Да погледна слънцето с усмивка

Да погледна слънцето с усмивка

 

Про­ле­тен ден в Ати­на. Как­то вся­ка годи­на пре­ди Велик­ден, така и сега, една мал­ка част от твор­ци­те на КДК „Нов Живец“ се съб­рах­ме в един уютен бъл­гар­с­ки дом, за да укра­сим и опа­ко­ва­ме велик­ден­с­ки­те лам­ба­ди, кои­то бяха пред­наз­на­че­ни за поред­ния ни бла­гот­во­ри­те­лен базар. Неу­сет­но мина­ва­ха часо­ве­те. Неу­сет­но и цвет­но в ком­па­ни­я­та на цве­тя, пан­дел­ки, калин­ки, смях и наст­ро­е­ние. Тога­ва вле­зе Хрис­то. Бях го виж­да­ла само два пъти пре­ди тази сре­ща и ми беше напра­вил впе­чат­ле­ние с нео­бяс­ни­ма­та свет­ли­на в очи­те му, с непод­пра­ве­ност в общу­ва­не­то, вро­де­на инте­ли­ген­т­ност. Хрис­то сед­на до нас и… запя. Отна­ча­ло тихо, но посте­пен­но гла­сът му уве­ре­но ни пове­де към Бъл­га­рия, Пирин, Кюс­тен­дил… Маги­я­та на душев­на­та му палит­ра беше бога­та, бога­та, бога­та!

- Ех, Хрис­то! Щас­т­лив човек си ти!

Песен­та сек­на и потъ­на в ъгъл­че­та­та на очи­те му. С тих глас каза:

- Ако зна­еш кол­ко мъка нося в душа­та си… Ако зна­еш.

Така започ­на нашия раз­го­вор или така ста­нах сви­де­тел на една мъж­ка изпо­вед, една синов­на мъка и едно иск­ре­но предуп­реж­де­ние към оне­зи, кои­то са гото­ви да рис­ку­ват всич­ко в име­то на „лес­ни­те“ пари.

И Хрис­то Арги­ров зараз­каз­ва. Зараз­каз­ва с един­с­т­ве­но­то жела­ние тази него­ва изпо­вед да стиг­не до тези, кои­то са пред послед­на­та стъп­ка за там, от къде­то връ­ща­не­то е не само раз­лич­но… а за някои и невъз­мож­но. Зараз­каз­ва с надеж­да­та, че ще е при­чи­на да спа­си поне един от ада, през кой­то е пре­ми­нал сами­ят той – излъ­га­но дове­рие, затвор, раз­би­ти меч­ти.

Имах рабо­та, коя­то оби­чам – шофьор. И сега съм шофьор. Тога­ва пъту­вах и пеех. Дър­жах вола­на, пеех и в мис­ли­те си под­реж­дах едно щас­т­ли­во бъде­ще – с люби­мо моми­че, деца, къща изпъл­не­на с топ­ли­на, уха­ние на хляб и дет­с­ка глъч. Раз­би­ра се, че пари­те все не сти­га­ха. Тези пари! Те са и при­чи­на­та да се дове­ря на познат, кого­то позна­вах от ско­ро. Видя ми се сери­о­зен човек. Човек, кой­то знае как­во и защо иска. За пър­ви път ме помо­ли да му напра­вя услу­га – да помог­на на него­ви при­яте­ли, кои­то са в гр. Алек­сан­д­ро­по­лис и да ги отка­рам до Ати­на. Съг­ла­сих се… запла­ща­не­то беше добро. Извър­ших му тази услу­га и живо­тът ми пак си пое как­то пре­ди.

След извес­т­но вре­ме, „при­яте­лят“, отно­во ме помо­ли за съща­та услу­га. Пак се отзо­вах. Пла­ща­ше ми доб­ре, имах пари за хотел и за хра­на. Напра­ви ми впе­чат­ле­ние, че тези „него­ви позна­ти“, кои­то закар­вах до Ати­на са все жени. В мен взе да рас­те едно съм­не­ние, на кое­то не исках да повяр­вам, че може да е исти­на. Исти­на беше! Пре­кар­вах неле­гал­но жени в Ати­на! След като се уве­рих, че е така, започ­нах да пра­вя и невъз­мож­но­то за да ги изди­ря и да ги вър­на. Уви! „При­яте­лят“ ми също раз­бра това кое­то пра­вя и така един ден се озо­вах арес­ту­ван в Гър­ция за – ТЪРГОВИЯ С ХОРА! Тога­ва небе­то се сгро­мо­ля­са вър­ху мен. Всич­ко оста­на там – в Роди­на­та: роди­те­ли, меч­ти, при­яте­ли, дете… А аз – в затвор в Гър­ция! Как­во пре­жи­вях там… само Бог знае! И сес­т­ра ми!

Бой, бой, бой! Не исках да живея… В мал­ко­то момен­ти в кои­то можех да мис­ля, тър­сех все едно и също нещо: при­чи­на­та да се дове­ря! И отго­во­рът – зара­ди пари­те!

Вече в затво­ра, исках да потър­ся помощ – съвет, адво­кат (не зна­ех гръц­ки), кураж от някой кой­то наис­ти­на ще ме раз­бе­ре. И раз­би­ра се, как­то би напра­вил все­ки мой съна­род­ник в чуж­би­на, се опи­тах да се свър­жа с някой от бъл­гар­с­ко­то посол­с­т­во. Бях сигу­рен, че ще ме изслу­шат, ще ми помог­нат… В отго­вор на моя вопъл – без­раз­ли­чен глас на ано­ни­мен слу­жи­тел „Със затвор­ни­ци, не раз­го­ва­ря­ме“! Теле­фо­нът увис­на в ръце­те ми, като моя­та обе­се­на послед­на надеж­да…

При­ми­рих се с тази нова и непоз­на­та стра­ни­ца от живо­та ми. При­ми­рих се! Послед­с­тви­я­та от всич­ко това са необ­ра­ти­ми: дядо ми се раз­бо­ля и почи­на, роди­те­ли­те ми са огор­че­ни от мен и сигур­но не гле­дат хора­та как­то пре­ди, дете­то ми рас­те без бащи­на под­кре­па ( а може вече и да не му е нуж­на), голя­ма­та любов и меч­ти­те за бъде­ще­то – изчез­на­ха!

Сега съм осво­бо­ден услов­но – бла­го­да­ре­ние на сес­т­ра ми! Още три годи­ни нямам пра­во да напус­на Гър­ция… Още три годи­ни тряб­ва да минат за да поис­кам прошка от роди­те­ли­те си…

Рабо­тя. Пак съм шофьор. И пак дър­жа вола­на и пея, а очи­те пре­ли­ват.

Имам мал­ко при­яте­ли в Ати­на. Не искам мно­го! Бла­го­да­ря им че са до мен и раз­чи­та­ме вза­им­но един на друг. Не знам как­ви са бъл­гар­с­ки­те общ­нос­ти в чуж­би­на, но в Ати­на е отчай­ва­що. Има една шепа бъл­га­ри, кои­то се раз­да­ват без оста­тък за да се запа­зи бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра. Пакис­тан­ци­те, албан­ци­те, ара­би­те са с по-обе­ди­не­ни общ­нос­ти. Бъл­га­ри­те не се под­кре­пят! При тях всич­ко е завист, зло­ба. Чувал съм за вашия клуб „Нов Живец“, но се стра­ху­вам, че „една птич­ка про­лет не пра­ви“. Сви­де­тел съм на всич­ко, кое­то пра­вят твор­ци­те от „Нов Живец“ — сре­щи с поети, писа­те­ли, худож­ни­ци, кои­то канят и посре­щат със соб­с­тве­ни сред­с­тва. Сега – на 01.04, сте под­гот­ви­ли голям бла­гот­во­ри­те­лен кон­церт, като сте пока­ни­ли спе­ци­ал­но певе­ца Борис­лав Недев. Знам, че мно­го, мно­го от наши­те съна­род­ни­ци, не само няма да дой­дат и да ви под­кре­пят, но ще пред­по­чи­тат отно­во да се „заби­ят“ на по една ракия някъ­де… или въз­рас­т­ни жени „да пораз­кър­шат“ тела­та си с чал­га. Шепа хора са тези, кои­то мис­лят раз­лич­но и кои­то искат наис­ти­на да има­ме общ­ност.

Това е… (и повта­ря) — Дано с всич­ко това, кое­то спо­де­лих помог­на и пред­па­зя поне един, кой­то е на път да поеме по този, кой­то изми­нах аз. За мен това е най-мал­ко­то кое­то мога да напра­вя в момен­та, за да се събу­дя утре и да поглед­на слън­це­то с усмив­ка.“

Така завър­ши Хрис­то Арги­ров сво­я­та изпо­вед. Тихо, с дъл­бо­ка­та фило­со­фия на един уве­рен в себе си млад мъж, кой­то знае, че здра­во е стъ­пил на кра­ка­та си и уве­ре­но гле­да към бъде­ще­то. Завър­ш­вай­ки раз­го­во­ра ни, про­тег­на ръка и пога­ли огром­ния бъл­гар­с­ки три­ко­льор, кой­то заема една от сте­ни­те на него­вия дом. Дом, изпъл­нен с уют, топ­ли­на и Бъл­га­рия!

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.