Траянка

---

Траянка

 

Слън­це­то люще­ше боя­та по спус­на­ти­те кепен­ци на дюкя­ни­те на Гев­ге­лия и про­га­ря­ше чер­ни­те кре­по­ве, ока­че­ни по избе­ле­ли­те дъс­че­ни пор­ти. Смо­ки­но­ви­те гори по Вар­дар­с­кия баир сиве­е­ха и мухи­те зизи­ка­ха по ока­па­ли­те пло­до­ве… Вой­на пре­га­зи живо­та и на тоя малък гра­дец – мно­го мъка се изте­че, мно­го разтурия…

Но след някол­ко­то преврат­ни и теж­ки годи­ни, човеш­ки­те сър­ца не роп­та­е­ха вече.

“…Прости раба све­го Стай­ко, новоп­ред­с­тав­ле­ний, и все­ли го в мес­та свет­ли, мес­та прохлад­ни, мес­та покой­ни, там, дето няма ни болест, ни скръб, ни въз­диш­ки, но има без­к­ра­ен, вечен живот. Гос­по­ди, поме­ни го в Цар­с­т­во­то Свое Небес­но. Гос­по­ди, повдиг­ни го в Сво­е­то Лице.”

Поп Став­ри напра­ви кръс­тен знак вър­ху оза­ха­ре­но­то коли­во, после над хля­ба и очу­ка­но­то бъкел­че, на кое­то седе­ше под­пря­на мал­ка вой­ниш­ка сним­ка — още нова, но поо­мач­ка­на. Обър­на се към Све­тия олтар и се покло­ни. После дух­на воще­ни­ца­та и бла­гос­ло­ви с нисък глас две­те жени, сви­ти като бол­ни пиле­та в сре­да­та на потъм­ня­ла­та църквица:

– Гос­под здра­ве и сили да ви даде, стри­но Кево! Благ и милос­тив е Той, ще про­мис­ли за всич­ки ни – лошо­то ще се свърши.

Парас­ке­ва изох­ка глу­хо и изтри сухи­те си очи с края на отъ­ня­ла­та си забрад­ка – чер­на от годи­ни, допря сухи уст­ни връз мла­да­та ръка на попа, прекръс­ти се, как­то беше при­ве­де­на, и рече тихо “Амин.” и “Спо­лай ти, отче!”. После пристъ­пи напред към маса­та, заст­ла­на с чер­ве­но сук­но, помил­ва с жилес­ти пръс­ти мал­ка­та сним­ка, пое я с две ръце и я скри в паз­ва­та си.

– Загър­ни уба­во теп­сий­ка­та, бул­че, да вър­вим да им пре­ле­ем, па после на подав­ки у стри­на ти Бла­гу­на, и у Пав­ле­ви – сащи бра­тя бeха… Да го поменът.

Мла­да­та жена попристег­на чер­на­та си кър­па, завър­за­на под бра­да, подиг­на уви­та­та теп­сия с наси­па­но­то и израв­не­но жито, пре­мет­на тор­ба­та, изду­та от накъ­са­ни­те сут­рин­та бейс­ки кру­ши и пус­на отго­ре бъкелчето.

Две­те жени изми­на­ха двор­че­то, пре­ви­ти и поч­ти доле­пе­ни една до дру­га, посп­ря­ха се на цър­ков­на­та огра­да, при­лич­ни на две чер­ни пти­ци, зату­ле­ни в прохла­да­та на оре­ха. После тръг­на­ха сит­но надо­лу по напе­че­ния калдаръм.

Тая нощ Парас­ке­ва не заспа – очи­те ѝ гле­да­ха впе­ре­но удъл­же­ни­те сен­ки от лис­та­ка на кру­ша­та, кои­то шаре­ха по про­зор­че­то. Луна­та огря­ва­ше гън­ки­те на бас­ме­но­то пер­де и осреб­ря­ва­ше лени­ви­те води на Вар­да­ра, поту­лил в дъл­би­ни­те си кър­ва­ви тай­ни. Душа­та на Кева беше пус­та – пус­та, като Синайс­ка­та пус­ти­ня, в коя­то бро­дел нака­за­ни­ят Божи народ, на път към спа­се­ни­е­то. Не сеща­ше нищо. В праз­на­та ѝ от мис­ли памет идва­ха изда­леч и се блъс­ка­ха като ехо думи­те на Став­ре – “Гос­под е милос­тив, ще про­мис­ли за всич­ки ни…”

***

В мла­ди­те си годи­ни Кева оста­на вдо­ви­ца. Все труд – и все бед­но­тия. Про­во­ди на оня свят два­ма­та ста­ри, а после, кога плам­на тифу­са, и пър­ва­та си рож­ба – момич­ка вече… Един Стай­ко ѝ оста­на, под ези­ка си кри­е­ше да го израс­ти… Но не било писа­но… И него загуби.

Извед­нъж тя се сеп­на, сед­на в посте­ля­та и преглът­на сухо. Напи­па газе­ни­ка и го запа­ли. Зени­ци­те и се впи­ха в тре­пер­ли­вия, син­кав пламък.Тоя газе­ник, доне­сен от Ниш, от све­къ­ра ѝ, бе кан­ди­ло­то на отми­на­ли­те годи­ни — крот­ки и щас­т­ли­ви, после самот­ни и теж­ки, после глад­ни и зли…

Тя видя всич­ко – в един миг. И в същия миг всич­ко реши.

Изпра­ви се в мра­ци­на­та и като опип­ва­ше варо­са­на­та сте­на, отиде до сан­дъ­ка, дето дър­же­ше дре­хи­те. Вдиг­на бав­но капа­ка и спус­на ръка в диплите.

Утро­то ожи­ви шар­ки­те на бас­ме­но­то пер­де. Кева отво­ри вра­та­та на ста­я­та и вик­на наго­ре към пруста:

– Кате­ри­но­оо!…

– Май­ко, ста­на­ла си ?! – яви се бър­зо на вра­та­та дреб­на­та фигу­ра на Кате­ри­на, боса и по риза, замет­на­та с пле­те­ния си елек. Парас­ке­ва седе­ше на зеле­ния таб­лен кре­ват непод­виж­но, обле­че­на в новия си черен сук­ман, със свле­че­на вър­ху поси­ве­ли­те коси забрад­ка – нова, чер­на. В ску­та й леже­ше нагъ­на­та една дебе­ла, лене­на кър­па, обто­че­на със широ­ки сини лен­ти по краищата.

– Йела, бул­че… – каза глу­хо Кева и я при­дър­па на лег­ло­то до себе си. После опи­па сук­но­то и отпо­ри откъм еди­ния ъгъл. В ръка­та и блес­на голя­ма злат­на пара. Сло­жи я бър­зо в мал­ка­та длан на Кате­ри­на и я сви със сила­та на дес­ни­ца­та си:

– Ке я земеш, керко…

Мла­да­та жена я гле­да­ше без да пре­миг­ва. Кева про­дъл­жи, сякаш на себе си говореше:

– От макя ми йе, зес­т­ра е имам…Нарекла бех, на пър­ва уну­ка да е хари­жам… Жена­та тре­бе да има скри­то – тъй са ме учи­ле. На тол­коз немо­тия я не пип­нах, че наре­ка­на, нали йе… Ама не било писа­но уну­ки да люлея… Е — сега?! За цър­ни ли дни да ми седи?! – Аз по-цър­ни дни от тез не чекам. Ке е земеш, бул­че… Тъй ми йе воля. Стай­ко нема да вър­нем – маж и жена бех­те, соф­ра и посте­ля наед­но, най-хар­на му беше… Но огъ­на не нъ под­ми­на – къде пад­не, там гори! Сор­це­то ми го изки­на, живо­тот ми го овърше…

За мене – веке – лек нема. Ама, ти – ти си млада.

Чувам, ваш­те намис­ли­ле да зами­ну­ват към Вар­на, вуй­ка ти ми рече… Ке тръг­неш – они са ти рода­та, со свои ке бидеш, ке се кре­пи­те… Со зидо­ве­те живот нема, нова кукя ке собе­реш, здра­ва да си… Па кога даде Гос­под да си доби­еш рож­ба, пръ­ва­та ти рож­ба дар да е дару­ваш — от мене! Та да ти трае дете­то, да сто­риш чуж чиляк да го най­де, со трай­но име да го кръсти…

И Гос­под да ти го запа­зи… Оти все от Гос­по­да иде…

Гла­сът и се затък­на в гър­ло­то, но съл­за не поте­че от око­то й.

Кате­ри­на я гле­да­ше оне­мя­ла с поду­ти­те си очи. Затре­пе­ри, свле­че се на коле­не и при­тис­на лице в кора­ви­те шепи на Парас­ке­ва. Пла­чът затег­на гър­ло­то ѝ и тя едвам издума:

– Макьо… Ке изпълна…

***

Град­с­ки­ят часов­ник раз­ля звъ­на си по кере­ми­ди­те на раз­кри­ве­ни­те покри­ви. Над ули­ца­та се изви на тре­ли ост­ри­ят глас на рибаря:

– РРРРРИ­и­бъ­ъ­ъъ! Рии­бъъ! Рибъ!Рибъ!

Кате­ри­на скок­на и сед­на в пирин­че­но­то легло:

– Ста­вай, ма, Тра­ян­ке! Ста­вай бър­же!… Ей, сега ке додат дюл­ге­ри­те! Ста­вай, да качим мал­ко тух­ли на гор­ни­йот кат…

Оде­я­ло­то се раз­ша­ва и от там щрък­на роша­ва­та гла­ва на моми­че – десет-два­на­де­сет годиш­но. То бър­зо спус­на боси кра­ка в под­пе­те­ни­те си обув­ки и навле­че на голо отес­ня­ла­та въл­не­на рокля.

Утро­то довя све­жия мирис на напъ­пи­ли­те липи откъм Сточ­на гара.

Беше месец юний на лето 1934-то.

 

*****

Тра­ян­ка беше моя баба. Роде­на във Вар­на през далеч­на­та 1922 г.

С “трай­но­то” си име живя дъл­го и щас­т­ли­во до преклон­ни­те 91 години.

Злат­на­та пара – по непи­са­но пра­ви­ло – полу­чи ней­на­та пър­ва внуч­ка. Аз.

 

---

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

---