Похвално слово за българската поезия

Похвално слово за българската поезия

 

 

Бъл­гар­с­ка­та поезия е духов­ни­ят Еве­рест на све­та. Само онзи, кой­то е пил от ней­ни­те бис­т­ри и сту­де­ни изво­ри, кой­то се е кате­рил по ней­ни­те бал­ка­ни, гори, сипеи и ска­ли, може да твър­ди, че е попа­дал в оная бла­гос­ло­ве­на земя, коя­то цъф­ти, коя­то е пъл­на с неж­нос­ти, със сия­ние и вели­чие. И сле­до­ва­тел­но се е научил да оби­ча и сил­но да мра­зи, да пла­че над вся­ко човеш­ко нещас­тие. Зна­чи – да мис­ли. А това вече е мно­го за един човек. По-точ­но – не е по сили­те на все­ки.

Похвално слово за българската поезия

Вале­ри Стан­ков

Похвално слово за българската поезия

За раз­ли­ка от божес­т­ве­ни­те Хима­лаи, бъл­гар­с­ка­та поезия е поко­ря­ва­на един­с­т­ве­но от сво­и­те съз­да­те­ли. Мал­ци­на са призва­ни­те, еки­пи­ра­ни само с една­та си гола гръд, дръз­на­ли да послед­ват хиля­до­лет­но­то изкач­ва­не на бъл­гар­с­ки­те поети към Покри­ва на све­та. Веков­ни и мъд­ри като пус­тин­ни самот­ни­ци, без­сън­ни и без­раз­съд­ни като само­у­бийс­т­ве­ни алпи­нис­ти, тита­ни­те на бъл­гар­с­ка­та поети­чес­ка мисъл прекрач­ват тол­ко­ва сво­бод­но гра­ни­ца­та меж­ду Земя и Небе, че ми ста­ва страш­но не за тях, а за Еве­рест. Защо­то дори све­то­вен испо­лин като този набръч­кан след сблъ­съ­ка на кон­ти­нен­ти­те връх не е съз­да­ден от Бога да поне­се огром­на­та мис­лов­на мощ, втъ­ка­на в бъл­гар­с­ка­та поезия. Това може да сто­ри само Бъл­га­рия. Изглеж­да Бъл­га­рия е земя­та, ста­на­ла аре­на на друг подо­бен, но само че мис­ло­вен катак­ли­зъм, щом като тя е един­с­т­ве­на­та дър­жа­ва, откър­ми­ла и окъ­па­ла мър­т­ви­те тела на тол­ко­ва свои поетич­ни гении. „Бъди бла­гос­ло­ве­но, оте­чес­т­во мое! Бъди чес­тит, бал­кан­с­ки раю! Бъди голя­ма и слав­на, о, чуд­на зем­льо, дето е цъф­тя­ла люл­ка­та ми, дето ще се зеле­нее гро­бът ми!” – пише Пат­ри­ар­хът на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра Иван Вазов, без да му пука, че у дома го нена­виж­дат и плю­ят, кое­то просто е обрат­на­та стра­на на бъл­гар­с­кия пара­докс, а в Евро­па четат Вик­тор Юго.

Е, доб­ре. Све­тът не позна­ва и не чете бъл­гар­с­ка поезия. Жал­ко за све­та. Откак­то го има напи­са­но, сло­во­то на бъл­гар­с­ки­те поети се зани­ма­ва със све­тов­ни­те рабо­ти, а не със себе си. То не се инте­ре­су­ва, че евти­ни­те пред­по­чи­та­ния на посе­ти­те­ли­те в мод­ни­те през веко­ве­те лите­ра­тур­ни сало­ни не над­хвър­лят жела­ни­е­то за лека гар­га­ра с преплак­нат чай от извет­ре­ли зву­ци, сер­вил­но под­не­сен от име­ни­ти Слу­чай­ни­ци, след кой­то се спи дъл­го, леко и доб­ре. Откак­то свят све­ту­ва наро­ди­те, с изклю­че­ние на нашия, се пла­ци­кат в плит­ко­ум­но риму­ва­ни нут­ра­су­ит­че­та, укра­се­ни с фин­тиф­люш­ки. Нещо като ку-ку-ру-ку, ваф­ла чуд­на, пъл­на с течен шоко­лад. А ехо­то повта­ря ад. Ад. Ад!

Печал­но е още, че на такъв мъдър народ като бъл­гар­с­кия се пред­ла­гат не, а се натрап­ват като юрне­ци за образ­цо­во поетич­но пове­де­ние сте­рил­ни лите­ра­тур­ни образ­ци, па били те съз­да­де­ни от чуж­до­зем­ни вели­чия. Излиш­но е да спо­ме­на­вам име­на, кои­то се раз­на­сят от уста на уста само защо­то зву­чат с някак­ва тайн­с­т­ве­на зага­дъч­ност. Като Пър­си Биш Шели, напри­мер, с цяло­то ми ува­же­ние към него­вия поети­чес­ки труд. Няма да се раз­хож­дам из т. нар. евро­пейс­ка кла­си­ка, за да тър­ся дока­за­тел­с­т­ва, пък и не е моя рабо­та. Аз доказ­вам сво­я­та теза. Кога­то един лите­ра­ту­рен герой на същия този све­тов­но извес­тен Пър­си Биш Шели зако­ли в някоя обгра­де­на от баши­бо­зук евро­пейс­ка катед­ра­ла жена си, нев­ръс­т­но­то си дете, а след тях про­бо­де сър­це­то си по подо­бие на вели­кия перу­щен­с­ки чиз­мар Кочо Чес­ти­мен­с­ки, чак тога­ва ще спра да му връз­вам кусу­ри.

Аз не позна­вам дру­га стра­на, впи­са­ла в сво­и­те хро­ни­ки не само име­на­та на сво­и­те гиган­ти, а вгра­ди­ла в дър­жав­ни­те си устои издъл­ба­ни­те от дъл­бо­ки­те руд­ни­ци на бъл­гар­с­ка­та душа късо­ве само­род­но зла­то. Нека чита­те­лят отсъ­ди сам може ли след тол­ко­ва мно­го хубост, плас­то­ве от вели­чие и тра­ги­зъм да спи спо­кой­но:

… слу­шай­те сега с целия си ум,

слу­шай­те, цял сла­вян­с­ки наро­де,

слу­шай­те сло­во­то, защо­то от бога дой­де,

сло­во­то, кое­то кър­ми човеш­ки­те души,

сло­во­то, кое­то кре­пи сър­ца­та и умо­ве­те,

сло­во­то, кое­то под­гот­вя да позна­ем бога.”

***

Оба­че нека при­ба­вя и сво­я­та прит­ча,

като каз­вам голям ум в мал­ка реч:

Голи са без кни­ги всич­ки наро­ди,

не мол­жей­ки да се борят без оръ­жие

с про­тив­ни­ка на наши­те души,

и гото­ви са за пле­на на веч­на­та мъка…”

Из „Проглас към Еван­ге­ли­е­то”

Кон­с­тан­тин-Кирил фило­соф

Зато­ва аз обла­жа­вам, о, пребла­же­ни отче Кири­ле, тво­и­те уст­ни, чрез кои­то изте­че духов­на сла­дост за мои­те уста. Обла­жа­вам този мно­гог­ла­сен език, кой­то въз­сия за моя народ със заря­та на три­без­на­чал­но­то божес­т­во и про­го­ни гре­хов­ния мрак. Обла­жа­вам мно­гоп­рес­вет­ло­то ти лице, оза­ре­но от све­тия дух… Обла­жа­вам зла­то­зар­ни­те ти очи, чрез кои­то се пре­мах­на за мои­те очи нера­зум­на­та сле­по­та и въз­сия бла­го­ра­зум­на­та свет­ли­на. Обла­жа­вам пре­чес­т­ни­те ти ръце, чрез кои­то се изля вър­ху моя народ бла­го­ра­зу­мен облак, кой­то напои с бого­теч­на роса изго­ре­ли­те от гре­хов­на суша наши сър­ца. Обла­жа­вам богод­ви­жи­ми­те ти пръс­ти, чрез кои­то се напи­са за моя народ сво­бо­да­та от гре­хов­но­то иго…”

Из „Похвал­но сло­во за Кирил”

Све­ти Кли­мент Охрид­с­ки

Като напус­на род и оте­чес­т­во, съп­ру­га и деца, све­ти учи­те­лю, ти си избра да живе­еш със све­ти­те отци в пус­ти­ня­та, преслав­ни!

Като си посра­мил, отче, лютия уст­рем на бесо­ве­те, усми­ри с молит­ви­те си лютия уст­рем на гре­хо­ве­те ни, учи­те­лю Мето­дие!

О, преслав­ни! Кой може да изка­же добро­де­те­ли­те и тру­да на Мето­дий, кой­то пост­ра­да от три­е­зич­ни­те бесо­ве!”

Из служ­ба­та на Мето­дий”

Кон­с­тан­тин Преслав­с­ки

Ако запи­таш гръц­ки­те кни­жов­ни­ци, като речеш: „Кой ви е съз­дал бук­ви­те или пре­вел кни­ги­те или в кое вре­ме?”, то ряд­ко измеж­ду тях зна­ят. Оба­че, ако запи­таш сла­вян­с­ки­те азбу­кар­че­та, като речеш,: „Кой ви е съз­дал азбу­ка­та или пре­вел кни­ги­те?”, всич­ки зна­ят и в отго­вор ще рекат…”

Из „За бук­ви­те”

Чер­но­ри­зец Хра­бър

Вели­ки­ят хан Омур­таг като остая в ста­рия си дом, съг­ра­ди пресла­вен дом при Дунав. И като изме­рих (раз­сто­я­ни­е­то) меж­ду два­та всес­лав­ни дома, напра­вих в сре­да­та гроб­ни­ца. И от сама­та сре­да на гроб­ни­ца­та до моя ста­ров­рем­с­ки дво­рец (аул) има 20 хиля­ди оргии и към Дунав има 20 хиля­ди оргии. Сами­ят гроб (склеп) е всес­ла­вен. И като изме­ри­ха земя­та, поста­ви­ха тоя над­пис. Човек, ако и да живее доб­ре, уми­ра, и друг се раж­да. И нека тоя, кой­то се роди най-сет­не, раз­глед­вай­ки тоя (над­пис), си спом­ня оно­го­ва, кой­то го (гроб, склеп) пост­ро­ил. А име­то на кня­за е Омур­таг, вели­ки хан. Нека Бог го удос­тои да про­жи­вее сто годи­ни!”

Из Тър­нов­с­кия над­пис на хан Омур­таг,

редак­ция на проф. Васил Зла­тар­с­ки

 

Ако оне­зи, кои­то се наси­щат с пие­не и яде­не, биват руме­ни, свет­ли и весе­ли, то кол­ко пове­че този, кой­то се хра­ни с мис­ли, съзер­ца­вай­ки божи­и­те дела и като се кичи с тях, би желал и дру­ги да видят и да обик­нат тези дела. На оне­зи, кои­то бъдат таки­ва, пера ще им израс­нат като на. орли, ще летят и не ще се мъчат. Защо­то радост­та не знае мъка, а дава кри­ле.”

Из про­ло­га на „Шес­тод­нев”

Йоан Екзарх

 

О, пре­чис­те­на и изпъл­не­на с бла­го­дат­та на све­тия дух сла­во. Ива­не, оби­та­ли­ще на спа­си­те­ля и на оте­ца! Като сто­иш, пред престо­ла на царя на всич­ки­те, като се наслаж­да­ваш напра­во на сия­ни­е­то на еди­но­същ­на­та тро­и­ца, херу­вим­с­ки като пееш заед­но с анге­ли­те трис­ве­та­та песен и като имаш голя­ма и непос­ти­жи­ма сме­лост, моли се на все­ми­лос­ти­вия си вла­ди­ка да спа­си съна­род­ни­ци­те ти, еди­но­род­ния ти бъл­гар­с­ки народ! Помог­ни на нашия дър­жа­вен цар Иван Шиш­ман и под­чи­ни под нозе­те му всич­ки вра­го­ве! Запа­зи вяра­та непо­роч­на, затвър­ди наши­те гра­до­ве, усми­ри целия свят, изба­ви ни от глад и пагу­ба и ни запа­зи от напа­де­ни­е­то на иноп­ле­мен­ни­ци­те! Уте­ши ста­ри­те, поучи мла­ди­те, вра­зу­ми безум­ни­те, сми­ли се над вдо­ви­ци­те, застъ­пи се за сиро­ма­си­те, въз­пи­тай мла­де­жи­те и запа­зи всич­ки­те си люде от напас­ти…”

Цити­ра­ни­ят откъс е напи­сан мал­ко пре­ди окон­ча­тел­но­то пада­не на Бъл­га­рия под тур­с­ко роб­с­тво от послед­ния тра­ги­чен бъл­гар­с­ки Пат­ри­арх Евти­мий Тър­нов­с­ки в „Житие на Иван Рил­с­ки”, но с всич­ка сила може да бъде огла­сен и днес, шест века по-къс­но, от три­бу­на­та на Народ­но­то съб­ра­ние, от бал­ко­на на пре­зи­дент­с­тво­то, откъ­де­то и да е, защо­то зву­чи на дос­то­ен и страш­но съв­ре­ме­нен бъл­гар­с­ки език. Бих могъл да изпи­ша сто­ти­ци стра­ни­ци с извад­ки от поетич­ни­те без­съ­ни­ци на наши­те мис­лов­ни вели­ка­ни. Съпос­та­ве­ни с про­из­ве­де­ни­я­та на шум­ни тех­ни днеш­ни съна­род­ни­ци, с кои­то книж­ни­ят пазар е пълен, ще река: „О, нера­зум­ни, про­че­те­те Гри­го­рий Цам­б­лак и се уче­те!”

 

Нес­лу­чай­но започ­нах бележ­ки­те си с параф­ра­за на оно­ва просло­ву­то „Оби­чам те, мое мило Оте­чес­т­во!”, оста­ве­но ни от ръка­та на Любен Кара­ве­лов в „Бъл­га­ри от ста­ро Вре­ме”. Няма да ми стиг­не вре­ме и мяс­то да под­ре­дя по вели­чие сле­дов­ни­ци­те на Кон­с­тан­тин-Кирил Фило­соф. Пресвет­ли­те име­на на Пат­ри­арх Евти­мий Тър­нов­с­ки, гени­ал­ния Гри­го­рий Цам­б­лак, Кип­ри­ан и Йоа­саф Бдин­с­ки сами по себе си зву­чат като поезия, а в тру­до­ве­те им, вед­но с появи­ли­те се подир някол­ко века раз­це­пен от полу­ме­се­ца мрак гро­мол­но-при­зив­ни твор­би на Паи­сий Хилен­дар­с­ки и Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки, вече се дола­вя оно­ва мощ­но под­зем­но буче­не, кое­то ще раз­тър­си души­те на хиля­ди­те бези­мен­ни народ­ни пев­ци:

 

Избо­до­ха му и две­те очи

и го не питат, нито раз­пит­ват,

току си взе­ха хуба­ва Яна,

та я качи­ха на бър­за коня

да я отка­рат долу поле­то,

долу поле­то, татар­с­ко село.

Яна Йова­ну тихом гово­ри:

— Оста­ни сбо­гом, бра­те Йова­не!

— Хай­де със здра­ве, хуба­ва Яно!

Очи си нямам аз да те видя,

ръце си нямам да те пре­гър­на,

нози си нямам да те изпра­тя!”

 

Даваш ли, даваш, Бал­кан­джи Йово”

 

Все пове­че наби­рат сила гла­со­ве­те на пър­ви­те бъл­гар­с­ки поети Най­ден Геров, Доб­ри Чин­ту­лов, Геор­ги Раков­с­ки, Пет­ко Сла­вей­ков. Фити­лът на неве­ро­ят­ния бъл­гар­с­ки поети­чен взрив вече е запа­лен и ско­ро от нед­ра­та на неос­к­вер­не­на­та народ­на памет към све­тов­ни­те поетич­ни небос­к­ло­ни ще избух­не с мощ­та и ярост­та на Кра­ка­тау един нов поети­чен ква­зар, кой­то с все­лен­с­ки тътен ще раз­мес­ти, а сет­не ще тури ред в све­тов­на­та сти­хот­вор­на под­ред­ба. Мом­че­то на дас­кал Ботйо Пет­ков от Кало­фер.

Христо Ботйов

Древ­ни­ят Еги­пет има веко­ве­чен повод да се гор­дее със сво­и­те пира­ми­ди и сфин­к­со­ве, от кои­то даже Вре­ме­то се стра­ху­ва. Но тези камен­ни гра­ма­ди все пак се рушат от дъж­до­ве­те, сред­нощ­ни­те сту­до­ве и пус­тин­на­та гиб­ла, усук­ва­ща хиля­до­ле­тия око­ло това вели­ко тайн­с­т­во стру­ес­ти пясъч­ни масу­ри. Бъл­га­рия има Хрис­то Ботйов, кой­то напра­ви кожа­та си на тъпан и въз­вес­ти с вика си „Хляб или сви­нец!” края на мъки­те за наро­да бъл­гар­с­ки. Хрис­то Ботйов е връх, кой­то е непод­в­лас­тен как­то на вре­ме­то, така и на при­род­ни­те сти­хии. Защо­то е в пър­во­то засу­ка­но от нас май­чи­но мля­ко. В потре­са от пър­ва­та, зър­на­та слу­чай­но, тай­на бащи­на съл­за. В све­тов­на­та поезия няма друг подо­бен връх. Има вър­хо­ве, кои­то са кръс­те­ни със звуч­ни име­на. По скло­но­ве­те на Пър­си Биш Шели може да рас­тат едел­вай­си, може да се набе­ре мащер­ка за нер­во­зен чай, но там… Там све­тов­ни­те бури не кър­шат кло­но­ве и сабя не ги сви­ва на венец.

Хрис­то Ботйов е гръ­мо­те­ви­чен дъб, раз­пе­рил чер­на сян­ка вър­ху уби­то­то от ана­дол­с­ки слън­ца и раз­чор­ле­ни поро­и­ща стър­ни­ще. Под дебе­ли­те му кло­ни не ник­не тре­ва, опас­но е да се спи и да се пее с цяло гър­ло. Бъл­гар­с­ки­те поети зна­ят, че поди­ри­ли­ят под­слон под могъ­ща­та му осан­ка ще бъде застиг­нат от гне­ва Гос­по­ден. И към него пристъп­ват като към Све­тия. На покло­не­ние. Със запа­ле­на воще­ни­ца в ръце.

Ботйов е един­с­т­вен и непос­ти­жим, но той не е сам. Тръп­ки ме поби­ват като си помис­ля, че в неда­леч­на­та 1914 годи­на си е тег­лил кур­шу­ма друг един бъл­гар­с­ки поети­чен дино­за­вър — Пею Кра­чо­лов Яво­ров. Телег­ра­фист­че­то от Анхи­а­ло, кое­то изпла­ка и изпя народ­ни­те бол­ки под гра­душ­ки­те-убий­ци, и прие участ­та да рие като черен миньор в най-тъм­ни­те руд­ни­ци на човеш­ка­та душа. Поетът, кой­то прекра­чи ада на сво­е­то тъм­но Аз и зако­ва нес­рав­ни­ми­те си посла­ния във веч­ност­та. И ако Хрис­то Ботйов удря в земя­та пред­ста­ви­те ни за поезия от най-пре­фи­нен тип и пре­об­ръ­ща наопа­ки като про­лет­на угар смач­ка­ни­те ни от роб­с­тво души с без­пар­дон­ния си, кате­го­ри­чен и нетър­пящ въз­ра­же­ния глас, сти­хо­ве­те на Яво­ров са про­ява на вро­де­ния, но вече изве­ден до про­фе­си­о­нал­но съвър­шен­с­т­во арис­ток­ра­ти­зъм и артис­ти­зъм на бъл­га­ри­на. Поези­я­та на Пею Яво­ров, под чия­то бла­го­дей­на и мъд­ра сян­ка са про­хо­ди­ли пле­я­да съв­ре­мен­ни бъл­гар­с­ки поети, е най-вис­ша­та инте­лек­ту­ал­на вак­ха­на­лия, коя­то Чове­чес­т­во­то, пък и види­о­те­но­то от теле­ви­зия съв­ре­мен­но Бъл­гар­с­ко, за съжа­ле­ние не позна­ва доб­ре.

Пора­ди естес­т­ве­на­та си любоз­на­тел­ност и обич към лите­ра­ту­ра­та бъл­га­ри­нът оба­че чете и почи­та твор­би­те на све­тов­ни­те поетич­ни мас­то­дон­ти от вре­ме­то на Шек­с­пир до наши дни. Забе­ляз­ва се и един пара­докс. Бъл­га­ри­нът чете и цъка с език, но пора­ди при­съ­щия си веко­вен скеп­ти­ци­зъм про­явя­ва недо­ве­рие. Вина­ги е скло­нен да се усъм­ни с тън­ко­то, гени­ал­но подоз­ре­ние на Нико­ла Вап­ца­ров: „Комай ни лъжат тия син­ков­ци!” Посве­те­ни­те и изку­ше­ни­те в сло­во­то усе­щат, че поетич­ни­те тери­то­рии отвъд Виен­с­ки­те катед­ра­ли са отдав­на раз­гле­да­ни музеи с муми­фи­ци­ра­но мина­ло, от кои­то лъха на кул­ти­ви­ра­на, фокус­ни­чес­ки обиг­ра­на лите­ра­ту­ра. Пак те, прост­ран­с­т­ва­та отвъд Виен­с­ки­те лите­ра­тур­ни сало­ни, кол­ко­то и няко­му това да не се харе­са, са торе­ни с изкус­т­ве­на тор и набър­зо обра­ни гра­ди­ни, над кои­то летят еру­ди­ра­ни лите­ра­тур­ни косе­ри. Все­въз­мож­ни всез­най­ков­ци, сред кои­то и нашен­с­ки, вжи­ве­ли се в роля­та на екс­кур­зо­во­ди и просве­ти­те­ли, пазят слад­ки­те ябъл­ки и прас­ко­ви от набе­зи­те на само­на­де­я­ни­те и точ­но зато­ва неп­ри­ят­ни при­шъл­ци – Бал­кан­с­ки­те вар­ва­ри. Чор­ба­джи­и­те на гра­ди­ни­те са довол­ни, сто­ка­та е доб­ра, пла­си­ра­на е, резул­та­ти­те са нали­це. За сла­дост­та на пло­до­ве­те се гово­ри по цял свят, кон­ку­рен­ци­я­та е сма­за­на, заяв­ки­те за идна­та годи­на са трой­ни и чет­вор­ни. За бъл­гар­с­ка­та поезия там пазар няма, тя е за фасул­ков­ци­те под и над Ста­ра пла­ни­на.

Нещо оба­че не дости­га. Прас­ко­ви­те са изяде­ни, в уста­та още слад­ни. Сити­ят миг оба­че не обе­ща­ва сита веч­ност. Гра­ди­на­та отдав­на е на изкус­т­ве­но осе­ме­ня­ва­не, на изкус­т­ве­но диша­не, на мор­фин, оста­ве­на е да се любу­ва сама на себе си, пре­ек­с­пло­а­ти­ра­на е и не се възоб­но­вя­ва, кое­то неми­ну­е­мо води към изко­ре­ня­ва­не.

Не се съм­ня­вам, че думи­те ми ще предиз­ви­кат гор­чи­ви­на. Мис­ля, че опи­ти­те на такъв дре­вен крас­та­ви­чар като бъл­гар­с­кия народ да му бъдат про­да­де­ни чуж­до­зем­ни крас­та­ви­ци, при това наря­за­ни, са без­п­лод­ни като невъз­мож­ност­та да се ашла­ди­са мор­ков на сли­ва. Послед­но­то се опит­ват да опро­вер­га­ят реди­ца псев­до­ли­те­ра­тур­ни изда­ния в Бъл­га­рия. Нека им поже­ла­ем успех.

Това, че Бъл­га­рия пра­ви мал­ко за сво­и­те лите­ра­тур­ни Свет­ци, е обид­но, но и някак лес­но обяс­ни­мо. От при­ве­де­ни­те и пре­мъл­ча­ни при­ме­ри се виж­да, че бъл­гар­с­ка­та поезия е тол­ко­ва вели­ка, че просто няма нуж­да от как­ва­то и да е све­тов­на раз­гла­са. Точ­но зато­ва бъл­гар­с­ка­та поезия е трън в очи­те на све­та. Защо­то го учи да мис­ли гло­бал­но, с все­лен­с­ки маща­би. Защо­то с проста­та си домот­ка­на анте­рий­ка и втък­на­тия в поясо­ка дядов кавал вър­ви пред вак­ло­то све­тов­но поетич­но ста­до и го води.

Све­тът не оби­ча да чете бъл­гар­с­ка поезия, защо­то гръм­ко тряб­ва да признае сло­вес­но­то ни вър­хо­вен­с­т­во. Как­во тряб­ва да се напра­ви в слу­чая? Нима бъл­гар­с­ка­та поезия тряб­ва неза­бав­но да бъде изго­ре­на? Да бъде завър­за­на с дебе­ли кораб­ни въже­та и напъ­ха­на в трю­ма на някой кораб за никъ­де? Да бъде каче­на с едно­по­со­чен билет в някой само­лет към Рая, към Ада, към някой друг свят? Нати­ре­на на някой кани­бал­с­ки пус­ти­нен ост­ров в оке­а­на? По въз­мож­ност пус­ти­нен ост­ров, на кой­то да кло­ко­чат вул­ка­ни с ярост­та на Кра­ка­тау. Да се пус­не без пара­шут напра­во към раз­зи­на­та­та паст на аку­ли­те в озве­ре­ли­те въл­ни на Бис­кайс­кия залив? Да бъде заклю­че­на с двой­но пре­вър­та­не на клю­чал­ки­те, яко залос­те­на със сто­ма­не­ни коло­ве, затис­на­та с тежък капак в някой дъл­бок трап? Омо­та­на с вери­ги, око­ва­на в пран­ги, спъ­на­та в кон­с­ки букаи?

Да. Смея да твър­дя, че и това ще й е мал­ко. За бъл­гар­с­ки­те поети тряб­ва час по-ско­ро да бъде забра­не­но да се гово­ри. С дек­рет от кан­це­ла­ри­я­та на пре­зи­ден­та, от „Пози­та­но 20″, от „Раков­с­ка” 134, от Мад­рид, откъ­де­то и да е. Оне­зи, кои­то са писа­ли през веко­ве­те, май­на­та им. Днеш­ни­те – да пишат така, как­то пове­ля­ва све­тов­ния юрнек. Или – да млък­нат. Да слу­шат онзи, дето е отся­къл: „Запей или млък­ни, мах­ни се!” За по-сигур­но – да им се леп­нат на кръст две лепен­ки лей­коп­ласт през уста­та. Защо­то само Бог има при­ви­ле­ги­я­та да е съвър­шен, кол­ко­то и несъ­вър­ше­ни да са него­ви­те тво­ре­ния.

Жал­ко оба­че, че всич­ки тези дра­кон­тов­с­ки мер­ки ще бъдат пред­при­е­ти напраз­но. Защо­то дори Гос­под не успя да затво­ри вед­нъж зави­на­ги всич­ко виж­да­щи­те Ботйо­ви очи. Оста­ви жив този нео­зап­тим Дух, кой­то изби­ра дявол знае откъ­де, и не се опи­та да го вка­ра в пра­вия път. Бъл­гар­с­ки­ят поети­чес­ки гений не може да бъде вкар­ван в ника­къв прав път, защо­то той просто опре­де­ля посо­ка­та и дър­жи нача­ло­то на пра­вия път. Кра­ят му е във веч­ност­та. Със своя сдър­жан тра­ги­зъм, белег за овла­дя­но и пре­въз­мог­на­то стра­да­ние, бъл­гар­с­ка­та поезия не може да не бъде връх в све­тов­на­та лите­ра­ту­ра. Думи­те на бъл­гар­с­ки­те поети са под­ре­де­ни с убийс­т­ве­на точ­ност, сти­хо­ве­те им са най-неж­ни­те, но и най-без­це­ре­мон­ни­те думи в мере­на реч, изри­ча­ни няко­га в свик­на­ли­те на лас­ка салон­ни уши:

 

Гра­бай­те тела­та!” — някой се изкряс­ка

и тру­по­ве мър­т­ви, фрък­на­ха завчас­ка

кат демо­ни чер­ни над чер­ний рояк,

кату­рят, стру­па­лят като живи пак!

И тур­ци­те тръп­нат, друг път не виде­ли

вед­но да се бият живи и умре­ли,

и въз­ду­ха цепят със демон­с­кий вик.”

 

Опъл­чен­ци­те на Шип­ка”

11 август 1877 – Иван Вазов

 

Ще го цепят, няма как­во дру­го да сто­рят. Защо­то на същия този 11 август 1877 годи­на Бъл­га­рия спа­си себе си с тела­та на окър­ва­ве­ни­те си бра­тя. И пла­ти жес­то­ка цена. Тя сто­ва­ри в про­паст­та вър­ху чал­ми­те на изви­ра­щи­те от Нищо­то сел­джук­с­ки тур­ци сво­и­те неоп­ла­ка­ни покой­ни­ци. Най-скъ­по­то, пред кое­то бъл­га­ри­нът един­с­т­ве­но няко­га е свеж­дал гла­ва за поклон, как­то пред труд­ния си хляб, е мър­т­ве­цът.

Аз се прекла­ням пред мъже­те, изви­си­ли бъл­гар­с­ко­то сло­во на Въз­бог. Дори и завър­зан с дебе­ли кораб­ни въже­та в трю­ма на някой кораб за никъ­де, един поет вина­ги ще наме­ри сили да изпее сво­я­та песен. Ако не успее, ще я изпла­че. А как­ва само Все­ле­на е побра­ла гра­мад­на­та бъл­гар­с­ка съл­за!

Редом до дос­то­леп­ни­те бъл­гар­с­ки мъже на сло­во­то, но не приклек­на­ли в слас­т­но-меч­та­тел­ни пози са заста­на­ли две поетич­ни тиг­ри­ци, две Хале­е­ви коме­ти, над кои­то виси едно тяс­но за тях небе. Гени­ал­на­та без­дет­ни­ца Дора Габе, коя­то с поези­я­та си за деца ста­на по-скъ­па и от род­на май­ка на поко­ле­ния неос­вес­те­ни бъл­гар­че­та, и непо­кор­на­та вол­ни­ца Ели­са­ве­та Баг­ря­на. По БНТ и БНР оба­че се леят дити­рам­би за прекрас­на­та Ана Ахма­то­ва, Мари­на Цве­та­е­ва или нео­бик­но­ве­на­та Ната­ли Сарот. За пре­ос­мис­ля­не­то на този факт радио слу­ша­те­ли­те и теле­ви­зи­он­ни­те зри­те­ли тряб­ва да поло­жат опре­де­ле­ни уси­лия. Да четат. Едва тога­ва могат да усе­тят радост­та от дости­га­не­то на най-вис­шия чин в инте­лек­ту­ал­на­та йерар­хия – Чита­тел.

Пак по БНТ и БНР тре­то­раз­ред­ни лите­ра­тур­ни поми­я­ри, вжи­ве­ли се в роля­та на Иисус, нали­ват от пус­то в праз­но с доб­ре отра­бо­те­на, мно­гок­рат­но отре­пе­ти­ра­на и отлич­но хоно­ру­ва­на скром­ност за нес­к­ром­ни­те си осо­би, примляс­к­ват сре­щу бър­ду­че­то си с уис­ки или друг някой свой любим пред­мет, усук­ват без­к­рай­ни тира­ди за тол­ко­ва навре­мен­ни­те си пие­си и поеми, нижат без­к­рай­но ара­лам­бе­не за рибо­ло­ва си в Стран­джа, къщи­те си в Бал­чик и лехи­те с автен­тич­ни люти чуш­ле­та. За същи­те пер­со­ни се гово­ри мно­го по-чес­то, откол­ко­то за таки­ва коло­си на бъл­гар­с­кия поети­чес­ки гений като без­смър­т­ния под­по­ру­чик Дим­чо Дебе­ля­нов с него­ви­те скръб­ни дет­с­ки дни и тихи дво­ро­ве с белоц­вет­ни виш­ни. Не ста­ва изоб­що реч за Дядо Вазов, срав­нил слав­но­то беси­ло на Апос­то­ла по срам и по бля­сък с Хрис­то­вия кръст. От кумо­ва сра­ма естет­с­ки анто­ло­гии от дъжд на вятър раз­ра­вят него­ви­те стра­хо­ви­ти покой­ни­ци в ново­то гро­би­ще на Слив­ни­ца. На маса­та е забра­ве­но като чаша снощ­но вино име­то на Голя­ма­та бъл­гар­с­ка носов­ка Кирил Хрис­тов, чие­то обър­на­то обрат­но име също е сим­вол на изящ­на лири­ка.

За тита­на Гео Милев, оти­шъл сеп­тем­в­рийс­ки кур­бан, за дев­с­т­ве­ния ужас на Нико­лай Лили­ев, за все така тъж­ния и днес Дими­тър Боя­джи­ев, за гър­мя­щи­те на небе­то голе­ми и тъм­ни тъпа­ни на Нико­ла Фур­на­джи­ев, за буча­щи­те биво­ли на Нико­ла Раки­тин, за люле­е­щи­те се по софийс­ки­те ули­ци фене­ри на синьо­то мом­че Алек­сан­дър Вутим­с­ки, за страш­на­та ори­сия на вам­пи­ря­са­лия от маро­дер­с­ки набе­зи Нико­ла Вап­ца­ров, за пре­да­ния на поези­я­та димит­ров­г­рад­с­ки хай­лаз Пеньо Пенев се спо­ме­на­ва един­с­т­ве­но по повод неп­ри­ят­ни­те им годиш­ни­ни. Или изоб­що се мъл­чи със стис­на­ти зъби и склю­че­ни веж­ди.

Пре­мъл­ча­ва­не­то е осо­бен вид лите­ра­тур­на инк­ви­зи­ция. Пре­мъл­ча­ва­не­то е раз­тег­ле­но във вре­ме­то убийс­т­во на Тво­ре­ца, извър­ш­ва­но по осо­бе­но жес­ток и мъчи­те­лен начин. Никак оба­че не е стран­но, че жер­т­ва­та, дори с отвъд­но­то си вече бла­го­род­с­тво, е склон­на да прости. Защо­то прошка дава само Тво­ре­цът. Без­дар­ни­кът кове отмъ­ще­ния.

Стра­шен оба­че е не тол­ко­ва фак­тът на пре­мъл­ча­ва­не­то. Страш­но­то е, че пре­мъл­ча­ва­не­то като инк­ви­зи­ция си поста­вя край­на­та цел да лис­не кофа­та с без­лич­ния раз­ре­ди­тел къде­то тряб­ва. В мозъ­ка на съв­ре­мен­ния бъл­га­рин. Да се обез­ц­ве­ти, да при­до­бие лим­фа­ти­чен цвят, а не цвят на бъл­гар­с­ка кръв и бъл­гар­с­ка спер­ма, пред­ла­га­ни­ят лите­ра­ту­рен нут­ра­су­ит. В резул­тат на това сме сви­де­те­ли на разюз­да­на псев­до­по­е­тич­на раз­па­са­ност, на неве­ро­я­тен съв­ре­ме­нен изблик на гра­фо­ма­ния, от кой­то сякаш спа­се­ние няма. Най-гад­но­то в този поч­ти пси­хо­па­ти­чес­ки слу­чай е, че пла­те­ни­те про­из­ве­де­ния на орди­те от кан­ди­да­ти за бъл­гар­с­ко­то лите­ра­тур­но Утре затлач­ват с риму­ва­на и бяла помия, плис­на­та в мозъ­ци­те на под­рас­т­ва­щи­те поко­ле­ния, вър­ху бого­рав­ни­те лико­ве на наши­те лите­ра­тур­ни мъже.

Но Чита­те­лят на бъл­гар­с­ка поезия знае мно­го доб­ре, че опи­ти­те да бъде пра­тен за зелен хай­вер, са праз­на рабо­та. Жив е все още спо­ме­нът за Ата­нас Дал­чев, ней­де из Все­ле­на­та се вие димът от звез­д­на­та цига­ра на сино­дал­ния поети­чен ста­рец Алек­сан­дър Геров, някъ­де там, горе, сече своя неп­ро­хо­дим Лон­гоз Анд­рей Гер­ма­нов. Нека да спрем до тук. Спи­съ­кът с име­на може да бъде про­дъл­жен до без­к­рай.

Защо­то е наче­нат през Деве­ти век и отива в ХХI-ви. А там за живи­те бъл­гар­с­ки поети тре­пе­ри висо­ка­та лет­ва на Ботйов – как­во­то сабя пока­же и чест­та, май­ко, юнаш­ка! Там е без­сън­но­то и без­дън­но око на Гео Милев, зей­на­ло като пус­ти­нен геран към поетич­но­то небе на на днеш­на Бъл­га­рия. А в слад­кия и тол­ко­ва опа­сен лите­ра­ту­рен въз­дух се рее страш­но­то предиз­ви­ка­тел­с­т­во в погле­да на Мавъ­ра от Чир­пан Пею Яво­ров, кой­то седи край про­зо­ре­ца, гле­да ни и ни изпит­ва в часа на синя­та мъг­ла, сякаш сме него­ви разиг­ра­ли се в под­ре­де­на­та лите­ра­тур­на нива деца.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Б. а. Тек­с­тът е помес­тен в кни­га­та ми „Сюи­та за мър­т­ви бъл­га­ри“, Изда­тел­с­т­во “Галак­ти­ка” — Вар­на, (пуб­ли­цис­ти­ка, 1997, II доп. Изд. — 1998),

В. Стан­ков

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.