Интервю с Весела Фламбурари

Вие сте автор на един раз­ли­чен про­ект за дет­с­ка лите­ра­ту­ра. Кой живее на „Гор­на­та земя“? Запоз­най­те ни с него.

Гово­рим за поре­ди­ца­та „При­каз­ки от Гор­на­та земя“. Това е три­ло­ги­я­та за мал­ка­та магьос­ни­ца Мина. Три­ло­ги­я­та е изда­ва­на три пъти на бъл­гар­с­ки език, един път на ези­ка брайл, вед­нъж на анг­лийс­ки език, отно­во вед­нъж на сръб­с­ки език и още един път на унгар­с­ки език. Освен магьос­ни­ца, Мина се ока­за и стра­хот­на пъте­шес­т­ве­нич­ка. От име­то на три­ло­ги­я­та, през две и седем­най­се­та годи­на, се прък­на и едно мно­го мънич­ко изда­тел­с­т­во: „Ате­лие за бъл­гар­с­ка дет­с­ка лите­ра­ту­ра Гор­на­та Земя“, в кое­то за три годи­ни се изда­до­ха десет дет­с­ки кни­ги от бъл­гар­с­ки авто­ри, илюс­т­ри­ра­ни с кар­тин­ки от бъл­гар­с­ки худож­ни­ци. В момен­та изда­тел­с­т­во­то е със замра­зе­на дей­ност и не рабо­ти, но оне­зи три годи­ни бяха прекрас­ни и на „Гор­на­та земя“ зажи­вя­ха десет съв­сем раз­лич­ни, но прекрас­ни исто­рии със сво­и­те бъл­гар­с­ки авто­ри и герои.

Ваша­та пър­ва сре­ща с теа­тъ­ра? Как и кога се слу­чи? Как­во е чув­с­т­во­то голям човек да играе с кукла?

Няко­га отдав­на, съв­сем в нача­ло­то на живо­та си, раз­каз­вах при­каз­ки и на мои­те кук­ли. Меч­та­ех да мога да си раз­каз­вам при­каз­ки на кук­ли­те и като порас­на. Зато­ва, щом порас­нах отидох да се науча, как да раз­каз­вам при­каз­ки с кук­ли. Освен при­каз­ник, ста­нах и кук­ле­на акт­ри­са. За това съм бла­го­дар­на на моя­та стра­хот­на про­фе­сор­ка – Нико­ли­на Георгиева

Меж­ду све­та на кук­ла­та и све­та на голе­ми­те хора същес­т­ву­ват отно­ше­ния, кои­то не са никак ясни. От една стра­на, кук­ли­те са резул­тат на упа­дък, а от дру­га резул­тат на заво­е­ва­ние. Пре­въп­ла­те­ни­те цен­нос­ти, кои­то няко­га са има­ли голя­мо зна­че­ние в све­та на въз­рас­т­ни­те радуш­но са поис­ка­ли да про­пад­нат до играч­ки за да ги има, за да не изчез­нат. Напри­мер играч­ка като пум­па­лът, кой­то от рели­ги­оз­на вещ на еги­пет­с­ки­те йеро­фан­ти  се вър­ти вече само в дет­с­ки ръце. А кук­ли­те, от същин­с­ко пре­въп­лъ­ще­ние на Бога вече живе­ят само в дет­с­ки­те прегръд­ки. Така све­ще­ни­те пред­ме­ти със сак­рал­но-обре­ден харак­тер, „падат“ до све­та на игра­та. Све­тът на кук­ли­те е доста слож­но нещо. Как­то е слож­но и пове­де­ни­е­то на дете­то към кук­ли­те. Кога­то си играе, дете­то отчас­ти се под­чи­ня­ва на вну­ше­ни­я­та на кук­ла­та, но и изпол­з­ва всич­ки­те й дина­мич­ни пред­ло­же­ния. Но пра­ви­ло­то е, че вина­ги кук­ла­та си оста­ва за дете­то сред­с­тво за изява на лич­ния „аз“, нещо като огле­да­ло на нови пре­жи­вя­ва­ния и емоции.

Весела Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

При­каз­ни­те исто­рии на Весе­ла Фламбурари

Ще оце­лее ли дет­с­ка­та кни­га във вой­на­та с китайс­ки­те играч­ки? Опти­мист ли сте?

Аз съм абсо­лют­ни­ят опти­мист в това отно­ше­ние. Деца­та вина­ги жела­ят да четат, но искат кни­га­та да им бъде под­не­се­на инте­рес­но и забав­но. Ритъ­мът при кой­то израс­т­ват днеш­ни­те деца е мно­го бърз. Съзер­ца­ни­е­то е вече истин­с­ка ряд­кост. Опре­де­ле­но и твър­до смя­там, че деца­та тряб­ва да се научат пър­во да четат за удо­вол­с­т­вие, а чак после за да се обра­зо­ват. Не харес­вам иде­я­та за „задъл­жи­тел­ни вакан­ци­он­ни спи­съ­ци“. Въз­рас­т­ни­ят, кой­то пред­ла­га една кни­га на дете, тряб­ва да помни, че дете­то има нуж­да пър­во да пре­кар­ва при­ят­но. Ако въз­рас­т­ни­ят наис­ти­на иска да заин­т­ри­гу­ва дете­то и да го спе­че­ли за чете­не­то, той тряб­ва да пре­вър­не чете­не­то в игра. Въз­рас­т­ни­ят тряб­ва да поло­жи начал­но­то уси­лие, не дете­то… Голе­ми­ят човек тряб­ва да се помъ­чи да изпол­з­ва израз­ни­те сред­с­тва на теа­тъ­ра и дет­с­ка­та игра за тази цел. И тога­ва дете­то ще се заслу­ша в тек­с­та и ще се засмее. Ще се заиг­рае. Игра­та ще му доста­ви удо­вол­с­т­вие и то ще раз­бе­ре, че в кни­ги­те има удо­вол­с­т­вие! Само това усе­те­но на прак­ти­ка удо­вол­с­т­вие може да го поощ­ри да наме­ри начин и да се отда­де на само­то чете­не. Да открие и дру­ги кни­ги и да ги про­че­те. И тога­ва въз­рас­т­ни­ят ще си е свър­шил рабо­та­та наис­ти­на доб­ре. Дори Андер­сен е раз­каз­вал при­каз­ки­те си пред дет­с­ка пуб­ли­ка, като е изряз­вал геро­и­те си от хар­тия. А това е било през девет­на­де­се­ти век.

Вие сте моде­рен дет­с­ки автор, как се раз­би­ра­те с кла­си­чес­ки­те сюже­ти, с утвър­де­ни­те исто­рии за деца?

Чес­то има раз­ми­на­ва­ния меж­ду това, кое­то въз­рас­т­ни­те смя­тат за инте­рес­на дет­с­ка кни­га и избо­ра на деца­та. Това е раз­ли­ка­та в поко­ле­ни­я­та. От нея не може да се избя­га. Пре­по­ръч­вам на въз­пи­та­те­ля да чете от кни­га­та, коя­то сам харес­ва на глас на дете­то си. Тоест, да поглед­не закон три от мои­те „Три зако­на за дет­с­ко­то чете­не“ (да, откри­ла съм три­те зако­на на дет­с­ко­то чете, кои­то дават гаран­ция, че ако се спаз­ват, дете­то започ­ва да чете със страст) Ако пре­вър­не чете­не­то на пред­по­чи­та­на­та от себе си дет­с­ка кни­га в игра и спо­де­ле­ни с дете­то миго­ве, роди­те­лят ще нака­ра мал­ко­то да харес­ва съот­вет­на­та кни­га за цял живот. При това, с тази рецеп­та, роди­те­лят ще съз­да­де в наслед­ни­ка си неве­ро­ят­ни и незаб­ра­ви­ми спомени.
Не вяр­вам в иде­и­те за „забра­не­ни или непод­хо­дя­щи кни­ги“. Раз­би­ра се, роди­те­лят изби­ра кни­ги­те, кои­то ще купи на сво­е­то дете. И има пра­во на това. Той изби­ра и кни­ги­те, кои­то ще купи на себе си. И, кога­то вкъ­щи има биб­ли­о­те­ка от телес­ни кни­ги, и кога­то сами­те роди­те­ли си изби­рат кни­ги от тази биб­ли­о­те­ка и ги четат… Тога­ва дете­то само ще про­яви инте­рес към биб­ли­о­те­ка­та. И нека в този момент роди­те­лят бъде готов да пред­ло­жи и обсъ­ди вся­ка кни­га от домаш­на­та си биб­ли­о­те­ка с дете­то. Да знам, че това иска уси­лие от стра­на на роди­те­ля. Но, ако въз­пи­та­те­ли­те не искат да поло­жат уси­лие за да при­об­щят деца­та си към чете­не­то, то тога­ва не би тряб­ва­ло по-къс­но да се оплак­ват, че деца­та им не четат.

Във ваши­те при­каз­ки все­ки пред­мет и нещо може да бъде герой. Къде сре­ща­те геро­и­те си?

Геро­и­те в кни­ги­те ми са най-раз­лич­ни и обик­но­ве­но мно­го при­чуд­ли­ви, неза­ви­си­мо дали са хора, пред­ме­ти или дру­ги стран­ни същес­т­ва. Геро­и­те в кни­ги­те ми са таки­ва и защо­то човеш­ки­те отно­ше­ния, емо­ции, фило­со­фии, чув­с­т­ва, стра­хо­ве, пред­раз­съ­дъ­ци са с тол­ко­ва мно­го нюан­си, че вина­ги е въз­мож­но да се напи­ше нова кни­га за едно ново, по-инак­во, човеш­ко про­ник­но­ве­ние или жела­ние. А тога­ва и геро­ят в кни­га­та (при­каз­ка­та, пие­са­та) тряб­ва да е по ина­къв и стра­нен, нали?

6 приказки на Весела Фламбурари

Къде живее фан­та­зи­я­та в све­та, в кой­то все по-голя­мо мяс­то заема изкус­т­ве­ни­ят интелект?

Всъщ­ност, неща­та с изкус­т­ве­ни­ят инте­лект са мно­го прости. За да не се пла­шим и стра­ху­ва­ме от него, то ние тряб­ва, още по-насто­я­тел­но да учим деца­та си да четат (за кое­то ще е нуж­но да се пишат, още пове­че худо­жес­т­ве­ни и доб­ри кни­ги за деца). Но, каз­ват хора­та, защо да се мъчим да при­ла­га­ме кри­те­рии към това, коя кни­га е доб­ра и коя не, за деца­та ни и защо да се мъчим да учим, как се пишат доб­ри дет­с­ки кни­ги, кога­то сами­ят изкус­т­вен инте­лект вече пише кни­ги? Ами, за да можем да научим и него – ИИ, коя кни­га е доб­ра за деца­та ни и тази мисъл е доня­къ­де шега, но пове­че истина.

Не е открит друг начин да раз­ви­ем наша­та инте­ли­ген­т­ност (лич­на и общес­т­ве­на), няма как да достиг­нем до лич­нос­т­ни пре­жи­вя­ва­ния и осъз­на­ва­не на нови неща, така щото те да са раз­лич­ни от досе­гаш­но­то и неп­ре­къс­на­то да над­граж­дат натру­па­но­то вече човеш­ко позна­ние и мъд­рост, без да тру­па­ме и пре­ра­бот­ва­ме отно­во и отно­во, доста­тъч­но голя­мо коли­чес­т­во инфор­ма­ция. Инфор­ма­ция, коя­то да се ута­ло­жи в нас като опит и позна­ние. Кога­то пре­би­ва­ваш в мате­ри­ал­ния свят, ти тру­паш инте­ли­ген­т­ност, един­с­т­ве­но заед­но с опи­та и позна­ни­е­то. Инте­ли­ген­т­ност­та, на едно физи­о­ло­гич­но и нев­ро­ло­гич­но рав­ни­ще, е свър­за­на с фун­к­ци­я­та на нев­роп­лас­тич­ност в нев­рон­ни­те. Нев­ро­ни­те, от своя стра­на, са връз­ки в нашия мозък, кои­то са уни­кал­на за все­ки човеш­ки инди­вид. Зна­чи, за да съз­да­дем наши­те лич­ни и непов­то­ри­ми нев­рон­ни връз­ки, тряб­ва да се сблъс­ка­ме с фун­да­мен­тал­но­то позна­ние за мате­ри­ал­ния свят, в кой­то живе­ем. Тога­ва, през лич­на­та пер­с­пек­ти­ва и през само­бит­но­то пре­чуп­ва­не на све­та, ние тряб­ва да раз­ви­ем нови и нео­чак­ва­ни връз­ки меж­ду раз­лич­ни­те сфе­ри на мозъ­ка. И всич­ко това тряб­ва да го напра­вим, за да съз­да­дем наша­та лич­на, инди­ви­ду­ал­на инте­ли­ген­т­ност. Мис­ля, че не същес­т­ву­ва въз­пи­та­тел, кой­то да желае деца­та, кои­то въз­пи­та­ва, да са фун­к­ци­о­нал­но изос­та­ва­щи, глу­па­ви и неа­дап­тив­ни. Все­ки нор­ма­лен въз­пи­та­тел желае деца­та и изоб­що хора­та, кои­то въз­пи­та­ва, да се раз­ви­ват нор­мал­но, а това озна­ча­ва да им даде въз­мож­ност да изгра­дят инди­ви­ду­ал­на­та си интелигентност.

Всеки човек, ком­би­ни­ра по мно­го стра­нен и дори на пръв поглед абсур­ден начин, този пъзел-калей­дос­коп от човеш­ко позна­ние (нещо, кое­то, до сега, ИИ не пра­ви, защо­то той е изклю­чи­тел­но и напъл­но логи­чен).Тоест, кол­ко­то и да ни пла­ши и оча­ро­ва изкус­т­ве­ни­ят инте­лект, той чака имен­но от нас да го научим на всич­ко за нашия свят.

Зато­ва, завла­дя­ни от ино­ва­ци­и­те, не тряб­ва да пре­мах­ва­ме, по ника­къв начин, от живо­та на деца­та, кла­си­чес­ко­то уче­не на уче­бен мате­ри­ал и кла­си­чес­ко­то чете­не на доб­ри дет­с­ки кни­ги. Точ­но така: Кла­си­чес­ко­то уче­не по начи­на, по кой­то сме го пра­ви­ли досе­га, и кла­си­чес­ко­то чете­не по начи­на, по кой­то сме го пра­ви­ли до сега е важ­но, защо­то гаран­ти­ра нев­роп­лас­тич­ност­та на човеш­ки­те ни нев­ро­ни. Раз­би­ра се, ако кара­ме деца­та да зуб­рят и въз­про­из­веж­дат просто фак­ти, това си е живо тег­ло и загу­ба на вре­ме. Но кла­си­чес­ко­то уче­не и чете­не на кни­ги е жиз­не­но важ­но за наше­то мис­ле­не и изграж­да­не на света.

Като каз­вам кла­си­чес­ко, нямам пред­вид зако­ра­ве­ли­те, край­но нази­да­тел­ни и оста­ре­ли схе­ми на уче­не, кои­то, все още, се под­ви­за­ват в бъл­гар­с­ко­то (и не само в бъл­гар­с­ко­то) учи­ли­ще. По-ско­ро имам пред­вид обрат­но­то. Имам пред­вид дава­не­то на въз­мож­ност за раз­съж­да­ва­не над общо­чо­веш­ки проб­ле­ми и кон­к­рет­ни казу­си, насър­ча­ва­не­то на мис­ле­не­то, кое­то неп­ре­къс­на­то нари­ча­ме ино­ва­ция, а то е ста­ро, точ­но кол­ко­то света.

Напри­мер, в някои екс­пе­ри­мен­тал­ни учи­ли­ща в Кана­да, е въве­де­но поня­ти­е­то „обър­на­та­та клас­на стая“. За иде­я­та на „обър­на­та­та клас­на стая“ се рабо­ти и в учи­ли­ще и вкъ­щи. Вкъ­щи с помощ­та на Изкус­т­вен инте­лект се наблю­да­ват, четат и слу­шат уро­ци­те, като ИИ дори успя­ва да ги под­не­се като пер­со­на­ли­зи­ра­но съдър­жа­ние, за вся­ко отдел­но дете. В учи­ли­ще, оба­че, това не се пра­ви. В учи­ли­ще, като се изпол­з­ва мате­ри­а­ла, научен с ИИ вкъ­щи (да речем по хума­ни­тар­ни­те пред­ме­ти), се пра­вят кри­тич­ни ана­ли­зи на кла­си­чес­ки про­из­ве­де­ния като „Спа­си­те­лят в ръж­та“, про­веж­дат се деба­ти, съдеб­ни про­це­си по тема­та, и се разиг­ра­ват теат­рал­ни поста­нов­ки, поста­ве­ни от сами­те деца (с помощ от учителите).

Натруп­ва­не­то на зна­ние, чрез кри­тич­но мис­ле­не, е един­с­т­ве­ния спо­соб да запа­зим наша­та инди­ви­ду­ал­на, но и общес­т­ве­на инте­ли­ген­т­ност, наше­то пара­док­сал­но, но зато­ва пък твор­чес­ко мис­ле­не. Това е и един­с­т­ве­ни­ят начин да оста­нем учи­те­ли на ИИ, на наше­то Инте­ли­ген­т­но, но свръх­ло­гич­но другарче.

Аз не се стра­ху­вам от Изкус­т­ве­ния инте­лект, но мно­го ме пла­ши наша­та, човеш­ка склон­ност да при­ема­ме охот­но дик­тат. Дали от леност или от фак­та, че чове­кът е мито­ло­гич­но вну­ша­ем, но голя­ма част от чове­чес­т­во­то е склон­но да отпус­не ръце, пре­ди дори на хори­зон­та да се появи истин­с­ка запла­ха от тира­ния. Пра­вим го, защо­то успеш­но си вну­ша­ва­ме вред­ни мито­ве като този, че ИИ е, едва ли не, вез­де­същ, че ще ни поро­би и затрие като вид.

Тряб­ва да про­дъл­жим да пишем инте­рес­ни, задъл­бо­че­ни, худо­жес­т­ве­ни кни­ги. Кни­ги, с кои­то да учим деца­та си да четат (има си спо­со­би са това, сти­га въз­рас­т­ни­те да смя­тат, че тези спо­со­би си стру­ват тру­да и уси­ли­я­та). Тряб­ва да го пра­вим за да про­дъл­жат деца­та ни да мис­лят и раз­съж­да­ват – кри­тич­но, разум­но, свет­ло и спра­вя­що се.

Тряб­ва да ги учим, че ИИ всъщ­ност мно­го чес­то „халю­ци­ни­ра“ и зато­ва всич­ко, ама всич­ко изляз­ло от него, под­ле­жи на про­вер­ка. Давам прости­чък при­мер: Дадох зада­ние на попу­ляр­но ИИ да напра­ви харак­те­рис­ти­ка на геро­и­ня от моя кни­га, с име­то Мая. ИИ вед­на­га се вклю­чи и изпи­са: „Мая е глав­на геро­и­ня в мно­го от кни­ги­те на Флам­бу­ра­ри. Тя е сме­ла и любо­пит­на, с харак­тер, кой­то я под­тик­ва да тър­си приклю­че­ния. Мая обик­но­ве­но попа­да в ситу­а­ции, кои­то я заста­вят да пре­одо­ля­ва стра­хо­ве­те си и да се учи от опи­та си.“ Да, отго­во­рът е логи­чен, ясен, доб­ре пост­ро­ен и пра­вил­но изпи­сан. Освен всич­ко по-горе, отго­во­рът е и гре­шен. Защо­то аз нямам геро­и­ня от моя кни­га, коя­то се каз­ва Мая. Имам загла­вие на кни­га, кое­то е „Майс­ка нощ с фея­та-кан­дил­ка“ (тоест, в него има нещо „майс­ко“ и близ­ко до зада­ни­е­то) имам и някол­ко геро­и­ни, чии­то име­на започ­ват с бук­ва­та „М“. Но нямам Мая. Тоест, въп­ре­ки сво­е­то свойс­т­во да пише логич­но и спрет­на­то, Изкус­т­ве­ни­ят инте­лект не каз­ва исти­на­та. Той не е чел (все още) мои­те кни­ги, защо­то никой не му е задал (все още) тако­ва зада­ние и няма как да знае исти­на­та. Пък и исти­на­та не го интересува.

Деца­та ни тряб­ва хуба­во да научат този урок, но ако им го обяс­ним в прав, сух текст, той бър­зо ще бъде забра­вен. Ако се помъ­чим да ги задъл­жим (нака­ра­ме със сила) да про­ве­ря­ват вся­ка имфор­ма­ци­я­та и да бъдат кри­тич­ни към дейс­т­ви­тел­ност­та, то те няма да зна­ят как да го напра­вят. И не само няма да зна­ят, как да го напра­вят, а напра­во ще ни отре­жат и ще се съп­ро­тив­ля­ват сре­щу наша­та тира­ния. Ако, оба­че, им напи­шем инте­рес­ни, дейс­т­ве­ни, но худо­жес­т­ве­ни кни­ги, в кои­то инте­рес­ни и истин­ни харак­те­ри се сблъс­к­ват с инте­рес­ни, дейс­т­ве­ни и истин­ни ситу­а­ции, в една инте­рес­на и истин­на, сим­вол­на сре­да… То тога­ва уро­ци­те ще бъдат усво­е­ни и запом­не­ни, защо­то ще са вто­рич­но пре­жи­ве­ни. Деца­та ще са ги съп­ре­жи­ве­ли, заед­но с доб­ре изгра­де­ни­те герои от худо­жес­т­ве­на­та дет­с­ка кни­га, в една напъл­но защи­те­на сре­да. Не виж­дам друг рабо­тещ начин, по кой­то истин­с­ки да въз­пи­та­ва­ме деца­та си за бъде­ще­то и не го виж­дам, защо­то друг начин няма. Това е вер­ни­ят път, кой­то тряб­ва съз­на­тел­но да избе­рем и кой­то тряб­ва да пре­ми­нем с твър­дост, отда­де­ност и упоритост.

Вие бях­те част от нашия  дву­е­зи­чен про­ект, кой­то пред­ста­ви чрез теат­рал­на игра  6 ваши при­каз­ки. Как­ви са впе­чат­ле­ни­я­та ви от про­чи­та, кой­то пред­ло­жи теа­тър “Карл­сон” и наши­те деца?

Деца­та, кои­то учас­т­ват в този изклю­чи­тел­но поле­зен про­ект са неве­ро­ят­но умни, све­жи и кре­а­тив­ни. В резул­тат се полу­чи весе­ла, забав­на и мно­го инте­рес­на теат­рал­на игра. Раз­би­ра се, без издър­жа­ни­те твор­чес­ки и педа­го­ги­чес­ки насо­ки и пред­ло­же­ния, при­ве­де­ни от талан­т­ли­ви­те про­фе­си­о­на­лис­ти на теа­тър „Карл­сон“ няма­ше как да наблю­да­ва­ме тази вед­ра и зара­зи­тел­на теат­рал­на фор­ма. Бла­го­да­ря от сър­це на деца­та, на тех­ни­те роди­те­ли и все­от­дай­ни учи­те­ли, как­то и на прекрас­ни­те коле­ги от театъра.

Учас­т­ни­ци­те в про­ек­та ще полу­чат като пода­рък вашия после­ден фен­тъ­зи роман „Зла­то от Загрей“. Каже­те ни най-важ­но­то за кни­га­та, въл­шеб­ни­те думи за вход?

Има сак­рал­ни мес­та в Бъл­га­рия, в кои­то са откри­ти прекрас­ни древ­но-тра­кийс­ки арте­фак­ти. Тайн­с­т­ве­но­то при­със­т­вие на тези мес­та ме запа­ли да напи­ша фан­та­зи­ен (фен­тъ­зи) роман, кой­то е съз­да­ден вър­ху древ­но-тра­кийс­ки мит – митът за Загрей (това е древ­нот­ра­кийс­ки бог, кой­то е нещо сред­но меж­ду бого­ве­те Апо­лон и Дио­нис, позна­ти ни от гръц­ка­та митология). 

Всъщ­ност, исто­ри­я­та ми почи­ва, кол­ко­то вър­ху мита за Загрей, тол­ко­ва и вър­ху ста­ри­те мито­ве за Боги­ня­та май­ка и вяра­та на тра­ки­те в без­смър­ти­е­то. Боги­ня­та май­ка е тази, коя­то, въп­ре­ки обсто­я­тел­с­т­ва­та, вина­ги успя­ва да се погри­жи за деца­та си доб­ре в насто­я­ще­то и тази, коя­то ще помог­не накрая те да ста­нат без­смър­т­ни. Загрей е син на Боги­ня­та май­ка, той  е бог,  на кой­то е под­влас­т­но под­зем­но­то цар­с­т­во (като Дио­нис), но и слън­чев бог (като Апо­лон). Загрей е бог на въз­раж­да­не­то и на без­смър­ти­е­то. Загрей е преслед­ван от Фюр­ко­си (Тита­ни­те от гръц­ка­та мито­ло­гия), кои­то са нама­за­ли лица­та с гипс, за да не ги познае никой. Фюр­ко­си­те (Тита­ни­те) поглъ­щат Загрей (как­то е и в мита за Дио­нис), заед­но със божес­т­ве­ни­те му играч­ки, но въп­ре­ки това Загрей се раж­да повторно. 

Освен мно­го­то теми (като при­ятел­с­т­во­то, любов­та, отго­вор­ност­та към дру­ги­те, сми­съ­лът на живо­та) и в съот­вет­с­твие с вяра­та на древ­ни­те тра­ки в без­смър­ти­е­то, в моя роман е засег­на­та и една тема, коя­то чес­то е табу за дет­с­ко-юно­шес­ки­те рома­ни. Това е тема­та за смърт­та. Как при­ема­ме смърт­та и как се стра­ху­ва­ме от нея. Но най-вече в рома­на се раз­глеж­да жела­ни­е­то за твор­чес­ко без­смър­тие. Как, ако го искаш, то тряб­ва да вою­ваш за него във все­ки нов ден. Раз­глеж­да се иде­я­та, че уни­кал­но­то за все­ки човеш­ки живот твор­чес­т­во, може да има най-раз­лич­ни про­яв­ле­ния и все­ки тряб­ва да наме­ри сво­е­то, ако иска да оста­ви поне мънич­ка сле­да след себе си.

На све­та има тол­ко­ва мно­го въп­ро­си без отго­вор. Нека има и един отго­вор без въпрос…

Меч­тая си да напи­ша кни­га, коя­то да про­ме­ни све­та! Искам све­тът да ста­не заба­вен, сме­шен, умен, влю­бен и дори мънич­ко сан­ти­мен­та­лен. Меч­тая го точ­но такъв. И геро­и­те, за кои­то пиша се появя­ват от тази моя меч­та. При­каз­ки­те и фан­та­зий­ни­те исто­рии се четат не само от деца­та, но и от голе­ми­те. И мис­ля, че голе­ми­те вяр­ват в чуде­са, дори пове­че от деца­та. Просто нари­чат чуде­са­та с дру­ги име­на. Най-голе­ми­те магьос­ни­ци на наше­то вре­ме са аст­ро­фи­зи­ци­те. Кван­то­ва­та физи­ка ни показ­ва чуде­са, за кои­то не сме и меч­та­ли. Раз­каз­ва ни за пъту­ва­ния във Вре­ме­то, за пара­лел­ни на нашия свят све­то­ве. За 21-те грам­че­та на душа­та и ней­ни­те пъту­ва­ния. Чуде­са­та са нався­къ­де око­ло нас. Та нима живо­тът не е чудо! И как­ви прекрас­ни при­каз­ни исто­рии тряб­ва да бъдат измис­ле­ни и напи­са­ни от всич­ки­те тези чуде­сии. Ние, хора­та, вяр­ва­ме в чуде­са. Така и тряб­ва да бъде… И за тази вяра тряб­ва да се пише.

Поже­ла­вам здра­ве! За мен, за всич­ки, кои­то оби­чам и за всич­ки деца и въз­рас­т­ни, за цяла­та при­ро­да! После си поже­ла­вам жела­ни­я­та, кои­то опи­сах по-горе да се сбъд­нат! Све­тът наис­ти­на да се про­ме­ни… Зара­ди дет­с­ка­та кни­га и деца­та! Заслу­жа­ва си, нали?

Интер­вю­то взе Юлия Костова