Клуб на дейците на културата “Нов Живец” – Атина
Литературен конкурс на тема “Пътят към Итака”
по идея на поетесата Лили Качова
Номинирани произведения в раздел поезия
Казано с любов
Родена тайно. Хвърлена без път.
За детството ми всеки би заплакал.
Но аз не плача. Зная, че отвъд
чудовищния страх блести Итака.
Сънувах я – далечна като дом,
към който запъхтяна тичам, тичам…
Запомнила съм светещо гнездо
и щъркели, които се обичат.
Запомнила съм пееща трева
и радостни деца да ѝ пригласят.
Не зная колко дълго ще вървя,
но имам път! А пътят е прекрасен.
Вървя и пея. Сигурно раста.
Итака се смалява вместо мене.
Търкулва се в сърцето ми и там
гнездо си свива – с рани заплатено.
Сега сме равни. Дом ни е светът.
Обичаме и птиците, и хората.
Не ме закърми майчината гръд,
но даже за това с любов говоря.
Завръщане в Итака
Едни и същи делници
между небето и очите…
Съблазни лепнат,
а сърцето стене,
къде е корабът
и войните – защо
погубиха в прегръдките сирени.
Градът на нимфите блести в разкош,
разхождат гражданите суетата си,
децата носят смях до полунощ,
предъвква вятърът бездушен пясъка.
Морето лукаво зове,
краде моряците
и тласка ги до залив.
Жена не ще ги прибере
в покоите си бели подир залеза.
По тези стълби
колко много сол
и как е хлъзгаво нагоре!
Из залите – пияните мъже
оплитат своите сърца в забрава,
тежат ненужни, здрачни часове,
тъмнеят очните дъна на минотавъра.
Как мъчно се достига
бряг! И колко левги, хвърлени
оттатък! Блазе на чайките с криле,
че могат да преварят вятъра!
Мъжете чуват за размаха им -
и спомнят си за пенелопи мургави,
и белоръки андромахи…
Щом сцила и харибда им отворят път,
платната ще издуят гривите,
по-розов ще е изгревът над морски гръб,
по-малки – раните с любимите.
Съдба, изувай лошия си нрав
и дай на мъчещото гърло жажда!
Опри в сърцето търсения бряг –
на сто беди веднъж Домът се ражда.
Пътят продължава
Откакто съм проходил, аз вървя
към края просто неизбежен.
Живея тихо, страдам и кървя
в живота грубоват и нежен.
Макар отдавна, че това го знам,
към този край съм се запътил.
И няма аз така да се предам,
защото много не съм свършил.
Нали е част от общия ни път
отсечката ми извървяна?
Ще издържи ли мойта мъжка плът
на път да е неразпиляна?
Че този път до днес- от век на век,
и своя смисъл заслужава.
След мен така върви и друг човек,
защото пътят продължава
* * *
Днес съм пришълка в телесността.
Просякиня, гръб превит опряла
на лицето бяло о стената.
Като че не помня местността,
като че съм никога не знала,
че е пълна с вълци тишината.
Чужда ми е тая тъмнина,
гниенето в мисли без порядък,
мъртвото канарче на сърцето.
Дебнат коридорите – сама,
думите във гърлото присядат,
връщам се трепереща в антрето.
Мое предстояще, ускори
идването свое и вземи ме,
измъкни ме, бъдеще, от мене!
Щом ли трябва, младост превари,
зачертай сиротното ми име
със една абсида друго време.
Стяга ме плътта, във тоз кувьоз
гъне се духа ми, излинява,
чувствам, че помятам радостта си.
В себе си неканения гост,
сякаш аз единствено оставам
да опазя кръста на кръвта си…
* * *
Когато златолюспестия вожд
пасажа си от облаци остави
и в мрежите на идещата нощ
положи отмалелите си стави,
разшава се хайвера от звезди,
хриле, попили бриза, се издуха,
и в гладките безименни тъми
помахващи опашки се зачуха.
Сред рибите от сенки чака тя,
захвърлената котва на моряка,
и трепна щом сред пясъчни цветя
завързаната ладия проплака.
Таверната еднаж се огласи
от гръмка реч болезнено позната;
в напразен опит там да се спаси
една блестяща риба се замята.
В дванадесет засмения Нептун
оглозгал беше слънчевите кости.
Под хвърления настрана харпун
кръчмарната когато си залости,
стопанинът намери да лежи
самотна перла, никому известна.
И стори му се сякаш, че за миг
като сълза в ръката му проблесна.
Клетвата на Одисей от Розовата долина
Душата ми
копнее по завръщане
и в светъл блян
разцъфваш пак, Итака…
Очите на нощта,
от скръб помръкнали,
зора – небесна роза
още чакат…
Додея ми
да разговарям с облаци,
земите чужди
с пот да напоявам
и в мостовете
над далечни протоци
да вграждам сянка!
Свята клетва давам:
Сърцето ще превърна
в ложе сватбено,
в постеля
за жадувано зачатие!
Бъди, Родино!
Стига участ саблена!
В живота идва слава
след разпятие.
Глухарче
Изплети ми кошничка от очакването
да се видя с дъщеря ми и майка ми.
Напълни я със слънце, за да ме топли,
когато вятърът съблече ризата ми,
за да наметне някой бездомник
на другия край на света.
О, време!
Не позволявай да остана сама
на поляната пред чуждия дом -
глухарче, което не помни
къде е поникнало
и как се е озовало
далече от себе си.
Малекон
Крайбрежният булевард,
който разказва истории
на вятъра…
на кубинския вятър
с цвят на кафе,
с мирис на пура
и вкус на открадната свобода,
като глътка от Хавана либре
на разсъмване.
Малекон ли се казваше?
Кой така го е кръстил?
Помниш ли
името как научи?
Моята памет за това
отлетя с детството.
Но между Черно море и Атлантика
още кръстосват мигове
от озаренията
на онова момиче,
което бях преди да порасна.
То се беше разхождало
в Пловдив и Прага,
в Будапеща и Букурещ,
в Дрезден, Берлин и Варшава,
ала не беше чувало нищо,
което запалва хората
да танцуват така,
както музиката в Хавана,
на Малекон.
Не беше виждало нищо,
което да ги сближава
без думи,
като мълчанието на Океана,
докосващ с вълните си
камъка по парапета
на Малекон.
Не беше разбирало нищо
нито за любовта,
нито за самотата
преди да ги усети
в силуетите, застинали
при залез като скулптури
на Малекон.
Крайбрежният булевард,
който разказва истории…
…чувам ехото им,
пътувало цели трийсет години
към мен
и мечтая да се върна
като вятър
на Малекон.
Вечност
Залюбих се с оранжевото слънце,
а то пръскаше огнени искри
и кипеше дълбоко и любеше от сърце
и изгаряше всички с очи.
То танцуваше лудо в огнена страст
и препускаше в жар от огньове
възпламеняваше с покоряваща власт
ах, само как целуваше, Боже.
Аз танцувах на дивата Арена,
аз се любех със него в пожара
и потъвах в бурята огнена
и не спирах дъха си в разгара.
А, когато заспивах в прегръдки,
треперех от страх да не стана на прах.
Но топлината бе тъй нежна, че открих
как в огъня в благ сън заспивах.
Ах, ще помня огненото Слънце!
Не ще забравя златните ръце,
не ще забравя огненото сърце
и душата лека кат перце.
Не ще забравя аз за рая,
защото, когато отворя очи,
не ще за него аз мечтая,
до мене то – прекрасно спи.
Забрави, ти, да виждаш слънцето,
да се радваш на морето.
Каква посока следваш, ти,
човека в теб къде изгубил си.
А трябва само да погледнеш,
макар и пламъка да е угаснал
в душата си да го запалиш,
за да въздигнеш огън паднал.
Антични брегове
В памет на моите починали близки
Завърнах се в земите,
в които с теб живяхме.
Разцъфнали лиандри
танцуват покрай пътя –
ту в розово, ту в бяло,
ту в лилаво, ту в жълто.
Но… те за теб не питат.
Аз за тебе питам.
Островът отсреща на слънце се припича,
искрящо е морето, прозрачно е небето,
птиците щастливи с криле небето вдигат.
Но… те за теб не питат.
Аз за тебе питам.
Хората минават, минават, отминават.
Пътят се изкачва като живот нагоре.
Луната си отива, приижда хладна вечер…
За теб не пита никой.
Аз питам, питам, питам…
Прегръдка
Когато край замръкналия път
тревата просне чергата си мека,
върху надиплената земна гръд
и скрие всяка стъпка и пътека,
когато жълтоносата Луна
източи бяла шия над баира,
и натопи копринена коса
в бездънното корито на всемира,
а птиците притихнат в тишина,
и нощните цветя очи отворят,
на дюлята под златните листа,
да прекося с безшумни крачки двора.
До портата, затулена в плета,
да спра без дъх. И дълго да остана…
Началото и Краят на света!
Итака е прегръдката на мама…
Пенелопа
Проточи се безкрай и тази вечер…
На сутринта започна да разплита.
Изпи кафето, болката съблече
и сви в кълбо, разнищени, мечтите.
Кълбо червено, а до него – бели .
/Събрана обич, грешки и разплата/.
Втъкаваше ги вечер във постеля.
След изгрев ги навиваше обратно.
И с вярата, че той ще се завърне,
тя хукваше след всеки конски тропот.
Но после се затвори и посърна -
една безстрашна малка Пенелопа.
Плете, разплита…Двадесет години…
Ръцете ѝ изпъстриха се с рани…
Случаен пътник в тъмното премина.
Погледна я. Изтръпна… И остана.
Обратният път на вярата
Де се дянахте богоугодни монаси,
заделили за грешната ръжен комат?
Издълбаха окопи в сърцето ми страстно,
не Химери ревниви – самият Пилат.
То, проядено, сякаш на пурпурна клада
прегорява на сръчно подострен чатал.
Бог прехапа език. Май така ми се пада.
И отне му покоя преди да е дал.
А откакто отсякохте трите ми пръста,
съм забравила пътя към кой да е храм –
(мисълта по погрешка все още се кръсти)
за сакатите той е слепец глухоням.
По обратния път се понесе и чака
мойта Вяра да стигне до сигурен бряг.
Тя не е Одисей, но копнее Итака –
ще доплува до вас в овъглен саркофаг.
Уморена съм. В битки за Нея се гърчех.
Ще й стигне земя и с човешкия ръст –
там, до моите корени, точно под смърча.
Не харчете за плоча. Най-малко – за кръст!
Пътят към Итака
Там, под звездните хорали,
тръгва пътя за Итака.
Нишки, от звездите сбрани,
сприда Клото в полумрака.
Жаден тръгваш по вълните
и филиз в душа пониква.
Буйна младост във гърдите
страхове далеч изтиква.
Разум, от съблазни грешни,
бързо погледа размътва
и за грешките човешки
плаща се със нова жътва.
Дар потаен е скръбта,
края търсят началата.
Само краищата във смъртта
преоткриват светлината.
И в живот- една въздишка
времето плете дантели
с болката, не дала прошка,
там, в човешките предели.
Всяка среща е урок,
бурята- балсам за дните.
Връщането е оброк
и светилник за душите!
Там където си ти
- Къде е Итака?
- Там където е домът ми.
- Къде е домът ти?
- Там където си ти…
И дом и купол под звездите,
рисувам пътища за теб,
кръжат нерадостни мечтите
и търсят брод на кръстопът.
Танцуват залези в морето,
сирени пеят с нежен глас,
но всеки трепет на сърцето
е изгревът желан за нас.
Пътувах дълго в световете
сред бури и сред бесове,
на глас ругаех Боговете,
да се завърна… Но къде?
- Къде е Итака?
- Там където си ти…
Спомен за Одисей
Животът ни е път, заключен в кратичък отрязък време,
пресечна точка между минало и бъдеще,
неповторим подарък, който в края ти отнемат.
Изтича между пръстите ни като топъл пясък,
усещаме безсилни, че тича бърз като светкавичен проблясък.
Вървим по пътя свой, опитвайки се смисъла да разберем,
като игра на шах с безкрайни ходове и комбинации.
Когато тръгнем, копнеем да се приберем,
щом се завърнем, жадуваме за нови дестинации.
Напускаме места, оставяме съмнения,
за да забравим рани, грижи или угризения.
Зад нас върви съдбата ни, безшумна като сянка.
Не можем да избягаме от себе си, за всичко ний самите сме си мярка.
Няма възмездие, награда никой не раздава,
последиците своя отпечатък в нас оставят.
И докато бързаме, унесени в планиране,
Животът просто си тече, нещата случват се, и без да ги разбираме.
И като Одисей, унесени в пътувания и препятствия,
усещаме как времето препуска бясно.
Годините са минали, минутите са отлетели,
не знаем сънували ли сме живота си или сме го живели?!
6.06.2018 “Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние не успяваме да забележим от какво именно…” Ф. Кафка
Д а л и
-1-
Не мога да говоря за моето безмълвие, издишах думите си
от корабния нос, сурови, недокоснати от смисъла,
когато са събрани заедно и се търсят една със друга,
както равни части в чистата хармония.
Сега морето ми изглежда по-синьо от преди,
но може само така да ми се струва,
защото слънцето клони на запад и към хоризонта
острите вълни тъмнеят.
Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,
ако питаш нещо – кой ще отговори!
Ръцете ни сами си вършат обичайната си работа –
прикърпваме една след друга мрежите, боцманът притяга такелажа,
само къдрокосото момче от Тракия дяла на кърмата белия си ангел
от липово дърво, вече седмици наред,
и все не го завършва. Само то припява за една река,
жълта подир дъждовете, бяла като козе мляко призори,
ласкава по обед.
Мълчим, когато рибите се мятат нощем върху палубата,
мълчим, надвесени над обедните канчета,
мълчим при буря по койките във кубрика.
Дума само, даже звук
и ще изгубим посоките за вкъщи.
-2-
Не мога много да разкажа за моето безмълвие,
за думите, прииждащи от всякъде, за тяхната подредба
или предназначение. Мога само да говоря
за места, където са ме водили, местата за молитва
и за приютяване, със сигурност там някой ще те чуе,
там може всичко да разкажеш, без да се присмеят.
Такова място има винаги – моето място, твоето, нашето,
за това,
нека да остана тук, подпрян на тази цъфнала акация
пред ослепялата си къща.
Нека да разгледам времето във нея, простите му форми,
прозорците, в които се е плъзгала мъгла
и е оставила следата си,
да разнищя със клепачите си фибрите на светлината
в красивото цъфтене на увисналите гроздове;
полюшват се със вятъра и тази пролет,
пристигнал от земите на бащите ни –
бели ветрове, бели ризи, уханията южни
в тласъците на кръвта.
Нека да разгледам просто времето, не това, което разпознаваме
по безразличните му белези в сезоните,
дори да кажа – по метаморфозите на естеството, все едно е.
-3-
Ако бях се вслушвал в шепотите на сърцето,
в онези гласове на влажна пръст и корените на треви,
потънали във нея, със сигурност е можело да поговорим
за счупените керемиди, и пробитите улуци, сега разбирам –
не са ми вече толкова неясни загадъчните линии върху дланта,
до върховете на опипващите пръсти.
Годините минаваха с иглата във ръце, скъсаните мрежи,
познах въжетата, всички възли – шкотов, прав или кръстовиден…
Палубата се люлееше и нощ, и ден,
усмихваха се мрачно далечни брегове, излитаха делфини,
друг път – бели градове с пристанищните казина,
/музика, гирлянди, китайските фенери/, обагрени в червено
от залезното ни пристигане; а къщата ми, къщата старееше,
от ден на ден потъваше в пръстта,
от ден на ден потъваше в пръстта замислената фигура на хълма,
с лице към преминаващите кораби.
Дали си струваше морето, дали, защото друго
не можехме да правим
Пожелаваме ви успех!
