гобленарката от Солун

Елена Николова – гобленарката от Солун

Горди българи в Гърция

Елена Николова – гобленарката от Солун

 

Тя ме спе­че­ли от пръв вир­ту­а­лен поглед. Сле­ди­ла с инте­рес и мал­ко завист как­во пра­вят бъл­га­ри­те в Ати­на и по-спе­ци­ал­но раз­нос­т­ран­ни­те дей­нос­ти на наша­та твор­чес­ка общ­ност в КДК “Нов живец”. Спо­де­ли с мен увле­че­ни­е­то си по шие­не­то на гоб­ле­ни, голя­ма­та си меч­та. Поис­ках фотог­ра­фии и бях сма­я­на от твор­би­те й – още едно дока­за­тел­с­т­во за нео­бят­ни­те дос­тойн­с­т­ва на бъл­гар­ка­та. Но жес­тът й на доброт­вор­с­т­во поко­ри не само мен, но и всич­ки учас­т­ни­ци в послед­на­та ни бла­гот­во­ри­тел­на кам­па­ния. Едва узна­ла за пред­сто­я­ща­та “Бяла ляс­то­ви­ца”, Еле­на Нико­ло­ва изпра­ти от Солун изящ­ни кар­тич­ки и те грей­на­ха на имп­ро­ви­зи­ра­ния ни щанд пред бъл­гар­с­кия пра­вос­ла­вен храм.

Към наша­та общ­ност се при­съ­е­ди­ни още едно щед­ро сър­це, под­кре­пи­ло белия полет на Надеж­да­та. Иде­я­та за пуб­ли­чен раз­го­вор се роди спон­тан­но, въп­ро­си­те се появи­ха сами, отго­во­ри­те – бър­зи, иск­ре­ни, откри­ти. Има нещо, кое­то ми напра­ви огром­но впе­чат­ле­ние – нався­къ­де Еле­на Нико­ло­ва беше изпи­са­ла дума­та Бъл­гар­ка с глав­на бук­ва!

 

Как­во те привли­ча в шие­не­то на гоб­ле­ни?

Живе­ех­ме във вил­на­та зона на Боя­на и зим­но вре­ме оста­вах­ме някол­ко къщи. Общу­вах­ме помеж­ду си и съсед­ка­та ми д-р Арсо­ва ме запа­ли по гоб­ле­нар­с­т­во­то. Бях оча­ро­ва­на от “рису­ва­не­то с игла”. В нача­ло­то се увля­кох от пей­за­жи­те, но по-къс­но открих изящес­т­во­то на лица­та.

 

Как­ви качес­т­ва са нуж­ни на човек, за да се зани­ма­ва с това?

Тряб­ва пре­ди всич­ко човек да харес­ва да тво­ри. Нуж­но е и посто­ян­с­т­во, защо­то гоб­ле­ни­те се изра­бот­ват дъл­го вре­ме. Необ­хо­ди­ма е и доб­ра ори­ен­та­ция, коя­то някои раз­ви­ват с вре­ме­то. Напри­мер, аз не отбе­ляз­вам по ника­къв начин докъ­де съм стиг­на­ла, изгра­ди­ла съм своя сис­те­ма на ори­ен­ти­ра­не с воде­щи, основ­ни цве­то­ве и това ми пома­га в нана­ся­не­то на оста­на­ли­те баг­ри. Това допри­на­ся за леко­та­та и удо­вол­с­т­ви­е­то от шие­не­то.

 

Можеш ли да си пред­ста­виш ежед­не­ви­е­то си без гоб­ле­на?

Не, не мога! Ако денят ми е бил нато­ва­рен и не съм мог­ла да шия, къс­но вечер­та сядам и хва­щам игла­та. Ако гоб­ле­нът е спо­рен, т.е. вър­ви леко, чес­то посре­щам пър­ви­те слън­че­ви лъчи с игла в ръка.

 

Как­ви теми те привли­чат?

През април ще ста­нат 40 годи­ни, откак уших пър­во­то си гоб­лен­че. Тога­ва нямах голям избор, шиех това, кое­то май­ка ми успее да наме­ри и купи. Пър­во­то ми Виле­ро­во гоб­лен­че за мен е най-тро­га­тел­но­то дре­бо­съ­че. Вед­на­га след него уших “Парак­ли­са”, пър­вия от три­ло­ги­я­та зим­ни гоб­ле­ни на Вилер. После захва­нах “Три кон­с­ки гла­ви на водо­пой”, но точ­но тога­ва ми доне­со­ха ком­п­лек­тов­ка­та на “Мона Лиза”. “Коне­те” оста­на­ха да чакат, защо­то вече ме бяха граб­на­ли лица­та. В нача­ло­то най-напред исках да напра­вя очи­те, за да ме гле­дат – има тол­ко­ва обич и топ­ли­на в тях! По-къс­но, кога­то се появи­ха нови фир­ми и мно­го нови моде­ли, раз­ши­рих тема­ти­ка­та.

В ико­на­та виж­дам кра­со­та­та на обра­за и майс­тор­с­т­во­то на чове­ка, кой­то е успял да я раз­ра­бо­ти в схе­ма, коя­то аз мога да пре­вър­на в гоб­лен. Не мога да не спо­ме­на автор­ка­та на гоб­ле­ни, пре­по­да­ва­тел­ка в Стро­и­тел­ния инс­ти­тут, талан­т­ли­ва худож­нич­ка и прекрас­на май­ка Сто­ян­ка Ива­но­ва – соб­с­тве­ник на фир­ма Сола­рия. Само послед­ни­те две годи­ни съм напра­ви­ла пет гоб­ле­на от нея и ме очак­ват още тол­ко­ва. Гор­да съм, че позна­вам и дру­га майс­тор­ка на игла­та, Ани Йове­ва – ненад­ми­нат талант, съз­да­ла нео­бик­но­ве­на­та Бого­ро­ди­ца, коя­то се изра­бот­ва със сме­се­на тех­ни­ка, а не само с харак­тер­ния гоб­ле­нов бод. Тя е една от най-доб­ри­те в Бъл­га­рия в изра­бот­ва­не­то на Кене-дан­те­ла, шита с игла.

 

Как­ви посла­ния отпра­вяш към хора­та с твор­би­те си?

Чрез обра­зи­те и рисун­ки­те, изве­за­ни с игла­та, искам да помог­на на хора­та да бъдат по-доб­ри с хора­та око­ло тях. Живо­тът е кра­тък, нека след себе си оста­вим кра­со­та!

 

Как се озо­ва в Гър­ция?

Започ­ват труд­ни­те въп­ро­си! Мно­го раз­лич­ни неща се натру­па­ха, кои­то ме заста­ви­ха да взе­ма бър­зо реше­ние и да дой­да в Солун. По про­фе­сия съм стро­и­те­лен тех­ник и съм рабо­ти­ла в сис­те­ма­та на Соф­с­т­рой 15 годи­ни, но се озо­вах в поло­же­ни­е­то на без­ра­бот­на, самот­на май­ка, без никак­ва свет­лин­ка в туне­ла. Това ме нака­ра да при­ема пока­на­та на кръс­т­ни­ца­та на дете­то ми – да дой­да и да се гри­жа за май­ка й, сре­щу квар­ти­ра и хра­на за мен и дете­то ми. Синът ми точ­но беше започ­нал пър­ви клас в София. Отго­во­рът ми беше момен­та­лен: “Тряб­ват ми три сед­ми­ци, за да “замра­зя” всич­ко в Бъл­га­рия и да дой­да в Гър­ция.”

И два­ма­та зна­ех­ме гръц­ки език. Рабо­ти­ла съм в сис­те­ма­та на Интер­хо­те­ли 9 годи­ни като екс­кур­зо­вод, само­у­ка. Сти­мул да науча ези­ка бяха гръц­ки­те пес­ни, исках да знам как­во се пее в тях. На сина ми от бебе му гово­рех на гръц­ки, за да може да научи и той ези­ка. Всич­ки оста­на­ли му гово­ре­ха само на бъл­гар­с­ки и така той про­го­во­ри и два­та ези­ка еднов­ре­мен­но. Зато­ва не се замис­лих, бър­зо пре­це­них, че ще е доб­ре да захва­не учи­ли­ще­то в Гър­ция от пър­ви клас. Бър­зо взех съд­бо­нос­но­то реше­ние и на 17 ноем­в­ри 1996 г. два­ма­та пристиг­нах­ме в Гър­ция с по един сак дре­хи и 20 дола­ра в джо­ба.

 

Как­во ти дава и как­во ти отне­ма живо­тът далеч от Роди­на­та?

В нача­ло­то под­си­гу­рих за мен и дете­то по-доб­ри бито­ви усло­вия. Синът ми беше с двой­но граж­дан­с­т­во от рож­де­ние и тога­ва мис­лех, че ще има по-голям избор за бъде­ще­то. От 2011 г. и аз съм с двой­но граж­дан­с­т­во. Вече има­ме соб­с­тве­но жили­ще в Солун, лип­с­ват драз­ни­те­ли­те, зара­ди нес­п­ра­вед­ли­во­то отне­ма­не на наслед­с­тво­то ни в Бъл­га­рия от близ­ки хора. Здра­вос­лов­но­то ми със­то­я­ние не позво­ля­ва да рабо­тя тежък физи­чес­ки труд и се пре­вър­нах в дома­ки­ня. Свик­на­ла съм да пра­вя мно­го неща навед­нъж и при­вид­но­то “спо­койс­т­вие” на дома­ки­ня­та не ми е мно­го по вку­са, но ми дава вре­ме за хоби­то и да откри­вам нови люби­ми зани­ма­ния.

През 2005 годи­на се прест­ра­ших отно­во да хва­на чет­ка­та, гле­дай­ки теле­ви­зи­он­ни­те уро­ци по рису­ва­не на Боб Рос. Рису­вах неп­ро­фе­си­о­нал­но, пре­ди всич­ко пей­за­жи, но това ми доне­се ново удов­лет­во­ре­ние. Обик­но­ве­но пода­ря­вам кар­ти­ни­те си и се шегу­вам с при­яте­ли­те, че кога­то ста­на извес­т­на худож­нич­ка, те ще се гор­де­ят, че при­те­жа­ват твор­би от ран­ния ми пери­од… Пра­вя и мал­ки плас­ти­ки от соб­с­тве­но­ръч­но съб­ра­ни миди, но също само за пода­рък. Пре­ди две годи­ни сил­но ме впе­чат­ли майс­тор­с­т­во­то на Нели Бене­ва в изра­бот­ва­не­то на Quilling кар­тич­ки и се запа­лих и по това зани­ма­ние.

Относ­но вто­ра­та част от въп­ро­са – как­во ми отне живо­тът ми тук – пре­ди вре­ме бих отго­во­ри­ла “При­яте­ли­те!”, но сега, с нови­те тех­но­ло­гии, всич­ко е тол­ко­ва близ­ко и достъп­но. Вче­ра бях щас­т­ли­ва от връз­ка­та чрез Viber с гоб­ле­нар­ки, съб­ра­ни за три дни в Пле­вен на Десе­та наци­о­нал­на сре­ща. Има­ше жени от цяла Бъл­га­рия и таки­ва като мен, кои­то живе­ят в чуж­би­на, но гру­пи­те ни по хоби ни съби­рат. Пазя топъл спо­мен от при­със­т­ви­е­то ми на мина­ло­го­диш­на­та сре­ща във Видин, защо­то мно­го от вир­ту­ал­ни­те при­ятел­с­т­ва се превръ­щат в реал­ни.

Все пак, кол­ко­то и хоби­та­та да запъл­ват вре­ме­то ми, само­та­та мно­го ми тежи! Труд­но е за човек, кой­то оби­ча да орга­ни­зи­ра, съби­ра, пома­га, да е сам! Но това е живо­тът! Може би, защо­то призва­ни­е­то ми е да съз­да­вам кра­со­тич­ки, зато­ва е тряб­ва­ло да му се отдам изця­ло. Знам ли?

 

Как се отна­сят с теб гър­ци­те, като раз­бе­рат, че си бъл­гар­ка?

Сре­ща­ла съм раз­лич­но отно­ше­ние. Мно­го чес­то са ме запис­ва­ли в теф­те­ра с теле­фо­ни Еле­на-бъл­гар­ка­та, за да раз­ли­ча­ват коя Еле­на – това е добро­на­ме­ре­но. Вина­ги съм каз­ва­ла с гор­дост, че съм бъл­гар­ка. Знам, мога, рабо­тя чес­т­но, имам мно­го инте­ре­си, пома­гам на кого­то и с как­во­то мога и ува­жа­вам хора­та, кои­то ме оце­ня­ват и ува­жа­ват. Мъч­но ми е да гле­дам по гръц­ка­та теле­ви­зия “бъл­гар­ки”, раз­би­рай циган­ки, про­да­ли деца­та си, открад­на­ли, рове­щи в бок­лу­ци­те… Гър­ци­те не искат да призна­ят, че има­ме мно­го талан­т­ли­ви, зна­е­щи, може­щи хора.

Рад­вам се, че въп­ре­ки всич­ки нес­го­ди, живо­тът ми тук ме запа­зи като човек. Извес­т­на съм сред при­ятел­ки­те ми в Солун, освен като гоб­ле­нар­ка и като отлич­на гот­вач­ка (рабо­ти­ла съм и в заве­де­ния), деко­ра­тор, боя­джия, пре­во­дач, екс­кур­зо­вод, с радост зани­ма­вам мал­ки и по-голе­ми деца… Или, как­то каз­ват тук, научи зана­ят и го оста­ви, а като оглад­не­еш – го хва­ни!

Не мога да отре­ка, че съм има­ла и доста сблъ­съ­ци с пре­неб­ре­жи­тел­но­то “Оста­ви я, тази е бъл­гар­ка!”, но се опит­вам да ги обор­вам.

 

Имаш ли все още нео­съ­щес­т­ве­на меч­та?

Спо­ред мен човек нико­га не тряб­ва да каз­ва, че е сбъд­нал всич­ки­те си меч­ти. Меч­ти­те ни водят напред, дават ни сила да пре­одо­ля­ва­ме труд­нос­ти­те и да се доказ­ва­ме. Голя­ма­та ми меч­та е да напра­вя самос­то­я­тел­на излож­ба на гоб­ле­ни в Гър­ция, за да пока­жа как­во пра­ви бъл­гар­ка­та меж­ду всич­ки оста­на­ли задъл­же­ния.

 

За пре­зен­та­ци­я­та е нужен JavaScript.

 

От сър­це ти жела­ем да сбъд­неш меч­та­та си, Еле­на! Заслу­жа­ваш го, не само зара­ди изящ­ни­те си вез­бо­ва­ни посла­ния, носе­щи радост и кра­со­та, но и зара­ди голя­мо­то си, отзив­чи­во, чове­ко­лю­би­во сър­це!

Въп­ро­си­те зада­де Рада Кап­ра­ло­ва

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.