Орехът който ми проговори
Притихнал е Орехът в двора
под звездите на небето.
Полъх лек, потрепна той
и с листа ми проговори:
- Нима си вече тука?
Наистина ли в този град е скука?
Тук птиците летят високо в небето,
и се стрелкат над тревите по полето.
А щастливите им песни, огласящи простора…
даряват радост от сърце на всички хора.
Умори ли се вече да живееш толкова далече
да жадуваш ти за слънце жарко, обич,
а да страдаш от грозота душевна и необич.
Спокойствие търсеше тихомълком,
а то е тук, до теб, омайващо и дълго.
Времето застинало е и дома очаква
да тропнеш с ключа по вратата.
Спри, огледай се… и почини си…
изпълни душата си с тишина,
която жадно търсеше във мрака…
Тук аз и двора те дочакахме.
Спри се! Остани!
Аз поне те дочаках.….
Не ми беше никак лесно,
дори много бури и тежки дни
преживял съм сам, уви…
Дали Орехът в двора дочул е
мама и татко за какво си говорят?
- Къде ли се губи нашето момиче,
дали е живо и здраво…
и наистина ли всички като нас го обичат?
Орехът, който знае моите тайни,
свидетел на сълзите ми във мрака,
и пътищата, от дома тръгващи незнайни,
по които смирена аз да се завърна…
Мама и татко не успяха да ме дочакат…
Под Ореха ‚който ми проговори
и събуди душата ми…
седнах и горчиво заплаках.
⇐ назад към тайните на поетите
⇐ назад към конкурса
