Номинации в раздел Проза


Клуб на дейците на културата “Нов Живец” – Атина

 

Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака”

по идея на поетесата Лили Качова

 

Литературен конкурс на тема Пътят към Итака

 

Номинирани произведения в раздел проза

 


 

В една есен­на сут­рин по пътя до края на деня

В пар­ка допи­вам чаша­та чай и наблю­да­вам един закач­лив слън­чев лъч. Пога­лил ого­ле­ни­те кло­ни на дър­ве­та­та, плис­ва по още някол­ко слън­че­ви лъча встра­ни, после бод­ва кра­че в чаш­ка­та на едно окъс­ня­ло с цъф­те­жа си цве­те. Усмих­на се на кота­ра­ка, кой­то пре­ко­ся­ва але­я­та, а той присви­ва недо­вол­но оче­та и опит­ва да го одрас­ка. Свет­лин­ка­та топ­на пръст в чаша­та и пус­на резен­че слън­це – прозрач­но оран­же­ва пор­то­ка­ло­ва корич­ка, коя­то потъ­на бър­зо на дъно­то. Подръп­на една клон­ка и се спря на рамо­то на поща­льон­ка­та, жена­та току-що набли­жи наша­та пощен­с­ка кутия, с наме­ре­ние да пус­не нещо в нея, пре­ди да отми­не. Вся­ка сут­рин ми пус­ка по нещо в кути­я­та, кое­то пове­че ме огриж­ва със смет­ки­те, откол­ко­то рад­ва в ред­ки­те слу­чаи на съоб­ще­ние, че някъ­де нещо напи­са­но от мен, се чете от дру­ги­те. Позд­ра­вя­вам я отда­ле­че, махам с ръка, а тя прибли­жа­ва позна­ла ме, за да ми пода­де малък пакет с пре­по­ръ­ка. Поже­ла­вам й хубав ден и ми се иска да й кажа, че днес е дошъл праз­ник в мал­кия ми свят, кой­то ухае на изсъх­на­ли лис­та и на окъс­не­ли послед­ни цъф­на­ли димит­ров­че­та. Днес вече зная, че мога да напи­ша есе или начал­ни­те стра­ни­ци на нов роман, или дъл­га, пре­дъл­га поема, как­во­то реша. Гле­дам как се отда­ле­ча­ва вело­си­пед, дете тича с пъл­на рани­ца към спир­ка­та, бър­за за учи­ли­ще. В края на пар­ка два­ма тий­ней­джъ­ри са се срещ­на­ли уж слу­чай­но, но искат да повър­вят заед­но. Мом­че­то няма да про­пус­не да забе­ле­жи, че днес моми­че­то му се усмих­ва по-чес­то от пре­ди, опит­вай­ки се да вдъх­не с пъл­ни гър­ди аро­ма­та на пар­фю­ма й. После ще я хва­не за ръка, за да доти­чат до зада­ва­щия се авто­бус, а тя ще се оста­ви да я дър­па напред, изос­та­вай­ки само с поло­вин крач­ка от него, пре­ди да се мет­нат послед­ни в авто­бу­са. А аз гле­дам още кой да ме впе­чат­ли и вдъх­но­ви за нови­те ми писа­ния в този усмих­ващ се ден, в кой­то слън­це­то се про­тя­га до вся­ко кът­че, къде­то успее да се достиг­не под косия си ъгъл и да зарад­ва све­та с нови надеж­ди. Ноем­в­рийс­ко­то утро е чис­то, току-що окъ­па­но от нощ­ния дъжд, а небе­то ми пра­ща дан­те­ле­на преж­да от свет­ли жъл­то-оран­же­ви бля­съ­ци. Небе­то ми при­ли­ча на шал, спус­нал неж­ни рес­ни­ци над домо­ве и хора, над ули­ци и дър­ве­та. Кап­ки­те от нощ­ния дъжд се задър­жат по тях като тън­ки мок­ри кар­фи­ци. Оскъд­ни­ят слън­чев чар ми напом­ня да при­гот­вя ново кафе, но дър­ве­та­та наоко­ло ме задър­жат все още в пар­ка, нали­ват в мен още тъга и омая. Дори и да съм по чех­ли, ми се иска да побяг­на наня­къ­де и да забра­вя за нощ­та, донес­ла още хлад наоко­ло. Свет­ли­на­та плис­ва още лъчи в очи­те ми и меко ляга в роса­та наоко­ло, а аз тръг­вам към дома на меч­ти­те ми.

На дру­гия ден чувам увер­тю­ра на тема за въл­ци, куче­та лаят упла­ше­но, с намек за прибли­жа­ва­не на мно­го студ. И на мен ми е хлад­но. Тяло­то ми тъгу­ва за лято влю­бе­но до съл­зи, за раз­пук­на­ти на жар кес­те­ни, стис­на­ти сякаш в юмрук. Есен­та е скит­ни­ца, смуг­ла циган­ка, коя­то ту се усмих­ва със скри­та пока­на за още евти­на любов, ту раз­вя­ва поли­те си, окъ­са­ни дри­пи, оцве­те­ни с раз­лич­ни избе­ле­ли боич­ки. Вечер се пона­ся на коня на огъ­ня в кръв­та й, вятъ­рът раз­вя­ва коси­те й. Тя се при­би­ра към спо­ме­на за огъ­ня, кой­то дими някъ­де там, накъ­де­то отек­ват вечер­ни­те копи­та на коня й. Там някъ­де се тъче тиши­на­та – през деня злат­на, с изпре­де­ни бакъ­ре­ни ниш­ки, през нощ­та замръз­ва­ща в леде­ни игли. С все­ки изми­нал ден раз­каз­ва раз­лич­ни съд­би. За смърт­та, видя­на в про­тег­на­та към огъ­ня длан, за ябъл­ка­та, оча­ро­ва­ла два­ма­та днеш­ни тий­ней­джъ­ри, кои­то дъл­го е изку­ша­ва­ла със злат­но-чер­ве­на­та си закръг­ле­ност. По пътя на чер­ти­те по длан­та те вър­вят заед­но и падат и ста­ват, хра­нят се с вре­ме­то, изку­ша­ват ги изма­ми, при­би­рат ги злат­ни очи впе­ре­ни един в друг. Накрая ябъл­ка­та е изсъх­на­ла, еди­ни­ят от тях го няма, дру­ги­ят едва пристъп­ва, ама това е още по-къс­но. Пре­ди това са стиг­на­ли до сво­я­та Ита­ка и два­ма­та са поси­ве­ли, нате­жа­ли от вре­ме­то, помъд­ре­ли. Смърт­та ми раз­каз­ва сво­я­та вер­сия за живо­та отвъд тиши­на­та. Дими огъ­нят, циган­ка­та е впе­ри­ла очи в него и пред­ри­ча нова съд­ба няко­му. Там има нови пъти­ща по въл­ни­те, мла­да Пене­ло­па още чака с неот­с­тъп­на­та твър­дост на любов­та, недо­во­лен от съд­ба­та веч­но тър­сещ далеч­ни непоз­на­ти бре­го­ве Оди­сей. Зна­ни­е­то носи бол­ка. Съд­ба­та ни оттлас­к­ва от бряг на бряг, заглаж­да ни с реч­ни­те камъ­ни чрез реже­щи­те ръбо­ве на проб­ле­ми­те. Денят е праз­ник, в кой­то сме доб­ри. Мъд­рост­та е край­на­та цел. Добро­та­та и любов­та я освет­ля­ват. А човеш­ко­то сър­це е кла­де­нец на духа в гър­ди­те ни. Духът раз­по­ла­га с без­пог­реш­ни вът­реш­ни век­то­ри сети­ва. Затво­ре­ни и даже залос­те­ни в сиро­маш­ки огра­ни­чен све­тог­лед, мно­зи­на се обя­вя­ват за ръко­во­де­щи. И това е опас­но. Души­те на хора­та са като на ята. При­иж­дат звез­до­пад­но на земя­та и се пота­пят в слад­ко-гор­чи­ви­те зем­ни изпи­та­ния, плу­ват от бряг на бряг, пре­ди да стиг­нат сво­я­та Ита­ка. После поемат отно­во наго­ре. Мъд­рост­та дава сми­съл и кра­со­та и на най-мрач­ния сезон. Само през есен­та ли е така или е от лип­са­та на доста­тъч­но слън­це?  Есен­та ми раз­каз­ва и пее сту­де­ни­те си пес­ни, прегръ­щат я сен­ки и я дър­пат в раз­лич­ни посо­ки. А тя чака да мине човек и да види пътя му, със сле­да по длан­та. Сла­на­та помрък­ва кура­жа ми, нали­ва още лед в чаша­та. Сме­лост­та ми изчез­ва, зато­ва отпи­вам по глът­ка живец и в сър­це­то ми наста­ва рани­ма тиши­на. Посип­ва побе­лял пра­шец, в къст­че­та от скреж и ми се усмих­ват замръз­на­ли цве­тя, потъ­на­ли в крис­та­лен сън. Всич­ко е пока­на за полет и пъте­шес­т­вие. При­тих­вам до мра­мор­на­та пло­ча – под нея са се при­зе­ми­ли спо­ме­ни­те за мама и тат­ко, свър­ши­ли пътя до сво­я­та Ита­ка. При­тих­на­ла се моля да отво­рят душа­та ми, за да спо­де­ля натру­па­но­то в мен. Две све­щи­ци дога­рят, съб­ра­ли свет­ли­ка на веч­ност­та, спо­де­лям тиши­на­та, изпъл­ни­ла отми­на­ло­то вре­ме и давам път на бъд­но­то в послед­ния за деня слън­чев лъч.


 

Бяла­та птица

Шумът беше неис­тов вой на маши­на. Вой, кой­то раз­ди­ра­ше въз­ду­ха бук­вал­но на мили­о­ни пар­че­та. Не зна­е­ше дали този шум идва­ше точ­но от него­вия само­лет, но усе­ща­ше как душа­та й ста­ва­ше на пар­че­та, как бав­но се втеч­ня­ва­ше и бли­ка­ше от очи­те й. Кой­то и да беше този само­лет …той само отна­ся­ше…, отна­ся­ше висо­ко в небе­то , отна­ся­ше далеч в неиз­вес­т­ност­та на хори­зон­та. Ръка­та й усе­ти неж­но и топ­ло стис­ка­не. От това тряб­ва­ше да й ста­не по-леко….или поне да полу­чи някак­ва сила като под­кре­па …, но нищо тако­ва не се полу­чи. Напро­тив, нер­ви­те й бяха така опъ­на­ти, че тя усе­ти ръкос­тис­ка­не­то като бол­ка и ряз­ко дръп­на длан.Искаше да изви­ка, да нагру­би, кого­то и да е. Чув­с­т­ва­ше нуж­да да си го изка­ра на няко­го или на нещо…На кого … и на как­во….? Винов­ни­ци в слу­чая няма­ше. Или не… те просто не бяха тук. Те бяха там някъ­де… там, къде­то бум­те­не­то на само­ле­та се носе­ше към топ­ла­та и уют­на мириз­ма на портокали.

А тя оста­ва­ше тук, в огром­на­та све­те­ща в неон  зала, а кра­ка­та й тежа­ха като мра­мор­ни­те пло­чи, на кои­то беше стъ­пи­ла. Има­ше чув­с­т­во­то, че нико­га пове­че няма да може да напра­ви дори една крач­ка. Има­ше чув­с­т­во­то, че някой я беше посял….. или по ско­ро заро­вил тук…… и тръг­ва­не от тук няма. Пък и не й се тръгваше.

Шумът на отли­та­щи­те само­ле­ти я уна­ся­ше и тя усе­ща­ше как мис­ли­те й една по една я напус­кат. С тях и тежест­та си отива­ше. Чакал­ня­та се пре­вър­на в зала от при­ка­зен замък и тя тихо при­сед­на на една пей­ка, прикри­та от хор­с­ки­те погле­ди в сян­ка­та на розов храст. От страш­ни­ят шум и вря­ва не оста­на и сле­да. Само някак­ви мал­ки пти­че­та се опит­ва­ха да пост­ро­ят сво­я­та хоро­ва пар­тия, но пър­ха­не­то с кри­ла им пре­че­ше да сле­ят в син­х­рон  музи­ка­та си.

–Лельо Мил­ке, – една голя­ма бяла пти­ца се отде­ли от общия хор, викай­ки я с човеш­ки глас. В ръка носе­ше огром­на стък­ле­на чаша, в коя­то нез­най­но как беше уло­ви­ла слън­це­то. Про­тег­на ръка към нея:

–Хап­че­та­та! Ста­ни да видиш и как­во дру­го ти нося! Виж, пак имаш кар­тич­ка, от Анг­лия, виж! И сним­ка има, с бул­ка­та,  и с бебето…Стани да видиш кол­ко е порас­на­ла малката…И още пода­ръ­ци имаш-нова рок­ля ти пра­щат, английска…Разбира той, твоя Петър­чо, от моди…!!!

П‑Е-Т-Ъ-Р-Ч‑О”-тези ноти звън­на­ха в уши­те й и се сме­си­ха с шума на някак­ва стран­на маши­на. Сър­це­то й под­ско­чи, помъ­чи се да затуп­ти по-сил­но, но ….Тя се напрег­на, опи­та се да пови­ка няка­къв спо­мен, но без успех. Като че ли й лип­с­ва­ше душа, душа, коя­то да нака­ра сър­це­то й да под­ско­чи. Къде ли  я беше изгу­би­ла… или може би я беше забра­ви­ла някъ­де. Или просто тя беше отле­тя­ла с някой само­лет към неиз­вес­т­ност­та на хоризонта.

 

Взе чаша­та, в коя­то се бе уда­ви­ло слън­це­то, и преглът­на поред­на­та шепа хап­че­та, коя­то бяла­та пти­ца и беше донес­ла. И пак заспа…,без да сънува…

Само в уши­те буче­ше шумът от кри­ла­та на огром­на бяла птица.


 

Aне­ли­зе

Вече забра­вям кой съм и дали съм бил някой няко­га. Мра­кът се спус­ка над мен като тън­ка пая­жи­на, коя­то подоб­но на рако­ви клет­ки, рас­те и голе­мее, обхва­щай­ки все пове­че от моя­та същ­ност. Губя се чес­то в себе си, в спо­ме­ни­те си, а тлен­ност­та не ми пома­га. Рея се над сине­ва­та на деня, но виж­дам чер­но­та, коя­то обгръ­ща све­та. Виж­дам праз­ни­те лип­си като призрач­ни силу­е­ти, кои­то бро­дят хао­тич­но в тър­се­не на мяс­то­то си, виж­дам как някои потъм­ня­ват, обхва­на­ти от пая­жи­на­та и посте­пен­но биват обви­ва­ни от нея, как­то муха в прим­ка­та на паяк, дока­то посте­пен­но цели­те ста­ват чер­ни и се превръ­щат в мрак, кри­ещ мина­ло­то и азът ми. Защо се случ­ва това? Нима човек може да живее без спо­ме­ни, без мина­ло, без да е някой? Нима имам неп­рос­ти­ми гре­хо­ве, че съм под­ло­жен на това мъче­ние да виж­дам сним­ки­те на близ­ки­те ми хора, а да не ги раз­поз­на­вам. Лица – бези­мен­ни, но усмих­на­ти на чер­но-бели фотог­ра­фии. Пожъл­те­ли хар­тии, кои­то не носят нищо освен бол­ка. Бол­ка от това, че са едни непоз­на­ти за мен, а знам, че би тряб­ва­ло да ги позна­вам. Поня­ко­га, кога­то море­то е чер­но и ярос­т­на буря връх­ли­та бре­го­ве­те, се моля да пото­пи ост­ро­ва и да отне­се без­по­лез­ност­та и сла­бост­та ми на дъно­то си. Но на след­ва­щия ден, кога­то видя лъчи­те на слън­це­то да огря­ват Кио­ни, да позла­тя­ват цве­тя­та и тън­ко да рису­ват по бели­те сте­ни на къщи­те, жаж­да­та  ми за живот се завръ­ща. Пак раз­гръ­щам ста­ри­те албу­ми и обна­деж­ден от завръ­ща­не­то на слън­це­то се надя­вам, че и моя­та памет се  е завър­на­ла. Но уви! Мра­кът е там и вър­ши сво­я­та чер­на работа.

Вече не знам кой съм, не знам защо съм, не знам къде съм.

Синя­та без­д­на ме привли­ча и тръг­вам с тре­пе­ре­щи кра­ка, под­пи­рай­ки се на бас­тун­че, от дру­га­та стра­на ме под­кре­пя жена обле­че­на в бяло. Меди­цин­с­ка сес­т­ра! Мис­ля си, че отивам към синя­та без­д­на, за да се хвър­ля в нея и да се оста­вя на море­то да ме взе­ме такъв, какъв­то съм – праз­на черуп­ка на рак пус­тин­ник. Искам да уда­вя мра­ка и да свър­ша с това мъче­ние, но се оказ­ва, че сес­т­ра­та ме е изве­ла само на редов­на­та раз­ход­ка на чист въз­дух. Чувам я да ми го каз­ва, кога­то опит­вам да пристъ­пя през кея в нищо­то. В гла­сът ѝ има доса­да и подо­зи­рам, че вся­ка сут­рин я под­ла­гам на това, но не помня. Не помня и как се каз­ва. Оста­на­ли са само някол­ко ост­ров­че­та в памет­та ми – Ита­ка и Кио­ни – тук се родих, тук ще умра и Нея. Моя­та един­с­т­ве­на и голя­ма любов, моя­та меч­та. Чие­то име не помня! Но помня чер­ти­те на лице­то ѝ, къд­ра­ва­та тъм­на коса, голе­ми­те чер­ни очи, тън­ки­те уст­ни, кои­то така чес­то се сме­е­ха. Поне, дока­то те, нацис­ти­те не нахлу­ха в укри­ти­е­то ни. Помня звер­с­ки­те лица, как я дър­пат, раз­де­ляй­ки я от май­ка ѝ и баща ѝ, как тя плаче…Черните хищ­ни­чес­ки уни­фор­ми… В послед­но вре­ме не помня лица­та над уни­фор­ми­те, а виж­дам зама­за­ни въл­чи пас­ти – ого­ле­ни и озъ­бе­ни. Болест­та ми е спес­ти­ла дру­го­то. Помо­га ми да забра­вя как­во се е слу­чи­ло след това. Поне зато­ва съм бла­гос­ло­вен. Напом­ням си да попи­там моми­че­то в бяло за моя­та любов, може би знае, може би.…”

Смърт­та на ста­ре­ца дой­де в прекрас­но слън­че­во утро. Меди­цин­с­ка­та сес­т­ра вле­зе в ста­я­та му с усмив­ка, дръп­на пер­де­та­та и започ­на да пее тихич­ко народ­на песен, под­гот­вяй­ки се да започ­не да отго­ва­ря още пре­ди да чуе дежур­ни­те му въп­ро­си. Тол­ко­ва ѝ беше леко на душа­та, че някол­ко мину­ти не забе­ля­за, че той не се нади­га от лег­ло­то си и не я раз­пит­ва коя е, къде се нами­ра, защо е сам, къде е жена му и децата.…

Обър­на се и видя глад­кия, изпъ­нат чер­шаф, под кой­то едва си личе­ше сла­бо­то тяло. Прибли­жи си пред­паз­ли­во. Чер­ти­те му бяха изоп­на­ти и ост­ри, бръч­ки­те види­мо отпус­на­ти, а очи­те затво­ре­ни. Поне е умрял спо­кой­но, каза си тя, и сло­жи ръка на чело­то му. Все още бе топ­ло. Сигур­но е почи­нал на зазо­ря­ва­не. Сес­т­ра­та се оба­ди по теле­фо­на и се зае да под­реж­да ста­я­та, да вади лич­ни­те му вещи. Ста­на ѝ мал­ко тъж­но. Въп­ре­ки че на момен­ти доста я драз­на­е­ше изку­фе­лия ста­рец го съжа­ля­ва­ше. Беше като изгу­бе­но дете, кое­то не знае къде се нами­ра. Тол­ко­ва само­тен и тъжен се чув­с­т­ва­ше. А и вся­ка сут­рин по вре­ме на раз­ход­ка­та се опит­ва­ше да прекра­чи кея и да пад­не в морето.

От семей­ни­ят албум изпад­на един изпи­сан с раз­кри­вен почерк лист. Сед­на и го про­че­те, после запла­ка тихич­ко. Сега раз­би­ра­ше без­д­на­та в душа­та и мозъ­ка на този човек, сега осъз­на­ва­ше реал­но, че по вре­ме­то на вто­ра­та све­тов­на вой­на е изгу­бил нещо изклю­чи­тел­но важ­но, някак­ва мис­те­ри­оз­на любов. После отво­ри албу­ма със сним­ки­те, но там не видя  тол­ко­ва ста­ра фотог­ра­фия. Над­ник­на в нощ­т­но­то шкаф­че и започ­на да вади раз­лич­ни дре­бо­лии. Отва­ря­ше и над­ни­ча­ше нався­къ­де. Най-накрая на дъно­то на кути­я­та с при­над­леж­нос­ти за бръс­не­не, кои­то не бе изпол­з­вал от някол­ко годи­ни, видя пожъл­тял плик. Беше изпи­сан с кра­сив, еле­ган­тен почерк. Адре­си­ран бе до него – Петер Ван Пелс, в Амс­тер­дам. Изва­ди от вът­ре лист изпи­сан с обли, еле­ган­т­ни букви.

Скъ­пи Петер,

изми­на­ли­те две годи­ни, кои­то пре­ка­рах­ме заед­но, са се запе­ча­та­ли в съз­на­ни­е­то ми за вина­ги. Иск­рен­но се надя­вам да се видим мно­го ско­ро, кога­то вой­на­та завърши…”

Сес­т­ра­та про­чи­та бър­зо цяло­то пис­мо, а лице­то ѝ е мок­ро от съл­зи. Под­пи­сът е Ане Франк.

Дошли­ят, за да напи­ше час на смърт­та и да придви­жи доку­мен­та­ци­я­та, бе при­ну­ден да бие успо­ко­и­тел­но на сес­т­ра­та, коя­то беше види­мо разстроена.

Кога­то дру­га стар­ша сес­т­ра ѝ помог­на да се изпра­ви, тръг­на олю­ля­вай­ки се. Поглеж­на през про­зо­ре­ца, от кой­то се виж­да­ше кея. За миг замръз­на. Видя бял пре­гър­бен силу­ет, кое­то пристъп­ва във вода­та, но вмес­то да потъ­не, се поне­се по нея. Посте­пен­но ста­ре­цът, защо­то тя не може­ше да сбър­ка паци­ен­та, за кой­то се бе гри­жи­ла тол­ко­ва годи­ни, започ­на да се сма­ля­ва. От кея се отда­ле­чи вече мал­ко мом­чен­це, кое­то под­тич­ва. Сес­т­ра­та се отскуб­на от колеж­ка­та си и изти­ча на тера­са­та. Мом­чен­це­то, подоб­но на бяла свет­ли­на или слън­че­во зай­че тича с весе­ло под­ска­ча­не по вода­та, а на отсрещ­ния бряг някой му маха. Дру­га мал­ка дет­с­ка фигур­ка. Сес­т­ра­та бе сигур­на, че това е него­ва­та Анелизе.

Най-после два­ма­та щяха да имат сво­е­то открад­на­то дет­с­тво и любов на открад­на­та­та им Итака.


 

Ита­ка

Пла­жът бе каме­нист, а джи­нът му гор­че­ше. Слън­че­ви­те лъчи се плъз­га­ха болез­не­но в чув­с­т­ви­тел­ни­те от мах­мур­лу­ка очи. Сре­щу него бе зали­вът с бели­те лод­ки, а тихо­то пляс­ка­не на въл­ни­те в кея, го оглу­ша­ва­ше.  Огле­да се за секун­да. Мах­на на сер­ви­тьор­ка­та и на нераз­би­ра­ем гръц­ко-анг­лийс­ки я помо­ли да го пре­мес­ти на бара. Моми­че­то не бе чис­та гър­ки­ня и го раз­бра пер­фек­т­но – взе в една ръка две­те чаши, а с дру­га­та купич­ка­та с полу­раз­то­пен лед и пепел­ни­ка. Тръг­на пред него, като се дви­же­ше гра­ци­оз­но и еле­ган­т­но. Него­ви­те стъп­ки бяха вяли и теж­ки, а чех­ли­те му потрак­ва­ха неп­ри­ят­но о мра­мор­на­та настил­ка. Сум­ра­кът го пре­гър­на и го при­юти. Наста­ни се на висо­ко­то стол­че и затво­ри очи. Отпи щед­ра глът­ка алко­хол и запа­ли цига­ра. Изди­ша дима през носа и поглед­на. Далеч по-доб­ре бе тук вът­ре. Сер­ви­тьор­ка­та сто­е­ше в дру­гия край на бара. Той я поглед­на и се усмих­на неу­ло­ви­мо. После изва­ди от зад­ния джоб намач­ка­ни лис­та и се опи­та да пора­бо­ти вър­ху ръко­пи­са. След някол­ко мину­ти оста­ви ядно стра­ни­ци­те, без да обръ­ща вни­ма­ние, че по пло­та има мок­ри сле­ди, кои­то се отбе­ля­за­ха на лис­ти­те с бъде­щия му шедо­вър. Сер­ви­тьор­ка­та изле­зе, а той я просле­ди с поглед. Опре­де­ле­но бе чуж­ден­ка на този ост­ров, как­то и той. Има­ше строй­но тяло, мур­га­ва кожа и екзо­тич­ни чер­ти, а лип­са­та на позна­ния в гръц­кия език, доказ­ва­ха най-ярко това. Гла­во­бо­ли­е­то му поп­ре­ми­на и поръ­ча узо. Изпи го на един дъх. Люш­на се в спо­ме­на за вче­раш­ния ден, завър­шил тъж­но и самот­но, дори гор­чи­во след снощ­на­та сре­ща с едва встъ­пи­ло в пъл­но­ле­тие девой­че, кое­то се бе опит­ва­ло да пре­ка­ра нощ­та с него. Неп­ри­ят­ни­ят привкус идва­ше  и от това, че в нача­ло­то той под­да­де на наив­на­та свал­ка, полас­кан защо­то два пъти по-мла­до моми­че го е забе­ля­за­ло. Така или ина­че нищо не се слу­чи. Той се бе прибрал и си допи в ста­я­та, впе­рил поглед в намач­ка­ния ръко­пис – памет­ник на нео­съ­щес­ве­ност­та на мечтата.

Барът се изпъл­ни извед­нъж с мла­де­жи – гру­па турис­ти дошли на някол­код­нев­на вакан­ция. Той потър­ка сле­по­о­чи­я­та си, защо­то гла­во­бо­ли­е­то се завръ­ща­ше. Ста­на и отиде до тоа­лет­на­та. Мъчи­те­лен и болез­нен спа­зъм на сто­ма­ха го нака­ра да повър­не. Изми се ста­ра­тел­но и се вър­на. Видя, че до ръко­пи­са му има пъл­на чаша. Прибли­жи се бав­но към мяс­то­то си, а сер­ви­тьор­ка­та изник­на отнякъде:
– Заве­де­ни­е­то чер­пи! – усмих­на се, раз­кри­вай­ки бисер­ни зъби, а в очи­те ѝ иск­ря­ха оне­зи пла­мъ­че­та, кои­то бяха запа­ли­ли тро­ян­с­ка­та война.
– Бла­го­да­ря ти, Еле­на. – каза той и поста­ви ръка на рамо­то ѝ.
– Не се каз­вам Еле­на. – отвър­на момичето.
– Всъщ­ност няма зна­че­ние. – този път беше негов ред да се усмих­не. – Кога свър­ш­ваш работа?
По-иск­рен и по дет­с­ки весел смях не бе чувал. За миг се почув­с­т­ва като дете в огро­мен лунапарк.
– Защо питаш?
– За да .… – обър­ка се за миг – .… за да те почер­пя нещо след това.
– Ела трий­сет мину­ти след полу­нощ. – намиг­на му тя и се отда­ле­чи към гру­па­та младежи.
Той допи узо­то и си тръг­на. Изли­зай­ки ѝ намиг­на, а тя му пома­ха с ръка – бе се спри­я­те­ли­ла с някол­ко от посе­ти­те­ли­те и слу­ша­ше исто­ри­я­та, коя­то ѝ раз­каз­ва­ха. Прибра се срав­ни­тел­но бър­зо и се стро­по­ли в лег­ло­то. Заспа миг­но­вен­но и съну­ва, че лите­ра­тур­ния агент му се обаж­да, съоб­ща­вай­ки, че всич­ки изда­тел­с­т­ва са отхвър­ли­ли новия му роман. „Недо­пи­сан!”, каза си кога­то се събу­ди към десет вечерта.

Взе душ, избръс­на се и си обле­че чис­ти дре­хи. Пър­во щеше да пий­не някъ­де, а после да иде да я изчака.

На ули­ца­та го посрещ­на глъч и музи­ка. Забър­за към кея. Дано бър­зо наме­ри сво­бод­но мяс­то. Мал­ко пре­ди него се нало­жи да се скрие зад голя­ма сак­сия с фор­ма на амфо­ра, от коя­то кичес­ти кло­ни про­тя­га­ше зокум с прекрас­ни розо­ви цве­то­ве. Сре­щу него се бяха зада­ли болез­не­но­бе­ли­те нем­ци – баща  и дъще­ря. Koга­то отми­на­ха, про­дъл­жи пътя си и не след дъл­го се бе раз­по­ло­жил на удоб­на маса с глед­ка към зали­ва и отсрещ­ния ост­ров. Едва ли щеше да се нака­ни, как­то има­ше наме­ре­ние по-рано, да посе­ти Ита­ка. Рабо­та­та с ръко­пи­са му не вър­ве­ше. „Ръко­пи­сът!”, под­ско­чи той. Бър­зо пла­ти и тръг­на към заве­де­ни­е­то, къде­то рабо­те­ше Еле­на, въп­ре­ки че има­ше поло­вин час до полу­нощ. Барът бе пълен, едва си пропра­ви път сред тъл­па­та, скуп­че­на на бара. Едър грък раз­ли­ва­ше по чаши­те пити­е­та. Писа­те­лят се огле­да, но не видя сер­ви­тьор­ка­та. Попи­та бар­ма­нът къде е моми­че­то, но той не го раз­бра. Опи­та се да каже нещо за ръко­пи­са, но кли­ен­ти уда­ри­ха с чаши по бар­п­ло­та и чове­кът зад бара се отдалечи.

Изле­зе от заве­де­ни­е­то, повър­тя се отвън и пак вле­зе. Кол­ко­то и да се оглеж­да­ше- не я виж­да­ше. Така или ина­че реши, че само тя би мог­ла да му помог­не за ръко­пи­са. Изпсу­ва ядно и рит­на едно кош­че за бок­лук. Запа­ли цига­ра и тръг­на без­цел­но. Отно­во се вър­на към кея и про­дъл­жи по крайб­реж­на­та ули­ца. Осре­ща тъм­на­та сян­ка на Ита­ка се окро­я­ва­ше на фона на небе­то. Неу­сет­но крач­ки­те му го изве­до­ха извън гра­да. Започ­на да се изкач­ва, дока­то достиг­на висок нос, вда­ден в море­то. Прибли­жи се към ръба. Там тъмен силу­ет седе­ше, про­ве­сил кра­ка над бездната.
– Все пак ме наме­ри. – бисер­на­та усмив­ка грей­на в тъма­та и моми­че­то се изправи.
– Може би. – отвър­на писа­те­лят посърнал.
– Оби­ча ме! – каза Еле­на и хвър­ли един лист.
Той се око­ко­ри. Това бе него­ви­ят ръкопис.
– Хей, какво…
– Не ме оби­ча. – поре­ден лист поле­тя в бездната.
Сто­е­ше като зако­ван и гле­да­ше усмих­на­то­то моми­че с очи, изпъл­не­ни с радост, весе­лие, любо­пит­с­тво и невинност.
– Оби­ча ме. – про­дъл­жа­ва­ше тя.
Тога­ва той видя, че в ръка­та си тя има само един оста­нал лист. Очи­те ѝ помрък­на­ха, изпъл­не­ни с тъга.
Послед­ни­ят лист поле­тя от тън­ка­та ѝ ръка.
– Не ме оби­ча! – поглед­на го обвиняващо.

Писа­те­лят се сеп­на. Прибли­жи се към нея, осъз­нал че всич­ко, за кое­то се е борил , не е това, кое­то е искал. Кол­ко­то пове­че е тър­сил, тол­ко­ва пове­че се е губил. Брък­на в зад­ния джоб на нови­те си пан­та­ло­ни и изва­ди послед­ния лист на ръко­пи­са, кой­то бе изпи­сал сут­рин­та, дока­то се боре­ше с махмурлука.
Хвър­ли го и се обърна:
– Оби­ча те!

После се наве­де към нея и я целуна.


 

Невъз­мож­на­та посока

Само­ле­тът се гмур­на под обла­ци­те и ско­ро се пока­за земя­та. Жъл­то-кафя­ви обра­бо­те­ни ниви се реду­ва­ха със зеле­ни­те гър­бо­ве на хъл­мо­ве и въз­ви­ше­ния. Чер­ве­ни­те покри­ви на къщи­те напом­ня­ха на рисун­ки от люби­мия в дет­с­тво­то ѝ „Гъбар­ко“, ала изтър­бу­ше­ни­те ске­ле­ти на изос­та­ве­ни фаб­ри­ки бяха като свър­та­ли­ща на тъж­ни духо­ве. По шосе­то, кое­то се вие­ше меж­ду висо­чи­ни­те, пъл­зя­ха авто­мо­би­ли и ками­о­ни. Гла­сът на глав­ния стю­ард обя­ви, че след два­де­сет мину­ти ще кац­нат на лети­ще София. Оттук бе изле­тя­ла пре­ди 32 годи­ни и не се бе връ­ща­ла повече.

Пет годи­ни след като се омъ­жи за Чарлз, кому­нис­ти­чес­ко­то управ­ле­ние бе сва­ле­но. Съп­ру­гът ѝ сле­де­ше репор­та­жи­те – хора с радос­т­ни лица пъл­не­ха пло­ща­ди­те, а в очи­те им све­те­ше надеж­да­та за по-добро бъде­ще. Освен да гово­рят как­во­то мис­лят, граж­да­ни­те на бив­ша­та ѝ стра­на полу­чи­ха пра­во да живе­ят и рабо­тят къде­то искат. Ско­ро оба­че инф­ла­ция погъл­на спес­тя­ва­ни­я­та на род­ни­ни­те ѝ, кои­то рабо­те­ха за смеш­ни запла­ти. Дру­ги хора, дори неин съу­че­ник от про­гим­на­зи­я­та, едвам завър­шил учи­ли­ще, раз­ви­ва­ха маща­бен биз­нес, от кой­то мири­ше­ше на коруп­ция, и показ­но се сдо­би­ва­ха се с имо­ти, с раз­ме­ри­те на его­то им. За всич­ко това я осве­до­мя­ва­ше съп­ру­гът ѝ, чис­ток­ръ­вен пода­ник на кра­ли­ца­та, и деца­та ѝ, кои­то гово­ре­ха сме­шен бъл­гар­с­ки, научен през вакан­ци­и­те при май­ка ѝ в Съе­ди­не­ние, ней­ния роден град. Чарлз също посе­ща­ва­ше Бъл­га­рия. Баба Здрав­ка, чие­то име той не успя­ва­ше да про­из­не­се задо­во­ли­тел­но и нари­ча­ше само Баба, го посре­ща­ше с бани­ци, меки­ци и луч­ник. Чарлз ѝ пома­га­ше в гра­ди­на­та, с наръч­ни­ци в ръка опра­вя­ше бра­ви­те в къща­та, кове­ше пиро­ни по раз­ду­ти­те чер­че­ве­та­та, а пре­ди някол­ко лета дори бе сме­нил изпо­чу­пе­ни­те циг­ли на покри­ва. Тя няма­ше нищо про­тив пъту­ва­ни­я­та им, но упо­ри­то отказ­ва­ше да ги придру­жи. Чарлз зна­е­ше част от исто­ри­я­та – бяха се запоз­на­ли в Плов­див по вре­ме на него­ва сту­дент­с­ка екс­кур­зия до Бъл­га­рия, а тя беше мес­т­ни­ят гид на гру­па­та. Беше мла­да, с кра­си­ва руме­ни­на по ску­ли­те, кои­то пре­ли­ва­ха в цвят на мля­ко и мед. Глад­ка­та, опъ­на­та на опаш­ка коса, блес­те­ше в нюан­си­те на тъм­но­ка­фя­во­то, като кора­та на дър­ве­та­та, под кои­то се раз­хож­да­ха. Завър­ши­ла мес­т­на­та анг­лийс­ка гим­на­зия и вече сту­дент­ка, през лято­то тя рабо­те­ше като екс­кур­зо­вод, за да при­пе­че­ли нещич­ко. В послед­ния ден, кога­то тряб­ва­ше да отпъ­ту­ва, той се събу­ди влю­бен и на сбо­гу­ва­не ѝ призна чув­с­т­ва­та си. Напи­са ѝ три пис­ма, от кои­то тя бе полу­чи­ла само едно. През есен­та Чарлз се вър­на отно­во и ѝ пред­ло­жи да ста­не него­ва съп­ру­га. Тя бе щас­т­ли­ва, но жела­ни­е­то им – труд­но за осъ­щес­т­вя­ва­не. В съве­та им иска­ха без­б­рой доку­мен­ти, връ­ща­ха ги мно­гок­рат­но, а на сват­ба­та им в риту­ал­на­та зала като сиви вра­ни зад пре­ме­не­ни­те гос­ти бдя­ха два­ма души от служ­би­те. Тя не беше забра­ви­ла. Само беше прихлу­пи­ла спо­ме­на като гър­не под­ква­се­но мля­ко и пласт по пласт наслаг­ва­ше вър­ху него новия си живот. В Анг­лия избяг­ва­ше да спо­ме­на­ва, че е бъл­гар­ка. Пред­ста­вя­ше се като Вайъ­лет и тол­ко­ва. Дори погре­бе­ни­е­то на баща ѝ не про­ме­ни реше­ни­е­то ѝ.

А сега, по инс­т­рук­ции на стю­ар­да, про­ве­ря­ва­ше кола­на си пре­ди каца­не. Сед­ми­ца по-рано дъще­ря ѝ дове­де у дома моми­че от Бъл­га­рия, пър­во­кур­с­нич­ка в ней­ния уни­вер­си­тет. Била от Плов­див, а леля ѝ още живе­е­ла в Съе­ди­не­ние. Вайъ­лет ѝ пода­де ръка. „Вио­ле­та“ каза девой­ка­та. Име­то, усмив­ка­та, с коя­то бе изре­че­но, очи­те, кои­то я гле­да­ха, тол­ко­ва ѝ напом­ня­ха за няко­го, че тряб­ва­ше да сед­не на дива­на. Моми­че­то гово­ре­ше ли, гово­ре­ше. Думи­те мина­ва­ха като вятър покрай уши­те ѝ. Поглед­на я пак, кога­то каза „Тат­ко не раз­бра, че ста­нах сту­дент­ка, почи­на пре­ди годи­на, но все ми каз­ва­ше „Тряб­ва да учиш в Англия“.

И ето я тук. На вра­та­та на ста­ра­та му къща­та има­ше нек­ро­лог. Иска­ше да се уве­ри, че е вяр­но, пре­ди да се при­бе­ре у дома. В послед­ния клас на гим­на­зи­я­та той я след­ва­ше като сян­ка. Натрап­ва­ше ѝ чув­с­т­ва, кои­то не зна­че­ха нищо за нея, но под­хран­ва­ни от ядна­та страст на отхвър­ле­ния,  се раз­пал­ва­ха още по-болез­не­но. Беше по-въз­рас­тен от нея, офи­цер. Бе свик­нал да полу­ча­ва как­во­то иска. Напра­вил бе всич­ко въз­мож­но да поп­ре­чи на бра­ка ѝ.

– Вър­нах се – каза тя и раз­тво­ри пръс­ти­те на дяс­на­та си ръка. Към избу­я­ла­та тре­ва до огра­да­та лит­на пожъл­тя­ло листче.

Подал ѝ го бе на изли­за­не от риту­ал­на­та зала. Не беше сред пока­не­ни­те, ала бе сто­ял там в сивия си кос­тюм. Лист­че­то кац­на на земя­та. Думи­те се виж­да­ха, но вече не я пла­ше­ха до смърт. Вио­ле­та обър­на гръб на нек­ро­ло­га и забър­за надо­лу по ули­ца­та. Отня­къ­де изле­зе вятър, под­хва­на хар­тий­ка­та, поиг­ра си с нея и я запра­ти към бунището.


 

Леген­да

- Риба­та къл­ве ли, сине?- въз­рас­т­ния белов­лас мъж мет­на въди­ца­та и поглед­на към русо­ля­вия тиней­жер с зачер­ве­ни бузи и лунич­ки по носа.

-Къл­ве дядо, къл­ве!- отго­во­ри той- Вече хва­нах няколко!

Два­ма­та  сто­я­ха покрай море­то на вто­ра буна, сед­на­ли вър­ху мал­ки сгъ­ва­е­ми стол­че­та. До тях бли­зо до кра­ка­та им се мъд­ре­ше плас­т­ма­со­ва чер­ве­на кофа с някол­ко мята­щи риби на дъното.

- Ех… сине, как­то е тръг­на­ло май до дове­че­ра ще мъд­ру­ва­ме тук. Зна­еш ли, спом­них си една леген­да, коя­то ми раз­ка­за моя баща, а той я научил от своя баща. С него ловях­ме риба, как­то сега с теб, тога­ва аз бях поч­ти на тво­я­та въз­раст. Искаш ли да ти я раз­ка­жа? Искаш ли?

Тий­ней­джъ­рът сбър­чи нос лунич­ки­те му затан­цу­ва­ха по кожа­та, усмих­на се покла­ти гла­ва в съг­ла­сие. Позла­те­на от слън­це­то мор­с­ка повър­х­ност сия­е­ше в сво­я­та сине­ва. Мал­ки блес­тя­щи свет­лин­ки се гоне­ха просвет­ва­ха и се губе­ха раз­пръс­на­ти до хоризонта.Чайки пре­ли­та­ха. Кря­ка­ха раз­ма­ха­ли бели кри­ла. Мири­ше­ше на миди и водорасли.

- И, така… – поде въз­рас­т­ни­ят  мъж – Това се слу­чи­ло в древ­на Гър­ция. По него вре­ме в ост­ров Ита­ка живе­ел цар Оди­сей. Той бил сла­вен мъж и войн. Учас­т­вал цели десет годи­ни в Тро­ян­с­ка­та вой­на,  още десет,  дока­то се завър­не в Ита­ка. Че да ти кажа, в това ста­ро вре­ме хора­та са има­ли спо­соб­ност­та да раз­го­ва­рят с бого­ве­те. Ние сме забра­ви­ли това. Всич­ко, кое­то ни се случ­ва сега го нари­ча­ме съд­ба. Тога­ва вяр­нос­та на жени­те била посло­вич­на, така­ва била Пене­ло­па жена­та на Одисей.Чакала го цели два­де­сет годи­ни да се вър­не при нея. Отхвър­ля­ла всич­ки кан­ди­да­ти за ръка­та ѝ. Няко­га бого­ве­те наче­ло с Бог Зевс се съби­ра­ли на вър­ха на пла­ни­на­та Олимп, съве­ща­ва ли се и реша­ва­ли съд­би­те на хора­та. Оди­сей пре­жи­вял мно­го приклю­че­ния, дока­то се вър­не в род­на­та Ита­ка.  Как­во да ти кажа, сине след вой­на­та в Троя той наел кораб и с еки­па­жа си плу­ва­ли покрай стран­ни ост­ро­ви. Натък­ва­ли се на таки­ва със сире­ни, кои­то пее­ли омай­ни пес­ни, вели­ка­ни с по едно око нари­ча­ли ги  цик­ло­пи и  раз­ни дру­ги стран­нос­ти. Пре­ми­нал през страш­ни мъки и приклю­че­ния, дока­то накрая изгу­бил еки­па­жа и кора­ба си. Бил пле­нен от ним­фа­та Калип­со, коя­то го дър­жа­ла цели седем годи­ни в плен с жела­ни­е­то си да го напра­ви без­смър­тен. Оди­сей тъгу­вал за роди­на­та си Ита­ка. Все­ки ден сядал всред ска­ли­те.  Гле­дал море­то и  мис­лил за жена си Пене­ло­па и сина си Теле­мах. Бого­ве­те виж­да­ли съл­зи­те му, чува­ли сте­на­ни­я­та му и накрая се сми­ли­ли над него. Изпра­ти­ли кри­ла­тия Хер­мес да му съоб­щи доб­ра­та нови­на, че може вече да се вър­не в роди­на­та. За чети­ри дни измайс­то­рил сал. Закре­пил в сре­да­та мач­та от кораб­но плат­но. Сбо­гу­вал се с ним­фа­та Калип­со и потег­лил в откри­то море. Плу­вал цели осем­на­де­сет дни. Ори­ен­ти­рал се по звез­ди­те. Кога­то в дале­чи­на­та се откро­и­ла твър­да земя Оди­сей се зарад­вал. Видял  го Бог Посей­дон вла­де­те­ля на море­та­та. Той бил ядо­сан на Оди­сей , че е убил люби­мия му син цик­ло­па Поли­фом. Раз­гне­вен той уда­рил по вода­та с три­зъ­бе­ца си. Раз­вих­ри­ла се страш­на буря. Оди­сей изпад­нал в ужас. Салът се мятал меж­ду огром­ни въл­ни. Той не успял да се задър­жи. Пад­нал и потъ­нал надъл­бо­ко. Нагъл­тал вода. С неи­мо­вер­ни уси­лия успял да се издиг­не на повър­х­ност­та. Дого­нил сала раз­лю­лян от въл­ни­те. Качил се. Стис­нал с ръце дъс­ки­те. През това вре­ме Боги­ня­та Лев­ко­тея при­ела обра­за на пти­ца­та гму­рец, пре­ле­тя­ла над въл­ни­те, за да помог­не на Оди­сей. Кац­на­ла на сала. Посей­дон се раз­лю­тил още пове­че. С три­зъ­бе­ца си уда­рил и стро­шил сала. Пти­ца­та гму­рец отле­тя­ла. Той успял да се хва­не за една дъс­ка и така оце­лял. Две дено­но­щия плу­вал всред въл­ни­те по бур­но­то море. Накрая му се при­тек­ла на помощ Боги­ня Ати­на Пала­да. Отве­ла го до усти­е­то на река­та на ост­ро­ва на феа­кий­ци­те. Там го откри­ла дъще­ря­та на тамош­ния цар. Тя го заве­ла в дво­ре­ца. Царя и цари­ца­та уст­ро­и­ли пир и с инте­рес изслу­ша­ли раз­ка­зи­те на Оди­сей за чуд­ни­те му приклю­че­ния. Реши­ли да му помог­нат да се завър­не в Ита­ка. При­гот­ви­ли кораб с пет­де­сет и два­ма греб­ци. Обси­па­ли го с даро­ве. Пре­нес­ли жер­т­ва на бого­ве­те. Попъ­тен вятър поне­съл кора­ба по бър­зо от орел. Мно­го дни изми­на­ли,  дока­то стиг­нат ост­ров Итака.Там греб­ци­те сва­ли­ли спя­щия Оди­сей и даро­ве­те на бре­га. Посей­дон пове­ли­те­ля на море­та­та видял всич­ко това раз­гне­вил се отно­во и за нака­за­ние пре­вър­нал кора­ба на феа­кий­ци­те в ска­ла бли­зо до тех­ния ост­ров. През това вре­ме Оди­сей се събу­дил. Сви­на­рят Евмей го открил и му помог­нал да се срещ­не със сина си Теле­мах. По ната­тък сине неща­та се раз­ви­ли по- бър­зо.  Оди­сей имал могъ­щи помощ­ни­ци в лице­то на Бого­ве­те.  Той се доб­рал до дво­ре­ца си, като стран­ник . Вяр­на­та му жена Пене­ло­па все още  го чака­ла. Кан­ди­да­ти­те ѝ пиру­ва­ли в голя­ма­та зала в дво­ре­ца на Оди­сей. Пене­ло­па видя­ла стран­ни­ка нещо в нея треп­на­ло и реши­ла да изпи­та кан­ди­да­ти­те. Нака­ра­ла  сви­на­ря Евмей, кой­то също бил там да доне­се от оръ­жей­на­та лъка на Оди­сей. „ Кой­то опъ­не лъка на Оди­сей , кой­то изстре­ля стре­ла­та така, че да пре­ми­не през два­на­де­сет хал­ки, за него ще се омъжа!”-казала тя. Никой друг не успял само стран­ни­ка опъ­нал лъка изстре­лял стре­ла­та. Тя пре­ми­на­ла през два­на­де­сет хал­ки. Тога­ва стран­ни­ка мах­нал покри­ва­ло­то от гла­ва­та си. Пока­зал беле­га на кра­ка си. Всич­ки позна­ли Оди­сей. Пене­ло­па се втур­на­ла и пре­гър­на­ла съп­ру­га си. Щас­т­ли­ви съл­зи се стек­ли от очи­те ѝ.Тогава Боги­ня­та Ати­на Пала­да се яви­ла в зала­та и помог­на­ла на Оди­сей,  да избие кан­ди­да­ти­те за ръка­та на Пене­ло­па. Ех,  сине мой има­ше и още, но не си спом­ням пове­че.  Това е исто­ри­я­та за вели­кия цар и войн Оди­сей, кой­то се завър­нал в Ита­ка при вяр­на­та си жена Пене­ло­па. Зажи­ве­ли щас­т­ли­во на ост­ро­ва. Надя­вам се да ти е харе­са­ла леген­да­та. Може някой ден да я раз­ка­жеш на сина си. Защо не и на вну­ка си, как­то аз сега на теб. Като, че ли захлад­ня!  Да си ходим, а?  Как­во ще кажеш? Мно­го риби сме нало­ви­ли с теб!

Вну­кът нищо не каза. Само ким­на с гла­ва.  Раз­ка­зът на дядо му го беше раз­въл­ну­вал. Два­ма­та прибра­ха въди­ци­те мъл­ча­ли­во. Взе­ха под миш­ни­ци сгъ­ва­е­ми­те стол­че­та. Тръг­на­ха към кола­та, коя­то ги чака­ше на пар­кин­га. Поне­съл кофа­та пове­че от поло­ви­на­та пъл­на с риба, мла­де­жът се чув­с­т­ва­ше щас­т­лив окри­лен и силен поч­ти, като Оди­сей. Зад тях оста­на море­то шеп­ней­ки чуд­ни раз­ка­зи и легенди.


 

Прошка­та

- Хрис­та­ки! – про­вик­на се баба Ага­пе от вън­ш­на­та пор­та – Ела, че една от тво­и­те фоги те търси!

Зад чер­че­ве­то на боя­ди­са­ни­те в синьо про­зор­ци, от вто­рия етаж на къща­та над­ник­на въз­рас­тен мъж, с побе­ля­ла гъс­та бра­да. Той сло­жи длан над очи­те си, за да може да види по-доб­ре кой го тър­си, но слън­це­то пече­ше пра­во сре­щу него и не му позволи.

- Маман пуц! – изръм­жа някак­ва само­дел­на псув­ня той и бав­но започ­на да сли­за по скър­ца­щи­те дър­ве­ни стъ­па­ла. Изле­зе леко накуц­вай­ки и изгле­да мъл­ча­ли­во заста­на­лия пред пор­та­та млад мъж. Баба Ага­пе поглеж­да­ше ту мъжа си, ту мла­дия мъж с любо­пит­с­тво. Ста­ре­цът я побут­на да се при­би­ра и запита:

- Как­во искаш, момче?

- Аз за лод­ка­та! Нали я про­да­ваш, та рекох да се видим, да поговорим!

- Мас­ти­ка носиш ли?

- Не.

- За как­во ще гово­рим, тога­ва? Лод­ка се про­да­ва на чаша мас­ти­ка, ей там под лозата!

- Про­ща­вай, бар­ба Хрис­та­ки! С изсту­де­но узо не ста­ва ли? – изва­ди от една най­ло­но­ва тор­бич­ка бутил­ка запо­те­но от студ узо мъжът.

Стар­цът накло­ни гла­ва на една стра­на, при­ми­жа с едно­то око и рече:

- Голям тари­кат го даваш, а? Ще искаш мно­го да сва­лиш от цена­та, нали?

Мла­ди­ят мъж се усмих­на кротко:

- Само, кол­ко­то да ста­не пазар, бар­ба Христаки!

Ста­ре­цът го пока­ни с широк жест и два­ма­та се наста­ни­ха на две дър­ве­ни пей­ки, до къща­та. Над тях се бе раз­прос­т­ря­ла голя­ма, ста­ра асма, цяла­та отру­па­на с гроз­до­ве. Вед­на­га щом сед­на­ха, баба Ага­пе сло­жи две мът­ни вод­ни чаши пред мъже­те и започ­на да реже дома­ти за сала­та. Два­ма­та се чук­на­ха и отпи­ха от узо­то. Пити­е­то бе скъ­по и доб­ре изсту­де­но, зато­ва ста­ре­цът се погла­ди довол­но по корема.

- Напи­сал съм цена­та при лод­ка­та! Стру­ва девет хиля­ди и нито сто­тин­ка по-мал­ко! Имаш ли парите?

Мла­ди­ят мъж изва­ди мал­ка, коже­на чан­тич­ка и я отво­ри. В нея бяха надип­ле­ни мно­го зеле­ни­ка­ви бан­к­но­ти от по сто лева.

- Давам пет хиля­ди в брой! Все пак лод­ка­та е ста­ра, мото­рът също!

Ста­ре­цът си погла­ди бра­да­та, сипа си узо в чаша­та, отпи и заговори:

- Това не е само лод­ка, това е зана­ят! Това е живо­та ми! С него съм гле­дал жена и три деца до сега! Вяр­но, не е в пър­ва мла­дост, но лод­ка­та си стру­ва! Нико­га не е потъ­ва­ла, нито про­би­ва­на някъде!

- Само вед­нъж! – про­шеп­на мъжът – Меж­ду Гала­та и усти­е­то на Кам­чия! С поло­вин тон саф­рид в нея!

Хрис­та­ки отво­ри широ­ко очи. Никой не зна­е­ше за случ­ка­та, ста­на­ла пре­ди двай­се­ти­на годи­ни. Тога­ва къс­но есен­та, заед­но с орта­ка му Дон­чо уце­ли­ха пасаж саф­рид. Напъл­ни­ха лод­ка­та до горе, но изле­зе шквал и започ­на да ги бута към суша­та. Мото­рът нещо се зада­ви и дока­то успе­ят да го запа­лят, вля­зо­ха в при­боя. Някол­ко висо­ки въл­ни ги запра­ти­ха вър­ху камъ­ни­те и лод­ка­та се про­би откъм дес­ния борд. Загу­би­ха поло­ви­на­та риба, а Дон­чо се уда­ви. От тога­ва Хрис­та­ки пове­че не си взе ортак. Опра­вя­ше се сам за всич­ко. Инте­рес­но, откъ­де този мъж може да е научил за това?

- Аз съм Мит­ко! – про­чел мис­ли­те му отвър­на мъжът – На Дон­чо синът. Кога­то море­то изяде тате, бях на девет години!

Хрис­та­ки ста­на, оби­ко­ли маса­та и пре­гър­на мла­дия мъж. Изтри една тър­кул­на­ла се по лице­то му съл­за и с преграк­нал от въл­не­ние глас запита:

- Зна­чи, ти си мом­че­то на Дон­чо? Вие нали живе­ех­те в Тер­вел тога­ва? Изоб­що не съм виж­дал май­ка ти! След това и звъ­нях по теле­фо­на. Исках да и помог­на с някой лев, но тя не иска­ше да гово­ри с мен! Все ми затва­ря­ше, като се обаждах.

- Мама нико­га не е иска­ла баща ми да ста­ва рибар! Той дори да плу­ва не уме­е­ше! Тя почи­на мина­ла­та годи­на и аз реших да дой­да тук, на море­то. И мен тая голя­ма вода ме вле­че, също като баща ми! Реших да хва­на вашия зана­ят, кол­ко­то и тру­ден да е! Огле­дах тук там и слу­чай­но попад­нах на лод­ка­та ти. Риба­ри­те каза­ха, че есе­нес си пост­ра­дал и я про­да­ваш. Баща ми си е наме­рил лошия къс­мет с нея, моят пък може да е добър!

Бар­ба Хрис­та­ки сед­на отно­во на маса­та, наля узо на себе си и мъжа, и глът­на навед­нъж пити­е­то. Поста­ви две­те си гру­би, наря­за­ни от мре­жи­те ръце с дла­ни­те наго­ре и изпъшка:

- Бог ми е сви­де­тел, че ува­жа­вах баща ти! Макар да рабо­тих­ме заед­но само три месе­ца раз­брах, че е мно­го читав човек! Като се уда­ви пла­ках, все едно загу­бих брат си! Моя­та жил­ка е гръц­ка и труд­но може да ме пре­мет­не човек, но меж­ду мен и сина на Дон­чо няма да заста­нат пари! Халал да ти е лод­ка­та и зана­я­та, Мит­ко! Аз отгле­дах три дъще­ри, щото сигур­но съм голям греш­ник! Бог не ме дари със син, зато­ва сега с чис­то сър­це ти пода­ря­вам лод­ка­та! В море­то път няма, там те води къс­ме­та! Есен­та, като си счу­пих кра­ка свър­ши моят къс­мет! Дано тво­ят  е добър и вина­ги да изли­заш на бре­га здрав, и с богат улов!

- Е, не може съв­сем без пари! – опъ­на се мла­ди­ят мъж.

- Може, може! На теб сега все­ки лев ще ти тряб­ва! Още днес взе­май лод­ка­та и от утре про­дъл­жа­вай по моя път! Не е слу­чай­ност, че си наме­рил моя­та лод­ка! Бог те е водил към нея, Мит­ко! Той ще те води и занапред…!

Два­ма­та изпи­ха узо­то, пре­гър­на­ха се и мла­дия мъж си тръг­на. Зад гър­ба му ста­ре­цът се прекръс­ти: – Бла­го­да­ря ти, Боже! Зна­чи, вече си ми простил!


 

Обра­тен път

Жана пъту­ва­ше с влак от сто­ли­ца­та за род­ния си град. Писа­тел го беше наре­къл „ най- север­ния север“, а всъщ­ност беше най –севе­ро­из­точ­на­та част на роди­на­та й, раз­по­ло­жен на бре­га на голя­ма река.  Линия, коя­то в годи­ни­те на сту­ден­с­т­во­то си  беше изми­на­ла сто­ти­ци пъти и коя­то  окон­ча­тел­но й беше  отре­ди­ла да напус­не род­ния край.  Съд­ба­та й я беше почер­ни­ла, оста­вай­ки   мла­да вдо­ви­ца с мал­ко дете. Пре­ди  да пук­не зора­та на демок­ра­ци­я­та напус­на стра­на­та,   При­ятел­ка й беше посо­чи­ла пътя към древ­на Ита­ка,  тя оста­ви сина си при роди­те­ли­те си,  сме­ла и реши­тел­на избя­га без доку­мен­ти.  Пре­вър­на се в изгна­ник  и мно­го мизе­рия изжи­вя в чуж­би­на  – уни­жа­ва­на, гла­ду­ва­ла,  спа­ла под про­зор­ци като куче,  про­си­ла, дока­то един ден успя­ла да зами­не за Щати­те. Там се научи­ла да се защи­та­ва. Наме­ри­ла си рабо­та и зажи­вя­ла  по-спо­кой­но. Жана  беше отслаб­на­ла,  сма­ле­на, леко при­ве­де­на, вър­ве­ше с наве­де­на гла­ва и   мътен поглед в очи­те, види­мо  оста­ря­ла за годи­ни­те си.  В купе­то беше сама,  вла­кът се изне­се от очер­та­ни­я­та на сто­ли­ца­та, а тя дори не забе­ля­за.  Една мисъл се беше натра­пи­ла в съз­на­ни­е­то й, не си спом­ня­ше къде я беше про­че­ла:   „Род­ния край е вина­ги без­раз­ли­чен, ти оба­че не си раз­бра­ла нищо за све­та, ако смя­таш, че там откъ­де­то си си тръг­на­ла вед­нъж, един ден можеш да се върнеш…“

-Завръ­ща­не­то ми, може би е илю­зия…  – поч­ти на глас  си каза тя.

Въп­ре­ки тези мис­ли тро­по­ле­не­то на къса­та ком­по­зи­ция по  рел­си­те обрас­ли от десе­ти­ле­тия, как­то всич­ки ней­ни пъти­ща в буре­нак  и дра­ки, кои­то отно­во я отвеж­дат в обрат­на посо­ка, я омай­ва­ше. Пъту­ва­не­то й запри­ли­ча на ниш­ка­та на Ари­ад­на, защо­то я изтег­ли за крат­ко от опас­ния лаби­ринт на све­та към спа­се­ние и сво­бо­да. Но още в след­ва­щи­ят момент мис­ли­те й се вър­на­ха към спо­ра с род­ния край, видя го в себе си, води го в себе си, откак­то се помни , а стиг­на до кул­ми­на­ция в зре­ли­те й години.

Вла­кът лете­ше и пред погле­да й мина­ва­ха пано­рам­ни сним­ки.  Жана гле­да­ше с радост  и тъга зеле­ни­те поля и гори, глу­хи­те села, буре­ня­са­ли­те гра­ди­ни и  дво­ро­ве ,  пору­те­ни, обе­зю­де­ни къщи и душа­та й пла­че­ше с неви­ди­ми съл­зи.  А няко­га като дете бе игра­ла при баба си на село в лет­ния ден и лет­ния здрач.  Тя беше понес­ла хра­на­та си за из път, коя­то се със­то­е­ше се от чис­ти кар­ти­ни на род­ния край, кои­то рев­ни­во пазе­ше из мръс­ни­те буле­вар­ди и суте­ре­ни на чуж­дия свят, а ето сега изплу­ва­ха като раз­ва­ли­ни през замъг­ле­ния про­зо­рец на влака.

На една мал­ка гара се качи­ха два­ма мъже и без да попи­тат се наста­ни­ха в ней­но­то купе. Гово­ре­ха си за избори:

- Чес­т­но да ти кажа – каза еди­ния мъж – бях решил да гла­су­вам за соци­ал­де­мок­ра­ти­те и като попъл­вах бюле­ти­на­та,  сър­це­то ми огра­ди  „Да“.

- Заре­жи ги! – отго­во­ри дру­ги­ят мъж – Всич­ки кра­дат и кол­ко­то пове­че кра­дат , тол­ко­ва по-скъ­па ста­ва роди­на­та на сър­це­то ми.

В кори­до­ра сто­я­ха пра­ви две мла­ди моми­че­та и  пуше­ха. Една­та беше  набу­та­ла слу­шал­ки  от уок­мън  в уши­те си, та зато­ва се надвикваха:

-Зами­на пре­ди три месе­ца и ми обе­ща да ми пра­ти работ­на виза, но от тога­ва  „ни звук, ни стон“.

-Е, мила моя, всич­ки са еднак­ви. Дока­то те мами, с мед те храни.

Тази ста­ра пого­вор­ка напом­ни на Жана за предуп­реж­де­ни­е­то,  кое­то сама си беше отпра­ви­ла няко­га: „Не допус­кай да те мамят!“. Тя въз­дъх­на дъл­бо­ко, сви уст­ни и се вър­на в ста­ро­то вре­ме: “ Наша­та соц – при­каз­ка не беше лоша, не беше лъжов­на, тя беше цик­лич­но заблуж­да­ва­не, дер­виш­ки танц в кръг. Нико­го не го инте­ре­су­ва­ше иде­о­ло­ги­чес­ка­та пля­ва, уто­пи­я­та за равен­с­т­во ни допа­да­ше, поне­же в нея има­ше мяс­то за  сил­ни­те и сла­би­те. А сега… Ох, нез­нам! Май съм мес­тен пат­ри­от без роди­на – там съм чуж­да и тук съм чуж­да. Кой ме помни?  Пове­че от два­де­сет  годи­ни не съм се връ­ща­ла… Роди­на­та си е роди­на, макар отдав­на да съм се отро­ди­ла от нея, сро­дих се с чуж­да­та стра­на и… Май  все­ки човек има нещас­ти­е­то да се роди някъ­де. Ако беше жива мама щеше да каже : „ Вина­ги си вър­вя­ла , дъще , по стра­нич­ни пъте­ки, без да зна­еш, че глед­ки­те ти са били забул­ва­ни , а тво­и­те раз­би­ра­ния – наив­ни“ .  Мама  щеше да се изра­зи дели­кат­но, все пак беше учи­тел­ка по лите­ра­ту­ра от ста­ра­та шко­ла…“ . Жана присви болез­не­но очи , мал­ко учу­де­на от мис­ли­те си и в този момент мина кондукторът.

-Кога присти­га­ме в … ? – тя попи­та просто, за да уста­но­ви кон­такт, за да пре­мах­не обър­ка­ни­те си мисли.

Вла­кът се плъз­га­ше през Бал­ка­на и пре­ми­на­ва­ше въоб­ра­жа­е­ма­та гра­ни­ца от южна към север­на България.

При­зо­ри локо­мо­ти­вът заба­ви ход и навле­зе в гара­та на ней­ния град.  В този  миг тя си спом­ни крип­то – ези­ка на мла­дост­та,  дале­чи­ни­те,  кои­то я маме­ха със сво­я­та тайн­с­т­ве­ност и цяло­то й тяло се раз­лю­ля.  Спон­тан­но се обър­на към Бога : „Боже, аз меч­тая за мал­ка чер­к­ва,  без изпо­ве­дал­ня, коя­то да про­го­ни всич­ки­те ми стра­хо­ве и мъки…“

Жана  сле­зе на перо­на и се почув­с­т­ва като чуж­де­нец, стъп­ваш на чуж­до мяс­то.  А липи­те в гра­да бяха живи и  шеп­тя­ха, как­то няко­га,  и месе­чи­на­та све­те­ше пъл­на, все още не отстъ­пи­ла пътя на слънцето.

Вятъ­рът раз­ро­ши оре­дя­ло­то среб­ро  на   коси­те й, дока­то  тя бояз­ли­во пристъп­ва­ше по род­ния тро­то­ар.  Пред нея мла­да жена воде­ше съне­но дете за ръка и сякаш й отпра­ви посла­ние, че също как­то ярко­то слън­це све­тът се раж­да и човек може още да се рад­ва на този рай.  Но нея я мъче­ше дру­га мъка – иска­ше да отпие глът­ка вода от Дуна­ва,  да уло­ви обла­ка над Доб­ру­джа, отно­во да събе­ре всич­ки скъ­пи обра­зи и ръце­те й да пре­гър­нат цели­ят роден град.


 

Сире­на­та

- И тога­ва се раз­не­съл аро­мат на зюм­бюл, послед­ван от пес­но­пе­ние, на кое­то сигур­но и анге­ли­те биха зави­де­ли. Секун­да след това кра­си­ва­та му жена изчез­на­ла. Край!

- Хаха­ха! – Давид се беше хва­нал за коре­ма с кръс­то­са­ни ръце и не може­ше да овла­дее сме­ха си, дока­то сани­тар­ка­та Аме­лия, добро­вол­но наела се да чете на паци­ен­ти­те си при­каз­ки, по вре­ме на рутин­но­то пре­тър­с­ва­не на ста­и­те им пре­ди ляга­не от пер­со­на­ла, го гле­да­ше над очи­ла­та си с дебе­ли рам­ки. Сини­те ѝ очи изглеж­да­ха по-мал­ки, откол­ко­то през стък­ла­та, но в ника­къв слу­чай не и по-мал­ко привле­ка­тел­ни за Давид, кой­то не про­пус­ка­ше слу­чай да ѝ напра­ви ком­п­ли­мент за дъл­га­та руса коса, за тън­ка­та ѝ фигур­ка, дори за ръс­та ѝ, кой­то сама­та тя нена­виж­да­ше: „Джоб­но гадже, а не някоя яка кака, дето да ме носи под мишница.“

Диаг­но­за­та на Давид все още не може­ше да бъде уточ­не­на. Твър­де­ше, че е прав­нук на Оди­сей и е пребро­дил зем­но­то къл­бо, дока­то най-после се завър­нал у дома си, къде­то него­ва­та мила Аме­лия – „далеч по-кра­си­во име от Пене­ло­па“ – го чака­ла с „обич и плам“. Лека­ри­те спо­ре­ха и се коле­ба­е­ха меж­ду пара­но­ид­на шизоф­ре­ния и шизоф­ре­ни­чен его­цен­т­ри­зъм. Само за едно бяха кате­го­рич­ни – не може­ше да ста­ва и дума за изпис­ва­не­то му.

- Коя част от про­че­те­но­то беше тол­ко­ва смеш­на, Давид? – попи­та тихо Аме­лия, коя­то изпит­ва­ше сим­па­тии към пре­ка­ле­но висо­кия, слаб и вина­ги рошав паци­ент, чии­то дъл­бо­ки кафя­ви очи сякаш раз­чи­та­ха всич­ки тай­ни, кои­то тя гриж­ли­во се ста­ра­е­ше да не издаде.

- Моля ти се, скъ­па – Давид се засмя още вед­нъж, срещ­нал уко­ри­тел­ния ѝ поглед. – Доб­ре, няма да интим­ни­ча пред дру­ги­те, само на саме. Ха-ха! Та, питаш кое е смеш­но­то. А, бе, хора, с гъзо­ве­те си ли чете­те? Не раз­брах­те ли, че сире­ни­те не пеят наис­ти­на. Това е евфе­ми­зъм за сек­су­ал­на­та им мощ. Привли­чат с уха­ние, да, но не е точ­но зюм­бюл. Твър­де банал­но в наши дни, кога­то дори в пар­фю­ме­ри­я­та се пол­з­ват три­ко­ве, уж, за запаз­ва­не на по-дъл­гот­ра­ен аро­мат, но кога­то пра­дя­до ги е срещ­нал, това си е гра­ни­че­ло с чудо. Доб­ре, че тога­ва сим­п­то­ми­те за лудост са били съв­сем дру­ги, защо­то сигур­но няма­ше да се стиг­не­ше до мое­то създаване.

- Ах, как­ва загу­ба – иро­ни­зи­ра го мла­да паци­ент­ка с дъл­га чер­на коса и точ­но тол­ко­ва чер­ни очи.

- Трай, бе, ска­пан демон – сря­за я Давид и се изсмя точ­но в лице­то ѝ. – И как­во, тати Сата­на­та ти отне сила­та и сега не можеш да напъл­ниш тези очич­ки с кръв­чи­ца, а? Ай, сик­тир! Друг път ще се раз­пра­вям с теб, въп­ре­ки че едва ли има осо­бен сми­съл. Бита кар­та си, дет‘ се вика.

- Давид, моля те да бъдеш по-вни­ма­те­лен – пре­къс­на го Аме­лия. – Дилай­ла е дама и не можеш да ѝ гово­риш така.

- Дама си ти, Аме­лия. Как­то и да е. Та за пра­дя­до ми иде­ше реч. Само Орфей бил по-потен­тен от него. Нали не мис­лиш, че сви­ра­чът наис­ти­на е засра­мил сире­ни­те с песен? Изто­щил ги е от е… Така де, ти си дама и няма да го кажа.

- Доб­ре, мис­ля, че след мал­ко ще тряб­ва да вър­ви­те по лег­ла­та – каза Амелия.

- Само с теб, душ­ко – не се стър­пя Давид.

- Давид, предуп­ре­дих те. И моля те, кол­ко­то и да е при­ят­но за една жена да полу­ча­ва ком­п­ли­мен­ти, мис­ля, че поня­ко­га мина­ваш вся­как­ви граници.

- Да, пре­ми­нах мно­го гра­ни­ци. Оби­ко­лих поч­ти цяло­то зем­но къл­бо, което…

- Давид, знам, че това е рабо­та на лека­ри­те, но тъй като си добър и умен, ще ти го кажа аз – не си изли­зал нико­га извън Бъл­га­рия. Всич­ко се е слу­чи­ло в гла­ва­та ти, пора­ди кое­то си мно­го объркан…

- Ама ти за как­ви гра­ни­ци и как­во зем­но къл­бо мис­лиш, Аме­лия? Пътят, скъ­па моя, пътят е вът­ре в нас. Завръ­ща­не­то в Ита­ка е завър­та­не­то на начи­на на мис­ле­не – към теб самия, към божес­т­ве­на­та, без­смър­т­на иск­ра. Иска се сме­лост. Е, мал­ко хуба­ва хра­на, пити­е­та и изис­ка­ни жени само облек­ча­ват уси­ли­я­та, но те, прости, Аме­лия, но е така, не са никак важни.

- По лег­ла­та! – дру­ги­те сани­та­ри вля­зо­ха в ста­я­та и все­ки пове­де по два­ма пациенти.

Три дни по-къс­но, док­тор Авра­мов оста­на до гро­ба на Давид мал­ко след като два­ма от коле­ги­те му си тръг­на­ха. Това бяха всич­ки, отиш­ли да го изпра­тят, след като се беше само­у­бил. Да, мно­го неп­ри­ят­но – избо­де­ни очи, натъп­ка­ни с восък уши и пре­ря­за­ни кит­ки, кръс­то­са­ни вър­ху коре­ма му. Док­тор Авра­мов чу два­ма от паци­ен­ти­те да гово­рят, че сани­тар­ка­та Аме­лия била в ста­я­та му, кога­то това се слу­чи­ло, но нима може­ше да повяр­ва на брът­ве­жи­те им? Тога­ва тряб­ва­ше да повяр­ва, че еди­ни­ят е демон; дру­ги­ят – пад­нал ангел, но не Луци­фер, не, има­ло цяла пле­я­да, опъл­чи­ли се на Рая; тре­та пък била трис­та­го­диш­на вещи­ца и как­во ли още не. А и Аме­лия има­ше али­би – беше си тръг­на­ла, след като дру­ги­те сани­та­ри изпра­ти­ли паци­ен­ти­те по ста­и­те им.

Силен аро­мат на зюм­бюл пре­къс­на мис­ли­те му. Обър­на се и беше готов да позд­ра­ви сани­тар­ка­та, кога­то жена­та запя. Песен­та ѝ го вър­на някъ­де дале­че в дет­с­тво­то, кога­то се люле­е­ше на дър­ве­но­то кон­че, раз­ма­хал дър­ве­ния меч и обе­ща­ващ на май­ка си, че сега, кога­то тат­ко­то го няма­ше, той щеше да я пази от всич­ки чудо­ви­ща. Сил­на бол­ка стис­на гър­ди­те на док­то­ра, а след това лява­та му ръка се обез­д­ви­жи посте­пен­но от рамо­то надо­лу. Усе­ти как губи съз­на­ние и се свле­че на коле­не. После пад­на по лице в тревата.

Гро­ба­рят, решил да при­бе­ре оста­на­ли­те све­жи цве­тя и хра­на от гро­бо­ве­те, го наме­ри така. Коле­ги­те на док­тор Авра­мов бяха кате­го­рич­ни – инфаркт. В сума­то­ха­та око­ло само­у­бийс­т­во­то на паци­ен­та Давид и инци­ден­та с коле­га­та им, никой не обър­на вни­ма­ние, че все­от­дай­на­та сани­тар­ка Аме­лия не дой­де пове­че на работа.


 

Моят път

Чес­то ана­ли­зи­рам соб­с­тве­ния си път. Къде съм, докъ­де съм, кол­ко ми оста­ва, в пра­вил­на­та посо­ка ли съм. И сякаш редя куб­че­то на Рубик. Вина­ги има нещо, кое­то пре­чи на ори­ен­та­ци­я­та. С нави­га­ци­я­та на теле­фо­на обик­но­ве­но нямам проб­лем. Но с “джи­пи­е­са“ на душа­та е по-слож­но. Там е труд­на­та част. Да стиг­неш до себе си и да вник­неш в дъл­бо­чи­на е същин­с­ко пла­ва­не със сал в откри­ти води.

Уж знам как­во искам. Знам как­во гоня, как­во преслед­вам, към как­во се стре­мя. Пад­на ли, гле­дам бър­зо да се изпра­вя и да про­дъл­жа. Ако уда­рът е по-тежък, изчак­вам да събе­ра доста­тъч­но сили, енер­гия и вдъх­но­ве­ние и след това закрач­вам сме­ло напред. Към Ита­ка. Моя­та Итака.

Стъп­ки­те назад поня­ко­га са сти­мул. За как­во ли? За да дой­де момент, в кой­то да изти­чаш към цел­та с бяс­на ско­рост и после да изполваш инер­ци­я­та, коя­то да те дви­жи. Да не спи­ра да те дви­жи. С дру­ги думи – да пожъ­неш пося­то­то. И в таки­ва момен­ти да помниш нача­ло­то. Да не забра­вяш съл­зи­те от ярост, бор­бе­ност, бол­ка, въл­не­ние, щас­тие и страх. Всич­ко от ком­п­лек­та. Без него няма как. Защо­то по пътя освен глу­хар­че­та и рав­ни­ни, има стръм­ни скло­но­ве, пла­ва­щи пясъ­ци, дъл­бо­ки ями, зло­ве­щи пеще­ри, бод­ли­ви тръ­ни, висо­ки теле­ни огра­ди, море, суша, гора, огън. Как се пре­ми­на­ва? Чрез огъ­ня. Но този в душа­та. Този, кой­то дик­ту­ва воля­та, под­клаж­да коп­не­жа, вяра­та, надеж­да­та и сме­лост­та. А дали е „огън от любов“, как­то се пее в една емб­ле­ма­тич­на бъл­гар­с­ка песен? Смя­там, че да. В про­ти­вен слу­чай няма­ше да е така стихиен.

Пред­ста­вям си цел­та като една мише­на. Кол­ко­то по-вът­ре­шен и малък е кръ­гът, тол­ко­ва по-бли­зо съм до исти­на­та. И до осъ­щес­т­ве­ни­те пла­но­ве и идеи, до сбъд­на­ти­те меч­ти. Вся­ка стре­лич­ка, коя­то пад­не встра­ни и не се закре­пи, е един без­це­нен опит. Макар и неус­пе­шен, раз­ви­ва уме­ние. Ори­ен­ти­ра. Учи. Пома­га пове­че, откол­ко­то вре­ди. Дори и да бави, дори и да боли, харак­те­рът дръз­ко ще кали. За да е по-готов за ярки­те висо­ти. С рима или без, сми­съ­лът си оста­ва същият.

Пад­нат ли стре­лич­ки­те, тряб­ва да ги взе­меш. И да опи­таш пак. И пак. Дока­то ста­не. Е, изис­к­ва се вре­ме. За някои неща е неиз­беж­но. Вре­ме­то е мяр­ка, коя­то не можем да изпре­ва­рим, кол­ко­то и да ни се иска поня­ко­га. Не може и да спре. Кол­ко­то и това да ни се иска…понякога.

Не е ли по-доб­ре така – бав­но, но слав­но? Откол­ко­то крат­ко и за мал­ко. Бър­зи­ят успех е нож с две ост­ри­е­та. Кол­ко­то бър­зо си се озо­вал горе, със съща­та ско­рост може да пад­неш долу. И то от висо­ко. Сгра­да се строи от осно­ви­те. После­до­ва­тел­но. Ана­ло­гич­но е и тук. Кога­то вър­виш с бав­ни крач­ки, дори да стъ­пиш накри­во, трав­ма­та няма да е тол­ко­ва теж­ка. Но в също­то вре­ме ще е доста­тъч­но цен­на, за да те пред­па­зи от след­ва­ща така­ва. Дости­га­не­то до вър­ха ще е по-чака­но, по-бле­ну­ва­но, но и по-истин­с­ко. И със сигур­ност ще про­дъл­жи по-дълго.

Нямам пред­ста­ва кол­ко още годи­ни ще пъту­вам. И до къде точ­но. Пред себе си дър­жа кар­та. Обръ­щам я, завър­там я от всич­ки стра­ни. И мис­ля. Без­к­рай­но мисля.

Ком­па­сът ми не рабо­ти. Тук смар­т­фо­ни­те губят сво­е­то зна­че­ние и вли­я­ние. Имам само тази кар­та. И мен. Всич­ко е в мои­те ръце. Бук­вал­но. Виж­дам само вода. Нео­бя­тен оке­ан. Дали ще кора­бок­ру­ши­рам? Дали ще издър­жи лод­ка­та ми? Дали ще попад­на на само­тен ост­ров? Как­во ще наме­ря там? Или пък ще стиг­на до меч­та­но­то мяс­то? Въп­ро­си, чии­то отго­во­ри ще науча занап­ред. Не се знае точ­но кога. Може и да е след дълго.

Но не ме е страх. Изпит­вам тол­ко­ва дру­ги емо­ции – въл­не­ние, адре­на­лин, готов­ност, амби­ция, хъс, дори неси­гур­ност. Но със сигур­ност не и страх! А и ако съм сигу­рен в нещо, то ще е, че няма да се пре­дам. Няма да се оста­вя на мър­т­во­то тече­ние. И нок­ти­те ми да пад­нат, и кожа­та ми да изго­ри, и до кръв да се боря, няма да преста­на, дока­то не се озо­ва там, къде­то искам да бъда. В моя­та Ита­ка. Коя­то ме чака. Знам, че няма да помръд­не, но зато­ва аз ще я открия. Ще стиг­на до нея и ще я целу­на, как­то кора­бок­ру­ше­нец целу­ва спа­си­тел­ния бряг. И ще осъз­ная, че си е стру­ва­ло. Абсо­лют­но всич­ко – вся­ко уси­лие, все­ки неус­пех, вся­ко пре­пят­с­твие, вся­ка съл­за от радост, вся­ка съл­за от тъга, все­ки стон, все­ки шепот, все­ки вик, все­ки миг, все­ки дъх. Наяс­но съм как­ва е цена­та. Но ще я пла­тя, за да се сдо­бия с истин­с­ка­та стой­ност – безценната.

Такъв е моят път – нея­сен, инте­ре­сен, нео­бик­но­вен. Искам вина­ги такъв да бъде. Такъв го оби­чам. И най-вече, защо­то си е мой!


 

Поже­ла­ва­ме ви успех!