Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака” – 2018
Победители при раздел поезия
1‑во място
Д а л и
‑1-
Не мога да говоря за моето безмълвие, издишах думите си
от корабния нос, сурови, недокоснати от смисъла,
когато са събрани заедно и се търсят една със друга,
както равни части в чистата хармония.
Сега морето ми изглежда по-синьо от преди,
но може само така да ми се струва,
защото слънцето клони на запад и към хоризонта
острите вълни тъмнеят.
Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,
ако питаш нещо – кой ще отговори!
Ръцете ни сами си вършат обичайната си работа –
прикърпваме една след друга мрежите, боцманът притяга такелажа,
само къдрокосото момче от Тракия дяла на кърмата белия си ангел
от липово дърво, вече седмици наред,
и все не го завършва. Само то припява за една река,
жълта подир дъждовете, бяла като козе мляко призори,
ласкава по обед.
Мълчим, когато рибите се мятат нощем върху палубата,
мълчим, надвесени над обедните канчета,
мълчим при буря по койките във кубрика.
Дума само, даже звук
и ще изгубим посоките за вкъщи.
‑2-
Не мога много да разкажа за моето безмълвие,
за думите, прииждащи от всякъде, за тяхната подредба
или предназначение. Мога само да говоря
за места, където са ме водили, местата за молитва
и за приютяване, със сигурност там някой ще те чуе,
там може всичко да разкажеш, без да се присмеят.
Такова място има винаги – моето място, твоето, нашето,
за това,
нека да остана тук, подпрян на тази цъфнала акация
пред ослепялата си къща.
Нека да разгледам времето във нея, простите му форми,
прозорците, в които се е плъзгала мъгла
и е оставила следата си,
да разнищя със клепачите си фибрите на светлината
в красивото цъфтене на увисналите гроздове;
полюшват се със вятъра и тази пролет,
пристигнал от земите на бащите ни –
бели ветрове, бели ризи, уханията южни
в тласъците на кръвта.
Нека да разгледам просто времето, не това, което разпознаваме
по безразличните му белези в сезоните,
дори да кажа – по метаморфозите на естеството, все едно е.
‑3-
Ако бях се вслушвал в шепотите на сърцето,
в онези гласове на влажна пръст и корените на треви,
потънали във нея, със сигурност е можело да поговорим
за счупените керемиди, и пробитите улуци, сега разбирам –
не са ми вече толкова неясни загадъчните линии върху дланта,
до върховете на опипващите пръсти.
Годините минаваха с иглата във ръце, скъсаните мрежи,
познах въжетата, всички възли – шкотов, прав или кръстовиден…
Палубата се люлееше и нощ, и ден,
усмихваха се мрачно далечни брегове, излитаха делфини,
друг път – бели градове с пристанищните казина,
/музика, гирлянди, китайските фенери/, обагрени в червено
от залезното ни пристигане; а къщата ми, къщата старееше,
от ден на ден потъваше в пръстта,
от ден на ден потъваше в пръстта замислената фигура на хълма,
с лице към преминаващите кораби.
Дали си струваше морето, дали, защото друго
не можехме да правим
***
Марин Тодоров Маринов
гр.Каблешково, общ. Поморие, обл. Бургас
2‑ро място
Завръщане в Итака
Едни и същи делници
между небето и очите…
Съблазни лепнат,
а сърцето стене,
къде е корабът
и войните – защо
погубиха в прегръдките сирени.
Градът на нимфите блести в разкош,
разхождат гражданите суетата си,
децата носят смях до полунощ,
предъвква вятърът бездушен пясъка.
Морето лукаво зове,
краде моряците
и тласка ги до залив.
Жена не ще ги прибере
в покоите си бели подир залеза.
По тези стълби
колко много сол
и как е хлъзгаво нагоре!
Из залите – пияните мъже
оплитат своите сърца в забрава,
тежат ненужни, здрачни часове,
тъмнеят очните дъна на минотавъра.
Как мъчно се достига
бряг! И колко левги, хвърлени
оттатък! Блазе на чайките с криле,
че могат да преварят вятъра!
Мъжете чуват за размаха им -
и спомнят си за пенелопи мургави,
и белоръки андромахи…
Щом сцила и харибда им отворят път,
платната ще издуят гривите,
по-розов ще е изгревът над морски гръб,
по-малки – раните с любимите.
Съдба, изувай лошия си нрав
и дай на мъчещото гърло жажда!
Опри в сърцето търсения бряг –
на сто беди веднъж Домът се ражда.
***
Златина Георгиева Вълева
Стара Загора
3‑то място
Малекон
Крайбрежният булевард,
който разказва истории
на вятъра…
на кубинския вятър
с цвят на кафе,
с мирис на пура
и вкус на открадната свобода,
като глътка от Хавана либре
на разсъмване.
Малекон ли се казваше?
Кой така го е кръстил?
Помниш ли
името как научи?
Моята памет за това
отлетя с детството.
Но между Черно море и Атлантика
още кръстосват мигове
от озаренията
на онова момиче,
което бях преди да порасна.
То се беше разхождало
в Пловдив и Прага,
в Будапеща и Букурещ,
в Дрезден, Берлин и Варшава,
ала не беше чувало нищо,
което запалва хората
да танцуват така,
както музиката в Хавана,
на Малекон.
Не беше виждало нищо,
което да ги сближава
без думи,
като мълчанието на Океана,
докосващ с вълните си
камъка по парапета
на Малекон.
Не беше разбирало нищо
нито за любовта,
нито за самотата
преди да ги усети
в силуетите, застинали
при залез като скулптури
на Малекон.
Крайбрежният булевард,
който разказва истории…
…чувам ехото им,
пътувало цели трийсет години
към мен
и мечтая да се върна
като вятър
на Малекон.
***
Екатерина Костова
Пловдив