Изгарящ спомен

Моята Малка Тайна


 

Изгарящ спомен

 

Сват­бе­но­то тър­жес­т­во беше в раз­га­ра си. Музи­ка, тан­ци, позд­рав­ле­ния, усмив­ки. Омъж­ва­ше се най-голя­ма­та ѝ пле­мен­ни­ца. И за сама­та нея беше голя­ма радост. Гле­да­ше я — с плав­на, гра­ци­оз­на поход­ка, тя се дви­же­ше меж­ду гос­ти­те заед­но с избра­ни­ка на сър­це­то си и щас­т­ли­ва­та усмив­ка не сли­за­ше от изва­я­ни­те ѝ уст­ни. Кол­ко бър­зо порас­на?! Сякаш вче­ра беше онзи незаб­ра­вим ден, в кой­то зет ѝ се оба­ди и изкре­щя в еуфо­рия: „Има­ме си моми­чен­це! Три килог­ра­ма и поло­ви­на!“… В очи­те на Миле­на изби издай­ни­чес­ка вла­га. Не иска­ше никой да я забе­ле­жи, взе чан­тич­ка­та си и бър­зо се запъ­ти към тоа­лет­на­та. На изхо­да от зала­та, се сблъс­ка с няка­къв едър мъж, явно — гост на сват­ба­та.

- Изви­не­те! – чу един гръ­ден, топъл глас, от кой­то кра­ка­та ѝ се под­ко­си­ха. Едва тога­ва тя го поглед­на. Мили Боже, нима е Той?! Миле­на не може­ше да забра­ви този глас. Хиля­ди пъти го беше чува­ла в съня си. Хиля­ди пъти я беше викал на сън, беше ѝ гово­рил най-слад­ки­те, най-мили­те думи, коя­то вся­ка жена би иска­ла да чува от люби­мия си. Погле­ди­те им се зася­ко­ха. Топ­ли­на­та, коя­то се раз­не­се по цяло­то ѝ тяло, я нака­ра да потре­пе­ри.

- Миле­на, мила, ти ли си? Въз­мож­но ли е?! Не мога да повяр­вам! Не си се променила.Колко годи­ни мина­ха – цели десет, а ти си все съща­та чаров­ни­ца! – той про­дъл­жа­ва­ше да гово­ри нес­пир­но, дока­то заста­на­ла­та сре­щу него Миле­на вече се тре­се­ше като лист на вятър. – Зле ли ти е, мила? Ела да те изве­да на въз­дух. С кого си тук? Всъщ­ност, как­во зна­че­ние има? Хай­де, хва­ни ме под ръка. Ще те дър­жа здра­во.

Изля­зо­ха от рес­то­ран­та и мъжът я пове­де към отсрещ­на­та гра­дин­ка, в коя­то има­ше пей­ки и мно­го зеле­ни­на. Миле­на сед­на. Пода­де ѝ бутил­ка с вода. След като жад­но отпи някол­ко глът­ки, тя започ­на да се съв­зе­ма. Преблед­ня­ло­то ѝ лице вър­на леко розо­вия си отте­нък и най-сет­не можа да реа­ги­ра.

- А ти как се ока­за тук?! Как­во общо имаш с моя­та пле­мен­ни­ца?

- Аз съм вуй­чо на мла­до­же­не­ца, мила. Той пък е мой пле­мен­ник! Е, нали ти каз­вах, че няма да се отър­веш лес­но от мен?! Не помниш ли? Обаж­дах ти се без­б­рой пъти по теле­фо­на, но ти все не вди­га­ше. Опи­тах се да наме­ря адре­са ти. Но това ста­на на след­ва­ща­та годи­на, кога­то отно­во отидох и се надя­вах да те видя. После, дой­дох във вашия град, наме­рих жили­ще­то ви, но се ока­за, че сте се пре­мес­ти­ли дру­га­де. Няма­ше вече как да те открия. Някол­ко годи­ни живе­ех с надеж­да­та, че ти ще ме потър­сиш. Не го напра­ви. Бях тол­ко­ва отча­ян, че взех Влад­ко и зами­нах на рабо­та в чуж­би­на. Той завър­ши там гим­на­зия и вле­зе в уни­вер­си­те­та. След две годи­ни ще се дип­ло­ми­ра.  Как си ти, мила? Как­во ста­ва с тво­е­то семейс­т­во? Доб­ре ли сте?

Миле­на едва сега вдиг­на поглед към мъжа и той видя как от очи­те ѝ рух­на­ха съл­зи.

- Мила, оби­дих ли те с нещо? Защо пла­чеш?

- Не, не си вино­вен ти, Руме­не! Пре­ди три годи­ни загу­бих съп­ру­га си. Оста­нах­ме две­те с Ани. Мно­го изтър­пях в послед­но вре­ме. А напре­же­ни­е­то око­ло мату­ра­та и кан­ди­дат­с­ки­те ѝ изпи­ти , ми се отра­зя­ва зле. Изви­ни ме, моля те! Не искам да ти досаж­дам със сво­и­те проб­ле­ми. Макар и труд­но, успя­вам да се спра­вя.

- Как­во гово­риш, мила?! Та нали още тога­ва исках да ви взе­ма с Ани до нас. Зна­еш кол­ко те жела­ех, кол­ко меч­та­ех да сме заед­но… Това, че те открих отно­во е знак на съд­ба­та! Няма вече да ми избя­гаш! Никъ­де няма да ходиш! Ско­ро се връ­щам в Холан­дия. Там сме се уста­но­ви­ли с Вла­до. Ще потър­ся по-голя­ма квар­ти­ра и ще ви чакам. Ани може да учи там. Ако не, ще под­кре­пим избо­ра ѝ. Как­во ще кажеш? Одоб­ря­ваш ли иде­я­та?

Миле­на го слу­ша­ше като захлас­на­та. Беше тол­ко­ва хуба­во, че зву­че­ше като при­каз­ка… Послед­ни­те годи­ни бяха за нея най-голя­мо­то изпи­та­ние в живо­та. Съп­ру­гът ѝ забо­ля. Прехвър­ля­ха ги от бол­ни­ца — на бол­ни­ца, от отде­ле­ние – в отде­ле­ние, дока­то накрая изле­зе най-лошо­то. Тя не се при­ми­ри. Ходи, тър­си раз­лич­ни алтер­на­тив­ни тера­пии. Нищо не помог­на. Бяха закъс­не­ли. Загу­ба­та му беше тежък удар и за две­те с Ани. Поле­ка-лека, отно­во уст­ро­и­ха живо­та си. Научи­ха се да спо­де­лят още пове­че и труд­нос­ти­те, и радос­ти­те. Миле­на вече се беше успо­ко­и­ла и вляз­ла в новия си ритъм на живот и ето сега – тази сре­ща… Нео­чак­ва­но­то въл­не­ние я „раз­лю­ля“, събу­ди ста­ри, заспа­ли спо­ме­ни…

Пре­ди десе­ти­на годи­ни све­къ­рът ѝ полу­чи инсулт и оста­на непод­ви­жен. Тряб­ва­ше някой да се гри­жи за него, а те бяха реши­ли да ходят на почив­ка и пред­пла­ти­ха за семей­но бун­га­ло, в ком­п­лекс по Южно­то Чер­но­мо­рие. Ани беше мно­го щас­т­ли­ва. Бяха ѝ купи­ли шнор­хел с мас­ка и плав­ни­ци. Меч­та­е­ше да се научи да плу­ва. Как може­ха да обяс­нят на едно осем­го­диш­но моми­чен­це, че зара­ди дядо­то няма да пъту­ват към море­то. Тога­ва реши­ха съп­ру­гът  да оста­не до баща си, а те с Ани да зами­нат. Няма­ха друг избор.

Още на пър­вия ден, се слу­чи да се запоз­на­ят с Румен и Влад­ко. Те също бяха сами. Влад­ко беше две-три годи­ни по-голям от Ани, но деца­та чудес­но си допад­на­ха и игра­е­ха заед­но. Миле­на и Румен има­ха мно­го вре­ме за раз­го­во­ри. Освен на пла­жа, око­ло деца­та, бун­га­ла­та им бяха едно до дру­го и изпол­з­ва­ха общо бар­бе­кю. Някак си неза­бе­ле­жи­мо бър­зо започ­на­ха да пра­вят общи тра­пе­зи и да се забав­ля­ват до къс­но през нощ­та. Поня­ко­га Миле­на изпит­ва­ше чув­с­т­во за вина, че съп­ру­гът ѝ не можа да се порад­ва на райс­ко­то кът­че, в кое­то се бяха наста­ни­ли. Но то бър­зо изчез­ва­ше, щом виде­ше дете­то си довол­но и щас­т­ли­во. Румен спо­де­ли с нея бол­ка­та си, че май­ка­та на сина му е зами­на­ла за чуж­би­на с любов­ни­ка си. Без изли­шен дра­ма­ти­зъм. Каза го като факт, кой­то беше при­ел с мъд­рост­та на сво­я­та зря­ла въз­раст. А беше мно­го кра­сив и заба­вен мъж. И има­ше сго­вор­чив, кро­тък харак­тер. „Как­во не му е харе­са­ла, че така го е нара­ни­ла?!“ – се пита­ше тя в оне­зи дни. Мина сед­ми­ца откак бяха заед­но и, въп­ре­ки пре­циз­но­то си наблю­де­ние над него, не откри нищо, кое­то да я под­раз­ни и нару­ши душев­ния ѝ ком­форт. Меж­ду тях въз­ца­ри изклю­чи­тел­на хар­мо­ния, сякаш са живе­ли веко­ве заед­но.

В една от тези прекрас­ни вече­ри, кога­то деца­та вече бяха заспа­ли, Румен хва­на ръка­та ѝ, пога­ли я неж­но и я попи­та дали не иска да се раз­хо­дят по бре­га. Тя, за учуд­ва­не на себе си, се съг­ла­си. Нео­пи­су­е­мо сил­но я привли­ча­ше този мъж. Очак­ва­ше утро­то, за да го види отно­во и да чуе топ­лия му, бари­то­нов глас, с кой­то неж­но назо­ва­ва­ше име­то ѝ… Оста­на­ли­те дни от почив­ка­та им мина­ха неу­сет­но – като прекра­сен сън, от кой­то не искаш да се събу­диш…

Раз­дя­ла­та им беше неж­на, лирич­на, с привкус на скри­та тъга. Послед­на­та вечер си спрет­на­ха сим­па­ти­чен купон – с пече­ни мор­с­ки даро­ве, бяло вино и музи­ка. Деца­та щъка­ха око­ло тях, гоне­ха се и се зали­ва­ха от смях, кога­то се опи­та­ха да ими­ти­рат роди­те­ли­те си в тан­го­то. След като те заспа­ха, два­ма­та се хва­на­ха за ръце и отидо­ха на бре­га. Вля­зо­ха в море­то, кое­то ги при­лас­ка в топ­ли­те си, меки въл­ни. И то простен­ва­ше, вкус­вай­ки от слас­т­на­та насла­да на две­те препле­те­ни тела. Само луна­та и звез­ди­те бяха сви­де­те­ли на тази страс­т­на неж­ност, но те уме­е­ха да пазят тай­на…

Миле­на поглед­на към седя­щия до нея мъж.  Мъжът, кой­то нико­га не беше изли­зал от сър­це­то и душа­та ѝ. Мъжът, кой­то само за десет дни ѝ даде тол­ко­ва мно­го неж­ност, лас­ки и обич, кои­то не бе полу­ча­ва­ла през целия си съз­на­те­лен живот. Мъжът, за кого­то меч­та­е­ше потай­но денем и съну­ва­ше нощем. Този мъж сега стои пред нея и пред­ла­га вто­ри шанс за любов­та им. Няма­ше пра­во да отка­же това щас­тие, нито на себе си, нито на него. Взря се в пита­щи­те му очи, хва­на му ръка­та и отсе­че: — Идва­ме с теб, мили! Вяр­вам, че ще успе­ем щом сме заед­но! Отдав­на меч­та­ех за този миг, но не сме­ех дори пред себе си да го призная…

Румен я пре­гър­на сил­но и две мъж­ки съл­зи – теж­ки и паре­щи докос­на­ха лице­то на Миле­на…

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.