Зареждане на батерията

---

 

Зареждане на батерията

 

Пре­ди да се събу­ди доб­ре, пре­ди да отво­ри очи чу моно­тон­но­то цъка­не на часов­ни­ка , кое­то заси­ли  усе­ща­не­то му за само­та. Мра­зе­ше това усе­ща­не, непо­но­си­мо му беше да го издър­жа миг след миг, мину­та след мину­та и  така дъл­ги мрач­ни и без­на­деж­ни дни. Не иска­ше да отво­ри очи, не иска­ше да започ­ва новия поре­ден ден, кой­то да се качи на гър­ба му и да му тежи чак до вечер­та. Мък­не­ше само­та­та си все­ки ден  , а тя теже­ше все пове­че и пове­че.  Без жела­ние  изпъл­ня­ва­ше неот­лож­ни­те задъл­же­ния, без оня живец и жела­ние, при­съ­що на работ­ли­ва­та му нату­ра. Мно­го иска­ше живо­та от него поста­вил го на суро­ви изпи­та­ния. Мно­го висо­ки сте­ни изпра­вя­ше на пътя му , кои­то не може­ше да преско­чи. Не че не може­ше физи­чес­ки да ги пре­одо­лее, няма­ше жела­ние да го напра­ви и това беше най-страш­но­то. Каз­ват, че сил­ни­те харак­те­ри може­ли да се спра­вят с всич­ко. Веро­ят­но е така, но кога­то такъв човек реши да се изос­та­ви,  го пра­ви пак така, „качес­т­ве­но”, как­то му е при­съ­що.   Беше точ­но в такъв момент от живо­та си.

Някъ­де назад, мно­го назад оста­на една мал­ка свет­ла точ­ка в живо­та му, за коя­то също не иска­ше да мис­ли сега , защо­то тя отдав­на беше се пре­вър­на­ла в спо­мен. Беше като мал­ко неиз­вес­т­но и на топог­ра­фи­те  ост­ров­че в оке­а­на на живо­та. Тай­на точи­ца на кар­та­та на изми­на­лия от него житейс­ки път. Тя беше жена­та с коя­то най-мно­го хабе­ше и нер­ви, и чув­с­т­ва, и любов . Въоб­ще всич­ко меж­ду тях беше по мно­го.  Нико­га общу­ва­не­то им не про­ти­ча­ше за дъл­го глад­ко и спо­кой­но . То си тече­ше изша­ре­но ту с люти пре­пир­ни, ту с тихи, без­мъл­в­ни миго­ве на раз­би­ра­тел­с­т­во, ту с  мъл­ча­ли­ви сръд­ни или въл­шеб­ни усе­ща­ния, че  общу­ва с отдав­на меч­та­на жена .  Така и свър­ши  от раз  , но след това оста­на  ваку­ум, кой­то напом­ня­ше за себе си болез­не­но поня­ко­га в най-нео­чак­ва­ни и непод­хо­дя­щи моменти.

Тръс­на гла­ва, сякаш за да про­чис­ти мис­ли­те  и  про­дъл­жи задъл­же­ни­я­та си. Все­ки ден едно и също и това едно­об­ра­зие  уби­ва­ше , осо­бе­но сил­ни нату­ри като него.   Не може­ше да бъде вмес­тен в някак­ви рам­ки.  Някъ­де там, дъл­бо­ко в гър­ди­те, в левия мус­кул, прокле­тия ляв мус­кул се прокрад­ва­ше оба­че тай­но един коп­неж , кой­то той за нищо на све­та няма­ше да пус­не на бял свят и да  го признае.  Беще го око­вал с желез­ни обръ­чи и нищо не тряб­ва­ше да стиг­не до сър­це­ви­на­та му , защо­то допус­не­ше ли това , беше свър­шен. Това би бил него­вия край.  Беше убе­ден, че ще е признак на сла­бост, коя­то той не би си  раз­ре­шил  да про­яви отно­во .  Мък­не­ше непо­сил­ния дел­ник с все по-мал­ко сили и жела­ние и се чус­т­ва­ше като бате­рия , в коя­то заря­да свър­ш­ва заст­ра­ши­тел­но . Има­ше нуж­да и то спеш­на да се заре­ди, да жив­не , но дори и за това не иска­ше  да впрег­не вола­та си, пък и няма­ше от къде да наме­ри заряд. Сили­те му наис­ти­на бяха на свър­ш­ва­не, воля­та също.  Беше сам и с все­ки изми­нал ден го съз­на­ва­ше все по-ясно и с все по-страш­на категоричност.

Денят беше като всич­ки дру­ги  еднак­ви до отча­я­ние дни. Ста­на, маши­нал­но се изми, обле­че и изле­зе на дво­ра . Нещо привле­че вни­ма­ни­е­то му . Един силу­ет на жена , сед­на­ла на сто­ла до кла­де­не­ца седе­ше и явно го чака­ше.  Кога­то я набли­жи невяр­ващ, че я виж­да тя ста­на и го поглед­на. Видя в ръце­те й тер­лич­ки изпле­те­ни от домаш­на въл­на. Запри­ли­ча­ха му досущ като тези, кои­то май­ка  му пле­те­ше като малък. Мъл­ча­ли­во  му ги пода­де , като не сме­е­ше да го гле­да в лице­то при­тес­не­на как ще  реа­ги­ра. В същия миг нещо се про­пу­ка в него. Май беше еди­ния от желез­ни­те обръ­чи с кои­то беше укре­пил сър­це­то си .

Миг на коле­ба­ние и пристъ­пи, раз­тво­ри ръце  бав­но и вни­ам­тел­но я пре­гър­на, сякаш беше стък­ле­на фигур­ка. Тя се гуш­на в него, и така си пас­на­ха тела­та им , като отля­ти в калъп .

„Мис­лех те…”прошепна тя тихо . „Все­ки ден те мислех..не беше и за миг сам.…”  загру­бя­ла­та му от рабо­та ръка, лекич­ко гале­ше един кичур коса с нес­войс­т­ве­на нежност.

Тер­ли­ци­те лежа­ха на тре­ва­та , а кот­ка­та му явно одоб­ри­ла ги , лег­на вър­ху тях. Но те не видя­ха това…

 

---

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

---