Орехът който ми проговори

Моята Малка Тайна


 

Орехът който ми проговори

 

При­тих­нал е Оре­хът в дво­ра

под звез­ди­те на небе­то.

Полъх лек, потреп­на той

и с лис­та ми про­го­во­ри:

- Нима си вече тука?

Наис­ти­на ли в този град е ску­ка?

Тук пти­ци­те летят висо­ко в небе­то,

и се стрел­кат над тре­ви­те по поле­то.

А щас­т­ли­ви­те им пес­ни, огла­ся­щи просто­ра…

даря­ват радост от сър­це на всич­ки хора.

Умо­ри ли се вече да живе­еш тол­ко­ва дале­че

да жаду­ваш ти за слън­це жар­ко, обич,

а да стра­даш от гро­зо­та душев­на и нео­бич.

Спо­койс­т­вие тър­се­ше тихо­мъл­ком,

а то е тук, до теб, омай­ва­що и дъл­го.

Вре­ме­то засти­на­ло е и дома очак­ва

да троп­неш с клю­ча по вра­та­та.

Спри, огле­дай се… и почи­ни си…

изпъл­ни душа­та си с тиши­на,

коя­то жад­но тър­се­ше във мра­ка…

Тук аз и дво­ра те доча­ках­ме.

Спри се! Оста­ни!

Аз поне те доча­ках.….

Не ми беше никак лес­но,

дори мно­го бури и теж­ки дни

пре­жи­вял съм сам, уви…

Дали Оре­хът в дво­ра дочул е

мама и тат­ко за как­во си гово­рят?

- Къде ли се губи наше­то моми­че,

дали е живо и здра­во…

и наис­ти­на ли всич­ки като нас го оби­чат?

Оре­хът, кой­то знае мои­те тай­ни,

сви­де­тел на съл­зи­те ми във мра­ка,

и пъти­ща­та, от дома тръг­ва­щи нез­най­ни,

по кои­то сми­ре­на аз да се завър­на…

Мама и тат­ко не успя­ха да ме доча­кат…

Под Оре­ха ‚кой­то ми про­го­во­ри

и събу­ди душа­та ми…

сед­нах и гор­чи­во запла­ках.

 


назад към тай­ни­те на поети­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.