До някъде… и назад

Моята Малка Тайна


До някъде… и назад

 

- Валя­ло било… Мок­ро било… Ами ще вали… Като вали, сухо не може да бъде.. Чуд­ни хора… Пек­не слън­це, опър­ли ги мал­ко пове­че- мър­мо­рят. Жега било им. Дой­де дъжд, пораз­хла­ди… Мок­ро било и сту­де­но. Няма уго­дия на този свят.… Няма…– тъй си мис­ле­ше баба Куна и пристъ­пя­ше бав­но под сай­ван­та, при­ле­пен до мал­ка­та ѝ къщич­ка. Тук- там някоя кот­ка ще при­бя­га за сушин­ка и после пак… само дъж­дът оста­ва вън да си мър­мо­ри. Как­во… той си знае. И тя заку­цу­ка към пор­тич­ка­та, за да я затво­ри. Явно вятъ­рът я беше открех­нал и тя зее­ше. Стиг­на до нея, вла­чей­ки еди­ния си крак, по- бол­ния, хва­на резе­то и я залос­ти. Няма­ше кой да идва. Беше сама от годи­ни. Деца­та ѝ, три­ма яки мъжа­ги, зами­на­ха на гур­бет по чуж­би­на. Еди­ни­ят- за да издър­жа син сту­дент, дру­ги­ят- изпла­щал жили­ще и тре­ти­ят, да не оста­не по- назад, за при­пе­чел­ва­не… да има. Е… нека… а тя си куку­ва сама на село, в кое­то от 500 къщи пъл­ни с народ няко­га, сега са оби­та­е­ми десет- двай­сет. Жал­ка рабо­та. Нищо не оста­на в дру­ги­те. Кой отгде мине вли­за, гра­би, как­во­то може и ната­тък. Лош народ. Крив народ.

Така про­дъл­жа­ва­ше сама да се рови в мис­ли­те си ста­ри­ца­та, като отмя­та­ше месе­ци­те, откак зами­на и най- мал­ки­ят ѝ син. Цели три, а ѝ се стру­ва­ха годи­ни. Сега… ще чака. Кой кога­то се вър­не. Живи и здра­ви само да са. И вле­зе в мал­кия пруст. Огле­да се наоко­ло- нещо я сму­ща­ва­ше. Има­ше нещо… но не зна­е­ше как­во е. Бут­на вра­та­та на ста­я­та и оне­мя. На лег­ло­то беше сед­нал мал­ки­ят- Дамян, чака­ше я.Гледаше я засмян, а тя се втрен­чи в него, не вяр­вай­ки на очи­те си:

- Син­ко… ама как така…- като го опип­ва­ше по лице­то, ръце­те, като да се уве­ри, че това е той. И тога­ва се сети за пор­тич­ка­та. Тя нико­га не я оста­вя­ше незат­во­ре­на. Ето защо било. Че как пък не го е видя­ла… От малък си беше такъв- току се появи из неви­де­ли­ца. И сега…

- Прибрах се, мамо, не е за мен там… Бели роби ни викат. Сту­де­ни хора- и ѝ зараз­каз­ва оди­се­и­те си. — На три мес­та рабо­тех, само с чети­ри часа сън и пари­те до никъ­де. Зато­ва се вър­нах. Тук ще тър­ся моя­та рабо­та- и замъл­ча.

- То… сине… и аз така мис­ля. Тук… труд­но, ама на наша земя. Все нещо ще изле­зе. Не се кахъ­ри, и за теб ще има- гово­ре­ше му въз­рас­т­на­та жена и го мил­ва­ше по ръка­та.

Мило ѝ беше за него. Той не беше като дру­ги­те два­ма, по- голе­ми­те. Този беше по- нежен, по- вни­ма­те­лен и него тя го носе­ше вина­ги в мис­ли­те си. Зна­е­ше, че по- голе­ми­те ще се спра­вят, а Дамян… Дано пък изва­ди къс­мет и той да бъде като дру­ги­те.

Мла­ди­ят човек беше ста­нал, рове­ше нещо из сака си, може би тър­се­ше дре­ха, за да се пре­об­ле­че. Сякаш беше въз­мъ­жал още и тя го гле­да­ше, и не може­ше да му се нарад­ва. Той си хвър­ли риза­та за пра­не и тога­ва тя видя огром­на сини­на, коя­то опас­ва­ше поло­ви­на­та му гръб. Изох­ка и поне­чи да го пип­не, но той се дръп­на.

- Недей, мамо! Боли…

-Чедо… от как­во е това, да не те е бил някой…- и аха… да се раз­пла­че.

- Не, мамо, не е … Там, къде­то рабо­тех, един стро­еж… Пад­нах от ске­ле­то. Доб­ре, че не беше мно­го висо­ко, та само с това се раз­ми­нах. Поле­жах една сед­ми­ца и си тръг­нах. Тък­мо бях решил да се при­би­рам. Ето… Отидох до голе­мия свят, и… назад… Там… душа­та ти взе­мат… само да им носиш пари. Хуба­во е там, чис­то, и зако­ни си имат, и ги спаз­ват. Но те са за тях. За нас, при­дош­ли­те, е дру­го. — и въз­дъх­на. Явно още го боле­ше, защо­то и въз­диш­ка­та му бе така­ва, лека, едва- едва…

Жена­та отиде до хла­дил­ни­ка, отво­ри каме­ра­та му и изва­ди лед. Сло­жи в една кър­пич­ка и му го пода­де, да си нало­жи мяс­то­то. После взе от два бур­ка­на бил­ки, сва­ри му отва­ра и му даде да я пие… все ще го отпус­не. Запъ­ти се към дру­га­та стая, за да му при­гот­ви лег­ло­то. Него­ва­та стая. Той оби­ча­ше, кога­то е тук, в нея да си почи­ва. След това се зае да му при­гот­ви нещо за вече­ря.

Къс­но през нощ­та Дамян изга­си свет­ли­на­та в ста­я­та си. Зна­е­ше- най- слад­ко се спи в мами­на­та къща. Тя му напом­ня­ше за дет­с­тво­то и баща му. Притво­ри очи и заспа бър­зо.

На сут­рин­та баба Куна беше сва­ри­ла от пресни­те яйца и откъс­на­ла от гра­дин­с­ки­те дома­ти. Пър­ви­те. За него бяха. Пър­же­ни­те филий­ки уха­е­ха под­кан­ва­що и Дамян, усе­щай­ки аро­ма­та им отда­ле­че, не чака­ше под­ка­на. Сед­на на маса­та, поглед­на май­ка си, задър­жа погле­да си вър­ху лице­то ѝ, мис­лей­ки си: — ” Кол­ко се беше със­та­ри­ла… не беше забе­ля­зал до сега. И коси­те ѝ поч­ти всич­ки­те — бели.” въз­дъх­на леко и посег­на към филий­ки­те. Преглът­на пър­вия си залък и каза на май­ка си:

- След обяд отивам в гра­да. Имам уго­вор­ка с един при­ятел. Той има цех за вин­то­ви капач­ки за бур­ка­ни. При него ще рабо­тя. Като нача­ло е доб­ре. За по-ната­тък ще мис­ля. По- доб­ре тук, откол­ко­то… До някъ­де и пак… назад. Без нищо. Тук всич­ко ми е слад­ко. А там… гор­чи. И е сту­де­но  мно­го, мамо… макар  лято­то да пари под нозе­те ми.

Сдъв­ка послед­ния си залък, ста­на, пре­гър­на топ­ло сво­я­та май­ка и я целу­на. Усе­ти сила­та, коя­то му иде­ше от нея и добѝ още пове­че кураж. Две съл­зи се тър­кул­на­ха по със­та­ре­но­то лице на баба Куна. Тя поне­чи нещо да каже, но не можа… Нещо я стис­на за гър­ло­то, но тя го преглът­на и само едва про­мъл­ви:

- Спо­лай, сине! И за теб живо­тът ще се наре­ди – а наум нареж­да­ше тай­но със сър­це­то си думи­те в мал­ка­та си молит­ва, коя­то сама беше измис­ли­ла, надя­вай­ки се скри­то оно­ва, кое­то си бе поже­ла­ла, сбъд­на­то да бъде. Тай­но се бе надя­ва­ла за него­во­то завръ­ща­не, без въз­мож­ност отно­во за зами­на­ва­не към  чуж­би­на. Не я изре­че никъ­де и пред нико­го, но я реде­ше без­мъл­в­но вся­ка нощ, щом затво­ре­ше очи и сут­рин, с пър­ви­те изгре­ви на слън­це­то. Тук му е мяс­то­то… Той не е като дру­ги­те… Поглед­на сина си в очи­те, пога­ли го неж­но с гра­па­ва­та си ръка и замъл­ча. Ала душа­та ѝ лику­ва­ше- чедо­то ѝ беше тук. Не изри­ча­ше думи­те, но те се бяха изпи­са­ни на лице­то ѝ, дока­то очи­те ѝ роне­ха най- чис­ти­те съл­зи, кои­то може­ше  само една май­ка да изли­ва от обич по чедо­то си.

Навън дъж­дът отдав­на бе пре­ми­нал. Небе­то още сиве­е­ше, но земя­та пръх­не­ше и се усе­ща­ше аро­ма­та на изпа­ре­ни­я­та. Ста­ри­ца­та изле­зе, отиде до двор­че­то да нагле­да кокош­ки­те и поглед­на към пор­тич­ка­та. Така си беше, залос­те­на от снощи.И две­те зна­е­ха да чакат- тя — кой да я отво­ри, за да пристъ­пи по пътеч­ка­та за към вкъ­щи. Къде­то баба Куна чака­ше.

 


назад към тай­ни­те на писа­те­ли­те
назад към кон­кур­са


 

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.