Последната дума има съдбата

Моята Малка Тайна


 

Последната дума има съдбата

 

В дет­с­ки­те си годи­ни живе­ех в малък южен градец,където има­ше мно­го армен­с­ки емиг­ран­ти. Кога са дошли,как са дошли в България,ние тога­ва не зна­ех­ме и не се замисляхме,но армен­ци­те съв­сем не се чув­с­т­ва­ха емиг­ран­ти. Те не само бяха успе­ли да се устроят,но в глад­ни­те след­во­ен­ни годи­ни живе­е­ха доста добре.Сега ‚като се замис­ля, „армен­с­ко­то” заема­ше доста голя­мо мяс­то в живо­та ми тогава.Живеех в армен­с­ка­та махала.Така я нари­ча­ха , не само защо­то живе­е­ха доста армен­с­ки семейства,но и защо­то в нача­ло­то на наша­та улица,която носе­ше име­то на армен­с­ки герой,се нами­ра­ше армен­с­ка­та цър­к­ва и училище.Арменските деца не игра­е­ха с нас.Ние също ги чув­с­т­вах­ме раз­лич­ни-все едни издокарани,фини.Ние, мах­лен­с­ки­те деца ‚през лято­то ходех­ме по цял ден боси.Краката ни веч­но бяха черни,защото ули­ца­та не беше павирана,(тогава и не зна­ех­ме що е асфалт). Кога­то валеше,ставаше дъл­бо­ка кал,а лят­но вре­ме ули­ца­та се покри­ва­ше с педя фин,черен прах.Движеха се само кон­с­ки кару­ци и фай­то­ни. Мно­го ряд­ко мина­ва­ше някой ками­он и беше голя­ма гор­дост да го настиг­нем и да се увис­нем на зад­ни­те му капа­ци да се повозим.Това беше и посто­ян­на­та при­чи­на  да си изпро­сим по някой шамар от роди­те­ли­те. „Армен­с­ки­те кук­ли” нари­чах­ме ние армен­че­та­та, не само защо­то не игра­е­ха с нас,но зара­ди тях деца­та от съсед­ни­те маха­ли ни вика­ха „армен-дуду,гащи наду”,което ста­ва­ше повод за меж­ду­мах­лен­с­ки войни.По оно­ва вре­ме-шей­сет­те годи­ни на мина­лия век,в гра­да има­ше един –два жилищ­ни блока.Викаха им жилищ­ни кооперации.Преобладаваха едно­е­таж­ни, тук-там дву­е­таж­ни къщи с дворове.Срещу наша­та мал­ка къщич­ка има­ше голя­ма ‚стара,турска къща.В нея живе­е­ше мно­го ста­ра армен­ка с някак­во труд­но име,което ком­ши­и­те и не знаеха,защото никой не беше гово­рил с нея-тя не зна­е­ше български.Живееше с дъще­ря и два­ма вну­ци-мом­че и момиче.Говореше се,че има­ла и син,но той почи­нал мно­го млад.Още като уче­ник почи­нал и голе­ми­ят и внук. Ста­ра­та армен­ка беше вещица‑в това бях­ме убе­де­ни всич­ки деца.В дво­ра и има­ше голя­ма круша,сладка като никоя друга.Клоните и  прехвър­ля­ха огра­да­та и ние започ­вах­ме да бру­лим кру­ши­те още неузрели.Хвърляхме камъни,които чес­то пада­ха в дво­ра и тога­ва изска­ча­ше „вещи­ца­та” и започ­ва­ше да кре­щи нещо неразбираемо,а ние си мислехме,че ни ома­гьос­ва и се раз­хвър­ча­вах­ме като пилци.В бър­зи­на­та да се спа­сим чес­то падах­ме Съби­рах­ме се в края на ули­ца­та да си пребро­им рани­те и бях­ме убедени,че вещи­ца­та е виновна.Внуците и бяха вече  мла­ди хора.Викахме им кака..Алис и бате Агоп.Оплаквахме им се  и тога­ва бате Агоп  пъл­не­ше кас­ке­та си с кру­ши и ни ги раздаваше.Сестра му беше про­да­вач­ка в мага­зин за платове.Говореше се ‚че този мага­зин бил няко­га на баща и,но после ста­нал „нармаг”,т.е.народен магазин.Бате Агоп беше обущар.Преди вой­на­та той пра­вел мно­го хуба­ви и модер­ни ‚спо­ред май­ка ми ‚обувки,но „след девети”,както се изра­зя­ва­ха възрастните,вече няма­ло мате­ри­а­ли и той се зани­ма­ва­ше само с ремон­ти на обув­ки.

От съв­ре­мен­на глед­на точ­ка дет­с­тво­то ни беше мно­го щастливо.На учи­ли­ще тръг­вах­ме на осем годи­ни и чак в чет­вър­ти клас се появи някак­ва труд­ност-таб­ли­ца­та за умножение.Дните ни бяха изпъл­не­ни с игри и зиме и лете.В недел­ни­те дни армен­ци­те идва­ха на цър­к­ва семейно,официално облечени.Това вре­ме чаках­ме ние ‚за да си „запечатваме”красивите рок­ли на армен­с­ки­те жени.Плюнчехме си пръстите,шмугвахме се око­ло тях и пип­вах­ме рок­ли­те им.Вярвахме,че така и ние един ден ще има­ме същите.Наивни дет­с­ки годи­ни!

Бате Агоп беше при­вет­лив млад мъж,добър с децата,но ние гле­дах­ме на него със съжа­ле­ние и дори извес­т­на доза презрение.Всички бяха чува­ли в къщи исто­ри­я­та за любов­та му с бъл­гар­с­ко­то момиче,как май­ка му и сес­т­ра му не я искали,защото смя­та­ли да го оже­нят за арменка.Той се подчинил,разделил се с момичето,което напус­на­ло града,но кате­го­рич­но отка­зал да се жени въобще.Тази исто­рия с вре­ме­то се забрави,но той наис­ти­на не се ожени.Минаха години,на мяс­то­то  на ста­ра­та тур­с­ка къща пост­ро­и­ха висок жили­щен блок.В ония кому­нис­ти­чес­ки вре­ме­на никой не може­ше да при­те­жа­ва пове­че от един апар­та­мент Армен­ци­те полу­чи­ха  три и все­ки от тях-майка,син и дъще­ря живе­е­ше отдел­но в своя си апар­та­мент.

Вече бях студентка,когато при една от вакан­ци­и­те в раз­го­вор с леля ми ста­на въп­рос за армен­ци­те и аз я попи­тах  как­во знае за исто­ри­я­та на бате Агоп и бъл­гар­с­ко­то момиче.Тя ме поглед­на някак стрес­на­то и изпи­та­тел­но и после каза:„Ще ти разкажа,ти тряб­ва да знаеш”Тогава не раз­брах защо точ­но аз тряб­ва да знам,но не исках да я пре­къс­вам и не я попитах.„Нали зна­еш оно­ва семейс­т­во в маджур­с­ка­та махала,с мно­го­то деца-започ­на леля ми.Да,знаех..Имаха осем деца,бяха мно­го бед­ни ‚защо­то баща­та про­пи­ва­ше всичко.Майката беше преж­дев­ре­мен­но със­та­ре­на от грижи,раждания и побои.Според леля ми ‚те има­ли една  голя­ма дъшеря,която не само била красавица,но и се учи­ла мно­го добре.Успяла да завър­ши гимназия,което за оно­ва вре­ме си било голям успех..Като пода­рък за завър­ш­ва­не­то някол­ко ком­ший­ки съб­ра­ли пари и и поръ­ча­ли обув­ки при майс­тор Агоп.Момичето било мно­го щас­т­ли­во и побър­за­ло да отиде в обу­щар­ни­ца­та да и взе­мат мер­ки за  меч­та­ни­те обувки.Какво и как е ста­на­ло не се знае,но моми­че­то и мла­ди­ят майс­тор се залюбили.Всички в маха­ла­та се зарадвали,но не и май­ка­та и сес­т­ра­та на Агоп.За тях моми­че­то било под ран­га и въз­мож­нос­ти­те на тях­но­то момче.Те неп­ре­къс­на­то го наст­рой­ва­ли про­тив нея,но Агоп се заина­тил и не се разделял.Тогава се слу­чи­ло  нещо извън реда и мора­ла на наше­то мал­ко град­че-моми­че­то забре­ме­ня­ло. Кога­то започ­на­ло да  личи,Агоп я завел в София и всич­ки помислили,че мла­ди­те са избя­га­ли и там са се оже­ни­ли, но след някол­ко месе­ца Агоп се върнал-тъжен,посърнал и сам.Шушукало се,че там моми­че­то е роди­ло и оста­ви­ло дете­то в дом за сираци.После Агоп я наста­нил  в дома на бога­ти армен­ци да гле­да дете­то им.Скоро семейс­т­во­то заед­но със слу­гин­че­то  се изсе­ли­ли в Америка.Агоп не се оже­нил-раз­ка­за ми леля ми. Помня го-тих,вглъбен в себе си,сякаш веч­но спо­ри с няко­го мълчаливо.И още нещо помня-усмив­ка­та му,сякаш я крие да не раз­бе­рат хората,че се смее. В мал­ка­та тъм­на  обущарничка,където по цял ден све­те­ше елек­т­ри­чес­ка крушка,го наме­ри­ли един ден издъхнал.Мислех си за него с добро чувство,защото май­ка ми ми разказваше,че той ми напра­вил пър­ви­те ми обув­ки-били високи,с връзки,от чис­та кожа-телеш­ки бокс и под­мет­ки от дебел гьон,с три номе­ра по-голе­ми и аз съм ги носи­ла някол­ко годи­ни

Годи­ни по-късно,след смърт­та на май­ка ми наме­рих меж­ду дре­хи­те и пощен­с­ки плик.Вътре има­ше  няка­къв доку­мент и една сним­ка, на коя­то бях аз-две или тригодишна,с бяла рок­ля на цвет­че­та ‚с къси бели чорапки,но с висо­ки зим­ни обувки.Отзад има­ше надпис-„първите обув­ки на Миме­то от ТАТЕ Агоп.” Сто­ях като вкаменена.От една стра­на не можех да повяр­вам, че май­ка ми цял живот не е наме­ри­ла сили да ми каже истината.Нарочно е над­пи­са­ла снимката,за да раз­бе­ра истината,но след смърт­та  й . Доку­мен­тът беше реше­ние на съда за осиновяване-моето.Спомних си как „бате Агоп” поня­ко­га ме извик­ва­ше: „Мими,ела ‚мое­то момиче!”-и ми бут­ва­ше бон­бон­че в ръката,а аз се рад­вах-по оно­ва вре­ме бон­бо­ни­те бяха рядкост.Още пове­че се рад­вах на лъс­ка­ви­те  книжки,в кои­то бяха завити.Грабвах бонбончето,но изпит­вах някак­ва нео­бяс­ни­ма съп­ро­ти­ва и неу­доб­с­тво да му благодаря.С вре­ме­то се изви­сих  в мис­ли­те си над кон­к­рет­ни­те съби­тия и учас­т­ни­ци­те в тях.В нача­ло­то  си мислех,че сред всич­ки  аз съм жертвата,но посте­пен­но разбрах,че  аз съм била щас­т­ли­ва­та , имен­но защо­то не съм зна­е­ла .Всич­ки останали,които си бяха присво­и­ли пра­во­то да нареж­дат и поп­ра­вят съд­ба­та, по раз­ли­чен начин са били нака­за­ни от нея.Старата арменка,която не иска­ла бъл­гар­ка за снаха,въобще  не видя нито снаха,нито внуче;дъщеря й,която може­ше да ми бъде леля, се омъ­жи чак на  пет­де­сет годи­ни за въз­рас­тен арме­нец вдовец.Бързо си оси­но­ви­ха едно моми­чен­це –арменче,но тя не успя да го отгле­да-почи­на от рак на пет­де­сет и две години.Казват,че ракът бил болест на чув­с­т­во­то за вина.

Съд­ба­та е после­до­ва­тел­на и точна.Понякога това ни изглеж­да като безпощадност,но тя има сво­и­те основания,неразбираеми за нас.Осиновеното моми­чен­це ста­на голя­мо момиче,но дори не завър­ши училище.Повлече се сло­ши ком­па­нии ‚а алко­хо­лът и нар­ко­ти­ци­те свър­ши­ха останалото.След смърт­та на баща с и, тя оста­на сама  с три апар­та­мен­та в наследство.Няколко годи­ни по-къс­но моми­че­то е развалина,апартаментът е един,а съд­ба­та про­дъл­жа­ва да е безпощадна.Единствено аз-невин­на­та „жер­т­ва” в тази история,днес вече не мога да кажа,че съм нака­за­на…

Все пак,последната дума вина­ги има Съд­ба­та…

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.