Представяме финалното класиране при раздел проза на конкурса “Кутия с неизпратени писма”
1/ „И в началото бе словото“ на Красимира Асенова Николова от Русе.
2/ „Предай нататък“ на Доротея Иванова Луканова, от София.
3/ „Среща с Трилет“ на Надежда Станилова от Стара Загора.
4/ „Щом задуха Грео-Леванти“ на Паулина Тодорова Георгиева от София.
5/ „Чернови“ на Милена Крумова от София.
6/ „Кутия с неизпратени писма“ на Христина Колева от София.
7/ „Мисията на една цигулка“ на Александър Александров от Лом.
8/ „Бабиното квадратче“ на Здравка Маринова от Ръжево Конаре.
9/ „Писмо със снимка“ на Василка Дойчева от Асеновград.
10/ „Кутия с целувки“ на Христина Делчева-Мачикян от Кърджали.
И В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО
Здравей любима,
Помниш ли, празния селски магазин, в който освен сирене, маслини и някой пакет захар нямаше нищо друго. Сладкарницата, от която си купувахме обикновени вафли за пет стотинки, мокрехме ги с вода и те бавно, бавно се разтапяха в устата. А хлебарницата в края на улицата и постоянната три, четри или пет реда опашка от хора? Хлябът пристигаше през два часа. Няколко щайги, които не стигаха за всички. Често се редяхме и ние. И потъвахме в меките бархетни пеньоари на съседските баби. Скрити като мишки в уютен хамбар дочаквахме сочния мирис на топлите кюлчета, който изпреварваше вълните на опашката, неизбежни спътници на приближаващия се пикап.
Летата бяха горещи, зимите здрави и студени. Пълни с усмивки очи скачаха във вира на реката, зачервени като ябълки бузки проправяха път в снежни партини.
Детството ни остана там, където хората живееха тихо и скромно, мълчаливо, незабележимо. Когато бялото безмълвие се счупваше, тичахме на скалите. А те, стояха там тежко, далечни и глухи за дребни страсти. Думите им с дъх на канела и препечени ябълки насищаха безкрая. Песен ромолеше във въздуха като вода в реката. И знаех, че целият свят се е сврял там. И всичко извира от там.
Вчера цял ден търсих адреса ти. Когато намерих листчето го преписах на плика. Започвам да забравям…
Завърших физическия факултет в университета. Имах мечта. С думи, с цвят на препеченжитен клас, щедри на лято и зрялост да подредя смисълът на живота си. Да оставя своето изречение в науката. Казват, че физиците са най-близо до Бога, защото могат да опишат вселенските закони, но разбрах, че все още не ни е дадено да достигнем до пълното разбиране за вселената. Може би човек някога ще може да отвори тази кутийка за да продължи напред.
В живота ми имаше от всичко. Имаше жени, малко, но съдбоносни. Имаше професионални успехи, които като че ли бяха планирани. Имаше сложни житейски ситуации. И те ме доведоха до тук. Да бъда това, което съм днес. Бягах. Закъснявах за самолети. Защо бързах? Пристигайки, разбирах, че съм тичал към пустотата. Съжалявам за много неща. Съжалявам, че обидих близки хора, че не поисках прошка и че вече е късно. Съжалявам, че ти позволих да си отидеш. Никой от нас не знае кое е правилно и кое е грешно. Как трябва да се живее. Разбрах, че човек е слаб. И се уморих. Уморих се да се продавам и да слушам думи, думи… Думите понякога са пълни с лъжа. Раняват. Отчайват. Те могат да обяснят смисъла на живота, но накрая всичко завършва с мълчание. Може би животът сам ще подреди всичко по най-правилния начин.
И реших. За първи път облякох костюм на клоун преди шест месеца. Стоях пред огледалото и се опитвах да поставя клоунския нос и очилата. Това аз ли съм?… Излязох на улицата. Вървях и се задявах с минувачите.
Срещу мен вървеше младеж с лилава коса. До него девойка в ярки, широки, карирани жълто-червени панталони. След тях нечия глава носеше чудесна шапка. Точно такава исках да имам – шапка-жокер, със звънчета. Светът е пълен с клоуни.
Влязох в магазин. Успях да създам такава суматоха сред купувачите и продавачките, че охраната ме изгони. Защо ли? Та, ние всички толкова много си приличаме.
Излязох. Навън небето беше пълно с бухнала влага, докосни го и ще се излее. Пешеходците ме сочеха с пръст, децата ме дърпаха за ръкавите. А аз… Аз бях весело, закачливо дете. Дете в съвсем различен свят. Скрит зад грима, можех да правя каквото си поискам: да храня гълъбите, да досаждам на хората…. А те, те изглеждаха щастливи, макар и за миг. И гълъбите. И хората. Така започна всичко.
Сутрин обличах клоунския костюм-скафандър и тръгвах. Лишавайки се от един тиран, с удоволствие попадаме под друг. Знаеш ли, мисля, че кутията има особено значение и място в живота ни. Живея в кутия, облечен съм в кутия, ще легна в кутия. Коронния ми номер е ходене в кутия. Луди хора. Умират от смях на това мое изпълнение. Може би защото тялото не умее да лъже.
Обикновено избирам ситуации, в които не трябва да говоря. Не искам да говоря. Говоренето ме разголва.Глух поет, пишещ стихове на езика на жестовете, това съм аз. Усещам зараждането на стиха, чувствам как тялото ми жестикулира и става глас. Моя собствен глас. Не разбрах кога съм станал мим. За изкуството на мима няма граници, както и за музиката и за танца. То е по-високо от думите. То е вик. Вик на тишината.
Искам да избягам далеч, далеч от думите. Мисля, че успях, стигнах до края…Втори ден се опитвам да продължа да пиша, но не ги намирам…
Понякога разглеждам крака си, този, с който влизам в кутията, защото той ме храни. Днес видях нещо ужасно. Та той е отрязан. Побутнах го с отвращение. Хладен, но съвършен. Винаги съм мислел, че труповете са мъртви. А той, той се движеше, а аз не можех да го контролирам. Исках да го изхвърля. Приличаше на гърмяща змия която живее след като са откъснали главата й. До последно се озърта, търси къде да изхвърли отровата си – истински зомби. Откъснатата глава хапе опашката си, която продължава да се движи и след смъртта. Може да изяде сама себе си. Като хората…
Помниш ли очите на мама? Потъмняло от печал сиво, когато разказваше, че горе, между скалите имало едно особено място наречено провиралката. И ако бездетна жена се промуши под камъка, ще зачене. Всяка сутрин слънчевите лъчи с любов галели първо този камък, а вечер последни си тръгвали от там. Хората мислели, че енергията на слънцето зарежда скалата с мъжка сила. И се раждали невероятно красиви деца, деца-слънца. Да можехме всички да минем оттам… Лениво шумоли прибоят по пясъчното дъно на морето, въздъхва морската пяна, лунен вятър меко те докосва. Така се лееше гласът на мама. Песен, от която все още не мога да избягам…
И пак съм там, в началото. Там, на душната, мека опашка за хляб. Там, при скалите, които мълчаливо говореха и реката, която нижеше мъниста, докато пееше. Там, само там усещах себе си реален…
Беше вечер. От скалите вееше хлад. Месецът пристъпяше бледен и нежен на още светлото небе. Видях самотата в очите ти. Тъжна сълза зрееше там и всеки миг щеше да се затича по лицето ти. Въздухът дишаше омагьосан, човечеството мълчеше, а аз очаквах чудо. В ръката си държеше току-що откъснато огромно прецъфтяло глухарче, което аз закачливо издухах. Тогава ти ми подаде дневника си. Беше написала: „През живота си изпиваме толкова много болка. Къде я събираме ли? Сърцето е изписана с любов амфора. И в нея се смесват в едно скръб, страдание, обиди, злоба, завист, лицемерие. Има хора, които знаят древна тайна, и цяла лошотия могат да превърнат в пенливо , искрящо шампанско. Когато сме мъртви се раждаме.“
Живея като в сън. Кошмарен сън. Какъв бях? Какъв станах? И ако това не е сън, какво е?
Лекарите са скептични. Аз ще прогресирам…
Лицето ти… Опитвам се да си спомня лицето ти…Роса на поляната бяха ресниците ти. Дъхът ти – дъх на сочна трева, а косите ти с цвят на вишнев клей. Ти беше пролет. Ти си пролет. Сърцето ти? То е сърце на костенурка, което ще бие дълго дори и да го изтръгнат… Аз отивам, а ти оставаш… И, когато се върна преспи ще покриват улиците. Мраз ще щипе бузите ми. Небето ще свири. Луната ще припява. Тишината ще се рони…
Ето пак…Не ги чувам… Утре ще допиша…
Как да обясня какво мисля. Всичко е текст. Всеки от нас е текст, разказ, книга. Моите чувства, мисли, действия, изречения са моята история. За да остана себе си трябва да я владея. Да помня своята вътрешна драма, своето повествование. Моето ДНК е текст. Текст, който ще предам на следващото поколение.
Вероятно това е краят….
Наистина ли мислите на глухия Бетховен са били музика?
Сгънах листа в плика и долу вдясно написах адреса си.
ПРЕДАЙ НАТАТЪК
„Време е да ме освободиш. Пусни ме. Искам пак да усетя безгрижната си, волна душа, моята! Сама! Без теб, винаги в мен. Превзе ме цялата и извади онази другата, която отдавна бях заключила, защото така избрах тогава. А сега, сега, когато в мен тупти сърцето на нероденото ти дете, за което няма да знаеш, аз трябва да се върна в себе си. Това е само за мен. Иди си! Не те искам! Махни се още тази сутрин, така както влезе, без да чуеш „Да”, така си тръгни без „Довиждане”.
Очите на Жасмин се навлажниха. Сгъна малкото писмо и го върна в стария плик с марка без печат. Само това имаше от майка си, която загуби, когато беше много малка. Но помнеше очите ѝ, аромата на косата ѝ и топлата усмивка. Беше едва на шестнадесет години, а носеше вече липсата на майката в крехкия си млад живот. След смъртта и на баща си, четиринадесет години по-късно, на Жасмин ѝ остана само една роднина – нейната леля, по-голямата сестра на майка ѝ. Имаха традиция – всяка неделя, пиеха чай и хапваха кекс по старата рецепта на баба ѝ. Говореха си за родителите ѝ, за бабите и дядовците. Накрая изваждаха старите тежки албуми с кожени подвързии, препълнени с чернобели фотографии. Леля ѝ обичаше да разказва истории по тях, весели случки от детството на двете сестри. Всеки път младата жена забелязваше две малки снимки, подпъхнати в средата на албума. Но старата дама никога не отваряше на тази страница. Днес тя беше твърдо решена да попита за тях.
- Лельо, моля те, разкажи ми за тези хора – хвана албума, намери точната страница и го отвори.
- Жасмин, не сега! – помоли възрастната дама
- Защо? Кои са тези хора? – полюбопитства момичето
- Моля те, не настоявай – въздъхна лелята и очите ѝ се насълзиха.
- Добре, добре, само не се натъжавай! – седна до нея момичето и я прегърна, бързо избърсвайки собствените си очи.
Когато дойде време да тръгва, тя издебна леля си, докато носеше празните чаши към кухнята и с трепереща ръка извади снимките и ги мушна в чантата си. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да ги разгледа на спокойствие. Прибра се и седна удобно в креслото на баща си. Погали старото бюро, извади снимките и ги постави на красивия плот пред себе си. Едната беше на момиче, а другата на момче. Взе тази на младата жена и се взря в нея. Дълбоки тъмни очи, прибрана на кок коса, дързък поглед, нежни скули, красиви устни. Коя ли беше тя? Погледна я отново, не познаваше това лице. Взе другата. Момче, с кестенява коса, кафяви очи, или пъстри (не можеше да прецени добре), с поглед, който показваше нежна душа на мечтател. Обърна ги и видя надпис върху тази на момчето. Името и годината. Константин, 1967 г. Така на креслото заспа. Събуди се от рязък шум. Жасмин подскочи и се огледа. Една книга беше паднала от голямата библиотека. Погледна часовника, беше три часът, най-непрогледната тъмнина от нощта. Разсънена се загледа отново в снимките. Изведнъж скочи и хукна към стаята си и извади кутията със спомени от майка ѝ. Погледна писмото и пак го прочете. Постави снимката с името до него и ахна. Пълно съвпадение на почерка. Тогава реши да разгледа абсолютно всичко и обърна цялата кутия върху леглото си. В купчината от дребни предмети, заедно с една огърлица, два стари билета от кино, видя пластмасовата кутия от карти за игра с хербаризирания стрък жасмин. Когато я отвори, за да усети запазения мек аромат на цветето, забеляза под него нещо грижливо загънато в тънка бяла хартия – същите две снимки на момичето и момчето в оригинален размер, мънички, като за някогашните паспорти на родителите ѝ. Реши, че на сутринта ще говори с леля си. Трябваше да знае кои са.
Стана рано. Взе си един бърз душ и звънна на леля си. Старата дама се учуди на изненадващото обаждане още на другия ден след регулярната им среща. Съгласи се да се видят още същата вечер. Всеки път, когато ходеше там, Жасмин се чувстваше прекрасно, разхождайки се покрай най-старите къщи в квартала. Всяка от тях беше радост за окото, интересна, различна като архитектура. И все пак всички заедно си подхождаха и създаваха естетически вид на цялата уличка. Не усети как стигна до входната врата и преди да звънне, тя се отвори:
- Какво става, Жасмин? Нещо случило ли се е?
- Да, лельо. Случи се. Искам да говорим за момичето и момчето от снимките, сега, веднага!
Жената се усмихна и примирено въздъхна:
„Беше много отдавна. Годината, в която завърших гимназията, когато го видях за първи път. Аз чаках пред университета една приятелка и тогава забелязах млад мъж, вероятно няколко години по-голям от мен. Ходеше бавно, със зареян поглед някъде в пространството, изцяло превзет от мислите си. Но, погледът му, този поглед сякаш влезе право в сърцето ми, като да отвори най-обикновена врата. Очите му излъчваха сила и категоричност, на която не можеш да се противопоставиш. Спря, погледна ме и се усмихна. Сякаш кимна и отмина в шума на улицата. А аз стоях и не можех да отделя очи от отдалечаващия се силует. Усетих ръка на рамото си и подскочих. Звънливият глас на приятелката ми сякаш ме извади от хипноза: „Леда, пак си се отнесла някъде!”.
После какво стана? Кажи ми, лельо?
После… – Леда направи пауза и се загледа през прозореца.
„После стана това, което ни беше писано и нито аз, нито той имахме силата да го спрем. Срещнахме се пак случайно още следващата седмица, когато подавах документите си за кандидатстване, пак със същата приятелка. Опашката беше голяма, всички бърбореха, развълнувани. Тогава го видях. Помагаше на служителите, а с чаровната си усмивка омайваше кандидат-студентките. Когато ме забеляза, за кратко зае сериозен вид. Стана и се приближи. Поиска да види как съм попълнила екземплярите. „Леда , какво интересно име.” После се върна обратно. Когато минах покрай него тайно ми пъхна в ръката бележка. Изпитах лека слабост в коленете. Когато излязох с трептящо сърце разтворих бележката, а на нея пишеше: „ Ще Ви чакам след 30 минути в двора. За „Да” усмихнете се през вратата като влезе следващия”. Пуснах една свенлива усмивка и бързо се скрих. Тъкмо се чудех как да отпратя моята дружка, тя грабна листчето, което едва държах в ръката си, прочете го и ме погледна заговорнически. „Бягам, хайде и умната с чаровника!”
- Колко романтично! – изчурулика Жасмин. – И после, продължавай, моля те! – доближи се до възрастната дама и я погледна умоляващо.
– После…после, всичко се случваше бавно и някак естествено се сближихме и влюбихме опияняващо и без пощада.
- Видяхте ли се в двора, кажи ми лельо? Какво си говорихте? Хайде, моля те!
- Точно в дванадесет чух приятният му глас да казва името ми: „Леда, радвам се, че си тук. Разходка?” Едва промълвих едно „Ами добре”.
В сладката неловка тишина, вървяхме по централната алея и никой не казваше нищо, когато той се спря, погледна ме и каза бързо” Красива си!” Аз, естествено се изчервих. Седнахме на пейка и се увлякохме в разговори за университета, преподавателите. Не усетихме как слънцето беше стигнало до края на своя дневен път. Трябваше да се прибирам.Той предложи да ме изпрати. Чувствах се странно, летях. В един миг усетих пръстите му да докосват моите, търсеше ръката ми. Макар да се смутих, не се противопоставих. И така хванати за ръка стигнахме нашата уличка. Беше ме срам затова малко преди нашата къща спрях и му благодарих. А той ме попита коя е моята къща, а аз, макар да исках да излъжа, не можах. След това се усмихна, погледна ме със завоевателния си, нежен поглед, приближи се и ме целуна по устните.
- И какво стана после, какво?
Момичето погледна възрастната дама и видя особения блясък в очите ѝ. А ръцете ѝ поставени върху масата сякаш потреперваха. Леля ѝ беше преживяла нещо много голямо, силно и превратно в живота си, доста рано. Но какво се беше случило, защо беше останала сама? Жасмин внезапно се сепна и се запита дали момчето на снимката не беше този младеж, който беше превзел сърцето на леля ѝ.
- А това момче на снимката той ли е?
- Да, той е. Даде ми я още тогава, за да мога да го виждам, когато не бяхме заедно. Аз също му подарих моя фотография. Скъпа, изморих се. Искаш ли да се видим пак друг път. Искам да остана малко сама.
- Добре, оставям те. Може ли да ми кажеш името му?
- Константин се казваше. Станев мисля.
- Много ми е познато това име, с какво се занимава?
- Стана известен през 90-те с няколко романа. Читателите го обичаха и изкупуваха тиражите. После…после изчезна някъде. Не съм чувала нищо за него от години.
Жасмин се прибра и бързо седна на компютъра. Искаше да научи повече за голямата любов на леля си. Само че една мисъл не ѝ даваше мира. Защо в кутията от майка ѝ стояха двете снимки? И какво беше това писмо, което не беше изпратено. До кого е писано и от кого? Момичето се замисли, а междувременно на екрана се появиха няколко линка с името на писателя. Един от тях спря погледа на Жасмин. Започваше така: „Нашумелият писател през деветдесетте, избягал от градската лудница в планинско селце, близо до столицата.…”. Отвори статията и се зачете. Имаше снимка, на която младата жена разпозна чаровния младеж, вече на сериозна възраст, но очите, техният огън беше останал. Казват, че очите на човек показват възрастта на душата му. Тази беше още млада. В материала се разказваше, че е останал сам, отдаден единствено на писането, отшелнически живеещ в скромна къща и рядко приемал посетители. Стана и отиде до семейната библиотека в хола. Чудеше се дали нейните родители имат от неговите книги. Дълго оглежда красивите гърбове на кориците. И майка ѝ и баща ѝ, също известен автор, ценяха много литературата и имаха доста заглавия. Щеше да отнеме повече време да намери каквото и да е в тази огромна книжна стена. Дълго се взира, докато заглавията започнаха да се сливат. Тогава забеляза името. Беше между два дебели тома, не голяма, около двеста страници, бяла с червени букви: „Тя е!”. Жасмин я извади и отвори бързо. На първа страница с красив почерк беше написано послание: „За теб, моя Единствена, е тази книга. Прости ми!”
Разположи се удобно на любимия си фотьойл и потъна в красивите думи. Сюжетът я грабна веднага, поглъщаше страниците като жадна. Забрави за няколко уговорки, телефонът започна да звъни, подразни се след петнадесетото издрънчаване и накрая го изключи. Надвечер я беше прочела и не можеше да се отърси още от силата на посланията. Звучеше така искрено и въздействащо, че Жасмин пожела да познава този човек. Реши го. Ще го намери, ще се запознае и ще направи всичко възможно да заведе леля си при него. Трябваше да се видят пак след толкова години, след тази тяхна изпепеляваща любов. Сърцето на момичето заби лудо, обади се на леля си и ѝ каза да се подготви за кратко пътуване.
- Къде ще ходим? – попита възрастната дама.
- Изненада – отговори Жасмин – Идвам след час да те взема.
Когато стигнаха до къщата, беше ранен следобед. Жасмин паркира и излязоха. Момичето отиде до вратата и точно преди да почука, тя се отвори и пред нея застана симпатичен мъж на възраст с много живи и изразителни очи. Той я погледна усмихна се, а след това очите му заискряха с удивление.
- Добър ден, надявам се, че не Ви безпокоя. Водя ви някого.
- Добър ден, красиво момиче.
- Здравей, Константин – леля ѝ се беше приближила.
- Леда.… – гласът му потрепери и той се приближи, хвана я за ръката.
- Колко години минаха? – Леда го гледаше с насълзени очи. А в сърцето и беше топло.
- Много, толкова много. Заповядайте, ще пиете ли кафе?
- Благодаря, с удоволствие.
- Коя е младата дама?
- Аз съм Жасмин, приятно ми е. Племенница на Леда.
- Много сте красива и удивително приличате на леля си.
Гледаше ги двете една до друга и не можеше да повярва на приликата. Сякаш се беше върнал в далечната 1967 г., когато я видя за първи път. Жасмин изпи кафето си и си намери повод да ги остави насаме. Когато тръгна се замисли защо толкова време не бяха се виждали. А как очите им се гледаха. Дали този господин беше Любовта на живота на леля ѝ. Дали тя беше неговата? Но преди това искаше да знае за почерка. Трябваше да намери още неща написани от майка ѝ и да сравни с нещо, писано от Леда. Първо отиде в апартамента си. Взе писмото и една стара тетрадка с рецепти на майка ѝ. После отиде до къщата на леля си, имаше резервен ключ. Знаеше къде държи дневника си. Писмото и дневникът съдържаха много сходен почерк. А този в тетрадката беше различен, имаше прилика, но лека. Познаваше един съсед, специалист в полицията, който се занимаваше с идентифициране на почерци. Обади се и се разбраха да се видят след петнадесет минути. Жасмин му подаде текстовете и зачака. Той ги постави на масата, извади лупа и дълго ги разглежда. След това каза, че писмото и дневника са писани от един и същ човек. Жасмин потегли към вилата. Смяташе да покаже писмото от кутията на майка ѝ и да попита директно.
Когато спря пред къщата ги видя седнали на верандата, прегърнати, разговаряха. Слезе, усмихна им се и седна при тях. Подаде писмото на Леда и попита:
- Моля те, кажи ми кой е писал това!
Леда пребледня. Беше дошъл часът на истината, която толкова дълго отлагаше да сподели.
- Аз писах това писмо и така не го изпратих.
- Може ли да го видя? – попита Константин.
- Да, то беше за теб.
Мъжът взе писмото. Прочете го и очите му се навлажниха. Погледна Леда, след това Жасмин.
- Затова ли си тръгна от мен? Защо не ми каза? Това моето дете ли е? Единственото?
– Да, съжалявам, бях прекалено млада и се подчиних на волята на родителите си. Прекарах бременността си при роднина в провинцията и когато детето се роди, исках да му намеря хубав дом. А и исках да е близо до мен. Сестра ми и мъжът ѝ нямаха тази радост, а много искаха и ме помолиха. Аз се съгласих.
- Лельо.…мамо – с треперещ глас каза Жасмин и сълзите ѝ се стекоха по лицето.
Прегърнаха се и така стояха дълго в тишината. А Константин ги гледаше с любов и усещаше за първи път в живота си щастие и пълнота. Сякаш дотогава не беше цял. Животът ни предлага поредица от възможности и пътеки. Тези, които трябва да са заедно рано или късно се събират, за да не се разделят никога. Въпреки всичко и въпреки всички любовта намира своя път и продължава нататък – с дете, с книга, с картина. Предава се от поколенията, защото това е най-големият смисъл на живота.
СРЕЩА С ТРИЛЕТ
След края на телефонния разговор, в ушите на София все още звучеше бащината фамилия, с която я познаваха нейните бивши колеги. Преди години, когато учителстваше и беше неомъжена, предизвикваше любопитство с родовото си име – Одажиева. Прадядо ѝ бил сподвижник на Вазов, възторжено проповядвал одата като нов литературен жанр и навсякъде гръмко оповестявал: „Да живее одата!“. Оттам възникнал прякора му, който се превърнал във фамилия, съхранена до днес. Някогашната ѝ колежка я покани да гостува в трети клас, чийто класен ръководител беше, за да прочете на учениците авторски стихове и приказки, да ги запознае с тънкостите на писане за деца, да видят на живо писател. Отначало идеята ѝ прозвуча чуждо, защото не беше писала нищо за бистрата и безхитростна аудитория от дълго време – област, в която доверието на дете към възрастен е онази тънка, но здрава нишка, която разграничава връзката между поколенията от лепкавата мрежа на спекулативната лъжа. Адвокатската практика я пренесе в света на точните думи, за съжаление лишени от виталност.
„Хайде, хайде, знам, че ще се справиш! Чух, че имаш издадени няколко детски книжки, даже твои стихотворения ще се изучават в Читанките! Ще бъде една неангажираща среща, нищо повече, обещавам ти!“ –фамилиарничеше Генова. София си я спомняше бегло – разликата в годините им попречи да създадат близък контакт, а и тя не се задържа дълго в училище.
„Така е, но съм ги писала доста отдавна, когато моите деца бяха малки, а вече имам внучка!“ – Одажиева опита да охлади ентусиазма на учителката.
„Жива и здрава да ти е! Ами ето – значи сега тя ще те вдъхновява! Така че – не можеш да ми откажеш!“
София прие поканата след настойчивите увещания. Почувства се леко притисната и ѝ стана неприятно от прикритата агресивност на Генова, но все пак се съгласи. Освободи мисълта си от рационалните рамки на ежедневието си, намести окуляра на гледната точка в епицентъра на кипящото от драматизъм детство и се почувства готова да се изкачи до нивото на децата. Психологическата подготовка ѝ отне около месец, в който идеята за свободата в творчеството си проби път пред всички останали –техника на писане, сюжет, неочаквани рими, и излезе като водеща свръхзадача за внушаване на малките ученици.
Срещата започна с представяне на авторката и гора от ръце изникна пред погледа ѝ –малчуганите извадиха листчета с предварително записани въпроси и ги задаваха, а някои – за неин ужас! открито ги четяха. София Одажиева отговаряше внимателно на всички, докато в един момент осъзна, че въпросите се дублират, никой не слуша отговорите ѝ и за децата е най-важно да „се представят“, че са активни в час. Артистичната ѝ натура се възпротиви на безжизнената клишираната атмосфера, затова с шеги и закачки, с игрови ситуации и произволни рими започна да печели доверието на децата и пристъпи към освобождаването им от спирачките на въпроса дали това, което мислят и казват е правилно или не. Те поглеждаха плахо учителката си – тя беше авторитетът, раздаващ оценки. Децата постепенно се отпуснаха, изразявайки с пискливи гласчета мислите си и съпровождани от доброжелателната усмивка на гостенката, безрезервно я допуснаха в своя свят. Тя беше една от тях. Момиченце с платинено руса коса уверено заяви, че ще стане поетеса. Друго му опонира, че само ако намери рима на „Плейстейшън“, може да сбъдне мечтата си. Малчуган от последния чин се похвали, че пише роман, но засега е написал само една страница. А един с нищо открояващ се любопитко на втория чин, дребен за годините си, с очила , вдигна ръка и попита къде живеят писателите и поетите.
- А ти къде мислиш, че живеят, Митко? – строго попита г‑жа Генова, като стрелна писателката с поглед, разказващ за дългогодишно страдание от глупави въпроси.
- Аз мисля, че всички живеят в един голяяям апартамент и там си измислят истории– отговори кротко Митко.
- Живеят в собствените си домове – намеси се бързо Одажиева, – ходят на работа, грижат се за семействата си, плащат сметки като останалите хора.
- А ти къде живееш, някъде другаде ли? – попита иронично учителката. Тук-там се чуха хихикания.
Детето се стъписа. Погледна писателката с поглед, който търсеше подкрепа, тя го насърчи и то разказа историята си:
- Аз живея на дъното на морето. Всяка вечер при мен идва една капчица и ме взема с нея.
Децата постепенно се умълчаха. Госпожа Генова понечи да го прекъсне, но гостенката ѝ направи знак да замълчи. В техния град нямаше море, и река нямаше, само няколко изкуствени езера в парковете създаваха илюзия за контакт с водния свят.
- Ти я чакаш на прозореца, когато светят звездите, нали? – попита Одажиева.
- Да, тя винаги идва по едно и също време, отваря ми вратичка да вляза в нея и тръгваме. Най-напред минаваме през хищни водорасли, които сплитат пръстите си около нас, но аз управлявам така капката, че им се изплъзваме, след това се борим с много дребни риби и медузи със здрави и дълги пипала. Веднъж видяхме морско конче и се качихме на гъба му…
- И препуснахте бързо, но то успя да ви глътне?
- Не ни глътна, защото точно тогава се скрихме под черупката на мида. Тя беше много нещастна и плачеше. Каза, че я боли, защото е загубила половинката си. Обещахме да ѝ помогнем и наистина по-нататък видяхме откъснатата част, слепихме ги и те отново станаха едно цяло. Оттогава сме много добри приятели.
- А кой ти е най-добрият приятел?
- Казва се Трилет. Има три глави на тялото си, но е най-милото и добро същество.
- Защото ти дава добри съвети?
- Да, и защото знае как да ме обича! Когато стигнем моя дом в подземна пещера, той ме чака там, аз изваждам книжките си и започвам да чета на гръцки.
– Защото имаш братовчеди в Гърция?
- Да, и всяка година ходя при тях. И Трилет идва с мен.
- Гостувал ли е някой в дома ти, Митко? – попита писателката.
- Не, той е само мой.
- Може ли да те посетя?
Малчуганът погледна с открит поглед очите ѝ, усмихна се и каза:
-За теб ще направя изключение.
- Кога? – нетърпеливо попита тя.
- Когато пораснеш.
София Одажиева занемя пред мъдростта на детето. Колко ли много приказки пазеше още – неразказани, нечути, неизпратени до никого, затворени в кутията „Детство“!
Учителката също се шокира от дързостта му- тя счете неговият отговор за проява на невъзпитаност и думите ѝ прозвучаха като оправдание:
- Не знам какво му стана…Той не е отличник и никога не съм го чувала да взема думата, а сега…. Цял куп измишльотини…Извинявай!
Писателката сякаш не я чу, обърна се към класа и ги помоли:
- Ще разкажете ли вашите преживявания като Митко? Ще ги запишете ли, за да ги прочета, защото съм толкова любопитна….
Отново се вдигна гора от ръце. Децата, със слънчеви лица и усмивки, широки колкото Екватора, въодушевено обещаха да разкажат своите истории.
След срещата с третокласниците София Одажиева се изпълни с нетърпение да прочете свежи и неподправени, истински вълшебни детски приказки. Докато дългото очакване започна да избледнява като написано с молив писмо, все по-нарастващо я завладяваше любопитството към загадъчното същество Трилет. Тя вярваше, че то съществува и не е творение само на детската фантазия. Потърси информация в Гугъл, в български и чужди речници, в Гръцката митология, но никъде нищо не откри. Внезапно ѝ хрумна идеята да се разрови в старите прашасали книги на прадядо си. И там я намери: „Трилет – рядък вид същество, което по анатомични причини не може да лети праволинейно, но когото срещне, му предава любов за цял живот“.
МИСИЯТА НА ЕДНА ЦИГУЛКА
Първи чуха цигулката рибарите забили въдици в мократа плът на реката, която освен оскъдна ситост, предлагаше комари и вечен покой на смелите и отчаяните. Краят на войната не се виждаше и гладът, законен син на мизерията се бе самозабравил. Керванът от звуци се издигна над Маймун баир и се проточи към слънцето в томителен, завладяващ сетивността ритъм, божествено миротворив, дружелюбен, напомнящ предвоенното благочестие и междучовешка тихост, натирени от бомбардировките, затъмненията и полицейския час. Беше някакво чудо, дори рибата закълва като луда. Смръщените лица се поотпуснаха от непонятните за разума, но не и за чувствата магически мотиви възнасящи се между българския и румънския бряг. Музикалното рождество изгасна внезапно и без светлината му, нещата надянаха предишния си сив, унил смисъл. Вечерта мълвата за случилото се събра куп дами в салона за сеанси на госпожа Зибранска, съпруга на зъболекаря и собственик на кино „Балкан”. С файтона му докараха от лозята Деча Просеничкова, с прозвище „Момата”. Беше жена гърбава, на незнайни години, на „ти” с магия и поличби, гонеща, а значи и викаща духове, за която немирните езици говореха, че още не била „пипана”, че на Еньовден се къпела с русалки и самодиви и като млада младица тичала с тях по ливадите в полунощ.
„Не е била свирня. Пяла е дъщерята на Кочалията, удавницата, дето я не дадоха на българчето. Станала е русалка и поради бомбардировките не пее нощем, а сутрин” – обяви в транс билярката.
Не позна, но дамите се побояха да не и вярват, гърбавата знаеше много момински тайни, пък и мнозина предпочитаха лъжата и полуистината пред реалността.
Всъщност от туфата върбалак, сутринта излезе мъж без възраст, с лице на постник, в странна светла риза с папийонка и цигулка в удивително бял калъф, открояващ се като модернистична кръпка сред пасторален акварел.
Докато нозете му не пробираха пътека в росната трева, той с отсъстващ поглед внимателно газеше сред облаците сякаш търсеше някакъв знак или знамение…
Паланката сгушена под трибуквеното си име вече се събуждаше от дрънченето на гюмове, виковете на млекари и бозаджии, и насечения зов на тръбата във Втори конен полк на нейно величество „Мария Луиза”. Портиер с извехтяла ливрея премиташе тротоара пред хотел „Бел вю”. Мраморна плоча до входа канеше и уведомяваше едновременно гости и странници да вкусят от гостоприемството му, като Иречек, нощувал тук за първи път в България.
Цигуларят се вгледа в текста, като невидял го или припомнящ си, след което продължи без да подозира, че в навечерието на втората световна война, тук прекарали романтична нощ американски студент обикалящ Ориента и местна красавица, връщаща се от абитуриентски бал във Видин със същия параход, факт станал известен десетилетия по късно, след гибелта на американеца като президент на най-могъщата държава.
После странникът спря пред гимназията, пред пресния некролог на възпитаника и поручик Списаревски, загинал геройски в небето над София. Впечатлен и замислен стигна до огромния чинар, посаден след Освобождението от руския комендант Нечаев и хлътна в солиден дом с колонади, с орнаменти и два атланта подпиращи втория етаж, но не и измамното и нетрайно човешко благополучие.
Теляка Спас Алата, съдранкото, който заряза въдицата, за да го проследи, нахлупи кирливия си каскет и забърза към хотела, където се раждаха и фалираха новини, защото „тайната има цена, докато е девствена”, казваше той.
„Вечният студент се е върнал! Баща му Бог да го прости, братя Пиперови, житарите го изиграха с полици и глътнаха земята и мелницата.” – заключи, чул новината Хаджи Топак Башиян, представител на „Телефункен” и викна бира с порция шерденчета за Алата. От другата страна на таблата със зарове в ръка кимаше съгласен Цоло Сватанашки, по прякор „Парламента”. Освен заешка устна, той притежаваше може би, най-старата тухларна фабрика в страната и бе обладан от неистова амбиция да стане депутат, понеже след Съединението баща му продал на държавата петдесет волски коли тухли за градежа на Парламента, което подчертаваше на всички избори, но напразно. Хората загрубели от недоимъка, вярващи и бранещи се от слухове и предсказания, мимоходом нарекоха мъжа с цигулката „Вечния” и понеже в града нямаше друг дъновист, за по-удобно прескочиха засуканото понятие и приеха цигуларя като блуден син, върнат от войната в бащиния „сецесион” – един стар ерген самотно величествен като чинара на улицата.
Сутрин той заставаше ритуално с цигулката пред отворения прозорец, взел за почест пред тайнството на изгрева. Бръчките се разбягваха от лицето и цялото му същество се готвеше за скок в бездната наречена музика, в която пространство и време се смесват, няма минало и бъдеще и посветените отпиват от вечния химн на съзиданието. Минал през невидими двери духът се потапя във ведра тъга и унизена радост, лумват и димят разочарования заедно с фатални надежди, предчувствията се превръщат в смисъл на битието, пурпурните сенки на отчаянието утихват в пристана на сънищата. Всяко начало е край и всеки край начало. Минувачите се спираха унесени…Музиката на Вечния пристъпваше в душите с благ полъх, с благодатна доброта, разтваряше ги, те се разкайваха, срамуваха и изповядаха, отричайки се от демоните на себелюбието, завистта и омразата и отново засияваха с пречистена белота.
Някои безнадеждно закоравели, омърсени се съпротивляваха на насилието от добрина и човечност, изпълнени с ненавист към свирещия. Отец Герасим от Борунската черква също се мръщеше: „Мелодията е приятна някак си – казваше -, но всяка сатанинска съблазън е такава, а този човек е сектант, пък на гладния и голия малко им трябва, за да кривнат от правата вяра.” Съдбата размисли и подаде ръка на самотника, започнал да разпродава покъщнината на богатия род. Градчето се гордееше с първата провинциална оперета и с таланта си той стана водеща цигулка, а след това чиновник в Популярната банка. В обедните почивки стоеше пред сградата с неизменната папийонка и черни ръкавели върху раираният костюм, с димяща цигара и поглед копнеещо опрян във вечната ода на Дунава, несъизмерима с нищо човешко, освен с безсмъртния стремеж да се трупа и притежава. Разпъната между тези величини мисълта му търсеше отговор, което подчертаваше неговата непричастност към суетливата чаршийска гълчава и всяка суета, желанието му за докосване до Бога, чрез звучната красота на дарбата и стремежа му да направи съпричастни към това останалите.
Може би в името на тази цел, той сподели оскъдицата и самотата в просторния дом с белогвардееца Кариш, маймунката и две бели мишки, които теглеха щедри късметчета по сборищата. Руснака обикаляше Северозапада, рисувайки и забавлявайки селските фамилии срещу вино и продукти. Дали беше аристократ или от коляното на Репин, само Бог знаеше, но талантът и пиенето му бяха безспорно доказателство, че порокът отключва, но и приключва дарованията. Понякога, виждайки го пийнал, Вечния грабваше усмихнат цигулката и дружески го емваше с мелодията на шлагера „Хорсей, хорсей…” и припев „Кариш, Кариш се напил и с магарето се сбил”. Вместо обида белогвардееца се разтапяше и двамата подхващаха белия романс за поручик Галицин и корнет Оболенски.
Сякаш да пробват състраданието и отношението на местните към антисемитизма, властите, под натиска на германците създадоха сборен пункт за докарваните в конски вагони евреи от новите земи. От тук щяха да бъдат депортирани с шлепове за Райха, но тайната се пропука…
На Петровден църковните камбани разплискаха застоялата жега и мълчаливо шествие с хоругви, бохчи и кошници, водено от отец Герасим, и Вечния навлезе в района на гарата. В отговор на крясъците и предупредителния изстрел на немския комендант, дъновиста, предан на веруюто си, извади цигулката от белия калъф, засвири и тръгна покрай натъпканите с хора вагони. Насърчени от смелостта му, останалите го последваха. Охраната от възрастни български запасняци застана с пушки при нозе, отложи кепетата и целуна кръста на свещеника. Клетниците с шестоъгълните звезди надничаха с измършавели лица и ръце, с очи пълни с обреченост и поемаха с благодарност и сълзи на умиление подаваното им съчувствие. В „Бел вю” се намериха философи, които изпраха дребнодушието и страха си, наричайки случилото се, дело на сектанти и малоумен поп, но градът мислеше иначе и нито един евреин не замина от Ломския пристан за крематориумите, за което заслуга имаше цигулката в белия калъф.
Всяка сутрин Нечаевият чинар поемаше в зелените си скути преливащата от нежен благослов и повик за мир между човеците мелодия на цигулката, припряният вятър я грабваше в обятията си и понасяше ангелогласното и послание над главната улица, над омълчаното пристанище и заедно с трудолюбивия зов от сирените на мелница „Щърбанов” потъваха в рибарското устие с призрачните мочури, където нощем тайнствено припламваха като светулки бездомните души на удавниците.
Източният фронт наближаваше българската граница и въпреки слуховете за ново тайно оръжие на Вермахта територията под властта на Райха се свиваше като шагренова кожа. Плахият неутралитет, поет от поредното българско правителство пред съюзниците, го задължаваше да разоръжава изтеглящите се по вода и суша германски части. Дочу се, че някъде оттатък Оряхово подобен опит на румънските власти завършил с опожаряване на цяло село. Същият конвой, състоящ се от два парахода и четири шлепа наближаваше града. Командирът на полка, Гъндерски, герой от Първата световна война, разположи в засада картечници, но под давлението на гражданите, кмета и околийския се обявиха против задаващите се кръвопролитие и разруха.
Чехът Кадлец, чиято пивоварна бе беззащитна мишена, призова към гражданско неподчинение, дори саморазправа. Горещо го подкрепи и директорът на гимназията, подчертавайки значението и като културен паметник, прибавяйки и факта, че на строежа бъркал вар и носел тухли великия Максим Горки, за което споменавал в „Моите университети”. Населението изпадна в паника. Награбили най-ценното, пеша или с добитък мнозина набиха по лозарските къщи, по високото, а останалите се заровиха в мазета и подвали, молейки Бога лошото да ги отмине.
В следобедния пек реката замръзна като омагьосана, заедно с вятъра и канадските тополи. Никой и нищо не помръдваше. Безшумно и бавно немският конвой се плъзгаше покрай пристанището настръхнал от дула, цеви и неподвижни, сякаш нарисувани войници в зелени униформи по палубите. Натъпканата с очакване тишина, бе прободена от гласа на цигулка, която парализира картечниците. Сраснал се с обелиска на Батемберг, до кея, Вечния превръщаше възторжената любов на Щраус към Дунава в поздрав и послание за мир. Офицерът, застанал на мостика на първия кораб – вероятно австриец – отдаде чест, корабната сирена изсвири, след което от радиоуредбата гръмна „Шуми Марица”, звучаща някак си прощално. Все така бавно флотилията се изниза на запад. Цигулката изпращаше към заника й една имперска амбиция, една неосъществена мечта за световно арийско господство. Това бе нейната най-важна и значима мисия.
Вечерта Кадлец развърза кесия и даде банкет в бирарията на Гошо Симов „Двата смока”. Елит и фукария благославяха дъновиста, който скромно олицетворяваше отсъстващата си наличност между околийския и кмета. От някъде пъкна Шабан Бюлбюла, певец и музикант, дали българин, дали сърбин, а може би циганин, без когото не можеха сватби, кръчми и събори от Паланка до Зайчар и с цялото си мургаво самочувствие поиска от героя на деня да премерят дарбата си. Големците го подкрепиха. След кратко колебание Вечния се изправи с цигулката в ръце, закова поглед в купола на бирарията, сякаш искаше разрешение от нещо невидимо, за да свещенодейства и започна пръв… След два часа Бюлбюла застана с оросено чело и темане пред големците.
- Чорбаджи, трактор не може да изпревари „Опел” като вашия например – кимна той към кмета. – Тоя човек е майстор! – взе десницата на съперника си и я целуна. Пийнал, просълзен, затова и искрен, Пинкяса, който мъчеше децата и нотите в гьолското училище, последва примера му. Цялото заведение се огласи от ръкопляскания. – На сутринта камбаните удариха на покойник. Починал бе Пандел, който държеше бирария „Трите звера” точно срещу Гошо Симовия. Казваха от удар, но то си беше от завист, по нашенски.
Реката, която пролет заливаше с черешовите си води ниската част на града, сега в сухата горещ есен се притаи уплашена от талазите на букналите политически промени, придружени от насилие с други символи.
Новото правителство застана твърдо на страната на съюзниците, за да изкупи греховете на предишните и съхрани териториалната цялост на страната. Огласяйки мъжествено града с „Ломци на Чеган”, Втори конен полк се спеши и замина за фронта. Реквизициите и купонната система се задълбочиха, а дюкяните оголяха, но въпреки всичко, влаковете за София си оставаха „мазни”. Заровете в „Бел вю” се стряскаха от думата национализация, а в „Двата смока” дебеловрати черноборсаджии се оригваха с ентусиазъм, дънеха пода с кючеци, лепяха каймета на гърдестите певачки и просташки се провикваха „Ой Дундаки, Дундаки”. Камбаните биеха засрамено – в ковчезите нямаше покойници, а снимки и некролози. Сбиването, заради кражба на купон в хлебарницата срещу чинара на Нечаев, накара людете да си спомнят за добротата на Вечния, който напоследък нито се виждал, нито се чувал. „Бог да го прости! Погребахме го преди месец” – прекръсти се часовникарят Илядото, тенор от оперетата. Някой спомена, че нямало некролози, но тенорът не отговори. По това време кражбата на купон за хляб бе по-очевадна от кончината на един човек.
Един ден в края на пролетта хората пред хлебарницата чуха с изненада и за кратко цигулката на дъновиста, но мелодията беше непозната. След малко от дома с атлантите излязоха Кадлец и саламаджията Шавелка, другият чех в града, придружени от висока светла жена с меки славянски черти и се запътиха към читалището. Далечна родственица на Вечния отдавна забравена, отдавна и остаряла затвори след тях вратата и докуца до опашката… Оказа се, че той имал дъщеря, за която не знаел, до скоро не знаела и тя, но майка и отивайки си заедно с войната, споделила тайната на живота си. До входа на читалището пред многоцветното табло с афиши, всеки от които беше портал към миналото, Кадлец рисуваше с думи пред спътницата си едно липсващо присъствие, изтекло невъзвратимо във времето, но оставило в сърцата на хората топло, любящо ги ехо.
ЩОМ ЗАДУХА ГРЕО-ЛЕВАНТИ
Както и миналата година,вратата на бара пак заяде и Пощальонът трябваше да натисне с рамо трижди намасленото срещу морска влага дърво. Пантите изкърцаха измъчено и той влезе в помещението. Вътре беше толкова сумрачно колкото и навън. „Поне не вали и не духа този проклет морски вятър, който хората тук наричаха Грео-Леванти. „Когато завее онази зла фурия Грео-Леванти, добре е всички кораби да са в пристанищата, а моряците – в баровете“, беше изсъскал през липсващите зъби предишният барман – мрачен старец с лъскава плешивина и дълги сиви коси, провиснали до раменете. Или беше по-предишният? Пощальонът не помнеше вече колко години разнася чантата с писма и колко пъти беше прекрачвал прага на този окаян бар, кацнал на скала над морето. Табелата „Бар Утеха“ се разклати след като вратата, засмукана от вятъра, се тресна зад гърба му.
Свистенето на Грео-Леванти затихна. От стар грамофон вътре се носеха изящни трели на клавесин, които не подхождаха на мизерната обстановка – дървени очукани маси и столове, спасени или присвоени от затворените кръчми извън сезона. Пощальонът мерна няколко сенки на посетители – местни рибари, които изчакваха над чаши с уиски циклона да отмине.
„Клавесин? Какво по дяволите трябва да е това? – запита се Пощальонът и потърси отговор в клиентите. Те имаха вид на хора, за които имаше два типа музика – бърза и бавна. По слух различаваха единствено ветровете, писъците на чайките и бумтенето на корабния двигател. Пощальонът седна направо на бара и изморено стовари отгоре пълната с писма чанта. Извърна се към бармана, за да поръча любимото си питие и за първи път днес мрачното му лице се проясни. Строгата бръчка между веждите му се стопи и острият взор омекна. За миг от смугъл навъсен тип се преобрази в приятен мъж с умно лице, което при друга професия, можеше да подхожда на току що ръкоположен свещеник или дори адвокат на знатно семейство от френските колонии.
Пред него, с наведена глава над мивката зад бар плота, стоеше момиче на не повече от 20 години с пепеляво руса коса и най-красивото лице, което беше виждал не само тук, но и във всички барове по крайбрежието, а те не бяха малко.
- Слушам ви – вдигна поглед тя.
Момичето имаше тюркоазено сини очи, които осветиха мрачното помещение и младият мъж разбра, че мястото й, както и на музиката от клавесин, не бяха в тази дупка. И двете идваха отнякъде, където денят започваше с птичи песни преди слънцето да е попило утринната роса от тревата. В това далечно място нямаше сурови ветрове, смразяваща костите влага и скърцане на палуби и ръждясали панти. Нямаше също и Пощальони.
Пощальонът си спомни, че беше тук по работа и лицето му отново помръкна. Веждите му се събраха в остър ъгъл и той загуби обаянието, което можеше да има, ако беше с друга професия и на някое друго място, където музиката от клавесин нямаше да учуди никого. Спомни си какво обичаше да пие тук.
- Едно мохито. С повече лимон.
Момичето кимна одобрително и се зае с поръчката.
Вратата отново проскърца болезнено. Никой от посетителите не вдигна глава, всеки – зает със своето уиски, мисли за пропуснат улов и надежди, отнесени надалече от студения Грео-Леванти. Пощальонът също не се обърна. Знаеше кой влиза, както знаеше и какво ще чуе.
- Куба Либре за мен! В името на всички измъчени души, намерили покой и свобода!
Още една чанта с писма се стовари на тезгяха. Пощальонът погледна косо към нея – беше по-лека от неговата.
- Здравей, Вестителю на Неуспелите! – чу поздрава и най-накрая се извърна към новопристигналия.
Всяка година в този ден виждаше това самодоволно изражение, кацнало на лицето на русокос красавец със силна челюст и едри бели зъби, които собственикът им не пропускаше да покаже със и без повод.
- Здравей, Вестителю на Успелите – отговори първият Пощальон и вдигна току-що получения коктейл.
Колегата му отклони поглед към бара и наведе заинтригуван глава.
- Виж ти – провлачи глас той – Имаме нов барман.
Русокосата зад бара не трепна и се зае с неговия коктейл.
- Както и да е … – изсумтя новодошлият – работата преди всичко.. Какво имаш за мен, Вестителю на Неуспелите?
Мрачният пощальон се разрови в своята чанта и извади една купчина писма – пристегната с дебел канап.
- Номерирани са. Сто.
- Сто само за крайбрежието? – Вестителят на Успелите изцъка с език – Всяка година стават все повече. Като добавим и рутинните ми задължения да разнасям писмата на Успелите едва смогвам. Никой от Централата не разбира, че работата става все повече, нужни са нови Пощальони в тази част на света. Макар че – тук той сниши глас и наведе русата си глава към своя колега – скоро бях на един конгрес на Успелите. Броят на писмата нараства навсякъде.
Загриженото му изражение бързо отлетя след като пред него се появи чашата с Куба либре и той весело я надигна за поздрав към всички в бара. Отново никой не помести поглед от своето питие.
- Чудесен коктейл! – примлясна след като отпи и по лицето му се разнесе блажено изражение – Чудесна музика! Бах? Или може би Хендел?
Барманката не отговори и продължи да мие чаши с приведена глава. Двамата изпиха питиетата си. Пощальонът на Успелите не спираше да бърбори. След час двамата мъже станаха и застягаха чантите с ясното намерение да потеглят. Момичето се наведе към тях през бара. Те спряха заниманието си и вдигнаха поглед към тюркоазените й очи, които сега светеха по нов начин – настойчиво и твърдо.
‑Младата дама ще желае ли нещо? – любезно попита русият Пощальон
Момичето плъзна към него един плик. Беше леко смачкан, с отпечатъци от мокрите й пръсти.
- Това е моето писмо. За вас. – прошепня тя. Едва сега и двамата чуха истинският й глас – хриплив и нисък.
Русият Пошальон придоби различно от досегашното си изражение. Челюстта му се стегна, белите зъби изчезнаха и той внезапно заприлича на ченге или данъчен агент.
- Млада госпожице – започна той с хладен глас – това не е по протокол. Писмата на бъдещите самоубийци се архивират при моя колега – той посочи с пръст първия Пощальон. – Отново по протокол те се завеждат като „Писма на Неуспелите самоубийци“, защото средно 30 процента от желаещите успяват да приключат с живота си. Ако това се случи , веднъж годишно колегата ми предава писмата на мен. Това правим точно тук от вече много години. След това аз имам грижата да разнеса писмата на мъртъвците. Всъщност – повиши леко тон – Вие по никакъв начин не трябва да влизате в отношения с нас, свързани със заниманията ни. Но ако желаете да пийнем нещо по-късно, на място по-ведро от това тук – Вторият Пощальон обходи с презрение помещението – с удоволствие ще ви придружа.
Момичето прехапа устни и посърна. Русокосият й намигна, прехвърли чантата през рамо, махна с ръка за довиждане и излезе в дъжда. Първият Пощальон все още седеше на бара и гледаше втренчено плика с влажните отпечатъци. Изражението му се разведри и той отново заприлича на свещеник или адвокат на знатно семейство от френските колонии. Взе писмото, кимна на момичето и последва колегата си. Навън бурята все още беснееше, вълните се надскачаха и мятаха бяла пяна по скалите, после се събираха обратно в морето, за да изригнат отново в още по-голям гняв.
Вестителят на Неуспелите Самоубийци застана на скалата над клокочещите води; извади писмото, дори не погледна получателя, скъса плика на малки парченца и ги пусна да се разпилеят в пръските под него. Чу зад себе си гласа на Вестителя на Успелите.
- Нали знаеш, че това не е по протокол? И че тя пак ще опита.
- Така е – обърна се смуглият мъж – Но всеки път ще попада на мен. И аз ще я оставям при Неуспелите.
Русокосият Пощальон присви очи срещу тласъците на вятъра, потупа другият по рамото и каза на сбогуване:
- След година ще разберем.
Придърпа качулката на дъждобрана над челото и потегли по стълбите в скалите. Вестителият на Неуспелите самоубийци изчака с лице към небето, мокро от дъжда и морските капки. После също тръгна надолу. Грео Леванти блъскаше чантата с недоставените писма на гърба му.
ПИСМО СЪС СНИМКА
Държах телефона в ръцете си и продължавах да се взирам невярващо в дисплея. Сънувах ли? Наистина ли ми се случи това? Дисплеят изгасна и аз припряно натиснах бутона за включване. Сякаш се страхувах, че ако изгасне, ще се изгуби и вълшебният миг, който ме върна в младостта. Неведоми са пътищата на човешките чувства. Неразгадан е и Божият промисъл, ръководил нашите действия. Сърцето ми биеше лудо, както тогава, когато Той ме целуна. За пръв и за последен път ме целуна в деня, когато се запознахме. И когато се разделихме завинаги.
А сега се оказа, че през всичките тридесет и пет години една невидима нишка ни е свързвала – въпреки времето, въпреки другите любови, въпреки нещастника живот, който всячески се стремеше да ни раздели. Въпреки всичко! Един влюбен поет, много години преди мен е казал: „Благословен да е денят, в който мисълта ми те е докоснала и позовала!“ Наистина, благословен да е!
Отново се върнах там, в младостта си, в безгрижието на моите шестнадесет години. И онова пътуване към Чехословакия, което остави белег в душата ми завинаги. На гара Димитровград в Югославия в нашето купе седнаха двама младежи. Студенти, пътуващи към Субботица. Учели там, поясни единият. Иначе родом от Пирот – почти съседи. Разбирахме езика си и скоро се завърза типичният шеговит младежки разговор. Смеехме се на всичко. На криворазбраните изрази, на сходните думи, на „петопръстната система“, когато думите недостигаха. Ние бяхме група ученици, които класната беше повела на екскурзия в Прага. Златна Прага остави златни спомени в душата ми за цял един живот. От тази екскурзия ми остана и една несбъдната любов, която нося в душата си и до днес.
Сърцето ми лудо заигра и занарежда думите на писмо, което никога нямаше да изпратя.
„Мили, мой, не само аз съм топлила душата си с тази красива история. Телефонът ми отдавна е загаснал. Продължавам да го стискам здраво, сякаш да не изпусна пак оня миг, в който, макар и лъжовно, се докосвам до безвъзвратното минало. Мигът, в които минало и настояще се кръстосват в сърцето. От това боли, болката се промъква в душата, но някак си се чувствам изпълнена с горчива сладост. Горчива, но все пак сладост. Усещам тръпката да пъпли по цялото ми тяло, замрежва очите, изпълва сетивата и пак съм там, на мястото, където любовта ни застигна. И като някой влюбен хлапак рея поглед в нищото и виждам себе си и несбъднатия си живот. Иска ми се да го пренаредя така, че пак да видя очите на любимия, пак да докосна с устни устните ти, да чуя нежните слова, които само влюбено сърце може да шепне.“
Не знам откъде донесоха някакъв акордеон и аз, доколкото можах, засвирих и запях.
„Македонско девойче, китка шарена
по градина никнало, дар подарено.“
А в мен се взираха две очи, събрали в себе си цвета на развълнувано море и усещах, как бурята се надигаше между нас. Дали тогава съм мислела какъв голям отпечатък ще остави тази песен в живота ми? Едва ли! Всичко беше само игра, само младежка задявка, колкото да си освежим пътуването.
„Кога коси разплетиш, како коприна
лична си и по-лична от самодива.“
„Помня очите ти с цвета на морска вода по залез. Потъмнели, с отблясъка на вътрешен огън. И аз усетих как този огън започна да ме изгаря.“
Думите на песента започнаха да засядат в гърлото ми. Малко несигурно продължих с припева:
„Дали има на овой бели свет
по-убаво девойче от македонче?“
И в този момент устните му пошепнаха;
‑Ти си по-убава!
Господи, дано не са го чули и другите! Оставих акордеона, свих се в ъгъла като бито куче и загледах плахо. Не е възможно от толкова момичета да хареса точно мен! Не може всичко това да е истина! Докато седях свита с желанието да бъда незабележима, той се промъкна и ме попита кога се връщаме обратно. Започнах да смятам, напъвах разгорещения си мозък до пръсване и накрая посочих дата и ден.
– Ще те чакам на гара Субботица и ще ти подаря плоча с тази песен. Винаги, когато я чуеш, да си спомняш за мен.
Стоях онемяла и не знаех какво да правя. На гара Белград влакът имаше доста голям престой. Момчетата се изгубиха някъде и дълго време не се появиха.
„Когато влакът тръгна аз реших, че повече няма да те видя. Стоях в коридора до прозореца, реех поглед в бягащите пред очите ми къщи, реки, квартали и мислено се сбогувах. Усетих как нещо ме стиска за гърлото, борех се с тъгата, повтарях си, че всичко е било лъжа и по-добре, че свърши дотук.
Изведнъж дочух познатия глас да шепне:
– Не тъгувай, слязох, за да ти купя подарък.
Ти ми подари най-големия шоколад, който бях виждала в живота си. А аз гледах, гледах тези тъмнозелени очи, примесени със сиви нишки и син ореол, гледах нежното лице, стисках ръката ти и не знаех да се радвам ли по-напред, или да се страхувам. После… не помня. Остатъкът от пътуването до Субботица беше нещо ефирно, което ни правеше много щастливи. Само погледи и думи. Нищо повече. Не усетихме кога дойде времето за раздяла. Помня, че отидох да те изпратя до вратата на вагона. Когато влакът спря, ти ме прегърна и ме целуна по устните. Изгори ме този огън! За цял живот сложи белег в душата ми. Само че тогава още не го знаех.“
Златна Прага ми се стори още по-златна, отколкото беше. Моето щастие изпълваше душата ми. Така беше до деня, когато разбрах, че съм сгрешила в изчисленията за обратното връщане. Сърцето ми се сви. Значи нямаше да го видя. Какво пък, сигурно и той ме е забравил в момента, в който е слязъл от влака. Остана ми утехата, че имам…шоколада. Не смеех да го отворя. Затиснах го на дъното на чантата и си го занесох у дома. А и там дълго време не исках да го разопаковам. Той сякаш ми служеше, да повярвам, че всичко е било истина, че не съм сънувала, че мога още да се надявам. Така беше до момента, когато получих първото писмо от Владо. Да, в отчаянието си от грешните изчисления бях забравила, че си разменихме и адресите. И то дойде.
„Писмото, което дори не очаквах. Луксозен плик, цветна хартия с фон на цветя. Пликът и листът за писмо бяха еднакъв цвят и с еднаква апликация. И ароматизирани. Заваляха после писма: сини – като небето, розови – като моите мечти, жълти – като слънцето в душата ми и бели – като дните, в които ги получавах. И една снимка.“
Моят принц беше сниман на фона схлупена селска къща. Около него ливада и купа сено. Аз дотогава не бях виждала по нашите села такива къщици. Не посмях дори да попитам това неговият дом ли е. Бях много щастлива и не исках нищо да помрачи щастието ми.
По някое време писмата на Владо започнаха да придобиват една определена насоченост по отношение на нашата връзка. Кой знае защо аз приемах всичко като фантазия, която няма как да се случи. И продължавах да играя играта. Да, точно играта. Не знам как, но постепенно започнах да възприемам нашите чувства като младежка игра на думи. Не вярвах, не, аз дори не си и помислях, че между нас може да има нещо повече от писма. Пишеше ми принцът, че възнамерява да дойде в България и да се запознае с моите родители, че много ме обича и има сериозни намерения за общото ни бъдеще, аз му отговарях, без да вярвам нито думичка на това, което носеха разноцветните пликове. А дълбоко в себе си се страхувах. Пред очите ми беше винаги схлупената къщурка и все не можех да си представя, че ще мога да живея в такъв дом. А междувременно се запознах с бъдещия си съпруг и като навърших пълнолетие, сключих брак. Докато един ден, наскоро след сватбата, дойде писмо с конкретно послание. Вътре, черно на бяло, пишеше на коя дата ще дойде с родителите си, за да направим годеж и да се опознаем. Изтръпнах! Потуших порива си да унищожа писмото и с треперещи ръце го мушнах най-отдолу в купчинката негови писма.
„Помниш ли отговора, който ти изпратих? Моето писмо съдржаше само една снимка, която трябваше да ти каже всичко. Това беше снимката, на която съпругът ми ме изнася на ръце от ритуалната зала като булка.“
Това беше. Цветните ароматни пликове спряха да прехвърчат през границата и да носят своите послания. Убеждавах себе си, че никога не сме имали бъдеще двамата заедно, че никога не бих живяла в онази схлупена къщичка от снимката. Години по-късно си давах сметка, че аз дори и не допусках мисълта, че може той да иска да дойде да живее в България, че можех не само да се лаская от чувствата му, а и да помисля сериозно какво искам, какво съм готова да дам или да взема от тази връзка. Но това беше много години след това, когато животът ми даде своите жестоки уроци и ме нарани така, както навярно и аз бях наранила неговото сърце.
Недомисленият ми брак трая само три-четири години. Разделихме се и аз, оскърбена и разочарована, с дете на ръцете си, останах отново сама. И Владо отново изплува в спомените ми. Борих се със себе си, не исках да започвам отново нечестната игра, не знаех как ще реагира, ако му пиша след толкова време. Поколебах се, но чувствата ми и този път ме победиха. Драснах му няколко реда, колкото да го уведомя, че съм отново свободна. Бях много предпазлива в думите си, защото не исках по никакъв начин да му навредя, ако той си е подредил вече живота. Отговорът дойде светкавично и беше… не, можех да повярвам, беше много повече отколкото можех да си представя. Пишеше ми, че се намира в София и е дошъл тук да работи. Даваше и точни координати къде и как мога да го намеря. Не се колебах. Хванах първия влак за столицата, твърдо решена да го намеря, въпреки че не познавах града. Имах там една приятелка – Катето, и най-напред се обадих на нея. Двете скроихме план какво да направим. Щяхме да отидем най-напред в общежитието, където трябваше да бъде Владо, да го вземем с нас и после да отидем на заведение.
Речено – сторено. Намерихме общежитието, но работниците бяха още на обекта. На Катето не й се чакаше. Нямах избор, оставих му бележка, на която написах, че ще бъдем в ресторант „Кошарите“, да дойде там. Оставих му и стационарния номер на Катя, да звънне, ако нещо се разминем. И заминахме. Глупаво, глупаво момиче! Да бях останала там да го чакам, да бях седнала на стъпалата и да не се отлепя от тях, докато ТОЙ не ме вдигне от там! В ресторанта седнахме на маса срещу вратата. Мислех си, че така няма как да не го видя, ако дойде. Но него го нямаше. Отдавна мина полунощ, а аз продължавах да се взирам в пустата врата. Как не я изгорих с поглед, не знам. Имах чувството, че не съм пропуснала нито един посетител, който е влязъл или излязъл от там. Но НЕГО го нямаше. Решихме да се прибираме. Забелязвах съжалителните погледи на Катето, сякаш гледаше някой малоумник и това ме смачка още повече. Когато се прибрахме у тях, майка й ни посрещна на врата почти разярена.
– Какво правите? Кое време е? И ти – обърна се към мен – какъв беше тоя, дето цяла вечер ми звъня по телефона и само твоето има повтаряше?
Светът ми се завъртя. Нещо ме жегна отвътре. Значи все пак ме е търсил! Значи въпреки всичко не ми се сърди и не ме е забравил! Простил ми е жестокото писмо. На другия ден си тръгнах. Детето ми ме чакаше у дома… Тръгнах си, но една част от сърцето ми отново остана там, при него. Скоро получих писмо, в което ми пишеше, че е бил в „Кошарите“, търсил ме е, но явно не сме се познали.А може би е имало и друг вход и просто сме се разминали? Или… провидението беше решило да ме накаже. Мен да, но защо и него наказваше? Той може би заслужаваше много повече тази среща. Или просто нещата не е трябвало да се случат? Не знам. Разминахме се и този път. Постепенно писмата спряха да прелитат границата. Всеки пое по пътя си и аз вече нямах никаква информация какво се случва с моя принц.
„Много вода изтече от тогава, много житейски уроци преболях, много любови се изпречиха на пътя ми. До някои се поспрях, други просто отминах, както влак отминава грешната гара. Често отправях поглед на запад и една въздишка винаги ми даваше да разбера, че огънчето още пари някъде дълбоко в душата ми. Не знам кое му даваше сила да тлее още. Дали обречената несбъднатост, дали горчивината и чувството за вина от „онзи“ снимка, дали идеалът, който съхранявах в душата си, без в действителност да познавам човека. Но огънчето го имаше и аз усещах парването му от левия край на гърдите си. Понякога ти пишех по някое писъмце ей така, просто ако… Никога повече не получих отговор. Накрая и аз спрях да пиша.“
През това време създадох ново семейство. Сега нещата потръгнаха и аз бдях като орлица над новото си гнездо. Нямах право и не можех да допусна нищо да го разруши. Ценях дълбоко човека до себе си, вярвах му и си давах сметка, че можем да теглим заедно тежката каруца на повторния брак. И тя тръгна. Отначало колебливо, с много сътресения, но постепенно, с годините, всяко нещо си дойде на мястото и аз заживях спокойна за себе си, за децата си, за дома си. С тези грижи изгледах деца, ожених ги, дочаках и внуци.
„Вече не помня колко години минаха от последното ми писмо, прелетяло „желязната завеса“. Нея, завесата, отдавна вече я няма. Всеки може свободно да преминава отсам и оттатък границата. Улавям се понякога, че и аз я преминавам – мислено, но там ме чака НЕИЗВЕСТНОТО. И спирам да мечтая. Отдавна вече са побелели косите ми. Започвам все повече да живея със спомените си – сигурен признак, че остарявам. Дори не искам да вадя от дъното на шкафа цветните пликове с отдавна изветрял аромат и една снимка, която навремето ме уплаши. Не искам и да гледам лика на снимката. Ти вече не си същият, както и аз не съм онова глупаво момиче“.
Бях забравила за телефона. Натиснах бутона, за да се уверя, че не сънувам. Светлината му ме върна към действителността. Само преди минути, когато неочаквано непознат номер ми позвъня, не мислех, че някой ще разбърка така дълбоко душата ми. А ето, сега раната отново закървя.
– Много поздрави от Владо.
– Кой Владо? – в следващия момент нещо ме стисна за гърлото.
– Владо от Сърбия.
– А вие в качеството си на каква ми се обаждате?
– Негова приятелка. По-точно, на семейството. С тях ме свързват нещо като бизнес сделки. Имам малък магазин в София и често прескачам до там, за да купя стока. Владо и семейството му произвеждат млечни продукти, които много се търсят от моите клиенти. Последния път, когато бях, едно от неговите внучета ми показа ваше писмо. Пазят го като семейна реликва. Всички в семейството знаят историята ви. Помолиха ме да ви издиря и да ви предам поздрави. Можете да си запишете и номер, на който да се обадите.
„Цял живот съм чакала това обаждане! Сега обаче си давам сметка, че може би е по-добре да не се виждаме. Аз не съм същата. Вече съм „реликва“, па макар и семейна.Ти със сигурност също си променен. Не знам дали съм готова да заменя спомена за моя принц с настоящия застарял мъж. Усещам, че тялото ми трепери, а огънчето, получило нова доза живителна сила, пламна отново. Все пак ти не беше ме забравил! Все пак си носил спомена за своята българска принцеса през целия си живот! Трябва ли да се връщаме и да ровим в миналото? Нямам отговор. А да погледна настоящето в очите – нямам смелост.“
КУТИЯ С ЦЕЛУВКИ
Когато мъжът ми каза, че Свилен е бил в самолета, за който съобщиха по новините миналата седмица, не можах да повярвам. Три пъти го попитах от къде знае и сигурен ли е, след което, въпреки уверенията му, зарязах всичко и отидох да се видя с баща му.
Тайно се надявах това да не е истина – грешки става непрекъснато. Само преди месец се бяхме срещнали – съвсем случайно, знаех, че той пътува много и рядко се прибира в родния град. Тогава разменихме не повече от няколко изречения, от тези, дежурните фрази, които се казват в случаите на среща със стар приятел. Попита ме дали съм щастлива. Никой преди това не ми беше задавал този въпрос, на който тогава отговорих утвърдително. А после дни наред сама си задавах този въпрос. И не смеех да си отговоря…
Със Свилен се познавахме от деца, само дето той ми беше батко. Родната ми къща бе почти долепена до тяхната – делеше ги само ниската зидана ограда, край която растяха смокинови дръвчета от двете й страни, с най-сладките смокини на света.
Харесвах Свилен от край време, но и през ум не ми беше минавало, че отношенията ни могат да бъдат повече от приятелски. Все пак осем години разлика не са малко, а и средата, в която се движеше като студент, бе съвсем различна. Младежите, с които учеше – все деца на известни и заможни родители, бяха амбициозни и решени да превземат света.
А аз бях само едно тихо, скромно момиче, което не харесваше шумните компании и предпочиташе книгите. Нищо и никой не можеше да ме примами толкова, колкото техния омагьосващ свят. С изключение на Свилен. Беше достатъчно да ми свирне от двора, за да зарежа всичко и да хукна при него. И това се случваше още преди да открием, че нуждата да бъдем заедно вече е не просто приятелски навик, а любов. Любов, за която през годините, докато той беше студент, а аз завършвах училище, дори не смеех да споделя на нашите. Свилен живееше само с баща си – майка му беше починала преди години. Помня, че беше много слаба, бледа жена, която бе като сянка на едрия си властен съпруг.
Знаех, че родителите ми имат особено отношение към него, хората подхвърляха, че той е уморил съпругата си с разгулния си живот и презрителното си отношение към нея. Не го познавах достатъчно, за да имам някаква позиция по този въпрос, а и рядко го виждах, но си давах сметка, че новината за връзката ни със Свилен нямаше да бъде посрещната с особен възторг. Досещах се, че баща му може да има други планове за него, които съвсем не включват мен като негова приятелка и любима жена. Но нямах никакъв контрол над чувствата си, Свилен се беше превърнал в център на света ми и мечтаех за деня, в който ще завърша училище и ще се оженим.
Е, поне такава беше идеята. След това обаче нещата се промениха, баща ми получи инсулт и се наложи да помагам на мама в грижите за него. Свилен щеше да се дипломира след година, така че нямаше защо да бързаме. За мен беше важно, че усещам любовта му и имам неговата подкрепа във всяко отношение, сватбата ни беше само въпрос на време.
Разбрах, че плановете за пореден път се променят едва месец преди дипломирането му. Баща му беше се погрижил Свилен да замине с него и да започне работа в една от фирмите, с които работи. Не знаех от кое ме заболя повече – от това, че е скрил от мен тези свои планове, или че не спомена и дума за женитба.
Беше повече от ясно, че не можех да замина с него, а той не ми и предложи. Но не можех и да го спирам – нямаше да е честно спрямо него. Той бе вложил твърде много усилия в своето образование, имаше право на най-доброто, за да го реализира. А то със сигурност не означаваше да остане тук.
Осъзнавах това, но все пак не можах да му простя. Не пожелах да го видя повече, не отговарях на безбройните му обаждания, изхвърлих го от контактите си навсякъде. Исках да го зачеркна от живота си завинаги – категорично и безкомпромисно, за да не се налага да изживявам болката от раздялата още стотици пъти, оставайки с разбити илюзии. Едно самосъхраняващо и много разумно решение, което само аз знам какво ми струваше да отстоя. Защото Свилен не престана да търси начини да се свърже с мен. Но аз вече твърде много се бях вживяла в ролята на жертва, за да приема каквато и да било промяна.
Около година след това се запознах с Калин, а няколко месеца по-късно се оженихме. С него се чувствах спокойна и сигурна, закриляна и подслонена. Може би дори обичана. Не се замислях много над това, защото нямах нужда от неудобни отговори. Устройваха ме единствено удобните отношения, а те бяха факт.
Бракът ми даде много повече, отколкото бях предполагала. Имахме две чудесни, вече пораснали деца, прекрасен дом и най-вече – приятелството си, изградено и затвърдено през всичките тези години. Калин беше от мъжете, отдадени без остатък на семейството си, обожаваше децата и правеше и невъзможното за удобството и комфорта ни. С човек като него се живееше лесно – в природата му беше да е грижовен и съобразителен. Някак успяваше да предвиди, планира и осъществи и това, за което аз дори не се бях сетила, при това изобщо не смяташе за необходимо да ми натрапва своето превъзходство. Просто се радваше, когато ме виждаше доволна.
Години наред не бях чувала нищо за Свилен, нито го бях срещала случайно. Един ден срещнах баща му – нямаше да го позная, ако не ме беше спрял. Времето не прощава на никого, а на него сякаш специално се бе постарало да му отмъсти. Годините бяха издълбали в лицето му дълбоки бръчки, беше се съсухрил и свил. От властната му осанка не бе останала и следа.
Каза ми, че Свилен съвсем наскоро се развел, добрата новина била, че нямали деца. Живеел в чужбина, рядко се връщал тук. Попита за мен и когато му разказах за семейството си ме изслуша мълчаливо, след това ми пожела здраве и пое по пътя си някак тъжно и примирено.
А Свилен срещнах случайно няколко години след това. Имах среща с дъщеря ми в центъра, но бях пристигнала много рано и зяпах витрините, когато почти се блъснах в него. И за двама ни изненадата бе неописуема – за мен малко повече, може би защото Свилен не се бе променил особено. Може би съвсем малко понаедрял, но това беше само един плюс към и без това впечатляващата му външност. Докато го гледах изведнъж усетих цялата тежест на годините, които бяха изминали, сякаш се виждах през неговите очи – поизморена жена на средна възраст с дълъг брак и две вече пораснали деца. Но неговите тъмни очи ме гледаха с онази топла нежност, която не бях виждала в ничии други очи след това. Попита ме дали имам малко време и седнахме на чаша кафе.
Мислех, че ще ми е неловко насаме с него след всичко, което се беше случило между нас, но всъщност не можехме да се наприказваме. А най-същественото остана неизречено, само загатнато, изразено и почувствано.
Разбрах, че смята да се установи тук, направил голям ремонт на бащината къща и купил апартамент наблизо.
- Това е моето място – усмихна се, все така вгледан замаяно в очите ми. – Липсваше ми всичко тук – и въздухът, и приятелите, и…
- Хей, мамо, едва те открих! – дъщеря ми отметна гъстата си руса грива и погледна с любопитство Свилен.
Запознах ги и побързахме да станем. Обещахме си да се чуем отново, а когато се разделихме не се сдържах и крадешком погледнах след него, сякаш за да запечатам в съзнанието си неговото недоизказано, но толкова ясно „Липсваше ми ти”. Думите, които дори не си бях давала сметка колко много съм имала потребност да чуя…
Калин познаваше Свилен задочно, бях му разказала това, което не можех да задържа в себе си, а и нямаше нужда. Така или иначе тази част от живота ми бе приключила, нямаше нужда от тайни и недомлъвки.
Но ето, че сега, след нашата неочаквана среща, за първи път в мен внезапно се промъкна мъждукащото пламъче на съмнението. Колко по-лесно щеше да е, ако не се бяхме срещали! А сега не минаваше и ден без да се сетя за него и да погледна към телефона.
Божичко, мислех си, докато таксито ме отнасяше към бащината му къща, защо, защо не го потърсих! Той едва ли би се решил да ми позвъни заради семейството ми, не е искал да ме притеснява. А със сигурност се е надявал да се чуем, да поговорим, да се видим отново…Но може би все още не е късно. Бях се хванала за тази мисъл като удавник за сламка, затова залитнах и едва се задържах на крака, когато видях лицето на баща му. Само много отчаян и съсипан човек можеше да има толкова бездънни очи…
Нямаше нужда от много думи, вече бях разбрала най-важното – Свилен го нямаше. Баща му разказа това, което вече бях разбрала от медиите – равно, монотонно и някак безучастно, сякаш отсъстваше. Открили и идентифицирали останките на всички загинали пътници. И Свилен бил сред тях. После продължи да говори, но аз вече не чувах, сякаш нещо в мен беше изключило. Чувствах се странно – като поставена в празна черупка, която отнемаше сетивата ми за сметка на огромна празнина отвътре. А тази празнина ставаше все по-голяма и заплашваше да ме погълне.
Разсеяно наблюдавах как старецът постави метална кутия от целувки на масата. Някога това бяха любимите ми сладкиши, Свилен не пропускаше да ме поглези с тях, но сега появата им ми се стори съвсем неуместна.
- Мисля, че това е за теб – каза баща му, докато я отваряше. – Беше сред вещите му и…Не съм ги чел, но видях твоето име на тях.
Втренчих се невярващо. Кутията не съдържаше целувки – беше пълна с писма. Неадресирани, неизпратени, но надписани с моето име. Трябва да бяха поне стотина. А може би и повече.
Взех първото, което бе най-отгоре и разгърнах тънкия бял лист почти със страхопочитание. Датата бе от преди месец.
„Мило мое, незабравимо момиче…” Само това успях да прочета. После сълзите станаха твърде много.
КУТИЯ С НЕИЗПРАТЕНИ ПИСМА
Беше 7:40 часа сутринта и въпреки това ранно събудилото се августовско слънце вече пареше по лицето ми. Обичаен летен ден в София. Бързах към офиса, надбягвайки се стаймерите на светофарите, спиращи за миг досадния трафик. Минавах покрай Женския пазар- софийския площад „Синтагма“, където още важаха някои основни закони на живот – Законът на Мърфи, Законът на джунглата, може би и …Законът на любовта. Усещах как прахът, насищащ въздуха, се лепеше по лицето ми, но не спирах да гледам в светлината на дисплея. От мониторчето на телефона исках да задоволя дигиталния си глад за емоции. В този момент се ударих в бетонната стълба пред един от известните хостели, населявани от бежанци и бездомници. Представителна извадка на бедна София, охранявана от лъвовете на моста. Една дрипава баба ме погледна с дълбоките си кафяви очи и, пушейки, дрезгаво проговори: „Девойче, внимавай,плашиш ми гълъбите“. Когато се огледах, около нас наистина имаше десетина гълъба, които кълвяха дребни трошички, подхвърлени от напуканите й, почернели от слънцето, ръце. Аз вече не бях интересна. Тя насочи поглед към два определени гълъба. Единият беше с переста бяла украса, а другият – с черни до блясък пера. Те били двойка.
Разкрачена, седяща на мръсните стълби, жената имаше очи само за тях, бдеше като своеобразно божество над спокойствието им и беше строга към всеки външен фактор, който го нарушаваше. Изведнъж занарежда:“ Гълъбите обичат веднъж в живота. Не са като нас. Ние нито можем да летим, нито да обичаме. Можем да ходим по пътищата заедно и да се възхищаваме на другия съвсем обикновено. А гълъбите се обичат, летейки. И обичат само един. Създават дом и умират в него. Заедно. Те са гладни за трохи хляб, а ние – за щастие. И аз имах един полет, но съм се лъгала, че е с гълъб. Лъжа е било. А сега всеки ден му изпращам послание по тези два гълъба. Представям си как с първите слънчеви лъчи отваря очи и вижда на перваза на прозореца си влючение гълъби. И ги сравнява само с нас двамата. Не искам да ме обича, както те се обичат. Искам само да е щастлив. От години го искам. Всеки ден. Ако пишех желанията си за него, щях да имам цяла кутия с неизпратени писма. Несгънати и неизпратени по гълъбите. Ама, нейсе. Вие сега, младите, пишете по пет писма за минута. И не чакате гълъб да ги отнесе…“
Стоях взецепенена. Гледах тая непозната жена и сякаш четях в душата й като в отворена книга. Имах нужда от дигитален детокс. Сред красотата на гълъбите се чувствах мръсна. Светофарът многократно превъртя часовника, аз обаче вече не бързах. Времето не беше важно. Мигът на една неизживяна любов нямаше да се повтори и аз исках да чуя тази приказка – „Черният гълъб“ избягал с друга жен. Разбил й сърцето. Предал чистата й любов. Дал й трилион причини да го мрази. Тя обаче познавала душата му и не виждала гарвана в него. Виждала го такъв, какъвто Бог го е създал. Виждала гълъб. Или поне е търсила гълъба в него. Не очаквала отлетелият да се върне. Нереално било. Като полет на човек. В очите ми тя не беше съсухрената старица, която с грубия си глас ми направи забележка преди минути. Аз виждах в нея жената, простила на своя неверен любим. Невероятното съчетание на женственост без Его. Ние, хората, не сме толкова велики, че да не познаваме омразата. Но сред нас има и хора-гълъби, които със своя благороден полет ни отварят очите, че освен на омраза, имаме в себе си и имаме право и на любов. И я носим в своята същност, независимо дали я изживяваме физически. И тази стихия вътре в нас е непреходна във времето. Тя не се влияе от стареенето на тялото, защото живее в своите 21 грама душа. Тя ни превръща в това, което сме.
Казах учтиво:“Довиждане!“ Само за това имах сили след срещата с гълъбите и жената, която обича. Погледнах часовника на дисплея и о,ужас, закъснявах за работа. Разтичах се из улица „Раковска“, но от съседния на офиса блок паднаха няколко бели пера. Погледнах нагоре и видях как един възрастен мъж се усмихваше, хранейки с дребни трушици два гълъба. Посланието за щастие днес беше стигнало до него. Наведох се и взех едно перо от земята. Понякога и днешните млади имаме нужда да гоним бели перца, за да пречистим с любов душите си. И ако вярваме в приказки, посланието наистина стига.
ЧЕРНОВИ
Ели беше много обидена от постъпката на туриста. Тя почистваше килима в коридора и влагаше завидното старание на нова камериерка в елитния хотел в гръцкия курорт. Но този непознат грубо я блъсна, за да мине с чантата си. Не ѝ се извини, не каза дума. Дори не я погледна. А нея я заболя. Ръката ѝ бързо посиня. Тя охкаше, разтриваше удареното място, но най-много болеше пренебрежението.
Колегите ѝ също нехаеха за случилото се, тя беше ново попълнение в екипа, беше длъжна да търпи. Единствено Христо, отговорник за охраната, често сновящ нагоре-надолу из етажите, я забеляза. Той също беше емигрант от България и знаеше колко е трудно първите дни в чужбина. Затова ѝ се притече на помощ и успя да намери лед за ръката ѝ. Каза ѝ няколко мили думи, посъветва я да бъде бдителна и да понася болката достойно. Така или иначе скоро всичко щяло да се промени, било въпрос на време.
Тя се чудеше какво той има предвид, но прие думите му като успокоителни. И продължи да чисти, без да издава вид, че страда.
След време клеветите на колегите станаха проблем. Те твърдяха, че не се старае достатъчно и е пропуснала няколко петна по килимите и изтривалките. Съответно заплатата ѝ беше намалена. Чувстваше се огорчена, сълзите ѝ напираха непрестанно. Започнаха и подигравките, наричаха я със странни имена, тя не разбираше нито гръцки, нито родните езици на колегите си. Не можеше да вникне в думите, но злобните им усмивки издаваха недобронамереност.
Христо виждаше какво се случва, той беше отдавна в хотела и вече имаше позиции, говореше и езика. Затова тактично обясни на Ели, че това не трябва да я огорчава, а да я стимулира да учи по-бързо. Злобата можеше да бъде употребена като ускорител на самоусъвършенстването. Даде ѝ учебници, напътствия, помогна ѝ да се адаптира леко. Всеки път, когато я забележеше, че е разтроена, идваше и тихо и дискретно ѝ говореше на ухото. Намираше точните думи, потушаваше озлоблението и ѝ вдъхваше хъс за работа. Не ѝ позволяваше да се отчайва, а я подстрекаваше да настоява.
Тя го слушаше, нямаше друга опора. Виждаше, че съветите му дават плод. Ускори ритъма на живота си. Тук беше, за да събере пари за семейството си. Имаше съпруг и две големи деца, които скоро щяха да се дипломират, после да кандидатстват в университет. Нужните средства бяха много. С учителската си заплата в България не можеше да сбъдне родителските амбиции. В точния момент Ели замени уважаваната професия с тази на камериерка в чужда страна. Унижението, заговорниченето и обидите ѝ идваха в повече, но целта ѝ беше да помогне на семейството си. И тази мисъл я караше да се стегне и да дерзае.
Искаше да споделя болката си с близките. Но избягваше да говори по телефона, страх я беше, че могат да я чуят колегите. Затова реши да пише имейли на съпруга си. Започна още след първия инцидент. Изплака си душата, изрази съжалението си, че е оставила дом, уважение и закрила пред това мъчително оцеляване. Пишеше и сълзите ѝ се отронваха. Болеше я заради човешката жестокост и незаинтересованост. Като приключи писмото почувства леко облекчение, защото мъката беше излязла от нея.
Преди да натисне обаче бутона за изпращане, тя се спря. Изчете отново цялото си писмо и не ѝ хареса. Беше изключително тревожно. Щеше да пренесе част от разочарованието си към любимия и да го накара да страда. Не желаеше да умножава болката и да ѝ дава поле за действие. Искаше да я заключи някъде. Тогава промени решението си и писмото остана в „Чернови“.
Така започна да пълни кутията с неизпратени писма. Там намериха място всичките ѝ съмнения, рани от емигрантския живот, проявите на грубост и неблагопристойно поведение на околните. Предателството на колегите ѝ, злобата, завистта, обидите на туристите, закачките на минувачите. Събраха се много писма за петте години в елитния хотел.
На съпруга си в България тя изпращаше само добрите новини. Снимаше се пред хотела, морето, плажа, палмите, ресторантите. Изглеждаше щастлива и доволна, винаги елегантно облечена. И той беше спокоен, че тя се справя и се радва на успехите си.
Ели успя да надмогне предизвикателствата. Пребори бедите и беше оценена по достойнство. Научи езика, завърши различни курсове за усъвършенстване. Беше винаги изпълнителна, точна, заместваше колегите си на всички празници и спечели тяхното уважение. След пет години упорит труд ѝ предложиха позиция на управител. С радост прие, това беше награда за усилията и лишенията.
Децата ѝ завършиха своето образование и поеха живота си в ръце. Родителските амбиции бяха удовлетворени. Средствата бяха достатъчни всички да живеят достоен живот.
Но с всяка Коледа Ели наблюдаваше, че съпругът ѝ става все по-студен и затворен. Не искаше да говори с нея, не я питаше за работата ѝ в Гърция. На шестата изненадващо поиска развод. И това беше удар върху жената. Поиска обяснение:
– Защо? Какво се случи?
– Ти си далече, там ти харесва, забавляваш се. А аз тук бях отговорен за децата, дома. Виждах те, че си отдадена на работата си. Но ние тук оцеляхме някакси без теб. Ти пращаше пари, но аз исках внимание, отношение… И го намерих в друга… Съжалявам, но ти отсъстваше, а и не искаш да се връщаш. Главозамаяна си от успеха си – опита се да обясни съпругът ѝ.
Ели не можа да каже нищо. Безмълвна стоеше и не можеше да възприеме адекватно думите му. Тя се чудеше откъде любимият ѝ беше добил подобна представа за ситуацията. Затвори се в стаята и започна да преглежда съобщенията си, снимките, които му беше пращала през изминалите мъчителни години. Бавно анализираше всяка дума и поза. Беше подбирала умишлено неутрална лексика или такава с положителна окраска. Лицата от снимките бяха весели, изпълнени с щастие. И разбра как неволно беше изградила погрешна илюзия от страх да не го натъжи. Спестяването на огорчението беше довело до финал на отношенията им.
Знаеше, че обратен път назад не съществува и затова не се опита да спре мъжа си, прие решението му и му даде развод. Позволи му да търси щастието си на ново място. Но у нея се зароди огромна празнина и вина за разпада на семейството.
Ели заключи сърцето си и реши целия си устрем да вложи в работата. Там поне виждаше прогрес. Прие един строг вид, ледена осанка. Бръчки се появиха между веждите ѝ и изградиха непристъпност. Говореше на висок тон, безцеремонен. Не допускаше грешки.
Но един ден една от новите камериерки се препъна неволно и шишенцата с шампоаните се посипаха върху главата на един гост в хотела. Човекът беше гневен, оплака се от служителката. Ели взе моментални мерки. Уволни я без скандали. Не беше удовлетворена от решението си, но беше ядосана. Тогава в кабинета ѝ дойде Христо:
– В какво си се превърнала?! Не мога да повярвам, момичето е най-изпълнителният служител в хотела, а ти с лека ръка я изпращаш! Тя си ти преди няколко години! Не забеляза ли?
Ели го погледна, замълча. Спомни си, когато плачеше често на рамото му, безсилна да приеме несгодите на емигрантския живот. Уволнената камериерка беше от Украйна и тя се бореше с живота си по най-грубия начин. Наистина имаха нещо общо в съдбите си. Но сърцето на Ели беше кораво, тя беше сама и нещастна, а онова момиче имаше дълъг път напред. И ненадейно сълзите на управителката потекоха, самосъжаление изпепели цялото ѝ същество:
– Аз се провалих, Христо!… Успях в професията, но загубих брака си, семейството си!… Спестих му тревогите, а се оказа ненужно!… Изостави ме, след всичко преживяно, намери друга… Трябва да прочете неизпратените писма, черновите, трябва да знае колко съм страдала…
Христо я прегърна, сякаш тя отново беше нов служител на ново място, напълно беззащитна. Заговори ѝ като на малко дете:
– Когато си тръгнала на път, не можеш да се оплакваш от промени. Мислех, че си го разбрала… И раздялата ще приемеш… Не е разбрал хубавото, няма да разбере и лошото, а те са взаимосвързани… Но не му изпращай черновите, те са минало, той иска нов живот. Поискай го и ти. И освободи сърцето!
– Нямам такова…
– Имаш! Върни момичето на работа, преди да е напуснало. То също се грижи за семейството си, не е тук, за да се забавлява… После те каня на вечеря, но при едно условие – няма да говорим за „чернови“! Аз тях ги зная, искам да ми разкажеш за „беловите“, за тях нищо не ми сподели през изминалите години! Да се опитаме да намерим баланса, а?…
БАБИНО КВАДРАТЧЕ
Някои семейства се рушат постепенно, бавно и сигурно, други се разбиват с гръм и трясък и след тях трева не никне. Нашето се разпадна тихо и по приятелски. Запазихме добрите си отношения със съпруга ми. Любовта си беше отишла, но остана приятелството. Децата бяха пораснали и самостоятелни. Оставих апартамента и колата на мъжа ми, а от общите ни спестявания си купих по- малка и удобна кола и къща на село. Исках да бъда сама, да рисувам и да пиша. Дълго обикаляхме с брокера из близките села. Някои къщи бяха неоправдано скъпи, други бяха изоставени отдавна и имаха нужда от основен ремонт. И тогава открих къща, в която бих живяла- малка, бяла, с варосани стени и леко запустяла градинка пред нея. Зад къщата имаше и зеленчукова градина с кладенец, както и постройка, която чудесно можеше да се пригоди за ателие. Цената беше приемлива, собственикът дойде направо при нотариуса за сделката. На другия ден събрах лични вещи, книги, платна и бои и напуснах града и миналото си.
Още първата сутрин се събудих рано от лай на кучета и кукуригащи петли. Заех се да изчистя и подредя „ателието“. Към обяд някой отвън извика, показах се- беше възрастна жена с пъстра памучна рокля.
- Добре дошла, съседке!- каза тя и ми подаде чиния с апетитно ухаеща баница. Поканих я вътре, направих билков чай, тъй като не пиела кафе заради кръвното. Тя отпи от чая, огледа стаята и заприказва като човек, закопнял да поговори с някого.
- Хубаво си решила да дойдеш тук.- каза.- Тук е тихо и спокойно, не е като в града. Бях у сина на гости там веднъж, едвам изкарах една нощ и му викам: Карай си ме в къщи, не мога да търпя този шум и прахоляк тука! И всеки се затворил в апартамента, жива душа няма. Тук , като излезеш надвечер, все ще видиш някого да си споделите. Ако имаш нужда от помощ, само ми кажи! Има все още по- млади мъже из село, дето разбират от строежи. Тинчето, дето беше нейна тази къща, лани извика двама, та ѝ стегнаха покрива. Сега ще караш спокойно, няма да ти тече. Стените тя си ги варосваше, лека-полека.
Много добра и чиста жена беше, ама на- и тя си отиде преди три месеца.
- От какво почина ?- попитах, колкото да се включа в разговора.
- От сърце. Оплакваше се, че нощем не ѝ стига въздухът, облягаше се на три възглавници и така- колкото поспи, все е кяр.
-Нямаше ли кой да се грижи за нея?
- Ами кой? Синът ѝ в града, много зает, пък и снахата една студена такава, все начумерена. Много не се мяркаха насам. Тинчето все плачеше, като говореше за сина си. Много ѝ беше мъчно за него, особено откак Васил-мъжът ѝ, почина. Сигурно има девет- десет години оттогава. Ох, самотията е лошо нещо! Твоят мъж няма ли да дойде тук?
-Обмисля го. – рекох. Не ми се обясняваше за развода. – Може би наесен, сега има много работа в града.
- Е, а да отивам. Сутринта едната от кокошките се беше разклопала, утре ще ти донеса пресни яйчица.
Благодарих и изпратих жената. Стаята, в която бяхме седнали излъчваше спокойствие и уют. На пода бяха застлани пъстри черги, перденцата на прозорците бяха с бродерия. Всичко беше пипнато с грижовна ръка. Собственикът на къщата не бе пожелал да вземе нищо от нея. Отворих едно от чекмеджетата на скрина. Вътре имаше сгънати бродирани покривки и ковьорчета, а между тях- орехови листа. Във второто бяха подредени покривки на една кука. Жената навярно ги беше изплела за сина си, но той не беше поискал да ги вземе в града. Отворих третото чекмедже. В него имаше надиплено одеяло на квадратчета, също изплетено на една кука. Разгънах го и то грейна в топли есенни цветове. От него изпаднаха няколко листа, изписани на ръка. Зачетох се, знаейки, че надничам в интимния свят на непозната жена. Но знаех и, че няма кой друг да ги прочете. Бяха отделни текстове от по няколко реда, явно писани по различно време, с различен цвят мастило:
„Мили сине, реших да ти пиша, защото много рядко те виждам, а по телефона не ми идва приказката. Все си говоря с теб наум, сигурно не съм наред с акъла. Ама така е, човек като остане сам и подивява. Оня ден минах покрай къщата на Кольо, дето се обеси преди две години. Асмата му подивяла, родила едни дребни грозденца, тръгнала във всички посоки. Сигурно и аз като нея подивявам, сине, вече десет години, откакто татко ти си отиде и ме остави сам самичка. Десет години сама замръквам и сама осъмвам, само с котката си приказвам. И с теб, ама наум.
Сине, реших да ти изплета едно одеяло, да те топли и да ти е спомен от мен. На тези квадратчета им викат „бабино квадратче“. По едно на ден да изплитам, за една година ще е готово. Само да съм жива, че сърцето ме пристяга нещо!
Сине, днес ти се обадих по телефона, ама нещо нямаше настроение. Моля се на Света Богородичка да ви пази. Ти си мислиш, че не обичам снахата, ама аз и за нея се моля- тя да е добре, че и ти да си добре. А пък за обичта- то каквото повикало, такова се обадило. Още като се оженихте и взе тя да се обажда вместо теб по телефона, разбрах, че съм те загубила. От всички те огради, от всички те отдели. Красива е , сине, ама тя и розата е красива , но не можеш да се облегнеш на нея, че боде. Ама аз какво мисля, няма значение. Важното е, вие да се разбирате.
Сине, още малко и ще е готово одеялото. На всеки ред му сменям цвета, та стана шарено и весело. Като е слънчев денят, слагам повече жълто и оранжево, като е мрачно- слагам малко сиво и бежово. Като полея цветята, вплитам и зелено. Дано да го вземеш и да ти топли през зимата!“
Нещо ми заседна на гърлото. Одеялото беше прекрасно. Обадих се по телефона на собственика на къщата и му обясних, че съм намерила одеяло и писмо за него, но той заяви, че не го иска- да го ползвам, или да го подаря на някого. Ако му трябвало нещо, щял да си го купи от магазина. Ех, човече, къде в магазина такава красота ?! Постлах го на леглото и цялата стая грейна.
На другия ден по пътечката в градината, бавно пристъпяйки, дойде една котка в бяло и сиво, а след нея вървяха три малки котета. Бяха разбрали, че в къщата на баба Тина отново има живот.