---

Дагеротипия

Снимка за спомен

 

“Дока­то дру­ги­те тва­ри наве­де­ни гле­дат земята, 

сто­ри човеш­кия лик въз­ви­сен, за да виж­да небето, ”

(Ови­дий, Метаморфози

пре­вод, Геор­ги Батаклиев)

 

За фон – небе. Тол­ко­ва висо­ко и кобал­то­во синьо, кол­ко­то да стиг­не за всич­ки изтръг­на­ли се от Хао­са и раз­гър­на­ти в полет кри­ла, тол­ко­ва теж­ко, кол­ко­то кал­ни поро­и­ща можем да поне­сем и тол­ко­ва ране­но, кол­ко­то сами го изде­рем. И земя – и злач­на, и спе­че­на угар, тол­ко­ва, кол­ко­то е нуж­на за оран и семе. Земя и небе. И море. За да зами­ри­ше на набъб­на­ло слън­це, сол, водо­рас­ли, на гла­рус вър­ху покри­ва на раз­ру­ше­на­та цър­к­ва… и още неща. Съби­рам ги – тай­ни в ири­са на очи­те ми.

И зами­рис­ва на поезия, а поези­я­та е Голя­ма­та мура, вкоп­че­на в тес­ния, само­тен, наце­пен от вих­ри и над­ве­сен над урви край на живо­та. Чув­с­т­ве­на, тъм­на и свет­ла еднов­ре­мен­но, тя не е Бай­ку­ше­ва­та. По-ста­ра е. От Сът­во­ре­ни­е­то още. Още кога­то пър­ви­ят човек с вик е раз­къ­сал пла­цен­та­та на мра­ка, а мама го е целу­на­ла по мок­ро­то чел­це, запла­ка­ла е и… запяла.

Зага­дъч­на, с очи обър­на­ти навът­ре към някак­ви свои си недо­кос­ва­ни све­то­ве, на обсе­бе­на при­ли­ча. А някои каз­ват – на про­къл­на­та. Сред тиши­на­та на биб­ли­о­те­ки­те се раж­да свет­ли­на­та и се дви­жи по спи­ра­ли – отго­ре – надо­лу, отдо­лу – наго­ре, от цен­тър – навън… Про­ту­бе­ран­си. Кол­ко­то хора, тол­ко­ва завих­ря­ния. Уж е една, а е цяла­та гора еднов­ре­мен­но. Съби­ра натру­па­ни екс­пре­сии, имп­ре­сии, фило­соф­с­ки умоз­ре­ния, суе­ти… Да, и суе­ти. Све­то­ве съби­рат прах по книж­ни­те ѝ раф­то­ве. Мура ли е? Храм за посве­те­ни ли? Аз оба­че подо­зи­рам, че е веще­ри­ца. Едно е сигур­но – изпи­ва ти души­ца­та до дъно.

И шумо­ве край нея – шум от мно­го гла­со­ве, шум от мно­го пера, от думи, от стъп­ки, мириз­ма на мас­ти­ло, на нощи без сън, на нощи без дъно, геройс­ки запои, порои… Мно­го­хи­ляд­но воин­с­т­во. Мал­ко гро­тес­к­но всич­ки бър­зат да стиг­нат вър­ха, за да кажат после с изпле­зе­ни ези­ци: “Връх няма!“. И веро­ят­но са прави.

Но как­во знам аз? Вра­бец, кой­то без­ха­бер­но и дори нахал­но чири­ка наоко­ло, наду­ва про­бит фан­фар и поня­ко­га сил­но досаж­да и драз­ни оне­зи със стре­ме­жи­те. Но те не зна­ят и нека не зна­ят: Бог гово­ри вра­беш­ки език и нароч­но наду­вам фан­фа­ра, защо­то мал­ко недо­чу­ва. Дори пове­че недо­чу­ва, но – дале­че от всич­ки вре­ме­на – си гово­рим за важ­ни­те и за дру­ги неща от живо­та. „Всич­ко е важ­но“, ми каз­ва, „Зави­си“, а аз не знам от как­во зави­си, все още се уча и сигур­но ще е така, дока­то ме пови­ка, но не искам да го огор­ча­вам и само тай­но ще ви доверя:

 

Бог е отчай­ва­що сам и има нуж­да да бъде обичан.

 

И вели­ка­ни има, издън­ки на Голя­ма­та мура. Сло­во­то им пие от живе­ца на коре­ни­те ѝ и гово­ри даже с мно­го­то­чи­я­та… Дори най-мно­го мно­го­то­чи­я­та гово­рят. „Ези­кът е извор на недо­ра­зу­ме­ния“* Същес­т­ве­но­то е в пре­мъл­ча­но­то и се виж­да със сър­це­то. Бла­го­дар­на съм, че оби­та­вам едни и същи вре­меп­рос­т­ран­с­т­ва с някои от тях.

А има едни, кои­то се вър­тят и сучат като дер­ви­ши. При­ли­ча ми на блуд­с­тво с думи. Не им раз­би­рам от ези­ка и отми­на­вам. Пази ме, Боже, от съб­ла­зън­та да ста­вам съдник!

Пъс­тър свят. Все­ки със сво­е­то си вре­ме. А може би точ­но това е поези­я­та – еклек­ти­ка. Все­ки с пар­че­то си време.

Виж­дам поня­ко­га кра­чат: лиси­ца, кота­рак, лиси­ца, кота­рак, лиси­ца, лиси­ца… При­ли­ча ми на един филм с опа­сен чар, но нищо ново под слън­це­то. А Пино­кио май няма шанс да порас­не. Изпъ­чил гър­ди до тях, не раз­би­ра, че го пол­з­ват за кра­вич­ка, касич­ка, храст­че… Или пък раз­би­ра, но нами­ра, че е някак по-престиж­но да бъде сред тари­ка­ти­те. Само носът му рас­те. Гор­ки­ят тат­ко Кар­ло Колоди!

И нарци­си, нарци­си… Над­ве­се­ни над себе си, ще се уда­вят. Как да им помог­неш? Да се давят в насрещ­ни въл­ни, да се втур­неш море­то да сми­ря­ваш, но даве­не­то в себе си е зани­ма­ние самот­но. /Нека ми прости Рей Бредбъри!/. Дано са щас­т­ли­ви, но ми се стру­ва, че не са. Все не си нами­рат мяс­то, все не им дости­га и все под­реж­дат све­та с вдиг­нат пока­за­лец… Чий свят? Све­та на дру­ги­те. Тру­пат си пясъч­ни поста­мен­ти, изпра­вят се на тях, самоп­ро­въз­г­ла­си­ли се памет­ни­ци, и не виж­дат как осно­ва­та се рони, рони… Не са раз­бра­ли Пуш­кин те. Не са го разбрали.

Някол­ко орхи­деи. Истин­с­ки кня­ги­ни. Най-висок карат. Поси­па­ни със зла­тен пра­шец, све­тят леко дис­тан­ци­ра­ни. Въз­хи­ща­вам се!

И рози. Кра­си­ви и с бод­ли, но без похлу­пак. Не е нужен. Едва ли биха мог­ли да нара­нят няко­го. Къс­но им е. Бук­ли­те им са пораз­п­ле­те­ни, но още чакат прин­ца, а той мал­ко немъ­жес­т­вен и заплес ми се виж­да, но… Тях­на си работа.

Искам някой да ми нари­су­ва овца!

Зад раз­съб­ле­че­но­то стък­ло – пъл­но­бу­зес­ти гер­ги­ни. Таки­ва рас­тя­ха в дво­ра на баба. Намес­т­вам се сред тях и ми е хуба­во. Дръп­нат ниш­ка от небе­то и коя пре­де, коя пле­те… Пеят. Гиз­до­сии. Нарци­си­те каз­ват, че това не е FineArt, но си мис­ля, че в мно­го важ­ни­те момен­ти все­ки има нуж­да да чуе най-кли­ши­ра­но­то, най-банал­но­то, но све­те­що отвът­ре, „Оби­чам те!“ Дру­го­то е от лукавия.

И фре­зии. Кра­си­ви и звън­ки като кам­бан­ки. Сега са още с тънич­ки глас­че­та, но някой ден ще загър­мят от най-висо­ки­те звънарни.

И тръс­ти­ки, лютичета…

А някъ­де дале­че – издрез­га­вя­ла от недос­пи­ва­не рибар­с­ка песен, след коя­то да тръг­на и да заре­жа цяла­та тази раз­но­е­зич­на пъс­т­ро­та. Дали пък истин­с­ки­ят свят не е по-монохромен?

Това е. Това е вър­ху пла­ка­та. Вина­ги нещо убяг­ва от сним­ка­та. Или от погле­да. Поня­ко­га най-важ­но­то – Сми­съ­лът и тай­на­та на живо­та. Мета­фи­зи­ка­та на писа­не­то. И моя­та тай­на. А аз ще чакам. Все ще го уло­вя някой ден.

 

Езю­пе­ри, Мал­ки­ят принц *

---

⇐ назад към тай­ни­те на писателите
⇐ назад към конкурса

---