Класиране в раздел проза — възраст до 18 г


Клуб на дей­ци­те на кул­ту­ра­та „Нов Живец“ – Атина

Лите­ра­ту­рен кон­курс на тема

Све­тул­ки в шепи­те на времето

 

Светулки в шепите на времето

 

Класиране в раздел проза — възраст до 18 г

 

Награ­де­ни твор­би раз­дел ПРОЗА – МЛАДИ ТВОРЦИ:

 

1 мяс­то: раз­каз ЛУННА ОДИСЕЯ на Божа­на Тоне­ва Слав­ко­ва, 16 г., от Бургас

2 мяс­то: раз­каз СВЕТЛИНА на Вик­то­рия Пла­ме­но­ва Недял­ко­ва, 14 г., от гр. Дряново

3 мяс­то: раз­каз СЪБРАНИЕТО НА ПЛАНЕТИТЕ на Касан­д­ра Пла­ме­но­ва Недял­ко­ва, 14 г., от гр. Дряново

 

Номи­на­ции:

Коп­неж  Вик­то­рия Пла­ме­но­ва Недял­ко­ва, 14 г. гр. Дряново

Май­чи­це свя­та  Петя Добро­ми­ро­ва Димит­ро­ва, 10 г. Русе

У дома  Мом­чил Ивай­лов Дра­га­нов, 17г., София

На дъно­то на Оке­а­на  Касан­д­ра Пла­ме­но­ва Недял­ко­ва, 14 г. Дряново

Едно море – една меч­та Касан­д­ра Пла­ме­но­ва Недял­ко­ва, 14 г. Дряново

 

 


 

Тук може­те да про­че­те­те номи­ни­ра­ни­те творби

 

 

Лун­на одисея

Свет­ли­на

Съби­ра­не­то на планетите

Май­чи­це свята

На дъно­то на океана

У дома

Копнеж

Едно море – една мечта

 

*

 

Лунна одисея

 

На път за Луна­та. Пак. Как­ва доса­да. Сигур­но деди­те му са при­ема­ли рабо­та­та с огром­но въл­не­ние, като екзо­тич­на, нео­би­чай­на, ува­жа­ва­на и пер­с­пек­тив­на кари­е­ра. Но на него му беше оста­на­ла само тъпа без­чув­с­т­ве­ност, сме­ня­на поня­ко­га от омра­за и отчаяние.
Той беше един от мал­ко­то оста­на­ли. Всич­ки лека-поле­ка се мес­те­ха пър­во на Марс, после по-ната­тък. Хва­ле­ха се, че след нез­на­чи­тел­ни 100 годи­ни ще стиг­нат дру­га Галак­ти­ка. Само бед­ни­те бяха оста­на­ли на Земя­та. Е, той не беше най-зле, поне има­ше рабо­та, нищо, че я мра­зе­ше. Да, той не осъз­на­ва­ше, че хора­та, кои­то се вър­га­лят сред бок­лу­ци­те по зем­ни­те ули­ци, са по-зле от него. Пър­во ги смя­та­ше за по-сво­бод­ни и вто­ро – дори не ги забе­ляз­ва­ше, от навик.
Земя­та бе пре­тър­пя­ла страш­ни раз­ру­хи. Само 1/5 от площ­та беше оста­на­ла оби­та­ва­на пора­ди Вели­ко­то навод­не­ние, ужас­ни­те пожа­ри, замър­ся­ва­не­то, болес­ти­те. При­ро­да­та и чове­кът порав­но си бяха винов­ни за това. Баби­те и дядов­ци­те му са били предуп­ре­де­ни, но човеш­ка­та сила на пре­неб­рег­ва­не и инс­тин­к­тът за оста­ва­не и про­дъл­жа­ва­не – раз­рас­т­ва­не, се ока­за­ли по-сил­ни от бла­го­ра­зу­ми­е­то. Така потър­си­ли пър­во убе­жи­ще на Луна­та. Но тя се ока­за­ла пре­ка­ле­но дива и невъз­мож­на за засел­ва­не. Зато­ва я про­дъл­ба­ли. Сега Луна­та е основ­на­та мина на Земя­та, на род­на­та пла­не­та оста­на­ли­те ресур­си били нищож­но мал­ко. Не че лун­ни­ят камък е осо­бе­но качес­т­вен, пак е нещо.
Сега той е един от миньо­ри­те. Про­дъл­жа­вай­ки семей­на­та традиция.

Ето – стиг­на­ха. После­ден тря­сък на кос­мо­бу­са и всич­ки работ­ни­ци затът­рят кра­ка навън. Не се блъс­кат. Той изли­за последен.
Как­ва пус­то­та. Само тук-там дуп­ки и кра­те­ри. Нераз­ли­чи­мо кое е лун­но, кое човешко.
Той взи­ма кир­ка­та си и хва­ща ансан­сьо­ра към дуп­ка №267. Стои на откри­та­та плат­фор­ма , спус­ка­ща се към тъм­но­то, и гле­да, невиж­дай­ки, бели­те скали.
— Здрас­ти, Пит!
— Здрасти!
— Как са жена­та и децата?
— Нямам, знаеш.
— А, да… Ами как е хавата?
— Как да е? Като при теб. Копая и толкоз.
— Пит, въз­хи­ща­вам ти се, да зна­еш. Само за това същес­т­ву­ваш, нямаш и не искаш пове­че, не вяр­ваш в бъде­ще­то, в нищо не вяр­ваш. Въз­хи­ща­вам ти се. Как успяваш?
— Не се будал­кай с мен, Джо.
— Не бе, съв­сем сериозно.
— Хаха. Доб­ре, айде на работа.

Бял камък. Бял камък. Бял камък. Бал камък. Какъв ли е? Бял камък. Бял камък. Бял камък, бял камък, бял камък, бял камък, бял камък, бял камък, бял камък, бял камък…

Нощ. Ето го – спи на седал­ка­та. Изглеж­да най-сами­ят човек на света.
— 2 и 50.
— ?
— Билет­че­то. Тряб­ва да пла­ти­те. 2 и 50.
Рови из джо­бо­ве­те си. Само прах. Още. Още.
— Съжа­ля­вам, имам само 1 и 25.
— Утре ще пъту­ва­те пак, нали? Доне­се­те ми ги тога­ва. Аз утре пак ще съм тук.
Тя взи­ма пари­те от праш­на­та му шепа и ги заме­ня с хартийка.

На сли­за­не нещо лъс­ка­во привли­ча вни­ма­ни­е­то му. Доб­ре че ходи с наве­де­на гла­ва – ина­че няма­ше да го види. Едно дете — мър­ля­во и сиво-изтър­ка­но, като всич­ко оста­на­ло. Но в мал­ки­те мръс­ни ръчич­ки, при­ле­пен до лице­то – сре­бъ­рен бино­къл. Насо­чен към Луна­та. Усмив­ка на мал­ко­то личи­це. Мал­ки бели зъб­ки, но има и мал­ка чер­на дуп­ка меж­ду зъби­те – пад­на­ло е зъбче.

Пит стои като зако­ван. Не иска да помръд­не. Не иска да диша, да не избя­га дете­то, да не се изплъз­не денят. Просто гле­да мом­чен­це­то. Иска да бъде него.
Чер­на мъг­ла обви­ва всич­ко, поглъ­щай­ки мъжът и оста­вяй­ки само дете­то. От мъг­ла­та изплу­ва спо­мен – за ску­та на дядо му и него­вия бинокъл.
Среб­ро­то блес­ти напра­во маги­чес­ки. Ако беше вра­на, щеше да го вземе.
— Ей, чич­ко. Как­во ме гле­даш? Мно­го як гаще­ри­зон, меж­ду дру­го­то. Миньор ли си? Там? – сочи луна­та с къса­та си ръчич­ка. – Как изглеж­дат звез­ди­те оттам?
— Ъ… Същите?
— Лъжеш.
— Е, ти не знаеш.
— А ти как­во знаеш?
— …
— Зна­ех си, нищо. Не, чич­ко, не се обиж­дай. Мно­го нещас­тен ми изглеж­даш…  Искаш да поглед­неш с бино­къ­ла, нали? Ето – раз­мах­ва го пред лице­то на Пит. Среб­ро­то хва­ща жъл­та­та свет­ли­на на улич­на­та лам­па, играе си с нея, как­то пепе­ру­да с въз­ду­ха, огря­ва праш­но­то лице с отбля­съ­ци. Тре­пе­ре­ща­та праш­на ръка взи­ма бино­къ­ла от мал­ка­та ръчичка.

Ето я Луната.
Ето я Луната.
Усмих­ва се.
Ето я дуп­ка №267 – просто мал­ко по-чер­на дуп­ка в усмив­ка­та на луна­та – счу­пен зъб.
Ето го и него в нея. Той още е там. Ето го. Нами­ра се.
Той е чове­кът от тъм­на­та стра­на на луната.

Към нача­ло­то на страницата

 

Светлина

 

Учеб­на­та годи­на бе започ­на­ла, нами­ра­ме се в час по мате­ма­ти­ка. Вле­зе учи­тел­ка­та ни с нова­та уче­нич­ка. Моми­че­то беше обле­че­но с тъм­ни дре­хи, сред­но на ръст, с къса чер­на коса. Гос­по­жа­та я пред­ста­ви на кла­са с име­то Свет­ли­на, но пове­че и под­хож­да­ше име­то Мрак. Сед­на на чина зад мен. Нищо осо­бе­но няма­ше да се слу­чи меж­ду нас до след­ва­щия час — по химия, гос­по­жа­та ни даде да пра­вим про­ект. Аз тряб­ва­ше да рабо­тя съв­мес­т­но с ново­то моми­че. Тя пред­ло­жи да се видим в събо­та сут­рин­та, пре­ди слън­це­то да изгрее, да се срещ­нем в пар­ка. Не раз­брах, защо пре­ди изгре­ва и защо тол­ко­ва рано, но се съгласих.

Сут­рин­та тя ме чака­ше там, в пар­ка, облег­на­та на едно дър­во, взи­ра­ща се в изгре­ва. Прибли­жих се към нея и и пода­дох ръка, за да се запоз­на­ем офи­ци­ал­но. Казах и име­то си – „Конърд“. Тя се взи­ра­ше вни­ма­тел­но в изгря­ва­що­то слън­це, но сякаш ме чу и про­мъл­ви сво­е­то име мимо­хо­дом. Реших, че можем да про­пус­нем част­та с опоз­на­ва­не­то и да пре­ми­нем към по-важ­на­та част в слу­чая-нашия про­ект. Един­с­т­ве­но­то нещо, кое­то ни свър­з­ва­ше за сега. Спо­де­лих иде­и­те за про­ек­та ни „Опаз­ва­не­то на окол­на­та сре­да“, но тя сякаш не чу нито дума от това, кое­то казах, просто гле­да­ше изгре­ва. Тихо му се въз­хи­ща­ва­ше, мъл­ве­ше кол­ко е кра­сив и стра­да­ше, че сякаш е забра­ви­ла как изглеж­да. След като приклю­чи с недо­у­мя­ва­но­то от мен въз­хи­ще­ние, аз  помис­лих, че ще обме­ни иде­и­те си за про­ек­та, но не ста­на така. Тя започ­на да ми раз­каз­ва за неда­леч­но­то бъде­ще, изпъл­не­но с мрак и алч­ност, враж­да меж­ду хора­та и при­ро­да­та. За изби­ва­не­то на живот­ни­те, замър­ся­ва­не на въз­ду­ха, вода­та, уни­що­жа­ва­не на рекол­ти. Всич­ко било по вина на хора­та. Тях­на­та алч­ност ги засле­пи­ла. Иска­ли да бъдат бога­ти, да имат най-модер­на­та кола, най-голя­ма­та-къща. За смет­ка на при­ро­да­та и на ней­ни­те ресур­си. Отси­ча­ли дър­ве­та, изми­ра­ли пче­ли. Накрая хора­та оста­на­ли без вода, хра­на, без чист въз­дух. И така хора­та изко­па­ли соб­с­тве­ни­те си гро­бо­ве, уни­що­жи­ли всич­ко, кое­то ги дър­жа­ло живо. Тога­ва пари­те вече няма­ли стой­ност. Земя­та заги­на­ла, заед­но със сво­е­то насе­ле­ние. След като моя­та пар­т­ньор­ка по про­ект раз­ка­за исто­ри­я­та  си, ми се усмих­на, а след това ста­на и си тръг­на. Раз­ка­зът и така ме обър­ка и помра­чи, че не можах да и кажа нищо дру­го освен, че утре пак ще я чакам тук.

На след­ва­щия ден отидох рано в пар­ка. Свет­ли­на сто­е­ше на също­то мяс­то до дър­во­то, гле­да­ща изгре­ва. Сед­нах до нея готов да изпъл­ним зада­ча­та си про­ек­та. Носех дори тет­рад­ка и хими­кал, за да запис­вам. Но тя явно не беше гото­ва още да започ­нем  с рабо­та­та си, защо­то отно­во започ­на да раз­каз­ва за неща­та, кои­то живо я въл­ну­ва­ха и ги смя­та­ше за мно­го по-важ­ни от про­ект по химия, дори жиз­не­но­важ­ни. Отно­во ста­ва­ше въп­рос за враж­да­та меж­ду хора­та и при­ро­да­та. Как хора­та зло­у­пот­ре­бя­ва­ли със земя­та и ней­ни­те богат­с­тва. Копа­е­ли в мини­те за при­род­ни изко­па­е­ми — зла­то, мед­ни и желез­ни руди, въг­ли­ща и др. Спо­ред раз­ка­за на Свет­ли­на земя­та реши­ла да си отмъс­ти на хора­та. Зали­ва­ла гра­до­ве с въл­ни­те на море­та­та и оке­а­ни­те си, земет­ре­се­ни­я­та и уни­що­жа­ва­ли цели дър­жа­ви, гръ­мо­те­ви­ци и свет­ка­ви­ци, поко­ся­ва­ли ули­ци­те, про­лив­ни дъж­до­ве се изли­ва­ли в гра­до­ве­те — бло­ко­ве­те и къщи­те били зале­ти, и ….хора­та  уми­ра­ли под руи­ни­те на домо­ве­те си, уда­вя­ли се. За всич­ки кра­ят бил фата­лен. Моя­та раз­каз­вач­ка отно­во ми се усмих­на все едно не ми раз­каз­ва­ше  смра­зя­ва­ща исто­рия. Тя ста­на и си тръг­на. Бях спо­ко­ен един­с­т­ве­но, че про­ек­та ни има на раз­по­ло­же­ние две седмици.

В Поне­дел­ник всич­ки отно­во се вър­нах­ме на учи­ли­ще. Със Свет­ли­на не бях­ме ста­на­ли кой знае как­ви при­яте­ли. Кимах­ме си само, за позд­рав,  но и тя явно не иска­ше да съз­да­ва при­ятел­с­т­ва. Гово­ре­ше си най-вече с по-мал­ки­те. Вся­ко меж­ду­ча­сие я заси­чах да им обяс­ня­ва кол­ко е важ­но да опаз­ва­ме окол­на­та сре­да, да си изхвър­ля­ме бок­лу­ка в кош­че­то, да пазим чис­то­та. Раз­каз­ва­ше им да не чупят дър­ве­та­та и да не късат цве­тя­та, защо­то те усе­ща­ли всич­ко, дори и бол­ка­та. Чудех се, защо не вла­га­ше такъв енту­си­а­зъм и в про­ек­та ни по химия, какъв­то вла­га­ше в бор­ба­та си за опаз­ва­не на окол­на­та среда.

Дой­де денят, в кой­то отно­во щях­ме да се чака­ме в пар­ка със Свет­ли­на. Кога­то стиг­нах тя вече беше сед­на­ла и гле­да­ше изгре­ва на новия ден. Сед­нах при нея и замъл­чах, не зна­ех дали и днес ще има исто­рия. На лице­то и се опи­са усмив­ка, но после тя изчез­на и Свет­ли­на започ­на да гово­ри. За неда­леч­но бъде­ще, къде­то нався­къ­де било тъм­но и изпъл­не­но с мрак. Свет­ли­на от слън­це никъ­де няма­ло, само от някое фенер­че пробляс­ва­ли мал­ки иск­ри­ци в мра­ка. Слън­це­то изгу­би­ло сво­я­та сила и изчез­на­ло, свет­ли­на­та също напус­на­ла Земя­та и всич­ко потъ­на­ло в мрак. Кога­то уче­ни­те раз­бра­ли, че няма да могат да въз­ста­но­вят естес­т­ве­на­та свет­ли­на, про­из­ти­ча­ща от Слън­це­то, кое­то така и не изгря­ло пове­че, те съз­да­ли маши­на, с коя­то мис­ле­ли, че ще спа­сят  све­та. В момен­та, в кой­то свет­ли­на­та окон­ча­тел­но напус­на­ла Зем­но­то къл­бо, те вече били гото­ви. През маши­на­та пре­ми­на­ва­ли само деца, кои­то са тръг­на­ли на пъте­шес­т­вие с ясна цел, а имен­но да про­ме­нят Все­ле­на­та и хора­та към по-добро, за да могат да вър­нат Слън­це­то на Земята.

Свет­ли­на замъл­ча и спря до там. После отно­во се загле­да в изгре­ва. Попи­тах я къде са отиш­ли деца­та, тя ми отвър­на, че са тук. Сле­ли са се с оста­на­ли­те и сега живе­ят в днеш­но вре­ме, тук на Земя­та. Оста­нах дъл­бо­ко оза­да­чен как се е слу­чи­ло това, но пре­ди да довър­ша тя ме пре­къс­на, види­мо отбяг­вай­ки въп­ро­си­те въз­ник­на­ли в съз­на­ни­е­то ми и каза, че утре ще се срещ­нем отно­во тук, вечер­та, пре­ди зале­за, усмих­на се и си отиде.

Сут­рин­та ста­нах рано, по навик, но и от въл­не­ние. Не бях спи­рал да мис­ля за раз­ка­за и. Той не при­ли­ча­ше на пре­диш­ни­те два, кои­то ми раз­ка­за Свет­ли­на. Кога­то настъ­пи вре­ме за сре­ща­та ни аз отидох до дър­во­то, тя сто­е­ше там, този път взи­ра­ща се в зале­за. Сед­нах до нея и замъл­чах. Готов бях за поред­ния раз­каз, но един­с­т­ве­но­то, кое­то чух бяха думи­те и: „За да про­ме­ним бъде­ще­то тряб­ва да про­ме­ним насто­я­ще­то.“ Очи­те и бяха насъл­зе­ни, в тях се чете­ше страх от неиз­вес­т­но­то, но съб­ра сили, за да ми се усмих­не. След това ста­на и започ­на да се отда­ле­ча­ва, дока­то поч­ти не се изгу­би от погле­да ми. Не зна­ех как­во да пра­вя, изви­ках име­то и два пъти. Мал­ко пре­ди да изчез­не от хори­зон­та, тя се обър­на, поглед­на пър­во към мен, а след това и към зале­за и изчез­на, изгу­би се в дале­чи­на­та, като дъжд от пада­ща звез­да се раз­пръс­на наоко­ло и всич­ко засия, сякаш ста­на по-свет­ло от пре­ди, но нея вече я няма­ше, отиде си дори без да се сбогува.

Аз оста­нах до дър­во­то в мра­ка със свет­ли­ни­те от улич­ни­те лам­пи. На след­ва­щия ден Свет­ли­на не дой­де на учи­ли­ще, нито на последващия.

Е, от тога­ва мина­ха годи­ни, а Свет­ли­на изчез­на така как­то и се появи, без сле­ди. Не съм я виж­дал от тога­ва. Само да зна­ех, че она­зи усмив­ка ще ми е послед­на­та. Аз не я забра­вих, няма и да го напра­вя. Мис­ля чес­то за исто­ри­и­те и, дали са били исти­на, дали бъде­ще­то ще е пълен мрак. Чудех се защо иска­ше да научи мал­ки­те деца как да пазят чис­то­та, а на голе­ми­те не им обръ­ща­ше вни­ма­ние, защо раз­ка­за всич­ки тези исто­рии точ­но на мен. Ако се ока­же­ше исти­на, миси­я­та и е била да про­ме­ни мина­ло­то, за да про­ме­ни бъде­ще­то. И зато­ва е тряб­ва­ло чрез поява­та на Свет­ли­на да про­ме­нят нас и наше­то мис­ле­не. А дали са успе­ли? Може би да, след като днес живе­ем тук и сега и все още се рад­ва­ме на слън­че­ва­та свет­ли­на…, но до кога ли?! Но най-мно­го ми се иска­ше да раз­бе­ра къде е Свет­ли­на, моя­та пар­т­ньор­ка по про­ект. Дали сега не пре­да­ва уро­ци­те си някъ­де дру­га­де и не про­дъл­жа­ва да изпъл­ня­ва миси­я­та си да спа­ся­ва све­та?! Не зная, но ми лип­с­ва. С изгре­ви­те тя посре­ща­ше новия ден, с нов раз­каз и ново здра­вей, а при зале­за я видях само вед­нъж, след това си тръг­на. Свет­ли­на про­ме­ни и мое­то мис­ле­не, от тол­ко­ва мис­ле­не аз реших, да и повяр­вам, да повяр­вам, че тя идва от бъде­ще­то. И със все­ки изми­нал ден се опит­вам да про­го­ня мра­ка, даря­вай­ки свет­ли­на. Опи­тах се да про­дъл­жа миси­я­та на Свет­ли­на, обяс­ня­вах на връс­т­ни­ци­те ми тога­ва, кол­ко е важ­но да пазим окол­на­та сре­да чис­та, раз­ка­зах им исто­ри­и­те на Свет­ли­на. Някои ми се сме­е­ха, дру­ги вяр­ва­ха само в пър­ви­те два разказа.

А про­ек­тът по химия…си оста­на про­ек­ти­ран в съз­на­ни­е­то ми. Тога­ва така и не го напи­сах, раз­въл­ну­ван от далеч по-важ­ни неща, лип­са­та на пар­т­ньор­ка­та ми ме демо­ти­ви­ра, осъз­нах, че е труд­но на рабо­тиш сам и то по пред­ва­ри­тел­но зада­де­на и не тол­ко­ва нале­жа­ща тема, при поло­же­ние, че Земя­та ни вика за помощ и се нуж­дае от нас. Учи­тел­ка­та не ми напи­са оцен­ка, въп­ре­ки че и пре­раз­ка­зах раз­ка­зи­те на Свет­ли­на, но за нея те не бяха осно­ва­ни на фак­ти и дока­за­тел­с­т­ва и при­ли­ча­ха на фен­тъ­зи исто­рии. Но не ми и на писа двой­ка, защо­то вът­реш­но в себе си осъз­на­ва­ше, че в тях има и голя­ма доза  истинност.

Сега аз стоя до наше­то дър­во в пар­ка, не гле­дам зале­за, а изгре­ва-ново­то нача­ло на новия ден.

Къде­то и да е моя­та Свет­ли­на сега се надя­вам, че е щас­т­ли­ва и заед­но с мен гле­да изгря­ва­що­то слън­це на хоризонта.

Към нача­ло­то на страницата

 

Събирането на планетите

Раз­каз

На все­ки десет годи­ни  вед­нъж пла­не­ти­те се съби­рат на кръг­ла маса и реша­ват проб­ле­ми­те си. Тази годи­на пла­не­ти­те от Слън­че­ва­та сис­те­ма се съб­ра­ли отново.
Вся­ка от тях зараз­каз­ва­ла за това как­во се е слу­чи­ло през изми­на­ли­те десет години.
Как­то обик­но­ве­но-нито Марс, нито Юпи­тер се оплак­ва­ли, само Земя­та има­ла проблеми.
Всич­ки пла­не­ти живе­е­ли спо­кой­но и щас­т­ли­во, освен една – Земята.

Послед­ни­те десет годи­ни за Земя­та не били от най-доб­ри­те. Пла­не­та­та изгу­би­ла сво­и­те синьо-зеле­ни нюан­си. Тя изглеж­да­ла тъж­на и уни­ла. Раз­ка­за­ла на сво­и­те бра­тя и сес­т­ри за отно­ше­ни­е­то на хора­та към нея. За това как чове­чес­т­во­то замър­ся­ва­ло води­те и гори­те, как стра­да­ла При­ро­да­та. Реки­те, оке­а­ни­те, поч­ва­та били замър­се­ни, въз­ду­хът също-рас­те­ни­я­та и живот­ни­те не може­ли да дишат и заги­ва­ли. Замър­се­ни­те реки  и  оке­а­ни, поч­ви пред­ве­ща­ва­ли смърт за всич­ко живо. Хора­та не се гри­же­ли за Земя­та, изхвър­ля­ли пре­ка­ле­но мно­го отпа­дъ­ци, изби­ва­ли живот­ни­те, уни­що­жа­ва­ли растенията.

Пла­не­ти­те изслу­ша­ли исто­ри­я­та на сво­я­та сес­т­ра и се въз­му­ти­ли от отно­ше­ни­е­то на хора­та към нея. Земя­та била изто­ще­на и тъж­на. Пове­че­то пла­не­ти пока­за­ли съчув­с­т­вие, но тай­но в себе си били спо­кой­ни и щас­т­ли­ви от фак­та, че на тех­ни­те пла­не­ти няма­ло засел­ни­ци — чове­ци, кои­то да съз­да­ват проблеми.
Вся­ка от пла­не­ти­те полу­чи­ла шанс да помог­не на Земя­та като и даде съвет как да постъ­пи. Пър­ва­та пла­не­та, коя­то реши­ла да даде съвет на Земя­та как да постъ­пи била пла­не­та­та Марс. Съве­тът на Марс бил да изго­рят и уни­що­жат насе­ле­ни­е­то на Земята.
Земя­та отка­за­ла пред­ло­же­ни­е­то, защо­то ако изго­ре­ли и уни­що­же­ли всич­ко-това озна­ча­ва­ло, че няма­ло да има ника­къв живот на пла­не­та­та. Само хора­та може­ли да зася­ват и обла­го­ро­дя­ват без­к­рай­ни­те поля и ниви.
Вто­ра дала пред­ло­же­ние – Вене­ра. Тя пред­ло­жи­ла насе­ле­ни­е­то на Земя­та да се раз­пръс­не  по всич­ки пла­не­ти. Пла­не­ти­те да помог­нат на Земя­та като раз­де­лят отго­вор­нос­ти­те си по равно.
Всич­ки оста­на­ли пла­не­ти се въз­про­ти­ви­ли. Те не иска­ли чове­ци­те да се насе­лят на тех­ни­те пла­не­ти и това, кое­то се слу­чи­ло със Земя­та – да се слу­чи и със тях. И това пред­ло­же­ние било отказано.

Дру­ги­те пла­не­ти също пред­ло­жи­ли сво­и­те идеи, някои пред­ло­жи­ли да пре­мес­тят хора­та на Слън­це­то, но в общи линии – всич­ки зася­га­ли уни­що­же­ни­е­то на хора­та и Земя­та, защо­то пла­не­та­та няма­ло да може да оце­лее без хората.
Тряб­ва­ло да се взе­ме реше­ние за оце­ля­ва­не на хора­та и Земя­та без някой да бъде обре­чен на гибел.
Най-накрая се оба­дил Неп­тун. Той бил изслу­шал всич­ки пред­ло­же­ния и кав­ги на оста­на­ли­те пла­не­ти мъл­ча­ли­во. Само той мъл­чал и не бил пред­ло­жил нищо. Сега надеж­да­та на Земя­та била в него.
Неп­тун пред­ло­жил на пла­не­ти­те – Земя­та да обър­ка хора­та като раз­ва­ли вре­ме­то и обър­ка сезо­ни­те. Напри­мер, през юли да вали сняг, а през ноем­в­ри да пече слънце.
Про­ме­ни­те да нака­рат хора­та да се вра­зу­мят и да си зада­ват въп­ро­си – защо се случ­ва всич­ко това, защо се про­ме­ня вре­ме­то и как да спрат тези про­ме­ни в климата?
Макар и дале­че от Земя­та, Неп­тун зна­ел, че хора­та са инте­ли­ген­т­ни същес­т­ва и ще наме­рят раз­ре­ше­ние на проб­ле­ма, ще се вразумят.
Земя­та послу­ша­ла Неп­тун. Пла­не­ти­те ста­на­ли от кръг­ла­та маса и се раз­де­ли­ли до след­ва­ща­та си сре­ща. Земя­та напра­ви­ла това, кое­то я посъ­вет­вал Нептун.

Десет годи­ни по-къс­но око­ло кръг­ла­та маса отно­во се съб­ра­ли пла­не­ти­те от Слън­че­ва­та сис­те­ма и се наста­ни­ли на сво­и­те мес­та. Дошла и Земя­та. Тя си била вър­на­ла пре­диш­ни­те нюан­си-била щас­т­ли­ва и по-хуба­ва от вся­ко­га. Чув­с­т­ва­ла се къс­мет­лий­ка, че чове­ци­те живе­ят на нея. Този път око­ло кръг­ла­та маса  не се реша­ва­ли проблеми.
Пла­не­ти­те се инте­ре­су­ва­ли как Земя­та се е въз­ста­но­ви­ла и как се е спра­ви­ла с хора­та. Тя раз­ка­за­ла, че кога­то про­ме­ни­ла вре­ме­то и сезо­ни­те-хора­та се обър­ка­ли и се чуде­ли как да решат проб­ле­ма с вре­ме­то. Започ­на­ли да тър­сят реше­ние. Чове­ци­те раз­бра­ли, че са навре­ди­ли мно­го на Земя­та и тряб­ва да поп­ра­вят греш­ки­те си и всич­ко, с кое­то несъз­на­тел­но вре­де­ли на пла­не­та­та. Про­ме­ни­ли отно­ше­ни­е­то си към Земя­та, започ­на­ли да се гри­жат за нея. Отна­ся­ли се към пла­не­та­та си  с вни­ма­ние и любов. Въз­ста­но­ви­ли чис­то­та­та на води­те, реки­те, езе­ра­та, море­та­та, про­чис­ти­ли въз­ду­ха, зале­си­ли нови гори.Така Земя­та въз­вър­на­ла кра­со­та­та си, а хора­та я обгръ­ща­ли с любов и грижа.Планетите чули раз­ка­за на Земя­та и раз­бра­ли, че съве­тът на Неп­тун е помогнал.

Земя­та се изпра­ви­ла, бла­го­да­ри­ла  от сър­це на своя спа­си­тел Неп­тун и си тръг­на­ла, гор­да и със себе си, че реше­ни­е­то и се е ока­за­ло пра­вил­но и проб­ле­мът се е решил, без някой да пострада.

Чове­ци­те също осъз­на­ли, че добро­то раж­да добро и че вър­шей­ки зли­ни няма да постиг­нат нищо дру­го, освен да дове­дат до соб­с­тве­на­та си гибел. Вра­зу­ми­ли се и ста­на­ли с една идея по-доб­ри, един спря­мо друг и към Природата.

Към нача­ло­то на страницата

 

 

Майчице свята

 

В нашия дина­ми­чен свят все за някъ­де бър­за­ме. В мате­ри­ал­ния ни стре­меж към вън­шен бля­сък, вещи, сла­ва, неви­ди­мо, но истин­с­ко щас­тие е да си оби­чан и нужен. Отвъд дел­нич­на­та зали­сия има и важ­ни неща — неви­ди­ми за очи­те, види­ми за сър­це­то. Таки­ва са любов­та, при­ятел­с­т­во­то, въз­мож­ност­та да меч­та­еш, да общу­ваш, да виж­даш кра­со­та­та на при­ро­да­та. Има едно въл­шеб­но мяс­то, къде­то сме­ли­те меч­ти полу­ча­ват под­кре­па и това е семейс­т­во­то. Най-чес­то фея­та въл­шеб­ни­ца е май­ка­та.  На пръв поглед може да е съв­сем обик­но­ве­на, с нищо не отли­ча­ва­ща се сред оста­на­ли­те, но точ­но тя има сила­та да пра­ви чуде­са, да те научи, кои са истин­с­ки важ­ни­те неща и да ти пока­же неви­ди­мо­то отвъд хоризонта.

Мама е свя­та дума. Май­ка е жена­та, коя­то ни е дала живот, рад­ва­ла се е на пър­ви­те ни думич­ки и на пър­ви­те ни крач­ки, бдя­ла е над нас и е има­ла без­б­рой без­сън­ни нощи, кога­то сме били бол­ни или сме има­ли проб­ле­ми. Щас­ти­е­то на деца­та е било по-важ­но от ней­но­то соб­с­тве­но щастие.

Моя­та май­ка е доб­рич­ка, вина­ги гото­ва да помог­не и да ни закри­ля. Тя ни уте­ша­ва, напът­с­тва и ни вдъх­ва надеж­да. Учи ни на раз­лич­ни неща. Гото­ва е да жер­т­ва дори живо­та си зара­ди нас. Тру­ди се неу­мор­но, за да има­ме всич­ко необ­хо­ди­мо. Въз­пи­та­ва ни и е мно­го тър­пе­ли­ва. Насър­ча­ва ни и оку­ра­жа­ва. Учи ни да сме доб­ри и ни дава при­мер за обич. Ста­рае се да напра­ви всич­ко най-добро за нас.

С мама се чув­с­т­вам сигур­на, спо­кой­на и оби­ча­на. Дори кога­то е стро­га след поред­на­та ни лудо­рия и да ни се ска­ра или нака­же, то е с обич и за наше добро. Тол­ко­ва е хуба­во да се сгу­шиш в обя­ти­я­та й, да те целу­не и пога­ли. Вре­ме­то, пре­ка­ра­но заед­но с нея в игри, чете­не на при­каз­ка или пече­не на вкус­ни слад­ки, е безценно.

Мама се отна­ся към нас с неж­ност и добро­та. Тя е наши­ят ангел. Може да й спо­де­ля тай­на и имам дове­рие като на най-добър при­ятел. Гото­ва е да ни изслу­ша и можем да раз­чи­та­ме на нея за съвет и помощ. Мама е забав­на, смее се и е тол­ко­ва радос­т­но с нея. Тя знае мно­го неща и вина­ги ни изне­над­ва при­ят­но. Пома­га ни за домаш­ни­те и ни води на инте­рес­ни мес­та. Любо­пит­на е и про­дъл­жа­ва да се учи заед­но с нас. Поня­ко­га и тя гре­ши, но се изви­ня­ва и про­дъл­жа­ва­ме като задруж­но семейс­т­во. Гри­жи се най-вече да израс­нем доб­ри и разум­ни, да оби­ча­ме дру­ги­те и да уме­ем мно­го неща, кои­то ще ни помог­нат в живо­та. Учи ни на отго­вор­ност, ред и труд и че не всич­ко ни е позволено.

Мама под­дър­жа дома ни чист и умее да съз­да­ва уют. С нея е въл­шеб­но и мно­го хуба­во. За дру­ги­те може да е съв­сем обик­но­ве­на, но за мен тя е най-кра­си­ва­та, уди­ви­тел­на­та и прекрас­на­та. Любов­та й е най-добро­то и при­ят­но­то, кое­то съм усе­ща­ла. С нея все­ки ден е нео­бик­но­вен, всич­ко е изне­на­да след изне­на­да, чудо след чудо и се чув­с­т­вам с нея фантастично!

Вина­ги ще оби­чам мама. Ще я ува­жа­вам и ще се гри­жа за нея като оста­рее. Искам да имам слън­че­ва и доб­ра душа като ней­на­та. Бла­го­да­ря ти за всич­ко, май­чи­це! Ти си сред най-важ­ни­те хора в живо­та ми – един­с­т­ве­на и спе­ци­ал­на. Очи­те виж­дат вън­ш­но­то, лук­са, укра­ше­ни­я­та, а душа­та се виж­да само от душа. На теб дъл­жа да виж­дам истин­с­ки­те неща — неви­ди­ми за очи­те, види­ми за сърцето.

Към нача­ло­то на страницата

 

На дъното на океана

Фило­соф­с­ко есе

 

Дори на дъно­то на оке­а­на, в най-тъм­ни­те и мрач­ни мор­с­ки дъл­би­ни, ще се наме­ри свет­ли­на, коя­то ще изгрее над Земя­та и ще я изпъл­ни с добро. Дори там, на дъно­то на оке­а­на, ще се наме­ри лъч спа­се­ние, кой­то ще ни изве­де от беда­та. И в най-мрач­но­то кът­че на оке­а­на ще се наме­ри добро-защо­то то същес­т­ву­ва. Спа­се­ни­е­то, всъщ­ност не е там, а в нас самите.

Не мис­ли, че някой друг ще те изба­ви. Или се учиш да плу­ваш-или се давиш!“

Сила­та е вът­ре в нас, ние само тряб­ва да се научим да я вла­де­ем и да я изпол­з­ва­ме в пра­вил­ния момент, по най-доб­рия начин и ще изплу­ва­ме, ще изле­зем на повър­х­ност­та и ще поемем въз­дух с пъл­ни гър­ди, като ново­ро­де­ни-ще бъдем пре­чис­те­ни от дъл­го­то пъту­ва­не от про­паст­та до повър­х­ност­та. Най-важ­но­то е да уме­ем да при­та­им дъх, да задър­жим въз­ду­ха си, как­то бро­им до десет как­то, кога­то сме ядо­са­ни, пре­ди да кажем нещо, пре­ди да пред­при­е­мем дейс­т­вие. Да се научим да сме тър­пе­ли­ви и да вяр­ва­ме, да се надя­ва­ме. Дъно­то не е далеч, всъщ­ност то е в душа­та ни и само от нас зави­си да извле­чем най-добро­то от душа­та си, това на кое­то е спо­соб­ни и да и дадем сила­та да изплу­ва- да се спа­си, за да спа­си и нас-самите.

2

Пче­ли­те и на най – мръс­но­то сме­ти­ще ще наме­рят кра­си­во цве­те“- така е и с души­те ни. Ако ние ги наст­ро­им на чес­то­та да тър­сят добро, то те със сигур­ност ще го намерят.

Всич­ко зави­си от наши­те мис­ли, кол­ко­то по-поло­жи­тел­ни са те, тол­ко­ва по-хуба­ви неща ще ни се случ­ват в живо­та. Обрат­но­то важи също.

И днес, ще се наме­ри спа­се­ние. Въп­ре­ки ситу­а­ци­я­та, в коя­то изпад­на чове­чес­т­во­то, сти­га да вяр­ва­ме, да се надя­ва­ме, да бъдем един­ни и обе­ди­не­ни, да си пома­га­ме и да отво­рим сър­ца­та си за дру­ги­те, да бъдем гото­ви да пода­дем ръка в нуж­да на все­ки, не само на при­яте­ли, а на всич­ки. Днес сме на дъно­то на оке­а­на, но ако можем да плу­ва­ме, ще изплу­ва­ме на повър­х­ност­та и ще се спа­сим от тази беда. Само тряб­ва да вяр­ва­ме и да бъдем сил­ни. Ще пре­одо­ле­ем и това и след като всич­ко отми­не, ще бъдем с една идея по-сил­ни, а дай Боже и по-добри.

Точ­но в момен­ти като днеш­ния, хора­та раз­би­рат кол­ко е ценен живо­та, кол­ко важ­на за същес­т­ву­ва­не­то ни е при­ро­да­та. Днес виж­да­ме живо­та с дру­ги очи. При­ро­да­та ни изглеж­да без­цен­на, как не сме я забе­ляз­ва­ли пре­ди?! Уви. Днес я видях­ме – неве­ро­ят­но кра­си­ва и мал­ко тъж­на от хор­с­ка­та безот­го­вор­ност и неб­ла­го­дар­ност спря­мо нея.

Днес ние не иска­ме да си сто­им в къщи, иска­ме да изли­за­ме навън, но как да изле­зем-не може, не е раз­ре­ше­но. Ако изле­зем, ще бъдем гло­бе­ни, дори за това, че сто­им на някоя пей­ка в пар­ка. Вмес­то това тряб­ва да си бъдем вкъ­щи и да гле­да­ме нови­ни­те – Гене­ра­ла и него­ви­те Запо­ве­ди, напът­с­твия, огра­ни­че­ния и ста­тис­ти­ка­та – кой е успял да изплу­ва на повър­х­ност­та и кой се е уда­вил в океана.

Една част от насе­ле­ни­е­то се пани­кьос­ва зара­ди виру­са – уби­ец. А оста­на­ла­та част отхо­ра­та полу­дя­ват в домо­ве­те си. Иска им се да изля­зат на свеж въз­дух, да се раз­хо­дят из при­ро­да­та, дори за крат­ко. Да, виру­сът е опа­сен, но това не озна­ча­ва да ни спрат въз­ду­ха и така да ни убият.

Хора­та попа­дат на дъно­то на оке­а­на и не могат да се спра­вят с този проб­лем. Труд­но им е да изплу­ват. Зато­ва в таки­ва дни тряб­ва да сме заед­но, защо­то само така ще пре­одо­ле­ем проблема.

Спа­се­ние – за това се молим всич­ки ние – да бъдем спасени.

В таки­ва вре­ме­на хора­та се спло­тя­ват и раз­би­рат кол­ко е труд­но да са раз­де­ле­ни. Дори и на нас, уче­ни­ци­те, учи­ли­ще­то започ­на да ни лип­с­ва. От вкъ­щи не е също­то. Не е като да бъдеш с при­яте­ли­те око­ло себе си. Да си гово­риш с тях и да слу­шаш уро­ци­те, кои­то учи­те­ли­те пре­по­да­ват. Да бъдеш там. Ком­пют­ри­те и теле­фо­ни­те не са наши­те приятели.

Сти­га хора­та да се научат как да изплу­ват от проб­ле­ми­те. Ще успе­ем да се спра­вим и с тази ситу­а­ция. Нуж­но ни е в таки­ва дни да бъдем по-пози­тив­ни, по-усмих­на­ти и да се надя­ва­ме на спа­се­ние, да изплу­ва­ме от дъно­то на оке­а­на до повър­х­ност­та и след тази пан­де­мия да ста­нем по-мъд­ри и по-добри.

Към нача­ло­то на страницата

 

У дома

 

   В една горе­ща юлс­ка нощ, дядо Васил вече­ря­ше самот­но на веран­да­та, омлет, при­гот­вен от него. Доб­ри яйца са снес­ли кокош­ки­те днес, напра­ви опит да се раз­сее, пред­вид момен­т­нот със­то­я­ние, в кое­то го нами­ра­ме, още по-хуба­во е, че сега сна­сят пове­че от мина­ла­та годи­на. Този факт нака­ра по лице­то му да изгрее топ­ла усмивка.

  През послед­на­та сед­ми­ца беше свик­нал да се буди сам в лег­ло­то и да вър­ши ежед­нев­ни­те задъл­же­ния, изця­ло в соб­с­тве­на­та си ком­па­ния, като сле­до­бед награж­да­ва­ше мина­ли­те си уси­лия и се при­гот­вя­ше за бъде­щи­те с някол­ко игри на кар­ти в кръч­ма­та, къде­то се нами­ра­ха един­с­т­ве­ни­те му при­яте­ли. Неза­ви­си­мо че голя­ма част от тях бяха пия­ни­ци, те си оста­ва­ха доб­ри хора за дядо Васил. Още по-близ­ки му ста­на­ха, откак­то съп­ру­га­та му, баба Съба, бе при­ета в бол­ни­ца, макар мъжът да раз­би­ра­ше, че те, как­то зара­ди вло­ше­ния му слух, така зара­ди раз­па­да­що­то се него­во семейс­т­во, изпит­ват по-ско­ро съжа­ле­ние, а не мили чувства.

  Пър­ви­те някол­ко дни от отсъс­т­ви­е­то на жена­та, той изпит­ва­ше сери­оз­ни проб­ле­ми в спра­вя­не­то с еле­мен­тар­ни­те дома­кин­с­ки дей­нос­ти като гот­ве­не, чис­те­не, пра­не. Нико­га не бе имал талант за при­гот­вя­не на вкус­ни гоз­би, зато­ва се задо­во­ля­ва­ше със сала­ти, напра­ве­ни със зелен­чу­ци­те от гра­ди­на­та или ястия, кои­то дори деца­та биха мог­ли да напра­вят. Някол­ко пая­жи­ни се бяха появи­ли в ъгли­те на някои от ста­и­те, ала ста­ре­цът вина­ги беше пре­ка­ле­но измо­рен, за да ги мах­не и отла­га­ше все за след­ва­щия ден, макар да зна­е­ше как и тога­ва няма­ше да има нито сила­та, нито жела­ни­е­то за спра­вя­не­то с този доса­ден проб­лем. В послед­но вре­ме бе отслаб­нал тол­ко­ва мно­го, че хал­ка­та му се изхлъз­ва­ше от края на бези­ме­ния му пръст чак поч­ти до сре­да­та и дядо Васил тряб­ва­ше да я бута назад, напом­няй­ки си за тягос­т­но­то чув­с­т­во относ­но кол­ко ужас­но е да няма няко­го око­ло себе си, към кого­то да изпит­ва сил­на любов.

  Що се отна­ся до дъще­ря­та на дядо Васил, Галя, тя отдав­на бе зами­на­ла за голе­мия град, къде­то се омъ­жи за сим­па­ти­чен адво­кат, лес­но допад­нал на дядо Васил след пър­ва­та им сре­ща. Те има­ха и син, кой­то посе­ща­ва­ше село­то ряд­ко, но вина­ги оста­ва­ше с весе­ли спо­ме­ни от пре­жи­вя­ва­ни­я­та си. Галя, спо­кой­но можем да кажем, че издър­жа­ше финан­со­во роди­те­ли­те си, защо­то пен­си­и­те все още не сти­га­ха за нор­ма­лен начин на два­ма­та оста­ре­ли хора, въп­ре­ки че те пък дава­ха част от пари­те си за ненуж­ни удо­вол­с­т­вия като цига­ри, алко­хол и хазарт.

  Днеш­ни­ят ден не мина по раз­ли­чен начин за мъжа. Ста­на рано, бла­го­да­ре­ние на пете­ла-алар­ма, но пре­ди да изяде послед­но­то пар­че топ­ла млеч­на бани­ца, при­гот­ве­на от една мила съсед­ка, в ком­би­на­ция с изпуш­ва­не­то на три-чети­ри евти­ни цига­ри, дядо Васил пре­ка­ра още око­ло десет мину­ти на изле­жа­ва­не в скър­ца­що­то лег­ло. След вкус­на­та закус­ка, той се обръс­на, нахра­ни кокош­ки­те и пет­ли­те, а после отиде до цен­тъ­ра на гра­да. Там, пре­да­де три­те си кози на пас­ти­ра и раз­ме­ни някол­ко думи с част от оста­на­ли­те селя­ни, полу­ча­вай­ки дори без­смис­ле­но пред­ло­же­ние за игра на покер, защо­то бе излиш­но да се спо­ме­на­ва, че в ежед­не­ви­е­то на дядо Васил тя задъл­жи­тел­но вли­за­ше, неза­ви­си­мо дали има уст­на пока­на или не. Тукаш­ни­ят покер се игра­е­ше с дреб­ни сто­тин­ки, вмес­то с нор­мал­ни­те, голе­ми чипо­ве, така че загу­би­ли­те се при­би­ра­ха без три-чети­ри лева, дока­то побе­ди­те­лят не взи­ма­ше пове­че от двай­сет. Също заслу­жа­ва да се спо­ме­на­ва, че вина­ги раз­хо­ди­те за бира бяха далеч пове­че от зала­га­ни­те суми, а посто­ян­ни­те при­каз­ки за поли­ти­ка и дру­ги теми, кои­то уве­ли­ча­ва­ха про­дъл­жи­тел­ност­та на игра­та с два-три часа.

  Тръг­вай­ки си от цен­тъ­ра, дядо Васил взе една дебе­ла пръч­ка, коя­то отстра­ни поглед­на­то изглеж­да­ше, че раз­мя­та напред-назад, но всъщ­ност я изпол­з­ва­ше за бас­тун. Кога­то се прибра у дома, мъжът вед­на­га отиде при, може би, най-скъ­пия си дру­гар – мага­ре­то Пет­ко. Дядо Васил нико­га не бе при­те­жа­вал кару­ца или пък се е нуж­да­ел от живот­но­то, но само любов­та към дру­же­люб­ност­та, коя­то Пет­ко му показ­ва­ше, бе доста­тъч­на, че да отглеж­да мага­ре­то вече мал­ко пове­че от двай­сет и осем годи­ни. Даде му пор­ци­я­та тре­ва; погал­ва­ше го на някол­ко пъти, а пък  Пет­ко отвръ­ща­ше с радос­т­но хлипане.

  Ско­ро, ста­ре­цът изос­та­ви за някол­ко мину­ти живот­но­то, за да набе­ре в една кофа, мал­ко­то, недо­и­зя­де­ни от скор­ци­те и косо­ве­те, але­ни чере­ши. Вър­на се обрат­но в обо­ра, ала не пре­ди да огле­да мал­ка­та гра­ди­на. Оста­на дово­лен, защо­то някол­ко дома­ти и крас­та­вич­ки се бяха пока­за­ли в готов­ност да се пре­вър­нат в него­ва­та сту­де­на обед­на салата.

  Вре­ме­то лете­ше неу­сет­но, а слън­це­то про­дъл­жа­ва­ше изкач­ва­не­то си наго­ре, парей­ки жите­ли­те в село­то тол­ко­ва сил­но, че всич­ки плу­ва­ха в пот.

 Дой­де часът за игра­та на покер. Тя пък про­дъл­жи още по-дъл­го от очак­ва­но­то и предиз­ви­ка раз­но­об­раз­ни емо­ции у мъжете.

– Посто­ян­но блъ­фи­раш ! – въз­роп­та Сто­ил сре­щу риба­ря Камен.

– Като не можеш да губиш, недей да игра­еш ! – сме­е­ше се в отго­вор той.

– Днес няма да ми изле­зе къс­ме­та явно. – скром­но доба­вя­ше поня­ко­га дядо Васил, макар всич­ки оста­на­ли да зна­е­ха, че всъщ­ност ста­ре­цът нико­га не печелеше.

– Наслаж­да­вай се на игра­та, защо­то като гле­дам как­во ста­ва със слу­ха ти, ще ни се нала­га вече да игра­ем с жес­то­ве, за да зна­еш как­во се случ­ва ! – излиш­но го подиг­ра­ва­ше, неза­ви­си­мо че беше прав, чичо Кирил – соб­с­тве­ни­кът на кръчмата.

  И така със сил­на глъч­ка, иск­ре­ни усмив­ки, неиз­бе­жи­те мъл­ви кои са нови­те почи­на­ли или тръг­на­ли си от село­то, как­то и комен­ти­ра­не­то на дру­ги завид­ни окол­ни лич­нос­ти, мъже­те пие­ха и се весе­ля­ха. Освен това, те спо­де­ля­ха нови­те свои пре­меж­дия от изми­на­ли­те някол­ко дни, някои слу­чи ли се наис­ти­на, дру­ги – безум­ни измис­ли­ци, дока­то накрая, небе­то не при­до­би вио­ле­тов отте­нък, кое­то зна­че­ше вре­ме за взи­ма­не на кози­те обрат­но от пас­ти­ра и завръ­ща­не вкъщи.

  Пър­во­то нещо, кое­то дядо Васил напра­ви, кога­то мина през вра­та­та на дома си, бе да полее цве­тя­та. Това задъл­же­ние се извър­ш­ва­ше от баба Съба, ала след като нея я няма­ше – мъжът поема­ше отго­вор­ност­та, щом тя се вър­не да оста­не впе­чат­ле­на от пъс­т­ро­та­та, къпе­ща двора.

  Настъ­пи часът за вече­ря и дядо Васил съв­сем безоч­ли­во, но също тол­ко­ва тихо и вни­ма­тел­но, открад­на някол­ко яйца от кокош­ки­те си, за да стиг­нем до насто­я­щия момент. Мъчи­тел­на тиши­на бе обла­да­ла целия район; дори кучеш­кия лай бе заглъх­нал. Въз­ду­хът про­дъл­жа­ва­ше да е все така топъл, тру­ден за диша­не, дока­то някол­ко све­тул­ки бле­щу­ка­ха, съз­да­вай­ки роман­тич­на обста­нов­ка, спо­соб­на да събу­ди и у най-голе­мия мъче­ник, съл­зи на щас­тие от при­пом­ня­не­то на някой иск­рящ с усмив­ка спо­мен от ина­че без­к­рай­но муд­ния човеш­ки живот.

  Извед­нъж, теле­фо­нът на масич­ка­та до мъжа звън­на. Дядо Васил го поглед­на само за да забе­ле­жи, че вече два пъти дъще­ря му се бе обаж­да­ла. Сигур­но и тре­тия път няма­ше да забележи,ако екра­на на теле­фо­на не све­те­ше. Явно ще тряб­ва да отида на ушен лекар, пре­да­де се ста­ре­цът, защо­то зна­е­ше, че всъщ­ност зву­кът на уст­ройс­т­во­то бе вклю­чен и само слу­хо­ви­ят му проб­лем бе поп­ре­чил да про­ве­де раз­го­во­ра още пър­вия път.

– Ало ? – пла­хо каза дядо Васил.

– Тат­ко ?

– А !? Гово­ри по-сил­но, не те чувам . – помо­ли дядо Васил, тя повто­ри, а той отвър­на с да, като без­смис­ле­но ким­на с глава.

– Тат­ко, имам лоша нови­на. Съжа­ля­вам, че тряб­ва да го чуеш,но… – хли­па­не пре­къс­на мисъл­та за някол­ко секун­ди – Мама… – отно­во мъчи­тел­на пау­за – Мама… Почи­на пре­ди някол­ко часа.

– Моля ? Не те чух добре !

– Не ме карай да го изри­чам отно­во! Лека­ри­те са напра­ви­ли всич­ко въз­мож­но по сили­те си, но зна­еш как хора­та тряб­ва да ни напус­нат, за да отидат на по-добро мяс­то. Сигур­на съм, че ще бъдеш силен,а ако се нала­га, ще дой­да още утре, за да има с кого да пого­во­риш за това. И на мен ми е труд­но да при­ема истината.

– Как­во каз­ваш ?! – про­дъл­жа­ва­ше да вика дядо Васил безпомощно.

– Недей, моля те ! Знам, че ме чуваш ! Всич­ко ще бъде наред.

– Но аз не ти раз­брах и думичка.

  Край на раз­го­во­ра. Дядо Васил изплю някол­ко нераз­би­ра­е­ми и за самия него ругат­ни, а после про­дъл­жи с вече­ря­та си. Оста­на мно­го разоча­ро­ван, че всъщ­ност не схва­на поч­ти нищо от изре­че­ни­я­та на Галя, като изклю­чим някои откъ­си, кои­то си оста­на­ха само като раз­пи­ле­ни дреб­ни пар­че­та от голям пъзел.

  Вечер­та си оста­на съща­та, как­ва­то бе пре­ди теле­фон­но­то обаж­да­не. Един­с­т­ве­на­та про­мя­на дой­де, щом дядо Васил, пре­ди да си лег­не, поглед­на през про­зо­ре­ца, откъ­де­то видя нова, сил­но иск­ря­ща звез­да на небе­то, сякаш гле­да­ща го, поже­ла­вай­ки му лека нощ.

Към нача­ло­то на страницата

 

Копнеж

Лите­ра­тур­но есе

 

Светулки в шепите на времето - 18 Копнеж

 

Едно изоб­ра­же­ние, едно дете, една рисун­ка на жена, две обув­ки и още нещо… Нещо, кое­то изпъл­ва сър­це­то с тъга, очи­те със съл­зи — това е само­та или лип­са на нещо, на няко­го, неси­гур­ност, коп­неж по май­чи­на обич и прегръд­ка, бол­ка, страх…

На изоб­ра­же­ни­е­то виж­дам едно мал­ко детен­це, сви­то на топ­чи­ца. Сякаш се прегръ­ща само с ръце­те си и се опитва…всъщност как­во ли се опит­ва…? Може би да почув­с­т­ва топ­ли­на­та на май­чи­на­та лас­ка, посред­с­твом соб­с­тве­на­та си прегръд­ка. Да при­тъ­пи бол­ка­та от лип­са­та и, да уте­ши соб­с­тве­на­та си неси­гур­ност, сви­вай­ки се на къл­бо, в очер­та­ни­я­та на фигу­ра­та на май­ка си, като в само­то нача­ло, дока­то е било все още в ней­на­та утро­ба.  Виж­дам дете, самот­но дете, лег­на­ло на земя­та, сви­то на топ­ка, за да не изли­за от очер­та­ни­я­та на рисун­ка­та, коя­то само­то то е нари­су­ва­ло. Дете­то изпит­ва бол­ка. Бол­ка от лип­са, лип­са­та на няко­го, лип­са на май­ка. Май­ка, за коя­то не се знае нищо. Дали си е тръг­на­ла по свое соб­с­тве­но жела­ние, оста­вяй­ки дете­то си, за да про­дъл­жи своя път, своя живот без него,  или някой друг така е решил…А може да  си е отиш­ла от този свят — не зная. Бих каза­ла, че при­чи­на­та е без зна­че­ние, но всъщ­ност не е. Има огром­но зна­че­ние. Защо­то дете­то стра­да, усе­ща лип­са­та, само­та­та. Коя май­ка би оста­ви­ла дете­то си така сирот­но в нощ­та?! Коя май­ка не би стра­да­ла, не би я забо­ля­ло? Коя?!

И как­ва би мог­ла да бъде тази така осно­ва­тел­на при­чи­на, коя­то да я под­тик­не да го напра­ви — да изос­та­ви нев­ръс­т­но­то си дете само да се бори със сту­де­ния свят – Как­ва би била?!

Ами ако май­ка­та при­със­т­ва в живо­та на дете­то и се гри­жи за него?!  Да кажем, че не го е изос­та­ви­ла, не си е тръг­на­ла. Тога­ва защо дете­то изглеж­да така?! Не…, не  би мог­ло да е така.

Деца­та са най-чис­ти­те същес­т­ва на све­та. Въп­ре­ки  крех­ка­та си въз­раст те раз­би­рат и съз­на­ват живо­та  пове­че от мно­го въз­рас­т­ни. Раз­би­рат кога са оби­ча­ни истин­с­ки  и кога не. Най – веро­ят­но  дете­то стра­да за мама, за една любя­ща май­ка. Май­ка, коя­то не фигу­ри­ра в живо­та му, а то коп­нее за нея, чув­с­т­ва се неси­гур­но в ней­но отсъс­т­вие, коп­нее за топ­ли­на­та и обич­та и‑а тях ги няма-дете­то стра­да-чув­с­т­ва се изос­та­ве­но и само.

Как­ва­то и да е исто­ри­я­та за май­ка­та, едно е ясно — това дете не бива да оста­ва само. Не бива да изпит­ва неси­гур­ност и тъга, а любов.

Ще ви спо­де­ля как­во виж­дам аз в рисун­ка­та на детето:

Виж­дам една жена с широ­ка усмив­ка, топ­ли очи, кра­си­ва рок­ля и едни ръце. Ръце, кои­то са широ­ко отво­ре­ни за прегръдка.

Виж­дам и дете, кое­то се е сви­ло в май­чи­на­та прегръд­ка — една топ­ла, пъл­на с любов прегръд­ка-меч­та­та на едно дете и при­те­жа­ние на мно­го дру­ги — щас­т­ли­ви са те.

Дано оце­ня­ват това, кое­то имат  и да се рад­ват, че не са на мяс­то­то на това сирот­но детен­це, кое­то бле­ну­ва само за едно — за обич­та на сво­я­та свя­та майчица.

Към нача­ло­то на страницата

 

Едно море – една мечта

Раз­каз

 

Море­то, мое­то море, моят най-добър при­ятел, люби­мо мое море….
С горе­щия пясък, сту­де­ни­те въл­ни и чай­ки­те сут­рин, кои­то ме будят…
Тако­ва те оби­чам, мое море, моя мечта….

Море­то е една меч­та, меч­та като тази на Иза – моми­че с руса, къд­ра­ва коса, обле­че­но в дреш­ки, изпо­къ­са­ни от живо­та и. Живот, кой­то едва бе започ­нал. Тя бе само на десет годи­ни, но за крех­ка­та си въз­раст, бе пре­жи­вя­ла тол­ко­ва мно­го и вече има­ше богат житейс­ки опит. Душа­та и беше отъп­ка­на от живо­та, той я бе научил на тол­ко­ва мно­го неща. И най-вече – научи я как да оце­ля­ва – сама.

Иза беше сира­че, от само­то си раж­да­не живе­е­ше в сиро­пи­та­ли­ще, до навър­ш­ва­не на десе­та­та си година.

Един ден сиро­пи­та­ли­ще­то затво­ри вра­ти и всич­ки него­ви оби­та­те­ли оста­на­ха на про­из­во­ла на съд­ба­та. Пове­че­то деца има­ха къс­мет и ги оси­но­ви­ха, сдо­би­ха се със свои семейс­т­ва, кои­то да се гри­жат за тях. Само Иза не бе оси­но­ве­на от никой. Тя оста­на съв­сем сама на ули­ца­та: без дом и без семейс­т­во, подоб­но на мал­ка­та киб­ри­топ­ро­да­вач­ка, се ски­та­ше сама по ули­ци­те и се заглеж­да­ше в све­те­щи­те про­зор­ци на къщи­те, в чий­то стаи кипе­ше живот, чува­ше се дет­с­ки смях. Тя виж­да­ше семейс­т­ва, мама, тат­ко и деца­та им, съб­ра­ни на тра­пе­за­та, как вече­рят заед­но и се рад­ват един на друг. А Иза — тя беше сама, навън, в сту­да и вър­ве­ше по неяс­ния път на съд­ба­та си.

Иза има­ше една един­с­т­ве­на меч­та в живо­та си, коя­то се бе пре­вър­на­ла в ней­на цел и сти­мул да живее, да про­дъл­жи по пътя си и да се бори за сво­е­то оцеляване.

Меч­та­та на Иза бе поне вед­нъж да зър­не море­то, да вди­ша от аро­ма­та му, да се полю­бу­ва на сини­те въл­ни, кои­то виж­да­ше в съни­ща­та си и меч­та­е­ше да отиде там, на море­то, да стъ­пи на горе­щия пясък и да се пото­пи в мор­с­ка­та шир, чии­то въл­ни ще я пре­гър­нат и ще сбъд­нат най-сък­ро­ве­ни­те и меч­ти, слън­це­то ще я целу­не, а вятъ­рът ще си поиг­рае с коси­те и…

А тя, тя ще бъде щас­т­ли­ва, защо­то то – море­то, беше един­с­т­ве­на­та и мечта.

Иза зна­е­ше, че без да порас­не и да започ­не рабо­та, с помощ­та, на коя­то да раз­по­ла­га със свои лич­ни сред­с­тва, това няма как да се слу­чи. А сега шан­сът и нама­ля­ва­ше, защо­то няма­ше нито къде да живее, нито кой да се гри­жи за нея.

Една от жени­те, коя­то пола­га­ше гри­жи за Иза в дома за изос­та­ве­ни деца, обе­ща да и помог­не. Пока­за й къща, къде­то вре­мен­но ще наме­ри под­слон. Дете­то вед­на­га тръг­на към посо­че­но­то от жена­та мяс­то. Наме­ри къща­та и се загле­да в табе­ла­та й.

Над­пи­сът и я вдъх­но­ви, къща­та си има­ше име и то бе: „Къща, коя­то сбъд­ва всич­ки меч­ти!” Моми­че­то се усмих­на широ­ко и мигом почу­ка на вра­та­та. Отво­ри му жена, на чие­то лице гре­е­ше съща­та усмив­ка като тази на Иза, все едно цял живот са я очак­ва­ли, и ето, че дой­де денят, в кой­то дете­то прекра­чи пра­га на къща­та им. Жена­та бе придру­же­на от съп­ру­га си. Пока­ни­ха Иза в дома си и тя пла­хо вле­зе вът­ре. Пока­за­ха и ней­на­та стая и й каза­ха, че може да оста­не, кол­ко­то поис­ка. Моми­че­то раз­глеж­да­ше с удив­ле­ние. Иза не бе очак­ва­ла всич­ко това. В ста­я­та има­ше всич­ко, за кои­то бе меч­та­ла, неща­та, кои­то харес­ва­ше най-мно­го. Кога­то отво­ри гар­де­ро­ба, дете­то оне­мя — там бяха под­ре­де­ни най-раз­лич­ни дре­хи, под­бра­ни по неин вкус. Но това, кое­то най- мно­го я впе­чат­ли бе един рапан, поста­вен на нощ­но­то шкаф­че до лег­ло­то й. Тя се добли­жи до него и в този момент си спом­ни как учи­тел­ки­те в дома й раз­каз­ва­ха за мор­с­ки­те рапа­ни­те и, че кога­то добли­жиш рапан до ухо­то си — чуваш шума на море­то, как то те вика и ти шеп­ти, че те очак­ва,  да отидеш при него и да поко­риш въл­ни­те му.

Иза се раз­въл­ну­ва от спо­ме­на, кой­то изник­на в съз­на­ни­е­то й, взе рапа­на и го добли­жи до ухо­то си. Усмих­на се. Тя наис­ти­на чу шума на море­то, то не й гово­ре­ше, но сякаш въл­ни­те му и шеп­тя­ха, че мно­го ско­ро ще се видят и ще бъдат заед­но, че ней­на­та меч­та ще се реа­ли­зи­ра и, че един ден тя ще бъде истин­с­ки щастлива.

Тога­ва Иза отдръп­на рапа­на и го вър­на на мяс­то­то му. Той си оста­на най-скъ­па­та за нея вещ през годините.

Вся­ка вечер тя го добли­жа­ва­ше до ухо­то си и слу­ша­ше шепо­та на въл­ни­те, а те я зовя­ха „Иза ела, ние те очакваме.”

А тя чес­то си мис­ле­ше, дали в тази къща не се случ­ват чуде­са, дали наис­ти­на меч­ти­те й един ден ще се сбъднат…Детето бе впе­чат­ле­но от случ­ва­що­то се там.

Така годи­ни­те се ниже­ха, една след дру­га. Вре­ме­то мина­ва­ше неу­сет­но, ден след ден.

Ока­за се, че семейс­т­во­то, в кое­то попад­на Иза няма­ше свои деца и сякаш в ней­но лице те осъ­щес­т­ви­ха меч­та­та си — да се сдо­би­ят с дъще­ря, за коя­то да се гри­жат и да и помог­нат да сбъд­не меч­та­та си.

Защо­то тай­на­та на маги­я­та се крие в иск­ре­на­та и свя­та любов, към тези, кои­то оби­ча­ме. Любов­та е тази, коя­то пра­ви чуде­са, а ние само тряб­ва да помог­нем на меч­ти­те ни да се сбъд­нат, като ги след­ва­ме и нико­га не се отказ­ва­ме от тях.

Иза дъл­го вре­ме живя в къща­та, коя­то сбъд­ва меч­ти, израс­на там, про­дъл­жа­вай­ки да меч­тае за море­то. Така изми­на­ха годи­ни. Тя порас­на и пое живо­та си в свои ръце.

Днес Иза вече е голя­ма. Тя полу­чи сво­е­то щас­тие, сво­я­та награ­да за това, че се пре­бо­ри с живо­та и нико­га не се отка­за. Вече си има соб­с­тве­но семейс­т­во и е щастлива.

….А зна­е­те ли къде живее Иза сега? – В мал­ка, кра­си­ва къща, раз­по­ло­же­на на един хълм, над море­то и все­ки ден вдиш­ва от аро­ма­та му, и се наслаж­да­ва на кра­си­ви­те въл­ни, а мор­с­ки­ят бриз гали лица­та на деца­та й….

Чуде­са­та съществуват!

Те са  вът­ре в нас — нари­чат се любов и жаж­да за живот!

Меч­ти­те се сбъд­ват, сти­га да вяр­ва­ме в тях и нико­га да не се отказ­ва­ме да ги следваме,

защо­то не се знае утре как­во ще ни доне­се приливът…

…А може би това ще е наше­то обич­но, меч­та­но и бле­ну­ва­но от нас море…

Към нача­ло­то на страницата