Илиана Илиева и нейните светулки в шепите на времето

 

 

Тре­во­жи ме все по-мал­ко­то чете­не от стра­на на вече вто­ра­та гей­мър­с­ка гене­ра­ция.  Тре­во­жи ме про­гон­ва­не­то на наши кла­си­ци от читан­ки­те. Защо се боят от Ботев? Защо не изуча­ват пуб­ли­цис­ти­ка­та му? Тре­во­жи ме, че въп­ро­си­те, кои­то сега си зада­ва­ме, посте­пен­но изчез­ват от битието.

 

 

 

  Гос­по­жо Или­е­ва, освен тво­рец на поезия, Вие сте пре­во­дач на голе­ми име­на в рус­ка­та лите­ра­ту­ра – Оку­джа­ва, Пас­тер­нак. Как­во е усе­ща­не­то да се израв­ниш с тол­ко­ва голя­мо, но дру­го зву­ча­що поетич­но слово?

Мои­те опи­ти в пре­во­да са твър­де скром­ни. Не съм има­ла доста­тъч­но вре­ме за това. Но, кога­то пра­вех горес­по­ме­на­ти­те опи­ти, илюс­т­ра­то­рът на пър­ва­та ми кни­га „Жабеш­ки скок“, рус­на­кът Вале­рий Дуна­ев, ме посъ­вет­ва, че е по-важ­но да кажа соб­с­тве­на­та си дума, ако я имам, вмес­то да пре­веж­дам дру­ги авто­ри.  И аз тога­ва се съг­ла­сих с него.  Ина­че пре­во­дът на голе­ми твор­ци е вис­ше училище.

  В пре­во­да кое пома­га пове­че на перо­то на пре­во­да­ча, фило­ло­ги­чес­ко­то позна­ние или поети­чес­ка­та интуиция?

И две­те са нуж­ни, неми­ну­е­мо. Тре­то­то важ­но нещо е широ­ка­та обща кул­ту­ра, за да си адек­ва­тен на тек­с­та, исто­ри­чес­кия кон­текст и лич­ност­та на автора.

   „Хай­ку“ е един осо­бен поети­чен стил, уме­ние да се пре­да­де обе­мен поети­чен сми­съл в кра­тък щрих. Хай­ку е поезия на мал­ко­то думи, коя­то поч­ти кло­ни към фило­соф­с­ко­то мъл­ча­ние. Кое ви привле­че в това изкуство?

Привле­че ме имен­но крат­кост­та и ней­на­та смис­ло­ва пъл­но­та. Привле­че ме дис­цип­ли­на­та.  Хай­ку при­ли­ча на бой­ни­те изкус­т­ва – тре­ни­ров­ки­те шли­фо­ват мисъл­та и думи­те. Учи на кон­цен­т­ра­ция и леку­ва от сло­во­раз­то­чи­тел­с­т­во. Пре­по­ръч­вам го на все­ки пишещ като игра на аз‑а със самия себе си. От някол­ко годи­ни в Бъл­га­рия пра­вим спи­са­ние „Хай­ку свят“ – пре­по­ръч­вам го на любознателните.

  Поези­я­та е спо­де­ля­не, сък­ро­ве­ност… Не Ви ли се стру­ва, че мно­го поети замлък­на­ха, огор­че­ни от днеш­но­то ни битие?… Или от днеш­ни­те слушатели?

Огор­че­ни­е­то и стъ­пис­ва­не­то от дейс­т­ви­тел­ност­та наис­ти­на води към мъл­ча­ние.  Но мъл­ча­ни­е­то е не по-мал­ко бла­го­род­но от сло­во­и­зяв­ле­ни­е­то.   В Бъл­га­рия про­фе­си­о­нал­ни­те поети са по-мал­ко от пръс­ти­те на една­та ми ръка. Гово­ря за хора, кои­то живе­ят и пре­жи­вя­ват само от лите­ра­тур­ния си труд, без да са на щат дори в някое „лите­ра­тур­но пред­при­я­тие“.  Поже­ла­вам на незам­лък­на­ли­те да бъдат чути със сър­ца­та на мили­о­ни хора, а на дру­ги­те – бла­го­дат­но мъл­ча­ние, след кое­то и тех­ни­ят глас кра­си­во да се възвиси!

  Как поста­вя­те тво­ре­цът днес, изпра­вен пред масо­вия вкус – в лите­ра­ту­ра­та , та дори и в живо­та? Под­ло­жен ли е той на изпи­та­ния? Про­ме­не­ни ли са духов­ни­те тър­се­ния и нуж­ди на съв­ре­мен­ния човек?

Чове­кът, откак­то той све­ту­ва, не се е про­ме­нил, осо­бе­но в духов­ни­те си тър­се­ния, те са му зало­же­ни, те са него­ви­ят сми­съл да бъде тук, на Земя­та.  Ще, не ще – той ще се завръ­ща вина­ги към духа си.  Спо­ред мен „масо­ви­ят вкус“ е под въп­рос. Чес­то, пъту­вай­ки в град­с­кия тран­с­порт, си мис­ля, че само в един авто­бус пъту­ва­ме хора от раз­лич­ни циви­ли­за­ции.  Изпи­та­ни­е­то за мен е да запа­зя сво­я­та мал­ка циви­ли­за­ция, а ако мога да въз­ви­ся нечия дру­га – това вече ще е мисия.

  Кул­тур­ни­те моде­ли се про­ме­нят, и заме­нят. Изпит­ва­те ли тре­во­га за съд­ба­та на евро­пейс­ка­та лите­ра­ту­ра в усло­ви­я­та на поли­ти­чес­ка и кул­тур­на екс­пан­зия? Под запла­ха ли е „евро­пейс­ко­то“ ядро на лите­ра­ту­ра­та в гло­бал­ния свят?

Гло­бал­ни­ят свят е огро­мен оке­ан, в кой­то плу­ва­ме без спа­си­тел­ни пояси.  Ядра­та се раз­ми­ха, така поне на мен ми се стру­ва. Хора­та на кул­ту­ра­та , в по-голя­ма­та си част, са духов­ни емиг­ран­ти. Как­то вина­ги – полит­ко­рек­т­ни­те на деня пра­вят изклю­че­ние. Не бива да си пра­вим илю­зи­я­та, че днес дър­жав­на­та, ико­но­ми­чес­ка­та поли­ти­ка в гло­ба­лен мащаб нямат пръст в голе­ми­те све­тов­ни награ­ди – от типа на Нобел. Щом пре­зи­ден­ти, ръко­во­ди­те­ли на съв­ре­мен­ни вой­ни, полу­ча­ват награ­да за мир – кому да вяр­вам? Тре­во­жи ме все по-мал­ко­то чете­не от стра­на на вече вто­ра­та гей­мър­с­ка гене­ра­ция.  Тре­во­жи ме про­гон­ва­не­то на наши кла­си­ци от читан­ки­те. Защо се боят от Ботев? Защо не изуча­ват пуб­ли­цис­ти­ка­та му? Тре­во­жи ме, че въп­ро­си­те, кои­то сега си зада­ва­ме, посте­пен­но изчез­ват от битието.

  Ако Гос­под чрез Сло­во е сът­во­рил све­та, като мета­фо­ра на сво­я­та божес­т­ве­на мисъл, то пише­щи­ят човек е четец на тво­ре­ни­е­то му! – Поезия или про­за? Къде се крие пър­ви­ят про­чит, пър­во­то откровение?

Пише­щи­ят човек е про­вод­ник на Божес­т­ве­на­та мисъл и енер­гия. Вдъх­но­ве­ни­е­то е Божия рабо­та. И все­ки, спо­ред дар­ба­та си, е работ­ник на вдъх­но­ве­ни­е­то. Без зна­че­ние на оръ­ди­е­то на тру­да – поезия, про­за, изоб­ра­зи­тел­но изкус­т­во, музика…

  Све­тът може да бъде опис­ван по мно­го начи­ни… Как Вие избрах­те словото?

Ста­на напъл­но спон­тан­но.  Наме­рих­ме се с помощ­та на музи­ка­та. Зани­ма­ни­я­та ми с музи­ка в ран­на дет­с­ка въз­раст отклю­чи­ха рит­мич­ния поток на сло­во­то. Пишех домаш­ни­те си по лите­ра­ту­ра в рими до 7 клас и полу­ча­вах за това само шес­ти­ци 🙂 Но после се нало­жи да се пре­чу­пя, за да ме при­емат в гим­на­зи­я­та за древ­ни ези­ци и култури.

  Ако „Хай­ку“ е модел за син­к­ре­тич­но изкус­т­во, поезия, коя­то може да същес­т­ву­ва като рисун­ка вър­ху съд за чай… Ще се сле­ят ли изкус­т­ва­та?  Заме­ни­ми ли са думи­те с друг носител?

Изкус­т­ва­та отдав­на се сли­ват, осо­бе­но на Изток. На Запад пък са отво­ре­ни към така наре­че­ния пър­фор­манс, кое­то си е вид сли­ва­не на едно, две – или някол­ко, изкус­т­ва. Това е не само естес­т­ве­но, но и жела­тел­но, за да има духо­вен диа­лог в заоби­ка­ля­щия ни свят. .. А думи­те са заме­ни­ми от музи­ка­та – уни­вер­сал­ни­ят език на Вселената.

  Вие сте редак­тор в елек­т­рон­но­то спи­са­ние „LiterNet”. Мне­ни­е­то ви за днеш­на­та лите­ра­тур­на пре­са? А за културата?

Посте­пен­но лите­ра­ту­ра­та беше про­ку­де­на от пре­са­та – имам пред­вид изяви­те на бъл­гар­с­ки писа­те­ли и поети на стра­ни­ци­те на бъл­гар­с­ки все­кид­нев­ни­ци (с мал­ко изклю­че­ния).  Пър­во­то, кое­то те напра­ви­ха, за да си сък­ра­ща­ват раз­хо­ди­те, бе да закри­ят руб­ри­ки­те за съв­ре­мен­на лите­ра­ту­ра.  Сери­оз­на­та лите­ра­тур­на кри­ти­ка след 1989 г. абди­ки­ра от роля­та си пора­ди това, че няма медий­но поле за изява. Мал­ко­то лите­ра­тур­ни вес­т­ни­ци пък се мар­ги­на­ли­зи­ра­ха още пове­че, не пола­гат уси­лия, или пък нямат финан­со­ва­та въз­мож­ност, да се раз­прос­т­ра­ня­ват доста­тъч­но доб­ре.  Извън бюджет­ни­те фор­ми на кул­ту­ра, тя се кре­пи вър­ху пле­щи­те на енту­си­ас­ти и добро­вол­ци. Моя­та рабо­та  за LiterNet от 2002 г. насам e абсо­лют­но добро­вол­на и без­п­лат­на. И аз не съм еди­ни­чен случай.

  Тре­во­жи ли ви съд­ба­та на книж­на­та кни­га в епо­ха­та на елек­т­рон­на­та култура?

Елек­т­рон­на­та кул­ту­ра няма да заме­ни хар­ти­е­на­та кни­га, коя­то оце­ля­ва с хиля­до­ле­тия. Ако някой дръп­не шал­те­ра, елек­т­рон­на­та кул­ту­ра ста­ва на пух и прах.  Тре­во­жи ме бед­но­ти­я­та, нало­же­на от поли­ти­ци­те, коя­то кара хора­та да изби­рат меж­ду хля­ба и кни­га­та, коя­то довеж­да люде­те до оско­тя­ва­не и ги смък­ва до ниво­то на живо­тин­с­ко­то оце­ля­ва­не. Като фун­к­ция от тази бед­ност ме тре­во­жи изклю­чи­тел­но труд­но­то оце­ля­ва­не на изда­тел­с­т­ва­та и книж­ния пазар.

  Кое е най-тре­вож­но­то човеш­ко явле­ние в съв­ре­мен­ния свят?

Дик­та­ту­ра­та, прикри­та зад лице­ме­ри­е­то, че живе­ем в демок­ра­ция на тази планета.

  А най-голя­ма­та надежда?

Че духов­ни, просве­те­ни и чове­ко­лю­би­ви хора ще поемат кор­ми­ло­то на наша­та циви­ли­за­ция, за да ни бъде.

  Как­во бих­те поже­ла­ли на деца­та учас­т­ни­ци в таз­го­диш­ния лите­ра­ту­рен кон­курс на КДК „НОВ ЖИВЕЦ“? Веро­ят­но това са пър­ви опи­ти с перо­то за мно­го от тях…

Мои­те позд­рав­ле­ния на всич­ки отли­че­ни! Впе­чат­ле­на съм от талан­та на всич­ки деца, кои­то взе­ха учас­тие. Впе­чат­ле­на съм от вели­ко­ду­ши­е­то, с кое­то гле­дат към све­та, от фан­та­зи­я­та и вдъх­но­ве­ни­е­то, с кое­то пишат. Бра­во на вас! Напъл­них­те ми душа­та и надеж­да­та. Бъде­те здра­ви телом, духом, чете­те, бъде­те любо­пит­ни и опа­зе­те дете­то в себе си дори да сте на 101 години!

Позво­ле­те ми да позд­ра­вя всич­ки орга­ни­за­то­ри, учас­т­ни­ци и лау­ре­а­ти на кон­кур­са с едно мое сти­хот­во­ре­ние от кни­га­та ми „Ома­ра“:

 

ОСМИСЛЯНЕ НА ЛЯТОТО

 

Лових све­тул­ки в шепи­те на детството.

В прегръд­ка­та ми гас­не­ха след миг.

А аз си мис­лех – свет­ли­на­та лес­на е!

И щом я хва­нех, губех дъх и вик.

 

И ста­вах мал­ка, пла­ха победителка

на крат­ко­то сия­ние в нощта.

На заран­та све­тул­ки­те ме питаха:

- Защо зароб­ваш све­те­щи неща?

 

Тога­ва нямах вяра на въпросите,

чии­то отго­во­ри са съв­сем далеч –

ръце­те ми се уче­ха да носят.

Не зна­е­ха как­во е свет­ла сеч.

 

Наста­ва есен. Вече не посягам

на никоя сво­бод­на светлинка.

Натру­пах жът­ви в свет­ли­на­та блага

и не ловя све­тул­ки ей така.

---

Или­а­на Или­е­ва е роде­на на 08.04.1969 г. в гр. Вра­ца. Учи в Наци­о­нал­на­та гим­на­зия за древ­ни ези­ци и кул­ту­ри „Кон­с­тан­тин-Кирил Фило­соф”, София. Защи­та­ва дип­лом­на рабо­та в област­та на ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка­та. Завър­ш­ва рус­ка фило­ло­гия и исто­рия в СУ “Св. Кли­мент Охрид­с­ки”, защи­та­ва дип­лом­на рабо­та вър­ху цър­ков­нос­ла­вян­с­кия език.

Автор е на поети­чес­ки­те кни­ги: “Жабеш­ки скок” (Изда­тел­с­ко ате­лие Аб, 2004 г.) и на сти­хос­бир­ки­те “Ти, кой­то хак­на пла­не­та­та” (Изда­тел­с­т­во “Кни­га­та” – Вар­на, 2008 г.), “Пен­та и Пижо. Мал­ки и още по-мал­ки пес­ни” (Изда­тел­с­т­во “Кни­га­та” – Вар­на, 2009 г.), “Гово­ре­щи­те руни на река­та “ (Изда­тел­с­т­во “Заха­рий Сто­я­нов”, 2011 г.), “Пред­ме­ти” (изд.“Пергамент” 2014 г.), “И не помис­лям доко­га” (изд. “Жанет-45”, 2016 г.), “Пред­ме­ти” (изд. Алма, Бел­г­рад, Сър­бия, 2017 г.), “Ома­ра” (изд. Фара­го, 2018 г.).

Пре­во­дач от рус­ки на кни­га­та “Въз­ли­те в учи­ли­ще” – уро­ци за раз­ви­ва­не на прост­ран­с­т­ве­но­то мис­ле­не от проф. Нико­лай Хрис­то­вич Розов, под редак­ци­я­та на проф. Сава Грозев.

Награж­да­ва­на е в наци­о­нал­ни кон­кур­си за поезия: „Мара Бел­че­ва” (Сев­ли­е­во – 2008), “Жена­та – люби­ма и май­ка” (Сви­лен­г­рад – 2009 г., 2011г.), „…но нека вяра­та не оскъд­ня­ва” (Димит­ров­г­рад – 2009), “Кул­с­ки поети­чес­ки пана­ир” (Кула – 2010), “Сви­щов­с­ки лоз­ни­ци” (Сви­щов – 2010), “В поли­те на Вито­ша” (София – 2011), „Дър­во­то на живо­та” (Страл­джа – 2012)„ “Памет­та на вода­та” (Бяла – 2013) и мн. др.

През годи­ни­те има мно­гоб­рой­ни пуб­ли­ка­ции на хай­ку в бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни изда­ния като: Haiku.ru, Улитка/Ulitka, Хай­ку­ме­на, Кни­жев­ни преглед, Мрав­ка, Simply Haiku, Chrisanthemum, Makata, Shamrock Haiku Journal, Haiku from Ireland and the rest of the world, све­тов­на­та анто­ло­гия за съв­ре­мен­но хай­ку “The Vast Sky” и мн.др. Член на Бъл­гар­с­кия хай­ку съюз (БХС) и ”Хай­ку клуб – София”. Редак­тор в Елек­т­рон­но спи­са­ние “LiterNet” и зам. гл. редак­тор на спи­са­ние „Хай­ку свят” (изда­ние на „Изток –Запад” и БХС).

---

Интер­вю­то взе Юлия Кос­то­ва Julia Kostova

КДК “Нов Живец” – Атина

Или­а­на Или­е­ва и Акси­ния Михай­ло­ва пребро­и­ха све­тул­ки­те в шепи­те на времето