Някой, който те обича…

Моята Малка Тайна


Някой, който те обича…

 

Кола­та с при­ят­но приглу­шен шум се плъз­га­ше и как­то каз­ват в кни­ги­те, гъл­та­ше лако­мо кило­мет­ри­те. Слън­це­то огря­ва­ше топо­ли­те бяга­щи от две­те стра­ни на пътя. Сен­ки­те им се реду­ва­ха по пътя като кла­ви­ши на пия­но. При­ро­да­та се въз­раж­да­ше по мал­ко от отива­ща­та си зима и се усе­ща­ше как фее­рич­ни­те поли на про­лет­та раз­сти­лат поля­ни­те с живи­тел­ния дъх на зараж­да­щи­ят се живот нано­во, за поре­ден сто­тен или хиля­ден път.

Слън­це­то я прегръ­ща­ше през раме­не­те и тя усе­ща­ше мека­та му топ­лин­ка. Връ­ща­ше се от посе­ще­ние при семейс­т­во­то на сина и сна­ха­та. Бяха купи­ли къщич­ка в едно мал­ко и кра­си­во село, къде­то да отиват все­ки сво­бо­ден ден. Не може­ше да отка­же пока­на­та им. Призна­ва­ше , че глав­но­то изку­ше­ние да напра­ви визи­та­та беше фак­та, че ще види люби­мия си внук — буд­но, слад­ко и умно мом­чен­це, покрай кое­то не може­ше да оста­неш дъл­го вре­ме без усмив­ка.

Пре­пъл­не­на с впе­чат­ле­ния и обич към деца­та, беше поела обрат­ния път към сво­я­та къща, защо­то нали хора­та са го каза­ли тол­ко­ва доб­ре оно­ва за жаба­та и гьо­ла. Усмих­на се на мис­ли­те си и про­дъл­жи да кор­му­ва спо­кой­но. Пътя беше пуст може би защо­то се нами­ра­ше дале­ко от глав­ни­те арте­рии. Кор­му­ва­ше от сут­рин­та, а вече набли­жа­ва­ше обед и усе­ти­ла умо­ра, реши да спре в край­път­но заве­де­ние. Дока­то пие­ше едно двой­но есп­ре­со за да се обод­ри, загле­да ръце­те си. На една­та се беше появи­ло мал­ко бле­до бежо­во петън­це. Зна­е­ше как­во е това. С вре­ме­то то щеше да ста­не по-голя­мо и по-тъм­но. После щяха да се появят и дру­ги . Това петън­це беше като пър­ва­та ляс­то­вич­ка пред­вес­т­ник на про­лет­та. В ней­ния слу­чай оба­че пред­вес­т­ник за вре­ме­то, кое­то неу­мо­ли­мо си изти­ча. Въз­дъх­на, изпи послед­на­та глът­ка кафе и в себе си отбе­ля­за, че в край­път­ни­те заве­де­ния вина­ги кафе­то е мно­го хуба­во. Обод­ре­на и отпо­чи­на­ла, потег­ли .

Мина­ло беше око­ло час, кога­то раз­бра че май е сбър­ка­ла пътя. Има­ше кар­та, но лошо­то беше , че не зна­е­ше къде се нами­ра. Започ­на да чете вни­ма­тел­но табе­ли­те по пътя с изпи­са­ни­те име­на на сели­ща­та, покрай кои­то мина­ва­ше. Кара­ше бав­но и вни­ма­тел­но, но за съжа­ле­ние няма­ше дори една кола да попи­та за пътя. Поч­на да се над­сми­ва на себе си. Ситу­а­ци­я­та беше и комич­на раз­би­ра се. Извед­нъж усмив­ка­та се смък­на от лице­то й като заляз­ва­що слън­це и  зако­ва кола­та пред табе­ла­та на село, чие­то име тя няма­ше как да забра­ви.

Кой пра­ви тези смеш­ки поня­ко­га с хора­та от кои­то не само не можеш да се усмих­неш, а и боли. Как така кога­то всич­ко е вече с мъка под­ре­де­но в дъно­то на съз­на­ни­е­то и доб­ре опа­ко­ва­но, за да не изле­зе и да напом­ни за себе си, то извед­нъж нахал­но заста­ва на пътя ти? Това не беше чес­т­но, кой­то и да уреж­да­ше тези жес­то­ки игри. Това, че беше опа­ко­ва­ла мис­ли­те си, не зна­чи, че беше спря­ла да оби­ча. Озна­ча­ва­ше само, че беше напра­ви­ла крач­ка напред и беше избра­ла да се осво­бо­ди от бол­ка­та. Бяха мина­ли доста годи­ни от това й реше­ние. Днес раз­бра , кол­ко мно­го се е заблуж­да­ва­ла, че е успя­ла, сто­ей­ки без­по­мощ­но пред табе­ла­та , защо­то зна­е­ше как­во ще напра­ви.

Кога­то след мал­ко сло­жи клю­ча в стар­те­ра на кола­та, ръка­та й с оно­ва петън­це веща­е­що ста­рост тре­пе­ре­ше, а на сър­це­то въоб­ще не му пука­ше за този пред­вес­т­ник. Не може­ше да мис­ли, може­ше само да усе­ща. Чув­с­т­ва­ше се  като риба в аква­ри­ум, с бав­ни дви­же­ния и без мисъл в гла­ва­та. Като че ли  въз­ду­ха беше сгъс­тен и пре­че­ше да се дви­жи нор­мал­но. Същев­ре­мен­но беше като режи­сьор на сама­та себе си и сякаш се гле­да­ше през оку­ля­ра на каме­ра­та как пъту­ва с поро­зо­ве­ли от въл­не­ние стра­ни. Някой друг я управ­ля­ва­ше, някой вмес­то нея вър­те­ше вола­на и натис­ка­ше педа­ли­те …боже мой ! Исти­на ли е това , кое­то ста­ва ????
Лес­но наме­ри ули­ца­та и номе­ра. Не би мог­ла да ги забра­ви, нищо че не беше идва­ла нито вед­нъж тук, освен в меч­ти­те си. Открех­на гра­дин­с­ка­та желяз­на вра­та , зад коя­то се виж­да­ше двор с мал­ко поиз­бу­я­ла тре­ва. Пла­хо над­ник­на , а сър­це­то й пре­пус­ка­ше с най-лудия галоп заоби­ко­ле­но от ония пепе­ру­ди, за кои­то гово­рят мла­ди­те. Да има да взе­мат , да дой­дат да видят сега как­во зна­чи пепе­ру­ден све­то­вър­теж !

След тре­та­та крач­ка го видя … ! Седе­ше на стол загле­дан някъ­де и излъч­ващ едно тихо при­ми­ре­ние , как­то ста­ва с хора­та кои­то усе­щат че пътя пред тях е мно­го къс. Прибли­жи , а той бав­но обър­на гла­ва и я поглед­на. Оста­на пора­зе­на от очи­те му ! В тях не бе оста­на­ла и сле­да от тъм­ния , остър като шпа­га поглед , нито чер­на­та , дъл­бо­ка тъга в коя­то може­ше да потъ­неш без­въз­в­рат­но . Това бяха дру­ги очи, на дете , на добро дете , кое­то още нищо не знае за све­та и сега се учи на вели­ка­та тай­на да живее. Поглед­на я леко усмих­нат с при­тес­не­ние и сякаш мал­ко свян по дет­с­ки, идващ от ясно­то съз­на­ние, че вече не позна­ва нико­го . Излъч­ва­не­то му беше точ­но като на детен­це – леко сму­те­но и при­тес­не­но дали няма да ста­не смеш­но с нещо или дали ще може да се пред­ста­ви доб­ре пред гос­ти­те. Мило, любез­но и неу­ве­ре­но я запи­та :”Коя си ти ?”

Потис­кай­ки лави­на­та от тъга и обич, коя­то явно само се е заблуж­да­ва­ла че е забра­ви­ла , тя му отго­во­ри тихо :”Някой, кой­то те оби­ча…” и при­тис­на до уст­ни­те си скъ­по­то чело покри­то с побе­ле­ли коси.

Той сто­е­ше послуш­но и се усмих­ва­ше по дет­с­ки сму­те­но и учти­во…

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.