Камелия Кондова – 
 „Мама е добър човек, нищо че пише”

 

1653987_10201379717638214_316354371_n αντίγραφο 1922470_641857749209515_81573640_n αντίγραφο

Визитна автокартичка: Отдавна не съм се поглеждала отстрани, всъщност… едва ли обективно съм го правила някога… С годините и цифрите е лесно: родена 1969 г в Добрич, съавтор на две деца и автор на 7 поетични книги… в хронология: „Повод за живот”, „Не и милост!”, „Как се обича художник”, „Малки смърти”, „Колко е живот да му се сърдя”  и… ”Бай Георги има тъжни рамене”. Но истината е, че ме устройва спонтанната „рецензия” отпреди 20-сет години на невръстния ми тогава син:”Мама е добър човек, нищо че пише”.  И тъй като поезията скъсява дистанциите, в това интервю ще си говорим на „ти”.

Как понасяш разминаването във възрастта на тялото и душата?

Такъв въп­рос само жена може да ми зададеJ(усмихва се) Всъщ­ност, пред­по­ла­га се, че раз­ми­на­ва­не­то идва от това, че душа­та на поети­те е мла­да… и навяр­но е така, но е също тол­ко­ва вяр­но, че душа­та е доста­тъч­но въз­рас­т­на и уж мъд­ра, за да поне­се въз­раст­та на тяло­то. Раз­чи­там на нея, за тяло­то пра­вя как­во­то мога, то поня­ко­га ни пре­да­ва, надя­вам се при мен да е поп­ра­ви­мо… Мал­ко нес­к­ром­но, но мис­ля, че съм кас­т­ри­ра­на откъм суе­та, даже в неп­ри­ят­ни дози… Послед­ни­ят път, в кой­то се опи­тах да си сло­жа чер­ви­ло, се ока­за, че съм нанес­ла няка­къв моде­рен лак за нок­ти вър­ху уст­ни­те си.

Назо­ви три­ма поети, кои­то ако има­ше въз­мож­ност, би напра­ви­ла без­смър­т­ни.

Те са си без­смър­т­ни, това е връз­кар­с­ко­то на сло­во­то – че оста­ва и след живо­та. Имах къс­ме­та да оби­та­вам един живот с Иван Дин­ков и мал­ко­то ни сре­щи да имат реша­ва­що зна­че­ние за мен и писа­не­то ми, но и да се бях­ме раз­ми­на­ли – кни­ги­те му щяха да имат също­то реша­ва­що зна­че­ние. Спо­ме­на­вам го, защо­то ми лип­с­ва, но това е его­ис­тич­но чув­с­т­во, една при­ятел­ка каз­ва, че ние оплак­ва­ме не мър­т­ви­те, а соб­с­тве­ни­те си лип­си – пра­ва е… Далеч пове­че от три­ма са люби­ми­те ми поети, да пого­во­рим за живи­те: Борис Хрис­тов, Румен Денев, едно талан­т­ли­во мла­до мом­че и огро­мен поет – Мар­тин Спа­сов, един гне­вен и нежен Васил Балев/напомня ми за Иван Динков…/ Това изреж­да­не оба­че е пороч­но, защо­то ще про­пус­на някой,а освен писа­не­то – и чете­не­то на поезия е емо­ци­о­нал­но със­то­я­ние – и в раз­лич­ни момен­ти пося­гаш към раз­лич­ни авто­ри…

Спо­ред теб, ако Омир има­ше тази въз­мож­ност, кого би чел?

Не мога да поне­са теж­ка­та отго­вор­ност да пре­по­ръч­вам авто­ри на Омир. (усмих­ва се) Но му съчув­с­т­вам, че се е раз­ми­нал с тол­ко­ва вели­ко­леп­ни про­из­ве­де­ния, напи­са­ни след него. Съчув­с­т­вам и на себе си и на вас, че и ние ще се раз­ми­нем със след­ва­щи­те гении, но нали зато­ва има­ме деца…и вну­ци, живот и здра­ве – те няма да се раз­ми­нат. Чете­не­то и по-стой­нос­т­но зани­ма­ние от писа­не­то, но уви…колкото и да му се съп­ро­тив­ля­вам на това писа­не, не мога да го про­го­ня. Успо­ко­я­ва ме все пак отно­си­тел­ни­ят баланс – че пове­че чета,отколкото пиша…

Как­во нико­га не би спо­де­ли­ла с деца­та си?

Хем бла­го­да­ря за този въп­рос, хем ми е кош­ма­рен, призна­вам си…Преди вре­ме, кога­то въз­ник­на сери­о­зен здра­вос­ло­вен проб­лем, бях убе­де­на, че дока­то мога – ще им го спестявам…Оказа се, чис­то пси­хо­ло­ги­чес­ки – греш­ка. Видях две голе­ми, сякаш вне­зап­но порас­на­ли чове­че­та, чове­ци напра­во, кои­то ме осъ­ди­ха за това пре­мъл­ча­ва­не… и с пра­во… Каз­вам това, защо­то тога­ва… и аз порас­нах май… Но и защо­то всъщ­ност… нико­га не бих им спо­де­ли­ла отча­я­ни­е­то. И тъй като се изпис­ва на лице­то, напра­вих ”по- лес­но­то” – забра­них си да го изпит­вам. С днеш­на дата… бих им спо­де­ли­ла всич­ко, рад­вам се на рецип­роч­ност… изоб­що – слу­чих на деца.

Съвет към авто­ри­те, кои­то труд­но успя­ват да си пропра­вят път?

Съве­ти избяг­вам да раз­да­вам, освен в пря­ка редак­тор­с­ка рабо­та. Писа­не­то е самот­но зани­ма­ние, спо­де­ля­не­то идва после – и да, хуба­ва е обрат­на­та връз­ка с чита­те­ля, но кога­то писа­не­то ста­не като диша­не­то, мис­ли­те око­ло призна­ни­е­то въл­ну­ват все по-мал­ко. Живо­тът пред­по­ла­га мно­го ком­п­ро­ми­си, писа­не­то – мал­ко, да не кажа никак­ви.

Най-ценната награда, която ти е била връчвана?

Навяр­но тази, коя­то полу­чих в една крех­ка въз­раст – награ­да­та на име­то на Петя Дуба­ро­ва. Аз въоб­ще не успях да я осмис­ля на 14 годи­ни, но е цен­на с дру­го – стрес­на ме пове­че, откол­ко­то ме зарад­ва – защо­то за пър­ви път почув­с­т­вах отго­вор­ност­та от писа­не­то и необ­хо­ди­мост­та от тоно­ве чете­не…

Коя от сти­хос­бир­ки­те си опре­де­ляш като най-успеш­на?

Про­фе­сия „поет” няма, това е по-ско­ро диаг­но­за. Не зная с как­во да изме­ря успе­ха… При­емат се доб­ре… тира­жи­те не са голе­ми, но е факт,че свър­ш­ват… Но това е дру­га тема, по-ско­ро свър­за­на с някак­ви дру­ги неща, с под­хо­дя­ща /и неподходяща/ рек­ла­ма, с име – за добро или зло – вече позна­то… Сега… живея в послед­на­та си кни­га, напра­во книж­чи­ца като фор­мат, но… така­ва я исках: „Бай Геор­ги има тъж­ни раме­не”…

Как­во искаш да ти се слу­чи в бъде­ще и съжа­ля­ваш ли за нещо в мина­ло­то?

Мина­ло­то е емо­ци­о­на­лен капи­тал, няма мяс­то за съжа­ле­ние… Но, да – ако съм нара­ни­ла няко­го – бих иска­ла да е поп­ра­ви­мо… А за в бъде­ще – искам само здра­ве, за мен и близ­ки­те ми, оста­на­ло­то ще ни се слу­чи – и не го каз­вам с чув­с­т­во за обре­че­ност, а с любо­пит­с­тво.

Как­во ще поже­ла­еш на чита­те­ли­те на в. ”Бъл­га­рия днес” и всич­ки твои при­яте­ли от нашия клуб „Нов Живец” в Гър­ция?

Извън вся­как­ви ком­п­ли­мен­ти, без да позна­вам пря­ко нос­тал­ги­я­та по роди­на /ако и да е съседна/ — съм въз­хи­те­на от бъл­гар­с­ко­то сър­це, кое­то не просто оце­ля­ва – а рас­те – пат­ри­о­тич­но и добро, в пъти по-свър­за­но с роди­на­та… Може би роди­на­та тога­ва при­до­би­ва истин­с­ки­те си очер­та­ния? Поже­ла­вам им да го съх­ра­ня­ват това сър­це и ги прегръ­щам по бъл­гар­с­ки /не по византийски/.

интер­вю­то взе Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва

***

Сега си спом­ням.. къс­но се родих.

На всич­ко­то отго­ре и вале­ше.

Намет­на­та с един дъж­до­вен стих —

зашля­пах.. ала страш­но ме боле­ше.

Боле­ше ме без­чув­с­т­ве­на­та пръст,

беля­за­на от нелю­би­ми стъп­ки.

Сред лок­ва­та пред оня Божи кръст —

не зна­ех всъщ­ност — вино ли е — кръв ли…

Све­тът отдав­на беше оздра­вял

от глу­па­ва­та болест да оби­ча.

И за да бъде все по-мал­ко бял -

раз­стрел­ва­ше във тъм­но­то коки­че­та.

Раз­брах тога­ва — къс­но се родих.

След тру­по­ве на тол­ко­ва надеж­ди,

сама не зная как се прест­ра­ших

до седем сут­рин­та да бъда неж­на.”

Каме­лия Кон­до­ва

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.