Номинации в раздел Поезия


Клуб на дейците на културата “Нов Живец” – Атина

Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака”

по идея на поетесата Лили Качова

 

Литературен конкурс на тема Пътят към Итака

 

Номинирани произведения в раздел поезия


 

 

Каза­но с любов

 

Роде­на тай­но. Хвър­ле­на без път.

За дет­с­тво­то ми все­ки би заплакал.

Но аз не пла­ча. Зная, че отвъд

чудо­вищ­ния страх блес­ти Итака.

Съну­вах я — далеч­на като дом,

към кой­то запъх­тя­на тичам, тичам…

Запом­ни­ла съм све­те­що гнездо

и щър­ке­ли, кои­то се обичат.

Запом­ни­ла съм пее­ща трева

и радос­т­ни деца да ѝ пригласят.

Не зная кол­ко дъл­го ще вървя,

но имам път! А пътят е прекрасен.

Вър­вя и пея. Сигур­но раста.

Ита­ка се сма­ля­ва вмес­то мене.

Тър­кул­ва се в сър­це­то ми и там

гнез­до си сви­ва — с рани заплатено.

Сега сме рав­ни. Дом ни е светът.

Оби­ча­ме и пти­ци­те, и хората.

Не ме закър­ми май­чи­на­та гръд,

но даже за това с любов говоря.


 

Завръ­ща­не в Итака

 

Едни и същи делници

меж­ду небе­то и очите…

Съб­лаз­ни лепнат,

а сър­це­то стене,

къде е корабът

и вой­ни­те – защо

погу­би­ха в прегръд­ки­те сирени.

 

Гра­дът на ним­фи­те блес­ти в разкош,

раз­хож­дат граж­да­ни­те суе­та­та си,

деца­та носят смях до полунощ,

пре­дъв­к­ва вятъ­рът без­ду­шен пясъка.

 

Море­то лука­во зове,

кра­де моряците

и тлас­ка ги до залив.

Жена не ще ги прибере

в поко­и­те си бели подир залеза.

По тези стълби

кол­ко мно­го сол

и как е хлъз­га­во нагоре!

 

Из зали­те – пия­ни­те мъже

опли­тат сво­и­те сър­ца в забрава,

тежат ненуж­ни, здрач­ни часове,

тъм­не­ят очни­те дъна на минотавъра.

 

Как мъч­но се достига

бряг! И кол­ко лев­ги, хвърлени

отта­тък! Бла­зе на чай­ки­те с криле,

че могат да пре­ва­рят вятъра!

Мъже­те чуват за раз­ма­ха им -

и спом­нят си за пене­ло­пи мургави,

и бело­ръ­ки андромахи…

 

Щом сци­ла и хариб­да им отво­рят път,

плат­на­та ще изду­ят гривите,

по-розов ще е изгре­вът над мор­с­ки гръб,

по-мал­ки — рани­те с любимите.

 

Съд­ба, изувай лошия си нрав

и дай на мъче­що­то гър­ло жажда!

Опри в сър­це­то тър­се­ния бряг –

на сто беди вед­нъж Домът се ражда.


 

Пътят про­дъл­жа­ва

 

Откак­то съм про­хо­дил, аз вървя

към края просто неизбежен.

Живея тихо, стра­дам и кървя

в живо­та гру­бо­ват и нежен.

 

Макар отдав­на, че това го знам,

към този край съм се запътил.

И няма аз така да се предам,

защо­то мно­го не съм свършил.

 

Нали е част от общия ни път

отсеч­ка­та ми извървяна?

Ще издър­жи ли мой­та мъж­ка плът

на път да е неразпиляна?

 

Че този път до днес- от век на век,

и своя сми­съл заслужава.

След мен така вър­ви и друг човек,

защо­то пътят продължава


 

* * *

 

Днес съм при­шъл­ка в телесността.

Про­ся­ки­ня, гръб пре­вит опряла

на лице­то бяло о стената.

Като че не помня местността,

като че съм нико­га не знала,

че е пъл­на с въл­ци тишината.

 

Чуж­да ми е тая тъмнина,

гни­е­не­то в мис­ли без порядък,

мър­т­во­то канар­че на сърцето.

Деб­нат кори­до­ри­те – сама,

думи­те във гър­ло­то присядат,

връ­щам се тре­пе­ре­ща в антрето.

 

Мое пред­сто­я­ще, ускори

идва­не­то свое и взе­ми ме,

измък­ни ме, бъде­ще, от мене!

Щом ли тряб­ва, мла­дост превари,

зачер­тай сирот­но­то ми име

със една абси­да дру­го време.

 

Стя­га ме плът­та, във тоз кувьоз

гъне се духа ми, излинява,

чув­с­т­вам, че помя­там радост­та си.

В себе си нека­не­ния гост,

сякаш аз един­с­т­ве­но оставам

да опа­зя кръс­та на кръв­та си…


 

* * *

 

Кога­то зла­то­люс­пес­тия вожд

паса­жа си от обла­ци остави

и в мре­жи­те на иде­ща­та нощ

поло­жи отма­ле­ли­те си стави,

 

раз­ша­ва се хай­ве­ра от звезди,

хри­ле, попи­ли бри­за, се издуха,

и в глад­ки­те бези­мен­ни тъми

помах­ва­щи опаш­ки се зачуха.

 

Сред риби­те от сен­ки чака тя,

захвър­ле­на­та кот­ва на моряка,

и треп­на щом сред пясъч­ни цветя

завър­за­на­та ладия проплака.

 

Тавер­на­та еднаж се огласи

от гръм­ка реч болез­не­но позната;

в напра­зен опит там да се спаси

една блес­тя­ща риба се замята.

 

В два­на­де­сет засме­ния Нептун

оглоз­гал беше слън­че­ви­те кости.

Под хвър­ле­ния наст­ра­на харпун

кръч­мар­на­та кога­то си залости,

 

сто­па­ни­нът наме­ри да лежи

самот­на пер­ла, нико­му известна.

И сто­ри му се сякаш, че за миг

като съл­за в ръка­та му проблесна.


 

Клет­ва­та на Оди­сей от Розо­ва­та долина

 

Душа­та ми

коп­нее по завръщане

и в све­тъл блян

раз­цъф­ваш пак, Итака…

Очи­те на нощта,

от скръб помръкнали,

зора – небес­на роза

още чакат…

Додея ми

да раз­го­ва­рям с облаци,

земи­те чужди

с пот да напоявам

и в мостовете

над далеч­ни протоци

да вграж­дам сянка!

Свя­та клет­ва давам:

Сър­це­то ще превърна

в ложе сватбено,

в посте­ля

за жаду­ва­но зачатие!

Бъди, Роди­но!

Сти­га участ саблена!

В живо­та идва слава

след раз­пя­тие.


 

Глу­хар­че

 

Изпле­ти ми кош­нич­ка от очакването

да се видя с дъще­ря ми и май­ка ми.

Напъл­ни я със слън­це, за да ме топли,

кога­то вятъ­рът съб­ле­че риза­та ми,

за да намет­не някой бездомник

на дру­гия край на света.

О, вре­ме!

Не позво­ля­вай да оста­на сама

на поля­на­та пред чуж­дия дом -

глу­хар­че, кое­то не помни

къде е поникнало

и как се е озовало

дале­че от себе си.


 

Мале­кон

 

Крайб­реж­ни­ят булевард,

кой­то раз­каз­ва истории

на вятъ­ра…

на кубин­с­кия вятър

с цвят на кафе,

с мирис на пура

и вкус на открад­на­та свобода,

като глът­ка от Хава­на либре

на раз­съм­ва­не.

Мале­кон ли се казваше?

Кой така го е кръстил?

Помниш ли

име­то как научи?

Моя­та памет за това

отле­тя с детството.

Но меж­ду Чер­но море и Атлантика

още кръс­тос­ват мигове

от оза­ре­ни­я­та

на оно­ва момиче,

кое­то бях пре­ди да порасна.

То се беше разхождало

в Плов­див и Прага,

в Буда­пе­ща и Букурещ,

в Дрез­ден, Бер­лин и Варшава,

ала не беше чува­ло нищо,

кое­то запал­ва хората

да тан­цу­ват така,

как­то музи­ка­та в Хавана,

на Мале­кон.

Не беше виж­да­ло нищо,

кое­то да ги сближава

без думи,

като мъл­ча­ни­е­то на Океана,

докос­ващ с въл­ни­те си

камъ­ка по парапета

на Мале­кон.

Не беше раз­би­ра­ло нищо

нито за любовта,

нито за самотата

пре­ди да ги усети

в силу­е­ти­те, застинали

при залез като скулптури

на Мале­кон.

Крайб­реж­ни­ят булевард,

кой­то раз­каз­ва истории…

…чувам ехо­то им,

пъту­ва­ло цели трий­сет години

към мен

и меч­тая да се върна

като вятър

на Мале­кон.


 

Веч­ност

 

Залю­бих се с оран­же­во­то слънце,

а то пръс­ка­ше огне­ни искри

и кипе­ше дъл­бо­ко и любе­ше от сърце

и изга­ря­ше всич­ки с очи.

 

То тан­цу­ва­ше лудо в огне­на страст

и пре­пус­ка­ше в жар от огньове

въз­пла­ме­ня­ва­ше с поко­ря­ва­ща власт

ах, само как целу­ва­ше, Боже.

 

Аз тан­цу­вах на дива­та Арена,

аз се любех със него в пожара

и потъ­вах в буря­та огнена

и не спи­рах дъха си в разгара.

 

А, кога­то заспи­вах в прегръдки,

тре­пе­рех от страх да не ста­на на прах.

Но топ­ли­на­та бе тъй неж­на, че открих

как в огъ­ня в благ сън заспивах.

 

Ах, ще помня огне­но­то Слънце!

Не ще забра­вя злат­ни­те ръце,

не ще забра­вя огне­но­то сърце

и душа­та лека кат перце.

 

Не ще забра­вя аз за рая,

защо­то, кога­то отво­ря очи,

не ще за него аз мечтая,

до мене то — прекрас­но спи.

 

Забра­ви, ти, да виж­даш слънцето,

да се рад­ваш на морето.

Как­ва посо­ка след­ваш, ти,

чове­ка в теб къде изгу­бил си.

 

А тряб­ва само да погледнеш,

макар и пла­мъ­ка да е угаснал

в душа­та си да го запалиш,

за да въз­диг­неш огън паднал.


 

Антич­ни брегове

 

В памет на мои­те почи­на­ли близки

 

Завър­нах се в земите,

в кои­то с теб живяхме.

Раз­цъф­на­ли лиандри

тан­цу­ват покрай пътя –

ту в розо­во, ту в бяло,

ту в лила­во, ту в жълто.

Но… те за теб не питат.

Аз за тебе питам.

 

Ост­ро­вът отсре­ща на слън­це се припича,

иск­ря­що е море­то, прозрач­но е небето,

пти­ци­те щас­т­ли­ви с кри­ле небе­то вдигат.

Но… те за теб не питат.

Аз за тебе питам.

 

Хора­та мина­ват, мина­ват, отминават.

Пътят се изкач­ва като живот нагоре.

Луна­та си отива, при­иж­да хлад­на вечер…

За теб не пита никой.

Аз питам, питам, питам…


 

Прегръд­ка

 

Кога­то край замрък­на­лия път

тре­ва­та просне чер­га­та си мека,

вър­ху надип­ле­на­та зем­на гръд

и скрие вся­ка стъп­ка и пътека,

кога­то жъл­то­но­са­та Луна

изто­чи бяла шия над баира,

и нато­пи коп­ри­не­на коса

в без­дън­но­то кори­то на всемира,

а пти­ци­те при­тих­нат в тишина,

и нощ­ни­те цве­тя очи отворят,

на дюля­та под злат­ни­те листа,

да пре­ко­ся с без­шум­ни крач­ки двора.

До пор­та­та, зату­ле­на в плета,

да спра без дъх. И дъл­го  да остана…

Нача­ло­то и Кра­ят на света!

Ита­ка е прегръд­ка­та на мама…


 

Пене­ло­па

 

Про­то­чи се без­к­рай и тази вечер…

На сут­рин­та започ­на да разплита.

Изпи кафе­то, бол­ка­та съблече

и сви в къл­бо, раз­ни­ще­ни, мечтите.

 

Къл­бо чер­ве­но, а до него – бели .

/Събрана обич, греш­ки  и разплата/.

Втъ­ка­ва­ше ги вечер във постеля.

След изгрев ги нави­ва­ше обратно.

 

И с вяра­та, че той ще се завърне,

тя хук­ва­ше след все­ки кон­с­ки тропот.

Но после се затво­ри и посърна -

една без­страш­на мал­ка Пенелопа.

 

Пле­те, разплита…Двадесет  години…

Ръце­те ѝ изпъс­т­ри­ха се с рани…

 

Слу­ча­ен път­ник в тъм­но­то премина.

Поглед­на я. Изтръп­на… И остана.


 

Обрат­ни­ят път на вярата

 

Де се дянах­те бого­у­год­ни монаси,

заде­ли­ли за греш­на­та ръжен комат?

Издъл­ба­ха око­пи в сър­це­то ми страстно,

не Химе­ри рев­ни­ви – сами­ят Пилат.

 

То, про­яде­но, сякаш на пур­пур­на клада

пре­го­ря­ва на сръч­но подос­т­рен чатал.

Бог пре­ха­па език. Май така ми се пада.

И отне му покоя пре­ди да е дал.

 

А откак­то отся­кох­те три­те ми пръста,

съм забра­ви­ла пътя към кой да е храм –

(мисъл­та по погреш­ка все още се кръсти)

за сака­ти­те той е сле­пец глухоням.

 

По обрат­ния път се поне­се и чака

мой­та Вяра да стиг­не до сигу­рен бряг.

Тя не е Оди­сей, но коп­нее Итака –

ще доплу­ва до вас в овъг­лен саркофаг.

 

Умо­ре­на съм. В бит­ки за Нея се гърчех.

Ще й стиг­не земя и с човеш­кия ръст –

там, до мои­те коре­ни, точ­но под смърча.

Не хар­че­те за пло­ча. Най-мал­ко – за кръст!


 

Пътят към Итака

 

Там, под звез­д­ни­те хорали,

тръг­ва пътя за Итака.

Ниш­ки, от звез­ди­те сбрани,

спри­да Кло­то в полумрака.

Жаден тръг­ваш по вълните

и филиз в душа пониква.

Буй­на мла­дост във гърдите

стра­хо­ве далеч изтиква.

Разум, от съб­лаз­ни грешни,

бър­зо погле­да размътва

и за греш­ки­те човешки

пла­ща се със нова жътва.

Дар пота­ен е скръбта,

края тър­сят началата.

Само кра­и­ща­та във смъртта

пре­от­кри­ват светлината.

И в живот- една въздишка

вре­ме­то пле­те дантели

с бол­ка­та, не дала прошка,

там, в човеш­ки­те предели.

Вся­ка сре­ща е урок,

буря­та- бал­сам за дните.

Връ­ща­не­то е оброк

и све­тил­ник за душите!


 

Там къде­то си ти

 

- Къде е Итака?

- Там къде­то е домът ми.

- Къде е домът ти?

- Там къде­то си ти…

И дом и купол под звездите,

рису­вам пъти­ща за теб,

кръ­жат нера­дос­т­ни мечтите

и тър­сят брод на кръстопът.

Тан­цу­ват зале­зи в морето,

сире­ни пеят с нежен глас,

но все­ки тре­пет на сърцето

е изгре­вът желан за нас.

Пъту­вах дъл­го в световете

сред бури и сред бесове,

на глас руга­ех Боговете,

да се завър­на… Но къде?

- Къде е Итака?

- Там къде­то си ти…


 

Спо­мен за Одисей

 

Живо­тът ни е път, заклю­чен в кра­ти­чък отря­зък време,

пре­сеч­на точ­ка меж­ду мина­ло и бъдеще,

непов­то­рим пода­рък, кой­то в края ти отнемат.

Изти­ча меж­ду пръс­ти­те ни като топъл пясък,

усе­ща­ме без­сил­ни, че тича бърз като свет­ка­ви­чен проблясък.

 

Вър­вим по пътя свой, опит­вай­ки се сми­съ­ла да разберем,

като игра на шах с без­к­рай­ни ходо­ве и комбинации.

Кога­то тръг­нем, коп­не­ем да се приберем,

щом  се завър­нем, жаду­ва­ме  за нови дестинации.

 

Напус­ка­ме мес­та, оста­вя­ме съмнения,

за да забра­вим рани, гри­жи или угризения.

Зад нас вър­ви съд­ба­та ни, без­шум­на като сянка.

Не можем да избя­га­ме от себе си, за всич­ко ний сами­те сме си мярка.

 

Няма въз­мез­дие, награ­да никой не раздава,

после­ди­ци­те своя отпе­ча­тък в нас оставят.

И дока­то бър­за­ме, уне­се­ни в планиране,

Живо­тът просто си тече, неща­та случ­ват се, и без да ги разбираме.

 

И като Оди­сей, уне­се­ни в пъту­ва­ния и препятствия,

усе­ща­ме как вре­ме­то пре­пус­ка бясно.

Годи­ни­те са мина­ли, мину­ти­те са отлетели,

не зна­ем съну­ва­ли  ли  сме живо­та си или сме го живели?!

 

6.06.2018 “Живо­тът през цяло­то вре­ме отвли­ча вни­ма­ни­е­то ни и ние не успя­ва­ме да забе­ле­жим от как­во имен­но…” Ф. Кафка


 

   Д а л и

 

-1-

 

Не мога да гово­ря за мое­то без­мъл­вие, изди­шах думи­те си

от кораб­ния нос, суро­ви, недо­кос­на­ти от смисъла,

кога­то са съб­ра­ни заед­но и се тър­сят една със друга,

как­то рав­ни час­ти в чис­та­та хармония.

Сега море­то ми изглеж­да по-синьо от преди,

но може само така да ми се струва,

защо­то слън­це­то кло­ни на запад и към хоризонта

ост­ри­те въл­ни тъмнеят.

 

Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,

ако питаш нещо — кой ще отговори!

Ръце­те ни сами си вър­шат оби­чай­на­та си работа –

при­кър­п­ва­ме една след дру­га мре­жи­те, боц­ма­нът при­тя­га такелажа,

само къд­ро­ко­со­то мом­че от Тра­кия дяла на кър­ма­та белия си ангел

от липо­во дър­во, вече сед­ми­ци наред,

и все не го завър­ш­ва. Само то при­пя­ва за една река,

жъл­та подир дъж­до­ве­те, бяла като козе мля­ко призори,

лас­ка­ва по обед.

Мъл­чим, кога­то риби­те се мятат нощем вър­ху палубата,

мъл­чим, над­ве­се­ни над обед­ни­те канчета,

мъл­чим при буря по кой­ки­те във кубрика.

 

Дума само, даже звук

и ще изгу­бим посо­ки­те за вкъщи.

 

 

-2-

 

Не мога мно­го да раз­ка­жа за мое­то безмълвие,

за думи­те, при­иж­да­щи от вся­къ­де, за тях­на­та подредба

или пред­наз­на­че­ние. Мога само да говоря

за мес­та, къде­то са ме води­ли, мес­та­та за молитва

и за при­ютя­ва­не, със сигур­ност там някой ще те чуе,

там може всич­ко да раз­ка­жеш, без да се присмеят.

Тако­ва мяс­то има вина­ги – мое­то мяс­то, тво­е­то, нашето,

за това,

нека да оста­на тук, под­прян на тази цъф­на­ла акация

пред осле­пя­ла­та си къща.

Нека да раз­гле­дам вре­ме­то във нея, прости­те му форми,

про­зор­ци­те, в кои­то се е плъз­га­ла мъгла

и е оста­ви­ла сле­да­та си,

да раз­ни­щя със кле­па­чи­те си фиб­ри­те на светлината

в кра­си­во­то цъф­те­не на увис­на­ли­те гроздове;

полюш­ват се със вятъ­ра и тази пролет,

пристиг­нал от земи­те на бащи­те ни –

бели вет­ро­ве, бели ризи, уха­ни­я­та южни

в тла­съ­ци­те на кръвта.

Нека да раз­гле­дам просто вре­ме­то, не това, кое­то разпознаваме

по без­раз­лич­ни­те му беле­зи в сезоните,

дори да кажа – по мета­мор­фо­зи­те на естес­т­во­то, все едно е.

 

 

-3-

 

Ако бях се вслуш­вал в шепо­ти­те на сърцето,

в оне­зи гла­со­ве на влаж­на пръст и коре­ни­те на треви,

потъ­на­ли във нея, със сигур­ност е може­ло да поговорим

за счу­пе­ни­те кере­ми­ди, и про­би­ти­те улу­ци, сега разбирам –

не са ми вече тол­ко­ва неяс­ни зага­дъч­ни­те линии вър­ху дланта,

до вър­хо­ве­те на опип­ва­щи­те пръсти.

Годи­ни­те мина­ва­ха с игла­та във ръце, скъ­са­ни­те мрежи,

познах въже­та­та, всич­ки въз­ли – шко­тов, прав или кръстовиден…

Палу­ба­та се люле­е­ше и нощ, и ден,

усмих­ва­ха се мрач­но далеч­ни бре­го­ве, изли­та­ха делфини,

друг път – бели гра­до­ве с приста­нищ­ни­те казина,

/музика, гир­лян­ди, китайс­ки­те фенери/, обаг­ре­ни в червено

от залез­но­то ни присти­га­не; а къща­та ми, къща­та старееше,

от ден на ден потъ­ва­ше в пръстта,

от ден на ден потъ­ва­ше в пръст­та замис­ле­на­та фигу­ра на хълма,

с лице към пре­ми­на­ва­щи­те кораби.

 

Дали си стру­ва­ше море­то, дали, защо­то друго

не можех­ме да правим


 

Поже­ла­ва­ме ви успех!

Спо­де­ли:

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.