Четиридесет и девет нюанса на тайната

Моята Малка Тайна


 

Четиридесет и девет нюанса на тайната

 

Поч­ти по дейс­т­ви­те­лен слу­чай

 

Сно­щи, тък­мо кога­то се чудех дали да изпия още една бира или… две, звъ­ни теле­фо­нът.

- Авер, искаш ли да изка­раш два сто­та­ка?

Цецо е готин пич, но поня­ко­га ези­кът му по-бърз от акъ­ла. Как може­ше да се съм­ня­ва, че аз, точ­но АЗ, може и да НЕ искам два сто­та­ка! Иде­ше ми да го трес­на със слу­шал­ка­та по гла­ва­та, но осъз­нах, че после няма­ше как да гово­рим.

- Вът­ре съм, сти­га да не про­да­ва­ме пак мара­тон­ки с коп­че­та като мина­лия път.

- Не, рабо­та­та е чис­та и пари­те в кър­па вър­за­ни. Сигу­рен съм, че ще спе­че­лиш кон­кур­са!

Едно­ми­нут­но мъл­ча­ние в слу­шал­ка­та. Само зата­е­ни­ят дъх на Цецо, като кос­ми­чес­ко фоно­во излъч­ва­не, изос­т­ря­ше още пове­че напрег­на­тия момент. Момент, в кой­то тряб­ва­ше да взе­ма реше­ние — дали наис­ти­на да не трес­на слу­шал­ка­та, или да задам въп­ро­са…

- Какъв кон­курс? Да не ме будал­каш нещо?

- Не! Пре­ди мал­ко про­че­тох в интер­нет как някак­во дру­жес­т­во “Нов живот” про­веж­да кон­курс на тема…

- Мое­то сед­мо пре­раж­да­не — опи­тах се да отгат­на аз под­ве­ден от име­то на дру­жес­т­во­то.

- На тема “Изплюй камъ­че­то” — довър­ши Цецо.

Май наис­ти­на ще тряб­ва да отво­ря някоя бира.

- А бе, Цец­ко, мога ли да си нося бира­та с мен за да плюя по-нада­леч… попи­тах през смях. Сме­хът ми бе иск­рен, но леко нер­вен. Ей, двес­та кин­та са това, не е май­тап рабо­та.

- Слу­шай сега. Нали има слу­чаи кога­то нещо те мъчи, нещо кое­то си напра­вил или искаш да напра­виш, нещо кое­то си чул или видял и мно­го, ама мно­го ти се иска да го кажеш, да го спо­де­лиш с няко­го, а пък не можеш защо­то си обе­щал или защо­то те е срам или страх. И пазиш това в тай­на. А кога­то накрая се реша­ваш да изда­деш тай­на­та, нали каз­ват “изплю камъ­че­то”? Ето това е! Тряб­ва да напи­шеш за някоя голя­ма тай­на коя­то си имаш и не ти дава покой. Как­то си слад­ко­ду­мен, сто на сто ще спе­че­лиш кон­кур­са.

Че съм слад­ко­ду­мен е вяр­но, на слад­ко­ду­ми­е­то ми раз­чи­та­ше Цецо да забър­ше някоя мац­ка. Умен си е Цецо и наче­тен, може­ше да ти изброи всич­ки час­ти на кос­ми­чес­ка­та совал­ка и всич­ки еле­мен­ти на Мен­де­ле­ев, ама мада­ми­те тези неща не ги въл­ну­ва­ха, даже изоб­що! Аз пък като поч­нех да им раз­тя­гам едни локу­ми как съм пла­кал на фил­ма “Обре­че­ни на любов” или кол­ко лошо съм пад­нал завче­ра в опи­та си, за не ги стъп­ча, да преско­ча две любе­щи се калин­ки, напра­во при­ми­рат. А като им кажа как сут­рин­та една пепе­ру­да ми е про­шеп­на­ла, че днес ще срещ­на любов­та на моя живот, премреж­ват вла­жен поглед. А Цецо си стои и мъл­чи като пукал. Но нали си го оби­чам, нами­ра­ме му и на него я някоя друж­ка, я някоя бра­тов­чед­ка на мой­та. А пък един път…

- Каз­вай, ще учас­т­ваш ли? — сеп­на ме гла­сът на Цецо.

- Гото­во, навит съм. Само искам да му хвър­лиш едно око после, да опра­виш запе­та­и­те.

- Не бери гри­жа, поч­вай.

Поч­вам.

Сла­гам бутил­ка сту­де­на бира на маса­та. Няма да я пия, неее. После, кога­то свър­ша. Сега ще си я гле­дам за вдъх­но­ве­ние. Един друг велик се е вдъх­но­вя­вал от мириз­ма­та на гни­ли ябъл­ки. И напи­сал за про­бо­де­на със стре­ла ябъл­ка. Ябъл­ки мириса̀л, за ябъл­ки писа̀л. Нищо слож­но. За мен пък няма нищо по вдъх­но­вя­ва­що от глед­ка­та на изпо­те­на бутил­ка бира! И ще напи­ша нещо вели­ко за про­бо­де­ни сър­ца.

Пър­во, кон­ку­рен­ци­я­та. Как­во ли ще напи­шат дру­ги­те кан­ди­да­ти за двес­та­та лева? Пове­че­то ще си изпо­вя­дат като пред поп някоя греш­на любов. По-отво­ре­ни­те ще вне­сат и еле­мен­ти на мис­ти­ка и зага­дъч­ност. Мно­го е модер­но. Сигур­но ще има и бито­ви дра­ми къде­то ще раз­бе­рем коре­на на враж­ди плам­на­ли още от вре­ме­то на Риб­ния бук­вар. И това също се пла­си­ра доб­ре, осо­бе­но ако се зама­жат дуп­ки­те в сюже­та с голе­ми дози нос­тал­гия по иди­лич­ния живот на село.

Така зна­чи, я да видим, как­во тряб­ва да напи­ша аз за да спе­че­ля? Как­ви тай­ни имам? Хм… като че ли доста. Но как­во озна­ча­ва тай­на­та? И кол­ко тай­на може да бъде една тай­на? Ако моя­та тай­на е и тай­на на някой друг? Или дру­га? Зна­чи е обща тай­на! Като напри­мер тай­на­та ми връз­ка с бив­ша­та ми жена! Пре­ди годи­на реши, че ще се чув­с­т­ва по-мал­ко гуз­на пред мъжа си ако му изне­ве­ря­ва с бив­шия, т. е. с мен! Доста логич­но заклю­че­ние за блон­дин­ка. Няма как, съг­ла­сих се. След тол­ко­ва вре­ме раз­де­ле­ни все още се стра­ху­вах да вли­зам в дирек­тен дву­бой с нея. Пък и от тога­ва не ме ръч­ка­ше мно­го-мно­го за издръж­ка­та, та бър­зо се при­ми­рих.

Замис­лих се… А човек като се замис­ли нищо добро не изли­за. Така и сега. Оказ­ва се, че моя­та тай­на е напо­ло­ви­на моя и че за едни е тай­на а за дру­ги не. Можем ли да раз­де­лим тай­ни­те спо­ред коли­чес­т­во­то на хора­та за кои­то е тай­на? Напри­мер ние два­ма­та си зна­ем, но за дру­ги­те е тай­на. Или да речем, цяло село знае а той хабер си няма.

Кол­ко­то пове­че мис­лих, тол­ко­ва пове­че чело­то ми запри­лич­ва­ше на изпо­те­на­та бутил­ка пред мен. Заклю­чих също, че една и съща тай­на може да бъде радос­т­на и тъж­на еднов­ре­мен­но. Моя­та тай­на, коя­то е и тай­на обща с бив­ша­та ми, мен мно­го ме кефе­ше (ей богу, и нея също). Но пък е пъл­на скръб за насто­я­щия й съп­руг. При поло­же­ние, че ни хва­не. Или ако му каже. Но тя няма да му каже тъй като има­ла някак­ви чув­с­т­ва към него, не може­ла точ­но да опре­де­ли как­ви, но ги има, и зато­ва иска да му спес­ти скръб­та. Изне­вя­ра­та е мръс­на тай­на, но пазе­не­то й в тай­на от потър­пев­шия е бла­го­род­на постъп­ка!?

А как­во щеше да ста­не ако моя­та при­ятел­ка раз­бе­ре­ше, че й изне­ве­ря­вам? И то с бив­ша­та? Сци­ла и Хариб­да на квад­рат, ето това щеше да ста­не. Всич­ки­те бури изле­те­ли от Еоло­вия мех. Гръм и мъл­нии. Пет­на­де­сет дяво­ла в ков­че­га на мър­т­ве­ца — без бутил­ка­та ром! В съп­ро­вод от неве­ро­ят­ни­те виб­ра­ции на глас­ни­те й стру­ни. Тръ­би­те на Йери­хон ряпа да ядат. Но забе­ле­же­те, в ней­на­та ярост не бих­те доло­ви­ли и една нота скръб. Нито грам само­съ­жа­ле­ние. Само ярост към “оная повле­ка­на”, ярост изпе­пе­ля­ва­ща и еднов­ре­мен­но смра­зя­ва­ща. И неу­то­ли­ма жаж­да за мъст. А мен щеше да ме наста­ни на диван­че­то в кух­ня­та с чаша горещ шоко­лад и току-що изпе­чен кекс с боро­вин­ки. Така пра­ве­ше вина­ги кога­то смет­не­ше, че съм ста­нал жер­т­ва на лошо­то вре­ме или зли­те хора.

Почув­с­т­вах се обър­кан. Исках да опи­ша някоя голя­ма, потре­са­ва­ща тай­на. Да няма вто­ра като нея. И наис­ти­на това е най-голя­ма­та ми тай­на. А аз искам да я изва­дя на бял свят и то защо? За някак­ви си двес­та лева? Досра­мя ме пред самия себе си. Почув­с­т­вах се като послед­ния бок­лук.

Но, от дру­га стра­на, све­тът е пълен с мъже и жени кои­то се мамят един друг. И носят това­ра на тай­на­та си. И на мно­го още тай­ни. Тай­ни радос­т­ни и тай­ни тъж­ни. Бла­го­род­ни и позор­ни. Глу­па­ви и хит­ри. Тай­ни, заклю­чи­ли лъжи­те ни.

Защо не опи­та­ме да има­ме по-мал­ко от тях в живо­та си? И нито една тай­на от хора­та кои­то оби­ча­ме!

Ето, изплюх камъ­че­то.

Бира­та се стоп­ли отдав­на. Не знам какъв раз­каз се полу­чи, май че по-доб­ре се спра­вям като Дон Жуан откол­ко­то като дьо Мопа­сан. Поне измис­лих загла­ви­е­то — Чети­ри­де­сет и девет нюан­са на тай­на­та.

Чети­ри­де­сет и девет — за да не ме обви­нят в пла­ги­ат­с­тво.

 

ПС. Всич­ки при­ли­ки с дейс­т­ви­тел­ни лица са слу­чай­ни. Но ако някой познае себе си, нека го запа­зи в тай­на.

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.