Кръвта вода не става

Моята Малка Тайна


Кръвта вода не става

 

Надеж­да се сгу­ши под завив­ка­та и отно­во се помо­ли кош­ма­рът, кой­то сму­ща­ва­ше  ней­ни­ят сън, вече годи­ни наред, да не се появи! Но щом затво­ри очи и диша­не­то й се успо­кои тя отно­во беше там, на мал­ка­та гара. Локо­мо­ти­вът пух­те­ше сър­ди­то и черен дим бъл­ва­ше от коми­на. Ост­ро изсвир­ва­не я пре­ря­за като с нож. Тя стис­ка­ше с мъни­чи­те си ръчич­ки поли­те на май­ка си, коя­то се опит­ва­ше да се качи по стъ­па­ла­та във ваго­на.

- Пус­ни ме! Пус­ни се! – изви­ка май­ка й и я блъс­на сил­но към перо­на, а теж­ки­те коле­ла започ­на­ха бав­но, бав­но да се задвиж­ват и вла­ка все пове­че, и пове­че се отда­ле­ча­ва­ше. Тя не може­ше да спре пото­ка от съл­зи отпри­щил се в този момент! Сякаш в сър­це­то й зей­на огром­на дуп­ка, и стра­хът изпъл­ни цяло­то й същес­т­во!

- Тя не ме оби­ча! Тя не ме оби­ча! Изос­та­ви ме! Зами­на!

Тази мисъл се загнез­ди в съз­на­ни­е­то й и обсеб­ва­ше дни­те и нощи­те й.

Надеж­да се стрес­на и събу­ди! През всич­ки­те тези годи­ни тя беше сама. Е, не съв­сем, защо­то до нея бяха баба и дядо, но душа­та й беше самот­на и мно­го, мно­го тъж­на! Кой и как може­ше да заме­ни май­чи­на­та любов, май­чи­на­та прегръд­ка, май­чи­ния глас!

Пър­во беше зами­нал баща й, про­го­нен от влас­ти­те. Тако­ва беше бур­но­то вре­ме тога­ва. След това зами­на май­ка й с мал­ка­та й сес­т­рич­ка! Как да обяс­ниш на едно дете, че тряб­ва да послед­ваш съп­ру­га си, а това може да ста­не само тай­но, уж отиваш на гос­ти? А като залог на това, че ще се вър­неш, оста­вяш едно­то си дете! Как да му обяс­ниш да има тър­пе­ние, че ще се вър­неш за него?

Но съд­ба­та реша­ва, не ние! Гра­ни­ци­те се затва­рят и…Тя оста­ва от една­та стра­на, роди­те­ли­те й и мал­ка­та й сес­т­рич­ка, от дру­га­та.

Бол­ка и оби­да обсеб­ват сър­це­то на Надеж­да! Макар, че има всич­ко, живее със замож­ни­те си баба и дядо, живо­тът й е тру­ден и тъжен! Тя рас­те със стра­ха, че някой може да нара­ни нея, семейс­т­во­то и деца­та, кои­то съз­да­ва!

А там, в дру­га­та стра­на се раж­дат още два­ма бра­тя! По- мал­ки­ят, най- крот­ки­ят и добър в рода, израс­т­ва с раз­ка­зи­те за кака Надеж­да! Как да я открие, как да я види! Как би искал да я пре­гър­не и да й каже кол­ко мно­го тъгу­ва за нея!

И реша­ва:- Ще я открия!

Започ­ва да пише, пис­мо след пис­мо, до „Чер­ве­ния кръст” с мол­ба да откри­ят сес­т­ра му! Годи­ни­те мина­ват, но… ника­къв отго­вор! Той не се отказ­ва, про­дъл­жа­ва да изпра­ща пис­ма!

Надеж­да отво­ри пощен­с­ка­та кутия и видя пис­мо! Ръце­те й се раз­тре­пе­ри­ха, едва успя­ва­ше да го задър­жи! То изга­ря­ше пръс­ти­те й като въг­лен от жара­ва! Прибра се в ста­я­та, при­сед­на на дива­на и заче­те! Мина­ло­то се завър­на със страш­на сила! Кар­ти­на­та от гара­та и от отда­ле­ча­ва­щия се влак изплу­ва­ха в съз­на­ни­е­то й! Бол­ка­та стег­на като обръч сър­це­то й! Тя ме изос­та­ви! Аз нямам май­ка!

И захвър­ли пис­мо­то.

А май­ка­та чака­ше! Тя нико­га не забра­ви очич­ки­те, пъл­ни със съл­зи и ужа­са, кой­то се виж­да­ше в тях! Кой може да раз­бе­ре май­чи­но­то сър­це, окър­ва­ве­но, с неза­рас­т­ва­ща рана! Рана отво­ри­ла се пре­ди тол­ко­ва годи­ни, коя­то тя уме­ло кри­е­ше от близ­ки­те си! Рана, коя­то ника­къв лек не може да изле­ку­ва, само дете­то! Само то, сгу­ше­но в ней­ни­те обя­тия, може­ше да зали­чи и изтрие, и бол­ка­та, и гре­ха, и оби­да­та, и стра­ха, и тъга­та, и гне­ва! Но…

Май­чи­но­то сър­це не издър­жа! До сега го кре­пе­ше надеж­да­та, но и тази свет­лин­ка угас­на зави­на­ги! Нико­га пове­че не гуш­на дете­то си!

Мал­ки­ят брат не се отказ­ва­ше, про­дъл­жа­ва­ше да пише пис­ма и да чака!

И Чудо­то се слу­чи!

Кога­то отива­ше и се връ­ща­ше от рабо­та пътят му мина­ва­ше през ЖП гара­та. Дали беше съд­ба? Един ден сякаш нещо го задър­жа на перо­на! Вла­кът пристиг­на! Отво­ри се вра­та­та и от там сле­зе побе­ля­ла жена!

Надеж­да дър­же­ше в ръка­та си пис­мо­то! Сър­це­то я пове­де пра­во към мъжа, кой­то сто­е­ше мал­ко в стра­ни от вла­ка!

- Позна­ваш ли този човек?

Той само поглед­на пис­мо­то, поглед­на я в очи­те и каза:

- Ти си Надеж­да!?

Сър­це­то й под­ско­чи от въл­не­ние! Тол­ко­ва си при­ли­ча­ха!

- Ти си брат ми!?

Думи­те бяха излиш­ни! Всич­ко каз­ва­ха очи­те, изпъл­не­ни с вла­жен бля­сък. Те се пре­гър­на­ха и цяла­та бол­ка, тру­па­на през годи­ни­те, изчез­на! Всич­ко изчез­на, и скър­ца­не­то на потег­ля­щия влак, и праз­но­та­та в дни­те! Съл­зи на Опро­ще­ние и Любов изми­ва­ха Души­те и Сър­ца­та! И дъл­бо­ко в съз­на­ни­е­то и на два­ма­та се чу шепот:

КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА! ОБИЧАМ ВИ! ПРОСТЕТЕ МИ!

25.08.2017г. / Петък/ 18.15 ч.

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.