Помощ

---

 

Помощ

 

- Док­тор Кара­пет­ров е на тело­фо­на. Обаж­дам се от бол­ни­ца­та на град… Гос­по­жо, май­ка Ви е мно­го зле и се нуж­дае от помощ…
– Пари ли иска­те? – пре­къс­нах го аз и бях сигур­на, че това е някак­ва теле­фон­на измама.
– Как­во гово­ри­те?… Не бих си позво­лил тако­ва нещо… Ето, чуй­те я сама!
– Дъще, моля те, ела!… Отивам си от тоя свят и… тряб­ва да ти кажа нещо…
Беше гла­сът на мама. Не можех да го сбър­кам. Само, че… Защо ме тър­се­ше? Как­во иска­ше от мен? Не бях­ме се виж­да­ли три годи­ни, а и няма­ше как­во да си кажем… С нея просто не се раз­би­рах­ме, а при послед­на­та ни сре­ща, иска­ше да се мах­на от очи­те ѝ. Не я мра­зех, не можех, но тя обър­ка живо­та ми съв­сем. Беше влас­т­на жена, а дума­та и воля­та ѝ бяха закон. Кре­ще­ше, вика­ше, нала­га­ше се… Така ми избра инс­ти­ту­та, начи­на на след­ва­не, про­фе­си­я­та и рабо­та­та. Така ме омъ­жи за пър­вия срещ­нат мъж, а после не ми раз­ре­ши да се раз­ве­да. Съоб­ра­зя­ва­ше се вина­ги с общес­т­ве­но­то мне­ние и чуж­ди­те хора. Бър­ка­ше се и във въз­пи­та­ни­е­то на деца­та ми. Бях без­сил­на сре­щу нея. Освен това нико­га досе­га не ми каза, че ме оби­ча, нито чух име­то си гале­но. Всич­ки отпус­ки и праз­ни­ци пре­кар­вах с нея и пома­гах с как­во­то мога. Не исках бла­го­дар­нос­ти, беше мое задъл­же­ние, но ней­но­то отно­ше­ние съсип­ва­ше нер­ви­те ми. Край­но вре­ме беше да обър­на вни­ма­ние на себе си и на соб­с­тве­но­то си семейс­т­во. Един ден не издър­жах и пре­ди да си тръг­на, излях съб­ра­но­то с годи­ни и доба­вих накрая:
– Сти­га вече!… Мамо, не раз­би­раш ли, че и аз съм човек?
Сега не вяр­вах на уши­те си. Та, тя нико­га не моле­ше, тя нареж­да­ше като няка­къв начал­ник… Явно неща­та наис­ти­на бяха зле. Тряб­ва­ше да отида, тряб­ва­ше! Боже, дано не закъс­нея! Все пак – беше ме отгле­да­ла, нищо че беше как­то тя си зна­е­ше и раз­би­ра­ше – ей така, по неин си начин – без пра­ви­ла, без тра­ди­ции, без емо­ции, без любов…
Пъту­вах цяла нощ, не миг­нах от спо­ме­ни и мис­ли, а след това напра­во връх­ле­тях в бол­нич­на­та стая. Беше сама и леже­ше спокойно.
– Мамо­оо!… Как­во има?… Как­во се е случило?
– Гово­ри пър­во с леку­ва­щия лекар и после ела! – запо­вя­да тя и аз се подчиних…
– Гос­по­жо, май­ка Ви се нуж­дае от при­саж­да­не на ство­ло­ви клет­ки. Вие сте един­с­т­ве­на­та жива род­ни­на и тряб­ва да напра­вим тест за съвместимост.
Бях сигур­на, че резул­та­тът ще е отри­ца­те­лен, но въп­ре­ки това се съгласих…
Кога­то отидох отно­во в ста­я­та при нея, сто­ри ми се мно­го отпад­на­ла и сма­ле­на в завив­ки­те си. Сед­нах на лег­ло­то, пога­лих набръч­ка­на­та ѝ ръка и я целу­нах по чело­то. Тя треп­на и отво­ри очи.
– Прости ми! – рече тихо, въз­дъх­на и про­дъл­жи – Тол­ко­ва раз­би­рах чедо, тол­ко­ва, можах… Вина­ги съм мис­ле­ла добро­то ти…
Душа­та ми се раз­мек­на от тия топ­ли думи, а очи­те ми плув­на­ха в сълзи.
– Не съм ти каз­ва­ла, но тряб­ва да зна­еш нещо важно…
– Знам, мамо, знам! – пре­къс­нах я аз – С тат­ко сте ме оси­но­ви­ли още като бебе.
Лице­то на въз­рас­т­на­та жена треп­на и тя ме поглед­на изпитателно.
– Отко­га?… Откол­ко вре­ме зна­еш тая тайна?
– Отдав­на, мамо, отдав­на… Бях още уче­нич­ка. Пър­во се съм­ня­вах, защо­то вина­ги беше стро­га с мен, а после… Помниш ли оная катас­т­ро­фа? Блъс­на ме кола, как­то си карах коле­ло­то. Едва ме спа­си­ха тога­ва… Бях в кома. Имах доста счуп­ва­ния и се нуж­да­ех от пре­ли­ва­не на кръв. В про­съ­ни­ца чух една от лекар­ки­те да каз­ва, че кръв­на­та ми гру­па не отго­ва­ря на ваши­те. Не раз­би­рах, но… от уста­та ти се отро­ни :“Чуж­до дете е, не е наше!“ Ако можеш, сега ми обяс­ни… Кои са истин­с­ки­те ми май­ка и баща?
– Не знам, чедо, не знам! – отвър­на тя, пое дъл­бо­ко въз­дух и доба­ви – Беше изос­та­ве­на в една кош­ни­ца, обви­та само с пар­че от чар­шаф… С баща ти не можех­ме да има­ме деца, а една сут­рин те наме­рих­ме пред цър­к­ва­та. Попът се прекръс­ти и каза, че си дар от Бога. Там те и кръс­тих­ме, нали дой­де с име­то си… После се мес­тех­ме от град на град, от село на село – не само да тър­сим рабо­та, но и… да не раз­бе­рат хора­та, че си подхвърлена…
Наве­дох се, сграб­чих гра­па­ва­та ръка и я целу­нах. Думи­те сами изля­зо­ха от мен:        – Бла­го­да­ря, мамо!… Оби­чам те!… Отгле­да­ла си ме и за мен ти си истин­с­ка­та ми май­ка… Жал­ко, че тат­ко го няма вече на този свят, за да бла­го­да­ря и на него! Вина­ги съм Ви оби­ча­ла! Прости ми, че не оце­них гри­жи­те навре­ме! А Ваша­та тай­на тол­ко­ва годи­ни беше и моя… Сега ми олек­на… Бъди жива и имай надеж­да, че ско­ро ще оздравееш!…
Не знам дали помог­нах тога­ва на тая жена да пре­ка­ра спо­кой­но сет­ни­те си дни, но от пле­щи­те ми се смък­на един огро­мен товар – и две­те най-после бях­ме призна­ли чув­с­т­ва­та си една към друга.

 

---

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

---