Финално класиране при раздел поезия

Представяме финалното класиране при раздел поезия на конкурса “Кутия с неизпратени писма”

 

1/ „Зави­на­ги“ на Ангел Димит­ров Дюл­ге­ров, от Перник.

2/ „Зим­но завръ­ща­не“ на Румен Кос­та­ди­нов Търев от Варна.

3/ „Вес­ти­те­лят“ на Мар­га­ри­та Дру­ме­ва от София.

4/ „Мъл­ча­на молит­ва“ на Пав­ли­на Мате­е­ва от Варна.

5/ „Днев­но“ на Анд­ри­а­на Анд­ре­е­ва от Лом

6/ „Пис­мо до небе­то“ на Юлия Кос­то­ва от Атина.

7/ „Коор­ди­на­ти“ на Мар­га­ри­та Сте­фа­но­ва от Варна.

8/ „В люл­ка­та на мое­то дет­с­тво“ на Хрис­ти­на Бори­со­ва от Севлиево.

9/ „Анге­лът и Мария“ на Мар­га­ри­та Мар­ти­но­ва от София.

10/ „Худож­ни­кът“ на Свет­ло­зар Нико­лов от Ръже­во Конаре.


 

ЗАВИНАГИ

Като тро­хи на масата

самот­ни се ронят дни­те му.

А идват нощи, дъл­ги и безмълвни -

кат­ра­не­ни дъна на лодки,

в пясъ­ка заседнали.

И само вечер в чаша­та със вино,

дочу­ва кра­тък пли­сък на вълна.

Тога­ва из под­мо­ли­те на паметта

изплу­ват риби и луни изгряват,

дел­фи­ни като древ­ни нестинари

тан­цу­ват вър­ху злат­на­та вода.

Една жена зага­дъч­но навлиза

в изгу­бе­но­то призрач­но пространство

и впли­та скри­то всич­ки­те посоки

във кичу­ри­те чер­ни на коса­та си,

със дъх отне­ма вятъ­ра в платната,

превръ­ща изгре­ви­те в зале­зи с ръце­те си,

целув­ки­те й дъл­ги и солени

се спус­кат бав­но като теж­ка котва.

Напраз­но  мор­зо­ва­та азбу­ка на съвестта

дик­ту­ва път обра­тен за сърцето.

Пис­ма­та недо­пи­са­ни остават…

…Един само­тен  глас на мандолина

се сли­ва със без­к­рай­но­то море.


 

ЗИМНО ЗАВРЪЩАНЕ

Аз ще дой­да със зим­ния, севе­рен вятър,

с неиз­съх­на­ли кап­ки вода по лицето,

с нес­то­пе­ни крис­тал­че­та лед по брадата,

аз ще дой­да доне­съл дъха на морето.

Аз ще дой­да при теб със соле­ния мирис

на ръце­те, опъ­ва­ли здра­ви въжета,

на суше­на­та риба и све­жи­те бризи.

Ще се вър­на доне­съл дъха на морето.

Ако зная, че чакаш с тре­пет мой­то завръщане,

аз ще дой­да при теб да те стоп­ля с ръце­те си,

да раз­смея със песен небе­то намръщено.

Ще се вър­на доне­съл топ­ли­на от морето.


 

ВЕСТИТЕЛЯТ

И чаках­ме в огне­на трес­ка Вестителя.

В пус­ти­ня­та сли­за­ше гър­ба­ва нощ,

а ние отдав­на бях­ме престанали

сухи­те нис­ки тре­ви да броим,

защо­то бях­ме про­ка­ра­ли пътя,

но дру­ги вър­вя­ха по него,

и бях­ме раз­би­ли ска­ли­те на пясък,

но в него засед­на­ха наши­те кораби.

Отдав­на ги няма боси­те стъпки

на бро­де­щи тука враб­че­та и скитници –

просто пус­ти­ня­та има­ше принципи

и иска­ше да оста­не пустиня.

А ние с щед­ри ръце й донесохме

крот­ки жас­ми­ни, кора­ло­ви рифове,

гор­ди кипа­ри­си, ост­ро­ви силни…

Но как да гра­дим вър­ху пясък

и как да родим море във копито?

Дали ще израс­т­не дър­во от сълзата,

 отро­не­на искрено,

и ще отво­рят ли, ако почукаме

с три­те мазо­лес­ти пръста,

кои­то годи­ни кър­вя­ха в китарата?

Не, не, не ми тряб­ват притчи,

ни кора­ло­во зла­то, нито кипариси,

ваши­те пет камъ­ка стигат

за пет над­гроб­ни пло­чи в пустинята!”

Така отго­ва­ря­ше вятърът

в дюни­те свой­та посо­ка изгубил,

а вът­ре във нас живо­тът напираше,

тър­се­ше сла­ба земя – да изригне…

Затуй чаках­ме в огне­на трес­ка Вестителя.

Той вече беше минал оттука

и три пъти вече беше над­вил над пустинята.

Зна­чи ско­ро ще дой­де, неп­ре­мен­но ще дойде,

ще спре под Луната –

оран­же­во мър­т­во очи­ще на древ­на богиня.

Ще при­сед­не сред нас, ще стоп­ли ръце вър­ху огъня,

една дъл­бо­ка съл­за ще потъ­не в бра­да­та му.

Ще свие кри­ле, а ние

ще ръфа­ме с пръс­ти края на дрехата,

защо­то сила има­ше в нея да чупи проклятия

и да про­бу­ди ома­гьо­са­ни­те замъци.

Ваши­те пет камъ­ка сти­гат – ще каже –

храм да гра­ди­те в пустинята!”

Затуй чаках­ме в огне­на трес­ка Вестителя.

Тиши­на­та наоко­ло скърцаше

като вери­га на каторжник.

И ние чакахме…

Чаках­ме…

Чаках­ме в трес­кав огън Вестителя…

Той вече беше минал оттука

и три пъти вече беше над­вил над пустинята.

Зна­чи ско­ро ще дой­де отново.

Неп­ре­мен­но ще дойде…

Но стран­но…

Ние вече зна­ех­ме думите.

Зна­ех­ме как да родим море във копито,

зна­ех­ме как да про­ка­ра­ме пътя –

доб­ре е, че дру­ги ще ходят по него.

Зна­ех­ме, че от съл­за­та, отро­не­на искрено,

кедър ще вдиг­не в пустинята

сво­я­та щед­ра прохла­да за пътника.

Как­во –

сре­бър­ни­ци ли чаках­ме от Вестителя

или безоб­лач­ни дни сред жасмините?…

И взех­ме ножо­ве­те, дето

от годи­ни ръж­дяс­ват в пустинята,

защо­то има­ше тол­ко­ва тръни

по пътя към спя­щия замък.

А в паз­ви­те носех­ме наши­те святи

пет недо­дя­ла­ни камъка,

кои­то тежа­ха не защо­то са смърт,

а защо­то са храм

сред пус­тин­ни­те пясъци.


 

МЪЛЧАНА МОЛИТВА

Живо­тът ми  –  нес­ре­са­на мъгла –

прости­ра вър­ху мене мръс­ни дрипи

от гъс­та, плът­на, облач­на тъга

и ост­ра  вла­га – дока­то пресипна.

Уда­ве­ни­ят изгрев ста­ва блед,

а слън­це­то – пар­че стро­ше­на стомна.

Тежат ми дни­те, не от пче­лен мед,

тежат от гри­жи –  куче­та бездомни.

Гла­сът ми е изгу­бен и мълчи,

сър­це­то тупа тихо, мъжделиво.

Навът­ре в мен  дъл­ба­ят ров сълзи,

навън от мене нищо не прелива.

Поне­же тряб­ва да се съхраня,

но как, без­г­лас­на, помощ да открия?

Без­мъл­в­ни­те си чув­с­т­ва и слова

затва­рям във душа­та си – кутия.

С надеж­да Бог да  чуе как мълча,

съл­зи, молит­ви, бол­ки измълчавам.

Съби­рам ги  в неп­ра­те­ни писма,

но вяр­вам – Той все пак ги получава.


 

В ЛЮЛКАТА НА МОЕТО ДЕТСТВО

Дет­с­тво мое, вол­но полети!

Аз ще те послед­вам в твоя полет.

С теб ще стиг­на онзи слън­чев рид,

в паз­ви­те, на кой­то диша спомен.

Спо­мен, кой­то пази сла­дък миг,

кой­то мра­кът при­ве­чер прегръща…

Още чувам нечий мъж­ки вик

пътьом как ста­да­та си завръща.

Мина­ло­то още бро­ди тук,

спи­ра се край къщи и дворове,

гали и прегръ­ща с топъл звук,

смее се, въз­ди­ша и говори…

Ех, как­ва зеле­на тишина

шири се по близ­ки­те поляни

с губе­ри тъка­ни от трева,

вина­ги под слън­це­то засмяни.

Моя люл­ка – слън­че­во селце,

ти си ми от дет­с­тво­то мънисто.

Тук съм. И порас­т­ват ми криле.

Тук ми е и истин­с­ко, и чисто.

Ти си ми спа­си­тел­на ръка.

В теб изви­ра сякаш синевата

блик­на­ла поч­ти като река –

сил­на и спо­кой­на. И богата.

Мое род­но, писа­но селце,

в теб цари въл­шеб­с­тво­то, което

връ­ща в мене вол­но­то дете

с обич непом­рък­на­ла в сърцето.


 

АНГЕЛЪТ И МАРИЯ

Све­тъл ангел отво­ри небе­то над нея

и през про­це­па кратък,

кол­ко­то драс­ко­ти­на на коте,

се про­мък­на в лег­ло­то й топло.

Тя бе мал­ко моми­че. Беше още дете.

Сред пра­ха на град­че­то край­път­но израсна.

В най-послед­на­та къща – със геран и със плет.

По-послед­на дори от послед­на­та гара,

от пари­те, с кои­то купу­ва­ха хляб,

от ваго­на ленив на послед­ния влак,

кой­то някой ден,

някъ­де, ще я откара.

Ти как­во ще напра­виш на ней­но­то място?

Във съсед­ния град, във голе­мия свят

със вит­ри­ни с бонбони

и мно­го афиши,

със очи­те си пъл­ни със люля­ков цвят,

я обгръ­ща със поглед незе­мен фетиша.

В миг Мария усе­ти, как спи­ра да диша.

Бела­до­на й кап­на нощ­та във очите.

И вър­вя — ома­гьо­са­но мал­ко момиче,

със зени­ци огромни,

като чер­на луна.

И кре­щя във едно с лудост­та на тълпите.

А денят й, до днес и със пръст недокоснат,

пълен с днев­ни­ци, с кни­ги и с тай­ни писма,

я обле­че във нова, бас­ме­нич­ка рокля

и зача­ка със куфар

пред сама­та врата.

Ти как­во ще напра­виш на ней­но­то място?

Всич­ко там беше „Чуд­но!“

и „Мно­го прекрасно !“

Като теб – и моми­че­то сто­ри точ­но това.

Раз­де­ли си живо­та на „пре­ди“ и „сега“.

И седя на кон­цер­та – на пър­вия ред.

Любов­та я допус­на. Не поис­ка билет.

Автог­раф й дари на меч­ти­те героя:

Ако тряб­ва ще чакам

цял живот да си моя!“

Като ангел, раз­пе­рил без мяра крила,

той й пра­ща­ше неж­ни, лъжов­ни писма.

Дъл­го три­ха годи­ни­те с най-гор­чи­ва­та гума

все­ки ред от пис­ма­та му – дума по дума…

Ти как­во ще напра­виш на ней­но­то място?


 

КООРДИНАТИ

Тряб­ва­ше мно­го дъл­го да ходя на пръсти

и да пазя съня ти от шум­ни­те си безсъния.

Няко­га чувал ли си как зву­чи сблъсъкът

меж­ду тво­я­та тиши­на и мои­те думи в тъмното?

Като във филм. Черно-бял.

                                   И съм един­с­т­вен зрител,

втрен­чен в екра­на цени­тел на нямо­то кино.

Имаш думи­те ми, лише­ни от сми­съл да ги напиша.

Имам съня ти, през кой­то нямам пра­во да мина.

И ти избож­да очи­те изгрев, стрес­нат от врява,

и е неле­по въз­пя­то въже­то в дома на обесен…

Исках…

               Нямаш сили ли, обич?

Носиш отля­во

музи­ка, на коя­то поже­лах да напи­ша текста.

Все едно е, че инс­тин­к­тът ти за съхранение

те отна­ся все по-дале­че и по-далече…

Все едно.

Може това вдиш­ва­не да ми е последно.

Кол­ко стру­ва “оби­чам” нико­га неизречено?

И поне­же на пръс­ти ми е съв­сем вдървено

да раз­да­вам коор­ди­на­ти­те на сър­це­то си,

даже да пад­на някъ­де меж­ду тебе и мене –

ти ста­ни! И ходи!

                          Нека “нещо­то” да ти свети.

Мно­го страш­но, нали… Оглу­ши­тел­но. Ярко.

И не мога да го поси­пя ни с вина, нито с пепел.

Днес дой­дох да поис­кам нещо мое, приятелю –

коор­ди­на­ти­те на сър­це­то ти.


 

ПИСМО ДО НЕБЕТО

Виж­даш лиме, дядо, как играя,

в пясъч­ни­ка, нако­ван сред двора,

как над­ни­чам в мънич­ка­та стая,

през про­зо­ре­ца, едвам отворен?

Тър­ся те, но теб те няма вътре,

Сви­ри само ради­о­то „Лоренц“.

Няма те до пор­та­та, на пътя…

Няма­те в лехи­те и при бора…

И така, за пър­ви път разбирам,

как е без­на­деж­д­на самотата,

кол­ко е вне­зап­на и страхлива,

и като все­ми­ра необятна.

И зави­на­ги запом­ням тази

праз­но­та, в душа­та си детинска,

и све­та, подоб­но стая празна,

в мисъл­та си да затво­ря искам.

Да забра­вя, че те няма в нея,

да повяр­вам, че си ней­де в двора,

и на люл­ка­та да се люлея

със она­зи дет­с­ка неумора,

и да слу­шам тво­я­та тесличка,

как кове звез­ди­те по небето…

Виж­даш ли ме, дядо, как надничам,

през една про­лу­ка на сър­це­то си?..


 

ДНЕВНО

С теб
мно­го отдав­на сме
като вятър и мелница,
като кап­ки от облаци-
летен порой,
Като пти­че и котка,
като фин звук от нож,
невол­но под­хлъз­нал се
по горе­що стъкло.
Като бег­ла целувка
по  наст­ръх­на­ла кожа
в опа­сен тунел,
на опа­сен завой.
А дале­че там
пла­хо примигва
във тъмното,
сред мъг­ла и вълни
самот­ни­ят фар
като наша малка,
нощ­на лам­па, измислена,
до посте­ля от пясък
и мор­с­ки треви…
Пепел­ни­кът — целу­ва послед­ни­те фасове,
по тера­са­та — бели дан­те­ли от дим,
а часов­ни­кът спрял е
без­по­мощ­но в нищото,
мал­ко чудо завър­за и две­те стрелки…
И след някак­во крат­ко нощ­но затишие
утро­то  пак про­гон­ва нощ.
Бър­за целувка,
бележ­ка на хладилника,
фиба в косата,
ключ и врата …
И по стръм­но­то стълбище
бър­зо изтичват
две бели въздишки
в две днев­ни тела.

А навън пак вали
и забър­за­ни хора
се раз­ли­ват във глъч и във летен порой .
Ти си викаш такси…
…аз преска­чам през локвите …
някак пак се препънах
във твой­те очи…

С теб май пак сме -
пре­ди и завинаги -
като вятър и мелница…
като кап­ки от облаци -
летен порой…
Като пти­че и котка…
Не стой там под навеса!Потанцувай със мен
до пото­па и Ной…


 

Х У Д О Ж Н И К Ъ Т

На Геор­ги Баев

Зази­дан в тъм­но­то и стъп­кан път

от никъ­де за никъ­де отива.

Нес­рет­ни­ци обре­че­но вървят,

мълчат,в нощ­та се взи­рат диво.

Ръж­дя­са­ло пищи врата

на кръч­ма, сбра­ла паралелите-

поглъ­ща жад­но цяла­та тълпа,

све­тул­ки капят изгорели.

Оби­ко­ли­ли маси­те сумтят

и пият лошо, като пре­ди сбиване.

И ще уби­ят няко­го, ако

не са се скри­ли тези за убиване…

Рису­вах няко­га море,

във рам­ки го затва­рях на квадрати,

на хора­та да го даря,

кои­то са дале­че от водата.

Не знам дали раз­сър­дих Бог,

или ядо­сах няко­го с кибрит,

пожа­рът бе жес­ток урок,

че нари­су­ва­на вода гори.

Сега бре­гът ми е статив,

от луди­те море­то пазя.

В очи­те ви рису­вам и съм жив-

Не искам вече нико­го да мразя

…не мога вече нико­го да мразя

…и вече нико­го не мразя.


Спо­де­ли: