Младенецът


Младенецът

 

– Усе­тих как сънят си отива, дух­вай­ки в кле­па­чи­те ми, и инс­тек­тив­но отво­рих очи. Манас­ти­рът беше още тих, но това бяха миго­ве­те пре­ди раз­къс­ва­не на тиши­на­та.

След малко клепалото ще удари. Усещам го с цялото си същество. А и как иначе?

Вече два­де­сет годи­ни съм тук. Кога­то чичо ме дове­де, бях още дете. Тат­ко и мама набър­зо си отидо­ха от тубер­ку­ло­за. И за мен се стра­ху­ва­ха, но аз изля­зох жила­ва. Тога­ва баба каза на чичо да ме дове­де в манас­ти­ра. Да ме хари­же на Бог, щото той имал нуж­да от мене и аз от него. И чичо ме дове­де. Тога­ва манас­ти­рът бе току-що пост­ро­ен и има­ше мно­го моми­че­та на моя­та въз­раст. Сега вече сме жени. Жени ли? Тук, вът­ре, си оста­нах­ме деца. Мно­го изжи­вях­ме. Набе­зи от раз­бой­ни­ци и как­ви ли не дру­ги. Оба­че издър­жах­ме. А и как ина­че? Манас­ти­рът всъщ­ност е скрит в голя­ма пла­нин­с­ка пеще­ра. Само глав­ни­ят вход е вън­шен, но той се затва­ря с теж­ка пор­та, зад коя­то има кори­дор и дру­га пор­та. Доб­ре е било замис­ле­но и някол­ко пъти се спа­ся­вах­ме от сигур­на гибел…

Тряб­ва да ста­вам, а мис­ли­те ми блъс­кат в гла­ва­та като чуко­ве. След мал­ко ще се чуе гла­сът на кле­па­ло­то за пър­ва­та молит­ва. Ах, вода­та тук е тол­ко­ва сту­де­на, че всич­ки мис­ли ще се раз­бя­гат само като я докос­на…

***

Мона­хи­ня­та се обле­че набър­зо и още пре­ди да наде­не тека­та въл­не­на жилет­ка, се чу гла­сът на кле­па­ло­то. Тя забър­за­на се втур­на към мал­ка­та чер­к­ва, в коя­то се съби­ра­ха на молит­ва.
Игу­мен­ка­та дой­де, всич­ки мона­хи­ни пад­на­ха на коле­не и наве­до­ха гла­ви. Слад­ки­ят глас на сес­т­ра Йоан­на звън­на и „Аве Мария” се поне­се, докос­вай­ки души­те им.

Щом утре­ня­та приклю­чи, всич­ки се поне­со­ха към магер­ни­ца­та за закус­ка. Беше пости, зато­ва им се пола­га­ше само чай и пар­че корав хляб. Набър­зо изгъл­та­ха чая и се при­гот­ви­ха за оби­чай­на­та рабо­та. Тук никой не без­дейс­т­ва­ше, рабо­та има­ше вина­ги и за всич­ки.

***

– Това е най-хуба­во­то вре­ме. Пър­ви­те пет­ли про­пя­ха и свет­ли­на­та поле­ка-лека обгръ­ща Земя­та. Мои­те живот­ни ме чакат. Кра­ва­та Белан­ка, три­те кози, мага­ре­та­та, конят… Оби­чам си ги. Кога­то ику­мен­ка­та ги пове­ри на мен, се при­тес­них, ала сега не мога без тях.  Мога да им раз­каз­вам всич­ки­те си мис­ли. Тол­ко­ва са тър­пе­ли­ви.
Като отво­ря вра­та­та, и вед­на­га започ­ват с позд­ра­ви­те.

Мона­хи­ня­та весе­ло се засмя. Сме­хът й при­ли­ча­ше на гур­гу­ли­ча песен. Отво­ри вра­та­та на яхъ­ра, зака­чи фене­ра, кой­то носе­ше, и се захва­на да запа­ли и дру­ги­те три фене­ра, кои­то бяха на раз­лич­ни мес­та по сте­ни­те. Тя ги беше раз­по­ло­жи­ла така, че да се осве­ти цяло­то поме­ще­ние. Чак тога­ва запрет­на ръка­ви и се захва­на с оби­чай­на­та си все­кид­нев­на рабо­та, гово­рей­ки на живот­ни­те и тана­ни­кай­ки някак­ва мело­дия, коя­то само тя и те зна­е­ха. Издои кра­ва­та и кози­те и тръг­на да доне­се сено, за да им сло­жи да ядат. Кога­то заби вила­та, чу няка­къв стра­нен звук, кой­то идва­ше от сено­то. Спря и се ослу­ша. Не беше сигур­на, че е от живот­ни­те, и се спря. Зву­кът се повто­ри и наис­ти­на беше стра­нен. Не беше чува­ла нещо подоб­но. Оста­ви вила­та наст­ра­ни и навле­зе по-навът­ре в сено­ва­ла. Пред очи­те й се откри чуд­на кар­ти­на. Там в едно напра­ве­но гнез­до има­ше бебе. То беше зави­то с бяла риза, как­ва­то всич­ки в манас­ти­ра носе­ха. През отво­ра на сте­на­та, оста­вен, за да вли­за въз­дух, се беше проврял лъч свет­ли­на и гале­ше дете­то, сякаш той го беше съз­дал. Мона­хи­ня­та беше тол­ко­ва изне­на­да­на, че цяла­та се раз­тре­пе­ра.

– Боже, как­во си ти? Откъ­де се взе?… – Тя закър­ши ръце. Беше изпла­ше­на, но и любо­пит­на. – И как­во да пра­вя сега? Дали да го зане­са на игу­мен­ка­та? Чакай, чакай, тряб­ва да помис­ля… Не може да е пад­на­ло от небе­то. Не може ли? Оф! Ами не може! Нито е въз­мож­но някой вън­шен да го е доне­съл. Зна­чи е отвът­ре… Еее, как така отвът­ре? Коя сес­т­ра ще е сто­ри­ла такъв грях! Боже­ее, дай ми сили, напъ­ти ме в дела­та ми, Боже!…

Без да се усе­ти, тя сед­на вър­ху дъха­во­то сено, забра­вяй­ки за живот­ни­те, и с поглед, впит в мал­ко­то невин­но същес­т­во, раз­миш­ля­ва­ше. Да, мона­хи­ни­те изли­за­ха от манас­ти­ра, но нико­га не бяха по една. Вина­ги по три ходе­ха до село­то да пома­гат на ста­ри­те хора, да учат деца­та. Няма­ше начин да се слу­чи сре­ща, коя­то да дове­де до това. А и вече не бяха тол­ко­ва мла­ди. Тя ста­на и се прибли­жи до спо­кой­но­то бебе. Не беше виж­да­ла досе­га тол­ко­ва мал­ко човеш­ко същес­т­во и не може­ше да опре­де­ли кога се е появи­ло на бял свят. Забе­ля­за оба­че сле­ди от кръв по сено­то и раз­бра, че тук е ста­на­ло раж­да­не­то. Но кога? Как не е раз­бра­ла? Та нали вся­ка сут­рин е тук още пре­ди съм­на­ло? Е, да, но тя вина­ги взе­ма­ше от най-близ­кия край. Помис­ли мал­ко и пресмет­на, че щяха да й тряб­ват пет-шест дена да стиг­не до тук. А как се е провря­ла май­ка­та? Явно се е погри­жи­ла по-напред да напра­ви това гнез­до. Пре­ди шест месе­ца една ста­ра жена дове­де мла­да девой­ка на око­ло осем­на­де­сет годи­ни. Каза, че са от мно­го далеч и моми­че­то е сира­че. Пък и Бог й взел не само близ­ки­те, ами и гла­са, та сега е и няма. Беше хуба­во девой­че. Огром­ни сини очи с руса коса, спле­те­на на две плит­ки. Оста­на да рабо­ти в магер­ни­ца­та, послуш­ни­ца ста­на. Носе­ше все едни и същи широ­ки дре­хи, с кои­то я дове­де оная ста­ри­ца. Доб­ра­та баба се надя­ва­ше Бог да я изле­ку­ва и да про­го­во­ри.

Мона­хи­ня­та замис­ле­но гле­да­ше дете­то. Едно съм­не­ние се про­мък­ва­ше в мис­ли­те й, но тя мах­на с ръка и го про­пъ­ди. Въз­дъх­на и ста­на – живот­ни­те чака­ха. Щеше да им сло­жи мал­ко от сено­то и после да ги изве­де на паша. Про­лет­та току-що беше напъ­пи­ла и пър­ви­те тре­ви бояз­ли­во над­ни­ча­ха от влаж­на­та земя. Денят обе­ща­ва­ше да бъде топъл. Сети се, че тряб­ва да прикрие сле­ди­те си. Май­ка­та не бива да раз­бе­ре, че е откри­ла тай­на­та й. Сега тя ста­на и ней­на тай­на.

***

– Ей така, се тър­ка­лят дни­те – бъб­ре­ше си тя сама сед­ми­ца по-къс­но, дока­то под­кар­ва­ше живот­ни­те, – сякаш не искат да оста­нат. Всич­ко­то едно и също. А сега ето ти тебе пеле­на­че! Чие ли е?… Пък е кра­си­во дете. Мом­че. Ей така си пред­ста­вям Мла­де­не­ца. И кога успя­ва май­ка му да го накър­ми, да го окъ­пе, че да е чис­ти­чък, не мога да раз­бе­ра. Неде­ля се тър­ко­ли, а аз така и не мога да я хва­на. Кога идва, кога си отива? Като сян­ка е… А може и чудо Божие да е… Днес оба­че ще при­бе­ра доби­тъ­ка по-рано. Може пък да дой­де май­ка му да го накър­ми…

Тя оста­ви живот­ни­те навън и тихо открех­на вра­та­та на обо­ра. Пристъ­пи на пръс­ти и се прибли­жи до сено­ва­ла. Чуд­на кар­ти­на се откри пред очи­те й: мла­да­та май­ка кър­ме­ше Мла­де­не­ца, наве­ла гла­ва към лице­то му, и усмив­ка оза­ря­ва­ше лице­то й. Един слън­чев лъч се про­мък­ва­ше през мал­ко­то про­зор­че и осве­тя­ва­ше лица­та им с чуд­на незем­на свет­ли­на. Мона­хи­ня­та се свле­че на земя­та, прекръс­ти се и после пъл­зеш­ком, на коле­не, без звук, се отда­ле­чи от мяс­то­то. Затво­ри тихо вра­та­та на обо­ра, пое живот­ни­те и отно­во ги пове­де по далеч. Сед­на под едно дър­во на сян­ка, за да се око­пи­ти. Не, не беше изне­на­да­на. Вът­ре в сър­це­то си има­ше една сигур­ност, че имен­но мла­да­та послуш­ни­ца е май­ка на Мла­де­не­ца. Мис­ли­те се блъс­ка­ха из гла­ва­та й и не може­ше да им хва­не края. Като къл­бо обър­ка­ни кон­ци бяха. Как да постъ­пи? Не може­ше да гово­ри с послуш­ни­ца­та, нали беше няма. А дали наис­ти­на беше няма? Тази мисъл я пре­ра­за. Мона­хи­ня­та раз­бра, че няма друг избор. Заста­на пред Бог на коле­не и започ­на милит­вта. Моле­ше се и после чака­ше за отго­вор и така с часо­ве. Кога­то слън­це­то пре­ва­ли баи­ра тя ста­на. Прекръс­ти се, въз­дъх­на и тръг­на да съби­ра живот­ни­те си.

Тай­на­та тряб­ва­ше да се запа­зи… Поне засе­га. А по-къс­но?

Нека Бог реши!


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.