Капитан Черната брада

Капитан Черната брада

Оста­ря­вах бав­но, а вну­ци­те рас­тя­ха ли, рас­тя­ха. Еди­ни­ят ста­на вече на десет, а дру­ги­ят поч­ти на три. Та, това лято ги заве­дох на море. Не бях стъп­ва­ла там три­де­сет годи­ни, че все не оста­ва­ше вре­ме или просто си нами­рах при­чи­на, и аз вече не зна­ех… Е, голе­ми­ят не изли­за­ше от вода­та, мал­ки­ят не иска­ше да вли­за, а моя милост тича­ше от въл­ни­те до чадъ­ра и пра­ве­ше пъте­ка след пъте­ка. Въп­ре­ки това, нами­рах вре­ме и сили да оби­ка­ля­ме гра­дин­ки; дет­с­ки пло­щад­ки; забав­ле­ния; излож­би на пепе­ру­ди, екзо­тич­ни риби, пясъч­ни фигу­ри и как­во ли не още.
В един по-хла­ден ден вля­зох­ме в малък мага­зин за суве­ни­ри. Исках­ме да си взе­мем нещо за спо­мен. Две­те мом­че­та раз­глеж­да­ха с инте­рес кар­тич­ки с изгле­ди от гра­да, изло­же­ни­те маг­нит­че­та за хла­дил­ник, дър­ве­ни­те мал­ки лод­ки и кораб­че­та, кот­ви­те от плас­т­ма­са, фигур­ки­те от миде­ни черуп­ки и как­во ли не още, кога­то извед­нъж чух:
– Бабо, виж!
Голе­ми­ят дър­же­ше в ръка черуп­ка от голям рапан. Беше доб­ре обра­бо­те­на и кра­си­ва. Мал­ки­ят пък не сме­е­ше да пип­не дру­га – една така­ва мал­ка, при­ли­ча­ща на него.
– Сло­же­те ги на ухо и ще чуе­те море­то как шуми – казах аз, като се усмихвах.
– Бабо, той говори…
Как­во?… Не може­ше да бъде! Това беше невъз­мож­но! Просто не вяр­вах и не исках…„Боже, сигур­но полу­дя­вам“ – това мина като стре­ла през съз­на­ни­е­то ми, а спо­ме­ни­те бав­но изплу­ва­ха и не ми дава­ха мира…
В про­дъл­же­ние на годи­ни идвах тук – пър­во на дет­с­ки­те и спор­т­ни лаге­ри с дру­ги деца, после сама. Въл­ну­ва­ше ме не само море­то, но и послед­на­та, тър­жес­т­ве­на вечер. Тога­ва Неп­тун се появя­ва­ше с голям три­зъ­бец, сяда­ше на огро­мен трон и раз­каз­ва­ше исто­рии за море­то, ост­ро­ви­те и риби­те. Гла­сът му беше завла­дя­ваш и дъл­бок, сякаш идва­ше от нед­ра­та на земя­та и се сли­ва­ше с пли­съ­ка на въл­ни­те. Ние, хла­пе­та­та, слу­шах­ме със зяп­на­ли уста и жад­но поглъ­щах­ме всич­ко чуто и аз… просто се влю­бих в този „цар“. Беше кра­са­вец – с неве­ро­ят­ни сини очи, кои­то се сли­ва­ха с небе­то и море­то, а в тях виж­дах и дъл­би­ни­те, и виси­ни­те, и звез­ди­те, кои­то ме пле­ня­ва­ха и кара­ха да се изди­гам, да летя, а после бав­но да потъ­вам към дъно­то. Напра­во се губех и забра­вях къде съм. Дори напи­сах пър­ви­те си сти­хо­ве за него, а от тях стру­е­шее любов и се пръс­ка­ше нався­къ­де като цве­тен фон­тан, а после се превръ­ща­ше в мор­с­ко съкровище…
Беше истин­с­ки човек и живе­е­ше някъ­де око­ло бре­га. Зара­ди бра­да­та хора­та от град­че­то го нари­ча­ха не по име, нито Неп­тун, а Капи­тан Чер­на­та бра­да. Кога­то порас­нах, започ­нах да го виж­дах в една мал­ка кръч­ма и имах чув­с­т­во­то, че нико­га не оста­ря­ва. Поглаж­да­ше чер­на­та си бра­да и пале­ше лула, а аз въз­ди­шах и меч­та­ех ли, меч­та­ех. Един ден не издър­жах, сед­нах до него и изстре­лях това, кое­то десет годи­ни таях в себе си:
– Оби­чам те!
Две све­тул­ки заиг­ра­е­ха в погле­да му, а сме­хът му кън­те­ше и се заби­ва­ше в душа­та ми като отров­на стре­ла. Не раз­би­рах защо ми се подиг­ра­ва и чаках обяснение.
– Това е невъз­мож­но! – рече, въз­дъх­на и се изпо­вя­да, сякаш беше чакал мен, за да го сто­ри, а аз не можех да повяр­вам как­ви неща се случ­ват – Вре­ме­на­та бяха таки­ва, че мор­с­ки капи­та­ни ста­ва­ха само мъже, а аз не бях мъж. Жена съм и про­пи­лях годи­ни­те си като така­ва. Меч­та­ех да пла­вам, да се рея из мор­с­ка­та шир, да имам приклю­че­ния, а няма­ше как.Тогава не пра­ве­ха опе­ра­ции за смя­на на пола и се при­ну­дих да излъ­жа и себе си, и све­та. Току-що завър­ших гим­на­зия и все още бях луде­ти­на. Роди­те­ли­те ми рабо­те­ха в чуж­би­на, чес­то пъту­ва­ха, а за мен се гри­же­ше една от баби­те. Имах­ме мно­го дола­ри, кои­то дър­жах­ме в сейф някъ­де в хола на голя­ма­та ни къща. Дъл­го мис­лих. Вед­нъж, кога­то бях сама, се под­стри­гах нула номер като мом­че, обля­кох дън­ки, сло­жих риза и шап­ка на гла­ва­та. После открих мяс­то­то и открад­нах спес­тя­ва­ни­я­та. Беше лес­но. Сло­жих ги в сак и избя­гах на приста­ни­ще­то. Скрих се в трю­ма на гръц­ки кораб и зами­нах с него. Там си сме­них име­то. Зна­ех ези­ка и пър­во се хва­нах да пома­гам на риба­ри­те, после ста­нах юнга, като неп­ре­къс­на­то четях кни­ги за мореп­ла­ва­не­то. Никой не се усъм­ни – бях сла­ба, а дре­хи­те ми широ­ки. Накрая си купих малък кораб, наех еки­паж и започ­нах да оби­ка­лям море­та­та. Поня­ко­га се чув­с­т­вах жена и имах нуж­да от мъже. Това не беше труд­но. Кога­то не издър­жах на при­род­ния си инс­тикт, напи­вах моря­ци­те, харес­вах си някой и го вкар­вах в каю­та­та си. Тога­ва плам­ва­ше луда страст и нощ­та беше стра­хот­на. При­зо­ри изхвър­лях любов­ни­ка зад бор­да, ако изтрез­не­е­ше пред­ва­ри­тел­но, или го мятах на пала­бу­та, а той не помне­ше нищо… Един ден пристиг­нах­ме в род­ния ми град и с ужас раз­брах, че близ­ки­те ми не са издър­жа­ли изчез­ва­не­то ми. За една годи­на си отиш­ли от този свят и баба, и тат­ко, и мама. Почув­с­т­вах се голям его­ист и изгу­бих жела­ние за пове­че приклю­че­ния. Кога­то се вър­нах в Гър­ция, раз­пус­нах еки­па­жа, про­да­дох кора­ба, наба­вих си фал­ши­ви доку­мен­ти на бъл­гар­с­ки граж­да­нин и се прибрах зави­на­ги. Сра­му­вах се, измъч­вах се, но не раз­крих само­лич­ност­та си пред нико­го, а и бях отвик­нал да бъда жена. Никой не ме попи­та нищо. Оста­нах си капи­тан Чер­на­та бра­да и се вжи­вя­вах като Неп­тун… Това е поло­же­ни­е­то и няма как, мило моми­че, да отго­во­ря на чув­с­т­ва­та Ви. Сега ме изви­не­те, но тряб­ва да тръгвам…
След тези думи, чове­кът ста­на от маса­та и бав­но изле­зе от кръч­ма­та. Гле­дах и не вяр­вах на уши­те и очи­те си. Имах чув­с­то­во­то, че с вся­ка крач­ка той се сма­ля­ва, пре­гър­ба и бав­но изчез­ва. Сър­це­то ми се сви, душа­та също. Десет годи­ни бях влю­бе­на в нещо несъ­щес­т­ву­ва­що. Не издър­жах, хук­нах след „любов­та си“, но тя се беше сто­пи­ла в мра­ка. Вятъ­рът сви­ре­ше в уши­те ми, а на пясъ­ка се тър­ка­ля­ха изкус­т­ве­ни бра­да и мус­та­ци. Про­дъл­жа­вах да бягам по бре­га. Въл­ни­те се бие­ха в мен и ме спъ­ва­ха, но аз не спирах…
Не помня как съм стиг­на­ла ска­ли­те. Наоко­ло няма­ше нико­го. Над мен изгря­ва­ха звез­ди­те, а под кра­ка­та ми зее­ше без­д­на­та. С послед­ни сили се изпра­вих и стъ­пих здра­во вър­ху камъ­ни­те. Поех дъл­бо­ко въз­дух, а после изкре­щях тол­ко­ва сил­но, че чак се уплаших:
– Капи­тан Чер­на­та бра­да е жена­аа!… Капи­тан Чер­на­та бра­да е женааа!…
След това млък­нах. Бях сигур­на, че никой друг, освен соле­на­та вода не ме чува и само тя ще погъл­не тази тайна…
На дру­га­та сут­рин напус­нах хоте­ла и мор­с­кия град. Отто­га­ва не бях идва­ла тук, а исто­ри­я­та няма­ше да изплу­ва, ако…
– Бабо, ще ги взе­мем ли? – стрес­на ме гла­сът на голе­мия внук и ме вър­на в действителността.
– Те не се про­да­ват, мили­чък – отвър­нах тихо и изве­дох деца­та от мага­зи­на за сувенири.
Вър­вях­ме бав­но. Никой от нас не гово­ре­ше. Хла­пе­та­та бяха огор­че­ни, а аз все още пия­на от спо­ме­ни. Как­во да им обес­ня? А…, и как да купя тия рапа­ни? Просто нямах сили и не можех. Кога­то ги допрях до ухо­то си, чух шума на мор­с­ки­те въл­ни и соб­с­тве­ния си глас, идващ някъ­де от мина­ло­то: “Капи­тан Чер­на­та бра­да е жена­аа!… Капи­тан Чер­на­та бра­да е женааа!“…

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

Нов Живец

Най-инте­рес­но­то от кул­тур­ния живот в Атина!

kdk-atina.eu/