Финално класиране при раздел поезия

Представяме финалното класиране при раздел поезия на конкурса “Кутия с неизпратени писма”

 

1/ „Зави­на­ги“ на Ангел Димит­ров Дюл­ге­ров, от Пер­ник.

2/ „Зим­но завръ­ща­не“ на Румен Кос­та­ди­нов Търев от Вар­на.

3/ „Вес­ти­те­лят“ на Мар­га­ри­та Дру­ме­ва от София.

4/ „Мъл­ча­на молит­ва“ на Пав­ли­на Мате­е­ва от Вар­на.

5/ „Днев­но“ на Анд­ри­а­на Анд­ре­е­ва от Лом

6/ „Пис­мо до небе­то“ на Юлия Кос­то­ва от Ати­на.

7/ „Коор­ди­на­ти“ на Мар­га­ри­та Сте­фа­но­ва от Вар­на.

8/ „В люл­ка­та на мое­то дет­с­тво“ на Хрис­ти­на Бори­со­ва от Сев­ли­е­во.

9/ „Анге­лът и Мария“ на Мар­га­ри­та Мар­ти­но­ва от София.

10/ „Худож­ни­кът“ на Свет­ло­зар Нико­лов от Ръже­во Кона­ре.


 

ЗАВИНАГИ

Като тро­хи на маса­та

самот­ни се ронят дни­те му.

А идват нощи, дъл­ги и без­мъл­в­ни -

кат­ра­не­ни дъна на лод­ки,

в пясъ­ка засед­на­ли.

И само вечер в чаша­та със вино,

дочу­ва кра­тък пли­сък на въл­на.

Тога­ва из под­мо­ли­те на памет­та

изплу­ват риби и луни изгря­ват,

дел­фи­ни като древ­ни нес­ти­на­ри

тан­цу­ват вър­ху злат­на­та вода.

Една жена зага­дъч­но навли­за

в изгу­бе­но­то призрач­но прост­ран­с­т­во

и впли­та скри­то всич­ки­те посо­ки

във кичу­ри­те чер­ни на коса­та си,

със дъх отне­ма вятъ­ра в плат­на­та,

превръ­ща изгре­ви­те в зале­зи с ръце­те си,

целув­ки­те й дъл­ги и соле­ни

се спус­кат бав­но като теж­ка кот­ва.

Напраз­но  мор­зо­ва­та азбу­ка на съвест­та

дик­ту­ва път обра­тен за сър­це­то.

Пис­ма­та недо­пи­са­ни оста­ват…

…Един само­тен  глас на ман­до­ли­на

се сли­ва със без­к­рай­но­то  море.


 

ЗИМНО ЗАВРЪЩАНЕ

Аз ще дой­да със зим­ния, севе­рен  вятър,

с неиз­съх­на­ли кап­ки вода по лице­то,

с нес­то­пе­ни крис­тал­че­та лед по бра­да­та,

аз ще дой­да доне­съл дъха на море­то.

Аз ще дой­да при теб със соле­ния мирис

на ръце­те, опъ­ва­ли здра­ви въже­та,

на суше­на­та риба и све­жи­те бри­зи.

Ще се вър­на доне­съл дъха на море­то.

Ако зная, че чакаш с тре­пет мой­то завръ­ща­не,

аз ще дой­да при теб да те стоп­ля с ръце­те си,

да раз­смея със песен небе­то намръ­ще­но.

Ще се вър­на доне­съл топ­ли­на от море­то.


 

ВЕСТИТЕЛЯТ

И чаках­ме в огне­на трес­ка Вес­ти­те­ля.

В пус­ти­ня­та сли­за­ше гър­ба­ва нощ,

а ние отдав­на бях­ме преста­на­ли

сухи­те нис­ки тре­ви да бро­им,

защо­то бях­ме про­ка­ра­ли пътя,

но дру­ги вър­вя­ха по него,

и бях­ме раз­би­ли ска­ли­те на пясък,

но в него засед­на­ха наши­те кора­би.

Отдав­на ги няма боси­те стъп­ки

на бро­де­щи тука враб­че­та и скит­ни­ци –

просто пус­ти­ня­та има­ше прин­ци­пи

и иска­ше да оста­не пус­ти­ня.

А ние с щед­ри ръце й доне­сох­ме

крот­ки жас­ми­ни, кора­ло­ви рифо­ве,

гор­ди кипа­ри­си, ост­ро­ви сил­ни…

Но как да гра­дим вър­ху пясък

и как да родим море във копи­то?

Дали ще израс­т­не дър­во от съл­за­та,

 отро­не­на иск­ре­но,

и ще отво­рят ли, ако почу­ка­ме

с три­те мазо­лес­ти пръс­та,

кои­то годи­ни кър­вя­ха в кита­ра­та?

Не, не, не ми тряб­ват прит­чи,

ни кора­ло­во зла­то, нито кипа­ри­си,

ваши­те пет камъ­ка сти­гат

за пет над­гроб­ни пло­чи в пус­ти­ня­та!”

Така отго­ва­ря­ше вятъ­рът

в дюни­те свой­та посо­ка изгу­бил,

а вът­ре във нас живо­тът напи­ра­ше,

тър­се­ше сла­ба земя – да изриг­не…

Затуй чаках­ме в огне­на трес­ка Вес­ти­те­ля.

Той вече беше минал отту­ка

и три пъти вече беше над­вил над пус­ти­ня­та.

Зна­чи ско­ро ще дой­де, неп­ре­мен­но ще дой­де,

ще спре под Луна­та –

оран­же­во мър­т­во очи­ще на древ­на боги­ня.

Ще при­сед­не сред нас, ще стоп­ли ръце вър­ху огъ­ня,

една дъл­бо­ка съл­за ще потъ­не в бра­да­та му.

Ще свие кри­ле, а ние

ще ръфа­ме с пръс­ти края на дре­ха­та,

защо­то сила има­ше в нея да чупи прокля­тия

и да про­бу­ди ома­гьо­са­ни­те замъ­ци.

Ваши­те пет камъ­ка сти­гат – ще каже –

храм да гра­ди­те в пус­ти­ня­та!”

Затуй чаках­ме в огне­на трес­ка Вес­ти­те­ля.

Тиши­на­та наоко­ло скър­ца­ше

като вери­га на катор­ж­ник.

И ние чаках­ме…

Чаках­ме…

Чаках­ме в трес­кав огън Вес­ти­те­ля…

Той вече беше минал отту­ка

и три пъти вече беше над­вил над пус­ти­ня­та.

Зна­чи ско­ро ще дой­де отно­во.

Неп­ре­мен­но ще дой­де…

Но стран­но…

Ние вече зна­ех­ме думи­те.

Зна­ех­ме как да родим море във копи­то,

зна­ех­ме как да про­ка­ра­ме пътя –

доб­ре е, че дру­ги ще ходят по него.

Зна­ех­ме, че от съл­за­та, отро­не­на иск­ре­но,

кедър ще вдиг­не в пус­ти­ня­та

сво­я­та щед­ра прохла­да за път­ни­ка.

Как­во –

сре­бър­ни­ци ли чаках­ме от Вес­ти­те­ля

или безоб­лач­ни дни сред жас­ми­ни­те?…

И взех­ме ножо­ве­те, дето

от годи­ни ръж­дяс­ват в пус­ти­ня­та,

защо­то има­ше тол­ко­ва тръ­ни

по пътя към спя­щия замък.

А в паз­ви­те носех­ме наши­те свя­ти

пет недо­дя­ла­ни камъ­ка,

кои­то тежа­ха не защо­то са смърт,

а защо­то са храм

сред пус­тин­ни­те пясъ­ци.


 

МЪЛЧАНА МОЛИТВА

Живо­тът ми  –  нес­ре­са­на мъг­ла –

прости­ра вър­ху мене мръс­ни дри­пи

от гъс­та, плът­на, облач­на тъга

и ост­ра  вла­га – дока­то пре­сип­на.

Уда­ве­ни­ят изгрев ста­ва блед,

а слън­це­то – пар­че стро­ше­на стом­на.

Тежат ми дни­те, не от пче­лен мед,

тежат от гри­жи –  куче­та без­дом­ни.

Гла­сът ми е изгу­бен и мъл­чи,

сър­це­то тупа тихо, мъж­де­ли­во.

Навът­ре в мен  дъл­ба­ят ров съл­зи,

навън от мене нищо не пре­ли­ва.

Поне­же тряб­ва да се съх­ра­ня,

но как, без­г­лас­на, помощ да открия?

Без­мъл­в­ни­те си чув­с­т­ва и сло­ва

затва­рям във душа­та си – кутия.

С надеж­да Бог да  чуе как  мъл­ча,

съл­зи, молит­ви, бол­ки измъл­ча­вам.

Съби­рам ги  в неп­ра­те­ни пис­ма,

но вяр­вам – Той все пак ги полу­ча­ва.


 

В ЛЮЛКАТА НА МОЕТО ДЕТСТВО

Дет­с­тво мое, вол­но поле­ти!

Аз ще те послед­вам в твоя полет.

С теб ще стиг­на онзи слън­чев рид,

в паз­ви­те, на кой­то диша спо­мен.

Спо­мен, кой­то пази сла­дък миг,

кой­то мра­кът при­ве­чер прегръ­ща…

Още чувам нечий мъж­ки вик

пътьом как ста­да­та си завръ­ща.

Мина­ло­то още бро­ди тук,

спи­ра се край къщи и дво­ро­ве,

гали и прегръ­ща с топъл звук,

смее се, въз­ди­ша и гово­ри…

Ех, как­ва зеле­на тиши­на

шири се по близ­ки­те поля­ни

с губе­ри тъка­ни от тре­ва,

вина­ги под слън­це­то засмя­ни.

Моя люл­ка – слън­че­во сел­це,

ти си ми от дет­с­тво­то мънис­то.

Тук съм. И порас­т­ват ми кри­ле.

Тук ми е и истин­с­ко, и чис­то.

Ти си ми спа­си­тел­на ръка.

В теб изви­ра сякаш сине­ва­та

блик­на­ла поч­ти като река –

сил­на и спо­кой­на. И бога­та.

Мое род­но, писа­но сел­це,

в теб цари въл­шеб­с­тво­то, кое­то

връ­ща в мене вол­но­то дете

с обич непом­рък­на­ла в сър­це­то.


 

АНГЕЛЪТ И МАРИЯ

Све­тъл ангел отво­ри небе­то над нея

и през про­це­па кра­тък,

кол­ко­то драс­ко­ти­на на коте,

се про­мък­на в лег­ло­то й топ­ло.

Тя бе мал­ко моми­че. Беше още дете.

Сред пра­ха на град­че­то край­път­но израс­на.

В най-послед­на­та къща – със геран и със плет.

По-послед­на дори от послед­на­та гара,

от пари­те, с кои­то купу­ва­ха хляб,

от ваго­на ленив на послед­ния влак,

кой­то някой ден,

някъ­де, ще я отка­ра.

Ти как­во ще напра­виш на ней­но­то мяс­то?

Във съсед­ния град, във голе­мия свят

със вит­ри­ни с бон­бо­ни

и мно­го афи­ши,

със очи­те си пъл­ни със люля­ков цвят,

я обгръ­ща със поглед незе­мен фети­ша.

В миг Мария усе­ти, как спи­ра да диша.

Бела­до­на й кап­на нощ­та във очи­те.

И вър­вя — ома­гьо­са­но мал­ко моми­че,

със зени­ци огром­ни,

като чер­на луна.

И кре­щя във едно с лудост­та на тъл­пи­те.

А денят й, до днес и със пръст недо­кос­нат,

пълен с днев­ни­ци, с кни­ги и с тай­ни пис­ма,

я обле­че във нова, бас­ме­нич­ка рок­ля

и зача­ка със куфар

пред сама­та вра­та.

Ти как­во ще напра­виш на ней­но­то мяс­то?

Всич­ко там беше „Чуд­но!“

и „Мно­го прекрас­но !“

Като теб – и моми­че­то сто­ри точ­но това.

Раз­де­ли си живо­та на „пре­ди“ и „сега“.

И седя на кон­цер­та – на пър­вия ред.

Любов­та я допус­на. Не поис­ка билет.

Автог­раф й дари на меч­ти­те героя:

Ако тряб­ва ще чакам

цял живот да си моя!“

Като ангел, раз­пе­рил без мяра кри­ла,

той й пра­ща­ше неж­ни, лъжов­ни пис­ма.

Дъл­го три­ха годи­ни­те с най-гор­чи­ва­та гума

все­ки ред от пис­ма­та му – дума по дума…

Ти как­во ще напра­виш на ней­но­то мяс­то?


 

КООРДИНАТИ

Тряб­ва­ше мно­го дъл­го да ходя на пръс­ти

и да пазя съня ти от шум­ни­те си без­съ­ния.

Няко­га чувал ли си как зву­чи сблъ­съ­кът

меж­ду тво­я­та тиши­на и мои­те думи в тъм­но­то?

Като във филм. Чер­но-бял.

                                   И съм един­с­т­вен зри­тел,

втрен­чен в екра­на цени­тел на нямо­то кино.

Имаш думи­те ми, лише­ни от сми­съл да ги напи­ша.

Имам съня ти, през кой­то нямам пра­во да мина.

И ти избож­да очи­те изгрев, стрес­нат от вря­ва,

и е неле­по въз­пя­то въже­то в дома на обе­сен…

Исках…

               Нямаш сили ли, обич?

Носиш отля­во

музи­ка, на коя­то поже­лах да напи­ша тек­с­та.

Все едно е, че инс­тин­к­тът ти за съх­ра­не­ние

те отна­ся все по-дале­че и по-дале­че…

Все едно.

Може това вдиш­ва­не да ми е послед­но.

Кол­ко стру­ва “оби­чам” нико­га неиз­ре­че­но?

И поне­же на пръс­ти ми е съв­сем вдър­ве­но

да раз­да­вам коор­ди­на­ти­те на сър­це­то си,

даже да пад­на някъ­де меж­ду тебе и мене –

ти ста­ни! И ходи!

                          Нека “нещо­то” да ти све­ти.

Мно­го страш­но, нали… Оглу­ши­тел­но. Ярко.

И не мога да го поси­пя ни с вина, нито с пепел.

Днес дой­дох да поис­кам нещо мое, при­яте­лю –

коор­ди­на­ти­те на сър­це­то ти.


 

ПИСМО ДО НЕБЕТО

Виж­даш лиме, дядо, как играя,

в пясъч­ни­ка, нако­ван сред дво­ра,

как над­ни­чам в мънич­ка­та стая,

през про­зо­ре­ца, едвам отво­рен?

Тър­ся те, но теб те няма вът­ре,

Сви­ри само ради­о­то „Лоренц“.

Няма те до пор­та­та, на пътя…

Няма­те в лехи­те и при бора…

И така, за пър­ви път раз­би­рам,

как е без­на­деж­д­на само­та­та,

кол­ко е вне­зап­на и страх­ли­ва,

и като все­ми­ра нео­бят­на.

И зави­на­ги запом­ням тази

праз­но­та, в душа­та си детин­с­ка,

и све­та, подоб­но стая праз­на,

в мисъл­та си да затво­ря искам.

Да забра­вя, че те няма в нея,

да повяр­вам, че си ней­де в дво­ра,

и на люл­ка­та да се люлея

със она­зи дет­с­ка неу­мо­ра,

и да слу­шам тво­я­та тес­лич­ка,

как кове звез­ди­те по небе­то…

Виж­даш ли ме, дядо, как над­ни­чам,

през една про­лу­ка на сър­це­то си?..


 

ДНЕВНО

С теб
мно­го отдав­на сме
като вятър и мел­ни­ца,
като кап­ки от обла­ци-
летен порой,
Като пти­че и кот­ка,
като фин звук от нож,
невол­но под­хлъз­нал се
по горе­що стък­ло.
Като бег­ла целув­ка
по  наст­ръх­на­ла кожа
в опа­сен тунел,
на опа­сен завой.
А дале­че там
пла­хо при­миг­ва
във тъм­но­то,
сред мъг­ла и въл­ни
самот­ни­ят фар
като наша мал­ка,
нощ­на лам­па, измис­ле­на,
до посте­ля от пясък
и мор­с­ки тре­ви…
Пепел­ни­кът — целу­ва послед­ни­те фасо­ве,
по тера­са­та — бели дан­те­ли от дим,
а часов­ни­кът спрял е
без­по­мощ­но в нищо­то,
мал­ко чудо завър­за и две­те стрел­ки…
И след някак­во крат­ко нощ­но зати­шие
утро­то  пак про­гон­ва нощ.
Бър­за целув­ка,
бележ­ка на хла­дил­ни­ка,
фиба в коса­та,
ключ и вра­та …
И по стръм­но­то стъл­би­ще
бър­зо изтич­ват
две бели въз­диш­ки
в две днев­ни тела.

А навън пак вали
и забър­за­ни хора
се раз­ли­ват във глъч и във летен порой .
Ти си викаш так­си…
…аз преска­чам през лок­ви­те …
някак пак се пре­пъ­нах
във твой­те очи…

С теб май пак сме -
пре­ди и зави­на­ги -
като вятър и мел­ни­ца…
като кап­ки от обла­ци -
летен порой…
Като пти­че и кот­ка…
Не стой там под навеса!Потанцувай със мен
до пото­па и Ной…


 

Х У Д О Ж Н И К Ъ Т

На Геор­ги Баев

Зази­дан в тъм­но­то и стъп­кан път

от никъ­де за никъ­де отива.

Нес­рет­ни­ци обре­че­но вър­вят,

мълчат,в нощ­та се взи­рат диво.

Ръж­дя­са­ло пищи вра­та

на кръч­ма, сбра­ла пара­ле­ли­те-

поглъ­ща жад­но цяла­та тъл­па,

све­тул­ки капят изго­ре­ли.

Оби­ко­ли­ли маси­те сум­тят

и пият лошо, като пре­ди сби­ва­не.

И ще уби­ят няко­го, ако

не са се скри­ли тези за уби­ва­не…

Рису­вах няко­га море,

във рам­ки го затва­рях на квад­ра­ти,

на хора­та да го даря,

кои­то са дале­че от вода­та.

Не знам дали раз­сър­дих Бог,

или ядо­сах няко­го с киб­рит,

пожа­рът бе жес­ток урок,

че нари­су­ва­на вода гори.

Сега бре­гът ми е ста­тив,

от луди­те море­то пазя.

В очи­те ви рису­вам и съм жив-

Не искам вече нико­го да мра­зя

…не мога вече нико­го да мра­зя

…и вече нико­го не мра­зя.