Загадка в синьо

---

Загадка в синьо

 

Всич­ко кое­то виж­да­ме или се вижда,
е само сън в съня.*

 

Ако няко­га сте се запит­ва­ли, как ли изглеж­да един щас­т­лив човек, то поглед­не­те мен и ще полу­чи­те вед­на­га отго­вор на въп­ро­са си. Да, аз съм щас­т­лив човек, неве­ро­ят­но и непов­то­ри­мо щас­т­лив! Млад съм и кра­сив. И мно­го, мно­го богат. Не знам как­во зна­чи да рабо­тиш за прехра­на­та си. Пра­вя как­во­то си поис­кам кога­то си поис­кам. Не дър­жа смет­ка нико­му. Гос­по­дар съм на съд­ба­та си. Вся­ка май­ка в граф­с­т­во­то с нео­мъ­же­на дъще­ря съну­ва как вен­ча­ва скъ­по­цен­на­та си щер­ка за мен. Нека съну­ват. Брак – това е нещо кое­то няма да допус­на да се слу­чи нико­га! Да ми открад­нат щас­ти­е­то? Мое­то без­цен­но щас­тие? Ни-ко-га!

Вся­ка неде­ля, изли­зай­ки от мал­ка­та ни цър­к­ва след сут­реш­на­та служ­ба, бла­го­да­рях на Гос­по­да наш за мое­то щас­тие. Всъщ­ност, за да бъда иск­рен, тряб­ва­ше да съм бла­го­да­рен на моя пра­дя­до по май­чи­на линия. Пред­при­ем­чив и упо­рит човек, пре­ди пове­че от сто годи­ни съу­мял да натру­па огром­но със­то­я­ние от успеш­на тър­го­вия с чай и памук от коло­ни­и­те. Със­то­я­ние, кое­то през годи­ни­те про­дъл­жа­ва­ло да се уве­ли­ча­ва бла­го­да­ре­ние на успеш­ни капи­та­лов­ло­же­ния в тек­с­тил­на­та про­миш­ле­ност. Но така­ва е била воля­та Божия, нали?

Нямах угри­зе­ния за това, че бях тол­ко­ва богат и щас­т­лив. Пла­щах на хора­та кои­то рабо­те­ха за мен пове­че, откол­ко­то биха полу­чи­ли къде­то и да е дру­га­де и те бяха довол­ни. Давах по пет лири зес­т­ра на вся­ка мес­т­на девой­ка кога­то се омъ­же­ше. Така имах ува­же­ни­е­то на всич­ки доб­ри хора в околията.

Как­то спо­ме­нах, не ме мъче­ше съвест­та и нощем спях спо­кой­но. Не зло­у­пот­ре­бя­вах с богат­с­тво­то си. Не бях като дру­ги­те бога­ти без­дел­ни­ци, кои­то уби­ва­ха вре­ме­то си в гонит­ба на лиси­ци през деня и на фус­ти вечер­та. И в скуч­ни чае­ни сле­до­бе­ди и тан­цо­ви вече­рин­ки. Не, това не беше за мен. Аз оби­чах да пъту­вам. Париж, Вие­на, Рим, Истан­бул, Алек­сан­д­рия – бях посе­тил всич­ки тези гра­до­ве не един път и помнех все­ки ден пре­ка­ран в тях. Пла­ну­вах посе­ще­ние до Новия свят. Дори и още по-надалеч.

Но най-мно­го оби­чах да се раз­хож­дам из име­ни­е­то си. То беше моят свят, моя­та мал­ка все­ле­на. Все­ки ден след сут­реш­ния чай Мари, гот­вач­ка­та, ми при­гот­вя­ше сан­д­ви­чи с пуеш­ко и доба­вя­ше бутил­ка бур­гунд­с­ко шар­до­не. Чес­то нами­рах и вто­ра чаша за вино в коже­на­та чан­та – мила­та, доб­ра и гри­жов­на Мари, иска­ше да ми напом­ни, че е вре­ме да си имам спът­ник в раз­ход­ки­те. Хва­щах пъте­ка­та коя­то започ­ва­ше зад мел­ни­ца­та, вие­ше се меж­ду гра­ди­ни­те и с лек наклон сти­га­ше до хъл­ма. Там спи­рах да си поема дъх, но пове­че за да огле­дам с гор­дост моя свят. Огром­на­та къща с десет­ки­те коми­ни, обо­ри­те, конюш­ня­та, мел­ни­ца­та край пото­ка, по-назад сел­це­то с лес­но раз­ли­чи­ми­те цър­к­ва и фаб­ри­ка и поч­ти на хори­зон­та, зад леко хъл­мис­ти­те поля, тъм­на­та веков­на гора.

Но цел­та ми беше дру­га – най-висо­кия хълм в име­ни­е­то. От него при хуба­во вре­ме може­ше да се види, като тън­ка иви­ца сива мъг­ла, мръс­но­то опу­ше­но небе на Лон­дон. Отвра­ти­те­лен, вонящ и болен град, къде­то, за моя радост, не се нала­га­ше да ходя често.

Дости­гах хъл­ма след око­ло час бър­зо ходе­не. Всъщ­ност това беше пър­во­то от реди­ца въз­ви­ше­ния, беле­же­щи нача­ло­то на обши­рен пла­нин­с­ки масив, покрит с веков­на дъбо­ва гора. Изкач­вах се наго­ре по пъте­ка­та меж­ду дър­ве­та­та и мал­ко пре­ди вър­ха сти­гах ска­ла­та от коя­то бли­ка­ше пото­кът мина­ващ през име­ни­е­то. В под­но­жи­е­то на ска­ла­та се кри­е­ше малък вир, заоби­ко­лен от някол­ко мъхес­ти камъ­ка откъм скло­на и мал­ка полян­ка откъм пътеч­ка­та. Нео­бяс­ни­мо как, меж­ду тре­ви­те досам вода­та напро­лет цъф­тя­ха нарци­си. Бяха тол­ко­ва кра­си­ви на фона на тъм­но­зе­ле­но­то на тре­ва­та и в кон­т­раст със синьо­то на небе­то, че бях сигу­рен че не са поса­де­ни от ръка на простос­мър­тен. Вина­ги се навеж­дах да поми­ри­ша финия им аро­мат с вяра­та, че така ухае в рая. Поня­ко­га в глад­ка­та повър­х­ност на вода­та виж­дах отра­же­ни­е­то си – лице­то на млад, кра­сив и щас­т­лив мъж. Да, све­тът беше прекрасен!

Не знам защо, но точ­но тук, на мяс­то­то къде­то се чув­с­т­вах най-щас­т­лив, поня­ко­га ме спо­хож­да­ше неяс­на тъга. Кога­то вся­ка про­лет цъф­не­ха нарци­си­те си давах смет­ка, че още една щас­т­ли­ва годи­на е изми­на­ла. Кол­ко ли още годи­ни ще изпра­ща­ме заед­но слън­це­то? Дали ще про­дъл­жа­ват да цъф­тят и кога­то вече няма да ме има?

Ето това беше люби­мо­то ми мяс­то за раз­ход­ка и почив­ка. По-кра­си­во от всич­ки­те бляс­ка­ви сто­ли­ци на све­та. Тук бях­ме само аз със себе си – люби­ма­та ми компания.

Днес вър­вях по-бав­но, давай­ки вре­ме на тре­ва­та да поиз­съх­не от сут­реш­ния дъж­дец. Кога­то най-после пристиг­нах, при­сед­нах да отдъх­на. Сети­ва­та ми попи­ва­ха кра­со­та­та око­ло мен. Беше минал обед и бях приглад­нял. Изядох един сан­д­вич преглъ­щай­ки с чаша-две аро­мат­но вино. После се излег­нах на поля­на­та под дъбо­ва­та коро­на и загле­дах фло­ти­ли­я­та от бели обла­ци плу­ва­щи над рав­ни­на­та. Боже мой, какъв мир! Помис­лих си дали да не заръ­чам на Вито­рио, гра­ди­на­ря ми, да поса­ди някол­ко кипа­ри­са тук и кога­то дой­де вре­ме­то, да ме заро­ви под тях. Наве­ки на моя­та поля­на при мои­те нарци­си. И облаци…

Сеп­нах се и отво­рих очи. Над мен висо­ко към небе­то се изди­га­ха, пра­ви като све­щи, три сини кипа­ри­са. Ско­чих упла­шен. По-точ­но опи­тах се да ско­ча, но не успях от пър­вия път. Като че ли въз­ду­хът беше ста­нал гъст и леп­кав и не иска­ше да ме пус­не да пре­ми­на през него. Как­то и да е, изпра­вих се на кра­ка и се огле­дах. На мяс­то­то на веков­ния дъб рас­тя­ха кипа­ри­си. Огле­дах се. Всич­ко оста­на­ло си беше на мяс­то – гора­та, езер­це­то, нарци­си­те, ска­ли­те и рав­ни­на­та. И обла­ци­те. С тази раз­ли­ка, че все едно гле­дах све­та през къс синьо втеч­не­но стък­ло. Сякаш в атмос­фе­ра­та беше при­ба­вен още един слой син въз­дух. И всич­ки фор­ми бяха ста­на­ли мал­ко ъгло­ва­ти. И леко прозрачни.

Забе­ля­зах и нещо дру­го. Вятъ­рът огъ­ва­ше близ­ки­те кло­ни на дъбо­ве­те, но от бав­но треп­тя­щи­те лис­та не доли­та­ше и звук. А кло­ни­те на дър­ве­та­та по-навът­ре в гора­та не помръд­ва­ха. Троп­нах с крак по земя­та, но не се чу нищо. Взех един камък, хвър­лих го във вода­та и без­г­лас­ни сини пръс­ки заблес­тя­ха на слънцето.

Над гла­ва­та ми без­шум­но, без да доло­вя полъ­ха на кри­ле­те му, пре­ле­тя лилав гар­ван и кац­на на пар­че мра­мор, пода­ва­що се измеж­ду тре­ви­те в сян­ка­та на кипа­ри­си­те. Раз­ли­чих полу­из­т­рит над­пис и рекох да се прибли­жа. В същия миг иззад пра­ви­те ство­ло­ве изле­зе с плав­на поход­ка жена обле­че­на в полуп­роз­рач­на свет­ло­си­ня рок­ля раз­вя­ва­на теж­ко от немия вятър.

- Харес­ва ли ти тук?

Жена­та сто­е­ше в сян­ка­та на кипа­ри­си­те и от това раз­сто­я­ние не я раз­ли­ча­вах съв­сем ясно, но бях готов да се закъл­на, че не чух изре­че­ни­те думи. И нещо дру­го – все­ки път кога­то се опит­вах да я поглед­на в лице­то, погле­дът ми някак си се измес­т­ва­ше встра­ни. Потръпнах.

- Къде се нами­рам? – попи­тах с надеж­да­та да полу­ча отго­вор раз­ли­чен от този кой­то очаквах.

- Нима не позна? Нами­раш се в стра­на­та за коя­то тол­ко­ва чес­то си меч­та­е­ше тук, на тази поля­на – стра­на­та на веч­но­то щас­тие. Нали това иска­ше – да оста­неш зави­на­ги тук, сам с тво­е­то щас­тие и в ком­па­ни­я­та на нарци­си­те и кипа­ри­си­те. Сега вече вре­ме­то е спря­ло за теб. Щас­ти­е­то ти не ще те напус­не нико­га вече.

Сто­ри ми се, че гар­ва­нът повто­ри като дрез­га­во ехо “нико­га вече…”.

Кра­ка­та ми се под­ко­си­ха. Поне­чих да при­сед­на на тре­ва­та, но си спом­них кол­ко труд­но се изпра­вих пър­вия път и оста­нах прав. Поглед­нах към нарци­си­те, тър­сей­ки упо­ва­ние в нещо позна­то и люби­мо, но те бяха клюм­на­ли зеле­ни­ка­ви­те си гла­ви­ци, сякаш упла­ше­ни от пер­с­пек­ти­ва­та да пре­ка­рат с мен вечността.

Реших да задам още един въпрос.

- Това сън ли е?

- И как­во ако е сън? Сънят не е ли нещо кое­то все пак някъ­де се случ­ва? Можеш да дой­деш и да пип­неш рок­ля­та ми, ще ти позво­ля даже и да ме пре­гър­неш за да раз­бе­реш дали съм истинска.

Прест­ра­ших се и напра­вих крач­ка към нея. Как­то и пре­ди, не можех да видя лице­то й, но все пак успях да доло­вя тъм­ни сен­ки там къде­то тряб­ва­ше да са очи­те и уста­та. Напра­вих още една крач­ка. Вече беше на една ръка от мен. Тога­ва гар­ва­нът полит­на с без­зву­чен грач към мен. Сто­ри ми се, че целе­ше очи­те ми. Отстъ­пих назад, спъ­нах се и пад­нах по гръб. Небе­то над мен се раз­пад­на на хиля­ди сини искри.

Сеп­нах се и отво­рих очи. Над мен шумя­ха лис­та­та на веков­ния дъб. Надиг­нах се със стон и се огле­дах пред­паз­ли­во. Нарци­си­те бяха жъл­ти. Тре­ва­та зеле­на и обла­ци­те бели.

Слън­це­то бе още висо­ко, но тяло­то ми тре­пе­ре­ше от смра­зя­ва­щия страх в сър­це­то ми. Исках вед­на­га да се мах­на оттук. Зати­чах се надо­лу по пъте­ка­та, борей­ки се с жела­ни­е­то да поглед­на назад. В бър­зи­на­та забра­вих да взе­ма чан­та­та. Нищо, ще пра­тя Вито­рио да я доне­се. Не исках пове­че да се кач­вам на този хълм. Нико­га вече.

Мина­ха годи­ни. Оже­них се за дъще­ря­та на пас­то­ра – сра­меж­ли­ва, но сръч­на и все­от­дай­на девой­ка. Роди­ха ни се деца, и на тях също се роди­ха деца. Живях­ме спо­кой­но и оста­рях­ме с достойнство.

Облег­нах се назад и оста­вих перо­то на писа­ли­ще­то. Тук свър­ш­ва­ше исто­ри­я­та ми. Опи­сах съби­ти­я­та на хъл­ма през онзи сле­до­бед точ­но как­то се слу­чи­ха, без да доба­вям и без да скри­вам нищо. Освен само едно.

В момен­та кога­то гар­ва­нът лит­на към мен, в секун­да­та пре­ди да пад­на, успях да про­че­та как­во пише­ше на пар­че­то мра­мор пода­ва­що се от земята:

 

“Тук лежи сър Джон Скот,

наме­рил вер­ния път

към веч­но­то щастие”.

 

Още се питам, какъв ли сми­съл кри­е­ха тези думи?

 

Дж. С., Летер­хед, 1888

 

*Едгар Алан По, Сън в съня, 1849

 

---

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

---