Клуб на дейците на културата “Нов Живец” – Атина
Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака”
по идея на поетесата Лили Качова
Номинирани произведения в раздел проза
В една есенна сутрин по пътя до края на деня
В парка допивам чашата чай и наблюдавам един закачлив слънчев лъч. Погалил оголените клони на дърветата, плисва по още няколко слънчеви лъча встрани, после бодва краче в чашката на едно окъсняло с цъфтежа си цвете. Усмихна се на котарака, който прекосява алеята, а той присвива недоволно очета и опитва да го одраска. Светлинката топна пръст в чашата и пусна резенче слънце – прозрачно оранжева портокалова коричка, която потъна бързо на дъното. Подръпна една клонка и се спря на рамото на пощальонката, жената току-що наближи нашата пощенска кутия, с намерение да пусне нещо в нея, преди да отмине. Всяка сутрин ми пуска по нещо в кутията, което повече ме огрижва със сметките, отколкото радва в редките случаи на съобщение, че някъде нещо написано от мен, се чете от другите. Поздравявам я отдалече, махам с ръка, а тя приближава познала ме, за да ми подаде малък пакет с препоръка. Пожелавам й хубав ден и ми се иска да й кажа, че днес е дошъл празник в малкия ми свят, който ухае на изсъхнали листа и на окъснели последни цъфнали димитровчета. Днес вече зная, че мога да напиша есе или началните страници на нов роман, или дълга, предълга поема, каквото реша. Гледам как се отдалечава велосипед, дете тича с пълна раница към спирката, бърза за училище. В края на парка двама тийнейджъри са се срещнали уж случайно, но искат да повървят заедно. Момчето няма да пропусне да забележи, че днес момичето му се усмихва по-често от преди, опитвайки се да вдъхне с пълни гърди аромата на парфюма й. После ще я хване за ръка, за да дотичат до задаващия се автобус, а тя ще се остави да я дърпа напред, изоставайки само с половин крачка от него, преди да се метнат последни в автобуса. А аз гледам още кой да ме впечатли и вдъхнови за новите ми писания в този усмихващ се ден, в който слънцето се протяга до всяко кътче, където успее да се достигне под косия си ъгъл и да зарадва света с нови надежди. Ноемврийското утро е чисто, току-що окъпано от нощния дъжд, а небето ми праща дантелена прежда от светли жълто-оранжеви блясъци. Небето ми прилича на шал, спуснал нежни ресници над домове и хора, над улици и дървета. Капките от нощния дъжд се задържат по тях като тънки мокри карфици. Оскъдният слънчев чар ми напомня да приготвя ново кафе, но дърветата наоколо ме задържат все още в парка, наливат в мен още тъга и омая. Дори и да съм по чехли, ми се иска да побягна нанякъде и да забравя за нощта, донесла още хлад наоколо. Светлината плисва още лъчи в очите ми и меко ляга в росата наоколо, а аз тръгвам към дома на мечтите ми.
На другия ден чувам увертюра на тема за вълци, кучета лаят уплашено, с намек за приближаване на много студ. И на мен ми е хладно. Тялото ми тъгува за лято влюбено до сълзи, за разпукнати на жар кестени, стиснати сякаш в юмрук. Есента е скитница, смугла циганка, която ту се усмихва със скрита покана за още евтина любов, ту развява полите си, окъсани дрипи, оцветени с различни избелели боички. Вечер се понася на коня на огъня в кръвта й, вятърът развява косите й. Тя се прибира към спомена за огъня, който дими някъде там, накъдето отекват вечерните копита на коня й. Там някъде се тъче тишината – през деня златна, с изпредени бакърени нишки, през нощта замръзваща в ледени игли. С всеки изминал ден разказва различни съдби. За смъртта, видяна в протегната към огъня длан, за ябълката, очаровала двамата днешни тийнейджъри, които дълго е изкушавала със златно-червената си закръгленост. По пътя на чертите по дланта те вървят заедно и падат и стават, хранят се с времето, изкушават ги измами, прибират ги златни очи вперени един в друг. Накрая ябълката е изсъхнала, единият от тях го няма, другият едва пристъпва, ама това е още по-късно. Преди това са стигнали до своята Итака и двамата са посивели, натежали от времето, помъдрели. Смъртта ми разказва своята версия за живота отвъд тишината. Дими огънят, циганката е вперила очи в него и предрича нова съдба някому. Там има нови пътища по вълните, млада Пенелопа още чака с неотстъпната твърдост на любовта, недоволен от съдбата вечно търсещ далечни непознати брегове Одисей. Знанието носи болка. Съдбата ни оттласква от бряг на бряг, заглажда ни с речните камъни чрез режещите ръбове на проблемите. Денят е празник, в който сме добри. Мъдростта е крайната цел. Добротата и любовта я осветляват. А човешкото сърце е кладенец на духа в гърдите ни. Духът разполага с безпогрешни вътрешни вектори сетива. Затворени и даже залостени в сиромашки ограничен светоглед, мнозина се обявяват за ръководещи. И това е опасно. Душите на хората са като на ята. Прииждат звездопадно на земята и се потапят в сладко-горчивите земни изпитания, плуват от бряг на бряг, преди да стигнат своята Итака. После поемат отново нагоре. Мъдростта дава смисъл и красота и на най-мрачния сезон. Само през есента ли е така или е от липсата на достатъчно слънце? Есента ми разказва и пее студените си песни, прегръщат я сенки и я дърпат в различни посоки. А тя чака да мине човек и да види пътя му, със следа по дланта. Сланата помръква куража ми, налива още лед в чашата. Смелостта ми изчезва, затова отпивам по глътка живец и в сърцето ми настава ранима тишина. Посипва побелял прашец, в къстчета от скреж и ми се усмихват замръзнали цветя, потънали в кристален сън. Всичко е покана за полет и пътешествие. Притихвам до мраморната плоча – под нея са се приземили спомените за мама и татко, свършили пътя до своята Итака. Притихнала се моля да отворят душата ми, за да споделя натрупаното в мен. Две свещици догарят, събрали светлика на вечността, споделям тишината, изпълнила отминалото време и давам път на бъдното в последния за деня слънчев лъч.
Бялата птица
Шумът беше неистов вой на машина. Вой, който раздираше въздуха буквално на милиони парчета. Не знаеше дали този шум идваше точно от неговия самолет, но усещаше как душата й ставаше на парчета, как бавно се втечняваше и бликаше от очите й. Който и да беше този самолет …той само отнасяше…, отнасяше високо в небето , отнасяше далеч в неизвестността на хоризонта. Ръката й усети нежно и топло стискане. От това трябваше да й стане по-леко….или поне да получи някаква сила като подкрепа …, но нищо такова не се получи. Напротив, нервите й бяха така опънати, че тя усети ръкостискането като болка и рязко дръпна длан.Искаше да извика, да нагруби, когото и да е. Чувстваше нужда да си го изкара на някого или на нещо…На кого … и на какво….? Виновници в случая нямаше. Или не… те просто не бяха тук. Те бяха там някъде… там, където бумтенето на самолета се носеше към топлата и уютна миризма на портокали.
А тя оставаше тук, в огромната светеща в неон зала, а краката й тежаха като мраморните плочи, на които беше стъпила. Имаше чувството, че никога повече няма да може да направи дори една крачка. Имаше чувството, че някой я беше посял….. или по скоро заровил тук…… и тръгване от тук няма. Пък и не й се тръгваше.
Шумът на отлитащите самолети я унасяше и тя усещаше как мислите й една по една я напускат. С тях и тежестта си отиваше. Чакалнята се превърна в зала от приказен замък и тя тихо приседна на една пейка, прикрита от хорските погледи в сянката на розов храст. От страшният шум и врява не остана и следа. Само някакви малки птичета се опитваха да построят своята хорова партия, но пърхането с крила им пречеше да слеят в синхрон музиката си.
–Лельо Милке, – една голяма бяла птица се отдели от общия хор, викайки я с човешки глас. В ръка носеше огромна стъклена чаша, в която незнайно как беше уловила слънцето. Протегна ръка към нея:
–Хапчетата! Стани да видиш и какво друго ти нося! Виж, пак имаш картичка, от Англия, виж! И снимка има, с булката, и с бебето…Стани да видиш колко е пораснала малката…И още подаръци имаш-нова рокля ти пращат, английска…Разбира той, твоя Петърчо, от моди…!!!
„П‑Е-Т-Ъ-Р-Ч‑О”-тези ноти звъннаха в ушите й и се смесиха с шума на някаква странна машина. Сърцето й подскочи, помъчи се да затупти по-силно, но ….Тя се напрегна, опита се да повика някакъв спомен, но без успех. Като че ли й липсваше душа, душа, която да накара сърцето й да подскочи. Къде ли я беше изгубила… или може би я беше забравила някъде. Или просто тя беше отлетяла с някой самолет към неизвестността на хоризонта.
Взе чашата, в която се бе удавило слънцето, и преглътна поредната шепа хапчета, която бялата птица и беше донесла. И пак заспа…,без да сънува…
Само в ушите бучеше шумът от крилата на огромна бяла птица.
Aнелизе
“Вече забравям кой съм и дали съм бил някой някога. Мракът се спуска над мен като тънка паяжина, която подобно на ракови клетки, расте и големее, обхващайки все повече от моята същност. Губя се често в себе си, в спомените си, а тленността не ми помага. Рея се над синевата на деня, но виждам чернота, която обгръща света. Виждам празните липси като призрачни силуети, които бродят хаотично в търсене на мястото си, виждам как някои потъмняват, обхванати от паяжината и постепенно биват обвивани от нея, както муха в примката на паяк, докато постепенно целите стават черни и се превръщат в мрак, криещ миналото и азът ми. Защо се случва това? Нима човек може да живее без спомени, без минало, без да е някой? Нима имам непростими грехове, че съм подложен на това мъчение да виждам снимките на близките ми хора, а да не ги разпознавам. Лица – безименни, но усмихнати на черно-бели фотографии. Пожълтели хартии, които не носят нищо освен болка. Болка от това, че са едни непознати за мен, а знам, че би трябвало да ги познавам. Понякога, когато морето е черно и яростна буря връхлита бреговете, се моля да потопи острова и да отнесе безполезността и слабостта ми на дъното си. Но на следващия ден, когато видя лъчите на слънцето да огряват Киони, да позлатяват цветята и тънко да рисуват по белите стени на къщите, жаждата ми за живот се завръща. Пак разгръщам старите албуми и обнадежден от завръщането на слънцето се надявам, че и моята памет се е завърнала. Но уви! Мракът е там и върши своята черна работа.
Вече не знам кой съм, не знам защо съм, не знам къде съм.
Синята бездна ме привлича и тръгвам с треперещи крака, подпирайки се на бастунче, от другата страна ме подкрепя жена облечена в бяло. Медицинска сестра! Мисля си, че отивам към синята бездна, за да се хвърля в нея и да се оставя на морето да ме вземе такъв, какъвто съм – празна черупка на рак пустинник. Искам да удавя мрака и да свърша с това мъчение, но се оказва, че сестрата ме е извела само на редовната разходка на чист въздух. Чувам я да ми го казва, когато опитвам да пристъпя през кея в нищото. В гласът ѝ има досада и подозирам, че всяка сутрин я подлагам на това, но не помня. Не помня и как се казва. Останали са само няколко островчета в паметта ми – Итака и Киони – тук се родих, тук ще умра и Нея. Моята единствена и голяма любов, моята мечта. Чието име не помня! Но помня чертите на лицето ѝ, къдравата тъмна коса, големите черни очи, тънките устни, които така често се смееха. Поне, докато те, нацистите не нахлуха в укритието ни. Помня зверските лица, как я дърпат, разделяйки я от майка ѝ и баща ѝ, как тя плаче…Черните хищнически униформи… В последно време не помня лицата над униформите, а виждам замазани вълчи пасти – оголени и озъбени. Болестта ми е спестила другото. Помога ми да забравя какво се е случило след това. Поне затова съм благословен. Напомням си да попитам момичето в бяло за моята любов, може би знае, може би.…”
Смъртта на стареца дойде в прекрасно слънчево утро. Медицинската сестра влезе в стаята му с усмивка, дръпна пердетата и започна да пее тихичко народна песен, подготвяйки се да започне да отговаря още преди да чуе дежурните му въпроси. Толкова ѝ беше леко на душата, че няколко минути не забеляза, че той не се надига от леглото си и не я разпитва коя е, къде се намира, защо е сам, къде е жена му и децата.…
Обърна се и видя гладкия, изпънат чершаф, под който едва си личеше слабото тяло. Приближи си предпазливо. Чертите му бяха изопнати и остри, бръчките видимо отпуснати, а очите затворени. Поне е умрял спокойно, каза си тя, и сложи ръка на челото му. Все още бе топло. Сигурно е починал на зазоряване. Сестрата се обади по телефона и се зае да подрежда стаята, да вади личните му вещи. Стана ѝ малко тъжно. Въпреки че на моменти доста я дразнаеше изкуфелия старец го съжаляваше. Беше като изгубено дете, което не знае къде се намира. Толкова самотен и тъжен се чувстваше. А и всяка сутрин по време на разходката се опитваше да прекрачи кея и да падне в морето.
От семейният албум изпадна един изписан с разкривен почерк лист. Седна и го прочете, после заплака тихичко. Сега разбираше бездната в душата и мозъка на този човек, сега осъзнаваше реално, че по времето на втората световна война е изгубил нещо изключително важно, някаква мистериозна любов. После отвори албума със снимките, но там не видя толкова стара фотография. Надникна в нощтното шкафче и започна да вади различни дреболии. Отваряше и надничаше навсякъде. Най-накрая на дъното на кутията с принадлежности за бръснене, които не бе използвал от няколко години, видя пожълтял плик. Беше изписан с красив, елегантен почерк. Адресиран бе до него – Петер Ван Пелс, в Амстердам. Извади от вътре лист изписан с обли, елегантни букви.
„Скъпи Петер,
изминалите две години, които прекарахме заедно, са се запечатали в съзнанието ми за винаги. Искренно се надявам да се видим много скоро, когато войната завърши…”
Сестрата прочита бързо цялото писмо, а лицето ѝ е мокро от сълзи. Подписът е Ане Франк.
Дошлият, за да напише час на смъртта и да придвижи документацията, бе принуден да бие успокоително на сестрата, която беше видимо разстроена.
Когато друга старша сестра ѝ помогна да се изправи, тръгна олюлявайки се. Поглежна през прозореца, от който се виждаше кея. За миг замръзна. Видя бял прегърбен силует, което пристъпва във водата, но вместо да потъне, се понесе по нея. Постепенно старецът, защото тя не можеше да сбърка пациента, за който се бе грижила толкова години, започна да се смалява. От кея се отдалечи вече малко момченце, което подтичва. Сестрата се отскубна от колежката си и изтича на терасата. Момченцето, подобно на бяла светлина или слънчево зайче тича с весело подскачане по водата, а на отсрещния бряг някой му маха. Друга малка детска фигурка. Сестрата бе сигурна, че това е неговата Анелизе.
Най-после двамата щяха да имат своето откраднато детство и любов на откраднатата им Итака.
Итака
Плажът бе каменист, а джинът му горчеше. Слънчевите лъчи се плъзгаха болезнено в чувствителните от махмурлука очи. Срещу него бе заливът с белите лодки, а тихото пляскане на вълните в кея, го оглушаваше. Огледа се за секунда. Махна на сервитьорката и на неразбираем гръцко-английски я помоли да го премести на бара. Момичето не бе чиста гъркиня и го разбра перфектно – взе в една ръка двете чаши, а с другата купичката с полуразтопен лед и пепелника. Тръгна пред него, като се движеше грациозно и елегантно. Неговите стъпки бяха вяли и тежки, а чехлите му потракваха неприятно о мраморната настилка. Сумракът го прегърна и го приюти. Настани се на високото столче и затвори очи. Отпи щедра глътка алкохол и запали цигара. Издиша дима през носа и погледна. Далеч по-добре бе тук вътре. Сервитьорката стоеше в другия край на бара. Той я погледна и се усмихна неуловимо. После извади от задния джоб намачкани листа и се опита да поработи върху ръкописа. След няколко минути остави ядно страниците, без да обръща внимание, че по плота има мокри следи, които се отбелязаха на листите с бъдещия му шедовър. Сервитьорката излезе, а той я проследи с поглед. Определено бе чужденка на този остров, както и той. Имаше стройно тяло, мургава кожа и екзотични черти, а липсата на познания в гръцкия език, доказваха най-ярко това. Главоболието му попремина и поръча узо. Изпи го на един дъх. Люшна се в спомена за вчерашния ден, завършил тъжно и самотно, дори горчиво след снощната среща с едва встъпило в пълнолетие девойче, което се бе опитвало да прекара нощта с него. Неприятният привкус идваше и от това, че в началото той поддаде на наивната свалка, поласкан защото два пъти по-младо момиче го е забелязало. Така или иначе нищо не се случи. Той се бе прибрал и си допи в стаята, вперил поглед в намачкания ръкопис – паметник на неосъщесвеността на мечтата.
Барът се изпълни изведнъж с младежи – група туристи дошли на няколкодневна ваканция. Той потърка слепоочията си, защото главоболието се завръщаше. Стана и отиде до тоалетната. Мъчителен и болезнен спазъм на стомаха го накара да повърне. Изми се старателно и се върна. Видя, че до ръкописа му има пълна чаша. Приближи се бавно към мястото си, а сервитьорката изникна отнякъде:
– Заведението черпи! – усмихна се, разкривайки бисерни зъби, а в очите ѝ искряха онези пламъчета, които бяха запалили троянската война.
– Благодаря ти, Елена. – каза той и постави ръка на рамото ѝ.
– Не се казвам Елена. – отвърна момичето.
– Всъщност няма значение. – този път беше негов ред да се усмихне. – Кога свършваш работа?
По-искрен и по детски весел смях не бе чувал. За миг се почувства като дете в огромен лунапарк.
– Защо питаш?
– За да .… – обърка се за миг – .… за да те почерпя нещо след това.
– Ела трийсет минути след полунощ. – намигна му тя и се отдалечи към групата младежи.
Той допи узото и си тръгна. Излизайки ѝ намигна, а тя му помаха с ръка – бе се сприятелила с няколко от посетителите и слушаше историята, която ѝ разказваха. Прибра се сравнително бързо и се строполи в леглото. Заспа мигновенно и сънува, че литературния агент му се обажда, съобщавайки, че всички издателства са отхвърлили новия му роман. „Недописан!”, каза си когато се събуди към десет вечерта.
Взе душ, избръсна се и си облече чисти дрехи. Първо щеше да пийне някъде, а после да иде да я изчака.
На улицата го посрещна глъч и музика. Забърза към кея. Дано бързо намери свободно място. Малко преди него се наложи да се скрие зад голяма саксия с форма на амфора, от която кичести клони протягаше зокум с прекрасни розови цветове. Срещу него се бяха задали болезненобелите немци – баща и дъщеря. Koгато отминаха, продължи пътя си и не след дълго се бе разположил на удобна маса с гледка към залива и отсрещния остров. Едва ли щеше да се накани, както имаше намерение по-рано, да посети Итака. Работата с ръкописа му не вървеше. „Ръкописът!”, подскочи той. Бързо плати и тръгна към заведението, където работеше Елена, въпреки че имаше половин час до полунощ. Барът бе пълен, едва си проправи път сред тълпата, скупчена на бара. Едър грък разливаше по чашите питиета. Писателят се огледа, но не видя сервитьорката. Попита барманът къде е момичето, но той не го разбра. Опита се да каже нещо за ръкописа, но клиенти удариха с чаши по барплота и човекът зад бара се отдалечи.
Излезе от заведението, повъртя се отвън и пак влезе. Колкото и да се оглеждаше- не я виждаше. Така или иначе реши, че само тя би могла да му помогне за ръкописа. Изпсува ядно и ритна едно кошче за боклук. Запали цигара и тръгна безцелно. Отново се върна към кея и продължи по крайбрежната улица. Осреща тъмната сянка на Итака се окрояваше на фона на небето. Неусетно крачките му го изведоха извън града. Започна да се изкачва, докато достигна висок нос, вдаден в морето. Приближи се към ръба. Там тъмен силует седеше, провесил крака над бездната.
– Все пак ме намери. – бисерната усмивка грейна в тъмата и момичето се изправи.
– Може би. – отвърна писателят посърнал.
– Обича ме! – каза Елена и хвърли един лист.
Той се ококори. Това бе неговият ръкопис.
– Хей, какво…
– Не ме обича. – пореден лист полетя в бездната.
Стоеше като закован и гледаше усмихнатото момиче с очи, изпълнени с радост, веселие, любопитство и невинност.
– Обича ме. – продължаваше тя.
Тогава той видя, че в ръката си тя има само един останал лист. Очите ѝ помръкнаха, изпълнени с тъга.
Последният лист полетя от тънката ѝ ръка.
– Не ме обича! – погледна го обвиняващо.
Писателят се сепна. Приближи се към нея, осъзнал че всичко, за което се е борил , не е това, което е искал. Колкото повече е търсил, толкова повече се е губил. Бръкна в задния джоб на новите си панталони и извади последния лист на ръкописа, който бе изписал сутринта, докато се бореше с махмурлука.
Хвърли го и се обърна:
– Обича те!
После се наведе към нея и я целуна.
Невъзможната посока
Самолетът се гмурна под облаците и скоро се показа земята. Жълто-кафяви обработени ниви се редуваха със зелените гърбове на хълмове и възвишения. Червените покриви на къщите напомняха на рисунки от любимия в детството ѝ „Гъбарко“, ала изтърбушените скелети на изоставени фабрики бяха като свърталища на тъжни духове. По шосето, което се виеше между височините, пълзяха автомобили и камиони. Гласът на главния стюард обяви, че след двадесет минути ще кацнат на летище София. Оттук бе излетяла преди 32 години и не се бе връщала повече.
Пет години след като се омъжи за Чарлз, комунистическото управление бе свалено. Съпругът ѝ следеше репортажите – хора с радостни лица пълнеха площадите, а в очите им светеше надеждата за по-добро бъдеще. Освен да говорят каквото мислят, гражданите на бившата ѝ страна получиха право да живеят и работят където искат. Скоро обаче инфлация погълна спестяванията на роднините ѝ, които работеха за смешни заплати. Други хора, дори неин съученик от прогимназията, едвам завършил училище, развиваха мащабен бизнес, от който миришеше на корупция, и показно се сдобиваха се с имоти, с размерите на егото им. За всичко това я осведомяваше съпругът ѝ, чистокръвен поданик на кралицата, и децата ѝ, които говореха смешен български, научен през ваканциите при майка ѝ в Съединение, нейния роден град. Чарлз също посещаваше България. Баба Здравка, чието име той не успяваше да произнесе задоволително и наричаше само Баба, го посрещаше с баници, мекици и лучник. Чарлз ѝ помагаше в градината, с наръчници в ръка оправяше бравите в къщата, ковеше пирони по раздутите черчеветата, а преди няколко лета дори бе сменил изпочупените цигли на покрива. Тя нямаше нищо против пътуванията им, но упорито отказваше да ги придружи. Чарлз знаеше част от историята – бяха се запознали в Пловдив по време на негова студентска екскурзия до България, а тя беше местният гид на групата. Беше млада, с красива руменина по скулите, които преливаха в цвят на мляко и мед. Гладката, опъната на опашка коса, блестеше в нюансите на тъмнокафявото, като кората на дърветата, под които се разхождаха. Завършила местната английска гимназия и вече студентка, през лятото тя работеше като екскурзовод, за да припечели нещичко. В последния ден, когато трябваше да отпътува, той се събуди влюбен и на сбогуване ѝ призна чувствата си. Написа ѝ три писма, от които тя бе получила само едно. През есента Чарлз се върна отново и ѝ предложи да стане негова съпруга. Тя бе щастлива, но желанието им – трудно за осъществяване. В съвета им искаха безброй документи, връщаха ги многократно, а на сватбата им в ритуалната зала като сиви врани зад пременените гости бдяха двама души от службите. Тя не беше забравила. Само беше прихлупила спомена като гърне подквасено мляко и пласт по пласт наслагваше върху него новия си живот. В Англия избягваше да споменава, че е българка. Представяше се като Вайълет и толкова. Дори погребението на баща ѝ не промени решението ѝ.
А сега, по инструкции на стюарда, проверяваше колана си преди кацане. Седмица по-рано дъщеря ѝ доведе у дома момиче от България, първокурсничка в нейния университет. Била от Пловдив, а леля ѝ още живеела в Съединение. Вайълет ѝ подаде ръка. „Виолета“ каза девойката. Името, усмивката, с която бе изречено, очите, които я гледаха, толкова ѝ напомняха за някого, че трябваше да седне на дивана. Момичето говореше ли, говореше. Думите минаваха като вятър покрай ушите ѝ. Погледна я пак, когато каза „Татко не разбра, че станах студентка, почина преди година, но все ми казваше „Трябва да учиш в Англия“.
И ето я тук. На вратата на старата му къщата имаше некролог. Искаше да се увери, че е вярно, преди да се прибере у дома. В последния клас на гимназията той я следваше като сянка. Натрапваше ѝ чувства, които не значеха нищо за нея, но подхранвани от ядната страст на отхвърления, се разпалваха още по-болезнено. Беше по-възрастен от нея, офицер. Бе свикнал да получава каквото иска. Направил бе всичко възможно да попречи на брака ѝ.
– Върнах се – каза тя и разтвори пръстите на дясната си ръка. Към избуялата трева до оградата литна пожълтяло листче.
Подал ѝ го бе на излизане от ритуалната зала. Не беше сред поканените, ала бе стоял там в сивия си костюм. Листчето кацна на земята. Думите се виждаха, но вече не я плашеха до смърт. Виолета обърна гръб на некролога и забърза надолу по улицата. Отнякъде излезе вятър, подхвана хартийката, поигра си с нея и я запрати към бунището.
Легенда
- Рибата кълве ли, сине?- възрастния беловлас мъж метна въдицата и погледна към русолявия тинейжер с зачервени бузи и лунички по носа.
-Кълве дядо, кълве!- отговори той- Вече хванах няколко!
Двамата стояха покрай морето на втора буна, седнали върху малки сгъваеми столчета. До тях близо до краката им се мъдреше пластмасова червена кофа с няколко мятащи риби на дъното.
- Ех… сине, както е тръгнало май до довечера ще мъдруваме тук. Знаеш ли, спомних си една легенда, която ми разказа моя баща, а той я научил от своя баща. С него ловяхме риба, както сега с теб, тогава аз бях почти на твоята възраст. Искаш ли да ти я разкажа? Искаш ли?
Тийнейджърът сбърчи нос луничките му затанцуваха по кожата, усмихна се поклати глава в съгласие. Позлатена от слънцето морска повърхност сияеше в своята синева. Малки блестящи светлинки се гонеха просветваха и се губеха разпръснати до хоризонта.Чайки прелитаха. Крякаха размахали бели крила. Миришеше на миди и водорасли.
- И, така… – поде възрастният мъж – Това се случило в древна Гърция. По него време в остров Итака живеел цар Одисей. Той бил славен мъж и войн. Участвал цели десет години в Троянската война, още десет, докато се завърне в Итака. Че да ти кажа, в това старо време хората са имали способността да разговарят с боговете. Ние сме забравили това. Всичко, което ни се случва сега го наричаме съдба. Тогава вярноста на жените била пословична, такава била Пенелопа жената на Одисей.Чакала го цели двадесет години да се върне при нея. Отхвърляла всички кандидати за ръката ѝ. Някога боговете начело с Бог Зевс се събирали на върха на планината Олимп, съвещава ли се и решавали съдбите на хората. Одисей преживял много приключения, докато се върне в родната Итака. Какво да ти кажа, сине след войната в Троя той наел кораб и с екипажа си плували покрай странни острови. Натъквали се на такива със сирени, които пеели омайни песни, великани с по едно око наричали ги циклопи и разни други странности. Преминал през страшни мъки и приключения, докато накрая изгубил екипажа и кораба си. Бил пленен от нимфата Калипсо, която го държала цели седем години в плен с желанието си да го направи безсмъртен. Одисей тъгувал за родината си Итака. Всеки ден сядал всред скалите. Гледал морето и мислил за жена си Пенелопа и сина си Телемах. Боговете виждали сълзите му, чували стенанията му и накрая се смилили над него. Изпратили крилатия Хермес да му съобщи добрата новина, че може вече да се върне в родината. За четири дни измайсторил сал. Закрепил в средата мачта от корабно платно. Сбогувал се с нимфата Калипсо и потеглил в открито море. Плувал цели осемнадесет дни. Ориентирал се по звездите. Когато в далечината се откроила твърда земя Одисей се зарадвал. Видял го Бог Посейдон владетеля на моретата. Той бил ядосан на Одисей , че е убил любимия му син циклопа Полифом. Разгневен той ударил по водата с тризъбеца си. Развихрила се страшна буря. Одисей изпаднал в ужас. Салът се мятал между огромни вълни. Той не успял да се задържи. Паднал и потънал надълбоко. Нагълтал вода. С неимоверни усилия успял да се издигне на повърхността. Догонил сала разлюлян от вълните. Качил се. Стиснал с ръце дъските. През това време Богинята Левкотея приела образа на птицата гмурец, прелетяла над вълните, за да помогне на Одисей. Кацнала на сала. Посейдон се разлютил още повече. С тризъбеца си ударил и строшил сала. Птицата гмурец отлетяла. Той успял да се хване за една дъска и така оцелял. Две денонощия плувал всред вълните по бурното море. Накрая му се притекла на помощ Богиня Атина Палада. Отвела го до устието на реката на острова на феакийците. Там го открила дъщерята на тамошния цар. Тя го завела в двореца. Царя и царицата устроили пир и с интерес изслушали разказите на Одисей за чудните му приключения. Решили да му помогнат да се завърне в Итака. Приготвили кораб с петдесет и двама гребци. Обсипали го с дарове. Пренесли жертва на боговете. Попътен вятър понесъл кораба по бързо от орел. Много дни изминали, докато стигнат остров Итака.Там гребците свалили спящия Одисей и даровете на брега. Посейдон повелителя на моретата видял всичко това разгневил се отново и за наказание превърнал кораба на феакийците в скала близо до техния остров. През това време Одисей се събудил. Свинарят Евмей го открил и му помогнал да се срещне със сина си Телемах. По нататък сине нещата се развили по- бързо. Одисей имал могъщи помощници в лицето на Боговете. Той се добрал до двореца си, като странник . Вярната му жена Пенелопа все още го чакала. Кандидатите ѝ пирували в голямата зала в двореца на Одисей. Пенелопа видяла странника нещо в нея трепнало и решила да изпита кандидатите. Накарала свинаря Евмей, който също бил там да донесе от оръжейната лъка на Одисей. „ Който опъне лъка на Одисей , който изстреля стрелата така, че да премине през дванадесет халки, за него ще се омъжа!”-казала тя. Никой друг не успял само странника опънал лъка изстрелял стрелата. Тя преминала през дванадесет халки. Тогава странника махнал покривалото от главата си. Показал белега на крака си. Всички познали Одисей. Пенелопа се втурнала и прегърнала съпруга си. Щастливи сълзи се стекли от очите ѝ.Тогава Богинята Атина Палада се явила в залата и помогнала на Одисей, да избие кандидатите за ръката на Пенелопа. Ех, сине мой имаше и още, но не си спомням повече. Това е историята за великия цар и войн Одисей, който се завърнал в Итака при вярната си жена Пенелопа. Заживели щастливо на острова. Надявам се да ти е харесала легендата. Може някой ден да я разкажеш на сина си. Защо не и на внука си, както аз сега на теб. Като, че ли захладня! Да си ходим, а? Какво ще кажеш? Много риби сме наловили с теб!
Внукът нищо не каза. Само кимна с глава. Разказът на дядо му го беше развълнувал. Двамата прибраха въдиците мълчаливо. Взеха под мишници сгъваемите столчета. Тръгнаха към колата, която ги чакаше на паркинга. Понесъл кофата повече от половината пълна с риба, младежът се чувстваше щастлив окрилен и силен почти, като Одисей. Зад тях остана морето шепнейки чудни разкази и легенди.
Прошката
- Христаки! – провикна се баба Агапе от външната порта – Ела, че една от твоите фоги те търси!
Зад черчевето на боядисаните в синьо прозорци, от втория етаж на къщата надникна възрастен мъж, с побеляла гъста брада. Той сложи длан над очите си, за да може да види по-добре кой го търси, но слънцето печеше право срещу него и не му позволи.
- Маман пуц! – изръмжа някаква самоделна псувня той и бавно започна да слиза по скърцащите дървени стъпала. Излезе леко накуцвайки и изгледа мълчаливо застаналия пред портата млад мъж. Баба Агапе поглеждаше ту мъжа си, ту младия мъж с любопитство. Старецът я побутна да се прибира и запита:
- Какво искаш, момче?
- Аз за лодката! Нали я продаваш, та рекох да се видим, да поговорим!
- Мастика носиш ли?
- Не.
- За какво ще говорим, тогава? Лодка се продава на чаша мастика, ей там под лозата!
- Прощавай, барба Христаки! С изстудено узо не става ли? – извади от една найлонова торбичка бутилка запотено от студ узо мъжът.
Старцът наклони глава на една страна, примижа с едното око и рече:
- Голям тарикат го даваш, а? Ще искаш много да свалиш от цената, нали?
Младият мъж се усмихна кротко:
- Само, колкото да стане пазар, барба Христаки!
Старецът го покани с широк жест и двамата се настаниха на две дървени пейки, до къщата. Над тях се бе разпростряла голяма, стара асма, цялата отрупана с гроздове. Веднага щом седнаха, баба Агапе сложи две мътни водни чаши пред мъжете и започна да реже домати за салата. Двамата се чукнаха и отпиха от узото. Питието бе скъпо и добре изстудено, затова старецът се поглади доволно по корема.
- Написал съм цената при лодката! Струва девет хиляди и нито стотинка по-малко! Имаш ли парите?
Младият мъж извади малка, кожена чантичка и я отвори. В нея бяха надиплени много зеленикави банкноти от по сто лева.
- Давам пет хиляди в брой! Все пак лодката е стара, моторът също!
Старецът си поглади брадата, сипа си узо в чашата, отпи и заговори:
- Това не е само лодка, това е занаят! Това е живота ми! С него съм гледал жена и три деца до сега! Вярно, не е в първа младост, но лодката си струва! Никога не е потъвала, нито пробивана някъде!
- Само веднъж! – прошепна мъжът – Между Галата и устието на Камчия! С половин тон сафрид в нея!
Христаки отвори широко очи. Никой не знаеше за случката, станала преди двайсетина години. Тогава късно есента, заедно с ортака му Дончо уцелиха пасаж сафрид. Напълниха лодката до горе, но излезе шквал и започна да ги бута към сушата. Моторът нещо се задави и докато успеят да го запалят, влязоха в прибоя. Няколко високи вълни ги запратиха върху камъните и лодката се проби откъм десния борд. Загубиха половината риба, а Дончо се удави. От тогава Христаки повече не си взе ортак. Оправяше се сам за всичко. Интересно, откъде този мъж може да е научил за това?
- Аз съм Митко! – прочел мислите му отвърна мъжът – На Дончо синът. Когато морето изяде тате, бях на девет години!
Христаки стана, обиколи масата и прегърна младия мъж. Изтри една търкулнала се по лицето му сълза и с прегракнал от вълнение глас запита:
- Значи, ти си момчето на Дончо? Вие нали живеехте в Тервел тогава? Изобщо не съм виждал майка ти! След това и звънях по телефона. Исках да и помогна с някой лев, но тя не искаше да говори с мен! Все ми затваряше, като се обаждах.
- Мама никога не е искала баща ми да става рибар! Той дори да плува не умееше! Тя почина миналата година и аз реших да дойда тук, на морето. И мен тая голяма вода ме влече, също като баща ми! Реших да хвана вашия занаят, колкото и труден да е! Огледах тук там и случайно попаднах на лодката ти. Рибарите казаха, че есенес си пострадал и я продаваш. Баща ми си е намерил лошия късмет с нея, моят пък може да е добър!
Барба Христаки седна отново на масата, наля узо на себе си и мъжа, и глътна наведнъж питието. Постави двете си груби, нарязани от мрежите ръце с дланите нагоре и изпъшка:
- Бог ми е свидетел, че уважавах баща ти! Макар да работихме заедно само три месеца разбрах, че е много читав човек! Като се удави плаках, все едно загубих брат си! Моята жилка е гръцка и трудно може да ме преметне човек, но между мен и сина на Дончо няма да застанат пари! Халал да ти е лодката и занаята, Митко! Аз отгледах три дъщери, щото сигурно съм голям грешник! Бог не ме дари със син, затова сега с чисто сърце ти подарявам лодката! В морето път няма, там те води късмета! Есента, като си счупих крака свърши моят късмет! Дано твоят е добър и винаги да излизаш на брега здрав, и с богат улов!
- Е, не може съвсем без пари! – опъна се младият мъж.
- Може, може! На теб сега всеки лев ще ти трябва! Още днес вземай лодката и от утре продължавай по моя път! Не е случайност, че си намерил моята лодка! Бог те е водил към нея, Митко! Той ще те води и занапред…!
Двамата изпиха узото, прегърнаха се и младия мъж си тръгна. Зад гърба му старецът се прекръсти: – Благодаря ти, Боже! Значи, вече си ми простил!
Обратен път
Жана пътуваше с влак от столицата за родния си град. Писател го беше нарекъл „ най- северния север“, а всъщност беше най –североизточната част на родината й, разположен на брега на голяма река. Линия, която в годините на студенството си беше изминала стотици пъти и която окончателно й беше отредила да напусне родния край. Съдбата й я беше почернила, оставайки млада вдовица с малко дете. Преди да пукне зората на демокрацията напусна страната, Приятелка й беше посочила пътя към древна Итака, тя остави сина си при родителите си, смела и решителна избяга без документи. Превърна се в изгнаник и много мизерия изживя в чужбина – унижавана, гладувала, спала под прозорци като куче, просила, докато един ден успяла да замине за Щатите. Там се научила да се защитава. Намерила си работа и заживяла по-спокойно. Жана беше отслабнала, смалена, леко приведена, вървеше с наведена глава и мътен поглед в очите, видимо остаряла за годините си. В купето беше сама, влакът се изнесе от очертанията на столицата, а тя дори не забеляза. Една мисъл се беше натрапила в съзнанието й, не си спомняше къде я беше прочела: „Родния край е винаги безразличен, ти обаче не си разбрала нищо за света, ако смяташ, че там откъдето си си тръгнала веднъж, един ден можеш да се върнеш…“
-Завръщането ми, може би е илюзия… – почти на глас си каза тя.
Въпреки тези мисли трополенето на късата композиция по релсите обрасли от десетилетия, както всички нейни пътища в буренак и драки, които отново я отвеждат в обратна посока, я омайваше. Пътуването й заприлича на нишката на Ариадна, защото я изтегли за кратко от опасния лабиринт на света към спасение и свобода. Но още в следващият момент мислите й се върнаха към спора с родния край, видя го в себе си, води го в себе си, откакто се помни , а стигна до кулминация в зрелите й години.
Влакът летеше и пред погледа й минаваха панорамни снимки. Жана гледаше с радост и тъга зелените поля и гори, глухите села, буренясалите градини и дворове , порутени, обезюдени къщи и душата й плачеше с невидими сълзи. А някога като дете бе играла при баба си на село в летния ден и летния здрач. Тя беше понесла храната си за из път, която се състоеше се от чисти картини на родния край, които ревниво пазеше из мръсните булеварди и сутерени на чуждия свят, а ето сега изплуваха като развалини през замъгления прозорец на влака.
На една малка гара се качиха двама мъже и без да попитат се настаниха в нейното купе. Говореха си за избори:
- Честно да ти кажа – каза единия мъж – бях решил да гласувам за социалдемократите и като попълвах бюлетината, сърцето ми огради „Да“.
- Зарежи ги! – отговори другият мъж – Всички крадат и колкото повече крадат , толкова по-скъпа става родината на сърцето ми.
В коридора стояха прави две млади момичета и пушеха. Едната беше набутала слушалки от уокмън в ушите си, та затова се надвикваха:
-Замина преди три месеца и ми обеща да ми прати работна виза, но от тогава „ни звук, ни стон“.
-Е, мила моя, всички са еднакви. Докато те мами, с мед те храни.
Тази стара поговорка напомни на Жана за предупреждението, което сама си беше отправила някога: „Не допускай да те мамят!“. Тя въздъхна дълбоко, сви устни и се върна в старото време: “ Нашата соц – приказка не беше лоша, не беше лъжовна, тя беше циклично заблуждаване, дервишки танц в кръг. Никого не го интересуваше идеологическата плява, утопията за равенство ни допадаше, понеже в нея имаше място за силните и слабите. А сега… Ох, незнам! Май съм местен патриот без родина – там съм чужда и тук съм чужда. Кой ме помни? Повече от двадесет години не съм се връщала… Родината си е родина, макар отдавна да съм се отродила от нея, сродих се с чуждата страна и… Май всеки човек има нещастието да се роди някъде. Ако беше жива мама щеше да каже : „ Винаги си вървяла , дъще , по странични пътеки, без да знаеш, че гледките ти са били забулвани , а твоите разбирания – наивни“ . Мама щеше да се изрази деликатно, все пак беше учителка по литература от старата школа…“ . Жана присви болезнено очи , малко учудена от мислите си и в този момент мина кондукторът.
-Кога пристигаме в … ? – тя попита просто, за да установи контакт, за да премахне обърканите си мисли.
Влакът се плъзгаше през Балкана и преминаваше въображаемата граница от южна към северна България.
Призори локомотивът забави ход и навлезе в гарата на нейния град. В този миг тя си спомни крипто – езика на младостта, далечините, които я мамеха със своята тайнственост и цялото й тяло се разлюля. Спонтанно се обърна към Бога : „Боже, аз мечтая за малка черква, без изповедалня, която да прогони всичките ми страхове и мъки…“
Жана слезе на перона и се почувства като чужденец, стъпваш на чуждо място. А липите в града бяха живи и шептяха, както някога, и месечината светеше пълна, все още не отстъпила пътя на слънцето.
Вятърът разроши оредялото сребро на косите й, докато тя боязливо пристъпваше по родния тротоар. Пред нея млада жена водеше сънено дете за ръка и сякаш й отправи послание, че също както яркото слънце светът се ражда и човек може още да се радва на този рай. Но нея я мъчеше друга мъка – искаше да отпие глътка вода от Дунава, да улови облака над Добруджа, отново да събере всички скъпи образи и ръцете й да прегърнат целият роден град.
Сирената
- И тогава се разнесъл аромат на зюмбюл, последван от песнопение, на което сигурно и ангелите биха завидели. Секунда след това красивата му жена изчезнала. Край!
- Хахаха! – Давид се беше хванал за корема с кръстосани ръце и не можеше да овладее смеха си, докато санитарката Амелия, доброволно наела се да чете на пациентите си приказки, по време на рутинното претърсване на стаите им преди лягане от персонала, го гледаше над очилата си с дебели рамки. Сините ѝ очи изглеждаха по-малки, отколкото през стъклата, но в никакъв случай не и по-малко привлекателни за Давид, който не пропускаше случай да ѝ направи комплимент за дългата руса коса, за тънката ѝ фигурка, дори за ръста ѝ, който самата тя ненавиждаше: „Джобно гадже, а не някоя яка кака, дето да ме носи под мишница.“
Диагнозата на Давид все още не можеше да бъде уточнена. Твърдеше, че е правнук на Одисей и е пребродил земното кълбо, докато най-после се завърнал у дома си, където неговата мила Амелия – „далеч по-красиво име от Пенелопа“ – го чакала с „обич и плам“. Лекарите спореха и се колебаеха между параноидна шизофрения и шизофреничен егоцентризъм. Само за едно бяха категорични – не можеше да става и дума за изписването му.
- Коя част от прочетеното беше толкова смешна, Давид? – попита тихо Амелия, която изпитваше симпатии към прекалено високия, слаб и винаги рошав пациент, чиито дълбоки кафяви очи сякаш разчитаха всички тайни, които тя грижливо се стараеше да не издаде.
- Моля ти се, скъпа – Давид се засмя още веднъж, срещнал укорителния ѝ поглед. – Добре, няма да интимнича пред другите, само на саме. Ха-ха! Та, питаш кое е смешното. А, бе, хора, с гъзовете си ли четете? Не разбрахте ли, че сирените не пеят наистина. Това е евфемизъм за сексуалната им мощ. Привличат с ухание, да, но не е точно зюмбюл. Твърде банално в наши дни, когато дори в парфюмерията се ползват трикове, уж, за запазване на по-дълготраен аромат, но когато прадядо ги е срещнал, това си е граничело с чудо. Добре, че тогава симптомите за лудост са били съвсем други, защото сигурно нямаше да се стигнеше до моето създаване.
- Ах, каква загуба – иронизира го млада пациентка с дълга черна коса и точно толкова черни очи.
- Трай, бе, скапан демон – сряза я Давид и се изсмя точно в лицето ѝ. – И какво, тати Сатаната ти отне силата и сега не можеш да напълниш тези очички с кръвчица, а? Ай, сиктир! Друг път ще се разправям с теб, въпреки че едва ли има особен смисъл. Бита карта си, дет‘ се вика.
- Давид, моля те да бъдеш по-внимателен – прекъсна го Амелия. – Дилайла е дама и не можеш да ѝ говориш така.
- Дама си ти, Амелия. Както и да е. Та за прадядо ми идеше реч. Само Орфей бил по-потентен от него. Нали не мислиш, че свирачът наистина е засрамил сирените с песен? Изтощил ги е от е… Така де, ти си дама и няма да го кажа.
- Добре, мисля, че след малко ще трябва да вървите по леглата – каза Амелия.
- Само с теб, душко – не се стърпя Давид.
- Давид, предупредих те. И моля те, колкото и да е приятно за една жена да получава комплименти, мисля, че понякога минаваш всякакви граници.
- Да, преминах много граници. Обиколих почти цялото земно кълбо, което…
- Давид, знам, че това е работа на лекарите, но тъй като си добър и умен, ще ти го кажа аз – не си излизал никога извън България. Всичко се е случило в главата ти, поради което си много объркан…
- Ама ти за какви граници и какво земно кълбо мислиш, Амелия? Пътят, скъпа моя, пътят е вътре в нас. Завръщането в Итака е завъртането на начина на мислене – към теб самия, към божествената, безсмъртна искра. Иска се смелост. Е, малко хубава храна, питиета и изискани жени само облекчават усилията, но те, прости, Амелия, но е така, не са никак важни.
- По леглата! – другите санитари влязоха в стаята и всеки поведе по двама пациенти.
…
Три дни по-късно, доктор Аврамов остана до гроба на Давид малко след като двама от колегите му си тръгнаха. Това бяха всички, отишли да го изпратят, след като се беше самоубил. Да, много неприятно – избодени очи, натъпкани с восък уши и прерязани китки, кръстосани върху корема му. Доктор Аврамов чу двама от пациентите да говорят, че санитарката Амелия била в стаята му, когато това се случило, но нима можеше да повярва на брътвежите им? Тогава трябваше да повярва, че единият е демон; другият – паднал ангел, но не Луцифер, не, имало цяла плеяда, опълчили се на Рая; трета пък била тристагодишна вещица и какво ли още не. А и Амелия имаше алиби – беше си тръгнала, след като другите санитари изпратили пациентите по стаите им.
Силен аромат на зюмбюл прекъсна мислите му. Обърна се и беше готов да поздрави санитарката, когато жената запя. Песента ѝ го върна някъде далече в детството, когато се люлееше на дървеното конче, размахал дървения меч и обещаващ на майка си, че сега, когато таткото го нямаше, той щеше да я пази от всички чудовища. Силна болка стисна гърдите на доктора, а след това лявата му ръка се обездвижи постепенно от рамото надолу. Усети как губи съзнание и се свлече на колене. После падна по лице в тревата.
Гробарят, решил да прибере останалите свежи цветя и храна от гробовете, го намери така. Колегите на доктор Аврамов бяха категорични – инфаркт. В суматохата около самоубийството на пациента Давид и инцидента с колегата им, никой не обърна внимание, че всеотдайната санитарка Амелия не дойде повече на работа.
Моят път
Често анализирам собствения си път. Къде съм, докъде съм, колко ми остава, в правилната посока ли съм. И сякаш редя кубчето на Рубик. Винаги има нещо, което пречи на ориентацията. С навигацията на телефона обикновено нямам проблем. Но с “джипиеса“ на душата е по-сложно. Там е трудната част. Да стигнеш до себе си и да вникнеш в дълбочина е същинско плаване със сал в открити води.
Уж знам какво искам. Знам какво гоня, какво преследвам, към какво се стремя. Падна ли, гледам бързо да се изправя и да продължа. Ако ударът е по-тежък, изчаквам да събера достатъчно сили, енергия и вдъхновение и след това закрачвам смело напред. Към Итака. Моята Итака.
Стъпките назад понякога са стимул. За какво ли? За да дойде момент, в който да изтичаш към целта с бясна скорост и после да изполваш инерцията, която да те движи. Да не спира да те движи. С други думи – да пожънеш посятото. И в такива моменти да помниш началото. Да не забравяш сълзите от ярост, борбеност, болка, вълнение, щастие и страх. Всичко от комплекта. Без него няма как. Защото по пътя освен глухарчета и равнини, има стръмни склонове, плаващи пясъци, дълбоки ями, зловещи пещери, бодливи тръни, високи телени огради, море, суша, гора, огън. Как се преминава? Чрез огъня. Но този в душата. Този, който диктува волята, подклажда копнежа, вярата, надеждата и смелостта. А дали е „огън от любов“, както се пее в една емблематична българска песен? Смятам, че да. В противен случай нямаше да е така стихиен.
Представям си целта като една мишена. Колкото по-вътрешен и малък е кръгът, толкова по-близо съм до истината. И до осъществените планове и идеи, до сбъднатите мечти. Всяка стреличка, която падне встрани и не се закрепи, е един безценен опит. Макар и неуспешен, развива умение. Ориентира. Учи. Помага повече, отколкото вреди. Дори и да бави, дори и да боли, характерът дръзко ще кали. За да е по-готов за ярките висоти. С рима или без, смисълът си остава същият.
Паднат ли стреличките, трябва да ги вземеш. И да опиташ пак. И пак. Докато стане. Е, изисква се време. За някои неща е неизбежно. Времето е мярка, която не можем да изпреварим, колкото и да ни се иска понякога. Не може и да спре. Колкото и това да ни се иска…понякога.
Не е ли по-добре така – бавно, но славно? Отколкото кратко и за малко. Бързият успех е нож с две остриета. Колкото бързо си се озовал горе, със същата скорост може да паднеш долу. И то от високо. Сграда се строи от основите. Последователно. Аналогично е и тук. Когато вървиш с бавни крачки, дори да стъпиш накриво, травмата няма да е толкова тежка. Но в същото време ще е достатъчно ценна, за да те предпази от следваща такава. Достигането до върха ще е по-чакано, по-бленувано, но и по-истинско. И със сигурност ще продължи по-дълго.
Нямам представа колко още години ще пътувам. И до къде точно. Пред себе си държа карта. Обръщам я, завъртам я от всички страни. И мисля. Безкрайно мисля.
Компасът ми не работи. Тук смартфоните губят своето значение и влияние. Имам само тази карта. И мен. Всичко е в моите ръце. Буквално. Виждам само вода. Необятен океан. Дали ще корабокруширам? Дали ще издържи лодката ми? Дали ще попадна на самотен остров? Какво ще намеря там? Или пък ще стигна до мечтаното място? Въпроси, чиито отговори ще науча занапред. Не се знае точно кога. Може и да е след дълго.
Но не ме е страх. Изпитвам толкова други емоции – вълнение, адреналин, готовност, амбиция, хъс, дори несигурност. Но със сигурност не и страх! А и ако съм сигурен в нещо, то ще е, че няма да се предам. Няма да се оставя на мъртвото течение. И ноктите ми да паднат, и кожата ми да изгори, и до кръв да се боря, няма да престана, докато не се озова там, където искам да бъда. В моята Итака. Която ме чака. Знам, че няма да помръдне, но затова аз ще я открия. Ще стигна до нея и ще я целуна, както корабокрушенец целува спасителния бряг. И ще осъзная, че си е струвало. Абсолютно всичко – всяко усилие, всеки неуспех, всяко препятствие, всяка сълза от радост, всяка сълза от тъга, всеки стон, всеки шепот, всеки вик, всеки миг, всеки дъх. Наясно съм каква е цената. Но ще я платя, за да се сдобия с истинската стойност – безценната.
Такъв е моят път – неясен, интересен, необикновен. Искам винаги такъв да бъде. Такъв го обичам. И най-вече, защото си е мой!
Пожелаваме ви успех!