ЛЮБКА СЛАВОВА – НОСИТЕЛ НА СТАТУЕТКАТА НА КДК „НОВ ЖИВЕЦ“ – АТИНА

„Лят­на исто­рия“ и пър­во мяс­то в лите­ра­тур­ния кон­курс  „Любов – маги­чес­ка реал­ност…“ обя­вен от КДК „Нов Живец“ – Ати­на и в. „Бъл­га­рия днес“ – Гърция.

 

 

Въп­рос: Спо­де­ле­те с всич­ки Ваши при­яте­ли в Гър­ция (защо­то вече има­те мно­го), коя е Люб­ка Славова?
Отго­вор: Люб­ка Сла­во­ва е обик­но­вен човек. Роде­на съм през 1972 годи­на в Плов­див. Не мис­ля, че се раз­ли­ча­вам мно­го от вся­ка жена със семейс­т­во и рабо­та. По-голя­ма­та част от дни­те ми про­ти­чат как­то при всички.
Запоз­нах се със съп­ру­га ми в Плов­див­с­кия уни­вер­си­тет. Има­ме два­ма сина. Голе­ми­ят е вече сту­дент, мал­ки­ят е в пети клас. Учи­тел­ка съм по мате­ма­ти­ка, инфор­ма­ти­ка и инфор­ма­ци­он­ни тех­но­ло­гии в Про­фе­си­о­нал­на гим­на­зия по хра­ни­тел­ни тех­но­ло­гии и тех­ни­ка, Плов­див. Това е моят вто­ри дом вече 21 години.
От дру­га стра­на, кни­ги­те вина­ги са били същес­т­ве­на част от моя живот и аз съм живя­ла в тех­ни­те неве­ро­ят­ни све­то­ве откак­то се научих да чета. Започ­нах и да пиша. В гим­на­зи­я­та – про­за, а като сту­дент­ка – вече и поезия. Раз­би­ра се, зато­ва бе винов­на любовта…
Въп­рос: Как­во си гово­ри­те с „белия лист“, пре­ди да се „сле­е­те“ с напи­са­но­то вър­ху него? Труд­но ли „идва“ пър­ва­та изпи­са­на дума?
Отго­вор: Обик­но­ве­но пани­чес­ки тър­ся бял лист, кога­то ме е „уда­ри­ло“ пар­чен­це вдъх­но­ве­ние. Хими­кал вина­ги имам, все пак съм учи­тел­ка ☺ Научих се да си нося мал­ка тет­рад­ка за тези спе­ци­ал­ни момен­ти, защо­то не зная кога ще се слу­чат… Ако не ги запи­ша, те отми­на­ват във вре­ме­то, зали­че­ни от дреб­ни­те ежед­нев­ни зада­чи. Ряд­ко сядам с лист и хими­кал и започ­вам да пиша нещо. Тряб­ва да имам вече някак­ва идея, пробля­сък, фра­за, кои­то да пре­вър­на в стих. Тряб­ва да има как­во да кажа, как­во да пока­жа от све­та зад белия лист. Защо­то за мен бели­ят лист е просто вра­та към един друг свят, раз­ли­чен за все­ки автор. И все­ки автор позво­ля­ва на чита­те­ля да над­ник­не в него­вия свят чрез про­из­ве­де­ни­я­та, кои­то съз­да­ва. Дъл­го вре­ме показ­вах моя свят само на най-близ­ки­те си, но от някол­ко годи­ни го спо­де­лям с все­ки, поже­лал да про­че­те мои­те сти­хо­ве. Щас­т­ли­ва съм, че част от тях се при­юти­ха в кни­га – „Сънят на облач­ни­те птици“.
Въп­рос: Твор­ци­те не спи­рат само с овла­дя­ва­не­то на едно изкус­т­во. Мно­го чес­то „пося­гат“ и към дру­го. Вие?
Отго­вор: За съжа­ле­ние нямам ника­къв музи­ка­лен усет. Опи­тах се да рису­вам, но и това не е моят талант. Зато­ва пък се спра­вям успеш­но с фотог­ра­фи­я­та, макар и само като люби­тел. Оби­чам да запе­чат­вам спе­ци­ал­ни момен­ти, кои­то да връ­щат, след вре­ме, усмив­ки­те по лица­та на хората.
Въп­рос: Как­ви спо­ред Вас са жени­те, кои­то потър­си­ха пре­пи­та­ние за семейс­т­во­то дале­че от Родината?
Отго­вор: Те са изклю­чи­тел­но сме­ли. Впус­на­ли са се в един непоз­нат свят в име­то на семейс­т­во­то си, някои от тях дъл­го вре­ме отсъс­т­ват от живо­та на деца­та си… И въп­ре­ки това успя­ват да съх­ра­нят това семейс­т­во, да оси­гу­рят един добър живот. Имам уче­ни­ци с роди­те­ли в чуж­би­на. Виж­дам, че не е лес­но нито за деца­та, нито за май­ки­те им. Но те се спра­вят. Въз­хи­ща­вам се на сила­та и твър­дост­та на тези май­ки, на любов­та им, коя­то успя­ват да пре­да­дат на сво­и­те деца дори от разстояние.
Въп­рос: Идва­ли ли сте в Гър­ция и ако да, как­ви са Ви впе­чат­ле­ни­я­та от наро­да, от кул­ту­ра­та, от природата?
Отго­вор: Само вед­нъж съм пристъп­ва­ла пра­га на Гър­ция, за бро­е­ни часо­ве. Посе­тих Ксан­ти. Този град не се раз­ли­ча­ва­ше мно­го от бъл­гар­с­ки­те, може би защо­то е мно­го близ­ко до гра­ни­ца­та. По пътя до там видях съща­та прекрас­на пла­ни­на, мал­ки­те сел­ца при­ли­ча­ха на наши­те… Но на паза­ра в Ксан­ти про­да­ва­ха чуд­ни ман­да­ри­ни, с лис­та още, и без­б­рой видо­ве мас­ли­ни. Хора­та бяха усмих­на­ти и под­ка­ня­ха купу­ва­чи­те да опи­тат мас­ли­ни­те… А ман­да­ри­ни­те бяха жъл­то-зеле­ни. Помис­лих, че са недоз­ре­ли и се въз­дър­жах от покуп­ка. Но видях една сим­па­тич­на жена да вър­ви и да бели ман­да­ри­на. Тя беше ярко оран­же­ва отвът­ре. Реших все пак да си купя и да ги опи­там. И до ден дне­шен свър­з­вам Ксан­ти с неве­ро­ят­но слад­кия вкус на тези жъл­то-зеле­ни ман­да­ри­ни… Не съм опит­ва­ла пове­че такива.
Ина­че за мен Гър­ция е земя на мито­ве и леген­ди, без­к­рай­но инте­рес­ни архе­о­ло­ги­чес­ки наход­ки, люл­ка на една кра­си­ва древ­на цивилизация.
Въп­рос: Меч­та­е­те ли?
Отго­вор: Да, мно­го. Как­во е човек без меч­ти? Неза­ви­си­мо дали си призна­ва или не, все­ки има някак­ви меч­ти, стре­ме­жи, цели. Меч­ти­те при­да­ват цвят на живота.
Въп­рос: Раз­бра­на ли е Люб­ка от при­яте­ли, от род­ни­ни, от съсе­ди или е стран­на за мно­го от тях?
Отго­вор: Някои ме раз­би­рат, дру­ги – не тол­ко­ва. Все­ки си има стран­нос­ти. Аз също. Напри­мер – не мога да оста­вя недо­вър­ше­на рабо­та в учи­ли­ще. Не се отпус­кам, дока­то не приклю­ча, въп­ре­ки че чес­то има вре­ме до край­ния срок. И обрат­но – отла­гам лич­на­та рабо­та до послед­ния въз­мо­жен момент… И не оби­чам да ме пре­къс­ват дока­то пиша…
Въп­рос: Любов­та или разумът? Кое тряб­ва да над­де­ля­ва в крат­кия човеш­ки живот?
Отго­вор: Спо­ред мен тряб­ва да има баланс. Любов­та е вели­ка сила, може да те вдъх­но­ви да извър­шиш чуде­са… Да оби­чаш и да те оби­чат е непов­то­ри­мо. Има тол­ко­ва мно­го раз­лич­ни видо­ве любов и все­ки би тряб­ва­ло да ги изжи­вее. А разумът пома­га в изграж­да­не­то на един хубав живот за теб и тво­и­те близ­ки. Показ­ва ти въз­мож­нос­ти­те, дава ти пра­во на избор. Любов­та и разумът не бива да се про­ти­во­пос­та­вят, а да се допъл­ват. Има­ме нуж­да и от двете.
Въп­рос: Няма да крия, че се питам, как се чув­с­т­ва­те като при­те­жа­тел на наша­та ста­ту­ет­ка, след тол­ко­ва бога­та твор­чес­ка биография?
Отго­вор: Изклю­чи­тел­но гор­да съм! Призна­вам, че дър­жах някол­ко дни ста­ту­ет­ка­та на бюро­то си и чес­то я взи­мах в ръка, за да й се порад­вам. Сега я пре­мес­тих на биб­ли­о­те­ка­та и тя сияе от там, пред кни­ги­те. Бла­го­да­ря Ви!
Въп­рос: Как­во мис­ли­те за нашия утвър­ден вече клуб „Нов Живец“?
Отго­вор: Вие дава­те сре­да на бъл­гар­с­ки­те твор­ци в Ати­на, пре­дос­та­вя­те едно мал­ко кът­че от Роди­на­та на все­ки. Позд­ра­вя­вам Ви!
Въп­рос: Бих­те ли ни гостували?
Отго­вор: С удоволствие.
Въп­рос: Поже­лай­те нещо на всич­ки бъл­га­ри в Гърция.
Отго­вор: Макар и дале­че, пазе­те Бъл­га­рия в души­те си. Пей­те бъл­гар­с­ки­те пес­ни на деца­та и помне­те сво­и­те коре­ни. Може би така и нос­тал­ги­я­та няма да е тол­ко­ва тежка…
Въп­рос: Поже­лай­те нещо и на нас – Ваши­те при­яте­ли от КДК „Нов Живец“ – Атина.
Отго­вор: Бла­го­да­ря, че Ви има! Желая Ви пре­ди всич­ко здра­ве, бъде­те все така дей­ни и вдъх­вай­те живот на всич­ко бъл­гар­с­ко, кое­то носи­те в сър­ца­та си!

 

Йор­дан­ка Андреева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

Лят­на история

Беше лято горе­що. И горе­ше трева.
Във очи­те море­то изсъх­ва­ше бавно.
На очу­ка­на маса в рес­то­рант до брега
чаша вино иск­ре­ше. И лод­ки­те плавно

се полюш­ва­ха в ритъм. Те не зна­е­ха страх,
те не зна­е­ха мъка и даже посока.
А във чаша­та вино ален залез замря.
Сива чай­ка със уст­рем се гмур­на дълбоко.

Още миг, още дъх… На надеж­да­та роб
той се взи­ра­ше в зале­за с неми зеници.
После всич­ко раз­бра. Брък­на в ста­рия джоб.
Чаша вино пла­ти. И със теж­ка десница

сто­ла вехт поприбра. Тръг­на сам в полумрака.
А надеж­да­та сви се и без­мъл­в­но умря.
Тя и днес не дой­де. Никой там не го чака.
Пра­зен дом в пра­зен свят. Даже вре­ме­то спря.

Сер­ви­тьор­ка­та маса­та бут­на небрежно.
Плис­на вино­то – кръв от сър­це доверчиво.
Струй­ка сте­че се в жъл­тия пясък безбрежен.
Сме­ла мрав­ка опи­та го. Беше горчиво.

 Люб­ка Славова