Победители при раздел проза


Литературен конкурс на тема „Пътят към Итака“ – 2018

Победители при раздел проза


 

1-во място

ИТАКА

 

Плажът бе каменист, а джинът му горчеше. Слънчевите лъчи се плъзгаха болезнено в чувствителните от махмурлука очи. Срещу него бе заливът с белите лодки, а тихото пляскане на вълните в кея, го оглушаваше.  Огледа се за секунда. Махна на сервитьорката и на неразбираем гръцко-английски я помоли да го премести на бара. Момичето не бе чиста гъркиня и го разбра перфектно – взе в една ръка двете чаши, а с другата купичката с полуразтопен лед и пепелника. Тръгна пред него, като се движеше грациозно и елегантно. Неговите стъпки бяха вяли и тежки, а чехлите му потракваха неприятно о мраморната настилка. Сумракът го прегърна и го приюти. Настани се на високото столче и затвори очи. Отпи щедра глътка алкохол и запали цигара. Издиша дима през носа и погледна. Далеч по-добре бе тук вътре. Сервитьорката стоеше в другия край на бара. Той я погледна и се усмихна неуловимо. После извади от задния джоб намачкани листа и се опита да поработи върху ръкописа. След няколко минути остави ядно страниците, без да обръща внимание, че по плота има мокри следи, които се отбелязаха на листите с бъдещия му шедовър. Сервитьорката излезе, а той я проследи с поглед. Определено бе чужденка на този остров, както и той. Имаше стройно тяло, мургава кожа и екзотични черти, а липсата на познания в гръцкия език, доказваха най-ярко това. Главоболието му попремина и поръча узо. Изпи го на един дъх. Люшна се в спомена за вчерашния ден, завършил тъжно и самотно, дори горчиво след снощната среща с едва встъпило в пълнолетие девойче, което се бе опитвало да прекара нощта с него. Неприятният привкус идваше  и от това, че в началото той поддаде на наивната свалка, поласкан защото два пъти по-младо момиче го е забелязало. Така или иначе нищо не се случи. Той се бе прибрал и си допи в стаята, вперил поглед в намачкания ръкопис – паметник на неосъщесвеността на мечтата.

Барът се изпълни изведнъж с младежи – група туристи дошли на няколкодневна ваканция. Той потърка слепоочията си, защото главоболието се завръщаше. Стана и отиде до тоалетната. Мъчителен и болезнен спазъм на стомаха го накара да повърне. Изми се старателно и се върна. Видя, че до ръкописа му има пълна чаша. Приближи се бавно към мястото си, а сервитьорката изникна отнякъде:
– Заведението черпи! – усмихна се, разкривайки бисерни зъби, а в очите ѝ искряха онези пламъчета, които бяха запалили троянската война.
– Благодаря ти, Елена. – каза той и постави ръка на рамото ѝ.
– Не се казвам Елена. – отвърна момичето.
– Всъщност няма значение. – този път беше негов ред да се усмихне. – Кога свършваш работа?
По-искрен и по детски весел смях не бе чувал. За миг се почувства като дете в огромен лунапарк.
– Защо питаш?
– За да …. – обърка се за миг – …. за да те почерпя нещо след това.
– Ела трийсет минути след полунощ. – намигна му тя и се отдалечи към групата младежи.
Той допи узото и си тръгна. Излизайки ѝ намигна, а тя му помаха с ръка – бе се сприятелила с няколко от посетителите и слушаше историята, която ѝ разказваха. Прибра се сравнително бързо и се строполи в леглото. Заспа мигновенно и сънува, че литературния агент му се обажда, съобщавайки, че всички издателства са отхвърлили новия му роман. „Недописан!”, каза си когато се събуди към десет вечерта.

Взе душ, избръсна се и си облече чисти дрехи. Първо щеше да пийне някъде, а после да иде да я изчака.

На улицата го посрещна глъч и музика. Забърза към кея. Дано бързо намери свободно място. Малко преди него се наложи да се скрие зад голяма саксия с форма на амфора, от която кичести клони протягаше зокум с прекрасни розови цветове. Срещу него се бяха задали болезненобелите немци – баща  и дъщеря. Koгато отминаха, продължи пътя си и не след дълго се бе разположил на удобна маса с гледка към залива и отсрещния остров. Едва ли щеше да се накани, както имаше намерение по-рано, да посети Итака. Работата с ръкописа му не вървеше. „Ръкописът!”, подскочи той. Бързо плати и тръгна към заведението, където работеше Елена, въпреки че имаше половин час до полунощ. Барът бе пълен, едва си проправи път сред тълпата, скупчена на бара. Едър грък разливаше по чашите питиета. Писателят се огледа, но не видя сервитьорката. Попита барманът къде е момичето, но той не го разбра. Опита се да каже нещо за ръкописа, но клиенти удариха с чаши по барплота и човекът зад бара се отдалечи.

Излезе от заведението, повъртя се отвън и пак влезе. Колкото и да се оглеждаше- не я виждаше. Така или иначе реши, че само тя би могла да му помогне за ръкописа. Изпсува ядно и ритна едно кошче за боклук. Запали цигара и тръгна безцелно. Отново се върна към кея и продължи по крайбрежната улица. Осреща тъмната сянка на Итака се окрояваше на фона на небето. Неусетно крачките му го изведоха извън града. Започна да се изкачва, докато достигна висок нос, вдаден в морето. Приближи се към ръба. Там тъмен силует седеше, провесил крака над бездната.
– Все пак ме намери. – бисерната усмивка грейна в тъмата и момичето се изправи.
– Може би. – отвърна писателят посърнал.
– Обича ме! – каза Елена и хвърли един лист.
Той се ококори. Това бе неговият ръкопис.
– Хей, какво…
– Не ме обича. – пореден лист полетя в бездната.
Стоеше като закован и гледаше усмихнатото момиче с очи, изпълнени с радост, веселие, любопитство и невинност.
– Обича ме. – продължаваше тя.
Тогава той видя, че в ръката си тя има само един останал лист. Очите ѝ помръкнаха, изпълнени с тъга.
Последният лист полетя от тънката ѝ ръка.
– Не ме обича! – погледна го обвиняващо.

Писателят се сепна. Приближи се към нея, осъзнал че всичко, за което се е борил , не е това, което е искал. Колкото повече е търсил, толкова повече се е губил. Бръкна в задния джоб на новите си панталони и извади последния лист на ръкописа, който бе изписал сутринта, докато се бореше с махмурлука.
Хвърли го и се обърна:
– Обича те!

После се наведе към нея и я целуна.

***

Валентин Петров Попов,

София

 


 

2-ро място

Сирената

 

– И тогава се разнесъл аромат на зюмбюл, последван от песнопение, на което сигурно и ангелите биха завидели. Секунда след това красивата му жена изчезнала. Край!

– Хахаха! – Давид се беше хванал за корема с кръстосани ръце и не можеше да овладее смеха си, докато санитарката Амелия, доброволно наела се да чете на пациентите си приказки, по време на рутинното претърсване на стаите им преди лягане от персонала, го гледаше над очилата си с дебели рамки. Сините ѝ очи изглеждаха по-малки, отколкото през стъклата, но в никакъв случай не и по-малко привлекателни за Давид, който не пропускаше случай да ѝ направи комплимент за дългата руса коса, за тънката ѝ фигурка, дори за ръста ѝ, който самата тя ненавиждаше: „Джобно гадже, а не някоя яка кака, дето да ме носи под мишница.“

Диагнозата на Давид все още не можеше да бъде уточнена. Твърдеше, че е правнук на Одисей и е пребродил земното кълбо, докато най-после се завърнал у дома си, където неговата мила Амелия – „далеч по-красиво име от Пенелопа“ – го чакала с „обич и плам“. Лекарите спореха и се колебаеха между параноидна шизофрения и шизофреничен егоцентризъм. Само за едно бяха категорични – не можеше да става и дума за изписването му.

– Коя част от прочетеното беше толкова смешна, Давид? – попита тихо Амелия, която изпитваше симпатии към прекалено високия, слаб и винаги рошав пациент, чиито дълбоки кафяви очи сякаш разчитаха всички тайни, които тя грижливо се стараеше да не издаде.

– Моля ти се, скъпа – Давид се засмя още веднъж, срещнал укорителния ѝ поглед. – Добре, няма да интимнича пред другите, само на саме. Ха-ха! Та, питаш кое е смешното. А, бе, хора, с гъзовете си ли четете? Не разбрахте ли, че сирените не пеят наистина. Това е евфемизъм за сексуалната им мощ. Привличат с ухание, да, но не е точно зюмбюл. Твърде банално в наши дни, когато дори в парфюмерията се ползват трикове, уж, за запазване на по-дълготраен аромат, но когато прадядо ги е срещнал, това си е граничело с чудо. Добре, че тогава симптомите за лудост са били съвсем други, защото сигурно нямаше да се стигнеше до моето създаване.

– Ах, каква загуба – иронизира го млада пациентка с дълга черна коса и точно толкова черни очи.

– Трай, бе, скапан демон – сряза я Давид и се изсмя точно в лицето ѝ. – И какво, тати Сатаната ти отне силата и сега не можеш да напълниш тези очички с кръвчица, а? Ай, сиктир! Друг път ще се разправям с теб, въпреки че едва ли има особен смисъл. Бита карта си, дет‘ се вика.

– Давид, моля те да бъдеш по-внимателен – прекъсна го Амелия. – Дилайла е дама и не можеш да ѝ говориш така.

– Дама си ти, Амелия. Както и да е. Та за прадядо ми идеше реч. Само Орфей бил по-потентен от него. Нали не мислиш, че свирачът наистина е засрамил сирените с песен? Изтощил ги е от е… Така де, ти си дама и няма да го кажа.

– Добре, мисля, че след малко ще трябва да вървите по леглата – каза Амелия.

– Само с теб, душко – не се стърпя Давид.

– Давид, предупредих те. И моля те, колкото и да е приятно за една жена да получава комплименти, мисля, че понякога минаваш всякакви граници.

– Да, преминах много граници. Обиколих почти цялото земно кълбо, което…

– Давид, знам, че това е работа на лекарите, но тъй като си добър и умен, ще ти го кажа аз – не си излизал никога извън България. Всичко се е случило в главата ти, поради което си много объркан…

– Ама ти за какви граници и какво земно кълбо мислиш, Амелия? Пътят, скъпа моя, пътят е вътре в нас. Завръщането в Итака е завъртането на начина на мислене – към теб самия, към божествената, безсмъртна искра. Иска се смелост. Е, малко хубава храна, питиета и изискани жени само облекчават усилията, но те, прости, Амелия, но е така, не са никак важни.

– По леглата! – другите санитари влязоха в стаята и всеки поведе по двама пациенти.

Три дни по-късно, доктор Аврамов остана до гроба на Давид малко след като двама от колегите му си тръгнаха. Това бяха всички, отишли да го изпратят, след като се беше самоубил. Да, много неприятно – избодени очи, натъпкани с восък уши и прерязани китки, кръстосани върху корема му. Доктор Аврамов чу двама от пациентите да говорят, че санитарката Амелия била в стаята му, когато това се случило, но нима можеше да повярва на брътвежите им? Тогава трябваше да повярва, че единият е демон; другият – паднал ангел, но не Луцифер, не, имало цяла плеяда, опълчили се на Рая; трета пък била тристагодишна вещица и какво ли още не. А и Амелия имаше алиби – беше си тръгнала, след като другите санитари изпратили пациентите по стаите им.

Силен аромат на зюмбюл прекъсна мислите му. Обърна се и беше готов да поздрави санитарката, когато жената запя. Песента ѝ го върна някъде далече в детството, когато се люлееше на дървеното конче, размахал дървения меч и обещаващ на майка си, че сега, когато таткото го нямаше, той щеше да я пази от всички чудовища. Силна болка стисна гърдите на доктора, а след това лявата му ръка се обездвижи постепенно от рамото надолу. Усети как губи съзнание и се свлече на колене. После падна по лице в тревата.

Гробарят, решил да прибере останалите свежи цветя и храна от гробовете, го намери така. Колегите на доктор Аврамов бяха категорични – инфаркт. В суматохата около самоубийството на пациента Давид и инцидента с колегата им, никой не обърна внимание, че всеотдайната санитарка Амелия не дойде повече на работа.

***

Весислава Любомирова Савова

София

 


 

3-то място

ПРОШКАТА

 

– Христаки! – провикна се баба Агапе от външната порта – Ела, че една от твоите фоги те търси!

Зад черчевето на боядисаните в синьо прозорци, от втория етаж на къщата надникна възрастен мъж, с побеляла гъста брада. Той сложи длан над очите си, за да може да види по-добре кой го търси, но слънцето печеше право срещу него и не му позволи.

– Маман пуц! – изръмжа някаква самоделна псувня той и бавно започна да слиза по скърцащите дървени стъпала. Излезе леко накуцвайки и изгледа мълчаливо застаналия пред портата млад мъж. Баба Агапе поглеждаше ту мъжа си, ту младия мъж с любопитство. Старецът я побутна да се прибира и запита:

– Какво искаш, момче?

– Аз за лодката! Нали я продаваш, та рекох да се видим, да поговорим!

– Мастика носиш ли?

– Не.

– За какво ще говорим, тогава? Лодка се продава на чаша мастика, ей там под лозата!

– Прощавай, барба Христаки! С изстудено узо не става ли? – извади от една найлонова торбичка бутилка запотено от студ узо мъжът.

Старцът наклони глава на една страна, примижа с едното око и рече:

– Голям тарикат го даваш, а? Ще искаш много да свалиш от цената, нали?

Младият мъж се усмихна кротко:

– Само, колкото да стане пазар, барба Христаки!

Старецът го покани с широк жест и двамата се настаниха на две дървени пейки, до къщата. Над тях се бе разпростряла голяма, стара асма, цялата отрупана с гроздове. Веднага щом седнаха, баба Агапе сложи две мътни водни чаши пред мъжете и започна да реже домати за салата. Двамата се чукнаха и отпиха от узото. Питието бе скъпо и добре изстудено, затова старецът се поглади доволно по корема.

– Написал съм цената при лодката! Струва девет хиляди и нито стотинка по-малко! Имаш ли парите?

Младият мъж извади малка, кожена чантичка и я отвори. В нея бяха надиплени много зеленикави банкноти от по сто лева.

– Давам пет хиляди в брой! Все пак лодката е стара, моторът също!

Старецът си поглади брадата, сипа си узо в чашата, отпи и заговори:

– Това не е само лодка, това е занаят! Това е живота ми! С него съм гледал жена и три деца до сега! Вярно, не е в първа младост, но лодката си струва! Никога не е потъвала, нито пробивана някъде!

– Само веднъж! – прошепна мъжът – Между Галата и устието на Камчия! С половин тон сафрид в нея!

Христаки отвори широко очи. Никой не знаеше за случката, станала преди двайсетина години. Тогава късно есента, заедно с ортака му Дончо уцелиха пасаж сафрид. Напълниха лодката до горе, но излезе шквал и започна да ги бута към сушата. Моторът нещо се задави и докато успеят да го запалят, влязоха в прибоя. Няколко високи вълни ги запратиха върху камъните и лодката се проби откъм десния борд. Загубиха половината риба, а Дончо се удави. От тогава Христаки повече не си взе ортак. Оправяше се сам за всичко. Интересно, откъде този мъж може да е научил за това?

– Аз съм Митко! – прочел мислите му отвърна мъжът – На Дончо синът. Когато морето изяде тате, бях на девет години!

Христаки стана, обиколи масата и прегърна младия мъж. Изтри една търкулнала се по лицето му сълза и с прегракнал от вълнение глас запита:

– Значи, ти си момчето на Дончо? Вие нали живеехте в Тервел тогава? Изобщо не съм виждал майка ти! След това и звънях по телефона. Исках да и помогна с някой лев, но тя не искаше да говори с мен! Все ми затваряше, като се обаждах.

– Мама никога не е искала баща ми да става рибар! Той дори да плува не умееше! Тя почина миналата година и аз реших да дойда тук, на морето. И мен тая голяма вода ме влече, също като баща ми! Реших да хвана вашия занаят, колкото и труден да е! Огледах тук там и случайно попаднах на лодката ти. Рибарите казаха, че есенес си пострадал и я продаваш. Баща ми си е намерил лошия късмет с нея, моят пък може да е добър!

Барба Христаки седна отново на масата, наля узо на себе си и мъжа, и глътна наведнъж питието. Постави двете си груби, нарязани от мрежите ръце с дланите нагоре и изпъшка:

– Бог ми е свидетел, че уважавах баща ти! Макар да работихме заедно само три месеца разбрах, че е много читав човек! Като се удави плаках, все едно загубих брат си! Моята жилка е гръцка и трудно може да ме преметне човек, но между мен и сина на Дончо няма да застанат пари! Халал да ти е лодката и занаята, Митко! Аз отгледах три дъщери, щото сигурно съм голям грешник! Бог не ме дари със син, затова сега с чисто сърце ти подарявам лодката! В морето път няма, там те води късмета! Есента, като си счупих крака свърши моят късмет! Дано твоят  е добър и винаги да излизаш на брега здрав, и с богат улов!

– Е, не може съвсем без пари! – опъна се младият мъж.

– Може, може! На теб сега всеки лев ще ти трябва! Още днес вземай лодката и от утре продължавай по моя път! Не е случайност, че си намерил моята лодка! Бог те е водил към нея, Митко! Той ще те води и занапред…!

Двамата изпиха узото, прегърнаха се и младия мъж си тръгна. Зад гърба му старецът се прекръсти: – Благодаря ти, Боже! Значи, вече си ми простил!

***

Красимир  Иванов  Бачков

Варна