Той

Моята Малка Тайна


Той

 

Мина­ва­ше обяд, а никак не й се яде­ше. С напред­ва­не на годи­ни­те всич­ко й се услаж­да­ше все по-мал­ко. Сед­на­ла в люби­мия си стол люл­ка се загле­да през широ­кия френ­с­ки про­зо­рец към дво­ра… Вина­ги е иска­ла да има такъв стол на кой­то да се люлее и ето, че най-после  го купи.  На вто­рия ден още забра­ви , че може  да се полюш­ва . „Ето защо каз­ват , че пътя към меч­та­та е по-ценен от сбъд­ва­не­то й…” си каза и се обър­на към НЕГО. Поглед­на го как­то вина­ги с любов. Той я сле­де­ше с поглед къде­то и да мръд­не­ше из ста­я­та, а на  нея й беше при­ят­но че я гле­да. Поне това има­ше от НЕГО, погле­да му.

Без­по­щад­ни са годи­ни­те на мъд­рост и ста­рост, защо­то са вре­ме в кое­то се сла­га чер­та­та под дъл­га­та коло­на натру­па­ни годи­ни. Пра­ви се рав­нос­мет­ка за вре­ме­то, кое­то сме загър­би­ли изпъл­не­но с как­во ли не – и радост , и гре­хо­ве  , и тре­во­ги , и любов…

Пак ГО поглед­на. ТОЙ беше ней­на­та тай­на, послед­на любов в живо­та й, но за това пък как­ва любов…

Спом­ни си, кога­то го видя за пър­ви път как засти­на като уда­ре­на и онемя…Позна го на секун­да­та!  Кой може да каже с кое от сети­ва­та ни се случ­ва това! ? Как така без да си виж­дал чове­ка нико­га , заста­вай­ки на пътя му раз­би­раш, че е ТОЙ?…С кое от сети­ва­та ??

Люле­е­ше се лекич­ко и потъ­ва­ше в ония миго­ве.  На ста­ри годи­ни  човек не може да гле­да напред и да пра­ви дъл­гос­роч­ни пла­но­ве. Тряб­ва да са крат­ки, а може  да  оста­нат и нео­съ­щес­т­ве­ни. Отхвър­ли с уси­лие тези мис­ли. По  удоб­но  е да се връ­ща в мина­ло­то.  Това и пра­ве­ше. Мис­ле­ше кол­ко обид­но кра­тък е човеш­кия живот и как в самия му край й беше отре­де­но да ГО срещ­не.  Спом­ни си , че един­с­т­ве­на­та дума коя­то й дой­де да си каже  виж­дай­ки ГО за пър­ви път, беше РОДЕН. Кол­ко бли­зък и роден й се сто­ри. Та тя ГО позна­ва­ше , зна­е­ше че  същес­т­ву­ва. Отна­ча­ло в меч­ти­те й, а сега вече от плът и кръв.

Обър­на се и ГО поглед­на. Пра­ве­ше това сто­ти­ци пъти на ден. Очи­те му, стро­ги­те , тъм­ни , дъл­бо­ки очи я сле­дя­ха и след­ва­ха. Това й сти­га­ше.

Неща­та меж­ду тях отна­ча­ло­то тръг­на­ха обър­ка­но и не как­то тряб­ва. Коя ли любов започ­ва как­то тряб­ва  помис­ли, освен меж­ду Ромео и Жули­е­та, ама те пък как свършиха…и се усмих­на. Чув­с­т­во­то за хумор не се губи ако го имаш, само утих­ва мал­ко, веро­ят­но и то оста­ря­ва.  На мла­ди­ни мно­го оби­ча­ше да тан­цу­ва. На всич­ки купо­ни поч­ти не сяда­ше, беше неу­мо­ри­ма. Запом­ни мно­го доб­ре оня момент, кога­то тя и връс­т­ни­ци­те й някак естес­т­ве­но преста­на­ха да тан­цу­ват.  Беше един от пър­ви­те беле­зи на оста­ря­ва­не­то.

Погледнна ГО пак. Една свет­ла звез­дич­ка на иро­ния се появи в погле­да му, сякаш беше усе­тил  за как­во мис­ли тя. ТОЙ не уме­е­ше да тан­цу­ва . Спом­ни си един­с­т­ве­ния им блус, кой­то тан­цу­ва­ха след като тя мно­го настоя . Прав беше, тан­цу­ва­ше като отсе­че­на кай­сия, как­то сам се шегу­ва­ше за себе си.

В само­то нача­ло, кога­то се срещ­на­ха, тя ГО обър­ка мал­ко. Тол­ко­ва беше сигур­на в усе­ща­не­то си , че е ТОЙ, че преско­чи вся­как­ви услов­нос­ти, кои­то хора­та спаз­ват при запоз­на­ва­не­то си с ново­по­я­вил се в живо­та им човек. Без мно­го да  мис­ли, му посве­ти раз­каз. Вдъх­но­ве­но изля мис­ли­те си на лис­та с целия въз­торг , кой­то не й лип­с­ва­ше, а на него как­то се раз­бра, му дой­де  в пове­че. Това го обър­ка и скан­да­ли­зи­ра.  „Ти си като листопад..”беше  й казал, „лис­ти­те засти­лат земя­та неза­ви­си­мо иска­ме или не”.. Тя не се раз­сър­ди. Няма­ше нуж­да някой да тъл­ку­ва думи­те му. Зна­е­ше  че това не е оби­да , а отбра­на.  Беше изгу­бил илю­зи­и­те си, кога­то се срещ­на­ха. Все още някак­ва мал­ка , едва запа­зе­на надеж­ди­ца същес­т­ву­ва­ше някъ­де из него, но той не й раз­ре­ша­ва­ше да се наме­си в него­вия свят. Сега, с нея се чув­с­т­ва­ше заст­ра­шен. Стра­ху­ва­ше се  мъж­ду­ка­що­то пла­мъ­че да не надиг­не гла­ви­ца ,  да го опа­ри пак и то да се ока­же поред­на­та илю­зия.

Не съжа­ля­ва­ше  за раз­ка­за , кой­то му посве­ти. Тол­ко­ва се рад­ва­ше , че се появи в живо­та й, тол­ко­ва беше граб­на­та от него, от излъч­ва­не­то му, от всич­ко оно­ва, кое­то беше ТОЙ. Изля го с мно­го обич и вдъх­но­ве­ние на лис­та. Всич­ки пре­ли­ва­щи чув­с­т­ва от душа­та си поло­жи вър­ху белия лист, като пред олтар.  Той беше разярен, че  бър­ка в душа­та му нека­не­на. Боре­ше се с тази идея твър­де неус­пеш­но и неу­бе­ди­тел­но, въп­ре­ки уси­ли­е­то да оста­не строг и недо­кос­нат.

Обър­на поглед да види дали не му лип­с­ва нещо. Всич­ко беше  в ред.  Сто­е­ше си на маса­та. Загле­дал  се явно и той като нея през про­зо­ре­ца, беше потъ­нал  в спо­ме­ни.

Ста­на поле­ка от сто­ла, измъч­ва­на от стар­чес­ка бол­ка  в ста­ви­те и тръг­на към него. Вре­ме­то изми­на­ло от оня ден , кога­то ГО  срещ­на  не бе нама­ли­ло любов­та й. „Идвам при теб, още мал­ко остана…”мислеше тя и поле­ка прибли­жи маса­та, взе рам­ка­та и я избър­са неж­но като лас­ка, с края на шала  си.

От сним­ка­та МУ я гле­да­ха стро­ги­те , тъм­ни очи , сякаш каз­ва­ха по него­вия  си начин :”Не  потъ­вай жено в сан­ти­мен­ти!”. Тя оба­че зна­е­ше как­во крие зад тези думи …

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.