Победители при раздел поезия


Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака” — 2018

Победители при раздел поезия


 

1‑во мяс­то

Д а л и

 

                                 ‑1-

Не мога да гово­ря за мое­то без­мъл­вие, изди­шах думи­те си

от кораб­ния нос, суро­ви, недо­кос­на­ти от смисъла,

кога­то са съб­ра­ни заед­но и се тър­сят една със друга,

как­то рав­ни час­ти в чис­та­та хармония.

Сега море­то ми изглеж­да по-синьо от преди,

но може само така да ми се струва,

защо­то слън­це­то кло­ни на запад и към хоризонта

ост­ри­те въл­ни тъмнеят.

Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,

ако питаш нещо — кой ще отговори!

Ръце­те ни сами си вър­шат оби­чай­на­та си работа –

при­кър­п­ва­ме една след дру­га мре­жи­те, боц­ма­нът при­тя­га такелажа,

само къд­ро­ко­со­то мом­че от Тра­кия дяла на кър­ма­та белия си ангел

от липо­во дър­во, вече сед­ми­ци наред,

и все не го завър­ш­ва. Само то при­пя­ва за една река,

жъл­та подир дъж­до­ве­те, бяла като козе мля­ко призори,

лас­ка­ва по обед.

Мъл­чим, кога­то риби­те се мятат нощем вър­ху палубата,

мъл­чим, над­ве­се­ни над обед­ни­те канчета,

мъл­чим при буря по кой­ки­те във кубрика.

Дума само, даже звук

и ще изгу­бим посо­ки­те за вкъщи.

                         ‑2-

Не мога мно­го да раз­ка­жа за мое­то безмълвие,

за думи­те, при­иж­да­щи от вся­къ­де, за тях­на­та подредба

или пред­наз­на­че­ние. Мога само да говоря

за мес­та, къде­то са ме води­ли, мес­та­та за молитва

и за при­ютя­ва­не, със сигур­ност там някой ще те чуе,

там може всич­ко да раз­ка­жеш, без да се присмеят.

Тако­ва мяс­то има вина­ги – мое­то мяс­то, тво­е­то, нашето,

за това,

нека да оста­на тук, под­прян на тази цъф­на­ла акация

пред осле­пя­ла­та си къща.

Нека да раз­гле­дам вре­ме­то във нея, прости­те му форми,

про­зор­ци­те, в кои­то се е плъз­га­ла мъгла

и е оста­ви­ла сле­да­та си,

да раз­ни­щя със кле­па­чи­те си фиб­ри­те на светлината

в кра­си­во­то цъф­те­не на увис­на­ли­те гроздове;

полюш­ват се със вятъ­ра и тази пролет,

пристиг­нал от земи­те на бащи­те ни –

бели вет­ро­ве, бели ризи, уха­ни­я­та южни

в тла­съ­ци­те на кръвта.

Нека да раз­гле­дам просто вре­ме­то, не това, кое­то разпознаваме

по без­раз­лич­ни­те му беле­зи в сезоните,

дори да кажа – по мета­мор­фо­зи­те на естес­т­во­то, все едно е.

                                      ‑3-

Ако бях се вслуш­вал в шепо­ти­те на сърцето,

в оне­зи гла­со­ве на влаж­на пръст и коре­ни­те на треви,

потъ­на­ли във нея, със сигур­ност е може­ло да поговорим

за счу­пе­ни­те кере­ми­ди, и про­би­ти­те улу­ци, сега разбирам –

не са ми вече тол­ко­ва неяс­ни зага­дъч­ни­те линии вър­ху дланта,

до вър­хо­ве­те на опип­ва­щи­те пръсти.

Годи­ни­те мина­ва­ха с игла­та във ръце, скъ­са­ни­те мрежи,

познах въже­та­та, всич­ки въз­ли – шко­тов, прав или кръстовиден…

Палу­ба­та се люле­е­ше и нощ, и ден,

усмих­ва­ха се мрач­но далеч­ни бре­го­ве, изли­та­ха делфини,

друг път – бели гра­до­ве с приста­нищ­ни­те казина,

/музика, гир­лян­ди, китайс­ки­те фенери/, обаг­ре­ни в червено

от залез­но­то ни присти­га­не; а къща­та ми, къща­та старееше,

от ден на ден потъ­ва­ше в пръстта,

от ден на ден потъ­ва­ше в пръст­та замис­ле­на­та фигу­ра на хълма,

с лице към пре­ми­на­ва­щи­те кораби.

Дали си стру­ва­ше море­то, дали, защо­то друго

не можех­ме да правим

***

Марин Тодо­ров Маринов

гр.Каблешково, общ. Помо­рие, обл. Бургас

 


 

2‑ро мяс­то

Завръщане в Итака

 

Едни и същи делници

меж­ду небе­то и очите…

Съб­лаз­ни лепнат,

а сър­це­то стене,

къде е корабът

и вой­ни­те – защо

погу­би­ха в прегръд­ки­те сирени.

Гра­дът на ним­фи­те блес­ти в разкош,

раз­хож­дат граж­да­ни­те суе­та­та си,

деца­та носят смях до полунощ,

пре­дъв­к­ва вятъ­рът без­ду­шен пясъка.

Море­то лука­во зове,

кра­де моряците

и тлас­ка ги до залив.

Жена не ще ги прибере

в поко­и­те си бели подир залеза.

По тези стълби

кол­ко мно­го сол

и как е хлъз­га­во нагоре!

Из зали­те – пия­ни­те мъже

опли­тат сво­и­те сър­ца в забрава,

тежат ненуж­ни, здрач­ни часове,

тъм­не­ят очни­те дъна на минотавъра.

Как мъч­но се достига

бряг! И кол­ко лев­ги, хвърлени

отта­тък! Бла­зе на чай­ки­те с криле,

че могат да пре­ва­рят вятъра!

Мъже­те чуват за раз­ма­ха им -

и спом­нят си за пене­ло­пи мургави,

и бело­ръ­ки андромахи…

Щом сци­ла и хариб­да им отво­рят път,

плат­на­та ще изду­ят гривите,

по-розов ще е изгре­вът над мор­с­ки гръб,

по-мал­ки — рани­те с любимите.

Съд­ба, изувай лошия си нрав

и дай на мъче­що­то гър­ло жажда!
Опри в сър­це­то тър­се­ния бряг –

на сто беди вед­нъж Домът се ражда.

***

Зла­ти­на Геор­ги­е­ва Вълева

Ста­ра Загора


 

3‑то мяс­то

Малекон

 

Крайб­реж­ни­ят булевард,

кой­то раз­каз­ва истории

на вятъ­ра…

на кубин­с­кия вятър

с цвят на кафе,

с мирис на пура

и вкус на открад­на­та свобода,

като глът­ка от Хава­на либре

на раз­съм­ва­не.

Мале­кон ли се казваше?

Кой така го е кръстил?

Помниш ли

име­то как научи?

Моя­та памет за това

отле­тя с детството.

Но меж­ду Чер­но море и Атлантика

още кръс­тос­ват мигове

от оза­ре­ни­я­та

на оно­ва момиче,

кое­то бях пре­ди да порасна.

То се беше разхождало

в Плов­див и Прага,

в Буда­пе­ща и Букурещ,

в Дрез­ден, Бер­лин и Варшава,

ала не беше чува­ло нищо,

кое­то запал­ва хората

да тан­цу­ват така,

как­то музи­ка­та в Хавана,

на Мале­кон.

Не беше виж­да­ло нищо,

кое­то да ги сближава

без думи,

като мъл­ча­ни­е­то на Океана,

докос­ващ с въл­ни­те си

камъ­ка по парапета

на Мале­кон.

Не беше раз­би­ра­ло нищо

нито за любовта,

нито за самотата

пре­ди да ги усети

в силу­е­ти­те, застинали

при залез като скулптури

на Мале­кон.

Крайб­реж­ни­ят булевард,

кой­то раз­каз­ва истории…

…чувам ехо­то им,

пъту­ва­ло цели трий­сет години

към мен

и меч­тая да се върна

като вятър

на Мале­кон.

***

Ека­те­ри­на Костова

Плов­див


 

Спо­де­ли: