Тайната на дядо

Моята Малка Тайна


 

Тайната на дядо

 

Дет­с­тво­то – оня къс небе, кой­то те отле­пя от земя­та, раз­каз­ва ти све­та на кри­ле­те и пак те връ­ща на твър­до, за да зна­еш кой си, откъ­де идеш и къде отиваш.

Така дядо Дими­тър и баба Марий­ка раз­би­ра­ха све­та и го дава­ха на нас, вну­ци­те, за да опа­зим наши­те кло­ни от Дър­во­то на живо­та. Дър­во­то, чии­то коре­ни лазят от Ени мах­ле край Лозен­г­рад през бежан­с­ки­те дядо­ви дра­ма­тич­ни пъте­ки до Бур­гас­ко­то село (вече град) Бъл­га­ро­во. Баба – вина­ги с плит­ки от бяла, ряд­ка коси­ца, дядо – набит мъж, чие­то най-ярко впе­чат­ле­ние съз­да­ва­ха смеш­ни­те рун­та­ви веж­ди, щрък­на­ли по всич­ки посо­ки на све­та. Стру­ва­ха ми се пъти­ща за нався­къ­де и чес­то, заспи­вай­ки, тръг­вах по тях и ски­тах къде ли не.

‒ Чедо, ела да ти нама­жа люте­ни­ца! – вик­ва­ше ни баба с бра­тов­че­ди­те и след миг поряз­ни­ца­та с уха­нен вкус и дебел слой най-непов­то­ри­ма пипе­ре­но-дома­те­но-пат­ла­джа­не­на сла­до­рия укра­ся­ва­ше дет­с­ки­те ми приклю­че­ния.

‒ Чедо, иди за хляб! Ей ти коже­ни­те чан­ти! – мех­ле­мо­ви­те гла­со­ве на баба и дядо кък­ре­ха в сър­це­то ми. Аз уми­рах от щас­тие да чакам хля­ба да изле­зе от фур­на­та с дъл­га­та опаш­ка от хора, коя­то, кой знае защо, свър­ш­ва­ше бър­зо, да слу­шам гла­со­ве­те на селя­ни­те с бръч­ки по чела­та и с кал под нок­ти­те. А мири­сът на хля­ба, като на слън­це печен, замъг­ля­ва­ше съз­на­ни­е­то и запе­чат­ва­ше зави­на­ги в памет­та ми пътя от чер­на­та фур­на до небе­са­та на белия дядов двор. Нищо, че поло­ви­на­та хляб си беше оти­шъл или го дона­сях раз­съб­ле­чен – без кора.

‒ Чедо… Как­во напра­вих­ме! Как тъй те уда­ри тоя мотор… – вай­ка­ха се в бол­нич­на­та стая баба и дядо над резул­та­та от вирог­ла­ва­та ми при­ро­да. Слу­шах ги и не ме беше страх нито от гип­си­ра­ния крак, нито от мозъч­но­то сът­ре­се­ние, кое­то, док­то­рът каза, се полу­чи­ло, нито от кон­ци­те на чере­па ми. Дядо допъл­ни:

‒ Чедо, доне­сох ти нова нощ­нич­ка и тази чаш­ка.

Не забра­вям нико­га тези сак­рал­ни пред­ме­ти, памет­та ми ги иска и тър­си и до днес като спа­се­ние от беда.

В реха­во­то крех­ко непок­ла­ти­мо щас­тие се лутат още мно­го миго­ве, започ­ва­щи с „Чедо”.

‒ Чедо, ей ти бунел­ка, сви­ла съм гуш­ки – така баба и дядо нари­ча­ха вили­ца­та и сар­ми­те с лозо­ви лис­та.

‒ Чедо, спин­кай, спин­кай… Ей тука гле­дай ковьор­че­то! – И аз потъ­вах в езер­це­то с пате­та, воде­ни­ца и пла­ни­ни.

‒ Чедо, съм­на, отива­ме на лозя­та да връз­ва­ме, обли­чай се, че ще пома­гаш, и има кат­ми. – И баба сгъ­ва­ше вина­ги на три оде­я­ла­та и чар­ша­фи­те, при­леж­но приглаж­дай­ки ги в един­с­т­ве­ния гар­де­роб с две кри­ла, забраж­да­ше се и тръг­вах­ме с ками­о­на към дру­гия ни дом – поле­то.

… Баба тихо си угас­на, нака­чу­ле­на по гър­ба с вен­ду­зи. Све­ти­ца крот­ка, тру­до­лю­би­ва и мила. Лета­та вече няма­ха вку­са на въл­шеб­с­тво. Дядо, пас­ти­рът на ято­то вну­че­та, сян­ка­та на усил­ния пек, огни­ще­то на мра­зо­ви­ти­те дни, само­ту­ва­ше. Пожи­вя при леля в голе­мия град, но очи­те му при крат­ки­те сре­щи бяха пъл­ни със съл­зи.

‒ Ще си ида на село, чедо, Не мога в гра­да, деца! Ще гле­дам дома­ти­те, смо­ки­ня­та, някое пилен­це… ‒ про­мъл­вя­ше дядо, а рун­та­ви­те веж­ди над очи­те му вече не ми изглеж­да­ха така смеш­ни и на всич­ки посо­ки.

В по-мал­кия град, къде­то учех вече в про­гим­на­зия, дядо ни навес­тя­ва­ше.

‒ Добър ден, чедо! – отва­рях­ме със сес­т­ра ми при крат­ко­то звъ­не­не и ни прегръ­ща­ше гла­сът на дядо, мино­рен, бавен, – нося ви дома­ти, смо­ки­ни и яйца, взе­ме­те.

Отва­рях­ме она­зи чер­на коже­на чан­та с лудия мирис на хля­ба от фур­на­та. Отва­рях я като релик­ва, като без­цен­но сък­ро­ви­ще. Сякаш отва­рях Вре­ме­то, а то се сме­е­ше, сме­е­ше, тича­ше, пак се сме­е­ше…

‒ Дядо, как­ви дома­ти! Все такъв майс­тор си си! Кол­ко­то наши­те чети­ри юмру­ка е един домат. И дома­ти­те се тър­кул­ва­ха от къща­та-чан­та като пен­да­ри вър­ху маса­та. В тях беше цели­ят дядо – с роша­ви­те веж­ди и с безум­на­та си любов.

‒ Но, дядо, защо пла­чеш? – недо­у­мя­вах аз мъка­та му, след като е с най-люби­ми­те си същес­т­ва.

‒ А, нищо, чедо, нищо. Хар­но, сега ще изтрия вода­та, сигур от пътя съм се при­по­тил… – скри­ва­ше той въл­не­ни­е­то си.

Така се повта­ря­ше дядо­ви­ят плач месе­ци, доде­то един ден очи­те му с роша­ви­те веж­ди зави­на­ги си прибра­ха усмив­ка­та и съл­зи­те. Тога­ва някак си мои­те рук­на­ха. Замес­ти­ха дядо. Не защо­то няма­ше дома­ти и смо­ки­ни, не защо­то мириз­ли­ва­та хля­бе­на чан­та не се мяр­ка­ше под звъ­не­ца. Бях оси­ро­тя­ла с един дядо, с цяла епо­ха, с цял един свят в живо­та ми.

Но все още не раз­би­рах защо пла­че­ше дядо. Навяр­но пазе­ше някак­ва тай­на, коя­то иска­ше, но не успя да каже…

Вре­ме­то е без­ком­п­ро­ми­сен учи­тел със сама­та уред­ба на живо­та.

Поле­ка-лека, не е сигур­но, но започ­на да се про­яс­ня­ва защо пла­че­ше дядо. Кога и как раз­брах ли? Кога­то започ­нах да нося пло­до­ве и зелен­чу­ци на мои­те вну­ци. Е, не бяха дядо­ви­те дома­ти, но любов­та в дава­не­то беше него­ва­та – огром­на, без­па­мет­на, все­оп­ро­ща­ва­ща.

‒ Бла­го­да­рим ти, бабо! Чудес­ни пло­до­ве ни носиш и зелен­чу­ци! Какъв аро­мат! На домаш­на гра­ди­на. Бла­го­да­рим ти! А, тук имаш кап­чи­ци под очи­те, да не би да пла­чеш?…

И защо ли ми рук­на­ха живе­ни вече, позна­ти думи:

‒ Не, не, при­по­ти­ла съм се от пътя нещо, сега ще ги попия, чедо…

В мен гово­ре­ше дядо. Най-после ми каза тай­на­та си! Без­г­лас­но. Без­те­лес­но. Неиз­беж­на тай­на. Тя не се обяс­ня­ва, не се раз­кри­ва, не се раз­каз­ва, не я кра­деш като при бая­не, няма за нея думи. Тряб­ва да я живе­еш! Сега аз съм паза­чът на тай­на­та. Дано я пре­дам непо­кът­на­та. Дано не скъ­сам крех­ка­та ниш­ка от дет­с­тво­то, по коя­то текат сети­ва­та, човеч­ност­та, кри­ле­те, отго­вор­ност­та… Дали няко­га някое вну­че ще се запи­та:

‒ Защо ли пла­че­ше баба?!…

Вие пита­те ли?

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.