Стоян Чобанов

12891636_1685010741784612_4736701889051074167_o

СТОЯН ЧОБАНОВ – писа­тел, актьор, при­ятел

ВТОРО МЯСТО

раз­дел ПРОЗА

в приклю­чи­лия кон­курс

Любов – маги­чес­ка реал­ност…“

 

ЖЪТВА
Вика­ла тя вся­ка вечер, щом си лег­нат. По-точ­но, вие­ла като въл­чи­ца сре­щу луна­та, как­то каз­ват нашен­ци. Висо­ко и страс­т­но, та се чува­ло чак извън сте­ни­те на къща­та.
— Оо, боже, ооо, божич­ко, ооох, божен­це, ооу!
Илия овча­ри­на – петор­ка­джи­я­та мина­вал от там слу­чай­но една вечер, връ­щай­ки се от кръч­ма­та. Обър­кал пътя чове­кът. Нищо дру­го. Чул вико­ве­те и му ста­на­ло любо­пит­но. Посп­рял се под про­зо­ре­ца, поча­кал, изпу­шил една-две цига­ри, повър­тял се, а вико­ве­те про­дъл­жа­ва­ли. И на след­ва­ща­та сут­рин, раз­би­ра се, раз­ка­зал на селя­ни­те, чий­то живот­ни пасял, за вико­ве­те на мла­да­та жена на бай Сте­фан Дер­та. И на дру­га­та вечер всич­ки до един били там – под про­зо­ре­ца. Като угас­на­ла лам­па­та на вто­рия кат, дали се мина­ли десе­ти­на-пет­най­сет мину­ти и се поч­на­ло едно пъш­ка­не, едно охка­не, рева­не, сте­не­не…
— Как­во я пра­ви бай Сте­фан, бе, та тъй вика?
— Как ли го пре­мя­та и тръш­ка туй мла­до яре – рекъл Илия и изплюл фаса.
Сла­вел се като нада­рен мъж бай Сте­фан, та зна­е­ли за сла­ва­та му. Чети­ри жени бил сме­нил, тази била послед­на­та. Дока­рал я от гра­да с каб­ри­о­ле­та наско­ро, око­ло 30–40 годи­ни по-мла­да от него. Била пъл­на и хуба­ва, чер­ве­на като презря­ла диня, все усмих­на­та и оза­ре­на. И все до него! Под ръка го дър­жи.
Кол­ко­то пове­че вре­ме мина­ва­ло, тол­ко­ва по-сил­ни ста­ва­ли вико­ве­те. Леля Слав­ка – шивач­ка­та каза­ла вед­нъж на мла­да­та жена:
— По-мал­ко викай, чедо, че се чува нада­леч. Пък, нали зна­еш, хора­та сме лоши,… село­то е мал­ко… При­каз­ват… Ще стис­каш зъби. То, вер­но, труд­но, ама… ще си зави­раш гла­ва­та у въз­глав­ка­та! – кака­ни­же­ла ги леля Слав­ка, сякаш личен опит има­ла. Нали била ком­ший­ка на бай Сте­фан като мла­да…
— Не издър­жам вече, как‘ Слав­ке!
— Потрай, потрай… Още мал­ко, мое­то моми­че,… докат‘ свик­неш.
— На тако­ва нещо свик­ва ли се, я? … То да беше…
— Свик­ва се, чедо, свик­ва се. Знай се, че човек свик­ва, а пък жена­та – на всич­ко…
Навеж­да­ла гла­ва­та надо­лу мла­да­та бул­ка и въз­ди­ша­ла теж­ко.
Вся­ка неде­ля ходе­ла на сел­с­ка­та баня. Да се къпе. С какъв сапун се тър­ка­ла, никой не зна­ел, ама като изли­за­ла от там, уха­е­ла на пре­сен сел­с­ки хляб. Сякаш от фур­на изва­ден. Била зачер­ве­на и топ­ла, та още по ги бие­ла по мера­ка нашен­ци. Зима­та пък, като се зачу­ли с оня ти ми чер­вен въл­нен шал, от баня­та чак до Сарая, пара се вди­га­ло от нея.
— Тц, тц, тц… как­ва е таз горе­ща жена, бе!
— Гле­дай, гле­дай… пара изли­за от нея. Па-ра! Ще ни под­па­ли като едно­то нищо!
— Гасе­не му е май­ка­та, брат­ко! С тоз огън шега не бива. Га-се-не…
А тя, усе­щай­ки заби­ти­те в гър­ба й мъж­ки слас­т­ни погле­ди, още по- бав­но пристъп­ва­ла. Едва-едва.. . И с вся­ка срещ­на­та ком­шйка се спи­ра­ла. Да попри­каз­ва. Ей тъй, нароч­но. Да удъл­жи любо­пит­с­тво­то…
Това лято, бай Сте­фан полу­чил едно въз­па­ле­ние, на бъб­ре­ци­те, че го пра­ти­ли на бани. На Хиса­ря. Жет­ве­но вре­ме било. И не щеш ли, в неде­ля­та, като изли­за­ла от баня­та, срещ­на­ла Дин­ко Зев­зе­ка:
— Добър ден, Кате! Как си?
— От баня­та изли­зам, Дин­ко, че…
— Ъ‑ъъ.. виж­дам…
— …. Сега съм топ­ла и влаж­на. Бър­зам да се при­бе­ра. У дома.
Хм… влаж­на… та… не се ли при­бър­са?…
— Суших се аз, ама нали зна­еш… пус­то в баня­та… заду­ха… Пък и мла­да съм, що да не съм… влаж­на – рек­ла Кате­то. Закач­ли­во се усмих­на­ла и побър­за­ла да се скрие.
„ Айдее… Отиде коня в ряка­та…” – мина­ло през гла­ва­та на Зев­зе­ка. Нещо го зачо­вър­ка­ло. Решил той пак да я издеб­не, да я срещ­не, демек.
Дру­га­та неде­ля, тък­мо се връ­ща­ла през гра­ди­на­та, от там бил пътя, Дин­ко пък, ходел за вода на сел­с­ка­та чеш­ма, та слу­чай­но я срещ­нал. Кусал бил мал­ко и затуй вик­нал отда­леч:
— Как си, Катее?… Мок­ра ли си пак?
— Бивам, бивам… Бър­зам, че на свиж­да­не ще ходя. При Сте­фан.
— Слу­шай – поч­нал Зев­зе­ка напра­во като я добли­жил. – Жът­ва е. Ниви­ца­та е мла­да. Пла­че за сърп. Една нива, не я ли пожъ­неш овре­ме, тя се келе­ми… Ако имаш нуж­да нещо… от помощ… да нами­на дове­чер­ка… — Инак, хубав мъж бил Дин­ко, весел, макар и неп­ро­коп­сал за годи­ни­те си.
— Ааа, таки­ва рабо­ти… аз вкъ­щи не пра­вя – отвър­на­ла сму­те­но мла­да­та жена. – Ама щом искаш…, ела утре заран, рано, на нива­та. Още пре­ди изгрев. Да пова­лим кръст­ци­те навре­ме. Ще те чакам под Голя­ма­та кру­ша.
Сън не спал цяла нощ Дин­ко. На сут­рин­та, рано-рано, пре­ва­рил той в къра. Едва белез­ни­ка­ва мъг­ла се нади­га­ла над ниви­те още. Мири­ше­ло на вла­га и жито. Стег­нат и тре­пе­рещ, вър­вял към­то дър­во­то. Ама нищо не се мяр­ка­ло. И тък­мо си мис­лел, че може да му е скро­е­на шап­ка­та, Катя изник­на­ла изпод сян­ка­та на кру­ша­та. С бяла плът и бели ръка­ви. Коса­та й све­те­ла в зла­то, досущ — житен клас. А гър­ди­те й, сякаш някоя сто­пан­ка забра­ви­ла в нощ­т­ви­те тес­то­то, и то, превта­са­ло, изли­за­ло от тях. Така се показ­ва­ли те – голе­ми, кръг­ли и бели.
— А сега да те видим, жът­ва­рю, наемаш ли се да жънеш? Нато­чи ли сър­па? — под­раз­ни­ла го жена­та и захвър­ли­ла наст­ра­на риза­та.
Наоко­ло ниви­те, нави­ри­ли стръ­ко­ве, чака­ли жът­ва. Всич­ко замлък­на­ло. Мъг­ла­та ги покри­ла, като я пова­лил той на земя­та, да ги пази от хор­с­ки­те очи. Само пти­ци­те бес­не­е­ли отго­ре. Сега тя вика­ла на воля, кол­ко­то й глас дър­жи. Вика­ла, кре­щя­ла, сме­е­ла се… Тога­ва Дин­ко уга­дил, че тези вико­ве били дру­ги… По-истин­с­ки.
Таман свър­ши­ли и мъг­ла­та се вдиг­на­ла. Спле­ла си тя коса­та като житен сноп, запрет­на­ла ръка­ви и два­ма­та навлез­ли в истин­с­ка­та нива.
„ Хърт – хърт-хърт „ –се чува­ло само със­ка­не­то на сър­по­ве­те. Кит­ка й пода­рил Дин­ко — от мак, лаван­ду­ла и синап — та още по-кра­си­ва изглеж­да­ла тя. Свър­ши­ли до вечер­та и прибра­ли зър­но­то. Под наве­са. Там още на някол­ко пъти Зев­зе­ка я овър­шал. Тога­ва тя му раз­ка­за­ла исто­ри­я­та си. Ама нали и въз­ду­ха има уши, та леля Слав­ка смет­на­ла, че това е ней­на рабо­та и тъй научи­ло цяло­то село.
На паза­ра в гра­да я срещ­нал бай Сте­фан. Рабо­те­ла слу­гин­че в една бира­рия. Чор­ба­джи­я­та хем я пол­з­вал някой път, хем я биел, хем не й пла­щал. Харе­сал я Сте­фан. И нали милоз­лив бил, като все­ки селя­нин, и щом видял съл­зи­те в очи­те й, я зараз­пит­вал как­ва е рабо­та­та.
— Виж как­во мой­то моми­че сега… как се каз­ваш ти?
— Катя.
— Кате, слу­шай сега. Аз мис­ля да те отър­ва от тоз мис­ки­нин. Идваш и зажи­вя­ваш при мен, у нас. Аз съм сам. Нямам никой. Ни род­ни­ни, ни близ­ки. Хем ще ме наглеж­даш, хем ще има с кого бла­га дума да си кажа. Всич­ко ще ти при­пи­ша – и къща­та, и дво­ра, и ниви­те. И пари­те ще ти дам, дето съм ги скъ­тал за чер­ни дни. Като цари­ца ще те гле­дам, хуба­во да зна­еш. Само едно искам от тебе…
— Кажи, бай Сте­фа­не…
— Сте­фа­не!
— Дааа…. Сте­фа­не!
— Вечер като си лег­нем, щом уга­сим лам­ба­та, искам да викаш. Ама тъй, сякаш мно­го хуба­во ти ста­ва. Тъй да викаш, че да мис­лят, че два­ма­та пра­вим туй-онуй. Раз­бра ли? Дру­го не ща от тебе. Ста­ра сла­ва имам, мой­то моми­че. Не ща да я изтър­ва.
И дока­то допи­вал бира­та си, тя му дала отго­вор, че е съг­лас­на и той я довел в село.
Ско­ро се вър­нал бай Сте­фан от курор­та позакре­пен. Още по-радос­тен ста­нал като видял, че нива­та е ожъ­на­та и жито­то е прибра­но под наве­са. Мина­ло извес­т­но вре­ме и тя му рек­ла:
— Стеф­чо, ако искаш, недей се кача при мен. Леж си в ста­я­та, да не те натис­кам. Стар човек си, пък и болен… аз сама ще си викам. Да не се ума­ряш. Да оздра­ве­еш. Зарад тебе го пра­вя. Искам пра­вил­но да ме раз­бе­реш…
— Доб­ре, Кате, как­во­то кажеш, мой­то моми­че…
Тя оста­на­ла в къща­та, а той –долу в ода­я­та, до нея. Вико­ве­те нощем ста­ва­ли все по- сил­ни и по-радос­т­ни. Бай Сте­фан бил дово­лен, че все­ки ден хора­та като го виде­ли, се усмих­ва­ли зага­дъч­но. Мис­лел за сла­ва­та си ста­ри­ят човек. А Катя раз­цъф­ва­ла от ден на ден…
Дин­ко вли­зал вся­ка вечер през про­зо­ре­ца и оста­вал до съм­на­ло. Цяла нощ те се любели,а тя тъй вика­ла и сте­не­ла, че гла­сът й про­би­вал сте­ни­те на къща­та и сякаш го чува­ли всич­ки мъже в окол­ност­та.

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.