Орехът който ми проговори

Моята Малка Тайна


 

Орехът който ми проговори

 

При­тих­нал е Оре­хът в двора

под звез­ди­те на небето.

Полъх лек, потреп­на той

и с лис­та ми проговори:

- Нима си вече тука?

Наис­ти­на ли в този град е скука?

Тук пти­ци­те летят висо­ко в небето,

и се стрел­кат над тре­ви­те по полето.

А щас­т­ли­ви­те им пес­ни, огла­ся­щи простора…

даря­ват радост от сър­це на всич­ки хора.

Умо­ри ли се вече да живе­еш тол­ко­ва далече

да жаду­ваш ти за слън­це жар­ко, обич,

а да стра­даш от гро­зо­та душев­на и необич.

Спо­койс­т­вие тър­се­ше тихомълком,

а то е тук, до теб, омай­ва­що и дълго.

Вре­ме­то засти­на­ло е и дома очаква

да троп­неш с клю­ча по вратата.

Спри, огле­дай се… и почи­ни си…

изпъл­ни душа­та си с тишина,

коя­то жад­но тър­се­ше във мрака…

Тук аз и дво­ра те дочакахме.

Спри се! Остани!

Аз поне те дочаках.….

Не ми беше никак лесно,

дори мно­го бури и теж­ки дни

пре­жи­вял съм сам, уви…

Дали Оре­хът в дво­ра дочул е

мама и тат­ко за как­во си говорят?

- Къде ли се губи наше­то момиче,

дали е живо и здраво…

и наис­ти­на ли всич­ки като нас го обичат?

Оре­хът, кой­то знае мои­те тайни,

сви­де­тел на съл­зи­те ми във мрака,

и пъти­ща­та, от дома тръг­ва­щи незнайни,

по кои­то сми­ре­на аз да се завърна…

Мама и тат­ко не успя­ха да ме дочакат…

Под Оре­ха ‚кой­то ми проговори

и събу­ди душа­та ми…

сед­нах и гор­чи­во заплаках.

 


назад към тай­ни­те на поетите
назад към конкурса


 

Спо­де­ли:

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.