Аксиния Михайлова и нейните светулки в шепите на времето

 

 

Аксиния Михайлова и нейните светулки в шепите на времето

 

 

Всич­ко това е в мен. Вина­ги е било, неза­ви­си­мо къде съм. Мяс­то­то на недос­ти­жи­ма­та невин­ност на детството!

 

  Гос­по­жо Михай­ло­ва, за Вас Ковид каран­ти­на­та беше и момент на щас­т­ли­во пре­жи­вя­ва­не, след престиж­на­та награ­да за лите­ра­ту­ра „Апо­ли­нер“, Вие полу­чих­те наци­о­нал­ния приз за поезия на Фран­ция „Макс Жакоб“ за поетич­на­та кни­га „Целув­ка­та на вре­ме­то“. За наша­та ауди­то­рия ще е инте­рес­но да спо­де­ли­те усе­ща­не­то… Как се пече­ли награ­да? Шанс или закономерност?

И две­те неща еднов­ре­мен­но. Също като радост­та и тъга­та, кои­то те връх­ли­тат вне­зап­но. Естес­т­ве­но, награ­да­та е призна­ние, кое­то осмис­ля  дъл­го­го­ди­шен труд, пра­ви тек­с­то­ве­те ти види­ми за пове­че хора, носи удов­лет­во­ре­ние, че оно­ва, кое­то си напи­сал и пуб­ли­ку­вал, не е било напраз­но, не е про­пад­на­ло в неби­ти­е­то и в огром­ния масив от кни­ги с поезия, кои­то се пуб­ли­ку­ват еже­год­но.  Зато­ва е зако­но­мер­ност до извес­т­на сте­пен. Но има мно­го доб­ри поети, на кои­то това не им се случ­ва, зато­ва е и въп­рос на шанс. На съд­ба, ако щете. Все­ки си има няка­къв път, кой­то тряб­ва да извър­ви в този живот, да изжи­вее неща­та, кои­то му се слу­чат. И доб­ри и лоши. И да ги при­еме с мъдрост.

  Освен висо­ко признат тво­рец на френ­с­ки език, Вие сте пре­во­дач на голе­ми френ­с­ки  авто­ри. Сла­ва­та на пре­во­да е успех за кого? – за авто­ра, за пре­во­да или за творбата?

Не съм мис­ли­ла нико­га вър­ху това. Но смя­там, че би тряб­ва­ло да е за пре­во­да­ча. Защо­то един лош пре­вод би могъл да уни­що­жи дори прекрас­на твор­ба. Зато­ва тряб­ва да се отда­ва дъл­жи­мо­то на пре­во­да­чи­те. Дър­жа да уточ­ня, че гово­рим за висо­ка лите­ра­ту­ра. Защо­то пре­во­да­чът и факир да е, ако ори­ги­на­лът не ста­ва – нищо не може да напра­ви. А радост­та от един добър пре­вод е съпос­та­ви­ма с тази от напис­ва­не­то на соб­с­тве­на твор­ба. Зато­ва поня­ко­га ми ста­ва бол­но, кога­то в сай­то­ве за кни­ги, анон­си и рек­ла­ми в интер­нет прост­ран­с­т­во­то, не се спо­ме­на­ва име­то на пре­во­да­ча.  Пре­во­да­чи­те са в осно­ва­та на поня­ти­е­то  „све­тов­на лите­ра­ту­ра“, писа­те­ли­те съз­да­ват наци­о­нал­на­та, все­ки на своя език.

  Като тво­рец, кои­то сле­ди лите­ра­тур­ни­те про­це­си, как­ви пора­же­ния поне­се спо­ред  Вас бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра в усло­ви­я­та на „пре­хо­да“? – не визи­рам само цена­та на кни­га­та. Комер­си­а­ли­зи­ра ли се твор­чес­кия про­дукт през тези години?

За съжа­ле­ние – да! Всич­ки сме съг­лас­ни, че кни­га­та е про­дукт, след като стои на сте­ла­жа в кни­жар­ни­ци­те и се про­да­ва. Но е осо­бен вид про­дукт. Има жан­ро­ве, кои­то са бути­ко­ви, така­ва е поези­я­та. Не само в Бъл­га­рия, нався­къ­де по све­та е така. Тя ряд­ко носи печал­ба на изда­те­ли­те. Труд­но се про­да­ва, чита­те­ли­те са десе­ток­рат­но по-малоб­рой­ни. Не се рек­ла­ми­ра по начи­на, по кой­то се пра­ви това за бес­т­се­лъ­ри­те – „най-доб­ре про­да­ва­ни­те кни­ги“. Отно­во опи­ра­ме до про­даж­би­те! Кое­то е тъж­но. Комер­си­а­ли­за­ци­я­та успя да про­ник­не и в същ­ност­та на самия твор­чес­ки про­цес и това е страш­но­то. Защо­то авто­ри­те чес­то пъти „нагаж­дат“ твор­ба­та си към вку­са на чита­тел­с­ка­та пуб­ли­ка, за да имат по-голям успех, рес­пек­тив­но пове­че про­даж­би. А тряб­ва да е точ­но обрат­но­то. Твор­ба­та тряб­ва да кул­ти­ви­ра вку­са на чита­те­ля, а не го след­ва като послуш­но кучен­це. Това е едно гло­бал­но пре­об­ръ­ща­не на посо­ки­те и цен­нос­ти­те. И меди­и­те имат голя­ма „заслу­га“ за това. Най-вече с опрос­та­ча­ва­не­то и обед­ня­ва­не­то на ези­ка ни. Как­то и по посо­ка на рек­ла­ми­ра­не на опре­де­ле­ни кни­ги и авто­ри, защо­то „бес­т­се­лър“ не е, или неви­на­ги е сино­ним на лите­ра­ту­ра с висо­ка худо­жес­т­ве­на стойност.

  Тек­с­то­пи­са­не­то може ли спо­ред Вас да се опре­де­ли като съв­ре­ме­нен жанр на масо­ва­та кул­ту­ра? Доста твор­ци поеха и по този път…

Да, би мог­ло! Въп­рос на избор и на нагла­са на самия тво­рец. Чува­ла съм, че за една чал­га песен се взе­мат десе­ток­рат­но по-голе­ми хоно­ра­ри от тези за едно сти­хот­во­ре­ние! Кое­то е изку­ше­ние във вре­ме­то, в кое­то живе­ем. Но от дру­га стра­ни си мис­ля, че по-доб­ре тек­с­то­ве­те да бъдат писа­ни от доб­ри поети, за да се реду­ци­ра пошлост­та и без­смис­ли­е­то в тек­с­то­ве­те на пес­ни­те, кои­то ни зали­ват. Тек­с­то­ве, кои­то се зна­ят наизуст от по-голя­ма­та част от тий­ней­джър­с­ко­то поко­ле­ние, защо­то ги при­пя­ват по дис­ко­те­ки и чал­го­те­ки. Също­то е като с рек­ла­ми­те, кои­то облъч­ват нев­ръс­т­ни­те дечи­ца и те ги реци­ти­рат гордо!

  Как­во ви лип­с­ва от оне­зи лите­ра­тур­ни изда­ния, кои­то оста­на­ха в исто­ри­я­та по ред при­чи­ни – ико­но­ми­чес­ки или иде­о­ло­ги­чес­ки, напр.в. „Стър­шел“, „Лик“, „Пара­ле­ли“, сред­нош­кол­с­ко­то „Род­на реч“, кои­то въз­пи­та­ва­ха лите­ра­ту­рен вкус у някол­ко поко­ле­ния? Запъл­ни ли се тази ниша?

Лип­с­ва ми усе­ща­не­то за общ­ност – човеш­ка, коле­ги­ал­на и твор­чес­ка. Чув­с­т­во­то за рес­пект към твор­ци­те от пре­диш­ни­те поко­ле­ния и усе­ща­не­то, че някой наис­ти­на го е гри­жа за качес­т­во­то на оно­ва, кое­то пишеш. Че би могъл да те посъ­вет­ва, да те научи на нещо. Поко­лен­чес­ка­та при­ем­с­т­ве­ност бе прекъсната.

Лип­с­ва ми и качес­т­во­то на худо­жес­т­ве­ни­те тек­с­то­ве, на ста­ти­и­те и пре­во­ди­те, кои­то се пуб­ли­ку­ва­ха в тези изда­ния. Защо­то в тях рабо­те­ха про­фе­си­о­на­лис­ти. Оста­вям наст­ра­на поли­ти­чес­ка­та линия и задъл­жи­тел­на­та за соци­а­лис­ти­чес­кия реа­ли­зъм тема­ти­ка. Защо­то кой­то има­ше сети­во, раз­би­ра­ше и отся­ва­ше. И не мис­ля, че тази ниша е запъл­не­на… не знам дори дали би мог­ло в днеш­но време.

  Вие има­те наблю­де­ния вър­ху лите­ра­тур­ни­те съби­тия и чрез Ваша­та редак­тор­с­ка рабо­та. Как­во Ви без­по­кои или рад­ва? Има ли качес­т­вен лите­ра­ту­рен про­дукт в наше­то съвремие?

Все­ки твор­чес­ки акт, неза­ви­си­мо в коя област на изкус­т­во­то е, заслу­жа­ва да бъде позд­ра­вен. Но ако за дру­ги­те изкус­т­ва освен вдъх­но­ве­ние се изис­к­ва под­го­тов­ка, уче­не, прак­ти­ка, то ези­кът пора­ди естес­т­во­то си е достъ­пен за всич­ки и по тази при­чи­на съз­да­ва лъжов­но­то усе­ща­не, че да го пол­з­ваш като инс­т­ру­мент за себе­из­ра­зя­ва­не е като щрак­ва­не с пръс­ти. Вслед­с­твие се появя­ват сто­ти­ци кни­ги, кои­то нямат нищо общо с лите­ра­ту­ра­та. За мен про­дъл­жа­ва да е мис­те­рия жела­ни­е­то на тол­ко­ва хора да ста­нат поети и писа­те­ли! Нито е тол­ко­ва престиж­но вече, нито дохо­до­нос­но! Част от тях пося­гат към химикала/клавиатурата, без да позна­ват основ­ни авто­ри от бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра, стъл­бо­ве­те, кои­то тра­си­рат лите­ра­тур­на­та тра­ди­ция. А бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра в срав­не­ние с дру­ги лите­ра­ту­ри, френ­с­ка­та, гръц­ка­та, е мла­да. Гово­ря за про­из­ве­де­ни­я­та от Въз­раж­да­не­то ни насам. Има-няма век и поло­ви­на! Да не спо­ме­на­вам све­тов­ни­те образ­ци! И голя­ма част от тези пише­щи имат само­чув­с­т­вие на поети, под­хран­ва­но от десет­ки­те или сто­ти­ци лай­ко­ве под тех­ни­те „твор­би“, пуб­ли­ку­ва­ни във фейс­бук. Това е въл­на, коя­то не може да бъде спря­на. Като се доба­вят и пороч­ни­те изда­тел­с­ки прак­ти­ки да се пуб­ли­ку­ват вся­как­ви кни­ги, ако авто­ри­те си ги само­фи­нан­си­рат, неже­ла­ни­е­то на коле­ги­те утвър­де­ни поети да назо­ва­ват неща­та с истин­с­ки­те им име­на, за да не си раз­ва­лят при­ятел­с­т­ва­та или да не си навли­чат вра­го­ве, ситу­а­ци­я­та изли­за извън кон­т­рол. В тази пяна потъ­ват поня­ко­га качес­т­ве­ни кни­ги, защо­то няма авто­ри­тет­на инс­тан­ция, на коя­то обик­но­ве­ни­ят чита­тел да се дове­ри при избо­ра си на кни­ги. Към това като се доба­вят лите­ра­тур­ни­те награ­ди и рек­ла­ми­те в елек­т­рон­ни­те медии, пъзе­лът поч­ти е напъл­нен. Но не под­ре­ден. Как тога­ва да бъде въз­пи­та­ван лите­ра­ту­рен вкус?

Но неща­та не са чак тол­ко­ва чер­ни. Появя­ват се прекрас­ни и качес­т­ве­ни кни­ги. Има мно­го мла­ди поети, инте­ли­ген­т­ни, еру­ди­ра­ни, четя­щи, попи­ва­щи, тър­се­щи. И е удов­лет­во­ре­ние да рабо­тя като редак­тор с тях, защо­то им давам всич­ко, кое­то съм научи­ла през дъл­го­го­диш­на­та си прак­ти­ка на редак­тор и пре­во­дач. Чув­с­т­вам го като призва­ние и дълг.

  Ваше­то мне­ние на пре­во­дач, на кой бъл­гар­с­ки автор – съв­ре­мен­ник или кла­сик, пре­во­да­чес­ка­та гил­дия „дъл­жи“ дебют пред чуж­до­е­зич­ни­те читатели? 

Въп­ро­сът е дели­ка­тен и не бих си позво­ли­ла да цити­рам име­на. Има мно­го съв­ре­мен­ни бъл­гар­с­ки авто­ри, чии­то твор­би не отстъп­ват по нищо на тех­ни­те съб­ра­тя по перо в Евро­па и све­та. Но се рад­вам на все­ки бъл­гар­с­ки автор, кой­то „про­го­во­ри“ на чужд език. Пре­ди 2–3 дни изле­зе на френ­с­ки език анто­ло­гия на бъл­гар­с­ки­те сим­во­лис­ти в пре­вод на Кра­си­мир Кавал­джи­ев. Това е плод на мно­го уси­лия и дъл­го­го­диш­на рабо­та. Вся­ко тако­ва дело заслу­жа­ва поздравления.

  В послед­но­то десе­ти­ле­тие се заро­ди една тен­ден­ция в лите­ра­тур­ния живот да се оспор­ва  автор­с­т­во­то на твор­ци-кла­си­ци в бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра, а и на съв­ре­мен­ни авто­ри /А.Дончев, Хай­тов, а към тях можем да доба­вим и Здрав­ка Михайлова/
Същес­т­ву­ва ли това явле­ние в све­то­вен мащаб или си е наше род­но начинание?

Не знам дали е род­но начи­на­ние, нямам инфор­ма­ция за чуж­ди­те лите­ра­ту­ри. Но смя­там, че би тряб­ва­ло да има спра­вед­ли­вост някак­ва. И ако някой си е позво­лил лук­са да присвои чужд труд, ред­но е да си поне­се послед­с­тви­я­та. Не тол­ко­ва зара­ди исти­на­та, а зара­ди памет­та на още­те­ни­те. Вяр­вам във вис­ша­та спра­вед­ли­вост, рано или къс­но всич­ко изли­за наяве. Няма скри­то и покри­то, как­то каз­ва бъл­гар­с­ка­та поговорка.

  Скан­дал­ни­ят вари­ант на  „Под иго­то“ на дядо Вазов, пре­вод на вазо­вия бъл­гар­с­ки език на съв­ре­ме­нен бъл­гар­с­ки…  Мне­ни­е­то Ви за гра­ни­ци­те на подоб­но вме­ша­тел­с­т­во и морал­но­то пра­во на редак­то­ра или автора?

По вре­ме на престой в пре­во­да­чес­ки колеж в Бел­гия пре­ди годи­ни се запоз­нах с коле­га, кой­то пре­веж­да­ше от ста­роф­рен­с­ки. За тях е нало­жи­тел­но, защо­то меж­ду тези тек­с­то­ве и съв­ре­мен­ни­те френ­с­ки чита­те­ли лежат някол­ко века. В нашия слу­чай оба­че не е също­то. Да, има мно­го тур­циз­ми и оста­ря­ла лек­си­ка, но един реч­ник в края на рома­на би свър­шил рабо­та. Подоб­на „акту­а­ли­за­ция“ на „Под иго­то“ за мен е недо­пус­ти­ма  като мора­лен акт на пър­во мяс­то и вто­ро, тя уни­що­жа­ва атмос­фе­ра­та и сти­лис­ти­ка­та на рома­на като худо­жес­т­ве­но про­из­ве­де­ние. Този акт инва­ли­ди­зи­ра и съв­ре­мен­но­то дете, защо­то апри­о­ри призна­ва него­ва­та нес­по­соб­ност да се спра­ви с тек­с­та. Нека про­явят мал­ко уси­лие, нека не ги под­це­ня­ва­ме, ще е прекрас­но, ако реч­ни­кът им се обо­га­ти с някоя дума от оно­ва вре­ме! За съжа­ле­ние има и дру­га тен­ден­ция от пове­че от две десе­ти­ле­тия – изда­ва­не на адап­ти­ра­ни и сък­ра­те­ни изда­ния на по-обем­ни кла­си­чес­ки твор­би, в кои­то се пре­раз­каз­ва сюже­та на даде­но­то про­из­ве­де­ние.  Така не улес­ня­ва­ме деца­та си, така ги осакатяваме!

  В таз­го­диш­ния кон­курс на КДК „НОВ ЖИВЕЦ“  се изяви­ха рекор­ден брой мал­ки твор­ци. Как­во е Ваше­то напът­с­твие към „мла­ди­те пера“?

Бях при­ят­но изне­на­да­на пър­во от броя на учас­т­ни­ци­те, от въоб­ра­же­ни­е­то на деца­та и най-вече от теми­те, кои­то са избра­ли да интер­п­ре­ти­рат. Иск­ре­на­та им анга­жи­ра­ност към све­та и при­ро­да­та, в коя­то живе­ем, към изкон­ни­те цен­нос­ти, към оне­зи неща, кои­то ни пра­вят хора, към семейс­т­во­то и тра­ди­ци­и­те… неща, кои­то упо­ри­то и от годи­ни се опит­ват да изтлас­кат от лите­ра­ту­ра­та и от цен­нос­т­на­та ни сис­те­ма. Да ги под­ме­нят с дру­ги. Едва ли ще ми повяр­ва­те, но тези деца с тек­с­то­ве­те си ми вля­ха вяра, че не всич­ко е загу­бе­но! Рас­те едно поко­ле­ние, на кое­то от сър­це поже­ла­вам да сбъд­не оно­ва, кое­то ние не успях­ме, и да ни прости за наслед­с­тво­то, кое­то им оста­вя­ме… Няма зна­че­ние дали ще ста­нат поети и писа­те­ли, важ­но е да обо­га­тя­ват неп­ре­къс­на­то род­ния си език чрез чете­не, за да са спо­соб­ни да изра­зя­ват  себе си и оно­ва, кое­то пре­ми­на­ва през ума, душа­та и емо­ци­и­те им, за да могат да ула­вят и най-фини­те треп­те­ния.  Това ще им съз­да­де усе­ща­не за пъл­но­та и цялос­т­ност на същес­т­ву­ва­ни­е­то им. Ще ги хар­мо­ни­зи­ра с при­род­ни­те трептения.

И поне­же живе­ят в дру­га стра­на, да дадат всич­ко от себе си, но да научат и дру­гия език, защо­то все­ки език е една лод­ка, с коя­то можеш да плу­ваш в дру­ги море­та, да откри­ваш дру­ги ост­ро­ви, а море­то на гръц­ка­та лите­ра­ту­ра и поезия е веков­но и богато.

  Люби­мо мяс­то на Ваша­та муза? Мяс­то­то, кое­то вли­ва енер­гия във Ваше­то перо? – тук не бро­им Париж.

Муза­та ми е кап­риз­на и непос­то­ян­на! Нито знам къде, нито кога ще дой­де! Но ако пита­те откъ­де чер­пя енер­гия – личи на мно­го мес­та в поези­я­та ми – това е една гра­ди­на, къща­та, къде­то съм роде­на, река Боту­ня и баи­ри­те око­ло нея  – село Раке­во в севе­ро­за­пад­на Бъл­га­рия. Всич­ко това е в мен. Вина­ги е било, неза­ви­си­мо къде съм. Мяс­то­то на недос­ти­жи­ма­та  невин­ност на детството!

  Как­во ще поже­ла­е­те на КДК „Нов Живец“ и на всич­ки само­из­дър­жа­щи се кул­тур­ни звена?

Да съх­ра­нят в себе си усе­ща­не­то, че в един комер­си­а­ли­зи­ран свят, в кой­то сме при­ну­де­ни да живе­ем, са наслед­ни­ци на едни бла­го­род­ни въз­рож­ден­с­ки тра­ди­ции за опаз­ва­не на бъл­гар­щи­на­та, че про­дъл­жа­ват миси­я­та на Буди­те­ли­те, че са част от мно­го­то неиз­вес­т­ни бъл­гар­с­ки буди­те­ли в днеш­но­то вре­ме! Да са здра­ви, да отде­лят от вре­ме­то, сили­те и енер­ги­я­та си, кол­ко­то и да им е труд­но, за да могат мал­ки­те бъл­гар­че­та, кои­то живе­ят далеч от Роди­на­та, да имат усе­ща­не за общ­ност, спо­де­ле­ност и мяс­то, къде­то вина­ги могат да отидат и да се почув­с­т­ват у дома!


АКСИНИЯ МИХАЙЛОВА е  поет и преводач.

Автор на 6 поетич­ни кни­ги на бъл­гар­с­ки език: Тре­ви­те на съня (1994), Луна в пра­зен вагон (2004),       Три сезо­на (2005), Най-нис­ка­та част на небе­то (2008), номи­ни­ра­на за  наци­о­нал­ни­те лите­ра­тур­ни награ­ди „Иван Нико­лов“ и „Хрис­то Фотев“, Раз­коп­ча­ва­не на тяло­то  ( „Жанет 45“, 2011), номи­ни­ра­на за награ­да­та „Иван Нико­лов“, удос­то­е­на с наци­о­нал­ни­те лите­ра­тур­ни награ­ди „Хрис­то Фотев“ и „Милош Зяп­ков“  2012 ) и Смя­на на огле­да­ла­та( „Жанет 45“, 2015), удос­то­е­на с наци­о­нал­на­та награ­да за поезия „Иван Николов“

А.Михайлова е авто­ри и на две поетич­ни кни­ги на френ­с­ки език: Небе за изгуб­ва­не (Гали­мар, 2014) удос­то­е­на с най-престиж­на­та годиш­на награ­да за поезия във Фран­ция  Гийом Апо­ли­нер  и Целув­ка­та на вре­ме­то (Гали­мар, 2019), отли­че­на с награ­да­та Макс Жакоб 2020.

Има 5 пуб­ли­ку­ва­ни кни­ги с избра­ни сти­хот­во­ре­ния на сло­ваш­ки, араб­с­ки, ита­ли­ан­с­ки румън­с­ки и лат­вийс­ки език.

Ней­ни сти­хо­ве са печа­та­ни в раз­лич­ни лите­ра­тур­ни спи­са­ния, вес­т­ни­ци и анто­ло­гии в Бъл­га­рия и чуж­би­на. Пуб­ли­ку­ва­ни са в Кана­да, САЩ, Мек­си­ко, Колумбия,Франция, Бел­гия, Флан­д­рия, Ита­лия, Испа­ния, Румъ­ния, Мол­до­ва, Сло­ва­кия, Чехия, Сло­ве­ния, Сър­бия, Хър­ват­с­ка, Маке­до­ния, Гър­ция, Лит­ва, Лат­вия, Тур­ция, Еги­пет, Япо­ния, Китай.

Със­та­ви­тел и пре­во­дач на Анто­ло­гия на съв­ре­мен­на­та литов­с­ка­та поезия, (ФБЛ,2007), Анто­ло­гия на съв­ре­мен­на­та лат­вийс­ка поезия (ФБЛ, 2008), как­то и на пове­че от три­де­сет кни­ги с поезия и проза.

Един от учре­ди­те­ли­те на поети­чес­ко­то дви­же­ние Cap à l’Est в Буд­ме­ри­це, Сло­ва­кия, обе­ди­ня­ва­що френ­с­ко­го­во­ря­щи поети от Сред­на и Източ­на Евро­па под еги­да­та на „Теа­тър Моли­ер – Дом на поези­я­та“, Париж.

Носи­тел е и на меж­ду­на­род­ни лите­ра­тур­ни награ­ди за поезия и пре­вод  – Годиш­на­та награ­да на Съю­за на литов­с­ки­те писа­те­ли през 2009 и  награ­да­та на име­то на лат­вийс­кия поет Алек­сан­дър Чакс  през съща­та годи­на, как­то  и на най-висо­ко­то отли­чие на Репуб­ли­ка Лат­вия  Рицар на Орде­на на Три­те звез­ди.

Учас­т­ва­ла е в мно­жес­т­во евро­пейс­ки и све­тов­ни поетич­ни фес­ти­ва­ли, фору­ми и лите­ра­тур­ни чете­ния във Фран­ция,  Бел­гия, Шве­ция, Сло­ва­кия, Лит­ва, Лат­вия, Сло­ве­ния, Румъ­ния, Тур­ция, Китай и Тибет.

Член на бъл­гар­с­кия ПЕН-клуб, Съюз на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия и Сдру­же­ние на бъл­гар­с­ки­те писатели.

Живее и рабо­ти в София.


Интер­вю­то взе Юлия Кос­то­ва Julia Kostova

КДК “Нов Живец” — Атина

Или­а­на Или­е­ва и Акси­ния Михай­ло­ва пребро­и­ха све­тул­ки­те в шепи­те на времето