Животът не познава заден ход

Р Е З У Л Т А Т И

от конкурса “Животът не познава заден ход” организиран от КДК “Нов живец” — Атина и в. “България днес” — Гърция.

 

(Със съг­ла­си­е­то на непов­то­ри­мия поет на Бъл­га­рия — Ивай­ло Бала­ба­нов,

тема­та на кон­кур­са е цитат от него­во­то сти­хот­во­ре­ние “Град­с­ки жите­ли”.)

 

Допус­на­ти­те до кла­си­ра­не лите­ра­тур­ни твор­би бяха оце­не­ни по след­ни­те кри­те­рии:

 

1. Ори­ги­нал­ност и твор­чес­ки под­ход при интер­п­ре­та­ция на тема­та на кон­кур­са

2. Емо­ци­о­нал­но въз­дейс­т­вие вър­ху чита­те­ля

3. Ези­ко­ва и сти­лис­тич­на кул­ту­ра

 

Награждават се следните творби:

 

В раз­дел Поезия пър­во­то мяс­то се при­съж­да на твор­ба­та “Спи­ра­ла­та на вре­ме­то” с автор Татя­на Йото­ва, гр. Айтос, Бъл­га­рия.

В раз­дел Про­за пър­во­то мяс­то се при­съж­да на твор­ба­та “Оре­хът” с автор Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва, гр. Ати­на, Гър­ция.

Награ­да­та на жури­то за твор­ба с пул­са на съв­ре­ми­е­то и екс­пре­сив­но въз­дейс­т­вие вър­ху чита­те­ля се при­съж­да на поетич­на­та твор­ба “Не всич­ко е, как­то го чува­ме…” с автор Мари­а­на Куз­ма­но­ва, гр. Ати­на, Гър­ция.

 

Почетни грамоти за участие в конкурса получават:

 

Раз­дел Поезия: Гир­ги­на Стой­ко­ва  — “В алхи­ми­я­та на Живо­та” и Галя Кара­ар­ги­ро­ва  — “Пре­сът­во­ре­ние”.

Раз­дел Про­за: Нико­ли­на Кадийс­ка — “При­каз­ка за май­чи­на­та обич”, Мари­а­на Куз­ма­но­ва — “Пътят”, Еле­на Вла­до­ва — “Обрат­но бро­е­не”, Сла­ва Кос­та­ди­но­ва — “В дъл­би­ни­те на изгре­ва”, Галя Кара­ар­ги­ро­ва — “Реше­ни­е­то” и Гир­ги­на Стой­ко­ва — “Все напред”.

 


 

ТАТЯНА ЙОТОВА – НОСИТЕЛ НА СТАТУЕТКАТА НА КДК “НОВ ЖИВЕЦ”- АТИНА и ВЕСТНИК “БЪЛГАРИЯ ДНЕС”

Живо­тът не позна­ва заден ход”

Раз­дел “Поезия” – Пър­во мяс­то се при­съж­да на твор­ба “Спи­ра­ла­та на вре­ме­то” с автор Татя­на Йото­ва, гр. Айтос, Бъл­га­рия.
 Със съг­ла­си­е­то на непов­то­ри­мия поет на Бъл­га­рия — Ивай­ло Бала­ба­нов, тема­та на кон­кур­са е цитат от него­во­то сти­хот­во­ре­ние “Град­с­ки жите­ли”.

 

Спиралата на времето

 

Ще сле­зе август тихо от про­зо­ре­ца,

ще топ­не нос в пре­де­сен­ни въл­ни,

с очи­те на слу­ча­ен бого­мо­лец

ще спре да диша, само ще туп­ти.

Но в сет­на­та въз­диш­ка ще раз­ка­же

исто­рии за вче­ра и за днес

и някак отно­си­тел­но про­тя­жен

на Утре ще напра­ви щедър жест.

Той знае, че не му оста­ва мно­го,

дори си мис­ли: “Свър­ши моят смях,

как­во­то пях – изпях, ще кажа сбо­гом,

в друг август може би ще се родя…”

Ще гмур­не дъх в без­дън­ния оазис,

напис­вай­ки без­шум­но по бре­га:

вода и сол, и обич щом опа­зиш,

живо­тът ще е жив във веч­ност­та.

Сър­це­то на мъд­ре­ца август бие:

напред – назад – напред в без­к­ра­ен ход…

… И в паз­ви­те си Вре­ме­то изви­ва

спи­ра­ла­та на нечий скъп живот…

 

Татя­на Йото­ва

 

ЙОРДАНКА АНДРЕЕВА – НОСИТЕЛ НА СТАТУЕТКАТА НА КДК “НОВ ЖИВЕЦ”- АТИНА и ВЕСТНИК “БЪЛГАРИЯ ДНЕС”

Раз­дел “Про­за” – Пър­во мяс­то се при­съж­да на твор­ба “Оре­хът” с автор Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва, гр. Ати­на, Гър­ция.

Със съг­ла­си­е­то на непов­то­ри­мия поет на Бъл­га­рия — Ивай­ло Бала­ба­нов, тема­та на кон­кур­са е цитат от него­во­то сти­хот­во­ре­ние “Град­с­ки жите­ли”.

Живо­тът не позна­ва заден ход”

ОРЕХЪТ

Есен­та ожа­ри баи­ри­те, позла­ти гори­те и тихич­ко полег­на в село­то. Аро­мат от пече­ни чуш­ки, тур­шии, сено и горя­ща шума изпъл­ва­ше дво­ро­ве­те. Някъ­де куку­ри­га­ха пет­ли. Някъ­де реже­ха дър­ва. Лае­ха куче­та, бле­е­ха овце. Само в край­на­та къща край дере­то беше тихо. Про­зор­ци­те бяха затво­ре­ни, пер­ден­ца­та пус­на­ти. На дол­но­то стъ­па­ло на дър­ве­на­та стъл­ба, коя­то воде­ше към гор­ния кат на къща­та седе­ше мла­да жена. Беше се загле­да­ла в суха­та пръст на гра­ди­на­та и повех­на­ли­те гер­ги­ни. По едно вре­ме се изпра­ви, намет­на чер­на­та си забрад­ка и бав­но тръг­на към голе­мия орех, кой­то хвър­ля­ше дебе­ла­та си сян­ка чак на пътя. Облег­на се на него и се загле­да към вър­ха му. Висок израс­т­на. Кичест. Тази годи­на щеше да даде мно­го оре­хи. Хубав плод. Едри ядки, тън­ка черуп­ка. Такъв го иска­ше Манол.

Тога­ва… Пре­ди годи­ни, кога­то я дове­де като невяс­та, Манол поса­ди оре­хо­во­то дръв­че и все си меч­та­е­ше да вър­же дет­с­ка люл­ка на този – дол­ния клон…

Сан­да повдиг­на ъгъл­че­то на чер­на­та си забрад­ка и попи съл­зи­те си. Едно чедо не можа да му роди. Утро­ба­та й тръп­не­ше, изга­ря­ше… Като разора­на нива очак­ва­ше семе­то, но — не било писа­но. Манол нико­га нищо не й дума­ше. Нито я коре­ше. Само от годи­на на годи­на ста­ва­ше все по-мъл­ча­лив, дока­то съв­сем спря да гово­ри за това — къде ще вър­же люл­ка­та.

…Наме­ри­ха го под дър­во­то. Беше нагла­сил дъл­гия прът с кой­то вся­ка годи­на бру­ле­ха оре­хи­те. Сякаш беше посед­нал да си почи­не под шаре­на­та сян­ка — облег­нал гръб на дебе­лия ствол и впе­рил поглед към вър­ха му. Пре­ди неде­ля му стру­ва­ха деве­ти­ни. Сан­да все още чува­ше гла­са му, стъп­ки­те му. Все още го очак­ва­ше – сякаш ей сега ще отво­ри и ще дой­де при нея. Ще я пре­гър­не топ­ло и ще поло­жи гла­ва­та й до сър­це­то си. “Чуваш ли го? За тебе туп­ти. Тебе иска. Тебе ожи­да.” Все така й шеп­не­ше Манол, а после… после сли­ва­ха небе и земя, гася­ха пожа­ри, хвър­ля­ха пот и семе, но…

-Како! Како!

Сан­да се обър­на сеп­на­та и се загле­да към пор­тич­ка­та. “Манол!” Усе­ти как я обзе­ма топ­ли­на, коле­не­те й се под­ко­си­ха и се отпус­на на земя­та.

***

Вся­ка есен в село­то присти­га­ха тум­ба цига­ни. Наста­ня­ва­ха се на голе­мия завой до изво­ра. Раз­пря­га­ха коне­те, пус­ка­ха ги да пасат край пътя и започ­ва­ха да раз­то­вар­ват кару­ци­те.

Опъ­ва­ха палат­ки­те, пра­ве­ха си чар­дак с една муша­ма и пости­ла­ха някол­ко рогоз­ки. Пале­ха огън отпред и започ­ва­ха да калай­дис­ват – тави, мен­ци, каза­ни. По-мла­ди­те ходе­ха из село­то и купу­ва­ха въл­на, кожи, оре­хи. Доб­ри бяха — нито кра­дя­ха, нито се бие­ха. Селя­ни­те ги чака­ха. Дой­де­ше ли края на сеп­тем­в­ри, пожъл­те­е­ха ли гори­те, започ­ва­ха да гла­сят как­во­то има­ха за про­да­ва­не или за калай­дис­ва­не.

И сега дой­до­ха така – с гюрул­тия, смях и циган­с­ки пес­ни. Най-ста­ри­ят цига­нин, дядо Ангел Ман­ге­то, раз­па­ли огъ­ня, нагла­си до него всич­ко кое­то му тряб­ва­ше и под­вик­на на Мил­ка:

-Миле, вър­ве­те дядо­ва­та да пови­ка­те из село­то. Нека хора­та да зна­ят, че сме тук. Взе­ми и Асен с теб – да го научат, да раз­бе­рат че ти е мъж и че и той е от нас. Оста­ви мал­кия на май­ка си и тръг­вай­те.

Мил­ка пър­га­во ста­на, поглед­на бебе­то кое­то спе­ше, мах­на с ръка да изго­ни мухи­те от гла­вич­ка­та му и се запъ­ти към коне­те. Асен косе­ше край пътя. Тя се спря и се загле­да в него. “Хуба­вец е”- помис­ли си и се усмих­на. Леко раз­кра­чен, Асен пови­ва­ше сна­га, а коса­та пее­ше в здра­ви­те му ръце. Мил­ка се наве­де, взе едно камъ­че и го хвър­ли до Асен. Той се обър­на, видя я и захвър­ли коса­та. Зати­ча се към нея и я събо­ри в сено­то.

-Оста­ви ме де! Аааа, няма да ти се дам! Ха, ха, ха! — сме­хът на Мил­ка кън­те­ше под узре­ли­те къпи­ни. Усе­ща­ше тяло­то на Асен. Напрег­на­то, жила­во. Уст­ни­те му се впи­ва­ха в мур­га­ва­та и паз­ва. Иска­ше я. Все­ки миг я иска­ше. Няма­ше наси­та Асен. Пожа­ри­те, кои­то раз­пал­ва­ше Мил­ка в мъж­ко­то му тяло, няма­ха укро­тя­ва­не.

-Оста­ви ме де. Нали чу – тряб­ва да ме пазиш. Ако искаш да ти родя още един юнак – ще ме пазиш.

Асен се отпус­на по гръб на сено­то и с една­та си ръка раз­ро­ши коси­те и.

-Доб­ре де! Доб­ре де, луде­ти­но. Като се роди и тоя ми син – тога­ва ще те науча аз тебе. Кажи сега, защо си дошла? Мал­ки­ят как­во пра­ви?

-Сега спи, ама след мал­ко тряб­ва да го нахра­ня. Дядо поръ­ча да минем през село­то да вика­ме. Ако селя­ни­те имат за про­дан въл­на, мен­ци за калай­дис­ва­не, оре­хи за бру­ле­не или дру­га рабо­та – да научат, че сме тук. — Мил­ка сед­на и заопъ­ва бас­мя­на­та си блуз­ка.

- Хай­де ста­вай. Ще ходим два­ма­та да вика­ме. Тряб­ва да те позна­ват хора­та, ина­че — няма рабо­та. Аз отивам да нахра­ня мал­кия, а ти вър­ви в тази край­на­та къща. Тя е на кака Сан­да и бачо Манол. Кажи им, че си ми мъж. Доб­ри сто­па­ни са те – и оре­хи бру­лим, и въл­на купу­ва­ме, и някое пиле ще ни дадат. Вър­ви да питаш за оре­ха, а след това ела да свър­шим и дру­га­та рабо­та.

Той се опи­та още вед­нъж да я пова­ли на земя­та, но Мил­ка пър­га­во ско­чи и зати­ча към кату­на. Асен се про­тег­на, ста­на и заотуп­ва дре­хи­те си от полеп­на­ла­та тре­ва. Поогле­да се. Видя, че коне­те пасат спо­кой­но и бав­но тръг­на към край­на­та къща с голе­мия орех. Още усе­ща­ше мъж­ка­та си сила. Не може­ше лес­но да уто­ли любов­ния глад, кой­то жаре­ше тяло­то му. Ама и Мил­ка.. Усмих­на се и се под­пря на нис­ка­та пор­тич­ка. Поглед­на към оре­ха и видя мла­да­та жена с чер­на­та кър­па. Иска­ше да изви­ка, но погле­дът му про­ла­зи по строй­но­то жен­с­ко тяло и той само преглът­на. Видя я как се облег­на на дър­во­то и се загле­да наго­ре. Жар­та, коя­то тле­е­ше в сла­би­ни­те му отно­во го изго­ри. Въз­дъх­на и изви­ка “Како, како!” Тя се обър­на към него, поглед­на го сеп­на­то, про­мъл­ви нещо и тяло­то и се отпус­на под голе­мия орех.

Асен бър­зо отво­ри потрич­ка­та и се зати­ча към нея. Забрад­ка­та и се беше изхлу­зи­ла, а кес­те­ня­ви­те къд­ри­ци на коса­та и блес­тя­ха като меде­ни от слън­це­то. Той коле­ни­чи, сло­жи гла­ва­та и на коле­не­те си и леко я раз­тър­си. “Како!” После се наве­де и опря ухо на сър­це­то и. Чу леко­то, накъ­са­но туп­ка­не и поне­чи да се изпра­ви. Тога­ва усе­ти и осо­бе­на­та топ­ли­на на гър­ди­те й. Ръка­та му бав­но се плъз­на към чело­то на Сан­да. Започ­на неж­но да я гали, като не спи­ра­ше да гово­ри:

- Како, как­во ти е? Събу­ди се! Тук съм! Ще ти помог­на!

Все още зама­я­на, Сан­да леко отво­ри очи и отно­во видя Манол над­ве­сен над нея. Наис­ти­на беше! И я гале­ше, и шеп­не­ше: “Събу­ди се! Тук съм!” Манол! Само очи­те му… само очи­те му бяха някак си по дру­ги… с цвят на оре­хи. Тя про­тег­на ръце, пре­гър­на изго­ра­та си и про­мъл­ви: “Не ме оста­вяй! Искам те! Оби­чам те!”

Зами­на­ха си цига­ни­те. Шума­та на дър­ве­та­та ока­па. Вет­ро­ве. Дъж­до­ве. Сняг… Голи­те кло­ни на оре­ха дра­ще­ха небе­то и жал­но скър­ца­ха. Вся­ка нощ Сан­да се буде­ше изпо­те­на и нес­по­кой­на. Намя­та­ше ватен­ка­та на Манол и изли­за­ше на чар­да­ка. Всич­ко беше как­то вся­ка зима — само Манол го няма­ше, а тяло­то на Сан­да наед­ря. Раз­ху­ба­ви се. Въп­ре­ки, че не сва­ля­ше чер­на­та забрад­ка, лице­то и от ден на ден гре­е­ше с осо­бе­на свет­ли­на. Све­кър­ва и започ­на да идва все по-чес­то да й пома­га за доби­тъ­ка. Все­ки път, като дой­де­ше, изли­за­ше пред пор­тич­ка­та на при­каз­ка с ком­ший­ки­те, кръс­те­ше се и повта­ря­ше: “Чудо! Голя­мо чудо! Виж как е било писа­но – пре­ди са си отиде Манол от този свят — да оста­ви уте­ха на бул­ка­та, па и на нас. Ама така е! Бог си знае рабо­та­та.” После вли­за­ше в къща­та, поеше доби­тъ­ка, при­ся­да­ше до Сан­да и тихо й дума­ше:

- Бъди сил­на, невес­то! Не се коси напраз­но. Вяр­вай, че само Бог знае: как­во и защо! А щом е рекъл Бог – така е тряб­ва­ло.

Към сре­да­та на май Сан­да се сдо­би с тол­ко­ва чака­на­та рож­ба. Извър­вя се село­то да види мал­кия Манол­чо: “Бащич­ко!” “Одрал му е кожа­та.” “Ех, Мано­ле, как не доча­ка да видиш рож­ба­та си…” така шеп­не­ха жени­те и не спи­ра­ха да се кръс­тят. И све­кър­ва й беше все до нея. Пома­га­ше с как­во­то може. Само поня­ко­га се вглеж­да­ше в очич­ки­те на Манол­чо — очич­ки с цвят на оре­хи и тихо шеп­не­ше: “Щом така си решил Гос­по­ди – така ще бъде!”

Сан­да вър­за и люл­ка – на дол­ния клон на оре­ха. Там я зава­ри есен­та с отно­во узре­ли­те оре­хи — да люлее мал­кия Манол. Там я зава­ри и Асен, кой­то пак дой­де да пита:

-Како… ще бру­лим ли оре­ха?..

Сан­да се изпра­ви, пре­гър­на Манол­чо и тихо про­шеп­на:

-Отсе­чи го!

Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва

МАРИАНА КУЗМАНОВА – НОСИТЕЛ НА СТАТУЕТКАТА НА КДК “НОВ ЖИВЕЦ”- АТИНА и ВЕСТНИК “БЪЛГАРИЯ ДНЕС”

Награ­да на жури­то за твор­ба с пул­са на съв­ре­ми­е­то и екс­пре­сив­но въз­дейс­т­вие вър­ху чита­те­ля се при­съж­да на поетич­на­та твор­ба “Не всич­ко е, как­то го чува­ме…” с автор Мари­а­на Куз­ма­но­ва, гр. Ати­на, Гър­ция.

Живо­тът не позна­ва заден ход”

Със съг­ла­си­е­то на непов­то­ри­мия поет на Бъл­га­рия — Ивай­ло Бала­ба­нов, тема­та на кон­кур­са е цитат от него­во­то сти­хот­во­ре­ние “Град­с­ки жите­ли”

* * *

…Живо­тът не позна­ва заден ход…”

И. Бала­ба­нов

Не всич­ко е как­то го виж­да­ме,

не всич­ко е как­то го чува­ме,

буря­та раж­да исти­ни,

тиши­на­та гъм­жи от аку­ли…

Тези праз­ни ръце

във юмру­ци са сви­ти,

къшей хляб, само­та,

труд­но нижат се дни­те…

Пребро­я­ваш на ум,

стис­каш зъби от ярост,

като пясъ­чен гръм

те живо­тът уда­ри!

И те спъ­ва пре­ме­ре­но,

тук зали­таш, там изпра­вен сто­иш,

шумо­ли тихо без­ве­ри­е­то…

Кой си ти? Накъ­де да вър­виш?

Пти­ча песен пре­ли­та,

с нея тръг­ваш на път,

изгрев в шепа си скъ­тал

за бере­кет и кураж…

И не гле­даш назад,

пъл­но с мас­ки на хора е,

късаш със зъби мира­жи­те,

доб­ри думи садиш за опо­ра…

Тръг­ваш отно­во… Вре­ме е!

Живо­тът няма заден ход,

вър­виш напред във без­в­ре­ми­е­то…

 

Мари­а­на Куз­ма­но­ва

 

12289514_1684870708426375_7756257875615468902_n 12339359_1684870465093066_6846846862456571691_o12322454_1684870678426378_1006598346398583057_o


Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.