Визитна автокартичка: Отдавна не съм се поглеждала отстрани, всъщност… едва ли обективно съм го правила някога… С годините и цифрите е лесно: родена 1969 г в Добрич, съавтор на две деца и автор на 7 поетични книги… в хронология: „Повод за живот”, „Не и милост!”, „Как се обича художник”, „Малки смърти”, „Колко е живот да му се сърдя” и… ”Бай Георги има тъжни рамене”. Но истината е, че ме устройва спонтанната „рецензия” отпреди 20-сет години на невръстния ми тогава син:”Мама е добър човек, нищо че пише”. И тъй като поезията скъсява дистанциите, в това интервю ще си говорим на „ти”.
Как понасяш разминаването във възрастта на тялото и душата?
Такъв въпрос само жена може да ми зададеJ(усмихва се) Всъщност, предполага се, че разминаването идва от това, че душата на поетите е млада… и навярно е така, но е също толкова вярно, че душата е достатъчно възрастна и уж мъдра, за да понесе възрастта на тялото. Разчитам на нея, за тялото правя каквото мога, то понякога ни предава, надявам се при мен да е поправимо… Малко нескромно, но мисля, че съм кастрирана откъм суета, даже в неприятни дози… Последният път, в който се опитах да си сложа червило, се оказа, че съм нанесла някакъв модерен лак за нокти върху устните си.
Назови трима поети, които ако имаше възможност, би направила безсмъртни.
Те са си безсмъртни, това е връзкарското на словото – че остава и след живота. Имах късмета да обитавам един живот с Иван Динков и малкото ни срещи да имат решаващо значение за мен и писането ми, но и да се бяхме разминали – книгите му щяха да имат същото решаващо значение. Споменавам го, защото ми липсва, но това е егоистично чувство, една приятелка казва, че ние оплакваме не мъртвите, а собствените си липси – права е… Далеч повече от трима са любимите ми поети, да поговорим за живите: Борис Христов, Румен Денев, едно талантливо младо момче и огромен поет – Мартин Спасов, един гневен и нежен Васил Балев/напомня ми за Иван Динков…/ Това изреждане обаче е порочно, защото ще пропусна някой,а освен писането – и четенето на поезия е емоционално състояние – и в различни моменти посягаш към различни автори…
Според теб, ако Омир имаше тази възможност, кого би чел?
Не мога да понеса тежката отговорност да препоръчвам автори на Омир. (усмихва се) Но му съчувствам, че се е разминал с толкова великолепни произведения, написани след него. Съчувствам и на себе си и на вас, че и ние ще се разминем със следващите гении, но нали затова имаме деца…и внуци, живот и здраве – те няма да се разминат. Четенето и по-стойностно занимание от писането, но уви…колкото и да му се съпротивлявам на това писане, не мога да го прогоня. Успокоява ме все пак относителният баланс – че повече чета,отколкото пиша…
Какво никога не би споделила с децата си?
Хем благодаря за този въпрос, хем ми е кошмарен, признавам си…Преди време, когато възникна сериозен здравословен проблем, бях убедена, че докато мога – ще им го спестявам…Оказа се, чисто психологически – грешка. Видях две големи, сякаш внезапно пораснали човечета, човеци направо, които ме осъдиха за това премълчаване… и с право… Казвам това, защото тогава… и аз пораснах май… Но и защото всъщност… никога не бих им споделила отчаянието. И тъй като се изписва на лицето, направих ”по- лесното” – забраних си да го изпитвам. С днешна дата… бих им споделила всичко, радвам се на реципрочност… изобщо – случих на деца.
Съвет към авторите, които трудно успяват да си проправят път?
Съвети избягвам да раздавам, освен в пряка редакторска работа. Писането е самотно занимание, споделянето идва после – и да, хубава е обратната връзка с читателя, но когато писането стане като дишането, мислите около признанието вълнуват все по-малко. Животът предполага много компромиси, писането – малко, да не кажа никакви.
Най-ценната награда, която ти е била връчвана?
Навярно тази, която получих в една крехка възраст – наградата на името на Петя Дубарова. Аз въобще не успях да я осмисля на 14 години, но е ценна с друго – стресна ме повече, отколкото ме зарадва – защото за първи път почувствах отговорността от писането и необходимостта от тонове четене…
Коя от стихосбирките си определяш като най-успешна?
Професия „поет” няма, това е по-скоро диагноза. Не зная с какво да измеря успеха… Приемат се добре… тиражите не са големи, но е факт,че свършват… Но това е друга тема, по-скоро свързана с някакви други неща, с подходяща /и неподходяща/ реклама, с име – за добро или зло – вече познато… Сега… живея в последната си книга, направо книжчица като формат, но… такава я исках: „Бай Георги има тъжни рамене”…
Какво искаш да ти се случи в бъдеще и съжаляваш ли за нещо в миналото?
Миналото е емоционален капитал, няма място за съжаление… Но, да – ако съм наранила някого – бих искала да е поправимо… А за в бъдеще – искам само здраве, за мен и близките ми, останалото ще ни се случи – и не го казвам с чувство за обреченост, а с любопитство.
Какво ще пожелаеш на читателите на в. ”България днес” и всички твои приятели от нашия клуб „Нов Живец” в Гърция?
Извън всякакви комплименти, без да познавам пряко носталгията по родина /ако и да е съседна/ – съм възхитена от българското сърце, което не просто оцелява – а расте – патриотично и добро, в пъти по-свързано с родината… Може би родината тогава придобива истинските си очертания? Пожелавам им да го съхраняват това сърце и ги прегръщам по български /не по византийски/.
интервюто взе Йорданка Андреева
***
“Сега си спомням.. късно се родих.
На всичкото отгоре и валеше.
Наметната с един дъждовен стих –
зашляпах.. ала страшно ме болеше.
Болеше ме безчувствената пръст,
белязана от нелюбими стъпки.
Сред локвата пред оня Божи кръст –
не знаех всъщност – вино ли е – кръв ли…
Светът отдавна беше оздравял
от глупавата болест да обича.
И за да бъде все по-малко бял -
разстрелваше във тъмното кокичета.
Разбрах тогава – късно се родих.
След трупове на толкова надежди,
сама не зная как се престраших
до седем сутринта да бъда нежна.”
Камелия Кондова
Обичам да обменяме информация, да знаем за успехите на нашите приятели, да правим така, че животът да не е скучен и сив а цветен и бълбукащ от хубави новини!