и мъд­рост­та, с коя­то при­ема­ше съд­ба­та, достиг­на до една бла­го­род­на, поч­те­на възраст.
Опи­тах се да раз­бе­ра Алек­си, въп­ре­ки че няма и дено­но­щие от как­то се
запоз­нах­ме. Помог­нах на мом­че­то. Открих­ме кот­ва­та. Око­ло нея има­ше и някол­ко коро­зи­ра­ли брън­ки от син­джир­че­то, но сама­та кот­ва беше запа­зе­на. Алек­си мно­го се раз­въл­ну­ва от цен­на­та релик­ва. Не успя да сдър­жи съл­зи­те си. Беше тол­ко­ва щас­т­лив, че не се усе­тих как попад­нах в прегръд­ка­та му.
Вър­нах­ме се при Биля­на раз­ве­се­ле­ни и двамата.Тя непо­до­зи­ра­ща нищо, про­дъл­жа­ва­ше да съзер­ца­ва среб­рис­ти­те вълни.
— Биля­на, обър­ни ни мал­ко внимание!
Тя сякаш се учу­ди на това, че искам да отде­ли погле­да си от без­б­реж­но­то море. Но като ѝ пока­зах­ме кот­ва­та, лука­во поглед­на строй­ния изпра­вен до нея младеж:
— Алек­си — и — и, веро­ят­но зна­еш как­во озна­ча­ва кот­ва­та! Може и ти да „пус­неш” кот­ва някой ден тук.
— Защо не? Бъл­га­рия е прекрас­на стра­на. Пла­ни­ни, езе­ра, море…А и аз също като вас мно­го оби­чам морето.
Посед­нах­ме край Биля­на с погле­ди отпра­ве­ни към безкрайността.
Мно­го ме впе­чат­ли Алек­си, с него­ва­та призна­тел­ност към жена­та, коя­то го е отгле­да­ла. От отно­ше­ни­е­то му към мен и към Биля­на въп­ре­ки, че се позна­ва­ме от часо­ве. Позво­лих си за секун­ди да помеч­тая, дока­то се наслаж­да­вах на прекрас­на­та глед­ка. По едно вре­ме се откло­них от песен­та на море­то и се обър­нах към момчето:
— Алек­си, ако дейс­т­ви­тел­но ти харес­ва у нас, в края на август ще бъда на към­пинг с при­яте­ли — тук, на южно­то Чер­но­мо­рие. Ако жела­еш и имаш въз­мож­ност можем заед­но да летуваме.
— Бла­го­да­ря! — въз­тор­же­но отвър­на той, сякаш беше изненадан.
Ще пла­ни­рам дес­ти­на­ци­и­те така, че точ­но тога­ва да не бъда на рабо­та и да мога да се отзо­ва на тво­я­та покана.
Къс­но след обяд три­ма­та се раз­де­лих­ме с Ахто­пол и поех­ме с кола­та на Алек­си към Царе­во. Ние с Биля­на отпъ­ту­вах­ме за Бур­гас, а наши­ят екс­кур­зо­вод, наши­ят гид номер едно, поже­ла да отсед­не за някол­ко дни в няко­гаш­но­то Василико.
През лято­то се чувах­ме с Алек­си по теле­фо­на. Очак­вах с нетър­пе­ние момен­та, в кой­то ще можем да се видим отново…

Към нача­ло­то на страницата

 

Падналият ангел

 

Лято­то вече набли­жа­ва­ше и Явор се гот­ве­ше за клас­ни. Въп­ре­ки хуба­во­то вре­ме под­дър­жа­ше висок успех защо­то чете­ше мно­го, зато­ва в пети клас въоб­ще не му се сто­ри труд­но. Петъ­кът неу­сет­но се изтър­ка­ля, а Явор, с нате­жа­ла гла­ва, закра­чи по позна­тия път към своя квар­тал, защо­то ряд­ко има­ше лев­че за авто­бус. Чес­то се нала­га­ше да се при­би­ра­ше пеш­ком, тъй като се рад­ва­ше да чер­пи съу­че­ни­ци­те си с ваф­ли от учи­лищ­ния реп…
Тък­мо набли­жи ули­ца­та на коя­то бе израс­нал и забе­ля­за мал­ко сиво гълъб­че да пър­ха с кри­ле на вхо­да на бло­ка. Явор раз­бра, че е ране­но и вни­ма­тел­но го пое в ръце. Зна­е­ше, че тряб­ва да се качи на послед­ния етаж.
– Чичо Серафиме,тук ли си? – почу­ка на вра­та­та хлапето.
Всъщ­ност, чичо Сера­фим не чу беше истин­с­ки чичо, а съсед, но мал­чу­га­нът го нари­ча­ше така защо­то го позна­ва­ше цял живот и чес­то нами­ра­ше уте­ха при него в момен­ти на несгода…
Извед­нъж, вра­та­та се отво­ри и отвът­ре се пода­де Сера­фим – око­ло шей­сет годи­шен ведър мъж, с про­ша­ре­на коса и топъл, благ поглед.
– Я! Явор­чо! Вли­зай, вли­зай… Изпе­къл съм банич­ка. Ще напра­вя и айрян…
Хла­пе­то прекра­чи пра­га на ман­сар­да­та и му пода­де бол­но­то птиче.
– Ясно­оо… Не бой се, ще го изле­ку­ва­ме пиле­то! – успо­кои го Сера­фим, поемай­ки пти­че­то във вех­та­та си риза…
Къс­ни­ят сле­до­бед оза­ря­ва­ше ина­че тъм­но­то поме­ще­ние, пъл­но с век­то­рии – пти­чи кафе­зи, пла­ни­ни от кашо­ни с кни­ги, чер­но­бе­ли сним­ки… Сера­фим пре­вър­за кри­ло­то на вече успо­ко­е­но­то гълъб­че, а Явор слад­ко дъв­че­ше топ­ла бани­ца и с бели от айря­на мус­та­ци му раз­каз­ва­ше за училище…
На све­че­ря­ва­не, мал­чу­га­нът ста­на да си ходи, а ста­рия му дру­гар го изви­ка на тера­са­та. Дъл­гия ден вече гас­не­ше, а далеч­на­та нощ­на София изглеж­да­ше като поси­па­на със зла­тен прах. Све­те­щи­те точ­ки и хлад­ни­ят вятър раз­вед­ри­ха измо­ре­но­то дете.
– Чакай да ти пока­жа едно нещо! – намиг­на ста­ре­цът, доне­се изящ­но изве­за­на дър­ве­на кутия и зага­дъч­но я пода­де своя малък приятел.
Явор надиг­на капа­че­то и откри прекрас­на колек­ция от пти­чи пера – бели и чер­ни, пра­ви и пух­ка­ви, мал­ки и големи…

– Еха­аа! – въз­клик­на хла­пе­то – Откъ­де са?
– Някои са спо­мен от пти­ци кои­то съм спа­сил, дру­ги съм нами­рал слу­чай­но, а това пък – посо­чи той едно снеж­но­бя­ло перо – това е най-цен­но­то от всич­ки. Даде ми го дядо ми кога­то бях дете, със заръ­ка­та да съм чист като цве­тът му. Твър­де­ше, че не е пти­че, а ангелско…
Явор с удив­ле­ние съзер­ца­ва­ше съдър­жа­ни­е­то на кути­я­та и в гла­ва­та му изплу­ва­ха хиля­ди въпроси…
– Задръж ги! – усмих­на се добро­душ­но ста­ре­цът – Хай­де, ще те изпратя…
Мина­вай­ки през кори­до­ра Явор пога­ли пре­вър­за­но­то гълъб­че за довиж­да­не и сли­зай­ки по стъл­би­те пома­ха на Сера­фим, кой­то го съп­ро­вож­да­ше с поглед от прага.
– И не забра­вяй, Явор­чо, про­дъл­жа­вай вина­ги да пома­гаш щом можеш, винаги…
Почив­ни­те дни мина­ха като миг,а хла­пе­то тък­мо се вър­на от престоя при баща си и нетър­пе­ли­во се запъ­ти към бло­ка за да се напри­каз­ва със своя дру­гар, кога­то май­ка му го посрещ­на с насъл­зе­ни очи.
– Мамо? Как­во ти е? – загри­жи се той.
– Чичо Сера­фим от гор­ния етаж е почи­нал – изхли­па тя – Вче­ра сутринта…
Явор се затво­ри в ста­я­та си и безу­теш­но зарида…
Сед­ми­ци­те се ниже­ха, а учи­ли­ще­то свър­ши. Лято­то бе в раз­га­ра си и всич­ки деца се съби­ра­ха пред бло­ка над­ве­чер и живо огла­ся­ха ули­ца­та с игри­те си. Само Явор сто­е­ше сам на про­зо­ре­ца умис­лен и ги наблю­да­ва­ше. Не щеш ли, на пер­ва­за до него кац­на кра­сив сив гълъб с лъс­ка­ви пера. Мом­че­то вед­на­га позна пти­ца­та коя­то бе спа­сил. Зарад­ва се, че кри­ло­то му наис­ти­на е оздра­вя­ло и отно­во може да лети, а пер­на­то­то топ­ло изгу­ка като че ли му бла­го­да­ре­ше. Извед­нъж Явор се почув­с­т­ва доб­ре. Поглед­на дър­ве­на­та кутия на бюро­то и си спом­ни послед­ни­те думи на своя приятел:
– И не забра­вяй, Явор­чо, про­дъл­жа­вай вина­ги да пома­гаш щом можеш, винаги…

Към нача­ло­то на страницата

 

Изневяра

 

Лят­но­то обед­но слън­це изга­ря­ше кожа­та ѝ. Тя бър­за­ше със сит­ни крач­ки по къса­та кит­на улич­ка в бли­зост до гара­та. Тън­ки­те ток­че­та потрак­ва­ха по асфал­та послед­ва­ли ритъ­ма на полу­дя­ло­то ѝ сър­це. Той я чака­ше там в мал­ко хотел­че за крат­ки сре­щи. Зна­е­ше, че е женен. Зна­е­ше, че има две деца. Зна­е­ше послед­с­тви­я­та. В този момент за нея няма­ше никак­во зна­че­ние това. Той я чака­ше там. Подо­зи­ра­ше, че коле­ги­те ѝ шушу­кат зад гър­ба ѝ. А годе­ни­ка ѝ? Просто, беше забра­ви­ла за него. Дали се упла­ши от пред­сто­я­щия брак или поис­ка да се почув­с­т­ва сво­бод­на още мал­ко, не може­ше да каже. Тръг­на за сре­ща­та с огром­но жела­ние. Как­ва къс­мет­лий­ка само! Мал­ки све­тул­ки оза­ри­ха меч­ти­те ѝ. Той, ней­ния шеф беше еле­ган­тен мъж. От мно­го­то въз­ди­ша­щи по него жени, той избра нея. Шеп­не­ше ѝ слад­ки думи все­ки ден. Въз­хи­ща­ва­ше ѝ се. Каз­ва­ше ѝ, кол­ко е кра­си­ва. Кол­ко е неж­на. Кол­ко е умна. Дър­зък и насто­я­те­лен сло­ми ней­на­та съп­ро­ти­ва. Няма­ше никак­ва пред­ста­ва защо се съг­ла­си на тази сре­ща. Запи­са адре­са на хоте­ла на мал­ко лист­че. Тряб­ва­ше после да го изго­ри. Тръп­не­ща про­че­те бележ­ка­та. Огле­да се. Видя дву­е­таж­на сгра­да със заоб­ле­ни бал­ко­ни и десе­ти­на стъ­па­ла до входа.Това е хоте­ла. Сър­це­то ѝ спря за миг. Задъ­ха­на при­ти­ча до горе и натис­на звъ­не­ца. Чу се стран­на меро­дия. Вра­та­та се отво­ри авто­ма­тич­но сякаш я под­ка­ни неви­ди­ма ръка.Тя пре­ми­на през мал­ко кори­дор­че. Заста­на пред рецепцията.
— Здра­вей­те!- каза жената.
— Здра­вей­те! Каза­ха ми, че има запа­зе­на стая за Пет­ро­ва! ‑про­шеп­на тя.
— Стая 102! Чакат ви! ‑жена­та дъв­че­ше дъвка .
Стран­на­та мело­дия на звъ­не­ца изпъл­ни фоайето.
— Изча­кай­те мал­ко!- жена­та се наве­де и натис­на бутона
Пет­ро­ва се обър­на. Вра­та­та се отво­ри. Све­тът се сру­ти вър­ху гла­ва­та ѝ. Глед­ка­та смра­зи сети­ва­та ѝ. Ужас ! Шок! Видя годе­ни­ка си заста­нал до вход­на­та вра­та. Без­па­мет­но се отзо­ва зад близ­ка­та коло­на. Изтръп­на­ла помис­ли, че той я сле­ди. Обе­зу­мя­ла от страх, загри­за лаки­ра­ния си нокът. Сър­це­то ѝ под­ско­чи, кога­то го видя със строй­на блон­дин­ка под ръка. Два­ма­та пре­ми­на­ха покрай нея без да я видят.
— Стая 104!- чу жена­та да каз­ва номера .
Ста­я­та до ней­на­та стая ! Истин­с­ки кош­мар! Поглед­на зад коло­на­та! Тре­пе­ре­ше! Зъби­те ѝ тра­ка­ха! Гле­да­ше отда­ле­ча­ва­щи­те фигу­ри! Годе­ни­кът ѝ изне­ве­ря­ва­ше! Поглед­на ръка­та си. Пръс­те­нът с диа­мант, кои­то ѝ пода­ри той. Спом­ни си клет­ви­те за вяр­ност, любов и дата­та за сват­ба­та. Съл­зи напи­ра­ха в очи­те ѝ. Тихич­ко се измък­на из зад коло­на­та. Заприс­тъп­ва бав­но. Тях ги няма­ше. По- бър­зо, по- бър­зо. Тича­ше по- бър­зо от вятъ­ра. Жена­та от рецеп­ци­я­та учу­де­но я поглед­на. Без­раз­лич­но вдиг­на раме­не. Как­во ли не бяха виж­да­ли очи­те ѝ?
Пет­ро­ва тича­ше, тича­ше, тича­ше. Цяла веч­ност. Стиг­на стая 102. Нахъл­та съси­па­на вът­ре. Блъс­на вра­та­та след себе си и се наме­ри в прегръд­ки­те на шефа си.
‑Чаках те скъ­па! ‑каза той — Мно­го си нетър­пе­ли­ва. Поръ­чах шам­пан­с­ко. Ела! Ти тре­пе­риш? Как­во ти е? Седни!
‑Ще отида до баня­та. — едва про­мъл­ви в потрес.
‑Ще те чакам!- усмих­на се той пред­вкус­вай­ки насладата.
Пет­ро­ва събу нес­ръч­но обув­ки­те си, те се раз­пи­ля­ха по пода. Вле­зе в баня­та и затво­ри вра­та­та. Сър­це­то ѝ бие­ше до пръс­ва­не. Изхли­па. Годе­ни­кът ѝ изне­ве­ря­ва­ше в 104. А тя, тя… Как­во пра­ве­ше тук? Под­пря дла­ни на мив­ка­та. Поглед­на в огле­да­ло­то раз­кри­ве­но­то си отра­же­ние. Не може­ше да се познае. Бузи­те ѝ плам­тя­ха. Очи­те ѝ трес­ка­во наблю­да­ва­ха непоз­на­та­та жена в огле­да­ло­то. Пое някол­ко пъти въз­дух. Гър­ди­те я боля­ха. Пус­на вода­та и наплис­ка лице­то си.
‑Ела скъ­па! — чу гла­са на шефа си.
Спом­ни си, за как­во беше дошла. Бав­но съб­ле­че дре­хи­те си. Свля­ко­ха се на пода. Преско­чи ги и изле­зе от баня­та по бики­ни. Шефът ѝ я загле­да с иск­рящ поглед. Поне ще изне­ве­ри на годе­ни­ка си за отмъ­ще­ние. Вре­ме­то ще покаже…

Към нача­ло­то на страницата

 

Рестарт

 

Мънич­ки, поч­ти пре­неб­ре­жи­ми про­ме­ни наоко­ло, тол­ко­ва неза­бе­ле­жи­ми, че все­ки друг би ги про­пус­нал или пре­неб­рег­нал. Но аз зна­ех, че кога­то се натруп­ва­ха, пред­сто­е­ше поред­на­та про­мя­на. Онзи ден в теа­тър забе­ля­зах мъж с ярко­зе­ле­на риза и чер­вен шал око­ло вра­та, с къд­ра­ва коса и висо­ки ску­ли. Седе­ше на пред­ния ред, бе затво­рил очи и склю­чил ръце пред лице­то си – сякаш се моле­ше страс­т­но. „Инте­рес­но“, помис­лих си, и наве­дох очи към теле­фо­на, кой­то се гот­вех да изклю­ча пре­ди пред­став­ле­ни­е­то. Няма и 10 секун­ди по-къс­но, кога­то вдиг­нах отно­во очи, мъжът го няма­ше, на него­во мяс­то седе­ше нис­ко моми­че с дъл­га чер­на коса, потъ­на­ло в сто­ла. Не усе­тих никак­во дви­же­ние в пери­фер­но­то си зре­ние за това крат­ко вре­ме, едва ли някой беше сме­нил мес­та. Един пик­сел на нес­та­бил­ност в реал­ност­та. „Хъм“, помис­лих си.
Някол­ко дни по-къс­но се при­би­рах по-къс­но. Беше мъг­ли­ва и сту­де­на зим­на вечер. Пре­си­чах един парк и видях две фигу­ри в дале­чи­на­та пред мен. Бяха силу­е­ти в пал­та, вър­вя­ха един до друг – отда­ле­ча­ва­ха се от мен, кое­то опре­де­ле­но бе за пред­по­чи­та­не, като се има пред­вид къс­ния час и зло­вон­на­та мъг­ла. Спъ­нах се в поч­ти неви­ди­ма изда­ти­на на бор­дю­ра и кога­то отно­во потър­сих фигу­ри­те, вмес­то тях има­ше две дръв­че­та. Наис­ти­на при­ли­ча­ха на хора с пал­та… но бях сигу­рен, че пре­ди това се движеха.
В про­дъл­же­ние на някол­ко дни виж­дах една бележ­ка залеп­на­ла на тро­то­а­ра пред мага­зи­на – беше спи­сък за паза­ру­ва­не, напи­сан с мъж­ки едър почерк: „лимо­ни, сире­не, пряс­но мля­ко, нос­ни кър­пич­ки“. Пред­ста­вих си как някой мъж оби­ка­ля из щан­до­ве­те и паза­ру­ва за семейс­т­во­то си, дока­то поглеж­да бележ­ка­та. Някак тро­га­тел­но. Днес отно­во видях бележ­ка­та, залеп­на­ла за тро­то­а­ра, но вмес­то спи­сък за паза­ру­ва­не, там има­ше само една дума — „рес­тарт“. Сър­це­то ми спря за момент, вече зна­ци­те не бяха косвени.
Кога­то се прибрах, се опи­тах да се при­ми­ря с мисъл­та, е тряб­ва да се сбо­гу­вам с този живот и тази реал­ност. Никак не ми се иска­ше. Бях пре­ка­рал някол­ко прекрас­ни и спо­кой­ни годи­ни тук и мно­го ми харес­ва­ше. В някои ред­ки момен­ти дори фан­та­зи­рах, че ще оста­на зави­на­ги, дока­то се оглеж­дам за поред­на­та ано­ма­лия, коя­то може би нико­га няма­ше да се слу­чи. Може би бе настъ­пи­ла ста­бил­ност с пери­од, по-дълъг от моят човеш­ки живот. Със сигур­ност бях пре­жи­вял най-дъл­гия пери­од без рес­тар­ти, но не и доста­тъч­но, за да ми оси­гу­ри нор­ма­лен живот.
Аз съм наблю­да­тел. Чува­ли сте за тео­ри­я­та за мно­го­то все­ле­ни, нали? Спо­ред нея освен наша­та има без­б­рой все­ле­ни, поро­де­ни от всич­ки­те вари­ан­ти на раз­ви­тие на една ситу­а­ция, взе­ма­не на реше­ния и така ната­тък. Кога­то тази тео­рия започ­на да ста­ва все по-попу­ляр­на, в мно­жес­т­во фан­тас­тич­ни фил­ми и кни­ги бе пред­ста­ве­на като мно­го все­ле­ни, кои­то същес­т­ву­ват еднов­ре­мен­но, с мал­ки раз­ли­ки меж­ду тях, като вся­ка една е про­дукт на раз­лич­но сте­че­ние на обсто­я­тел­с­т­ва­та, но със същи­те или поч­ти същи­те хора, кои­то може би са взе­ли раз­лич­ни реше­ния. Хора­та си пред­ста­вя­ха как могат да ско­чат в дру­га все­ле­на и да видят или дори да се раз­ме­нят със сво­е­то аз, кое­то в оня съд­бо­вен момент е тръг­на­ло по раз­ли­чен път и сега е по-богат, по-кра­сив и общо взе­то по-щас­т­лив инди­вид. Но исти­на­та, така­ва, как­ва­то я раз­би­ра­ха само една шепа кван­то­ви физи­ци, обе­ди­не­на в послед­на­та призна­та от тях тео­рия, бе мно­го по-скуч­на и лише­на от тази изпъл­не­на с роман­ти­ка пле­я­да от възможности.
Спо­ред тях Все­ле­на­та бе една слож­на въл­на от веро­ят­нос­ти, но тя същес­т­ву­ва­ше една-един­с­т­ве­на във все­ки един момент. Енер­ги­я­та на всич­ки час­ти­ци, кои­то със­та­вят вся­ко нещо, може­ха да виб­ри­рат във мно­го въз­мож­ни чес­то­ти, но тях­на­та енер­гия бе обе­ди­не­на и със­ре­до­то­че­на един­с­т­ве­но и само в един момент. Всич­ки оста­на­ли Все­ле­ни или изме­ре­ния или веро­ят­нос­ти – това бяха просто бекъп вари­ан­ти на тази една един­с­т­ве­на Все­ле­на, коя­то се раз­ви­ва­ше и ста­ва­ше все по-слож­на и съот­вет­но по-нес­та­бил­на сим­фо­ния. На извес­т­ни, все още неи­ден­ти­фи­ци­ра­ни пери­о­ди и по все още неяс­ни при­чи­ни тя се сри­ва­ше – засе­га пред­по­ла­гах­ме, че някак­ва ано­ма­лия при­чи­ня­ва­ше ней­ния край – и тога­ва някой от бекъп вари­ан­ти­те, обик­но­ве­но този, кой­то гаран­ти­ра­ше ней­на­та най-голя­ма ста­бил­ност, беше ней­ния рес­тарт. Всъщ­ност в мои­те наблю­де­ния вмес­то за Все­ле­на е по-пра­вил­но да гово­ря за Земя­та, защо­то естес­т­ве­но тя беше цен­тъ­ра на мое­то наблю­де­ние и всъщ­ност аз нямах поглед вър­ху цяла­та все­ле­на. Но наблю­де­ния на звез­ди­те и галак­ти­ки­те око­ло нас от се пра­ве­ха от аст­ро­но­ми в нашия тесен кръг, спе­ци­а­ли­зи­ра­ни в раз­чи­та­не­то на тази инфор­ма­ция и те отчи­та­ха зна­чи­тел­ни про­ме­ни и там (появя­ва­ха се и изчез­ва­ха звез­ди, коме­ти, цели галак­ти­ки, позна­ти на аст­ро­но­ми­те, про­ме­ня­ха фор­ма­та си) — тоест окон­ча­тел­на­та засе­га тео­рия бе, че това се случ­ва­ше с цяла­та Все­ле­на, не само със Земята.
Оби­та­те­ли­те на една кон­к­рет­на реал­ност няма­ше как да забе­ле­жат про­це­са на рес­тарт, защо­то бяха вът­ре в него. Но също по неиз­вес­т­на при­чи­на от вре­ме на вре­ме се появя­ва­ше някой като мен, кой­то не се рес­тар­ти­ра­ше с всич­ко оста­на­ло, а пре­жи­вя­ва­ше момен­та на про­мя­на­та и помне­ше пре­диш­ния вари­ант, ори­ен­ти­ра­ше се труд­но в новия и се чув­с­т­ва­ше адс­ки обър­кан, ако няма­ше кой да му обяс­ни как­во по дяво­ли­те се слу­чи току-що. Бях­ме мно­го мал­ко и наша­та мисия, коя­то естес­т­ве­но про­из­ти­ча­ше от фак­та, че оста­вах­ме за момент извън вре­ме­то и прост­ран­с­т­во­то и виж­дах­ме нещо, кое­то никой друг не може­ше, беше да наблю­да­ва­ме, изуча­ва­ме, раз­бе­рем и уста­но­вим при­чи­ни­те за този про­цес. Дру­ги­ят вари­ант бе да попад­нем в луд­ни­ца­та – и най-веро­ят­но това се бе случ­ва­ло на някои като нас през вековете.
Рес­тар­тът също беше при­чи­на­та за нео­бяс­ни­ми­те за хора­та усе­ща­ния като дежа-вю, призра­ци и вся­как­ви дру­ги обър­к­ва­щи фено­ме­ни, кои­то хора­та не може­ха да си обяс­нят с насто­я­щи­те си науч­ни позна­ния. Спо­ме­ни­те за нещо вече пре­жи­вя­но всъщ­ност бяха съв­сем естес­т­ве­ни – то наис­ти­на бе пре­жи­вя­но и на кван­то­во ниво съз­на­ни­я­та ни го усе­ща­ха. Мно­го от съни­ща­та също чес­то бяха спо­мен за раз­ли­чен вари­ант на насто­я­ще­то, кой­то в пре­ди­шен момент е бил най-ста­бил­ния вари­ант. Призра­ци­те бяха ехо от друг вари­ант, като бъго­ве, кои­то не бяха напъл­но зали­че­ни. Дори фено­ме­нът „изкус­т­во­то ими­ти­ра живо­та“ – кога­то поре­ди­ца от съби­тия, опи­са­ни в някоя кни­га или раз­каз, се случ­ва­ха реал­но извес­т­но вре­ме след напис­ва­не­то им, в обез­по­ко­я­ва­що сход­с­тво, също бе резул­тат от рес­тар­та, тъй като поня­ко­га връ­ща­ше все­ле­на­та десе­ти­ле­тия назад. Тога­ва чес­то съби­тия, кои­то ще се слу­чат в бъде­ще­то отно­во в подо­бен вари­ант, за една част по-чув­с­т­ви­тел­ни инди­ви­ди чес­то бяха позна­ти и логич­ни за раз­каз­ва­не, тъй те вече ги бяха пре­жи­ве­ли или зна­е­ха за тях.
Бях наблю­да­тел от мно­го годи­ни. Обик­но­ве­ни­ят ми човеш­ки живот, кога­то вяр­вах в една реал­ност, коя­то нико­га не се про­ме­ня, оста­на мно­го назад, Бях на пет­на­де­сет, кога­то за пър­ви път пре­жи­вях рес­тарт. Не знам дали тези годи­ни бяха по-дълъг пери­од на ста­бил­ност, или това уме­ние да оста­ваш извън вре­ме­то и прост­ран­с­т­во­то е нещо, кое­то идва­ше с пубер­те­та – по веро­ят­но вто­ро­то, тъй като не бях срещ­нал някой като мен, кой­то да е започ­нал да пре­жи­вя­ва рес­тар­та пре­ди да ста­не поне на три­на­де­сет. Но от дру­га стра­на, не бях сре­щал и тол­ко­ва мно­го като мен – едва десе­ти­на, на моя­та въз­раст, с кои­то бях­ме посе­ти­ли обу­че­ни­е­то, кои­то ни даде инс­т­ру­мен­ти­те, за да раз­бе­рем, че не полу­дя­ва­ме колек­тив­но. Отто­га­ва бях пре­жи­вял над 30 рес­тар­та през някол­ко месе­ца, послед­ва­ни от послед­ния дълъг пери­од, на кой­то се наслаж­да­вах неимоверно.
Има­ше, раз­би­ра се, и раз­съж­де­ни­я­та, че наше­то наблю­де­ние е абсо­лют­но ненуж­но, защо­то всич­ко ще се слу­чи така, как­то ще се слу­чи и без това. Но ние наблю­да­вах­ме, защо­то бях­ме там в момен­та, кога­то све­тът спи­ра­ше и се про­ме­ня­ше. Спо­де­лях­ме наблю­де­ни­я­та си, като успя­вах­ме да се откри­ем вина­ги – има­ше форум, кой­то същес­т­ву­ва­ше само за нас и в кой­то ние оста­вах­ме един­с­т­ве­ни­те кон­с­тан­ти в целия свят. Посте­пен­но забе­ля­зах­ме и начер­тах­ме кар­та – пото­кът от мина­ло­то към бъде­ще­то бе един същ, при вся­ка про­мя­на макар и да се про­ме­ня­ха раз­лич­ни детай­ли, основ­ни­ят ход на исто­ри­я­та не се про­ме­ня­ше чув­с­т­ви­тел­но, сякаш Земя­та ево­лю­и­ра­ше чрез лута­не в алтер­на­тив­ни реал­нос­ти към нещо. Обик­но­ве­но избяг­ва­ше посо­ка­та към съби­тия, кои­то в няка­къв вари­ант на бъде­ще­то щяха да бъдат катас­т­ро­фал­ни за самия свят. Напри­мер, по вре­ме­то на сту­де­на­та вой­на на два пъти Земя­та е била уни­що­же­на в ядре­на катас­т­ро­фа и рес­тар­тът се е слу­чил поч­ти в момен­та на ядре­ни­те бом­би. Кое­то навеж­да­ше на мисъл­та, че може би пре­жи­вя­вах­ме и рес­тарт, кога­то някъ­де някой друг свят, насе­лен с разум­ни същес­т­ва, бе на ръба на уни­що­же­ние. Как­ва ли бе край­на­та цел на тази ево­лю­ция? Не смя­тах, че ще дожи­вея да видя и раз­бе­ра всич­ко това.
В момен­та пове­че стра­дах за пред­сто­я­ща­та раз­дя­ла с насто­я­ща­та ми реал­ност. Живе­ех тук вече някол­ко годи­ни. За пър­ви път в зре­лия ми живот можех да изпи­там „нор­мал­ния“ живот, достъ­пен за оста­на­ли­те. Живе­ех в малък апар­та­мент в цен­тъ­ра на кра­сив анти­чен град, имах рабо­та – не беше труд­но да започ­на рабо­та като в биб­ли­о­те­ка, къде­то имах мно­го вре­ме да съби­рам, обра­бот­вам и кла­си­фи­ци­рам инфор­ма­ция, как­то и исто­ри­чес­ки източ­ни­ци за дру­ги хора, кои­то може би бяха пре­жи­ве­ли рес­тарт, но не е има­ло кой да ги освет­ли как­во са пре­жи­ве­ли. Тър­сех инфор­ма­ция за оста­ве­ни от тях опи­са­ния на „нес­лу­чи­ли“ се съби­тия. Инте­рес­на ми беше и тях­на­та съд­ба и поня­ко­га пре­кар­вах дни в преслед­ва­не на тън­ка­та ниш­ка на живо­та им. Поби­ва­ха ме тръп­ки, кога­то чес­то откри­вах, че са завър­ши­ли живо­та си в луд­ни­ца­та или са се самоубили.
Оби­чах да чета и обо­жа­вах тихи­те дни в биб­ли­о­те­ка­та. Поня­ко­га се откъс­вах напъл­но от основ­на­та си зада­ча, като просто се наслаж­да­вах на без­к­рай­но­то удо­вол­с­т­вие да потъ­вам в книгите.
Освен рабо­та­та, открих и дру­ги удо­вол­с­т­вия. За пър­ви път имах малък кръг от при­яте­ли, изли­зах с тях на кино, на теа­тър, на баро­ве и пъту­ва­ния до пла­жа през лет­ни­те уикен­ди. Има­ше дни, в кои­то си мис­лех, че може би така ще про­дъл­жи живо­та ми. И така срещ­нах нея.
Раз­би­ра се, ние всич­ки бях­ме предуп­ре­де­ни за вся­как­ви фор­ми на сбли­жа­ва­не. Няма­ше сми­съл да завър­з­ва­ме интим­ни връз­ки, защо­то нико­га не зна­ех­ме кол­ко вре­ме ще про­дъл­жат – поред­ни­ят рес­тарт със сигур­ност изтри­ва­ше връз­ка­та, а поня­ко­га и чове­ка. По някак­ва при­чи­на точ­но ние, кои­то виж­дах­ме и усе­щах­ме без­въз­в­рат­на­та про­мя­на, запаз­вах­ме най-мал­ко от све­та си. Обик­но­ве­ни­те хора в ежед­нев­но­то си съз­на­ние няма­ше и да почув­с­т­ват драс­тич­на про­мя­на в живо­та си, има­ше и слу­чаи, кога­то така­ва поч­ти не настъп­ва­ше за някои от тях, защо­то памет­та им за дру­го насто­я­ще изчез­ва­ше с рес­тар­та. Но ние, наблю­да­те­ли­те, вина­ги губех­ме сво­и­те „лод­ки“ – нико­га не се озо­ва­вах­ме на също­то мяс­то, ако бях­ме напра­ви­ли греш­ка­та да завър­жем човеш­ки връз­ки, хора­та, обект на таки­ва връз­ки, поня­ко­га не същес­т­ву­ва­ха или не ни помне­ха изобщо.
Но неза­ви­си­мо от това, кога­то я видях за пър­ви път, всич­ки тези съоб­ра­же­ния не можа­ха да спрат сил­но­то привли­ча­не към нея и жела­ни­е­то ми да я заго­во­ря. Беше като гра­ви­та­ция, коя­то не можех да избег­на. И кога­то срещ­нах­ме очи, зна­ех, че раз­го­во­рът ни ще про­дъл­жи и че няма да бъде един­с­т­вен. Беше лес­но — тя живе­е­ше в същия град, вър­ве­ше по същи­те ули­ци и идва­ше редов­но в биб­ли­о­те­ка­та да учи, защо­то оби­ча­ше праз­на­та и сен­чес­та читал­ня и чете­ше страс­т­но, във век, кога­то мно­го хора нико­га не бяха стъп­ва­ли в биб­ли­о­те­ка. Видях я за пър­ви път, кога­то дой­де да взе­ме от мен кни­ги, кои­то не бива да се изна­сят. Още пре­ди да вдиг­на очи от кни­га­та, коя­то четях, усе­тих полъх на цве­тя – дели­ка­тен и спе­ци­фи­чен пар­фюм, кой­то щях да обик­на до бол­ка. От този момент чаках посе­ще­ни­я­та ѝ и ми беше труд­но да се със­ре­до­то­ча в кни­ги­те. Иро­ни­я­та е, че за крат­ко­то вре­ме, кое­то имах­ме, не успях да я пока­ня да изле­зем. Бях­ме започ­на­ли да си гово­рим все пове­че и пове­че, но исти­на­та, че изоб­що не бях сигу­рен дали тя наис­ти­на ме забе­ляз­ва. Но неза­ви­си­мо от това ми беше труд­но да си тръг­на, защо­то за мен чув­с­т­во­то беше ново … и беше всич­ко. Тя беше като кра­си­ва мело­дия, коя­то исках да слу­шам отно­во и отно­во, и кой знае, може би някой ден аз можех да съм за нея люби­ма музи­ка, но сега осъз­на­вах, че няма­ше да има вре­ме за това.
Ето защо днес отно­во сед­нах и я зача­ках да се появи, с теж­ко­то усе­ща­не, че може би днеш­ни­ят раз­го­вор ще е после­ден. Тя не идва­ше все­ки ден, поня­ко­га се случ­ва­ше да минат 2–3 дни, пре­ди да я видя, поня­ко­га я сре­щах на дру­ги мес­та, напри­мер някое кафе или квар­тал­ния супер­мар­кет, кое­то беше като нео­чак­ван пода­рък, но ме изпъл­ва­ше и с раз­драз­не­ние, защо­то ми отне­ма­ше удо­вол­с­т­ви­е­то на очак­ва­не­то и ме оста­вя­ше с усе­ща­не­то, че не съм успял да извле­ка мак­си­мал­но­то от раз­го­во­ра, защо­то не съм имал вре­ме да го обмис­ля. Отдав­на деб­нех удо­бен и естес­т­вен момент да я пока­ня на сре­ща и реших, че днес ще да го напра­вя, дори и да нямам въз­мож­ност да я осъ­щес­т­вя. Но тя не се появи. И с тъга раз­брах, че даже няма да мога да се сбогувам.
Дока­то в гла­ва­та ми мина­ва­ха тези мис­ли, про­мя­на­та започ­на. С нео­хо­та пре­ми­нах в режим наблю­де­ние – все­ки път беше също­то, но не съв­сем. Важ­но беше да запом­ня и да доку­мен­ти­рам всич­ко, кое­то се случ­ва. Почув­с­т­вах как све­тът изчез­ва и аз отно­во съм извън вре­ме­то и прост­ран­с­т­во­то. Изжи­вя­вал съм го мно­го пъти, но все­ки път е неп­ри­я­тен и физи­чес­ко­то ми тяло не го пона­ся доб­ре. Усе­ща­не­то е като све­то­вър­теж, дока­то се бориш със силен мах­мур­лук — едва напос­ле­дък можех да потвър­дя това опи­са­ние, даде­но от по-зре­ли и пре­жи­ве­ли от мен. Нами­рах се сред буря от ста­тич­но напре­же­ние, вихър от кон­ти­ну­ум, в кой­то всич­ко се променяше…но нещо беше раз­лич­но. За пър­ви път усе­щах тол­ко­ва сил­но и иск­ре­но жела­ние да оста­на там, къде­то съм. Пре­диш­ни­те пъти осъз­на­вах роля­та си на наблю­да­тел и нико­га не се съп­ро­тив­ля­вах на рес­тар­та, поня­ко­га дори го чаках с науч­но­то любо­пит­с­тво, че този път ще кон­с­та­ти­рам нещо, кое­то не съм виж­дал пре­ди в про­це­са… Осо­бе­но инте­рес­но беше кога­то све­тът отно­во се въз­ста­но­вя­ва­ше – чаках да видя после­до­ва­тел­ност­та на пост­ро­я­ва­не на реал­ност­та, къде ще се озо­ва и коя дата ще бъде.
Но този път жела­ни­е­то ми да спра про­це­са беше неис­то­во и кара­ше вся­ка клет­ка на тяло­то ми да се съп­ро­тив­ля­ва на све­то­вър­те­жа и неиз­беж­но­то изчез­ва­не на све­та око­ло мен. Стис­нах очи и се със­ре­до­то­чих вър­ху това жела­ние. Това също беше ново и тряб­ва­ше да го осъз­ная и ана­ли­зи­рам. Може би беше нещо, кое­то има­ше зна­че­ние. Кол­ко­то пове­че се със­ре­до­то­ча­вах вър­ху съп­ро­ти­ва­та си, тол­ко­ва пове­че се въз­връ­ща­ше усе­ща­не­то за кон­т­рол над тяло­то ми и над све­та. Све­то­вър­те­жът нама­ля и гла­ва­та ми преста­на да пул­си­ра. Диша­не­то ми се успо­кои. Отво­рих очи.
Нищо­то око­ло мен изчез­на и аз отно­во бях там, къде­то бях, и нищо не се беше про­ме­ни­ло. Рес­тар­тът бе прекра­тен. Това нико­га не се бе случ­ва­ло досе­га. Усе­тих струй­ка да се сти­ча от носа, докос­нах я и кога­то поглед­нах ръка­та си, осъз­нах, че от носа ми тече кръв. И Тя, моми­че­то, зара­ди кое­то не исках да си тръг­на, сто­е­ше пред мен, гле­да­ше ме раз­тре­во­же­но и ми пода­ва­ше хар­ти­е­на кър­пич­ка. Поех я с бла­го­дар­ност и избър­сах кръв­та. Изпъл­ни ме чув­с­т­во на облек­че­ние и еуфо­рия. Аз все още бях тук и тя ми пома­га­ше да се изпра­вя с пред­ло­же­ни­е­то да изле­зем мал­ко на въз­дух. Дори кога­то ста­нах и можех да ходя, тя не пус­на лакъ­тя ми, а после просто ме хва­на за ръка.
Чак кога­то се раз­де­лих­ме часо­ве по-къс­но, още носен от еуфо­ри­я­та на пре­ка­ра­но­то заед­но вре­ме и про­ме­не­ния ста­тут на отно­ше­ни­я­та ни, брък­нах раз­се­я­но в джо­ба си в тър­се­не на моне­ти за мет­ро­то и изва­дих отно­во кър­пич­ка­та, с коя­то избър­сах кръв­та от носа си. Бях на път да я изхвър­ля, кога­то ми сто­ри, че на нея има нещо напи­са­но. Раз­тво­рих я със стран­но пред­чув­с­т­вие и вър­ху кър­пич­ка­та сле­ди­те от кръв­та ми ясно офор­мя­ха думи­те: „Нова ква­ли­фи­ка­ция: архи­тект на реалността“.

 

Към нача­ло­то на страницата

 


 

Спо­де­ли: