Финално класиране при раздел проза

Представяме финалното класиране при раздел проза на конкурса “Кутия с неизпратени писма”

 

 

 

1/ „И в нача­ло­то бе сло­во­то“ на Кра­си­ми­ра Асе­но­ва Нико­ло­ва от Русе.

2/ „Пре­дай ната­тък“ на Доро­тея Ива­но­ва Лука­но­ва, от София.

3/ „Сре­ща с Три­лет“ на Надеж­да Ста­ни­ло­ва от Ста­ра Заго­ра.

4/Щом заду­ха Грео-Леван­ти“ на Пау­ли­на Тодо­ро­ва Геор­ги­е­ва от София.

5/ „Чер­но­ви“ на Миле­на Кру­мо­ва от София.

6/ „Кутия с неиз­п­ра­те­ни пис­ма“ на Хрис­ти­на Коле­ва от София.

7/ „Миси­я­та на една цигул­ка“ на Алек­сан­дър Алек­сан­д­ров от Лом.

8/ „Баби­но­то квад­рат­че“ на Здрав­ка Мари­но­ва от Ръже­во Кона­ре.

9/ „Пис­мо със сним­ка“ на Васил­ка Дой­че­ва от Асе­нов­г­рад.

10/ „Кутия с целув­ки“ на Хрис­ти­на Дел­че­ва-Мачи­кян от Кър­джа­ли.

 


И В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

 

Здра­вей люби­ма,

Помниш ли, праз­ния сел­с­ки мага­зин, в кой­то освен сире­не, мас­ли­ни и някой пакет захар няма­ше нищо дру­го. Слад­кар­ни­ца­та, от коя­то си купу­вах­ме обик­но­ве­ни ваф­ли за пет сто­тин­ки, мок­рех­ме ги с вода и те бав­но, бав­но  се раз­та­пя­ха в уста­та. А  хле­бар­ни­ца­та в края на ули­ца­та и посто­ян­на­та три, чет­ри или пет реда опаш­ка от хора? Хля­бът присти­га­ше през два часа. Някол­ко щай­ги, кои­то не сти­га­ха за всич­ки. Чес­то се редях­ме и ние. И потъ­вах­ме в меки­те бар­хет­ни пеньо­а­ри на съсед­с­ки­те баби. Скри­ти като миш­ки в уютен хам­бар дочак­вах­ме соч­ния мирис на топ­ли­те кюл­че­та, кой­то изпре­вар­ва­ше въл­ни­те на опаш­ка­та, неиз­беж­ни спът­ни­ци на прибли­жа­ва­щия се пикап.

Лета­та бяха горе­щи, зими­те здра­ви и сту­де­ни. Пъл­ни с усмив­ки очи ска­ча­ха във вира на река­та, зачер­ве­ни като ябъл­ки буз­ки пропра­вя­ха  път в снеж­ни пар­ти­ни. 

Дет­с­тво­то ни оста­на там, къде­то хора­та живе­е­ха тихо и скром­но, мъл­ча­ли­во, неза­бе­ле­жи­мо. Кога­то бяло­то без­мъл­вие се счуп­ва­ше, тичах­ме на ска­ли­те. А те, сто­я­ха там теж­ко, далеч­ни и глу­хи за дреб­ни страс­ти. Думи­те им с дъх на кане­ла и пре­пе­че­ни ябъл­ки наси­ща­ха без­к­рая. Песен ромо­ле­ше във въз­ду­ха като вода в река­та.  И зна­ех, че цели­ят свят се е сврял там. И всич­ко изви­ра от там.

Вче­ра цял ден тър­сих адре­са ти. Кога­то наме­рих лист­че­то го пре­пи­сах на пли­ка. Започ­вам да забра­вям…

Завър­ших физи­чес­кия факул­тет в уни­вер­си­те­та. Имах меч­та. С думи, с цвят на пре­пе­чен­жи­тен клас, щед­ри на лято и зря­лост да под­ре­дя сми­съ­лът на живо­та си. Да оста­вя сво­е­то изре­че­ние в наука­та. Каз­ват, че физи­ци­те са най-бли­зо до Бога, защо­то могат да опи­шат  все­лен­с­ки­те зако­ни, но раз­брах, че все още не ни е даде­но да достиг­нем до пъл­но­то раз­би­ра­не за все­ле­на­та. Може би човек няко­га ще може да отво­ри тази кутий­ка за да  про­дъл­жи напред.

В живо­та ми има­ше  от всич­ко. Има­ше жени, мал­ко, но съд­бо­нос­ни. Има­ше про­фе­си­о­нал­ни успе­хи, кои­то като че ли бяха пла­ни­ра­ни. Има­ше слож­ни житейс­ки ситу­а­ции. И те ме дове­до­ха до тук.  Да бъда това, кое­то съм днес. Бягах. Закъс­ня­вах за само­ле­ти. Защо бър­зах? Присти­гай­ки, раз­би­рах, че съм тичал към пус­то­та­та. Съжа­ля­вам за мно­го неща.  Съжа­ля­вам, че оби­дих близ­ки хора, че не поис­ках прошка  и че вече е къс­но. Съжа­ля­вам, че ти позво­лих да си отидеш. Никой от нас не знае кое е пра­вил­но и кое е греш­но. Как тряб­ва да се живее. Раз­брах, че човек е слаб. И се умо­рих. Умо­рих се да се про­да­вам и да слу­шам думи, думи… Думи­те поня­ко­га са пъл­ни с лъжа. Раня­ват. Отчай­ват. Те могат да обяс­нят сми­съ­ла на живо­та, но накрая всич­ко завър­ш­ва с мъл­ча­ние. Може би живо­тът сам ще под­ре­ди всич­ко по най-пра­вил­ния начин.

И реших. За пър­ви път обля­кох кос­тюм на кло­ун пре­ди шест месе­ца. Сто­ях пред огле­да­ло­то и се опит­вах да поста­вя кло­ун­с­кия нос и очи­ла­та. Това аз ли съм?… Изля­зох на ули­ца­та. Вър­вях и се задя­вах с мину­ва­чи­те.

Сре­щу мен вър­ве­ше мла­деж с лила­ва коса. До него девой­ка в ярки, широ­ки, кари­ра­ни жъл­то-чер­ве­ни пан­та­ло­ни. След тях нечия гла­ва носе­ше чудес­на шап­ка. Точ­но така­ва исках да имам — шап­ка-жокер, със звън­че­та. Све­тът е пълен с  кло­у­ни.  

Вля­зох в мага­зин. Успях да съз­дам така­ва сума­то­ха сред купу­ва­чи­те и про­да­вач­ки­те, че охра­на­та ме изго­ни. Защо ли? Та, ние всич­ки тол­ко­ва мно­го си при­ли­ча­ме.

Изля­зох. Навън небе­то беше пъл­но с бух­на­ла вла­га, докос­ни го и ще се излее. Пеше­ход­ци­те ме соче­ха с пръст, деца­та ме дър­па­ха за ръка­ви­те. А аз… Аз бях весе­ло, закач­ли­во дете. Дете в съв­сем раз­ли­чен свят. Скрит зад гри­ма, можех да пра­вя как­во­то си поис­кам: да хра­ня гълъ­би­те, да досаж­дам на хора­та…. А те, те изглеж­да­ха щас­т­ли­ви, макар и за миг. И гълъ­би­те. И хора­та. Така започ­на всич­ко.

Сут­рин обли­чах кло­ун­с­кия кос­тюм-ска­фан­дър и тръг­вах. Лиша­вай­ки се от един тиран, с удо­вол­с­т­вие попа­да­ме под друг. Зна­еш ли, мис­ля, че кути­я­та има осо­бе­но зна­че­ние и мяс­то в живо­та ни. Живея в кутия, обле­чен съм в кутия, ще лег­на в кутия. Корон­ния ми номер е ходе­не в кутия. Луди хора. Уми­рат от смях на това мое изпъл­не­ние. Може би защо­то тяло­то не умее да лъже.

Обик­но­ве­но изби­рам ситу­а­ции, в кои­то не тряб­ва да гово­ря. Не искам да гово­ря. Гово­ре­не­то ме разголва.Глух поет, пишещ сти­хо­ве на ези­ка на жес­то­ве­те, това съм аз. Усе­щам зараж­да­не­то на сти­ха, чув­с­т­вам как тяло­то ми жес­ти­ку­ли­ра и ста­ва глас. Моя соб­с­твен глас. Не раз­брах кога съм ста­нал мим. За изкус­т­во­то на мима няма гра­ни­ци, как­то и за музи­ка­та и за тан­ца. То е по-висо­ко от думи­те. То е вик. Вик на тиши­на­та.

 Искам да избя­гам далеч, далеч от думи­те. Мис­ля, че успях, стиг­нах до края…Втори ден се опит­вам да про­дъл­жа да пиша, но  не ги нами­рам…

Поня­ко­га раз­глеж­дам кра­ка си, този, с кой­то вли­зам в кути­я­та, защо­то той ме хра­ни. Днес видях нещо ужас­но. Та той е отря­зан. Побут­нах го  с отвра­ще­ние. Хла­ден, но съвър­шен. Вина­ги съм мис­лел, че тру­по­ве­те са мър­т­ви. А той, той се дви­же­ше, а аз не можех да го кон­т­ро­ли­рам. Исках да го изхвър­ля. При­ли­ча­ше на гър­мя­ща змия коя­то живее след като са откъс­на­ли гла­ва­та й. До послед­но се озър­та, тър­си къде да изхвър­ли отро­ва­та си – истин­с­ки зом­би. Откъс­на­та­та гла­ва хапе опаш­ка­та си, коя­то про­дъл­жа­ва да се дви­жи и след смърт­та. Може да изяде сама себе си. Като хора­та…

Помниш ли очи­те на мама? Потъм­ня­ло от печал сиво, кога­то раз­каз­ва­ше, че горе, меж­ду ска­ли­те има­ло едно осо­бе­но мяс­то наре­че­но про­ви­рал­ка­та. И ако без­дет­на жена се про­му­ши под камъ­ка, ще заче­не. Вся­ка сут­рин слън­че­ви­те лъчи с любов гале­ли пър­во този камък, а вечер послед­ни си тръг­ва­ли от там. Хора­та мис­ле­ли, че енер­ги­я­та на слън­це­то зареж­да ска­ла­та с мъж­ка сила. И се раж­да­ли неве­ро­ят­но кра­си­ви деца, деца-слън­ца. Да можех­ме всич­ки да минем оттам… Лени­во шумо­ли при­бо­ят по пясъч­но­то дъно на море­то, въз­дъх­ва мор­с­ка­та пяна, лунен вятър меко те докос­ва. Така се лее­ше гла­сът на мама. Песен, от коя­то все още не мога да избя­гам…

И пак съм там, в нача­ло­то. Там, на душ­на­та, мека опаш­ка за хляб. Там, при ска­ли­те, кои­то мъл­ча­ли­во гово­ре­ха и река­та, коя­то ниже­ше мънис­та, дока­то пее­ше. Там, само там усе­щах себе си реа­лен…

Беше вечер. От ска­ли­те вее­ше хлад. Месе­цът пристъ­пя­ше бле­ден и нежен на още свет­ло­то небе. Видях само­та­та в  очи­те ти. Тъж­на съл­за зре­е­ше  там и все­ки миг щеше да се зати­ча по лице­то ти. Въз­ду­хът диша­ше ома­гьо­сан, чове­чес­т­во­то мъл­че­ше, а аз очак­вах чудо.  В ръка­та си дър­же­ше току-що откъс­на­то огром­но пре­цъф­тя­ло глу­хар­че, кое­то аз закач­ли­во изду­хах. Тога­ва ти ми пода­де днев­ни­ка си. Беше напи­са­ла: „През живо­та си изпи­ва­ме тол­ко­ва мно­го бол­ка. Къде я съби­ра­ме ли? Сър­це­то е  изпи­са­на  с любов амфо­ра. И в нея се смес­ват в едно скръб, стра­да­ние,  оби­ди, зло­ба, завист, лице­ме­рие. Има хора, кои­то зна­ят древ­на тай­на, и цяла лошо­тия могат да пре­вър­нат в пен­ли­во , иск­ря­що шам­пан­с­ко. Кога­то сме мър­т­ви се раж­да­ме.“

Живея като в сън. Кош­ма­рен сън. Какъв бях? Какъв ста­нах? И ако това не  е сън,  как­во е?

Лека­ри­те са скеп­тич­ни. Аз ще прогре­си­рам…

Лице­то ти… Опит­вам се да си спом­ня лице­то ти…Роса на поля­на­та бяха рес­ни­ци­те ти. Дъхът ти – дъх на соч­на тре­ва, а коси­те ти с цвят на виш­нев клей. Ти  беше про­лет. Ти си про­лет. Сър­це­то ти? То е сър­це на кос­те­нур­ка, кое­то ще бие дъл­го дори и да го изтръг­нат… Аз отивам, а ти оста­ваш… И, кога­то се вър­на преспи ще покри­ват ули­ци­те. Мраз ще щипе бузи­те ми. Небе­то ще сви­ри. Луна­та ще при­пя­ва. Тиши­на­та ще се рони…

Ето пак…Не ги чувам… Утре ще допи­ша…

Как да обяс­ня как­во мис­ля. Всич­ко е текст. Все­ки от нас е текст, раз­каз, кни­га. Мои­те чув­с­т­ва, мис­ли, дейс­т­вия,  изре­че­ния са моя­та исто­рия. За да оста­на себе си тряб­ва да я вла­дея. Да помня сво­я­та вът­реш­на дра­ма, сво­е­то повес­т­во­ва­ние. Мое­то ДНК е текст. Текст, кой­то ще пре­дам на след­ва­що­то поко­ле­ние.

Веро­ят­но това е кра­ят….

Наис­ти­на ли мис­ли­те на глу­хия Бет­хо­вен са били музи­ка?

 Сгъ­нах лис­та в пли­ка и долу вдяс­но напи­сах адре­са си.


ПРЕДАЙ НАТАТЪК

 

 „Вре­ме е да ме осво­бо­диш. Пус­ни ме. Искам пак да усе­тя без­г­риж­на­та си, вол­на душа, моя­та! Сама! Без теб, вина­ги в мен. Превзе ме цяла­та и изва­ди она­зи дру­га­та, коя­то отдав­на бях заклю­чи­ла, защо­то така избрах тога­ва. А сега, сега, кога­то в мен туп­ти сър­це­то на неро­де­но­то ти дете, за кое­то няма да зна­еш, аз тряб­ва да се вър­на в себе си. Това е само за мен. Иди си! Не те искам! Мах­ни се още тази сут­рин, така как­то вле­зе, без да чуеш „Да”, така си тръг­ни без „Довиж­да­не”.

            Очи­те на Жас­мин се навлаж­ни­ха. Сгъ­на мал­ко­то пис­мо и го вър­на в ста­рия плик с мар­ка без печат. Само това има­ше от май­ка си, коя­то загу­би, кога­то беше мно­го мал­ка. Но помне­ше очи­те ѝ, аро­ма­та на коса­та ѝ и топ­ла­та усмив­ка. Беше едва на шес­т­на­де­сет годи­ни, а носе­ше вече лип­са­та на май­ка­та в крех­кия си млад живот. След смърт­та и на баща си, чети­ри­на­де­сет годи­ни по-къс­но, на Жас­мин ѝ оста­на само една род­ни­на — ней­на­та леля, по-голя­ма­та сес­т­ра на май­ка ѝ. Има­ха тра­ди­ция — вся­ка неде­ля, пие­ха чай и хап­ва­ха кекс по ста­ра­та рецеп­та на баба ѝ. Гово­ре­ха си за роди­те­ли­те ѝ, за баби­те и дядов­ци­те. Накрая изваж­да­ха ста­ри­те теж­ки албу­ми с коже­ни под­вър­зии, пре­пъл­не­ни с чер­но­бе­ли фотог­ра­фии. Леля ѝ оби­ча­ше да раз­каз­ва исто­рии по тях, весе­ли случ­ки от дет­с­тво­то на две­те сес­т­ри. Все­ки път мла­да­та жена забе­ляз­ва­ше две мал­ки сним­ки, под­пъх­на­ти в сре­да­та на албу­ма. Но ста­ра­та дама нико­га не отва­ря­ше на тази стра­ни­ца. Днес тя беше твър­до реше­на да попи­та за тях.

- Лельо, моля те, раз­ка­жи ми за тези хора – хва­на албу­ма, наме­ри точ­на­та стра­ни­ца и го отво­ри.

- Жас­мин, не сега! – помо­ли въз­рас­т­на­та дама

- Защо? Кои са тези хора? – полю­бо­пит­с­тва моми­че­то

- Моля те, не насто­я­вай – въз­дъх­на леля­та и очи­те ѝ се насъл­зи­ха.

- Доб­ре, доб­ре, само не се натъ­жа­вай! – сед­на до нея моми­че­то и я пре­гър­на, бър­зо избър­с­вай­ки соб­с­тве­ни­те си очи.

Кога­то дой­де вре­ме да тръг­ва, тя издеб­на леля си, дока­то носе­ше праз­ни­те чаши към кух­ня­та и с тре­пе­ре­ща ръка изва­ди сним­ки­те и ги муш­на в чан­та­та си. Няма­ше тър­пе­ние да се при­бе­ре вкъ­щи и да ги раз­гле­да на спо­койс­т­вие. Прибра се и сед­на удоб­но в крес­ло­то на баща си. Пога­ли ста­ро­то бюро, изва­ди сним­ки­те и ги поста­ви на кра­си­вия плот пред себе си. Една­та беше на моми­че, а дру­га­та на мом­че. Взе тази на мла­да­та жена и се взря в нея. Дъл­бо­ки тъм­ни очи, прибра­на на кок коса, дър­зък поглед, неж­ни ску­ли, кра­си­ви уст­ни. Коя ли беше тя? Поглед­на я отно­во, не позна­ва­ше това лице. Взе дру­га­та. Мом­че, с кес­те­ня­ва коса, кафя­ви очи, или пъс­т­ри (не може­ше да пре­це­ни доб­ре), с поглед, кой­то показ­ва­ше неж­на душа на меч­та­тел. Обър­на ги и видя над­пис вър­ху тази на мом­че­то. Име­то и годи­на­та. Кон­с­тан­тин, 1967 г. Така на крес­ло­то заспа. Събу­ди се от рязък шум. Жас­мин под­ско­чи и се огле­да. Една кни­га беше пад­на­ла от голя­ма­та биб­ли­о­те­ка. Поглед­на часов­ни­ка, беше три часът, най-неп­рог­лед­на­та тъм­ни­на от нощ­та. Раз­съ­не­на се загле­да отно­во в сним­ки­те. Извед­нъж ско­чи и хук­на към ста­я­та си и изва­ди кути­я­та със спо­ме­ни от май­ка ѝ. Поглед­на пис­мо­то и пак го про­че­те. Поста­ви сним­ка­та с име­то до него и ахна. Пъл­но съв­па­де­ние на почер­ка. Тога­ва реши да раз­гле­да абсо­лют­но всич­ко и обър­на цяла­та кутия вър­ху лег­ло­то си. В куп­чи­на­та от дреб­ни пред­ме­ти, заед­но с една огър­ли­ца, два ста­ри биле­та от кино, видя плас­т­ма­со­ва­та кутия от кар­ти за игра с хер­ба­ри­зи­ра­ния стрък жас­мин. Кога­то я отво­ри, за да усе­ти запа­зе­ния мек аро­мат на цве­те­то, забе­ля­за под него нещо гриж­ли­во загъ­на­то в тън­ка бяла хар­тия — същи­те две сним­ки на моми­че­то и мом­че­то в ори­ги­на­лен раз­мер, мънич­ки, като за няко­гаш­ни­те пас­пор­ти на роди­те­ли­те ѝ. Реши, че на сут­рин­та ще гово­ри с леля си. Тряб­ва­ше да знае кои са.

Ста­на рано. Взе си един бърз душ и звън­на на леля си. Ста­ра­та дама се учу­ди на изне­над­ва­що­то обаж­да­не още на дру­гия ден след регу­ляр­на­та им сре­ща. Съг­ла­си се да се видят още съща­та вечер. Все­ки път, кога­то ходе­ше там, Жас­мин се чув­с­т­ва­ше прекрас­но, раз­хож­дай­ки се покрай най-ста­ри­те къщи в квар­та­ла. Вся­ка от тях беше радост за око­то, инте­рес­на, раз­лич­на като архи­тек­ту­ра. И все пак всич­ки заед­но си под­хож­да­ха и съз­да­ва­ха есте­ти­чес­ки вид на цяла­та улич­ка. Не усе­ти как стиг­на до вход­на­та вра­та и пре­ди да звън­не, тя се отво­ри:

- Как­во ста­ва, Жас­мин? Нещо слу­чи­ло ли се е?

- Да, лельо. Слу­чи се. Искам да гово­рим за моми­че­то и мом­че­то от сним­ки­те, сега, вед­на­га!

Жена­та се усмих­на и при­ми­ре­но въз­дъх­на:

Беше мно­го отдав­на. Годи­на­та, в коя­то завър­ших гим­на­зи­я­та, кога­то го видях за пър­ви път. Аз чаках пред уни­вер­си­те­та една при­ятел­ка и тога­ва забе­ля­зах млад мъж, веро­ят­но някол­ко годи­ни по-голям от мен. Ходе­ше бав­но, със заре­ян поглед някъ­де в прост­ран­с­т­во­то, изця­ло превзет от мис­ли­те си. Но, погле­дът му, този поглед сякаш вле­зе пра­во в сър­це­то ми, като да отво­ри най-обик­но­ве­на вра­та. Очи­те му излъч­ва­ха сила и кате­го­рич­ност, на коя­то не можеш да се про­ти­во­пос­та­виш. Спря, поглед­на ме и се усмих­на. Сякаш ким­на и отми­на в шума на ули­ца­та. А аз сто­ях и не можех да отде­ля очи от отда­ле­ча­ва­щия се силу­ет. Усе­тих ръка на рамо­то си и под­ско­чих. Звън­ли­ви­ят глас на при­ятел­ка­та ми сякаш ме изва­ди от хип­но­за: „Леда, пак си се отнес­ла някъ­де!”.

После как­во ста­на? Кажи ми, лельо?

После… – Леда напра­ви пау­за и се загле­да през про­зо­ре­ца.

После ста­на това, кое­то ни беше писа­но и нито аз, нито той имах­ме сила­та да го спрем. Срещ­нах­ме се пак слу­чай­но още след­ва­ща­та сед­ми­ца, кога­то пода­вах доку­мен­ти­те си за кан­ди­дат­с­тва­не, пак със съща­та при­ятел­ка. Опаш­ка­та беше голя­ма, всич­ки бър­бо­ре­ха, раз­въл­ну­ва­ни. Тога­ва го видях. Пома­га­ше на слу­жи­те­ли­те, а с чаров­на­та си усмив­ка омай­ва­ше кан­ди­дат-сту­дент­ки­те. Кога­то ме забе­ля­за, за крат­ко зае сери­о­зен вид. Ста­на и се прибли­жи. Поис­ка да види как съм попъл­ни­ла екзем­п­ля­ри­те. „Леда , как­во инте­рес­но име.” После се вър­на обрат­но. Кога­то минах покрай него тай­но ми пъх­на в ръка­та бележ­ка. Изпи­тах лека сла­бост в коле­не­те. Кога­то изля­зох с треп­тя­що сър­це раз­тво­рих бележ­ка­та, а на нея пише­ше: „ Ще Ви чакам след 30 мину­ти в дво­ра. За „Да” усмих­не­те се през вра­та­та като вле­зе след­ва­щия”. Пус­нах една свен­ли­ва усмив­ка и бър­зо се скрих. Тък­мо се чудех как да отпра­тя моя­та друж­ка, тя граб­на лист­че­то, кое­то едва дър­жах в ръка­та си, про­че­те го и ме поглед­на заго­вор­ни­чес­ки. „Бягам, хай­де и умна­та с чаров­ни­ка!”

- Кол­ко роман­тич­но! – изчу­ру­ли­ка Жас­мин. – И после, про­дъл­жа­вай, моля те! – добли­жи се до въз­рас­т­на­та дама и я поглед­на умо­ля­ва­що.

 — После…после, всич­ко се случ­ва­ше бав­но и някак естес­т­ве­но се сбли­жих­ме и влю­бих­ме опи­я­ня­ва­що и без поща­да.

- Видях­те ли се в дво­ра, кажи ми лельо? Как­во си гово­рих­те? Хай­де, моля те!

- Точ­но в два­на­де­сет чух при­ят­ни­ят му глас да каз­ва име­то ми: „Леда, рад­вам се, че си тук. Раз­ход­ка?” Едва про­мъл­вих едно „Ами доб­ре”.

В слад­ка­та нелов­ка тиши­на, вър­вях­ме по цен­т­рал­на­та алея и никой не каз­ва­ше нищо, кога­то той се спря, поглед­на ме и каза бър­зо” Кра­си­ва си!” Аз, естес­т­ве­но се изчер­вих. Сед­нах­ме на пей­ка и се увля­кох­ме в раз­го­во­ри за уни­вер­си­те­та, пре­по­да­ва­те­ли­те. Не усе­тих­ме как слън­це­то беше стиг­на­ло до края на своя дне­вен път. Тряб­ва­ше да се прибирам.Той пред­ло­жи да ме изпра­ти. Чув­с­т­вах се стран­но, летях. В един миг усе­тих пръс­ти­те му да докос­ват мои­те, тър­се­ше ръка­та ми. Макар да се сму­тих, не се про­ти­во­пос­та­вих. И така хва­на­ти за ръка стиг­нах­ме наша­та улич­ка. Беше ме срам зато­ва мал­ко пре­ди наша­та къща спрях и му бла­го­да­рих. А той ме попи­та коя е моя­та къща, а аз, макар да исках да излъ­жа, не можах. След това се усмих­на, поглед­на ме със заво­е­ва­тел­ния си, нежен поглед, прибли­жи се и ме целу­на по уст­ни­те.

- И как­во ста­на после, как­во?

Моми­че­то поглед­на въз­рас­т­на­та дама и видя осо­бе­ния бля­сък в очи­те ѝ. А ръце­те ѝ поста­ве­ни вър­ху маса­та сякаш потре­пер­ва­ха. Леля ѝ беше пре­жи­вя­ла нещо мно­го голя­мо, сил­но и преврат­но в живо­та си, доста рано. Но как­во се беше слу­чи­ло, защо беше оста­на­ла сама? Жас­мин вне­зап­но се сеп­на и се запи­та дали мом­че­то на сним­ка­та не беше този мла­деж, кой­то беше превзел сър­це­то на леля ѝ.

- А това мом­че на сним­ка­та той ли е?

- Да, той е. Даде ми я още тога­ва, за да мога да го виж­дам, кога­то не бях­ме заед­но. Аз също му пода­рих моя фотог­ра­фия. Скъ­па, измо­рих се. Искаш ли да се видим пак друг път. Искам да оста­на мал­ко сама.

- Доб­ре, оста­вям те. Може ли да ми кажеш име­то му?

- Кон­с­тан­тин се каз­ва­ше. Ста­нев мис­ля.

- Мно­го ми е позна­то това име, с как­во се зани­ма­ва?

- Ста­на извес­тен през 90-те с някол­ко рома­на. Чита­те­ли­те го оби­ча­ха и изку­пу­ва­ха тира­жи­те. После…после изчез­на някъ­де. Не съм чува­ла нищо за него от годи­ни.

Жас­мин се прибра и бър­зо сед­на на ком­пю­тъ­ра. Иска­ше да научи пове­че за голя­ма­та любов на леля си. Само че една мисъл не ѝ дава­ше мира. Защо в кути­я­та от май­ка ѝ сто­я­ха две­те сним­ки? И как­во беше това пис­мо, кое­то не беше изпра­те­но. До кого е писа­но и от кого? Моми­че­то се замис­ли, а меж­дув­ре­мен­но на екра­на се появи­ха някол­ко лин­ка с име­то на писа­те­ля. Един от тях спря погле­да на Жас­мин. Започ­ва­ше така: „Нашу­ме­ли­ят писа­тел през девет­де­сет­те, избя­гал от град­с­ка­та луд­ни­ца в пла­нин­с­ко сел­це, бли­зо до сто­ли­ца­та.…”. Отво­ри ста­ти­я­та и се заче­те. Има­ше сним­ка, на коя­то мла­да­та жена раз­поз­на чаров­ния мла­деж, вече на сери­оз­на въз­раст, но очи­те, тех­ни­ят огън беше оста­нал. Каз­ват, че очи­те на човек показ­ват въз­раст­та на душа­та му. Тази беше още мла­да. В мате­ри­а­ла се раз­каз­ва­ше, че е оста­нал сам, отда­ден един­с­т­ве­но на писа­не­то, отшел­ни­чес­ки живе­ещ в скром­на къща и ряд­ко при­емал посе­ти­те­ли. Ста­на и отиде до семей­на­та биб­ли­о­те­ка в хола. Чуде­ше се дали ней­ни­те роди­те­ли имат от него­ви­те кни­ги. Дъл­го оглеж­да кра­си­ви­те гър­бо­ве на кори­ци­те. И май­ка ѝ и баща ѝ, също извес­тен автор, ценя­ха мно­го лите­ра­ту­ра­та и има­ха доста загла­вия. Щеше да отне­ме пове­че вре­ме да наме­ри как­во­то и да е в тази огром­на книж­на сте­на. Дъл­го се взи­ра, дока­то загла­ви­я­та започ­на­ха да се сли­ват. Тога­ва забе­ля­за име­то. Беше меж­ду два дебе­ли тома, не голя­ма, око­ло двес­та стра­ни­ци, бяла с чер­ве­ни бук­ви: „Тя е!”. Жас­мин я изва­ди и отво­ри бър­зо. На пър­ва стра­ни­ца с кра­сив почерк беше напи­са­но посла­ние: „За теб, моя Един­с­т­ве­на, е тази кни­га. Прости ми!”

Раз­по­ло­жи се удоб­но на люби­мия си фотьойл и потъ­на в кра­си­ви­те думи. Сюже­тът я граб­на вед­на­га, поглъ­ща­ше стра­ни­ци­те като жад­на. Забра­ви за някол­ко уго­вор­ки, теле­фо­нът започ­на да звъ­ни, под­раз­ни се след пет­на­де­се­то­то издрън­ча­ва­не и накрая го изклю­чи. Над­ве­чер я беше про­че­ла и не може­ше да се отър­си още от сила­та на посла­ни­я­та. Зву­че­ше така иск­ре­но и въз­дейс­т­ва­що, че Жас­мин поже­ла да позна­ва този човек. Реши го. Ще го наме­ри, ще се запоз­нае и ще напра­ви всич­ко въз­мож­но да заве­де леля си при него. Тряб­ва­ше да се видят пак след тол­ко­ва годи­ни, след тази тях­на изпе­пе­ля­ва­ща любов. Сър­це­то на моми­че­то заби лудо, оба­ди се на леля си и ѝ каза да се под­гот­ви за крат­ко пъту­ва­не.

- Къде ще ходим? – попи­та въз­рас­т­на­та дама.

- Изне­на­да – отго­во­ри Жас­мин – Идвам след час да те взе­ма.

Кога­то стиг­на­ха до къща­та, беше ранен сле­до­бед. Жас­мин пар­ки­ра и изля­зо­ха. Моми­че­то отиде до вра­та­та и точ­но пре­ди да почу­ка, тя се отво­ри и пред нея заста­на сим­па­ти­чен мъж на въз­раст с мно­го живи и изра­зи­тел­ни очи. Той я поглед­на усмих­на се, а след това очи­те му заис­к­ря­ха с удив­ле­ние.

- Добър ден, надя­вам се, че не Ви без­по­коя. Водя ви няко­го.

- Добър ден, кра­си­во моми­че.

- Здра­вей, Кон­с­тан­тин – леля ѝ се беше прибли­жи­ла.

- Леда.… – гла­сът му потре­пе­ри и той се прибли­жи, хва­на я за ръка­та.

- Кол­ко годи­ни мина­ха? – Леда го гле­да­ше с насъл­зе­ни очи. А в сър­це­то и беше топ­ло.

- Мно­го, тол­ко­ва мно­го. Запо­вя­дай­те, ще пие­те ли кафе?

- Бла­го­да­ря, с удо­вол­с­т­вие.

- Коя е мла­да­та дама?

- Аз съм Жас­мин, при­ят­но ми е. Пле­мен­ни­ца на Леда.

- Мно­го сте кра­си­ва и уди­ви­тел­но при­ли­ча­те на леля си.

Гле­да­ше ги две­те една до дру­га и не може­ше да повяр­ва на при­ли­ка­та. Сякаш се беше вър­нал в далеч­на­та 1967 г., кога­то я видя за пър­ви път. Жас­мин изпи кафе­то си и си наме­ри повод да ги оста­ви наса­ме. Кога­то тръг­на се замис­ли защо тол­ко­ва вре­ме не бяха се виж­да­ли. А как очи­те им се гле­да­ха. Дали този гос­по­дин беше Любов­та на живо­та на леля ѝ. Дали тя беше него­ва­та? Но пре­ди това иска­ше да знае за почер­ка. Тряб­ва­ше да наме­ри още неща напи­са­ни от май­ка ѝ и да срав­ни с нещо, писа­но от Леда. Пър­во отиде в апар­та­мен­та си. Взе пис­мо­то и една ста­ра тет­рад­ка с рецеп­ти на май­ка ѝ. После отиде до къща­та на леля си, има­ше резер­вен ключ. Зна­е­ше къде дър­жи днев­ни­ка си. Пис­мо­то и днев­ни­кът съдър­жа­ха мно­го схо­ден почерк. А този в тет­рад­ка­та беше раз­ли­чен, има­ше при­ли­ка, но лека. Позна­ва­ше един съсед, спе­ци­а­лист в поли­ци­я­та, кой­то се зани­ма­ва­ше с иден­ти­фи­ци­ра­не на почер­ци. Оба­ди се и се раз­бра­ха да се видят след пет­на­де­сет мину­ти. Жас­мин му пода­де тек­с­то­ве­те и зача­ка. Той ги поста­ви на маса­та, изва­ди лупа и дъл­го ги раз­глеж­да. След това каза, че пис­мо­то и днев­ни­ка са писа­ни от един и същ човек. Жас­мин потег­ли към вила­та. Смя­та­ше да пока­же пис­мо­то от кути­я­та на май­ка ѝ и да попи­та дирек­т­но.

Кога­то спря пред къща­та ги видя сед­на­ли на веран­да­та, пре­гър­на­ти, раз­го­ва­ря­ха. Сле­зе, усмих­на им се и сед­на при тях. Пода­де пис­мо­то на Леда и попи­та:

- Моля те, кажи ми кой е писал това!

Леда преблед­ня. Беше дошъл часът на исти­на­та, коя­то тол­ко­ва дъл­го отла­га­ше да спо­де­ли.

- Аз писах това пис­мо и така не го изпра­тих.

- Може ли да го видя? – попи­та Кон­с­тан­тин.

- Да, то беше за теб.

Мъжът взе пис­мо­то. Про­че­те го и очи­те му се навлаж­ни­ха. Поглед­на Леда, след това Жас­мин. 

- Зато­ва ли си тръг­на от мен? Защо не ми каза? Това мое­то дете ли е? Един­с­т­ве­но­то?

 — Да, съжа­ля­вам, бях пре­ка­ле­но мла­да и се под­чи­них на воля­та на роди­те­ли­те си. Пре­ка­рах бре­мен­ност­та си при род­ни­на в про­вин­ци­я­та и кога­то дете­то се роди, исках да му наме­ря хубав дом. А и исках да е бли­зо до мен. Сес­т­ра ми и мъжът ѝ няма­ха тази радост, а мно­го иска­ха и ме помо­ли­ха. Аз се съг­ла­сих.

- Лельо.…мамо – с тре­пе­рещ глас каза Жас­мин и съл­зи­те ѝ се сте­ко­ха по лице­то.

Пре­гър­на­ха се и така сто­я­ха дъл­го в тиши­на­та. А Кон­с­тан­тин ги гле­да­ше с любов и усе­ща­ше за пър­ви път в живо­та си щас­тие и пъл­но­та. Сякаш дото­га­ва не беше цял. Живо­тът ни пред­ла­га поре­ди­ца от въз­мож­нос­ти и пъте­ки. Тези, кои­то тряб­ва да са заед­но рано или къс­но се съби­рат, за да не се раз­де­лят нико­га. Въп­ре­ки всич­ко и въп­ре­ки всич­ки любов­та нами­ра своя път и про­дъл­жа­ва ната­тък – с дете, с кни­га, с кар­ти­на. Пре­да­ва се от поко­ле­ни­я­та, защо­то това е най-голе­ми­ят сми­съл на живо­та.


СРЕЩА С ТРИЛЕТ

 

   След края на теле­фон­ния раз­го­вор, в уши­те на София все още зву­че­ше бащи­на­та фами­лия, с коя­то я позна­ва­ха ней­ни­те бив­ши коле­ги. Пре­ди годи­ни, кога­то учи­тел­с­т­ва­ше и беше нео­мъ­же­на, предиз­вик­ва­ше любо­пит­с­тво с родо­во­то си име – Ода­жи­е­ва. Пра­дя­до ѝ бил спод­виж­ник на Вазов,  въз­тор­же­но про­по­вяд­вал ода­та като нов лите­ра­ту­рен жанр и нався­къ­де гръм­ко опо­вес­тя­вал: „Да живее ода­та!“. Оттам въз­ник­нал пря­ко­ра му, кой­то се пре­вър­нал във фами­лия, съх­ра­не­на до днес. Няко­гаш­на­та ѝ колеж­ка я пока­ни да гос­ту­ва в тре­ти клас, чий­то кла­сен ръко­во­ди­тел беше, за да про­че­те на уче­ни­ци­те  автор­с­ки сти­хо­ве и при­каз­ки, да ги запоз­нае  с тън­кос­ти­те на писа­не за деца, да видят на живо писа­тел. Отна­ча­ло иде­я­та ѝ прозву­ча чуж­до, защо­то не беше писа­ла нищо за бис­т­ра­та и без­хит­рос­т­на ауди­то­рия  от дъл­го вре­ме — област, в коя­то дове­ри­е­то на дете към въз­рас­тен е она­зи тън­ка, но здра­ва ниш­ка, коя­то раз­гра­ни­ча­ва връз­ка­та меж­ду поко­ле­ни­я­та от леп­ка­ва­та мре­жа на спе­ку­ла­тив­на­та лъжа. Адво­кат­с­ка­та прак­ти­ка я пре­не­се в све­та на точ­ни­те думи, за съжа­ле­ние лише­ни от витал­ност.

Хай­де, хай­де, знам, че ще се спра­виш! Чух, че имаш изда­де­ни някол­ко дет­с­ки книж­ки, даже твои сти­хот­во­ре­ния ще се изуча­ват в Читан­ки­те! Ще бъде една неан­га­жи­ра­ща сре­ща, нищо пове­че, обе­ща­вам ти!“ –фами­ли­ар­ни­че­ше  Гено­ва. София си я спом­ня­ше бег­ло — раз­ли­ка­та в годи­ни­те им поп­ре­чи да съз­да­дат бли­зък кон­такт, а и тя не се задър­жа дъл­го в учи­ли­ще.

Така е, но съм ги писа­ла доста отдав­на, кога­то мои­те деца бяха мал­ки, а вече имам внуч­ка!“ – Ода­жи­е­ва опи­та да охла­ди енту­си­аз­ма на учи­тел­ка­та.

Жива и здра­ва да ти е! Ами ето – зна­чи сега тя ще те вдъх­но­вя­ва! Така че  — не можеш да ми отка­жеш!“

София прие пока­на­та след настой­чи­ви­те уве­ща­ния. Почув­с­т­ва се леко при­тис­на­та и ѝ ста­на неп­ри­ят­но от прикри­та­та агре­сив­ност на Гено­ва, но все пак се съг­ла­си. Осво­бо­ди мисъл­та си от раци­о­нал­ни­те рам­ки на ежед­не­ви­е­то си, намес­ти оку­ля­ра на глед­на­та точ­ка в епи­цен­тъ­ра на кипя­що­то от дра­ма­ти­зъм дет­с­тво и се почув­с­т­ва гото­ва да се изка­чи до ниво­то на деца­та. Пси­хо­ло­ги­чес­ка­та под­го­тов­ка ѝ отне око­ло месец, в  кой­то иде­я­та за сво­бо­да­та в твор­чес­т­во­то си про­би път пред всич­ки оста­на­ли –тех­ни­ка на писа­не, сюжет, нео­чак­ва­ни рими, и изле­зе като воде­ща свръх­за­да­ча за вну­ша­ва­не на мал­ки­те уче­ни­ци.

 Сре­ща­та започ­на с пред­ста­вя­не на автор­ка­та и гора от ръце изник­на пред погле­да ѝ –мал­чу­га­ни­те изва­ди­ха лист­че­та с пред­ва­ри­тел­но запи­са­ни въп­ро­си и ги зада­ва­ха, а някои — за неин ужас! откри­то ги четя­ха. София Ода­жи­е­ва отго­ва­ря­ше вни­ма­тел­но на всич­ки, дока­то  в един момент осъз­на, че въп­ро­си­те се дуб­ли­рат,  никой не слу­ша отго­во­ри­те ѝ и за деца­та е най-важ­но да „се пред­ста­вят“, че са актив­ни в час. Артис­тич­на­та ѝ нату­ра се въз­про­ти­ви на без­жиз­не­на­та кли­ши­ра­на­та атмос­фе­ра, зато­ва с шеги и закач­ки, с игро­ви ситу­а­ции и про­из­вол­ни  рими започ­на да пече­ли дове­ри­е­то на деца­та и пристъ­пи към осво­бож­да­ва­не­то им от спи­рач­ки­те на въп­ро­са дали това, кое­то мис­лят и каз­ват е пра­вил­но или не. Те поглеж­да­ха пла­хо учи­тел­ка­та си — тя беше авто­ри­те­тът, раз­да­ващ оцен­ки. Деца­та посте­пен­но се отпус­на­ха, изра­зя­вай­ки с пис­к­ли­ви глас­че­та мис­ли­те си и съп­ро­вож­да­ни от добро­же­ла­тел­на­та усмив­ка на гос­тен­ка­та, без­ре­зер­в­но я допус­на­ха в своя свят. Тя беше една от тях. Моми­чен­це с пла­ти­не­но руса коса уве­ре­но заяви, че ще ста­не поете­са. Дру­го му опо­ни­ра, че само ако наме­ри  рима на „Плейс­тей­шън“,  може  да сбъд­не меч­та­та си.  Мал­чу­ган от послед­ния чин се похва­ли, че пише роман, но засе­га е напи­сал само една стра­ни­ца. А един с нищо откро­я­ващ се любо­пит­ко на вто­рия чин, дре­бен за годи­ни­те си, с очи­ла , вдиг­на ръка и  попи­та къде живе­ят писа­те­ли­те и поети­те.

- А ти къде мис­лиш, че живе­ят, Мит­ко? – стро­го попи­та г‑жа Гено­ва, като стрел­на писа­тел­ка­та с поглед, раз­каз­ващ за дъл­го­го­диш­но стра­да­ние от глу­па­ви въп­ро­си.

- Аз мис­ля, че всич­ки живе­ят в един голя­я­ям апар­та­мент и там си измис­лят исто­рии– отго­во­ри крот­ко Мит­ко.

- Живе­ят в соб­с­тве­ни­те си домо­ве – наме­си се бър­зо Ода­жи­е­ва, —  ходят на рабо­та, гри­жат се за семейс­т­ва­та си, пла­щат смет­ки като оста­на­ли­те  хора.

- А ти къде живе­еш, някъ­де дру­га­де ли? – попи­та  иро­нич­но учи­тел­ка­та. Тук-там се чуха хихи­ка­ния.

Дете­то се стъ­пи­са. Поглед­на писа­тел­ка­та с поглед, кой­то тър­се­ше под­кре­па, тя го насър­чи и то раз­ка­за исто­ри­я­та си:

- Аз живея на дъно­то на море­то. Вся­ка вечер при мен идва една кап­чи­ца и ме взе­ма с нея.

Деца­та посте­пен­но се умъл­ча­ха. Гос­по­жа Гено­ва поне­чи  да го пре­къс­не, но гос­тен­ка­та ѝ напра­ви знак да замъл­чи. В тех­ния град няма­ше море, и река няма­ше, само някол­ко изкус­т­ве­ни езе­ра в пар­ко­ве­те съз­да­ва­ха илю­зия за кон­такт с вод­ния свят.

- Ти я чакаш на про­зо­ре­ца, кога­то све­тят звез­ди­те, нали? – попи­та Ода­жи­е­ва.

- Да, тя вина­ги идва по едно и също вре­ме, отва­ря ми вра­тич­ка да вля­за в нея и тръг­ва­ме. Най-напред мина­ва­ме през хищ­ни водо­рас­ли, кои­то спли­тат пръс­ти­те си око­ло нас, но аз управ­ля­вам така кап­ка­та, че  им се изплъз­ва­ме, след това се борим с мно­го дреб­ни риби и меду­зи със здра­ви и дъл­ги пипа­ла. Вед­нъж видях­ме мор­с­ко кон­че и се качих­ме на гъба му…

- И пре­пус­нах­те бър­зо, но то успя да ви глът­не?

- Не ни глът­на, защо­то точ­но тога­ва се скрих­ме под черуп­ка­та на мида. Тя  беше  мно­го нещас­т­на и пла­че­ше. Каза, че я боли, защо­то е загу­би­ла поло­вин­ка­та си. Обе­щах­ме да ѝ помог­нем и наис­ти­на по-ната­тък видях­ме откъс­на­та­та част, сле­пих­ме ги и те отно­во ста­на­ха едно цяло. Отто­га­ва сме мно­го доб­ри при­яте­ли.

- А кой ти е най-доб­ри­ят при­ятел?

- Каз­ва се Три­лет. Има три гла­ви на тяло­то си, но е най-мило­то и добро същес­т­во.

- Защо­то ти дава доб­ри съве­ти?

- Да, и защо­то знае как да ме оби­ча! Кога­то стиг­нем моя дом в под­зем­на пеще­ра, той ме чака там, аз изваж­дам книж­ки­те си и започ­вам да чета на гръц­ки.

 — Защо­то имаш бра­тов­че­ди в Гър­ция?

- Да, и вся­ка годи­на ходя  при тях. И Три­лет идва с мен.

- Гос­ту­вал ли е някой в дома ти, Мит­ко? – попи­та писа­тел­ка­та.

- Не, той е само мой.

- Може ли да те посе­тя?

Мал­чу­га­нът  поглед­на с открит поглед  очи­те ѝ, усмих­на се и каза:

-За теб ще напра­вя изклю­че­ние.

- Кога? – нетър­пе­ли­во попи­та тя.

- Кога­то порас­неш.

София Ода­жи­е­ва зане­мя пред мъд­рост­та на дете­то. Кол­ко ли мно­го при­каз­ки пазе­ше още – нераз­ка­за­ни, нечу­ти, неиз­п­ра­те­ни до нико­го, затво­ре­ни в кути­я­та „Дет­с­тво“!

Учи­тел­ка­та също се шоки­ра от дър­зост­та  му- тя сче­те него­ви­ят отго­вор за про­ява на невъз­пи­та­ност и думи­те ѝ прозву­ча­ха като оправ­да­ние:

- Не знам как­во му стана…Той не е отлич­ник и нико­га не съм го чува­ла да взе­ма дума­та, а сега…. Цял куп измишльотини…Извинявай!

Писа­тел­ка­та сякаш не я чу, обър­на се към кла­са и ги помо­ли:

- Ще раз­ка­же­те ли ваши­те пре­жи­вя­ва­ния като Мит­ко? Ще ги запи­ше­те ли, за да ги про­че­та, защо­то съм тол­ко­ва любо­пит­на….

Отно­во се вдиг­на гора от ръце. Деца­та, със слън­че­ви лица и усмив­ки, широ­ки кол­ко­то Еква­то­ра, въо­ду­ше­ве­но  обе­ща­ха да раз­ка­жат сво­и­те исто­рии.

    След сре­ща­та с тре­ток­лас­ни­ци­те София Ода­жи­е­ва се изпъл­ни с нетър­пе­ние да про­че­те  све­жи и непод­пра­ве­ни, истин­с­ки въл­шеб­ни дет­с­ки при­каз­ки. Дока­то дъл­го­то очак­ва­не започ­на да изблед­ня­ва като напи­са­но с молив пис­мо, все по-нарас­т­ва­що я завла­дя­ва­ше любо­пит­с­тво­то  към зага­дъч­но­то същес­т­во Три­лет. Тя вяр­ва­ше, че то същес­т­ву­ва и не е тво­ре­ние само на дет­с­ка­та фан­та­зия. Потър­си инфор­ма­ция в Гугъл, в бъл­гар­с­ки и чуж­ди реч­ни­ци, в Гръц­ка­та мито­ло­гия, но никъ­де нищо не откри. Вне­зап­но ѝ хрум­на иде­я­та да се раз­ро­ви в ста­ри­те пра­ша­са­ли кни­ги на пра­дя­до си. И там я наме­ри: „Три­лет – рядък вид същес­т­во, кое­то по ана­то­мич­ни при­чи­ни не може да лети пра­во­ли­ней­но, но кого­то срещ­не, му пре­да­ва любов за цял живот“.


МИСИЯТА НА ЕДНА ЦИГУЛКА

 

Пър­ви чуха цигул­ка­та риба­ри­те заби­ли въди­ци в мок­ра­та плът на река­та, коя­то освен оскъд­на ситост, пред­ла­га­ше кома­ри и вечен покой на сме­ли­те и отча­я­ни­те. Кра­ят на вой­на­та не се виж­да­ше и гла­дът, зако­нен син на мизе­ри­я­та се бе само­заб­ра­вил. Кер­ва­нът от зву­ци се издиг­на над Май­мун баир и се про­то­чи към слън­це­то в томи­те­лен, завла­дя­ващ сетив­ност­та ритъм, божес­т­ве­но мирот­во­рив, дру­же­лю­бен, напом­нящ пред­во­ен­но­то бла­го­чес­тие и меж­ду­чо­веш­ка тихост, нати­ре­ни от бом­бар­ди­ров­ки­те, затъм­не­ни­я­та и поли­цейс­кия час. Беше някак­во чудо, дори риба­та закъл­ва като луда. Смръ­ще­ни­те лица се поот­пус­на­ха от непо­нят­ни­те за разума, но не и за чув­с­т­ва­та  маги­чес­ки моти­ви въз­на­ся­щи се меж­ду бъл­гар­с­кия и румън­с­кия бряг. Музи­кал­но­то рож­дес­т­во изгас­на вне­зап­но и без свет­ли­на­та му, неща­та надя­на­ха пре­диш­ния си сив, унил сми­съл. Вечер­та мъл­ва­та за слу­чи­ло­то се съб­ра куп дами в сало­на за сеан­си на гос­по­жа Зиб­ран­с­ка, съп­ру­га на зъбо­ле­ка­ря и соб­с­тве­ник на кино „Бал­кан”. С фай­то­на му дока­ра­ха от лозя­та Деча Про­се­нич­ко­ва, с прозви­ще „Мома­та”. Беше жена гър­ба­ва, на нез­най­ни годи­ни, на „ти” с магия и полич­би, гоне­ща, а зна­чи и вика­ща духо­ве, за коя­то немир­ни­те ези­ци гово­ре­ха, че още не била „пипа­на”, че на Еньов­ден се къпе­ла с русал­ки и само­ди­ви и като мла­да мла­ди­ца тича­ла с тях по лива­ди­те в полу­нощ.

 „Не е била свир­ня. Пяла е дъще­ря­та на Коча­ли­я­та, удав­ни­ца­та, дето я не дадо­ха на бъл­гар­че­то. Ста­на­ла е русал­ка и пора­ди бом­бар­ди­ров­ки­те не пее нощем, а сут­рин” – обя­ви в транс биляр­ка­та.

Не позна, но дами­те се побо­я­ха да не и вяр­ват, гър­ба­ва­та зна­е­ше мно­го момин­с­ки тай­ни, пък и мно­зи­на пред­по­чи­та­ха лъжа­та и полу­ис­ти­на­та пред реал­ност­та.

Всъщ­ност от туфа­та вър­ба­лак, сут­рин­та изле­зе мъж без въз­раст, с лице на пост­ник, в стран­на свет­ла риза с папи­йон­ка и цигул­ка в уди­ви­тел­но бял калъф, откро­я­ващ се като модер­нис­тич­на кръп­ка сред пас­то­ра­лен аква­рел.

Дока­то нозе­те му не про­би­ра­ха пъте­ка в рос­на­та тре­ва, той с отсъс­т­ващ поглед вни­ма­тел­но газе­ше сред обла­ци­те сякаш тър­се­ше няка­къв знак или зна­ме­ние…

Палан­ка­та сгу­ше­на под три­бук­ве­но­то си име вече се събуж­да­ше от дрън­че­не­то на гюмо­ве, вико­ве­те на мле­ка­ри и боза­джии, и насе­че­ния зов на тръ­ба­та във Вто­ри конен полк на ней­но вели­чес­т­во „Мария Луи­за”. Пор­ти­ер с извех­тя­ла лив­рея пре­ми­та­ше тро­то­а­ра пред хотел „Бел вю”. Мра­мор­на пло­ча до вхо­да кане­ше и уве­до­мя­ва­ше еднов­ре­мен­но гос­ти и стран­ни­ци да вку­сят от гос­топ­ри­ем­с­т­во­то му, като Ире­чек, нощу­вал тук за пър­ви път в Бъл­га­рия.

Цигу­ла­рят се вгле­да в тек­с­та, като неви­дял го или при­пом­нящ  си, след кое­то про­дъл­жи без да подо­зи­ра, че в наве­че­ри­е­то на вто­ра­та све­тов­на вой­на, тук пре­ка­ра­ли роман­тич­на нощ  аме­ри­кан­с­ки сту­дент оби­ка­лящ  Ори­ен­та и мес­т­на кра­са­ви­ца, връ­ща­ща се от аби­ту­ри­ент­с­ки бал във Видин със същия пара­ход, факт ста­нал извес­тен десе­ти­ле­тия по къс­но, след гибел­та на аме­ри­ка­не­ца като пре­зи­дент на най-могъ­ща­та дър­жа­ва.

После стран­ни­кът спря пред гим­на­зи­я­та, пред пресния нек­ро­лог на въз­пи­та­ни­ка и пору­чик Спи­са­рев­с­ки, заги­нал геройс­ки в небе­то над София. Впе­чат­лен и замис­лен  стиг­на до огром­ния чинар, поса­ден след Осво­бож­де­ни­е­то от рус­кия комен­дант Неча­ев и хлът­на в соли­ден дом с коло­на­ди, с орна­мен­ти и два атлан­та под­пи­ра­щи вто­рия етаж, но не и измам­но­то и нет­рай­но човеш­ко бла­го­по­лу­чие.

Теля­ка Спас Ала­та, съд­ран­ко­то, кой­то заря­за въди­ца­та, за да го просле­ди, нахлу­пи кир­ли­вия си кас­кет и забър­за към хоте­ла, къде­то се раж­да­ха и фали­ра­ха нови­ни, защо­то „тай­на­та има цена, дока­то е дев­с­т­ве­на”, каз­ва­ше той.

Веч­ни­ят сту­дент се е вър­нал! Баща му Бог да го прости, бра­тя Пипе­ро­ви, жита­ри­те го изиг­ра­ха с поли­ци и глът­на­ха земя­та и мел­ни­ца­та.” – заклю­чи, чул нови­на­та Хаджи Топак Баши­ян, пред­ста­ви­тел на „Теле­фун­кен” и вик­на бира с пор­ция шер­ден­че­та за Ала­та. От дру­га­та стра­на на таб­ла­та със заро­ве в ръка кима­ше съг­ла­сен Цоло Сва­та­наш­ки, по пря­кор „Пар­ла­мен­та”. Освен заеш­ка уст­на, той при­те­жа­ва­ше може би, най-ста­ра­та тух­лар­на фаб­ри­ка в стра­на­та и бе обла­дан от неис­то­ва амби­ция да ста­не депу­тат, поне­же след Съе­ди­не­ни­е­то баща му про­дал на дър­жа­ва­та пет­де­сет вол­с­ки коли тух­ли за гра­де­жа на Пар­ла­мен­та, кое­то под­чер­та­ва­ше на всич­ки избо­ри, но напраз­но. Хора­та загру­бе­ли от недо­и­мъ­ка, вяр­ва­щи и бра­не­щи се от слу­хо­ве и пред­ска­за­ния, мимо­хо­дом наре­ко­ха мъжа с цигул­ка­та „Веч­ния” и поне­же в гра­да няма­ше друг дъно­вист, за по-удоб­но преско­чи­ха засу­ка­но­то поня­тие и при­еха цигу­ла­ря като блу­ден син, вър­нат от вой­на­та в бащи­ния „сеце­си­он” — един стар ерген самот­но вели­чес­т­вен като чина­ра на ули­ца­та.

Сут­рин той заста­ва­ше риту­ал­но с цигул­ка­та пред отво­ре­ния про­зо­рец, взел за почест пред тайн­с­т­во­то на изгре­ва. Бръч­ки­те се раз­бяг­ва­ха от лице­то и цяло­то му същес­т­во се гот­ве­ше за скок в без­д­на­та наре­че­на музи­ка, в коя­то прост­ран­с­т­во и вре­ме се смес­ват, няма мина­ло и бъде­ще и посве­те­ни­те отпи­ват от веч­ния химн на съзи­да­ни­е­то. Минал през неви­ди­ми две­ри духът се пота­пя във вед­ра тъга и уни­зе­на радост, лум­ват и димят разоча­ро­ва­ния заед­но с фатал­ни надеж­ди, пред­чув­с­т­ви­я­та се превръ­щат в сми­съл на бити­е­то, пур­пур­ни­те сен­ки на отча­я­ни­е­то утих­ват в приста­на на съни­ща­та. Вся­ко нача­ло е край и все­ки край нача­ло. Мину­ва­чи­те се спи­ра­ха унесени…Музиката на Веч­ния пристъп­ва­ше в души­те с благ полъх, с бла­го­дат­на добро­та, раз­тва­ря­ше ги, те се раз­кай­ва­ха, сра­му­ва­ха и изпо­вя­да­ха, отри­чай­ки се от демо­ни­те на себе­лю­би­е­то, завист­та и омра­за­та и отно­во заси­я­ва­ха с пре­чис­те­на бело­та.

Някои без­на­деж­д­но зако­ра­ве­ли, омър­се­ни се съп­ро­тив­ля­ва­ха на наси­ли­е­то от доб­ри­на и човеч­ност, изпъл­не­ни с нена­вист към сви­ре­щия. Отец Гера­сим от Борун­с­ка­та чер­к­ва също се мръ­ще­ше: „Мело­ди­я­та е при­ят­на някак си – каз­ва­ше -, но вся­ка сата­нин­с­ка съб­ла­зън е така­ва, а този човек е сек­тант, пък на глад­ния и голия мал­ко им тряб­ва, за да крив­нат от пра­ва­та вяра.” Съд­ба­та раз­мис­ли и пода­де ръка на самот­ни­ка, започ­нал да раз­про­да­ва покъщ­ни­на­та на бога­тия род. Град­че­то се гор­де­е­ше с пър­ва­та про­вин­ци­ал­на опе­ре­та и с талан­та си той ста­на воде­ща цигул­ка, а след това чинов­ник в Попу­ляр­на­та бан­ка. В обед­ни­те почив­ки сто­е­ше пред сгра­да­та с неиз­мен­на­та папи­йон­ка и чер­ни ръка­ве­ли вър­ху раи­ра­ни­ят кос­тюм, с димя­ща цига­ра и поглед коп­не­е­що опрян във веч­на­та ода на Дуна­ва, несъ­из­ме­ри­ма  с нищо човеш­ко, освен с без­смър­т­ния стре­меж да се тру­па и при­те­жа­ва. Раз­пъ­на­та меж­ду тези вели­чи­ни мисъл­та му тър­се­ше отго­вор, кое­то под­чер­та­ва­ше него­ва­та неп­ри­час­т­ност към сует­ли­ва­та чар­шийс­ка гъл­ча­ва и вся­ка суе­та, жела­ни­е­то му за докос­ва­не до Бога, чрез звуч­на­та кра­со­та на дар­ба­та и стре­ме­жа му да напра­ви съп­ри­час­т­ни към това  оста­на­ли­те.

Може би в име­то на тази цел, той спо­де­ли оскъ­ди­ца­та и само­та­та в простор­ния дом с белог­вар­де­е­ца Кариш, май­мун­ка­та и две бели миш­ки, кои­то тег­ле­ха щед­ри къс­мет­че­та по сбо­ри­ща­та. Рус­на­ка оби­ка­ля­ше Севе­ро­за­па­да, рису­вай­ки и забав­ля­вай­ки сел­с­ки­те фами­лии сре­щу вино и про­дук­ти. Дали беше арис­ток­рат или от коля­но­то на Репин, само Бог зна­е­ше, но талан­тът и пие­не­то му бяха без­спор­но дока­за­тел­с­т­во, че поро­кът отключ­ва, но и приключ­ва даро­ва­ни­я­та. Поня­ко­га, виж­дай­ки го пий­нал, Веч­ния граб­ва­ше усмих­нат цигул­ка­та и дру­жес­ки го емва­ше с мело­ди­я­та на шла­ге­ра „Хор­сей, хор­сей…” и при­пев „Кариш, Кариш се напил и с мага­ре­то се сбил”. Вмес­то оби­да белог­вар­де­е­ца се раз­та­пя­ше и два­ма­та под­хва­ща­ха белия романс за пору­чик Гали­цин и кор­нет Обо­лен­с­ки.

Сякаш да проб­ват със­т­ра­да­ни­е­то и отно­ше­ни­е­то на мес­т­ни­те към анти­се­ми­тиз­ма, влас­ти­те, под натис­ка на гер­ман­ци­те съз­да­до­ха сбо­рен пункт за докар­ва­ни­те в кон­с­ки ваго­ни евреи от нови­те земи. От тук щяха да бъдат депор­ти­ра­ни с шле­по­ве за Рай­ха, но тай­на­та се про­пу­ка…

На Пет­ров­ден цър­ков­ни­те кам­ба­ни раз­плис­ка­ха засто­я­ла­та жега и мъл­ча­ли­во шес­т­вие с хоруг­ви, бох­чи и кош­ни­ци, воде­но от отец Гера­сим, и Веч­ния навле­зе в райо­на на гара­та. В отго­вор на кря­съ­ци­те и предуп­ре­ди­тел­ния изстрел на нем­с­кия комен­дант, дъно­вис­та, пре­дан на веру­ю­то си, изва­ди цигул­ка­та от белия калъф, засви­ри и тръг­на покрай натъп­ка­ни­те с хора ваго­ни. Насър­че­ни от сме­лост­та му, оста­на­ли­те го послед­ва­ха. Охра­на­та от въз­рас­т­ни бъл­гар­с­ки запас­ня­ци заста­на с пуш­ки при нозе, отло­жи кепе­та­та и целу­на кръс­та на све­ще­ни­ка. Клет­ни­ци­те с шес­то­ъ­гъл­ни­те звез­ди над­ни­ча­ха с измър­ша­ве­ли лица и ръце, с очи пъл­ни с обре­че­ност и поема­ха с бла­го­дар­ност и съл­зи на уми­ле­ние пода­ва­но­то им съчув­с­т­вие. В „Бел вю” се наме­ри­ха фило­со­фи, кои­то изпра­ха дреб­но­ду­ши­е­то и стра­ха си, нари­чай­ки слу­чи­ло­то се, дело на сек­тан­ти и мало­у­мен поп, но гра­дът мис­ле­ше ина­че и нито един евре­ин не зами­на от Лом­с­кия пристан за кре­ма­то­ри­у­ми­те, за кое­то заслу­га има­ше цигул­ка­та в белия калъф.

Вся­ка сут­рин Неча­е­ви­ят чинар поема­ше в зеле­ни­те си ску­ти пре­ли­ва­ща­та от нежен бла­гос­лов и повик за мир меж­ду чове­ци­те мело­дия на цигул­ка­та, припря­ни­ят вятър я граб­ва­ше в обя­ти­я­та си и пона­ся­ше анге­лог­лас­но­то и посла­ние над глав­на­та ули­ца, над омъл­ча­но­то приста­ни­ще и заед­но с тру­до­лю­би­вия зов от сире­ни­те на мел­ни­ца „Щър­ба­нов” потъ­ва­ха в рибар­с­ко­то устие с призрач­ни­те мочу­ри, къде­то нощем тайн­с­т­ве­но приплам­ва­ха като све­тул­ки без­дом­ни­те души на удав­ни­ци­те.

Източ­ни­ят фронт набли­жа­ва­ше бъл­гар­с­ка­та гра­ни­ца и въп­ре­ки слу­хо­ве­те за ново тай­но оръ­жие на Вер­мах­та тери­то­ри­я­та под власт­та на Рай­ха се сви­ва­ше като шаг­ре­но­ва кожа. Пла­хи­ят неут­ра­ли­тет, поет от поред­но­то бъл­гар­с­ко пра­ви­тел­с­т­во пред съюз­ни­ци­те, го задъл­жа­ва­ше да разоръ­жа­ва изтег­ля­щи­те се по вода и суша гер­ман­с­ки час­ти. Дочу се, че някъ­де отта­тък Оря­хо­во подо­бен опит на румън­с­ки­те влас­ти завър­шил с опо­жа­ря­ва­не на цяло село. Същи­ят кон­вой, със­то­ящ се от два пара­хо­да и чети­ри шле­па набли­жа­ва­ше гра­да. Коман­ди­рът на пол­ка, Гън­дер­с­ки, герой от Пър­ва­та све­тов­на вой­на, раз­по­ло­жи в заса­да кар­теч­ни­ци, но под дав­ле­ни­е­то на граж­да­ни­те, кме­та и око­лийс­кия се обя­ви­ха про­тив зада­ва­щи­те се кръ­воп­ро­ли­тие и раз­ру­ха.

Чехът Кад­лец, чия­то пиво­вар­на бе без­за­щит­на мише­на, при­зо­ва към граж­дан­с­ко непод­чи­не­ние, дори само­раз­п­ра­ва. Горе­що го под­кре­пи и дирек­то­рът на гим­на­зи­я­та, под­чер­та­вай­ки зна­че­ни­е­то и като кул­ту­рен памет­ник, при­ба­вяй­ки и фак­та, че на стро­е­жа бър­кал вар и носел тух­ли вели­кия Мак­сим Гор­ки, за кое­то спо­ме­на­вал в „Мои­те уни­вер­си­те­ти”. Насе­ле­ни­е­то изпад­на в пани­ка. Награ­би­ли най-цен­но­то, пеша или с доби­тък мно­зи­на наби­ха по лозар­с­ки­те къщи, по висо­ко­то, а оста­на­ли­те се заро­ви­ха в мазе­та и под­ва­ли, молей­ки Бога лошо­то да ги отми­не.

В сле­до­бед­ния пек река­та замръз­на като ома­гьо­са­на, заед­но с вятъ­ра и  канад­с­ки­те топо­ли. Никой и нищо не помръд­ва­ше. Без­шум­но и бав­но нем­с­ки­ят кон­вой се плъз­га­ше покрай приста­ни­ще­то наст­ръх­нал от дула, цеви и непод­виж­ни, сякаш нари­су­ва­ни вой­ни­ци в зеле­ни уни­фор­ми по палу­би­те. Натъп­ка­на­та с очак­ва­не тиши­на, бе про­бо­де­на от гла­са на цигул­ка, коя­то пара­ли­зи­ра кар­теч­ни­ци­те. Срас­нал се с обе­лис­ка на Батем­берг, до кея, Веч­ния превръ­ща­ше въз­тор­же­на­та любов на Щра­ус към Дуна­ва в позд­рав и посла­ние за мир. Офи­це­рът, заста­нал на мос­ти­ка на пър­вия кораб — веро­ят­но авс­т­ри­ец — отда­де чест, кораб­на­та сире­на изсви­ри, след кое­то от ради­о­у­ред­ба­та гръм­на „Шуми Мари­ца”, зву­ча­ща някак си про­щал­но. Все така бав­но фло­ти­ли­я­та се изни­за на запад. Цигул­ка­та изпра­ща­ше към зани­ка й една импер­с­ка амби­ция, една нео­съ­щес­т­ве­на меч­та за све­тов­но арийс­ко гос­под­с­тво. Това бе ней­на­та най-важ­на и зна­чи­ма мисия.

Вечер­та Кад­лец раз­вър­за кесия и даде бан­кет в бира­ри­я­та на Гошо Симов „Два­та смо­ка”. Елит и фука­рия бла­гос­ла­вя­ха дъно­вис­та, кой­то скром­но оли­цет­во­ря­ва­ше отсъс­т­ва­ща­та си налич­ност меж­ду око­лийс­кия и кме­та. От някъ­де пък­на Шабан Бюл­бю­ла, певец и музи­кант, дали бъл­га­рин, дали сър­бин, а може би цига­нин, без кого­то не може­ха сват­би, кръч­ми и събо­ри от Палан­ка до Зай­чар и с цяло­то си мур­га­во само­чув­с­т­вие поис­ка от героя на деня да пре­ме­рят дар­ба­та си. Голем­ци­те го под­кре­пи­ха. След крат­ко коле­ба­ние Веч­ния се изпра­ви с цигул­ка­та в ръце, зако­ва поглед в купо­ла на бира­ри­я­та, сякаш иска­ше раз­ре­ше­ние от нещо неви­ди­мо, за да све­ще­но­дейс­т­ва и започ­на пръв… След два часа Бюл­бю­ла заста­на с оро­се­но чело и тема­не пред голем­ци­те.

- Чор­ба­джи, трак­тор не може да изпре­ва­ри „Опел” като вашия напри­мер — ким­на той към кме­та. – Тоя човек е майс­тор! – взе дес­ни­ца­та на съпер­ни­ка си и я целу­на. Пий­нал, про­съл­зен, зато­ва и иск­рен, Пин­кя­са, кой­то мъче­ше деца­та и ноти­те в гьол­с­ко­то учи­ли­ще, послед­ва при­ме­ра му. Цяло­то заве­де­ние се огла­си от ръкоп­ляс­ка­ния. — На сут­рин­та кам­ба­ни­те уда­ри­ха на покой­ник. Почи­нал бе Пан­дел, кой­то дър­же­ше бира­рия „Три­те зве­ра” точ­но сре­щу Гошо Симо­вия. Каз­ва­ха от удар, но то си беше от завист, по нашен­с­ки. 

Река­та, коя­то про­лет зали­ва­ше с чере­шо­ви­те си води нис­ка­та част на гра­да, сега в суха­та горещ есен се при­таи упла­ше­на от тала­зи­те на бук­на­ли­те поли­ти­чес­ки про­ме­ни, придру­же­ни от наси­лие с дру­ги сим­во­ли.

Ново­то пра­ви­тел­с­т­во заста­на твър­до на стра­на­та на съюз­ни­ци­те, за да изку­пи гре­хо­ве­те на пре­диш­ни­те и съх­ра­ни тери­то­ри­ал­на­та цялост на стра­на­та. Огла­сяй­ки мъжес­т­ве­но гра­да с „Лом­ци на Чеган”, Вто­ри конен полк се спе­ши и зами­на за фрон­та. Рек­ви­зи­ци­и­те и купон­на­та сис­те­ма се задъл­бо­чи­ха, а дюкя­ни­те ого­ля­ха, но въп­ре­ки всич­ко, вла­ко­ве­те за София си оста­ва­ха „маз­ни”. Заро­ве­те в „Бел вю” се стряс­ка­ха от дума­та наци­о­на­ли­за­ция, а в „Два­та смо­ка” дебе­лов­ра­ти чер­но­бор­са­джии се ориг­ва­ха с енту­си­а­зъм, дъне­ха пода с кюче­ци, лепя­ха кай­ме­та на гър­дес­ти­те певач­ки и просташ­ки се про­вик­ва­ха „Ой Дун­да­ки, Дун­да­ки”. Кам­ба­ни­те бие­ха засра­ме­но — в ков­че­зи­те няма­ше покой­ни­ци, а сним­ки и нек­ро­ло­зи. Сби­ва­не­то, зара­ди краж­ба на купон в хле­бар­ни­ца­та сре­щу чина­ра на Неча­ев, нака­ра люде­те да си спом­нят за добро­та­та на Веч­ния, кой­то напос­ле­дък нито се виж­дал, нито се чувал. „Бог да го прости! Погре­бах­ме го пре­ди месец” – прекръс­ти се часов­ни­ка­рят Иля­до­то, тенор от опе­ре­та­та. Някой спо­ме­на, че няма­ло нек­ро­ло­зи, но тено­рът не отго­во­ри. По това вре­ме краж­ба­та на купон за хляб бе по-оче­вад­на от кон­чи­на­та на един човек.

Един ден в края на про­лет­та хора­та пред хле­бар­ни­ца­та чуха с изне­на­да и за крат­ко цигул­ка­та на дъно­вис­та, но мело­ди­я­та беше непоз­на­та. След мал­ко от дома с атлан­ти­те изля­зо­ха Кад­лец и сала­ма­джи­я­та Шавел­ка, дру­ги­ят чех в гра­да, придру­же­ни от висо­ка свет­ла жена с меки сла­вян­с­ки чер­ти и се запъ­ти­ха към чита­ли­ще­то. Далеч­на род­с­тве­ни­ца на Веч­ния отдав­на забра­ве­на, отдав­на и оста­ря­ла затво­ри след тях вра­та­та и доку­ца до опаш­ка­та… Ока­за се, че той имал дъще­ря, за коя­то не зна­ел, до ско­ро не зна­е­ла и тя, но май­ка и отивай­ки си заед­но с вой­на­та, спо­де­ли­ла тай­на­та на живо­та си. До вхо­да на чита­ли­ще­то пред мно­гоц­вет­но­то таб­ло с афи­ши, все­ки от кои­то беше пор­тал към мина­ло­то, Кад­лец рису­ва­ше с думи пред спът­ни­ца­та си едно лип­с­ва­що при­със­т­вие, изтек­ло невъз­в­ра­ти­мо във вре­ме­то, но оста­ви­ло в сър­ца­та на хора­та топ­ло, любя­що ги ехо.


ЩОМ ЗАДУХА ГРЕО-ЛЕВАНТИ

 

Как­то и мина­ла­та година,вратата на бара пак заяде и Поща­льо­нът тряб­ва­ше  да натис­не с рамо триж­ди намас­ле­но­то сре­щу мор­с­ка вла­га дър­во. Пан­ти­те изкър­ца­ха измъ­че­но и той вле­зе в поме­ще­ни­е­то. Вът­ре беше тол­ко­ва сум­рач­но кол­ко­то и навън. „Поне не вали и не духа този проклет мор­с­ки вятър, кой­то хора­та тук нари­ча­ха Грео-Леван­ти. „Кога­то завее она­зи зла фурия Грео-Леван­ти, доб­ре е всич­ки кора­би да са в приста­ни­ща­та, а моря­ци­те – в баро­ве­те“, беше изсъс­кал през лип­с­ва­щи­те зъби пре­диш­ни­ят бар­ман – мра­чен ста­рец с лъс­ка­ва пле­ши­ви­на и дъл­ги сиви коси, про­вис­на­ли до раме­не­те. Или беше по-пре­диш­ни­ят? Поща­льо­нът не помне­ше вече кол­ко годи­ни раз­на­ся чан­та­та с пис­ма и кол­ко пъти беше прекрач­вал пра­га на този ока­ян бар, кац­нал на ска­ла над море­то. Табе­ла­та „Бар Уте­ха“ се раз­кла­ти след като вра­та­та, засму­ка­на от вятъ­ра, се трес­на зад гър­ба му.

Свис­те­не­то на Грео-Леван­ти затих­на. От стар гра­мо­фон вът­ре се носе­ха изящ­ни тре­ли на кла­ве­син, кои­то не под­хож­да­ха на мизер­на­та обста­нов­ка – дър­ве­ни очу­ка­ни маси и сто­ло­ве, спа­се­ни или присво­е­ни от затво­ре­ни­те кръч­ми извън сезо­на. Поща­льо­нът мер­на някол­ко сен­ки на посе­ти­те­ли – мес­т­ни риба­ри, кои­то изчак­ва­ха над чаши с уис­ки цик­ло­на да отми­не.

Кла­ве­син? Как­во по дяво­ли­те тряб­ва да е това? – запи­та се Поща­льо­нът и потър­си отго­вор в кли­ен­ти­те. Те има­ха вид на хора, за кои­то има­ше два типа музи­ка – бър­за и бав­на. По слух раз­ли­ча­ва­ха един­с­т­ве­но вет­ро­ве­те, писъ­ци­те на чай­ки­те и бум­те­не­то на кораб­ния дви­га­тел. Поща­льо­нът сед­на напра­во на бара и измо­ре­но сто­ва­ри отго­ре пъл­на­та с пис­ма чан­та.  Извър­на се към бар­ма­на, за да поръ­ча люби­мо­то си питие и за пър­ви път днес мрач­но­то му лице се про­яс­ни. Стро­га­та бръч­ка меж­ду веж­ди­те му се сто­пи и ост­ри­ят взор омек­на. За миг от сму­гъл навъ­сен тип се пре­об­ра­зи в при­ятен мъж с умно лице, кое­то при дру­га про­фе­сия, може­ше да под­хож­да на току що ръко­по­ло­жен све­ще­ник или дори адво­кат на знат­но семейс­т­во от френ­с­ки­те коло­нии.

Пред него, с наве­де­на гла­ва над мив­ка­та зад бар пло­та, сто­е­ше моми­че на не пове­че от 20 годи­ни с пепе­ля­во руса коса и най-кра­си­во­то лице, кое­то беше виж­дал не само тук, но и във всич­ки баро­ве по крайб­ре­жи­е­то, а те не бяха мал­ко.

- Слу­шам ви – вдиг­на поглед тя.

Моми­че­то има­ше тюр­ко­а­зе­но сини очи, кои­то осве­ти­ха мрач­но­то поме­ще­ние и мла­ди­ят мъж раз­бра, че мяс­то­то й, как­то и на музи­ка­та от кла­ве­син, не бяха в тази дуп­ка. И две­те идва­ха отня­къ­де, къде­то денят започ­ва­ше с пти­чи пес­ни пре­ди слън­це­то да е попи­ло утрин­на­та роса от тре­ва­та. В това далеч­но мяс­то няма­ше суро­ви вет­ро­ве,  смра­зя­ва­ща кос­ти­те вла­га и скър­ца­не на палу­би и ръж­дя­са­ли пан­ти. Няма­ше също и Поща­льо­ни.

Поща­льо­нът си спом­ни, че беше тук по рабо­та и лице­то му отно­во помрък­на. Веж­ди­те му се съб­ра­ха в остър ъгъл и той загу­би оба­я­ни­е­то, кое­то може­ше да има, ако беше с дру­га про­фе­сия и на някое дру­го мяс­то, къде­то музи­ка­та от кла­ве­син няма­ше да учу­ди нико­го. Спом­ни си как­во оби­ча­ше да пие тук.

- Едно мохи­то. С пове­че лимон.

Моми­че­то ким­на одоб­ри­тел­но и се зае с поръч­ка­та.

Вра­та­та отно­во проскър­ца болез­не­но. Никой от посе­ти­те­ли­те не вдиг­на гла­ва, все­ки — зает със сво­е­то уис­ки, мис­ли за про­пус­нат улов и надеж­ди, отне­се­ни нада­ле­че от сту­де­ния Грео-Леван­ти.  Поща­льо­нът също не се обър­на. Зна­е­ше кой вли­за, как­то зна­е­ше и как­во ще чуе.

- Куба Либ­ре за мен! В име­то на всич­ки измъ­че­ни души, наме­ри­ли покой и сво­бо­да!

Още една чан­та с пис­ма се сто­ва­ри на тез­гя­ха. Поща­льо­нът поглед­на косо към нея – беше по-лека от него­ва­та.

- Здра­вей, Вес­ти­те­лю на Неус­пе­ли­те! – чу позд­ра­ва и най-накрая се извър­на към новоп­рис­тиг­на­лия.

Вся­ка годи­на в този ден виж­да­ше това само­до­вол­но изра­же­ние, кац­на­ло на лице­то на русо­кос кра­са­вец със сил­на челюст и едри бели зъби, кои­то соб­с­тве­ни­кът им не про­пус­ка­ше да пока­же със и без повод.

- Здра­вей, Вес­ти­те­лю на Успе­ли­те – отго­во­ри пър­ви­ят Поща­льон и вдиг­на току-що полу­че­ния кок­тейл.

Коле­га­та му откло­ни поглед към бара и наве­де заин­т­ри­гу­ван гла­ва.

- Виж ти – провла­чи глас той – Има­ме нов бар­ман.

Русо­ко­са­та зад бара не треп­на и  се зае с него­вия кок­тейл.

- Как­то и да е … – изсум­тя ново­дош­ли­ят – рабо­та­та пре­ди всич­ко.. Как­во имаш за мен, Вес­ти­те­лю на Неус­пе­ли­те?

Мрач­ни­ят поща­льон се раз­ро­ви в сво­я­та чан­та и изва­ди една куп­чи­на пис­ма – пристег­на­та с дебел канап.

- Номе­ри­ра­ни са. Сто.

- Сто само за крайб­ре­жи­е­то? – Вес­ти­те­лят на Успе­ли­те изцъ­ка с език – Вся­ка годи­на ста­ват все пове­че. Като доба­вим и рутин­ни­те ми задъл­же­ния да раз­на­сям пис­ма­та на Успе­ли­те едва смог­вам. Никой от Цен­т­ра­ла­та не раз­би­ра, че рабо­та­та ста­ва все пове­че, нуж­ни са нови Поща­льо­ни в тази част на све­та. Макар че – тук той сни­ши глас и наве­де руса­та си гла­ва към своя коле­га – ско­ро бях на един кон­г­рес на Успе­ли­те. Бро­ят на пис­ма­та нарас­т­ва нався­къ­де.

Загри­же­но­то му изра­же­ние бър­зо отле­тя след като пред него се появи чаша­та с Куба либ­ре и той весе­ло я надиг­на за позд­рав към всич­ки в бара. Отно­во никой не помес­ти поглед от сво­е­то питие.

- Чуде­сен кок­тейл! – примляс­на след като отпи и по лице­то му се раз­не­се бла­же­но изра­же­ние – Чудес­на музи­ка! Бах? Или може би Хен­дел?

Бар­ман­ка­та не отго­во­ри и про­дъл­жи да мие чаши с при­ве­де­на гла­ва. Два­ма­та изпи­ха пити­е­та­та си. Поща­льо­нът на Успе­ли­те не спи­ра­ше да бър­бо­ри. След час два­ма­та мъже ста­на­ха и застя­га­ха чан­ти­те с ясно­то наме­ре­ние да потег­лят. Моми­че­то се наве­де към тях през бара. Те спря­ха зани­ма­ни­е­то си и вдиг­на­ха поглед към тюр­ко­а­зе­ни­те й очи, кои­то сега све­те­ха по нов начин – настой­чи­во и твър­до.

 ‑Мла­да­та дама ще желае ли нещо? – любез­но попи­та руси­ят Поща­льон

Моми­че­то плъз­на към него един плик. Беше леко смач­кан, с отпе­ча­тъ­ци от мок­ри­те й пръс­ти.

- Това е мое­то пис­мо. За вас. – про­шеп­ня тя. Едва сега и два­ма­та чуха истин­с­ки­ят й глас – хрип­лив и нисък.

Руси­ят Поша­льон при­до­би раз­лич­но от досе­гаш­но­то си изра­же­ние. Челюст­та му се стег­на, бели­те зъби изчез­на­ха и той вне­зап­но запри­ли­ча на чен­ге или данъ­чен агент.

- Мла­да гос­по­жи­це – започ­на той с хла­ден глас – това не е по про­то­кол. Пис­ма­та на бъде­щи­те само­у­бий­ци се архи­ви­рат при моя коле­га – той посо­чи с пръст пър­вия Поща­льон. — Отно­во по про­то­кол те се завеж­дат като „Пис­ма на Неус­пе­ли­те само­у­бий­ци“, защо­то сред­но 30 про­цен­та от жела­е­щи­те успя­ват да приклю­чат с живо­та си. Ако това се слу­чи , вед­нъж годиш­но коле­га­та ми пре­да­ва пис­ма­та на мен. Това пра­вим точ­но тук от вече мно­го годи­ни. След това аз имам гри­жа­та да раз­не­са пис­ма­та на мър­тъв­ци­те. Всъщ­ност – пови­ши леко тон – Вие по ника­къв начин не тряб­ва да вли­за­те в отно­ше­ния с нас, свър­за­ни със зани­ма­ни­я­та ни. Но ако жела­е­те да пий­нем нещо по-къс­но, на мяс­то по-вед­ро от това тук – Вто­ри­ят Поща­льон обхо­ди с презре­ние поме­ще­ни­е­то – с удо­вол­с­т­вие ще ви придру­жа.

Моми­че­то пре­ха­па уст­ни и посър­на. Русо­ко­си­ят й намиг­на, прехвър­ли чан­та­та през рамо, мах­на с ръка за довиж­да­не и изле­зе в дъж­да. Пър­ви­ят Поща­льон все още седе­ше на бара и гле­да­ше втрен­че­но пли­ка с влаж­ни­те отпе­ча­тъ­ци. Изра­же­ни­е­то му се раз­вед­ри и той отно­во запри­ли­ча на све­ще­ник или адво­кат на знат­но семейс­т­во от френ­с­ки­те коло­нии. Взе пис­мо­то, ким­на на моми­че­то и послед­ва коле­га­та си. Навън буря­та все още бес­не­е­ше, въл­ни­те се над­ска­ча­ха и мята­ха бяла пяна по ска­ли­те, после се съби­ра­ха обрат­но в море­то, за да изриг­нат отно­во в още по-голям гняв.

Вес­ти­те­лят на Неус­пе­ли­те Само­у­бий­ци заста­на на ска­ла­та над кло­ко­че­щи­те води; изва­ди пис­мо­то, дори не поглед­на полу­ча­те­ля, скъ­са пли­ка на мал­ки пар­чен­ца и ги пус­на да се раз­пи­ле­ят в пръс­ки­те под него. Чу зад себе си гла­са на Вес­ти­те­ля на Успе­ли­те.

- Нали зна­еш, че това не е по про­то­кол? И че тя пак ще опи­та.

- Така е – обър­на се смуг­ли­ят мъж – Но все­ки път ще попа­да на мен. И аз ще я оста­вям при Неус­пе­ли­те.

Русо­ко­си­ят Поща­льон присви очи сре­щу тла­съ­ци­те на вятъ­ра, поту­па дру­ги­ят по рамо­то и каза на сбо­гу­ва­не:

- След годи­на ще раз­бе­рем.

При­дър­па качул­ка­та на дъж­доб­ра­на над чело­то и потег­ли по стъл­би­те в ска­ли­те. Вес­ти­те­ли­ят на Неус­пе­ли­те само­у­бий­ци изча­ка с лице към небе­то, мок­ро от дъж­да и мор­с­ки­те кап­ки. После също тръг­на надо­лу. Грео Леван­ти блъс­ка­ше чан­та­та с недос­та­ве­ни­те пис­ма на гър­ба му.

 


ПИСМО  СЪС СНИМКА

 

     Дър­жах теле­фо­на в ръце­те си и про­дъл­жа­вах да се взи­рам невяр­ва­що в дис­п­лея. Съну­вах ли? Наис­ти­на ли ми се слу­чи това? Дис­п­ле­ят изгас­на и аз припря­но натис­нах буто­на за включ­ва­не. Сякаш се стра­ху­вах, че ако изгас­не, ще се изгу­би и въл­шеб­ни­ят миг, кой­то ме вър­на в мла­дост­та. Неве­до­ми са пъти­ща­та на човеш­ки­те чув­с­т­ва. Нераз­га­дан е и Божи­ят про­ми­съл, ръко­во­дил наши­те дейс­т­вия. Сър­це­то ми бие­ше лудо, как­то тога­ва, кога­то Той ме целу­на. За пръв и за после­ден път ме целу­на в деня, кога­то се запоз­нах­ме. И кога­то се раз­де­лих­ме зави­на­ги.

     А сега се ока­за, че през всич­ки­те три­де­сет и пет годи­ни една неви­ди­ма ниш­ка ни е свър­з­ва­ла – въп­ре­ки вре­ме­то, въп­ре­ки дру­ги­те любо­ви, въп­ре­ки нещас­т­ни­ка живот, кой­то вся­чес­ки се стре­ме­ше да ни раз­де­ли. Въп­ре­ки всич­ко! Един влю­бен поет, мно­го годи­ни пре­ди мен е казал: „Бла­гос­ло­вен да е денят, в кой­то мисъл­та ми те е докос­на­ла и позо­ва­ла!“ Наис­ти­на, бла­гос­ло­вен да е!

     Отно­во се вър­нах там, в мла­дост­та си, в без­г­ри­жи­е­то на мои­те шес­т­на­де­сет годи­ни. И оно­ва пъту­ва­не към Чехос­ло­ва­кия, кое­то оста­ви белег в душа­та ми зави­на­ги. На гара Димит­ров­г­рад в Югос­ла­вия в наше­то купе сед­на­ха два­ма мла­де­жи. Сту­ден­ти, пъту­ва­щи към Суб­бо­ти­ца. Уче­ли там, пояс­ни еди­ни­ят. Ина­че родом от Пирот – поч­ти съсе­ди. Раз­би­рах­ме ези­ка си и ско­ро се завър­за типич­ни­ят шего­вит мла­деж­ки раз­го­вор. Сме­ех­ме се на всич­ко. На кри­во­раз­б­ра­ни­те изра­зи, на сход­ни­те думи, на „петоп­ръс­т­на­та сис­те­ма“, кога­то думи­те недос­ти­га­ха. Ние бях­ме гру­па уче­ни­ци, кои­то клас­на­та беше пове­ла на екс­кур­зия в Пра­га. Злат­на Пра­га оста­ви злат­ни спо­ме­ни в душа­та ми за цял един живот. От тази екс­кур­зия ми оста­на и една нес­бъд­на­та любов, коя­то нося в душа­та си и до днес.

     Сър­це­то ми лудо заиг­ра и зана­реж­да думи­те на пис­мо, кое­то нико­га няма­ше да изпра­тя.

     „Мили, мой, не само аз съм топ­ли­ла душа­та си с тази кра­си­ва исто­рия. Теле­фо­нът ми отдав­на е загас­нал. Про­дъл­жа­вам да го стис­кам здра­во, сякаш да не изпус­на пак оня миг, в кой­то, макар и лъжов­но, се докос­вам до без­въз­в­рат­но­то мина­ло. Мигът, в кои­то мина­ло и насто­я­ще се кръс­тос­ват в сър­це­то. От това боли, бол­ка­та се про­мък­ва в  душа­та, но някак си се чув­с­т­вам изпъл­не­на с гор­чи­ва сла­дост. Гор­чи­ва, но все пак сла­дост. Усе­щам тръп­ка­та да пъп­ли по цяло­то ми тяло, замреж­ва очи­те, изпъл­ва сети­ва­та и пак съм там, на мяс­то­то, къде­то любов­та ни застиг­на. И като някой влю­бен хла­пак рея поглед в нищо­то и виж­дам себе си и нес­бъд­на­тия си живот. Иска ми се да го пре­на­ре­дя така, че пак да видя очи­те на люби­мия, пак да докос­на с уст­ни уст­ни­те ти, да чуя неж­ни­те сло­ва, кои­то само влю­бе­но сър­це може да шеп­не.“

     Не знам откъ­де доне­со­ха няка­къв акор­де­он и аз, докол­ко­то можах, засви­рих и запях.

Маке­дон­с­ко девой­че, кит­ка шаре­на

по гра­ди­на ник­на­ло, дар пода­ре­но.“

     А в мен се взи­ра­ха две очи, съб­ра­ли в себе си цве­та на раз­въл­ну­ва­но море и усе­щах, как буря­та се нади­га­ше меж­ду нас. Дали тога­ва съм мис­ле­ла какъв голям отпе­ча­тък ще оста­ви тази песен в живо­та ми? Едва ли! Всич­ко беше само игра, само мла­деж­ка задяв­ка, кол­ко­то да си осве­жим пъту­ва­не­то.

Кога коси раз­пле­тиш, како коп­ри­на

лич­на си и по-лич­на от само­ди­ва.“

      „Помня очи­те ти с цве­та на мор­с­ка вода по залез. Потъм­не­ли, с отбля­съ­ка на вът­ре­шен огън. И аз усе­тих как този огън започ­на да ме изга­ря.“

 Думи­те на песен­та започ­на­ха да зася­дат в гър­ло­то ми. Мал­ко неси­гур­но про­дъл­жих с при­пе­ва:

Дали има на овой бели свет

по-уба­во девой­че от маке­дон­че?“

И в този момент уст­ни­те му пошеп­на­ха;

     ‑Ти си по-уба­ва!

Гос­по­ди, дано не са го чули и дру­ги­те! Оста­вих акор­де­о­на, свих се в ъгъ­ла като бито куче и загле­дах пла­хо. Не е въз­мож­но от тол­ко­ва моми­че­та да харе­са точ­но мен! Не може всич­ко това да е исти­на! Дока­то седях сви­та с жела­ни­е­то да бъда неза­бе­ле­жи­ма, той се про­мък­на и ме попи­та кога се връ­ща­ме обрат­но. Започ­нах да смя­там, напъ­вах раз­го­ре­ще­ния си мозък до пръс­ва­не и накрая посо­чих дата и ден.

    — Ще те чакам на гара Суб­бо­ти­ца и ще ти пода­ря пло­ча с тази песен. Вина­ги, кога­то я чуеш, да си спом­няш за мен.

    Сто­ях оне­мя­ла и не зна­ех как­во да пра­вя. На гара Бел­г­рад вла­кът има­ше доста голям престой. Мом­че­та­та се изгу­би­ха някъ­де и дъл­го вре­ме не се появи­ха.

      „Кога­то вла­кът тръг­на аз реших, че пове­че няма да те видя. Сто­ях в кори­до­ра до про­зо­ре­ца, реех поглед в бяга­щи­те пред очи­те ми къщи, реки, квар­та­ли и мис­ле­но се сбо­гу­вах. Усе­тих как нещо ме стис­ка за гър­ло­то, борех се с тъга­та, повта­рях си, че всич­ко е било лъжа и по-доб­ре, че свър­ши дотук.

     Извед­нъж дочух позна­тия глас да шеп­не:

     — Не тъгу­вай, сля­зох, за да ти купя пода­рък.

     Ти ми пода­ри най-голе­мия шоко­лад, кой­то бях виж­да­ла в живо­та си. А аз гле­дах, гле­дах тези тъм­но­зе­ле­ни очи, при­ме­се­ни със сиви ниш­ки и син оре­ол, гле­дах неж­но­то лице, стис­ках ръка­та ти и не зна­ех да се рад­вам ли по-напред, или да се стра­ху­вам. После… не помня. Оста­тъ­кът от пъту­ва­не­то до Суб­бо­ти­ца беше нещо ефир­но, кое­то ни пра­ве­ше мно­го щас­т­ли­ви. Само погле­ди и думи. Нищо пове­че. Не усе­тих­ме кога дой­де вре­ме­то за раз­дя­ла. Помня, че отидох да те изпра­тя до вра­та­та на ваго­на. Кога­то вла­кът спря, ти ме пре­гър­на и ме целу­на по уст­ни­те. Изго­ри ме този огън! За цял живот сло­жи белег в душа­та ми. Само че тога­ва още не го зна­ех.“

    Злат­на Пра­га ми се сто­ри още по-злат­на, откол­ко­то беше. Мое­то щас­тие изпъл­ва­ше душа­та ми. Така беше до деня, кога­то раз­брах, че съм сгре­ши­ла в изчис­ле­ни­я­та за обрат­но­то връ­ща­не. Сър­це­то ми се сви. Зна­чи няма­ше да го видя. Как­во пък, сигур­но и той ме е забра­вил в момен­та, в кой­то е сля­зъл от вла­ка. Оста­на ми уте­ха­та, че имам…шоколада. Не сме­ех да го отво­ря. Затис­нах го на дъно­то на чан­та­та и си го зане­сох у дома. А и там дъл­го вре­ме не исках да го разопа­ко­вам. Той сякаш ми слу­же­ше, да повяр­вам, че всич­ко е било исти­на, че не съм съну­ва­ла, че мога още да се надя­вам. Така беше до момен­та, кога­то полу­чих пър­во­то пис­мо от Вла­до. Да, в отча­я­ни­е­то си от греш­ни­те изчис­ле­ния бях забра­ви­ла, че си раз­ме­них­ме и адре­си­те. И то дой­де.

     „Пис­мо­то, кое­то дори не очак­вах. Лук­со­зен плик, цвет­на хар­тия с фон на цве­тя. Пли­кът и лис­тът за пис­мо бяха една­къв цвят и с еднак­ва апли­ка­ция. И аро­ма­ти­зи­ра­ни. Зава­ля­ха после пис­ма:  сини – като небе­то, розо­ви – като мои­те меч­ти, жъл­ти – като слън­це­то в душа­та ми и бели – като дни­те, в кои­то ги полу­ча­вах. И една сним­ка.“

      Моят принц беше сни­ман на фона схлу­пе­на сел­с­ка къща. Око­ло него лива­да и купа сено. Аз дото­га­ва не бях виж­да­ла по наши­те села таки­ва къщи­ци. Не посмях дори да попи­там това него­ви­ят дом ли е. Бях мно­го щас­т­ли­ва и не исках нищо да помра­чи щас­ти­е­то ми.

     По някое вре­ме пис­ма­та на Вла­до започ­на­ха да при­до­би­ват една опре­де­ле­на насо­че­ност по отно­ше­ние на наша­та връз­ка. Кой знае защо аз при­емах всич­ко като фан­та­зия, коя­то няма как да се слу­чи. И про­дъл­жа­вах да играя игра­та. Да, точ­но игра­та. Не знам как, но посте­пен­но започ­нах да въз­при­е­мам наши­те чув­с­т­ва като мла­деж­ка игра на думи. Не вяр­вах, не, аз дори не си и помис­лях, че меж­ду нас може да има нещо пове­че от пис­ма. Пише­ше ми прин­цът, че въз­на­ме­ря­ва да дой­де в Бъл­га­рия и да се запоз­нае с мои­те роди­те­ли, че мно­го ме оби­ча и има сери­оз­ни наме­ре­ния за общо­то ни бъде­ще, аз му отго­ва­рях, без да вяр­вам нито думич­ка на това, кое­то носе­ха раз­ноц­вет­ни­те пли­ко­ве. А дъл­бо­ко в себе си се стра­ху­вах. Пред очи­те ми беше вина­ги схлу­пе­на­та къщур­ка и все не можех да си пред­ста­вя, че ще мога да живея в такъв дом. А меж­дув­ре­мен­но се запоз­нах с бъде­щия си съп­руг и като навър­ших пъл­но­ле­тие, склю­чих брак. Дока­то един ден, наско­ро след сват­ба­та, дой­де пис­мо с кон­к­рет­но посла­ние. Вът­ре, чер­но на бяло, пише­ше на коя дата ще дой­де с роди­те­ли­те си, за да напра­вим годеж и да се опоз­на­ем. Изтръп­нах! Поту­ших пори­ва си да уни­що­жа пис­мо­то и с тре­пе­ре­щи ръце го муш­нах най-отдо­лу в куп­чин­ка­та него­ви пис­ма.

      „Помниш ли отго­во­ра, кой­то ти изпра­тих? Мое­то пис­мо съдржа­ше само една сним­ка, коя­то тряб­ва­ше да ти каже всич­ко. Това беше сним­ка­та, на коя­то съп­ру­гът ми ме изна­ся на ръце от риту­ал­на­та зала като бул­ка.“

     Това беше. Цвет­ни­те аро­мат­ни пли­ко­ве спря­ха да прехвър­чат през гра­ни­ца­та и да носят сво­и­те посла­ния. Убеж­да­вах себе си, че нико­га не сме има­ли бъде­ще два­ма­та заед­но, че нико­га не бих живя­ла в она­зи схлу­пе­на къщич­ка от сним­ка­та. Годи­ни по-къс­но си давах смет­ка, че аз дори и не допус­ках мисъл­та, че може той да иска да дой­де да живее в Бъл­га­рия, че можех не само да се лас­кая от чув­с­т­ва­та му, а и да помис­ля сери­оз­но как­во искам, как­во съм гото­ва да дам или да взе­ма от тази връз­ка. Но това беше мно­го годи­ни след това, кога­то живо­тът ми даде сво­и­те жес­то­ки уро­ци и ме нара­ни така, как­то навяр­но и аз бях нара­ни­ла него­во­то сър­це.

     Недо­мис­ле­ни­ят ми брак трая само три-чети­ри годи­ни. Раз­де­лих­ме се и аз, оскър­бе­на и разоча­ро­ва­на, с дете на ръце­те си, оста­нах отно­во сама. И Вла­до отно­во изплу­ва в спо­ме­ни­те ми. Борих се със себе си, не исках да започ­вам отно­во нечес­т­на­та игра, не зна­ех как ще реа­ги­ра, ако му пиша след тол­ко­ва вре­ме. Поко­ле­бах се, но чув­с­т­ва­та ми и този път ме побе­ди­ха. Драс­нах му някол­ко реда, кол­ко­то да го уве­до­мя, че съм отно­во сво­бод­на. Бях мно­го пред­паз­ли­ва в думи­те си, защо­то не исках по ника­къв начин да му навре­дя, ако той си е под­ре­дил вече живо­та. Отго­во­рът дой­де свет­ка­вич­но и беше… не, можех да повяр­вам, беше мно­го пове­че откол­ко­то можех да си пред­ста­вя. Пише­ше ми, че се нами­ра в София и е дошъл тук да рабо­ти. Дава­ше и точ­ни коор­ди­на­ти къде и как мога да го наме­ря. Не се коле­бах. Хва­нах пър­вия влак за сто­ли­ца­та, твър­до реше­на да го наме­ря, въп­ре­ки че не позна­вах гра­да. Имах там една при­ятел­ка – Кате­то, и най-напред се оба­дих на нея. Две­те скро­их­ме план как­во да напра­вим. Щях­ме да отидем най-напред в обще­жи­ти­е­то, къде­то тряб­ва­ше да бъде Вла­до, да го взе­мем с нас и после да отидем на заве­де­ние.

     Рече­но – сто­ре­но. Наме­рих­ме обще­жи­ти­е­то, но работ­ни­ци­те бяха още на обек­та. На Кате­то не й се чака­ше. Нямах избор, оста­вих му бележ­ка, на коя­то напи­сах, че ще бъдем в рес­то­рант „Коша­ри­те“, да дой­де там. Оста­вих му и ста­ци­о­нар­ния номер на Катя, да звън­не, ако нещо се раз­ми­нем. И зами­нах­ме. Глу­па­во, глу­па­во моми­че! Да бях оста­на­ла там да го чакам, да бях сед­на­ла на стъ­па­ла­та и да не се отле­пя от тях, дока­то ТОЙ не ме вдиг­не от там! В рес­то­ран­та сед­нах­ме на маса сре­щу вра­та­та. Мис­лех си, че така няма как да не го видя, ако дой­де. Но него го няма­ше. Отдав­на мина полу­нощ, а аз про­дъл­жа­вах да се взи­рам в пус­та­та вра­та. Как не я изго­рих с поглед, не знам. Имах чув­с­т­во­то, че не съм про­пус­на­ла нито един посе­ти­тел, кой­то е вля­зъл или изля­зъл от там. Но НЕГО го няма­ше. Реших­ме да се при­би­ра­ме. Забе­ляз­вах съжа­ли­тел­ни­те  погле­ди на Кате­то, сякаш гле­да­ше някой мало­ум­ник и това ме смач­ка още пове­че. Кога­то се прибрах­ме у тях, май­ка й ни посрещ­на на вра­та поч­ти разяре­на.

     — Как­во пра­ви­те? Кое вре­ме е? И ти – обър­на се към мен – какъв беше тоя, дето цяла вечер ми звъ­ня по теле­фо­на и само тво­е­то има повта­ря­ше?

     Све­тът ми се завър­тя. Нещо ме жег­на отвът­ре. Зна­чи все пак ме е тър­сил! Зна­чи въп­ре­ки всич­ко не ми се сър­ди и не ме е забра­вил! Простил ми е жес­то­ко­то пис­мо. На дру­гия ден си тръг­нах. Дете­то ми ме чака­ше у дома… Тръг­нах си, но една част от сър­це­то ми отно­во оста­на там, при него. Ско­ро полу­чих пис­мо, в кое­то ми пише­ше, че е бил в „Коша­ри­те“, тър­сил ме е, но явно не сме се познали.А може би е има­ло и друг вход и просто сме се раз­ми­на­ли? Или… про­ви­де­ни­е­то беше реши­ло да ме нака­же. Мен да, но защо и него наказ­ва­ше? Той може би заслу­жа­ва­ше мно­го пове­че тази сре­ща. Или просто неща­та не е тряб­ва­ло да се слу­чат? Не знам. Раз­ми­нах­ме се и този път. Посте­пен­но пис­ма­та спря­ха да пре­ли­тат гра­ни­ца­та. Все­ки пое по пътя си и аз вече нямах никак­ва инфор­ма­ция как­во се случ­ва с моя принц.

     „Мно­го вода изте­че от тога­ва, мно­го житейс­ки уро­ци пре­бо­лях, мно­го любо­ви се изпре­чи­ха на пътя ми. До някои се посп­рях, дру­ги просто отми­нах, как­то влак отми­на­ва греш­на­та гара. Чес­то отпра­вях поглед на запад и една въз­диш­ка вина­ги ми дава­ше да раз­бе­ра, че огън­че­то още пари някъ­де дъл­бо­ко в душа­та ми. Не знам кое му дава­ше сила да тлее още. Дали обре­че­на­та нес­бъд­на­тост, дали гор­чи­ви­на­та и чув­с­т­во­то за вина от „онзи“ сним­ка, дали иде­а­лът, кой­то съх­ра­ня­вах в душа­та си, без в дейс­т­ви­тел­ност да позна­вам чове­ка. Но огън­че­то го има­ше и аз усе­щах пар­ва­не­то му от левия край на гър­ди­те си. Поня­ко­га ти пишех по някое писъм­це ей така, просто ако… Нико­га пове­че не полу­чих отго­вор. Накрая и аз спрях да пиша.“

     През това вре­ме съз­да­дох ново семейс­т­во. Сега неща­та потръг­на­ха и аз бдях като орли­ца над ново­то си гнез­до. Нямах пра­во и не можех да допус­на нищо да го раз­ру­ши. Ценях дъл­бо­ко чове­ка до себе си, вяр­вах му и си давах смет­ка, че можем да тег­лим заед­но теж­ка­та кару­ца на повтор­ния брак. И тя тръг­на. Отна­ча­ло колеб­ли­во, с мно­го сът­ре­се­ния, но посте­пен­но, с годи­ни­те, вся­ко нещо си дой­де на мяс­то­то и аз зажи­вях спо­кой­на за себе си, за деца­та си, за дома си. С тези гри­жи изгле­дах деца, оже­них ги, доча­ках и вну­ци.

     „Вече не помня кол­ко годи­ни мина­ха от послед­но­то ми пис­мо, пре­ле­тя­ло „желяз­на­та заве­са“. Нея, заве­са­та, отдав­на вече я няма. Все­ки може сво­бод­но да пре­ми­на­ва отсам и отта­тък гра­ни­ца­та. Ула­вям се поня­ко­га, че и аз я пре­ми­на­вам – мис­ле­но, но там ме чака НЕИЗВЕСТНОТО. И спи­рам да меч­тая.  Отдав­на вече са побе­ле­ли коси­те ми. Започ­вам все пове­че да живея със спо­ме­ни­те си – сигу­рен признак, че оста­ря­вам. Дори не искам да вадя от дъно­то на шка­фа цвет­ни­те пли­ко­ве с отдав­на извет­рял аро­мат и една сним­ка, коя­то навре­ме­то ме упла­ши. Не искам и да гле­дам лика на сним­ка­та. Ти вече не си същи­ят, как­то и аз не съм оно­ва глу­па­во моми­че“.

     Бях забра­ви­ла за теле­фо­на. Натис­нах буто­на, за да се уве­ря, че не съну­вам. Свет­ли­на­та му ме вър­на към дейс­т­ви­тел­ност­та. Само пре­ди мину­ти, кога­то нео­чак­ва­но непоз­нат номер ми позвъ­ня, не мис­лех, че някой ще раз­бър­ка така дъл­бо­ко душа­та ми. А ето, сега рана­та отно­во закър­вя.

     — Мно­го позд­ра­ви от Вла­до.

     — Кой Вла­до? – в след­ва­щия момент нещо ме стис­на за гър­ло­то.

     — Вла­до от Сър­бия.

     — А вие в качес­т­во­то си на как­ва ми се обаж­да­те?

     — Него­ва при­ятел­ка. По-точ­но, на семейс­т­во­то. С  тях ме свър­з­ват нещо като биз­нес сдел­ки. Имам малък мага­зин в София и чес­то преска­чам до там, за да купя сто­ка. Вла­до и семейс­т­во­то му про­из­веж­дат млеч­ни про­дук­ти, кои­то мно­го се тър­сят от мои­те кли­ен­ти. Послед­ния път, кога­то бях, едно от него­ви­те вну­че­та ми пока­за ваше пис­мо. Пазят го като семей­на релик­ва. Всич­ки в семейс­т­во­то зна­ят исто­ри­я­та ви. Помо­ли­ха ме да ви изди­ря и да ви пре­дам позд­ра­ви. Може­те да си запи­ше­те и номер, на кой­то да се оба­ди­те.

    „Цял живот съм чака­ла това обаж­да­не! Сега оба­че си давам смет­ка, че може би е по-доб­ре да не се виж­да­ме. Аз не съм съща­та. Вече съм „релик­ва“, па макар и семейна.Ти със сигур­ност също си про­ме­нен. Не знам дали съм гото­ва да заме­ня спо­ме­на за моя принц с насто­я­щия заста­рял мъж. Усе­щам, че тяло­то ми тре­пе­ри, а огън­че­то, полу­чи­ло нова доза живи­тел­на сила, плам­на отно­во. Все пак ти не беше ме забра­вил! Все пак си носил спо­ме­на за сво­я­та бъл­гар­с­ка прин­це­са през целия си живот! Тряб­ва ли да се връ­ща­ме и да ровим в мина­ло­то? Нямам отго­вор. А да поглед­на насто­я­ще­то в очи­те – нямам сме­лост.“


КУТИЯ С ЦЕЛУВКИ

 

Кога­то мъжът ми каза, че Сви­лен е бил в само­ле­та, за кой­то съоб­щи­ха по нови­ни­те мина­ла­та сед­ми­ца, не можах да повяр­вам. Три пъти го попи­тах от къде знае и сигу­рен ли е, след кое­то, въп­ре­ки уве­ре­ни­я­та му, заря­зах всич­ко и отидох да се видя с баща му.

Тай­но се надя­вах това да не е исти­на — греш­ки ста­ва неп­ре­къс­на­то. Само пре­ди месец се бях­ме срещ­на­ли — съв­сем слу­чай­но, зна­ех, че той пъту­ва мно­го и ряд­ко се при­би­ра в род­ния град. Тога­ва раз­ме­них­ме не пове­че от някол­ко изре­че­ния, от тези, дежур­ни­те фра­зи, кои­то се каз­ват в слу­ча­и­те на сре­ща със стар при­ятел. Попи­та ме дали съм щас­т­ли­ва. Никой пре­ди това не ми беше зада­вал този въп­рос, на кой­то тога­ва отго­во­рих утвър­ди­тел­но. А после дни наред сама си зада­вах този въп­рос. И не сме­ех да си отго­во­ря…

Със Сви­лен се позна­вах­ме от деца, само дето той ми беше бат­ко. Род­на­та ми къща бе поч­ти доле­пе­на до тях­на­та — деле­ше ги само нис­ка­та зида­на огра­да, край коя­то рас­тя­ха смо­ки­но­ви дръв­че­та от две­те й стра­ни, с най-слад­ки­те смо­ки­ни на све­та.

Харес­вах Сви­лен от край вре­ме, но и през ум не ми беше мина­ва­ло, че отно­ше­ни­я­та ни могат да бъдат пове­че от при­ятел­с­ки. Все пак осем годи­ни раз­ли­ка не са мал­ко, а и сре­да­та, в коя­то се дви­же­ше като сту­дент, бе съв­сем раз­лич­на. Мла­де­жи­те, с кои­то уче­ше — все деца на извес­т­ни и замож­ни роди­те­ли, бяха амби­ци­оз­ни и реше­ни да превзе­мат све­та.

А аз бях само едно тихо, скром­но моми­че, кое­то не харес­ва­ше шум­ни­те ком­па­нии и пред­по­чи­та­ше кни­ги­те. Нищо и никой не може­ше да ме при­ма­ми тол­ко­ва, кол­ко­то тех­ния ома­гьос­ващ свят. С изклю­че­ние на Сви­лен. Беше доста­тъч­но да ми свир­не от дво­ра, за да заре­жа всич­ко и да хук­на при него. И това се случ­ва­ше още пре­ди да откри­ем, че нуж­да­та да бъдем заед­но вече е не просто при­ятел­с­ки навик, а любов. Любов, за коя­то през годи­ни­те, дока­то той беше сту­дент, а аз завър­ш­вах учи­ли­ще, дори не сме­ех да спо­де­ля на наши­те. Сви­лен живе­е­ше само с баща си — май­ка му беше почи­на­ла пре­ди годи­ни. Помня, че беше мно­го сла­ба, бле­да жена, коя­то бе като сян­ка на едрия си влас­тен съп­руг.

Зна­ех, че роди­те­ли­те ми имат осо­бе­но отно­ше­ние към него, хора­та под­хвър­ля­ха, че той е умо­рил съп­ру­га­та си с раз­гул­ния си живот и презри­тел­но­то си отно­ше­ние към нея. Не го позна­вах доста­тъч­но, за да имам някак­ва пози­ция по този въп­рос, а и ряд­ко го виж­дах, но си давах смет­ка, че нови­на­та за връз­ка­та ни със Сви­лен няма­ше да бъде посрещ­на­та с осо­бен въз­торг. Досе­щах се, че баща му може да има дру­ги пла­но­ве за него, кои­то съв­сем не включ­ват мен като него­ва при­ятел­ка и люби­ма жена. Но нямах ника­къв кон­т­рол над чув­с­т­ва­та си, Сви­лен се беше пре­вър­нал в цен­тър на све­та ми и меч­та­ех за деня, в кой­то ще завър­ша учи­ли­ще и ще се оже­ним.

Е, поне така­ва беше иде­я­та. След това оба­че неща­та се про­ме­ни­ха, баща ми полу­чи инсулт и се нало­жи да пома­гам на мама в гри­жи­те за него. Сви­лен щеше да се дип­ло­ми­ра след годи­на, така че няма­ше защо да бър­за­ме. За мен беше важ­но, че усе­щам любов­та му и имам него­ва­та под­кре­па във вся­ко отно­ше­ние, сват­ба­та ни беше само въп­рос на вре­ме.

Раз­брах, че пла­но­ве­те за поре­ден път се про­ме­нят едва месец пре­ди дип­ло­ми­ра­не­то му. Баща му беше се погри­жил Сви­лен да зами­не с него и да започ­не рабо­та в една от фир­ми­те, с кои­то рабо­ти. Не зна­ех от кое ме забо­ля пове­че — от това, че е скрил от мен тези свои пла­но­ве, или че не спо­ме­на и дума за женит­ба.

Беше пове­че от ясно, че не можех да зами­на с него, а той не ми и пред­ло­жи. Но не можех и да го спи­рам — няма­ше да е чес­т­но спря­мо него. Той бе вло­жил твър­де мно­го уси­лия в сво­е­то обра­зо­ва­ние, има­ше пра­во на най-добро­то, за да го реа­ли­зи­ра. А то със сигур­ност не озна­ча­ва­ше да оста­не тук.

Осъз­на­вах това, но все пак не можах да му простя. Не поже­лах да го видя пове­че, не отго­ва­рях на без­б­рой­ни­те му обаж­да­ния, изхвър­лих го от кон­так­ти­те си нався­къ­де. Исках да го зачер­к­на от живо­та си зави­на­ги — кате­го­рич­но и без­ком­п­ро­мис­но, за да не се нала­га да изжи­вя­вам бол­ка­та от раз­дя­ла­та още сто­ти­ци пъти, оста­вай­ки с раз­би­ти илю­зии. Едно само­съх­ра­ня­ва­що и мно­го разум­но реше­ние, кое­то само аз знам как­во ми стру­ва­ше да отстоя. Защо­то Сви­лен не преста­на да тър­си начи­ни да се свър­же с мен. Но аз вече твър­де мно­го се бях вжи­вя­ла в роля­та на жер­т­ва, за да при­ема как­ва­то и да било про­мя­на.

Око­ло годи­на след това се запоз­нах с Калин, а някол­ко месе­ца по-къс­но се оже­них­ме. С него се чув­с­т­вах спо­кой­на и сигур­на, закри­ля­на и под­сло­не­на. Може би дори оби­ча­на. Не се замис­лях мно­го над това, защо­то нямах нуж­да от неу­доб­ни отго­во­ри. Уст­рой­ва­ха ме един­с­т­ве­но удоб­ни­те отно­ше­ния, а те бяха факт.

Бра­кът ми даде мно­го пове­че, откол­ко­то бях пред­по­ла­га­ла. Имах­ме две чудес­ни, вече порас­на­ли деца, прекра­сен дом и най-вече — при­ятел­с­т­во­то си, изгра­де­но и затвър­де­но през всич­ки­те тези годи­ни. Калин беше от мъже­те, отда­де­ни без оста­тък на семейс­т­во­то си, обо­жа­ва­ше деца­та и пра­ве­ше и невъз­мож­но­то за удоб­с­тво­то и ком­фор­та ни. С човек като него се живе­е­ше лес­но — в при­ро­да­та му беше да е гри­жо­вен и съоб­ра­зи­те­лен. Някак успя­ва­ше да пред­ви­ди, пла­ни­ра и осъ­щес­т­ви и това, за кое­то аз дори не се бях сети­ла, при това изоб­що не смя­та­ше за необ­хо­ди­мо да ми натрап­ва сво­е­то пре­въз­ход­с­тво. Просто се рад­ва­ше, кога­то ме виж­да­ше довол­на.

Годи­ни наред не бях чува­ла нищо за Сви­лен, нито го бях сре­ща­ла слу­чай­но. Един ден срещ­нах баща му — няма­ше да го позная, ако не ме беше спрял. Вре­ме­то не про­ща­ва на нико­го, а на него сякаш спе­ци­ал­но се бе поста­ра­ло да му отмъс­ти. Годи­ни­те бяха издъл­ба­ли в лице­то му дъл­бо­ки бръч­ки, беше се съсух­рил и свил. От влас­т­на­та му осан­ка не бе оста­на­ла и сле­да.

Каза ми, че Сви­лен съв­сем наско­ро се раз­вел, доб­ра­та нови­на била, че няма­ли деца. Живе­ел в чуж­би­на, ряд­ко се връ­щал тук. Попи­та за мен и кога­то му раз­ка­зах за семейс­т­во­то си ме изслу­ша мъл­ча­ли­во, след това ми поже­ла здра­ве и пое по пътя си някак тъж­но и при­ми­ре­но.

А Сви­лен срещ­нах слу­чай­но някол­ко годи­ни след това. Имах сре­ща с дъще­ря ми в цен­тъ­ра, но бях пристиг­на­ла мно­го рано и зяпах вит­ри­ни­те, кога­то поч­ти се блъс­нах в него. И за два­ма ни изне­на­да­та бе нео­пи­су­е­ма — за мен мал­ко пове­че, може би защо­то Сви­лен не се бе про­ме­нил осо­бе­но. Може би съв­сем мал­ко пона­ед­рял, но това беше само един плюс към и без това впе­чат­ля­ва­ща­та му вън­ш­ност. Дока­то го гле­дах извед­нъж усе­тих цяла­та тежест на годи­ни­те, кои­то бяха изми­на­ли, сякаш се виж­дах през него­ви­те очи — поиз­мо­ре­на жена на сред­на въз­раст с дълъг брак и две вече порас­на­ли деца. Но него­ви­те тъм­ни очи ме гле­да­ха с она­зи топ­ла неж­ност, коя­то не бях виж­да­ла в ничии дру­ги очи след това. Попи­та ме дали имам мал­ко вре­ме и сед­нах­ме на чаша кафе.

Мис­лех, че ще ми е нелов­ко наса­ме с него след всич­ко, кое­то се беше слу­чи­ло меж­ду нас, но всъщ­ност не можех­ме да се напри­каз­ва­ме. А най-същес­т­ве­но­то оста­на неиз­ре­че­но, само загат­на­то, изра­зе­но и почув­с­т­ва­но.

Раз­брах, че смя­та да се уста­но­ви тук, напра­вил голям ремонт на бащи­на­та къща и купил апар­та­мент набли­зо. 

- Това е мое­то мяс­то – усмих­на се, все така вгле­дан зама­я­но в очи­те ми. – Лип­с­ва­ше ми всич­ко тук – и въз­ду­хът, и при­яте­ли­те, и…

- Хей, мамо, едва те открих! – дъще­ря ми отмет­на гъс­та­та си руса гри­ва и поглед­на с любо­пит­с­тво Сви­лен.

Запоз­нах ги и побър­зах­ме да ста­нем. Обе­щах­ме си да се чуем отно­во, а кога­то се раз­де­лих­ме не се сдър­жах и кра­деш­ком поглед­нах след него, сякаш за да запе­ча­там в съз­на­ни­е­то си него­во­то недо­из­ка­за­но, но тол­ко­ва ясно „Лип­с­ва­ше ми ти”. Думи­те, кои­то дори не си бях дава­ла смет­ка кол­ко мно­го съм има­ла потреб­ност да чуя…

Калин позна­ва­ше Сви­лен задоч­но, бях му раз­ка­за­ла това, кое­то не можех да задър­жа в себе си, а и няма­ше нуж­да. Така или ина­че тази част от живо­та ми бе приклю­чи­ла, няма­ше нуж­да от тай­ни и недом­лъв­ки.

Но ето, че сега, след наша­та нео­чак­ва­на сре­ща, за пър­ви път в мен вне­зап­но се про­мък­на мъж­ду­ка­що­то пла­мъ­че на съм­не­ни­е­то. Кол­ко по-лес­но щеше да е, ако не се бях­ме сре­ща­ли! А сега не мина­ва­ше и ден без да се сетя за него и да поглед­на към теле­фо­на.

Божич­ко, мис­лех си, дока­то так­си­то ме отна­ся­ше към бащи­на­та му къща, защо, защо не го потър­сих! Той едва ли би се решил да ми позвъ­ни зара­ди семейс­т­во­то ми, не е искал да ме при­тес­ня­ва. А със сигур­ност се е надя­вал да се чуем, да пого­во­рим, да се видим отново…Но може би все още не е къс­но. Бях се хва­на­ла за тази мисъл като удав­ник за слам­ка, зато­ва залит­нах и едва се задър­жах на кра­ка, кога­то видях лице­то на баща му. Само мно­го отча­ян и съси­пан човек може­ше да има тол­ко­ва без­дън­ни очи…

Няма­ше нуж­да от мно­го думи, вече бях раз­бра­ла най-важ­но­то – Сви­лен го няма­ше. Баща му раз­ка­за това, кое­то вече бях раз­бра­ла от меди­и­те – рав­но, моно­тон­но и някак безу­час­т­но, сякаш отсъс­т­ва­ше. Откри­ли и иден­ти­фи­ци­ра­ли остан­ки­те на всич­ки заги­на­ли път­ни­ци. И Сви­лен бил сред тях. После про­дъл­жи да гово­ри, но аз вече не чувах, сякаш нещо в мен беше изклю­чи­ло. Чув­с­т­вах се стран­но – като поста­ве­на в праз­на черуп­ка, коя­то отне­ма­ше сети­ва­та ми за смет­ка на огром­на праз­ни­на отвът­ре. А тази праз­ни­на ста­ва­ше все по-голя­ма и заплаш­ва­ше да ме погъл­не.

Раз­се­я­но наблю­да­вах как ста­ре­цът поста­ви метал­на кутия от целув­ки на маса­та. Няко­га това бяха люби­ми­те ми слад­ки­ши, Сви­лен не про­пус­ка­ше да ме погле­зи с тях, но сега поява­та им ми се сто­ри съв­сем неу­мес­т­на.

- Мис­ля, че това е за теб – каза баща му, дока­то я отва­ря­ше. – Беше сред вещи­те му и…Не съм ги чел, но видях тво­е­то име на тях.

Втрен­чих се невяр­ва­що. Кути­я­та не съдър­жа­ше целув­ки – беше пъл­на с пис­ма. Неад­ре­си­ра­ни, неиз­п­ра­те­ни, но над­пи­са­ни с мое­то име. Тряб­ва да бяха поне сто­ти­на. А може би и пове­че.

Взех пър­во­то, кое­то бе най-отго­ре и раз­гър­нах тън­кия бял лист поч­ти със стра­хо­по­чи­та­ние. Дата­та бе от пре­ди месец.

Мило мое, незаб­ра­ви­мо моми­че…” Само това успях да про­че­та. После съл­зи­те ста­на­ха твър­де мно­го.


КУТИЯ С НЕИЗПРАТЕНИ ПИСМА

 

Беше 7:40 часа сут­рин­та и въп­ре­ки това ран­но събу­ди­ло­то се авгус­тов­с­ко слън­це вече паре­ше по лице­то ми. Оби­ча­ен летен ден в София. Бър­зах към офи­са, над­бяг­вай­ки се стай­ме­ри­те на све­то­фа­ри­те, спи­ра­щи за миг досад­ния тра­фик. Мина­вах покрай Жен­с­кия пазар- софийс­кия пло­щад „Син­таг­ма“, къде­то още важа­ха някои основ­ни зако­ни на живот – Зако­нът на Мър­фи, Зако­нът на джун­г­ла­та, може би и …Зако­нът на любов­та. Усе­щах как пра­хът, наси­щащ въз­ду­ха, се лепе­ше по лице­то ми, но не спи­рах да гле­дам в свет­ли­на­та на дис­п­лея. От мони­тор­че­то на теле­фо­на исках да задо­во­ля диги­тал­ния си глад за емо­ции. В този момент се уда­рих в бетон­на­та стъл­ба пред един от извес­т­ни­те хос­те­ли, насе­ля­ва­ни от бежан­ци и без­дом­ни­ци. Пред­ста­ви­тел­на извад­ка на бед­на София, охра­ня­ва­на от лъво­ве­те на мос­та. Една дри­па­ва баба ме поглед­на с дъл­бо­ки­те си кафя­ви очи и, пушей­ки, дрез­га­во про­го­во­ри: „Девой­че, внимавай,плашиш ми гълъ­би­те“. Кога­то се огле­дах, око­ло нас наис­ти­на има­ше десе­ти­на гълъ­ба, кои­то къл­вя­ха дреб­ни тро­шич­ки, под­хвър­ле­ни от напу­ка­ни­те й, почер­не­ли от слън­це­то, ръце. Аз вече не бях инте­рес­на. Тя насо­чи поглед към два опре­де­ле­ни гълъ­ба. Еди­ни­ят беше с перес­та бяла укра­са, а дру­ги­ят – с чер­ни до бля­сък пера. Те били двой­ка.

Раз­кра­че­на, седя­ща на мръс­ни­те стъл­би, жена­та има­ше очи само за тях, бде­ше като сво­е­об­раз­но божес­т­во над спо­койс­т­ви­е­то им и беше стро­га към все­ки вън­шен фак­тор, кой­то го нару­ша­ва­ше. Извед­нъж зана­реж­да:“ Гълъ­би­те оби­чат вед­нъж в живо­та. Не са като нас. Ние нито можем да летим, нито да оби­ча­ме. Можем да ходим по пъти­ща­та заед­но и да се въз­хи­ща­ва­ме на дру­гия съв­сем обик­но­ве­но. А гълъ­би­те се оби­чат, летей­ки. И оби­чат само един. Съз­да­ват дом и уми­рат в него. Заед­но. Те са глад­ни за тро­хи хляб, а ние – за щас­тие. И аз имах един полет, но съм се лъга­ла, че е с гълъб. Лъжа е било. А сега все­ки ден му изпра­щам посла­ние по тези два гълъ­ба. Пред­ста­вям си как с пър­ви­те слън­че­ви лъчи отва­ря очи и виж­да на пер­ва­за на про­зо­ре­ца си влю­че­ние гълъ­би. И ги срав­ня­ва само с нас два­ма­та. Не искам да ме оби­ча, как­то те се оби­чат. Искам само да е щас­т­лив. От годи­ни го искам. Все­ки ден. Ако пишех жела­ни­я­та си за него, щях да имам цяла кутия с неиз­п­ра­те­ни пис­ма. Нес­гъ­на­ти и неиз­п­ра­те­ни по гълъ­би­те. Ама, ней­се. Вие сега, мла­ди­те, пише­те по пет пис­ма за мину­та. И не чака­те гълъб да ги отне­се…“

            Сто­ях взе­це­пе­не­на. Гле­дах тая непоз­на­та жена и сякаш четях в душа­та й като в отво­ре­на кни­га. Имах нуж­да от диги­та­лен детокс. Сред кра­со­та­та на гълъ­би­те се чув­с­т­вах мръс­на. Све­то­фа­рът мно­гок­рат­но пре­вър­тя часов­ни­ка, аз оба­че вече не бър­зах. Вре­ме­то не беше важ­но. Мигът на една неиз­жи­вя­на любов няма­ше да се повто­ри и аз исках да чуя тази при­каз­ка — „Чер­ни­ят гълъб“ избя­гал с дру­га жен. Раз­бил й сър­це­то. Пре­дал чис­та­та й любов. Дал й три­ли­он при­чи­ни да го мра­зи. Тя оба­че позна­ва­ла душа­та му и не виж­да­ла гар­ва­на в него. Виж­да­ла го такъв, какъв­то Бог го е съз­дал. Виж­да­ла гълъб. Или поне е тър­си­ла гълъ­ба в него. Не очак­ва­ла отле­те­ли­ят да се вър­не. Нере­ал­но било. Като полет на човек. В очи­те ми тя не беше съсух­ре­на­та ста­ри­ца, коя­то с гру­бия си глас ми напра­ви забе­леж­ка пре­ди мину­ти. Аз виж­дах в нея жена­та, прости­ла на своя неве­рен любим. Неве­ро­ят­но­то съче­та­ние на жен­с­т­ве­ност без Его. Ние, хора­та, не сме тол­ко­ва вели­ки, че да не позна­ва­ме омра­за­та. Но сред нас има и хора-гълъ­би, кои­то със своя бла­го­ро­ден полет ни отва­рят очи­те, че освен на омра­за, има­ме в себе си и има­ме пра­во и на любов. И я носим в сво­я­та същ­ност, неза­ви­си­мо дали я изжи­вя­ва­ме физи­чес­ки. И тази сти­хия вът­ре в нас е неп­ре­ход­на във вре­ме­то. Тя не се вли­яе от ста­ре­е­не­то на тяло­то, защо­то живее в сво­и­те 21 гра­ма душа. Тя ни превръ­ща в това, кое­то сме.

            Казах учтиво:“Довиждане!“ Само за това имах сили след сре­ща­та с гълъ­би­те и жена­та, коя­то оби­ча. Поглед­нах часов­ни­ка на дис­п­лея и о,ужас, закъс­ня­вах за рабо­та. Раз­ти­чах се из ули­ца „Раков­с­ка“, но от съсед­ния на офи­са блок пад­на­ха някол­ко бели пера. Поглед­нах наго­ре и видях как един въз­рас­тен мъж се усмих­ва­ше, хра­ней­ки с дреб­ни тру­ши­ци два гълъ­ба. Посла­ни­е­то за щас­тие днес беше стиг­на­ло до него. Наве­дох се и взех едно перо от земя­та. Поня­ко­га и днеш­ни­те мла­ди има­ме нуж­да да гоним бели пер­ца, за да пре­чис­тим с любов души­те си. И ако вяр­ва­ме в при­каз­ки, посла­ни­е­то наис­ти­на сти­га.


ЧЕРНОВИ

 

Ели беше мно­го оби­де­на от постъп­ка­та на турис­та. Тя почис­т­ва­ше кили­ма в кори­до­ра и вла­га­ше завид­но­то ста­ра­ние на нова каме­ри­ер­ка в елит­ния хотел в гръц­кия курорт. Но този непоз­нат гру­бо я блъс­на, за да мине с чан­та­та си. Не ѝ се изви­ни, не каза дума. Дори не я поглед­на. А нея я забо­ля. Ръка­та ѝ бър­зо поси­ня. Тя охка­ше, раз­три­ва­ше уда­ре­но­то мяс­то, но най-мно­го боле­ше пре­неб­ре­же­ни­е­то.

Коле­ги­те ѝ също неха­е­ха за слу­чи­ло­то се, тя беше ново попъл­не­ние в еки­па, беше длъж­на да тър­пи. Един­с­т­ве­но Хрис­то, отго­вор­ник за охра­на­та, чес­то сно­вящ наго­ре-надо­лу из ета­жи­те, я забе­ля­за. Той също беше емиг­рант от Бъл­га­рия и зна­е­ше кол­ко е труд­но пър­ви­те дни в чуж­би­на. Зато­ва ѝ се при­те­че на помощ и успя да наме­ри лед за ръка­та ѝ. Каза ѝ някол­ко мили думи, посъ­вет­ва я да бъде бди­тел­на и да пона­ся бол­ка­та дос­той­но. Така или ина­че ско­ро всич­ко щяло да се про­ме­ни, било въп­рос на вре­ме.

Тя се чуде­ше как­во той има пред­вид, но прие думи­те му като успо­ко­и­тел­ни. И про­дъл­жи да чис­ти, без да изда­ва вид, че стра­да.

След вре­ме кле­ве­ти­те на коле­ги­те ста­на­ха проб­лем. Те твър­дя­ха, че не се ста­рае доста­тъч­но и е про­пус­на­ла някол­ко пет­на по кили­ми­те и изтри­вал­ки­те. Съот­вет­но запла­та­та ѝ беше нама­ле­на. Чув­с­т­ва­ше се огор­че­на, съл­зи­те ѝ напи­ра­ха неп­рес­тан­но. Започ­на­ха и подиг­рав­ки­те, нари­ча­ха я със стран­ни име­на, тя не раз­би­ра­ше нито гръц­ки, нито род­ни­те ези­ци на коле­ги­те си. Не може­ше да вник­не в думи­те, но злоб­ни­те им усмив­ки  изда­ва­ха недоб­ро­на­ме­ре­ност.

Хрис­то виж­да­ше как­во се случ­ва, той беше отдав­на в хоте­ла и вече има­ше пози­ции, гово­ре­ше и ези­ка. Зато­ва так­тич­но обяс­ни на Ели, че това не тряб­ва да я огор­ча­ва, а да я сти­му­ли­ра да учи по-бър­зо. Зло­ба­та може­ше да бъде упот­ре­бе­на като  уско­ри­тел на само­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не­то. Даде ѝ учеб­ни­ци, напът­с­твия, помог­на ѝ да се адап­ти­ра леко. Все­ки път, кога­то я забе­ле­же­ше, че е раз­тро­е­на, идва­ше и тихо и дис­к­рет­но ѝ гово­ре­ше на ухо­то. Нами­ра­ше точ­ни­те думи, поту­ша­ва­ше озлоб­ле­ни­е­то и ѝ вдъх­ва­ше хъс за рабо­та. Не ѝ позво­ля­ва­ше да се отчай­ва, а я под­стре­ка­ва­ше да насто­я­ва.

Тя го слу­ша­ше, няма­ше дру­га опо­ра. Виж­да­ше, че съве­ти­те му дават плод. Уско­ри ритъ­ма на живо­та си. Тук беше, за да събе­ре пари за семейс­т­во­то си. Има­ше съп­руг и две голе­ми деца, кои­то ско­ро щяха да се дип­ло­ми­рат, после да кан­ди­дат­с­тват в уни­вер­си­тет. Нуж­ни­те сред­с­тва бяха мно­го. С учи­тел­с­ка­та си запла­та в Бъл­га­рия не може­ше да сбъд­не роди­тел­с­ки­те амби­ции. В точ­ния момент Ели заме­ни ува­жа­ва­на­та про­фе­сия с тази на каме­ри­ер­ка в чуж­да стра­на. Уни­же­ни­е­то, заго­вор­ни­че­не­то и оби­ди­те ѝ идва­ха в пове­че, но цел­та ѝ беше да помог­не на семейс­т­во­то си. И тази мисъл я кара­ше да се стег­не и да дер­зае.

Иска­ше да спо­де­ля бол­ка­та си с близ­ки­те. Но избяг­ва­ше да гово­ри по теле­фо­на, страх я беше, че могат да я чуят коле­ги­те. Зато­ва реши да пише имей­ли на съп­ру­га си. Започ­на още след пър­вия инци­дент. Изпла­ка си душа­та, изра­зи съжа­ле­ни­е­то си, че е оста­ви­ла дом, ува­же­ние и закри­ла пред това мъчи­тел­но оце­ля­ва­не. Пише­ше и съл­зи­те ѝ се отрон­ва­ха. Боле­ше я зара­ди човеш­ка­та жес­то­кост и неза­ин­те­ре­со­ва­ност. Като приклю­чи пис­мо­то почув­с­т­ва леко облек­че­ние, защо­то мъка­та беше изляз­ла от нея.

Пре­ди да натис­не оба­че буто­на за изпра­ща­не, тя се спря. Изче­те отно­во цяло­то си пис­мо и не ѝ харе­са. Беше изклю­чи­тел­но тре­вож­но. Щеше да пре­не­се част от разоча­ро­ва­ни­е­то си към люби­мия и да го нака­ра да стра­да. Не жела­е­ше да умно­жа­ва бол­ка­та и да ѝ дава поле за дейс­т­вие. Иска­ше да я заклю­чи някъ­де. Тога­ва про­ме­ни реше­ни­е­то си и пис­мо­то оста­на в „Чер­но­ви“.

Така започ­на да пъл­ни кути­я­та с неиз­п­ра­те­ни пис­ма. Там наме­ри­ха мяс­то всич­ки­те ѝ съм­не­ния, рани от емиг­рант­с­кия живот, про­яви­те на гру­бост и неб­ла­гоп­рис­той­но пове­де­ние на окол­ни­те. Пре­да­тел­с­т­во­то на коле­ги­те ѝ, зло­ба­та, завист­та, оби­ди­те на турис­ти­те, закач­ки­те на мину­ва­чи­те. Съб­ра­ха се мно­го пис­ма за пет­те годи­ни в елит­ния хотел.

На съп­ру­га си в Бъл­га­рия тя изпра­ща­ше само доб­ри­те нови­ни. Сни­ма­ше се пред хоте­ла, море­то, пла­жа, пал­ми­те, рес­то­ран­ти­те. Изглеж­да­ше щас­т­ли­ва и довол­на, вина­ги еле­ган­т­но обле­че­на. И той беше спо­ко­ен, че тя се спра­вя и се рад­ва на успе­хи­те си.

Ели успя да над­мог­не предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та. Пре­бо­ри беди­те и беше оце­не­на по дос­тойн­с­т­во. Научи ези­ка, завър­ши раз­лич­ни кур­со­ве за усъ­вър­шен­с­т­ва­не. Беше вина­ги изпъл­ни­тел­на, точ­на, замес­т­ва­ше коле­ги­те си на всич­ки праз­ни­ци и спе­че­ли тях­но­то ува­же­ние. След пет годи­ни упо­рит труд ѝ пред­ло­жи­ха пози­ция на упра­ви­тел. С радост прие, това беше награ­да за уси­ли­я­та и лише­ни­я­та.

Деца­та ѝ завър­ши­ха сво­е­то обра­зо­ва­ние и поеха живо­та си в ръце. Роди­тел­с­ки­те амби­ции бяха удов­лет­во­ре­ни. Сред­с­тва­та бяха доста­тъч­ни всич­ки да живе­ят дос­то­ен живот.

Но с вся­ка Коле­да Ели наблю­да­ва­ше, че съп­ру­гът ѝ ста­ва все по-сту­ден и затво­рен. Не иска­ше да гово­ри с нея, не я пита­ше за рабо­та­та ѝ в Гър­ция. На шес­та­та изне­над­ва­що поис­ка раз­вод. И това беше удар вър­ху жена­та. Поис­ка обяс­не­ние:

– Защо? Как­во се слу­чи?

– Ти си дале­че, там ти харес­ва, забав­ля­ваш се. А аз тук бях отго­во­рен за деца­та, дома. Виж­дах те, че си отда­де­на на рабо­та­та си. Но ние тук оце­лях­ме някак­си без теб. Ти пра­ща­ше пари, но аз исках вни­ма­ние, отно­ше­ние… И го наме­рих в дру­га… Съжа­ля­вам, но ти отсъс­т­ва­ше, а и не искаш да се връ­щаш. Гла­во­за­ма­я­на си от успе­ха си – опи­та се да обяс­ни съп­ру­гът ѝ.

Ели не можа да каже нищо. Без­мъл­в­на сто­е­ше и не може­ше да въз­при­е­ме адек­ват­но думи­те му. Тя се чуде­ше откъ­де люби­ми­ят ѝ беше добил подоб­на пред­ста­ва за ситу­а­ци­я­та. Затво­ри се в ста­я­та и започ­на да преглеж­да съоб­ще­ни­я­та си, сним­ки­те, кои­то му беше пра­ща­ла през изми­на­ли­те мъчи­тел­ни годи­ни. Бав­но ана­ли­зи­ра­ше вся­ка дума и поза. Беше под­би­ра­ла умиш­ле­но неут­рал­на лек­си­ка или така­ва с поло­жи­тел­на окрас­ка. Лица­та от сним­ки­те бяха весе­ли, изпъл­не­ни с щас­тие. И раз­бра как невол­но беше изгра­ди­ла погреш­на илю­зия от страх да не го натъ­жи. Спес­тя­ва­не­то на огор­че­ни­е­то беше дове­ло до финал на отно­ше­ни­я­та им.

Зна­е­ше, че обра­тен път назад не същес­т­ву­ва и зато­ва не се опи­та да спре мъжа си, прие реше­ни­е­то му и му даде раз­вод. Позво­ли му да тър­си щас­ти­е­то си на ново мяс­то. Но у нея се заро­ди огром­на праз­ни­на и вина за раз­па­да на семейс­т­во­то.

Ели заклю­чи сър­це­то си и реши целия си уст­рем да вло­жи в рабо­та­та. Там поне виж­да­ше прогрес. Прие един строг вид, леде­на осан­ка. Бръч­ки се появи­ха меж­ду веж­ди­те ѝ и изгра­ди­ха неп­рис­тъп­ност. Гово­ре­ше на висок тон, без­це­ре­мо­нен. Не допус­ка­ше греш­ки.

Но един ден една от нови­те каме­ри­ер­ки се пре­пъ­на невол­но и шишен­ца­та с шам­по­а­ни­те се поси­па­ха вър­ху гла­ва­та на един гост в хоте­ла. Чове­кът беше гне­вен, опла­ка се от слу­жи­тел­ка­та. Ели взе момен­тал­ни мер­ки. Увол­ни я без скан­да­ли. Не беше удов­лет­во­ре­на от реше­ни­е­то си, но беше ядо­са­на. Тога­ва в каби­не­та ѝ дой­де Хрис­то:

– В как­во си се пре­вър­на­ла?! Не мога да повяр­вам, моми­че­то е най-изпъл­ни­тел­ни­ят слу­жи­тел в хоте­ла, а ти с лека ръка я изпра­щаш! Тя си ти пре­ди някол­ко годи­ни! Не забе­ля­за ли?

Ели го поглед­на, замъл­ча. Спом­ни си, кога­то пла­че­ше чес­то на рамо­то му, без­сил­на да при­еме нес­го­ди­те на емиг­рант­с­кия живот. Увол­не­на­та каме­ри­ер­ка беше от Украй­на и тя се боре­ше с живо­та си по най-гру­бия начин. Наис­ти­на има­ха нещо общо в съд­би­те си. Но сър­це­то на Ели беше кора­во, тя беше сама и нещас­т­на, а оно­ва моми­че има­ше дълъг път напред. И нена­дей­но съл­зи­те на упра­ви­тел­ка­та поте­ко­ха, само­съ­жа­ле­ние изпе­пе­ли цяло­то ѝ същес­т­во:

– Аз се про­ва­лих, Хрис­то!… Успях в про­фе­си­я­та, но загу­бих бра­ка си, семейс­т­во­то си!… Спес­тих му  тре­во­ги­те, а се ока­за ненуж­но!… Изос­та­ви ме, след всич­ко пре­жи­вя­но, наме­ри дру­га… Тряб­ва да про­че­те неиз­п­ра­те­ни­те пис­ма, чер­но­ви­те, тряб­ва да знае кол­ко съм стра­да­ла…

Хрис­то я пре­гър­на, сякаш тя отно­во беше нов слу­жи­тел на ново мяс­то, напъл­но без­за­щит­на. Заго­во­ри ѝ като на мал­ко дете:

– Кога­то си тръг­на­ла на път, не можеш да се оплак­ваш от про­ме­ни. Мис­лех, че си го раз­бра­ла… И раз­дя­ла­та ще при­емеш… Не е раз­брал хуба­во­то, няма да раз­бе­ре и лошо­то, а те са вза­и­мос­вър­за­ни… Но не му изпра­щай чер­но­ви­те, те са мина­ло, той иска нов живот. Поис­кай го и ти. И осво­бо­ди сър­це­то!

– Нямам тако­ва…

– Имаш! Вър­ни моми­че­то на рабо­та, пре­ди да е напус­на­ло. То също се гри­жи за семейс­т­во­то си, не е тук, за да се забав­ля­ва… После те каня на вече­ря, но при едно усло­вие – няма да гово­рим за „чер­но­ви“! Аз тях ги зная, искам да ми раз­ка­жеш за „бело­ви­те“, за тях нищо не ми спо­де­ли през изми­на­ли­те годи­ни! Да се опи­та­ме да наме­рим балан­са, а?…


БАБИНО КВАДРАТЧЕ
   

Някои семейс­т­ва се рушат посте­пен­но, бав­но и сигур­но, дру­ги се раз­би­ват с гръм и тря­сък и след тях тре­ва не ник­не. Наше­то се раз­пад­на тихо и по при­ятел­с­ки. Запа­зих­ме доб­ри­те си отно­ше­ния със съп­ру­га ми. Любов­та си беше отиш­ла, но оста­на при­ятел­с­т­во­то. Деца­та бяха порас­на­ли и самос­то­я­тел­ни.  Оста­вих апар­та­мен­та и кола­та на мъжа  ми, а от общи­те ни спес­тя­ва­ния си купих по- мал­ка и  удоб­на кола и къща на село. Исках да бъда сама, да рису­вам и да пиша. Дъл­го оби­ка­лях­ме с бро­ке­ра из близ­ки­те села. Някои къщи бяха неоп­рав­да­но скъ­пи, дру­ги бяха изос­та­ве­ни отдав­на и има­ха нуж­да от осно­вен ремонт. И тога­ва открих къща, в коя­то бих живя­ла- мал­ка, бяла, с варо­са­ни сте­ни и леко запус­тя­ла гра­дин­ка пред нея. Зад къща­та има­ше и зелен­чу­ко­ва гра­ди­на с кла­де­нец, как­то и пост­рой­ка, коя­то чудес­но може­ше да се при­го­ди за ате­лие. Цена­та беше при­ем­ли­ва, соб­с­тве­ни­кът дой­де напра­во при нота­ри­у­са за сдел­ка­та. На дру­гия ден съб­рах лич­ни вещи, кни­ги, плат­на и бои и напус­нах гра­да и мина­ло­то си.
 Още пър­ва­та сут­рин се събу­дих рано от лай на куче­та и куку­ри­га­щи пет­ли. Заех се да изчис­тя и под­ре­дя „ате­ли­е­то“. Към обяд някой отвън изви­ка, пока­зах се- беше въз­рас­т­на жена с пъс­т­ра памуч­на рок­ля.

- Доб­ре дошла, съсед­ке!- каза тя и ми пода­де чиния с апе­тит­но уха­е­ща бани­ца. Пока­них я вът­ре, напра­вих бил­ков чай, тъй като не пие­ла кафе зара­ди кръв­но­то. Тя отпи от чая, огле­да ста­я­та и запри­каз­ва като човек, закоп­нял да пого­во­ри с няко­го.
- Хуба­во си реши­ла да дой­деш тук.- каза.- Тук е тихо и спо­кой­но, не е като в гра­да. Бях у сина на гос­ти там вед­нъж, едвам изка­рах една нощ и му викам: Карай си ме в къщи, не мога да тър­пя  този шум и пра­хо­ляк тука! И все­ки се затво­рил в апар­та­мен­та, жива душа няма. Тук , като изле­зеш над­ве­чер, все ще видиш няко­го да си спо­де­ли­те. Ако имаш нуж­да от помощ, само ми кажи! Има все още по- мла­ди мъже из село, дето раз­би­рат от стро­е­жи. Тин­че­то, дето беше ней­на тази къща, лани изви­ка два­ма, та ѝ стег­на­ха покри­ва. Сега ще караш спо­кой­но, няма да ти тече. Сте­ни­те тя си ги варос­ва­ше, лека-поле­ка.
Мно­го доб­ра и чис­та жена беше, ама на- и тя си отиде пре­ди три месе­ца.
- От как­во почи­на ?- попи­тах, кол­ко­то да се вклю­ча в раз­го­во­ра.
- От сър­це. Оплак­ва­ше се, че нощем не ѝ сти­га въз­ду­хът, обля­га­ше се на три въз­глав­ни­ци и така- кол­ко­то поспи, все е кяр.
-Няма­ше ли кой да се гри­жи за нея?
- Ами кой? Синът ѝ в гра­да, мно­го зает, пък и сна­ха­та една сту­де­на така­ва, все начу­ме­ре­на. Мно­го не се мяр­ка­ха насам. Тин­че­то все пла­че­ше, като гово­ре­ше за сина си. Мно­го ѝ беше мъч­но за него, осо­бе­но откак Васил-мъжът ѝ, почи­на. Сигур­но има девет- десет годи­ни отто­га­ва. Ох, само­ти­я­та е лошо нещо! Тво­ят мъж няма ли да дой­де тук?
-Обмис­ля го. – рекох. Не ми се обяс­ня­ва­ше за раз­во­да. – Може би наесен, сега има мно­го рабо­та в гра­да.
- Е, а да отивам. Сут­рин­та една­та от кокош­ки­те се беше раз­кло­па­ла, утре ще ти доне­са пресни яйчи­ца.
 Бла­го­да­рих и изпра­тих жена­та. Ста­я­та, в коя­то бях­ме сед­на­ли излъч­ва­ше спо­койс­т­вие и уют. На пода бяха заст­ла­ни пъс­т­ри чер­ги, пер­ден­ца­та на про­зор­ци­те бяха с бро­де­рия. Всич­ко беше пип­на­то с гри­жов­на ръка. Соб­с­тве­ни­кът на къща­та не бе поже­лал да взе­ме нищо от нея. Отво­рих едно от чек­ме­дже­та­та на скри­на. Вът­ре има­ше сгъ­на­ти бро­ди­ра­ни покрив­ки и ковьор­че­та, а меж­ду тях- оре­хо­ви лис­та. Във вто­ро­то бяха под­ре­де­ни покрив­ки на една кука. Жена­та навяр­но ги беше изпле­ла за сина си, но той не беше поис­кал да ги взе­ме в гра­да. Отво­рих тре­то­то чек­ме­дже. В него има­ше надип­ле­но оде­я­ло на квад­рат­че­та, също изпле­те­но на една кука. Раз­гъ­нах го и то грей­на в топ­ли есен­ни цве­то­ве. От него изпад­на­ха някол­ко лис­та, изпи­са­ни на ръка. Заче­тох се, зна­ей­ки, че над­ни­чам в интим­ния свят на непоз­на­та жена. Но зна­ех и, че няма кой друг да ги про­че­те. Бяха отдел­ни тек­с­то­ве от по някол­ко реда, явно писа­ни по раз­лич­но вре­ме, с раз­ли­чен цвят мас­ти­ло:
 „Мили сине, реших да ти пиша, защо­то мно­го ряд­ко те виж­дам, а по теле­фо­на не ми идва при­каз­ка­та. Все си гово­ря с теб наум, сигур­но не съм наред с акъ­ла. Ама така е, човек като оста­не сам и поди­вя­ва. Оня ден минах покрай къща­та на Кольо, дето се обе­си пре­ди две годи­ни. Асма­та му поди­вя­ла, роди­ла едни дреб­ни гроз­ден­ца, тръг­на­ла във всич­ки посо­ки. Сигур­но и аз като нея поди­вя­вам, сине, вече десет годи­ни, откак­то тат­ко ти си отиде и ме оста­ви сам самич­ка. Десет годи­ни сама замрък­вам и сама осъм­вам, само с кот­ка­та си при­каз­вам. И с теб, ама наум.
 Сине, реших да ти изпле­та едно оде­я­ло, да те топ­ли и да ти е спо­мен от мен. На тези квад­рат­че­та  им викат „баби­но квад­рат­че“. По едно на ден да изпли­там, за една годи­на ще е гото­во. Само да съм жива, че сър­це­то ме пристя­га нещо!
 Сине, днес ти се оба­дих по теле­фо­на, ама нещо няма­ше наст­ро­е­ние. Моля се на Све­та Бого­ро­дич­ка да ви пази. Ти си мис­лиш, че не оби­чам сна­ха­та, ама аз и за нея се моля- тя да е доб­ре, че и ти да си доб­ре. А пък за обич­та- то как­во­то пови­ка­ло, тако­ва се оба­ди­ло. Още като се оже­них­те и взе тя да се обаж­да вмес­то теб по теле­фо­на, раз­брах, че съм те загу­би­ла. От всич­ки те огра­ди, от всич­ки те отде­ли. Кра­си­ва е , сине, ама тя и роза­та е кра­си­ва , но не  можеш да се облег­неш на нея, че боде. Ама аз как­во мис­ля, няма зна­че­ние. Важ­но­то е, вие да се раз­би­ра­те.
 Сине, още мал­ко и ще е гото­во оде­я­ло­то. На все­ки ред му сме­ням цве­та, та ста­на шаре­но и весе­ло. Като е слън­чев денят, сла­гам пове­че жъл­то и оран­же­во, като е мрач­но- сла­гам мал­ко сиво и бежо­во. Като полея цве­тя­та, впли­там и зеле­но. Дано да го взе­меш и да ти топ­ли през зима­та!“
 Нещо ми засед­на на гър­ло­то. Оде­я­ло­то беше прекрас­но. Оба­дих се по теле­фо­на на соб­с­тве­ни­ка на къща­та и му обяс­них, че съм наме­ри­ла оде­я­ло и пис­мо за него, но той заяви, че не го иска- да го пол­з­вам, или да го пода­ря на няко­го. Ако му тряб­ва­ло нещо, щял да си го купи от мага­зи­на. Ех, чове­че, къде в мага­зи­на така­ва кра­со­та ?! Пост­лах го на лег­ло­то и цяла­та стая грей­на.
  На дру­гия ден по пътеч­ка­та в гра­ди­на­та, бав­но пристъ­пяй­ки, дой­де една кот­ка в бяло и сиво, а след нея вър­вя­ха три мал­ки коте­та. Бяха раз­бра­ли, че в къща­та на баба Тина отно­во има живот.