Победители при раздел поезия


Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака” — 2018

Победители при раздел поезия


 

1‑во мяс­то

Д а л и

 

                                 ‑1-

Не мога да гово­ря за мое­то без­мъл­вие, изди­шах думи­те си

от кораб­ния нос, суро­ви, недо­кос­на­ти от сми­съ­ла,

кога­то са съб­ра­ни заед­но и се тър­сят една със дру­га,

как­то рав­ни час­ти в чис­та­та хар­мо­ния.

Сега море­то ми изглеж­да по-синьо от пре­ди,

но може само така да ми се стру­ва,

защо­то слън­це­то кло­ни на запад и към хори­зон­та

ост­ри­те въл­ни тъм­не­ят.

Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,

ако питаш нещо — кой ще отго­во­ри!

Ръце­те ни сами си вър­шат оби­чай­на­та си рабо­та –

при­кър­п­ва­ме една след дру­га мре­жи­те, боц­ма­нът при­тя­га таке­ла­жа,

само къд­ро­ко­со­то мом­че от Тра­кия дяла на кър­ма­та белия си ангел

от липо­во дър­во, вече сед­ми­ци наред,

и все не го завър­ш­ва. Само то при­пя­ва за една река,

жъл­та подир дъж­до­ве­те, бяла като козе мля­ко при­зо­ри,

лас­ка­ва по обед.

Мъл­чим, кога­то риби­те се мятат нощем вър­ху палу­ба­та,

мъл­чим, над­ве­се­ни над обед­ни­те кан­че­та,

мъл­чим при буря по кой­ки­те във куб­ри­ка.

Дума само, даже звук

и ще изгу­бим посо­ки­те за вкъ­щи.

                         ‑2-

Не мога мно­го да раз­ка­жа за мое­то без­мъл­вие,

за думи­те, при­иж­да­щи от вся­къ­де, за тях­на­та под­ред­ба

или пред­наз­на­че­ние. Мога само да гово­ря

за мес­та, къде­то са ме води­ли, мес­та­та за молит­ва

и за при­ютя­ва­не, със сигур­ност там някой ще те чуе,

там може всич­ко да раз­ка­жеш, без да се присме­ят.

Тако­ва мяс­то има вина­ги – мое­то мяс­то, тво­е­то, наше­то,

за това,

нека да оста­на тук, под­прян на тази цъф­на­ла ака­ция

пред осле­пя­ла­та си къща.

Нека да раз­гле­дам вре­ме­то във нея, прости­те му фор­ми,

про­зор­ци­те, в кои­то се е плъз­га­ла мъг­ла

и е оста­ви­ла сле­да­та си,

да раз­ни­щя със кле­па­чи­те си фиб­ри­те на свет­ли­на­та

в кра­си­во­то цъф­те­не на увис­на­ли­те гроз­до­ве;

полюш­ват се със вятъ­ра и тази про­лет,

пристиг­нал от земи­те на бащи­те ни –

бели вет­ро­ве, бели ризи, уха­ни­я­та южни

в тла­съ­ци­те на кръв­та.

Нека да раз­гле­дам просто вре­ме­то, не това, кое­то раз­поз­на­ва­ме

по без­раз­лич­ни­те му беле­зи в сезо­ни­те,

дори да кажа – по мета­мор­фо­зи­те на естес­т­во­то, все едно е.

                                      ‑3-

Ако бях се вслуш­вал в шепо­ти­те на сър­це­то,

в оне­зи гла­со­ве на влаж­на пръст и коре­ни­те на тре­ви,

потъ­на­ли във нея, със сигур­ност е може­ло да пого­во­рим

за счу­пе­ни­те кере­ми­ди, и про­би­ти­те улу­ци, сега раз­би­рам –

не са ми вече тол­ко­ва неяс­ни зага­дъч­ни­те линии вър­ху длан­та,

до вър­хо­ве­те на опип­ва­щи­те пръс­ти.

Годи­ни­те мина­ва­ха с игла­та във ръце, скъ­са­ни­те мре­жи,

познах въже­та­та, всич­ки въз­ли – шко­тов, прав или кръс­то­ви­ден…

Палу­ба­та се люле­е­ше и нощ, и ден,

усмих­ва­ха се мрач­но далеч­ни бре­го­ве, изли­та­ха дел­фи­ни,

друг път – бели гра­до­ве с приста­нищ­ни­те кази­на,

/музика, гир­лян­ди, китайс­ки­те фенери/, обаг­ре­ни в чер­ве­но

от залез­но­то ни присти­га­не; а къща­та ми, къща­та ста­ре­е­ше,

от ден на ден потъ­ва­ше в пръст­та,

от ден на ден потъ­ва­ше в пръст­та замис­ле­на­та фигу­ра на хъл­ма,

с лице към пре­ми­на­ва­щи­те кора­би.

Дали си стру­ва­ше море­то, дали, защо­то дру­го

не можех­ме да пра­вим

***

Марин Тодо­ров Мари­нов

гр.Каблешково, общ. Помо­рие, обл. Бур­гас

 


 

2‑ро мяс­то

Завръщане в Итака

 

Едни и същи дел­ни­ци

меж­ду небе­то и очи­те…

Съб­лаз­ни леп­нат,

а сър­це­то сте­не,

къде е кора­бът

и вой­ни­те – защо

погу­би­ха в прегръд­ки­те сире­ни.

Гра­дът на ним­фи­те блес­ти в раз­кош,

раз­хож­дат граж­да­ни­те суе­та­та си,

деца­та носят смях до полу­нощ,

пре­дъв­к­ва вятъ­рът без­ду­шен пясъ­ка.

Море­то лука­во зове,

кра­де моря­ци­те

и тлас­ка ги до залив.

Жена не ще ги при­бе­ре

в поко­и­те си бели подир зале­за.

По тези стъл­би

кол­ко мно­го сол

и как е хлъз­га­во наго­ре!

Из зали­те – пия­ни­те мъже

опли­тат сво­и­те сър­ца в забра­ва,

тежат ненуж­ни, здрач­ни часо­ве,

тъм­не­ят очни­те дъна на мино­та­въ­ра.

Как мъч­но се дости­га

бряг! И кол­ко лев­ги, хвър­ле­ни

отта­тък! Бла­зе на чай­ки­те с кри­ле,

че могат да пре­ва­рят вятъ­ра!

Мъже­те чуват за раз­ма­ха им -

и спом­нят си за пене­ло­пи мур­га­ви,

и бело­ръ­ки анд­ро­ма­хи…

Щом сци­ла и хариб­да им отво­рят път,

плат­на­та ще изду­ят гри­ви­те,

по-розов ще е изгре­вът над мор­с­ки гръб,

по-мал­ки — рани­те с люби­ми­те.

Съд­ба, изувай лошия си нрав

и дай на мъче­що­то гър­ло жаж­да!
Опри в сър­це­то тър­се­ния бряг –

на сто беди вед­нъж Домът се раж­да.

***

Зла­ти­на Геор­ги­е­ва Въле­ва

Ста­ра Заго­ра


 

3‑то мяс­то

Малекон

 

Крайб­реж­ни­ят буле­вард,

кой­то раз­каз­ва исто­рии

на вятъ­ра…

на кубин­с­кия вятър

с цвят на кафе,

с мирис на пура

и вкус на открад­на­та сво­бо­да,

като глът­ка от Хава­на либ­ре

на раз­съм­ва­не.

Мале­кон ли се каз­ва­ше?

Кой така го е кръс­тил?

Помниш ли

име­то как научи?

Моя­та памет за това

отле­тя с дет­с­тво­то.

Но меж­ду Чер­но море и Атлан­ти­ка

още кръс­тос­ват миго­ве

от оза­ре­ни­я­та

на оно­ва моми­че,

кое­то бях пре­ди да порас­на.

То се беше раз­хож­да­ло

в Плов­див и Пра­га,

в Буда­пе­ща и Буку­рещ,

в Дрез­ден, Бер­лин и Вар­ша­ва,

ала не беше чува­ло нищо,

кое­то запал­ва хора­та

да тан­цу­ват така,

как­то музи­ка­та в Хава­на,

на Мале­кон.

Не беше виж­да­ло нищо,

кое­то да ги сбли­жа­ва

без думи,

като мъл­ча­ни­е­то на Оке­а­на,

докос­ващ с въл­ни­те си

камъ­ка по пара­пе­та

на Мале­кон.

Не беше раз­би­ра­ло нищо

нито за любов­та,

нито за само­та­та

пре­ди да ги усе­ти

в силу­е­ти­те, засти­на­ли

при залез като скул­п­ту­ри

на Мале­кон.

Крайб­реж­ни­ят буле­вард,

кой­то раз­каз­ва исто­рии…

…чувам ехо­то им,

пъту­ва­ло цели трий­сет годи­ни

към мен

и меч­тая да се вър­на

като вятър

на Мале­кон.

***

Ека­те­ри­на Кос­то­ва

Плов­див