Клуб на дейците на културата „Нов Живец“ – Атина
Литературен конкурс на тема
Светулки в шепите на времето
Класиране в раздел поезия
Наградени творби раздел ПОЕЗИЯ:
1 място: стихотворение СВЕТУЛКИ В ШЕПИТЕ на Христина Благоева Делчева-Мачикян, от Кърджали
2 място: стихотворение СЛЕД ГОДИНИ на Людмил Лефтеров Симеонов, от Свищов
3 място: стихотворение ПЛАМЪЧЕ на Петя Бориславова Бойчева, от София
Номинации:
Равносметка Йорданка Делчева Неколова, Димитровград
Една душа – добра и грешна Детелина Иванова Стефанова, Ямбол
Жажда Ивелина Димчева Цветкова, София
*** “Небе съм днес” Милка Маринова Николова, Търговище
*** “Когато ти си тръгна” Маргарита Русева, Плевен
*** “Като забравения сервиз” Маргарита Русева, Плевен
На ъгъла на твоята мечта Милка Маринова Николова, Търговище
Тук можете да прочетете класираните творби
Светулки в шепите
Той може от скала да израсте,
под камъка пътека да проправи.
Дъхът му носи белег от небе
по къдравия ръб на морска пяна.
Събужда цветовете и ги вплита
на земното по витите пътеки -
та дойде ли му краят, да политне
от цветен дъжд под облака по-леко.
Да сбъдне пеперудените сънища,
да се разтвори в нежност на кокиче,
да хукне бос по вятърните пътища.
Защото е живот. И може всичко.
Дори да свърне в някой сенчест двор
под дюлево дърво да си подремне,
ще избуи от сламено гнездо.
С безброй светулки в шепите си бели.
След години
Ти не бързаш за никъде вече, а и няма защо -
пътят свърши за теб и назад мълчаливо се връщаш:
прашен скитник, потърсил обратно утеха и дом,
а застанал пред прага на старата грохнала къща.
Само тя те очаква и помни – единствено тя,
но защо се надига във гърлото глухо ридание?
Като черна прокоба се спуска край теб вечерта
и отваря в сърцето ти пак незараснала рана.
Как живота си ти разпиля по далечни стъгди,
а за дума едничка остана душата ти жадна!
Ще запалиш отново огнището, струйка от дим
ще подсети, че вече си тук, но кого ще зарадва?
Пламъче
Когато твоята мъничка длан
на топло в мойта се сгуши,
сякаш влизам в най-светлия храм
и песента на сърцето ти слушам.
Когато целуна с уморените устни
твоето детско невинно лице,
сякаш полъх долита от черешите вкусни
на назряло майско дръвче.
Когато очите ти грейнали пак
търсят погледа майчин,
сякаш стопява най-големия сняг
слънцето жарко и знай, че
в тази топла, мъничка длан,
дето си свила в юмруче,
блещука животът с най-яркия плам,
от който до днес аз се уча.
Равносметка
Неусетно отлитат годините
и изтичат секунди безброй -
И пресява, пресява се в ситото
този пясък, наречен Живот…
Чак накрая ще е равносметката
кой и как, и защо е живял?
И в решетката ситна на времето
колко златни зрънца е събрал…
***
Като забравения сервиз
от сватбата на баба и дядо
си ме затворил
в съзнанието си
да хващам прах
и безразличие
6 лъжици
с които да разбъркам
вината ти
за да не я усещам
6 вили(ци)
с които да не те изгоня
със шествие
6 ножа
знаеш за какво са
и точно 6 десертни лъжици
с които да празнувам
че вече официално
съм сама
Жажда
Аз те чакам с дъжда, който идва внезапно
и шушука до гълъби по перваз остарял,
под небе, спряло ятото, по което отгатвам
всяка есен дошла. Даже вятъра цял.
Аз те чакам, мой стих и в любов медоносна,
дето радостно лепне като миг окрилен.
Аз те чакам понякога, но в сърцето те нося.
В окосена трева си и на моя нов ден.
Ти си в слънце, от слънце и за него се раждаш.
Аз така остарявам постепенно – със теб.
Прекосих всички улици някак в моята жажда
и попивах светулки за съня – бяла степ.
Земетръси люляха дни и в тъга оцеляла…
Ако можех да стъпвам само в твое поле,
щях да бъда светулка, без момент на раздяла,
без да спирам, ще светя, както теб – тук, в сърце.
Ти не тръгвай, когато от брега на морета
аз си тръгвам подобно ято птици към юг.
Ти не тръгвай, мой стих! Аз съм просто детето,
пред което ти пееш, а узрял си в мен звук!
***
Небе съм днес
и днес ми се вали,
обилно, напоително и тъжно,
по жътва жънах своите тъги,
във снопи ги завързвах…
Песен звънка
разказваше, редеше тишина,
застилаше земята с мойте чувства
и разораваше останалата ми душа,
да бликнат ручеи,
реките да възкръснат.
Вали ми се,
самотно, без сълзи,
по обичта ти – толкова бездънна,
не ме спасявай в своите дъги,
обичай ме, следжътвено,
в ръцете ти разсъмнала.
***
Когато ти си тръгна
сърцето ми засвири джаз,
часовникът започна да тиктака наобратно,
пулсът да рисува минало,
а въздишките превърнаха се във минор.
Като Чарли Паркър гоня се със нотите
и бягам надалеч
от времето
и от самата себе си.
За да се създам,
без Господ,
да не откъсвам ябълки и да не греша,
да не ти отнемам и едно ребро.
Часовникът тиктата,
отмерва времето
до втория потоп,
за да започне Сътворение отново…
Една душа – добра и грешна
Къшей хляб и чаша мляко,
така започваше денят;
в години сто и сякаш ято-
минути със криле летят…
Със немощни ръце разгръща
албумът стар и пожълтял;
отново вижда свойта къща
и детството; един квартал,
…където спомените мили,
целуват слънчево момче;
сега е стар, почти без сили,
далеч от всички светове…
Отдавна вече няма радост
във много тъжните очи…
А беше! В бурната си младост,
той беше планина с мечти!
Внезапно и албумът свърши;
мигът безследно отлетя!
В душата нещо се прекърши-
животът сякаш избеля!
А утрешният ден посрещна
самотно къшейче от хляб!
Една душа- добра и грешна-
напусна вече този свят!
На ъгъла на твоята мечта
И пак съм тук,
на ъгъла на твоята мечта,
на пъстрото в очите ти
тая надежда,
във стъпките ти
вграждам тишина,
в ръцете ти
разпервам топла нежност.
Дъхът ти
свивам на кълбо,
задавам ритъм
на сърцето ти,
и знам
за счупеното ти крило,
което ще зарастне
през сърцето ми.
И буден
някъде градът,
забързан ще ни срещне
неуместно,
ще бъда
случената ти мечта
и още много неизвестни.
