Победители при раздел проза

---

Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака” – 2018

Победители при раздел проза

---

 

1‑во мяс­то

ИТАКА

 

Пла­жът бе каме­нист, а джи­нът му гор­че­ше. Слън­че­ви­те лъчи се плъз­га­ха болез­не­но в чув­с­т­ви­тел­ни­те от мах­мур­лу­ка очи. Сре­щу него бе зали­вът с бели­те лод­ки, а тихо­то пляс­ка­не на въл­ни­те в кея, го оглу­ша­ва­ше.  Огле­да се за секун­да. Мах­на на сер­ви­тьор­ка­та и на нераз­би­ра­ем гръц­ко-анг­лийс­ки я помо­ли да го пре­мес­ти на бара. Моми­че­то не бе чис­та гър­ки­ня и го раз­бра пер­фек­т­но – взе в една ръка две­те чаши, а с дру­га­та купич­ка­та с полу­раз­то­пен лед и пепел­ни­ка. Тръг­на пред него, като се дви­же­ше гра­ци­оз­но и еле­ган­т­но. Него­ви­те стъп­ки бяха вяли и теж­ки, а чех­ли­те му потрак­ва­ха неп­ри­ят­но о мра­мор­на­та настил­ка. Сум­ра­кът го пре­гър­на и го при­юти. Наста­ни се на висо­ко­то стол­че и затво­ри очи. Отпи щед­ра глът­ка алко­хол и запа­ли цига­ра. Изди­ша дима през носа и поглед­на. Далеч по-доб­ре бе тук вът­ре. Сер­ви­тьор­ка­та сто­е­ше в дру­гия край на бара. Той я поглед­на и се усмих­на неу­ло­ви­мо. После изва­ди от зад­ния джоб намач­ка­ни лис­та и се опи­та да пора­бо­ти вър­ху ръко­пи­са. След някол­ко мину­ти оста­ви ядно стра­ни­ци­те, без да обръ­ща вни­ма­ние, че по пло­та има мок­ри сле­ди, кои­то се отбе­ля­за­ха на лис­ти­те с бъде­щия му шедо­вър. Сер­ви­тьор­ка­та изле­зе, а той я просле­ди с поглед. Опре­де­ле­но бе чуж­ден­ка на този ост­ров, как­то и той. Има­ше строй­но тяло, мур­га­ва кожа и екзо­тич­ни чер­ти, а лип­са­та на позна­ния в гръц­кия език, доказ­ва­ха най-ярко това. Гла­во­бо­ли­е­то му поп­ре­ми­на и поръ­ча узо. Изпи го на един дъх. Люш­на се в спо­ме­на за вче­раш­ния ден, завър­шил тъж­но и самот­но, дори гор­чи­во след снощ­на­та сре­ща с едва встъ­пи­ло в пъл­но­ле­тие девой­че, кое­то се бе опит­ва­ло да пре­ка­ра нощ­та с него. Неп­ри­ят­ни­ят привкус идва­ше  и от това, че в нача­ло­то той под­да­де на наив­на­та свал­ка, полас­кан защо­то два пъти по-мла­до моми­че го е забе­ля­за­ло. Така или ина­че нищо не се слу­чи. Той се бе прибрал и си допи в ста­я­та, впе­рил поглед в намач­ка­ния ръко­пис – памет­ник на нео­съ­щес­ве­ност­та на мечтата.

Барът се изпъл­ни извед­нъж с мла­де­жи – гру­па турис­ти дошли на някол­код­нев­на вакан­ция. Той потър­ка сле­по­о­чи­я­та си, защо­то гла­во­бо­ли­е­то се завръ­ща­ше. Ста­на и отиде до тоа­лет­на­та. Мъчи­те­лен и болез­нен спа­зъм на сто­ма­ха го нака­ра да повър­не. Изми се ста­ра­тел­но и се вър­на. Видя, че до ръко­пи­са му има пъл­на чаша. Прибли­жи се бав­но към мяс­то­то си, а сер­ви­тьор­ка­та изник­на отнякъде:
– Заве­де­ни­е­то чер­пи! – усмих­на се, раз­кри­вай­ки бисер­ни зъби, а в очи­те ѝ иск­ря­ха оне­зи пла­мъ­че­та, кои­то бяха запа­ли­ли тро­ян­с­ка­та война.
– Бла­го­да­ря ти, Еле­на. – каза той и поста­ви ръка на рамо­то ѝ.
– Не се каз­вам Еле­на. – отвър­на момичето.
– Всъщ­ност няма зна­че­ние. – този път беше негов ред да се усмих­не. – Кога свър­ш­ваш работа?
По-иск­рен и по дет­с­ки весел смях не бе чувал. За миг се почув­с­т­ва като дете в огро­мен лунапарк.
– Защо питаш?
– За да .… – обър­ка се за миг – .… за да те почер­пя нещо след това.
– Ела трий­сет мину­ти след полу­нощ. – намиг­на му тя и се отда­ле­чи към гру­па­та младежи.
Той допи узо­то и си тръг­на. Изли­зай­ки ѝ намиг­на, а тя му пома­ха с ръка – бе се спри­я­те­ли­ла с някол­ко от посе­ти­те­ли­те и слу­ша­ше исто­ри­я­та, коя­то ѝ раз­каз­ва­ха. Прибра се срав­ни­тел­но бър­зо и се стро­по­ли в лег­ло­то. Заспа миг­но­вен­но и съну­ва, че лите­ра­тур­ния агент му се обаж­да, съоб­ща­вай­ки, че всич­ки изда­тел­с­т­ва са отхвър­ли­ли новия му роман. „Недо­пи­сан!”, каза си кога­то се събу­ди към десет вечерта.

Взе душ, избръс­на се и си обле­че чис­ти дре­хи. Пър­во щеше да пий­не някъ­де, а после да иде да я изчака.

На ули­ца­та го посрещ­на глъч и музи­ка. Забър­за към кея. Дано бър­зо наме­ри сво­бод­но мяс­то. Мал­ко пре­ди него се нало­жи да се скрие зад голя­ма сак­сия с фор­ма на амфо­ра, от коя­то кичес­ти кло­ни про­тя­га­ше зокум с прекрас­ни розо­ви цве­то­ве. Сре­щу него се бяха зада­ли болез­не­но­бе­ли­те нем­ци – баща  и дъще­ря. Koга­то отми­на­ха, про­дъл­жи пътя си и не след дъл­го се бе раз­по­ло­жил на удоб­на маса с глед­ка към зали­ва и отсрещ­ния ост­ров. Едва ли щеше да се нака­ни, как­то има­ше наме­ре­ние по-рано, да посе­ти Ита­ка. Рабо­та­та с ръко­пи­са му не вър­ве­ше. „Ръко­пи­сът!”, под­ско­чи той. Бър­зо пла­ти и тръг­на към заве­де­ни­е­то, къде­то рабо­те­ше Еле­на, въп­ре­ки че има­ше поло­вин час до полу­нощ. Барът бе пълен, едва си пропра­ви път сред тъл­па­та, скуп­че­на на бара. Едър грък раз­ли­ва­ше по чаши­те пити­е­та. Писа­те­лят се огле­да, но не видя сер­ви­тьор­ка­та. Попи­та бар­ма­нът къде е моми­че­то, но той не го раз­бра. Опи­та се да каже нещо за ръко­пи­са, но кли­ен­ти уда­ри­ха с чаши по бар­п­ло­та и чове­кът зад бара се отдалечи.

Изле­зе от заве­де­ни­е­то, повър­тя се отвън и пак вле­зе. Кол­ко­то и да се оглеж­да­ше- не я виж­да­ше. Така или ина­че реши, че само тя би мог­ла да му помог­не за ръко­пи­са. Изпсу­ва ядно и рит­на едно кош­че за бок­лук. Запа­ли цига­ра и тръг­на без­цел­но. Отно­во се вър­на към кея и про­дъл­жи по крайб­реж­на­та ули­ца. Осре­ща тъм­на­та сян­ка на Ита­ка се окро­я­ва­ше на фона на небе­то. Неу­сет­но крач­ки­те му го изве­до­ха извън гра­да. Започ­на да се изкач­ва, дока­то достиг­на висок нос, вда­ден в море­то. Прибли­жи се към ръба. Там тъмен силу­ет седе­ше, про­ве­сил кра­ка над бездната.
– Все пак ме наме­ри. – бисер­на­та усмив­ка грей­на в тъма­та и моми­че­то се изправи.
– Може би. – отвър­на писа­те­лят посърнал.
– Оби­ча ме! – каза Еле­на и хвър­ли един лист.
Той се око­ко­ри. Това бе него­ви­ят ръкопис.
– Хей, какво…
– Не ме оби­ча. – поре­ден лист поле­тя в бездната.
Сто­е­ше като зако­ван и гле­да­ше усмих­на­то­то моми­че с очи, изпъл­не­ни с радост, весе­лие, любо­пит­с­тво и невинност.
– Оби­ча ме. – про­дъл­жа­ва­ше тя.
Тога­ва той видя, че в ръка­та си тя има само един оста­нал лист. Очи­те ѝ помрък­на­ха, изпъл­не­ни с тъга.
Послед­ни­ят лист поле­тя от тън­ка­та ѝ ръка.
– Не ме оби­ча! – поглед­на го обвиняващо.

Писа­те­лят се сеп­на. Прибли­жи се към нея, осъз­нал че всич­ко, за кое­то се е борил , не е това, кое­то е искал. Кол­ко­то пове­че е тър­сил, тол­ко­ва пове­че се е губил. Брък­на в зад­ния джоб на нови­те си пан­та­ло­ни и изва­ди послед­ния лист на ръко­пи­са, кой­то бе изпи­сал сут­рин­та, дока­то се боре­ше с махмурлука.
Хвър­ли го и се обърна:
– Оби­ча те!

После се наве­де към нея и я целуна.

***

Вален­тин Пет­ров Попов,

София

 

---

 

2‑ро мяс­то

Сирената

 

- И тога­ва се раз­не­съл аро­мат на зюм­бюл, послед­ван от пес­но­пе­ние, на кое­то сигур­но и анге­ли­те биха зави­де­ли. Секун­да след това кра­си­ва­та му жена изчез­на­ла. Край!

- Хаха­ха! – Давид се беше хва­нал за коре­ма с кръс­то­са­ни ръце и не може­ше да овла­дее сме­ха си, дока­то сани­тар­ка­та Аме­лия, добро­вол­но наела се да чете на паци­ен­ти­те си при­каз­ки, по вре­ме на рутин­но­то пре­тър­с­ва­не на ста­и­те им пре­ди ляга­не от пер­со­на­ла, го гле­да­ше над очи­ла­та си с дебе­ли рам­ки. Сини­те ѝ очи изглеж­да­ха по-мал­ки, откол­ко­то през стък­ла­та, но в ника­къв слу­чай не и по-мал­ко привле­ка­тел­ни за Давид, кой­то не про­пус­ка­ше слу­чай да ѝ напра­ви ком­п­ли­мент за дъл­га­та руса коса, за тън­ка­та ѝ фигур­ка, дори за ръс­та ѝ, кой­то сама­та тя нена­виж­да­ше: „Джоб­но гадже, а не някоя яка кака, дето да ме носи под мишница.“

Диаг­но­за­та на Давид все още не може­ше да бъде уточ­не­на. Твър­де­ше, че е прав­нук на Оди­сей и е пребро­дил зем­но­то къл­бо, дока­то най-после се завър­нал у дома си, къде­то него­ва­та мила Аме­лия – „далеч по-кра­си­во име от Пене­ло­па“ – го чака­ла с „обич и плам“. Лека­ри­те спо­ре­ха и се коле­ба­е­ха меж­ду пара­но­ид­на шизоф­ре­ния и шизоф­ре­ни­чен его­цен­т­ри­зъм. Само за едно бяха кате­го­рич­ни – не може­ше да ста­ва и дума за изпис­ва­не­то му.

- Коя част от про­че­те­но­то беше тол­ко­ва смеш­на, Давид? – попи­та тихо Аме­лия, коя­то изпит­ва­ше сим­па­тии към пре­ка­ле­но висо­кия, слаб и вина­ги рошав паци­ент, чии­то дъл­бо­ки кафя­ви очи сякаш раз­чи­та­ха всич­ки тай­ни, кои­то тя гриж­ли­во се ста­ра­е­ше да не издаде.

- Моля ти се, скъ­па – Давид се засмя още вед­нъж, срещ­нал уко­ри­тел­ния ѝ поглед. – Доб­ре, няма да интим­ни­ча пред дру­ги­те, само на саме. Ха-ха! Та, питаш кое е смеш­но­то. А, бе, хора, с гъзо­ве­те си ли чете­те? Не раз­брах­те ли, че сире­ни­те не пеят наис­ти­на. Това е евфе­ми­зъм за сек­су­ал­на­та им мощ. Привли­чат с уха­ние, да, но не е точ­но зюм­бюл. Твър­де банал­но в наши дни, кога­то дори в пар­фю­ме­ри­я­та се пол­з­ват три­ко­ве, уж, за запаз­ва­не на по-дъл­гот­ра­ен аро­мат, но кога­то пра­дя­до ги е срещ­нал, това си е гра­ни­че­ло с чудо. Доб­ре, че тога­ва сим­п­то­ми­те за лудост са били съв­сем дру­ги, защо­то сигур­но няма­ше да се стиг­не­ше до мое­то създаване.

- Ах, как­ва загу­ба – иро­ни­зи­ра го мла­да паци­ент­ка с дъл­га чер­на коса и точ­но тол­ко­ва чер­ни очи.

- Трай, бе, ска­пан демон – сря­за я Давид и се изсмя точ­но в лице­то ѝ. – И как­во, тати Сата­на­та ти отне сила­та и сега не можеш да напъл­ниш тези очич­ки с кръв­чи­ца, а? Ай, сик­тир! Друг път ще се раз­пра­вям с теб, въп­ре­ки че едва ли има осо­бен сми­съл. Бита кар­та си, дет‘ се вика.

- Давид, моля те да бъдеш по-вни­ма­те­лен – пре­къс­на го Аме­лия. – Дилай­ла е дама и не можеш да ѝ гово­риш така.

- Дама си ти, Аме­лия. Как­то и да е. Та за пра­дя­до ми иде­ше реч. Само Орфей бил по-потен­тен от него. Нали не мис­лиш, че сви­ра­чът наис­ти­на е засра­мил сире­ни­те с песен? Изто­щил ги е от е… Така де, ти си дама и няма да го кажа.

- Доб­ре, мис­ля, че след мал­ко ще тряб­ва да вър­ви­те по лег­ла­та – каза Амелия.

- Само с теб, душ­ко – не се стър­пя Давид.

- Давид, предуп­ре­дих те. И моля те, кол­ко­то и да е при­ят­но за една жена да полу­ча­ва ком­п­ли­мен­ти, мис­ля, че поня­ко­га мина­ваш вся­как­ви граници.

- Да, пре­ми­нах мно­го гра­ни­ци. Оби­ко­лих поч­ти цяло­то зем­но къл­бо, което…

- Давид, знам, че това е рабо­та на лека­ри­те, но тъй като си добър и умен, ще ти го кажа аз – не си изли­зал нико­га извън Бъл­га­рия. Всич­ко се е слу­чи­ло в гла­ва­та ти, пора­ди кое­то си мно­го объркан…

- Ама ти за как­ви гра­ни­ци и как­во зем­но къл­бо мис­лиш, Аме­лия? Пътят, скъ­па моя, пътят е вът­ре в нас. Завръ­ща­не­то в Ита­ка е завър­та­не­то на начи­на на мис­ле­не – към теб самия, към божес­т­ве­на­та, без­смър­т­на иск­ра. Иска се сме­лост. Е, мал­ко хуба­ва хра­на, пити­е­та и изис­ка­ни жени само облек­ча­ват уси­ли­я­та, но те, прости, Аме­лия, но е така, не са никак важни.

- По лег­ла­та! – дру­ги­те сани­та­ри вля­зо­ха в ста­я­та и все­ки пове­де по два­ма пациенти.

…

Три дни по-къс­но, док­тор Авра­мов оста­на до гро­ба на Давид мал­ко след като два­ма от коле­ги­те му си тръг­на­ха. Това бяха всич­ки, отиш­ли да го изпра­тят, след като се беше само­у­бил. Да, мно­го неп­ри­ят­но – избо­де­ни очи, натъп­ка­ни с восък уши и пре­ря­за­ни кит­ки, кръс­то­са­ни вър­ху коре­ма му. Док­тор Авра­мов чу два­ма от паци­ен­ти­те да гово­рят, че сани­тар­ка­та Аме­лия била в ста­я­та му, кога­то това се слу­чи­ло, но нима може­ше да повяр­ва на брът­ве­жи­те им? Тога­ва тряб­ва­ше да повяр­ва, че еди­ни­ят е демон; дру­ги­ят – пад­нал ангел, но не Луци­фер, не, има­ло цяла пле­я­да, опъл­чи­ли се на Рая; тре­та пък била трис­та­го­диш­на вещи­ца и как­во ли още не. А и Аме­лия има­ше али­би – беше си тръг­на­ла, след като дру­ги­те сани­та­ри изпра­ти­ли паци­ен­ти­те по ста­и­те им.

Силен аро­мат на зюм­бюл пре­къс­на мис­ли­те му. Обър­на се и беше готов да позд­ра­ви сани­тар­ка­та, кога­то жена­та запя. Песен­та ѝ го вър­на някъ­де дале­че в дет­с­тво­то, кога­то се люле­е­ше на дър­ве­но­то кон­че, раз­ма­хал дър­ве­ния меч и обе­ща­ващ на май­ка си, че сега, кога­то тат­ко­то го няма­ше, той щеше да я пази от всич­ки чудо­ви­ща. Сил­на бол­ка стис­на гър­ди­те на док­то­ра, а след това лява­та му ръка се обез­д­ви­жи посте­пен­но от рамо­то надо­лу. Усе­ти как губи съз­на­ние и се свле­че на коле­не. После пад­на по лице в тревата.

Гро­ба­рят, решил да при­бе­ре оста­на­ли­те све­жи цве­тя и хра­на от гро­бо­ве­те, го наме­ри така. Коле­ги­те на док­тор Авра­мов бяха кате­го­рич­ни – инфаркт. В сума­то­ха­та око­ло само­у­бийс­т­во­то на паци­ен­та Давид и инци­ден­та с коле­га­та им, никой не обър­на вни­ма­ние, че все­от­дай­на­та сани­тар­ка Аме­лия не дой­де пове­че на работа.

***

Весис­ла­ва Любо­ми­ро­ва Савова

София

 

---

 

3‑то мяс­то

ПРОШКАТА

 

- Хрис­та­ки! – про­вик­на се баба Ага­пе от вън­ш­на­та пор­та – Ела, че една от тво­и­те фоги те търси!

Зад чер­че­ве­то на боя­ди­са­ни­те в синьо про­зор­ци, от вто­рия етаж на къща­та над­ник­на въз­рас­тен мъж, с побе­ля­ла гъс­та бра­да. Той сло­жи длан над очи­те си, за да може да види по-доб­ре кой го тър­си, но слън­це­то пече­ше пра­во сре­щу него и не му позволи.

- Маман пуц! – изръм­жа някак­ва само­дел­на псув­ня той и бав­но започ­на да сли­за по скър­ца­щи­те дър­ве­ни стъ­па­ла. Изле­зе леко накуц­вай­ки и изгле­да мъл­ча­ли­во заста­на­лия пред пор­та­та млад мъж. Баба Ага­пе поглеж­да­ше ту мъжа си, ту мла­дия мъж с любо­пит­с­тво. Ста­ре­цът я побут­на да се при­би­ра и запита:

- Как­во искаш, момче?

- Аз за лод­ка­та! Нали я про­да­ваш, та рекох да се видим, да поговорим!

- Мас­ти­ка носиш ли?

- Не.

- За как­во ще гово­рим, тога­ва? Лод­ка се про­да­ва на чаша мас­ти­ка, ей там под лозата!

- Про­ща­вай, бар­ба Хрис­та­ки! С изсту­де­но узо не ста­ва ли? – изва­ди от една най­ло­но­ва тор­бич­ка бутил­ка запо­те­но от студ узо мъжът.

Стар­цът накло­ни гла­ва на една стра­на, при­ми­жа с едно­то око и рече:

- Голям тари­кат го даваш, а? Ще искаш мно­го да сва­лиш от цена­та, нали?

Мла­ди­ят мъж се усмих­на кротко:

- Само, кол­ко­то да ста­не пазар, бар­ба Христаки!

Ста­ре­цът го пока­ни с широк жест и два­ма­та се наста­ни­ха на две дър­ве­ни пей­ки, до къща­та. Над тях се бе раз­прос­т­ря­ла голя­ма, ста­ра асма, цяла­та отру­па­на с гроз­до­ве. Вед­на­га щом сед­на­ха, баба Ага­пе сло­жи две мът­ни вод­ни чаши пред мъже­те и започ­на да реже дома­ти за сала­та. Два­ма­та се чук­на­ха и отпи­ха от узо­то. Пити­е­то бе скъ­по и доб­ре изсту­де­но, зато­ва ста­ре­цът се погла­ди довол­но по корема.

- Напи­сал съм цена­та при лод­ка­та! Стру­ва девет хиля­ди и нито сто­тин­ка по-мал­ко! Имаш ли парите?

Мла­ди­ят мъж изва­ди мал­ка, коже­на чан­тич­ка и я отво­ри. В нея бяха надип­ле­ни мно­го зеле­ни­ка­ви бан­к­но­ти от по сто лева.

- Давам пет хиля­ди в брой! Все пак лод­ка­та е ста­ра, мото­рът също!

Ста­ре­цът си погла­ди бра­да­та, сипа си узо в чаша­та, отпи и заговори:

- Това не е само лод­ка, това е зана­ят! Това е живо­та ми! С него съм гле­дал жена и три деца до сега! Вяр­но, не е в пър­ва мла­дост, но лод­ка­та си стру­ва! Нико­га не е потъ­ва­ла, нито про­би­ва­на някъде!

- Само вед­нъж! – про­шеп­на мъжът – Меж­ду Гала­та и усти­е­то на Кам­чия! С поло­вин тон саф­рид в нея!

Хрис­та­ки отво­ри широ­ко очи. Никой не зна­е­ше за случ­ка­та, ста­на­ла пре­ди двай­се­ти­на годи­ни. Тога­ва къс­но есен­та, заед­но с орта­ка му Дон­чо уце­ли­ха пасаж саф­рид. Напъл­ни­ха лод­ка­та до горе, но изле­зе шквал и започ­на да ги бута към суша­та. Мото­рът нещо се зада­ви и дока­то успе­ят да го запа­лят, вля­зо­ха в при­боя. Някол­ко висо­ки въл­ни ги запра­ти­ха вър­ху камъ­ни­те и лод­ка­та се про­би откъм дес­ния борд. Загу­би­ха поло­ви­на­та риба, а Дон­чо се уда­ви. От тога­ва Хрис­та­ки пове­че не си взе ортак. Опра­вя­ше се сам за всич­ко. Инте­рес­но, откъ­де този мъж може да е научил за това?

- Аз съм Мит­ко! – про­чел мис­ли­те му отвър­на мъжът – На Дон­чо синът. Кога­то море­то изяде тате, бях на девет години!

Хрис­та­ки ста­на, оби­ко­ли маса­та и пре­гър­на мла­дия мъж. Изтри една тър­кул­на­ла се по лице­то му съл­за и с преграк­нал от въл­не­ние глас запита:

- Зна­чи, ти си мом­че­то на Дон­чо? Вие нали живе­ех­те в Тер­вел тога­ва? Изоб­що не съм виж­дал май­ка ти! След това и звъ­нях по теле­фо­на. Исках да и помог­на с някой лев, но тя не иска­ше да гово­ри с мен! Все ми затва­ря­ше, като се обаждах.

- Мама нико­га не е иска­ла баща ми да ста­ва рибар! Той дори да плу­ва не уме­е­ше! Тя почи­на мина­ла­та годи­на и аз реших да дой­да тук, на море­то. И мен тая голя­ма вода ме вле­че, също като баща ми! Реших да хва­на вашия зана­ят, кол­ко­то и тру­ден да е! Огле­дах тук там и слу­чай­но попад­нах на лод­ка­та ти. Риба­ри­те каза­ха, че есе­нес си пост­ра­дал и я про­да­ваш. Баща ми си е наме­рил лошия къс­мет с нея, моят пък може да е добър!

Бар­ба Хрис­та­ки сед­на отно­во на маса­та, наля узо на себе си и мъжа, и глът­на навед­нъж пити­е­то. Поста­ви две­те си гру­би, наря­за­ни от мре­жи­те ръце с дла­ни­те наго­ре и изпъшка:

- Бог ми е сви­де­тел, че ува­жа­вах баща ти! Макар да рабо­тих­ме заед­но само три месе­ца раз­брах, че е мно­го читав човек! Като се уда­ви пла­ках, все едно загу­бих брат си! Моя­та жил­ка е гръц­ка и труд­но може да ме пре­мет­не човек, но меж­ду мен и сина на Дон­чо няма да заста­нат пари! Халал да ти е лод­ка­та и зана­я­та, Мит­ко! Аз отгле­дах три дъще­ри, щото сигур­но съм голям греш­ник! Бог не ме дари със син, зато­ва сега с чис­то сър­це ти пода­ря­вам лод­ка­та! В море­то път няма, там те води къс­ме­та! Есен­та, като си счу­пих кра­ка свър­ши моят къс­мет! Дано тво­ят  е добър и вина­ги да изли­заш на бре­га здрав, и с богат улов!

- Е, не може съв­сем без пари! – опъ­на се мла­ди­ят мъж.

- Може, може! На теб сега все­ки лев ще ти тряб­ва! Още днес взе­май лод­ка­та и от утре про­дъл­жа­вай по моя път! Не е слу­чай­ност, че си наме­рил моя­та лод­ка! Бог те е водил към нея, Мит­ко! Той ще те води и занапред…!

Два­ма­та изпи­ха узо­то, пре­гър­на­ха се и мла­дия мъж си тръг­на. Зад гър­ба му ста­ре­цът се прекръс­ти: – Бла­го­да­ря ти, Боже! Зна­чи, вече си ми простил!

***

Кра­си­мир  Ива­нов  Бачков

Вар­на

---