ЗА РАНИТЕ, ДОВЕРИЕТО И ОНОВА, ЗА КОЕТО ДУМИТЕ СА ИЗЛИШНИ…

Истината е нещо летящо между стрелата и кръвта – (Р. Бърнс)

 

 

Скъпи сънародници,

може би постоянно трябва да обявяваме конкурси за да се срещнем с приятели, които имаме, но не ги познаваме. Ето че сега, след приключването на конкурса “Любов – магическа реалност…”, не само се срещнахме (все още задочно), но сякаш семейството на творците от нашия клуб се увеличи с всички, които заявиха участие в него. Безкрайно сме щастливи, че до нас застанаха автори, с които заедно ще сбъдваме мечтите си. Един от тези автори и вече приятел на нашия клуб “Нов Живец” – Атина е Веселина Миовска от град Варна. За мен е удоволствие да ви я представя,  да споделим мисли  за доверието, за раните и за всички онези неща, за които не се говори… които се чувстват.

Въп­рос: Здра­вей, Весе­ли­на. Няма да скрия, че кога­то се съг­ла­си да заста­неш пред всич­ки наши при­яте­ли и да спо­де­лиш с  нас нещо за себе си, бях не само раз­въл­ну­ва­на, но и без­к­рай­но щас­т­ли­ва. Коя е Весе­ли­на Миов­с­ка?

Отго­вор: Бла­го­да­ря за вни­ма­ни­е­то ви. Това ме изне­на­да, призна­вам. Не мис­ля, че съм нещо раз­лич­но от всич­ки оста­на­ли българки.

Въп­рос: Как­ва е връз­ка­та меж­ду Весе­ли­на и белия лист… до момен­та на напис­ва­не на пър­ва­та дума? Дали е като исти­на­та, като точ­но това опи­са­ние на исти­на­та – “Исти­на­та е нещо летя­що меж­ду стре­ла­та и кръв­та” – (Р. Бърнс)?

Отго­вор: А за писа­не­то, как­во да ви кажа. Иро­ния на съд­ба­та е, че в гим­на­зи­я­та имах едва 4 по пис­мен бъл­гар­с­ки и по устен 5. Въп­ре­ки моя­та 4 по бъл­гар­с­ки про­явих нахал­с­т­во и пишех неп­ре­къс­на­то днев­ни­ци. Имам тол­ко­ва изпи­са­ни тет­рад­ки   запе­ча­та­ли цели пери­о­ди от живо­та ми. Въп­ре­ки всич­ко, сти­ла ми (ако имах такъв изоб­що), беше меко каза­но отчай­ващ. Пълен с въз­кли­ца­ния, пара­зит­ни думич­ки или фра­зи, но в пубер­те­та е така. Исти­на­та, за коя­то ме пита­те и за  коя­то ста­ва дума в откъс от сти­хот­во­ре­ние на Бърнс, има по мое мне­ние мно­го лица. За това и Бърнс каз­ва, че е нещо летя­що  меж­ду стре­ла­та  и  кръв­та. Една е   исти­на­та кога­то  поли­та стре­ла­та и всич­ко е в ред, а дру­га, кога­то се забие и забо­ли… но тези кои­то ги боли зна­ят това най-доб­ре. Ето за това ста­ва дума, исти­на­та е раз­лич­на за все­ки. Зави­си дали си сре­щу стре­ла­та или си зад нея…

Въп­рос: Раз­ка­зът ти “ЗА РАНИТЕ, ДОВЕРИЕТО И ОНОВА, ЗА КОЕТО ДУМИТЕ СА ИЗЛИШНИ…”, кой­то спе­че­ли пър­во мяс­то в нашия кон­курс, е не само раз­тър­с­ващ отто­ва, че по един осо­бен начин виж­да­ме, че всич­ки сме час­ти­ци от все­ле­на­та, със свои зако­ни, със свои све­то­ве, но въп­ре­ки всич­ко, еднак­во има­ме нуж­да от обич, от помощ, от дове­рие…,  в също­то вре­ме, кара чита­те­ля да се замис­ли и за мно­го дру­ги неща. Как си изби­раш теми­те – спон­тан­но или след пре­жи­ве­ни момен­ти  в живо­та,  като наблю­да­тел или като потърпевш?

Отго­вор: В раз­ка­за, за кой­то бях награ­де­на, опи­сах харак­те­ра на един мъж. Бях мно­го впе­чат­ле­на от гор­дия му нрав, ненат­рап­чи­ва­та му, но твър­да склон­ност към спра­вед­ли­вост, един позабра­вен вид морал, за кой­то пише Иван Хаджийс­ки в съчи­не­ни­я­та си за бъл­га­ри­на… Как да не се вдъх­но­ви човек от всич­ко това!? Теми­те за раз­ка­зи­те ми идват сами. Аз нямам кой знае как­ва тра­ди­ция в писа­не­то, за да гово­ря дидак­тич­но, недай Боже. Но ако нещо ми напра­ви впе­чат­ле­ние, ако то ме раз­въл­ну­ва, ста­ва в един момент някак­ва история.

Въп­рос: С как­во дру­го се зани­ма­ва Весе­ли­на?

Отго­вор: В общи линии в момен­та се зани­ма­вам само с това, да пиша, защо­то съм без­ра­бот­на, като мно­го хора в Бъл­га­рия. Но не пиша  защо­то нямам рабо­та, и да имах пак бих писала.

Въп­рос: Вяр­ваш ли в чуде­са и случ­ва­ли ли са се в твоя живот или на твои позна­ти? Ако да как­во ти е мне­ни­е­то за това – слу­чай­ност ли е чудото?

Отго­вор: В  чуде­са би ми се иска­ло да вяр­вам, защо­то нагла­са­та ми е така­ва – дър­жа моми­че­то в себе си и съм си обе­ща­ла да си зами­нем заед­но, кога­то дой­де оня миг на отли­та­не. Веро­ят­но има чуде­са, сти­га да има­ме очи да ги видим, защо­то те са око­ло нас. Не е ли чудо как работ­ни­ци с кир­ки, кан­го и не знам как­ви си сил­ни маши­ни, кър­тят асфал­та, кога­то се нало­жи ремонт, а две  крач­ки встра­ни от тях, се виж­да как  тихич­ко и скром­но през същия този асфалт е поник­на­ло мал­ко пол­с­ко цве­тен­це без мно­го шум и озор­ва­не. Това не е ли чудо?

Въп­рос: Пътят ти водил ли те е в Гър­ция? Сега, като зна­еш че в Ати­на имаш при­яте­ли, би ли дошла?

Отго­вор: Гър­ция е роди­на­та на моя баща. В дома ни се е говoри­ло на този език и тази стрaна не ми е чуж­да. Усе­щам как­во е точ­но това, кое­то хора­та каз­ват с пого­вор­ка­та за кръв­та дето не ста­ва­ла вода. Ако има­ше по-доб­ре уре­ден тран­с­порт, веро­ят­но бих посе­ща­ва­ла Гър­ция по-чес­то. Спом­ням си, че има­ше пре­ди годи­ни про­ект да пра­вят нова въз­душ­на линия Вар­на-Солун. Тога­ва живе­ех дъл­ги годи­ни там, но така и нищо не се полу­чи. Сега не зная как стои този въпрос.

Въп­рос: Как­во е това, кое­то би иска­ла  не само да спо­де­лиш, но и да го извикаш?

Отго­вор: Едва ли бих вика­ла, но бих си го поже­ла­ла тихо от сър­це да се вър­нем към човеш­ки­те си отно­ше­ния, ако може. Да се вър­нат ония вре­ме­на, кога­то на поч­ти всич­ки къщи клю­чо­ве­те бяха под изтри­вал­ки­те и въп­ре­ки това никой не се въз­пол­з­ва­ше. За таки­ва обик­но­ве­ни, дреб­нич­ки, но важ­ни неща мечтая.

Въп­рос: Кои са скри­ти­те мис­ли на Весе­ли­на – за мла­ди­те хора, за въз­рас­т­ни­те, за зами­на­ли­те в чужбина…

Отго­вор: Пита­те ме кои са скри­ти­те ми мис­ли? Ами ако ги кажа, нали няма да може да ги  нари­ча­ме така? Шегу­вам се, нямам скри­ти, по-ско­ро имам мал­ко тъж­ни мис­ли, как­то все­ки човек в Бъл­га­рия – усе­щащ гено­ци­да на как­во ли не. На здрав­на­та рефор­ма, на поред­ни­те поли­ти­чес­ки безу­мия, на един лошо орга­ни­зи­ран живот от нека­дър­ни и зле под­гот­ве­ни хора.

Въп­рос: Мне­ни­е­то ти за нашия клуб “Нов Живец”?

Отго­вор: Завиж­дам ви и ви се въз­хи­ща­вам на енту­си­аз­ма, с кой­то орга­ни­зи­ра­те дей­ност­та на клу­ба. Все­ки може да напра­ви това, в удоб­ни и спо­кой­ни вре­ме­на. Вели­чи­е­то ви, така да го кажем и то с пъл­но­то съз­на­ние, че заслу­жа­ва­те тази дума е, че дейс­т­ва­те в труд­ни вре­ме­на. Чес­то хора­та са анга­жи­ра­ни само с мисъл­та да ожи­ве­ят. Труд­но е за всич­ки, пред­по­ла­гам и за вас, но как­то оби­чам да каз­вам, НА ЛЕСНОТО ВСЕКИ МОЖЕ, КОГАТО Е ТРУДНО, ТАМ Е ПРОВЕРКАТА. В този сми­съл, при­еме­те адми­ра­ци­и­те ми към всич­ки, кои­то дви­жи­те дей­ност­та на клуба.

 

 

Въп­рос: Как прие при­съ­де­но­то отли­чие за раз­ка­за “ЗА РАНИТЕ, ДОВЕРИЕТО И ОНОВА, ЗА КОЕТО ДУМИТЕ СА ИЗЛИШНИ…”

Отго­вор: Три­ви­ал­но ще е навяр­но ако кажа, че се изне­на­дах на призна­ни­е­то, а за 1‑ва награ­да въоб­ще не мис­лех. Виж­те, лише­на съм от вся­ко тщес­ла­вие, ако раз­ре­ши­те този комен­тар. Нико­га до сега не бях учас­т­ва­ла в кон­курс. Сега пак няма­ше да го напра­вя, ако при­ятел­ка не настоя за това. А за само­то писа­не бих иска­ла да кажа две думи. Кол­ко­то и да носиш в себе си жела­ни­е­то за писа­не, хуба­во е по пътя към доб­ра­та белет­рис­ти­ка да срещ­неш учи­те­ли. Как­то каз­ва ува­жа­ва­на­та от мен писа­тел­ка и смея да наре­ка при­ятел­ка, Неда Анто­но­ва, тряб­ва да има тра­ди­ция в пре­да­ва­не­то на  писа­тел­с­ка­та щафе­та. Тя се е учи­ла от Вера Мутаф­чи­е­ва, коя­то я оку­ра­жи­ла на вре­ме­то да пише и Неда на свой ред пома­га на мла­ди­те писа­те­ли. В този сми­съл, бих иска­ла да кажа, че имах шан­са на пътя ми да е писа­те­ля Мар­тин Мари­нов. По свой начин, без дори да дава вид, че ме учи, той ми помог­на да видя мно­го свои недос­та­тъ­ци и про­пус­ки впи­са­не­то. Запом­них мно­го от него и ако сега съм оце­не­на тол­ко­ва висо­ко, го дъл­жа до голя­ма сте­пен на него. Бла­го­да­ря му с ясно­то съз­на­ние, че нико­га не мога да достиг­на него­ва­та орга­нич­ност в опи­са­ни­я­та, иск­ре­ния, дел­ни­чен тон на про­из­ве­де­ни­я­та му. Четей­ки ги те карат да мис­лиш, че си в люби­ма мал­ка кръч­ма със стар при­ятел и слу­шаш раз­ка­за за живо­та му по вре­ме­то, кога­то не сте били заед­но. От него научих, че истин­с­ки­те неща не кре­щят, те са тихи, а кой­то се стре­ми към тях, ще ги чуе и намери.

Въп­рос: Как­во ще поже­ла­еш на всич­ки бъл­га­ри и твои при­яте­ли в Гърция?

Отго­вор: Раз­ре­ше­те ми да бла­го­да­ря за мило­то вни­ма­ние към мен, кое­то ме трог­на и не мис­ля, че го заслу­жа­вам в така­ва сте­пен. Моля и за още нещо, нека всич­ки пише­щи и таки­ва, кои­то сега започ­ват, като мен, да се отна­ся­ме с ува­же­ние и поле­зен рес­пект към белет­рис­ти­ка­та. Раз­прос­т­ра­не­на е мания, все­ки кой­то напи­ше 100 реда, да изда­де книж­ка. И кога­то отидеш да си купиш и да избе­реш нещо за чете­не, затъ­ваш до шия в посред­с­тве­ност. Така “заду­ша­ва­ме” истин­с­ки­те писа­те­ли и те не могат да стиг­нат до деца­та ни. Нека да пона­ма­лим его­то и пак да пишем, но да изда­ва­ме пого­лов­но само зара­ди съм­ни­тел­но­то щас­тие да си четем име­то на кори­ца­та, е най-мал­ко­то неле­по. Призна­вам, че ми доста­вя удо­вол­с­т­вие да пиша, това е вид радост, но съм сигур­на и в това, че нико­га не бих дръз­на­ла да издам кни­га и тя да се наре­ди на раф­то­ве­те до истин­с­ки доб­ри писа­те­ли, как­то спо­ме­на­тия от мен Мар­тин Мари­нов, кого­то горе­що   пре­по­ръч­вам на тези, кои­то не са го чели. Това важи спе­ци­ал­но за бъл­га­ри­те в чуж­би­на, защо­то този човек пише така, че невол­но ти ста­ва мило и хуба­во на душа­та, че си българин.

Въп­рос: А на при­яте­ли­те и на почи­та­те­ли­те ти от нашия клуб?

Отго­вор: Раз­ре­ше­те ми да поже­лая на клу­ба ви свет­ли­на­та му да све­ти вина­ги, защо­то е мно­го нуж­на, осо­бе­но в чуж­би­на, къде­то всич­ко род­но се усе­ща още по-мило и свид­но. На бъл­га­ри­те, кои­то са при вас да са гор­ди, че са бъл­га­ри и да имат пред тях още мно­го живот и мно­го здра­ве, защо­то това е най-ценното.

Раз­го­во­ра про­ве­де Йор­дан­ка Андреева

 ЗА РАНИТЕ, ДОВЕРИЕТО И ОНОВА, ЗА КОЕТО ДУМИТЕ СА ИЗЛИШНИ…

Истината е нещо летящо между стрелата и кръвта – (Р.Бърнс)

 Кар­ти­ни­те от пътя мина­ва­ха бър­зо пред очи­те й. Наблю­да­ва­ше ги през стък­ло­то на дви­же­ща­та се кола нато­ва­ре­на с послед­ни­те кашо­ни покъщ­ни­на. Пре­на­ся­ше се. Най после може­ше да го сто­ри . Отива­ше дале­ко от град­с­ка­та суе­та и шум. Отдав­на го мис­ле­ше и иска­ше. Сега вече го беше осъ­щес­т­ви­ла, почти..

 Каз­ват, че след стре­са от смърт­та на бли­зък човек, най силен е стре­са от смя­на на дома. Не беше съг­лас­на. Дали защо­то мно­го го иска­ше ‚или защо­то беше адап­тив­на, или защо­то не взи­ма­ше реше­ния без да ги обмис­ли пре­ди това доб­ре, но стрес няма­ше, може би само мънич­ко… Пър­ва­та нощ само, кога­то замрък­на сред още нераз­т­во­ре­ни­те кашо­ни. Свря се като пти­че пад­на­ло от гнез­до в еди­ния край на незас­т­ла­но­то лег­ло и заспа уморена.

 Изгря­ло­то слън­це на дру­гия ден изтри цяла­та мътил­ка и неси­гур­ност. Изле­зе на дво­ра, вдъх­на дъл­бо­ко мири­са на тре­ви, на бил­ки и земя. Това беше най голе­мия лукс. Как е мог­ла до сега да живее в оня пра­хо­ляк и пре­то­ва­ре­но от хора и напре­же­ние ежед­не­вие. Рад­ва­ше се на все­ки стрък тре­ва, на вся­ко пол­с­ко цве­тен­це. Оби­ча­ше пол­с­ки­те цве­тя, пред­по­чи­та­ше ги пред пре­тен­ци­оз­ни­те изкус­т­ве­ни пар­ни­ко­ви красавици…

 …Неу­сет­но изми­на цяла сед­ми­ца в разопа­ко­ва­не и под­реж­да­не. Доб­ре, че бяха при­яте­ли­те. Дой­до­ха като спа­си­те­лен отряд с две коли и сред смях, закач­ки и при­каз­ки, къща­та при­до­би оня вид, кой­то иска­ше. Един уютен дом без пре­тен­ции за лъс­кав лукс по ско­ро в стил рус­тик с при­със­т­вие на мно­го естес­т­ве­ни мате­ри­а­ли – камък, дър­во, сла­ма и …царе­вич­на шума. Това послед­но­то беше повод за нова смеш­ка. Изуми нови­те си съсе­ди от село­то кога­то се запоз­на с тях и им поис­ка мал­ко изсъх­на­ла шума от царе­ви­ца. Гор­ки­те хори­ца, недо­у­ме­ни­е­то се изпи­са на лица­та им. Освен това тя про­че­те и “град­с­ки глу­пос­ти, за как­во ли й тряб­ва на тая граж­дан­ка точ­но царе­ви­чак” май така нари­ча­ха царе­вич­на­та шума. Накис­на я във вода за да омек­не и спле­те от тях някол­ко плит­ки. Тряб­ва­ха й за да ока­чи чано­ве­те си на сте­на­та. Бяха прекрас­ни и автен­тич­ни. Мък­не­ше ги от “Етъ­ра”. Беше ходи­ла там с внуч­ка­та на съз­да­те­ля на този етног­раф­с­ки музей. Пада­ше си по при­лож­ни­те изкус­т­ва и чес­то пра­ве­ше “от нищо, нещо”, как­то каз­ва­ха позна­ти­те й. Нахвър­ля неб­реж­но ръч­но изра­бо­те­ни­те си въз­глав­нич­ки тук таме, не забра­ви да под­ре­ди в едно ъгъл­че и колек­ци­я­та от овчи­ци. Под­би­ра­ше ги спе­ци­ал­но с глу­по­ват вид. Къща­та с все­ки изми­нат ден ста­ва­ше все по нейна… 

 …Този ден се събу­ди рано, по рано от друг път. Кога­то се изтръг­на от ръце­те на Мор­фей, осъз­на че нещо я е събу­ди­ло. Не беше от сън­ли­ви­те, напро­тив вина­ги е била рано­буд­на. В този момент го чу пак… беше нещо сред­но меж­ду тихо просвир­ва­не, въз­диш­ка и ръм­же­не. Пред­паз­ли­во изле­зе навън и ГО видя… Свит под един от шез­лон­ги­те на тера­са­та пред къща­та, той бли­же­ше рани­те си като не я изпус­ка­ше от поглед. Явно не може­ше да мръд­не и явно беше мно­го зле пост­ра­дал, но не се пре­да­ва­ше. Видът му беше запла­ши­те­лен сякаш каз­ва­ше, че рани­те не го пра­вят по мал­ко вълк. 

 В нея се надиг­на една естес­т­ве­на упла­ха, но и жал към гор­ко­то живот­но. Оби­ча­ше въл­ци­те. Те бяха неве­ро­ят­но умни тва­ри. Беше рес­пек­ти­ра­на от реда и дис­цип­ли­на­та в тех­ния живот, от осъз­на­ва­не­то за това, че са сил­ни кога­то са заед­но, от ува­же­ни­е­то към йерар­хи­я­та в глут­ни­ца­та. Моно­гам­ни , те живе­е­ха по двой­ки до края на живо­та си и кога­то еди­ния от двой­ка­та умре­ше, дру­гия оста­нал жив, го оплак­ва­ше поч­ти по човеш­ки… Поглед­на пак към живот­но­то. Не зна­е­ше как да помог­не. Реши, че най доб­ре ще е да му оста­ви хра­на и вода и да се при­бе­ре . Оста­ви съдо­ве­те доста­тъч­но дале­ко от него, защо­то още като я видя, той предуп­ре­ди­тел­но набръч­ка муцу­на и ого­ли зъби­те си. 

 Прибра се в къща­та при­тес­не­на за живот­но­то. Явно беше пост­ра­да­ло при бор­ба с дру­го живот­но или от човек. Лошо беше раз­къ­са­на кози­на­та му, дано се въз­ста­но­ве­ше. Това, кое­то може­ше да напра­ви за него е да не се мяр­ка набли­зо, защо­то той не може­ше да мръд­не и ней­но­то при­със­т­вие би уве­ли­чи­ло стре­са му. Явно с послед­ни сили се е доб­рал до веран­да­та й. Къща­та й беше най отда­ле­че­на­та от село­то. Искал е спо­койс­т­вие и само­та къде­то да бли­же рани­те си и да се въз­ста­но­ви или… да умре, как­то реши въл­чия бог. Над­ве­чер пла­хо над­ник­на и видя хра­на­та и вода­та недо­кос­на­ти. Това не беше доб­ре, тре­во­га­та й за живот­но­то се заси­ли. С тихи стъп­ки сме­ни вода­та с пряс­на . Този път ТОЙ дори не отво­ри очи. Май аго­ни­зи­ра­ше. Допла­ка й се. И тъй като беше сама, една съл­за неви­дя­на от нико­го кап­на на блуз­ка­та й. Ах, така й се иска­ше да отиде, да го пога­ли, да го пре­вър­же и да го нахра­ни… Би го напра­ви­ла, не се стра­ху­ва­ше тол­ко­ва за себе си, стра­ху­ва­ше се за НЕГО. За въл­ка тя беше чуж­да и беше заплаха.

 На след­ва­ща­та сут­рин пър­ва­та й рабо­та беше да изле­зе за да ГО види. Не беше мръд­нал. Поза­та, в коя­то го оста­ви вечер­та не беше про­ме­не­на. Това не й харе­са, никак не й харе­са. Вле­зе обрат­но в къща­та, граб­на от аптеч­ка­та всич­ко кое­то успя да взе­ме и изле­зе пак навън. Прибли­жи пред­паз­ли­во и с ува­же­ние към дивия му нрав. Той про­дъл­жа­ва­ше да лежи със затво­ре­ни очи. Рани­те му бяха покри­ти със засъх­на­ла кръв. Клек­на, с боя­зън про­тег­на ръка и докос­на с вър­ха на пръс­ти­те си кози­на­та му, по дъл­га и гъс­та от тази на куче­та­та. ТОЙ треп­на но не отво­ри очи. Няма­ше сили, беше ги упот­ре­бил в бор­ба за живо­та си. Вече по сме­ло започ­на бав­но и мно­го пред­паз­ли­во да почис­т­ва рани­те и да ги поръс­ва с анти­би­о­тич­на пуд­ра. При едно по сил­но натис­ка­не от ней­на стра­на за да отстра­ни стру­пей, въл­кът полу­от­во­ри едно­то си око, но пак го затво­ри. В този момент, тя усе­ти някак с кожа­та си, че се беше пре­дал. Излъч­ва­ше без­раз­ли­чие дали ще живее. Дори може би би бил по дово­лен, ако го застиг­не­ше смърт­та. Гор­дия му нрав не може­ше веро­ят­но да пре­жи­вее уни­же­ни­е­то, че е допус­нал да бъде ранен и да изпад­не в без­по­мощ­ност. Беше наис­ти­на горд звяр… Инс­тин­к­та му на диво живот­но потъ­нал някъ­де дъл­бо­ко във въл­чия му мозък, не се боре­ше със със­то­я­ни­е­то му. Кога­то при­вър­ши с рани­те, тя леко едва ли не във въз­ду­ха пак го пога­ли по кози­на­та меж­ду уши­те и тихо вле­зе в къща­та с надеж­да, че може би ТОЙ ще се въз­ста­но­ви. Така изми­на целия ден. Вър­ше­ше си задъл­же­ни­я­та, но мисъл­та й беше навън, при живот­но­то. Поглеж­да­ше поня­ко­га през про­зо­ре­ца и като виде­ше, че хъл­бо­ци­те му се нади­гат от диша­не­то, се успо­ко­я­ва­ше до някъде. 

 На сут­рин­та се събу­ди с усе­ща­не­то, че е съну­ва­ла но за жалост не може­ше да си спом­ни как­во. Надиг­на се, мет­на нещо отго­ре и побър­за да отиде при НЕГО. Той беше про­тег­нал мощ­на­та си въл­ча гла­ва и пие­ше вода! Забе­ляз­вай­ки я, набръч­ка запла­ши­тел­но муцу­на и ост­ри­те му зъби лъс­на­ха. Прибра се за да може живот­но­то да уто­ли жаж­да­та си рад­вай­ки се на надеж­да­та, че може би ще се въз­ста­но­ви. Гле­да­ше да не го без­по­кои. Тай­но хвър­ля­ше поглед през про­зо­ре­ца и в къс­ния сле­до­бед видя, че и хра­на­та беше изчез­на­ла. Зарад­ва се така, как­то се рад­ва­ше за сина си преско­чил поред­но­то дет­с­ко раз­бо­ля­ва­не. Пре­ди да се све­че­ри съв­сем, изле­зе тихо и пред­паз­ли­во за да сло­жи нова вода и хра­на в съди­ни­те. Въл­кът беше все още на също­то мяс­то и бли­же­ше усър­д­но рани­те си. Напра­ви се, че не я забе­ляз­ва. В про­ти­вен слу­чай тряб­ва­ше да й пока­же зъби­те си запла­ши­тел­но, но някак не му се щеше. Личе­ше по това кол­ко усър­д­но се зани­ма­ва­ше с бли­за­не­то на нара­не­на­та си кожа, сякаш нищо дру­го не виж­да. Тя се усмих­на тай­но в себе си и му доста­ви удо­вол­с­т­ви­е­то да се престо­ри, че му е повяр­ва­ла. После напъл­ни съди­ни­те и вече без страх ги оста­ви бли­зо до звя­ра. ТОЙ дори не отво­ри очи. Дали спе­ше или пре­одо­ля­ва­ше убеж­де­ни­е­то си, че беди­те идват един­с­т­ве­но от хора­та, кой знае, въл­чи му работи…

 Така изми­на­ха нови три дена. Сла­га­ше редов­но вода и хра­на на въл­ка. Той я изяж­да­ше за ней­на радост , но не преста­ва­ше да й напом­ня, че е диво живот­но. Кога­то тя се пока­же­ше, набръч­ква­ше муцу­на, но все­ки път някак все по фор­мал­но и вяло, като по навик. Не бър­за­ше. Зна­е­ше, че ТОЙ се нуж­дае от вре­ме. Вяр­ва­ше, че накрая ще осъз­нае че не му е враг. Кога­то на края на тре­тия ден въл­кът се почув­с­т­ва по силен, напра­ви опит да се надиг­не и успя. Тога­ва се видя, че куца с еди­ния крак. Едва сега си обяс­ни защо ТОЙ е още там. Не може­ше да се дви­жи, беше пост­ра­дал по зле откол­ко­то си беше помислила. 

 Същия ден се прест­ра­ши и ГО прибли­жи. Раз­гле­да кра­ка му. Беше поду­то сухо­жи­ли­е­то. По вся­ка веро­ят­ност има­ше и счуп­ва­не. Напра­ви шина от под­ръч­ни мате­ри­а­ли, взе бинт за да го пре­вър­же. ТОЙ посег­на да си пока­же зъби­те, но някак фор­мал­но и за секун­да не пове­че и извър­на гла­ва в дру­га посо­ка. Целия му вид показ­ва­ше, че ще й ока­же това бла­го­во­ле­ние да я изтър­пи. Беше горд, мно­го горд звяр. Дали не реа­ги­ра­ше защо­то има­ше нуж­да от нея или беше започ­нал да й вяр­ва, но не иска­ше дори и пред себе си да признае това… Тя го пре­вър­за, стег­на доб­ре шина­та око­ло бол­ния край­ник и кога­то свър­ши, посег­на да го пога­ли, но дръп­на бър­зо ръка­та си. ТОЙ ряз­ко беше извил муцу­на­та си към нея и запла­ши­тел­но изтра­ка със зъби. Гор­дост­та и вро­де­но­то му недо­ве­рие про­го­ва­ря­ха. Няма­ше осно­ва­ние да вяр­ва на хора­та. Не раз­ре­ша­ва­ше дру­га бли­зост освен полез­на­та. Показ­ва­ше й, че не би допус­нал пове­че от това, кое­то й е раз­ре­шил до тук. Това не я отчая, усе­ща­ше въп­ре­ки дивия му нрав, че зад враж­деб­ния вид се крие нара­не­но същес­т­во. Зна­е­ше, че това е вън­ш­на­та изява на неща­та, че него­ва­та враж­деб­ност бе по ско­ро защи­та, а не жела­ние за нападение.

 В след­ва­щи­те някол­ко дни неща­та се про­ме­ни­ха едва види­мо, но за нея това беше явен знак, че е про­би­ла мал­ка дуп­чи­ца в защит­на­та му бро­ня изгра­де­на от недо­ве­рие. ТОЙ вече не я заплаш­ва­ше с набръч­ква­не на муцу­на и глу­хо ръм­же­не, като набли­жа­ва­ща буря. Кога­то за поре­ден път му сла­га­ше хра­на и вода, те се поглед­на­ха в очи­те откри­то. Него­вия жълт поглед срещ­на мека­та сине­ва на очи­те й. Никой не откло­ни поглед, никой не се при­тес­ни от дру­гия. Усе­ща­ше се как дове­ри­е­то пре­ли­та във въз­ду­ха меж­ду тях пла­хо, но леко и естествено.

 Деня кога­то сва­ли шина­та от лапа­та му беше емб­ле­ма­ти­чен за отно­ше­ни­я­та им. Това ста­на нео­чак­ва­но и мно­го тро­га­та­ел­но. Кога­то осво­бо­ди кра­ка му, ТОЙ пристъ­пи пър­во пла­хо, после се отпус­на на бол­на­та лапа вече по уве­ре­но. Обър­на се към нея, прибли­жи и сед­на в кра­ка­та й като опря гръб на тях. Всич­ко изглеж­да­ше сякаш е слу­чай­но, но тя зна­е­ше, че не е така. Щеше да се раз­пла­че от уми­ле­ние . Не можа да оста­не рав­но­душ­на пред този жест на … обич …? Не сме­е­ше да си го помис­ли. По ско­ро може би дове­рие. Чак потре­пе­ри от това да се удър­жи да не го пога­ли по кози­на­та. Зна­е­ше, че с НЕГО тряб­ва бав­но, как­то с деца­та – на час по лъжич­ка. Чув­с­т­ва­ше, че ако пока­же кол­ко е трог­на­та от бли­зост­та му, ще го изгу­би. Някак с кожа­та си го усе­ща­ше. За това се пра­ве­ше на без­раз­лич­на и при­ема­ше все­ки мъни­чък и нео­чак­ван жест на дове­рие с при­вид­но без­раз­ли­чие и сдър­жа­ност. Сама си зна­е­ше как й потре­пер­ва­ше сър­це­то от жела­ние да го пре­гър­не. Какъв пара­докс, за да спе­че­лиш при­ятел­с­т­во­то на няко­го, тряб­ва да кри­еш от него истин­с­ки­те си усещания.

 След­ва­ща­та сед­ми­ца беше пери­о­да, в кой­то въл­кът про­хо­ди отно­во бла­го­да­ре­ние на нея и гри­жи­те й. Запаз­ва­ше си своя пери­ме­тър на неп­ри­кос­но­ве­ност, но той някак бе пона­ма­лял. Идва­ше вечер, кога­то тя изли­за­ше да сед­не в гра­ди­на­та и се сви­ва­ше в кра­ка­та й, сякаш слу­чай­но опрял гръб в тях. Усе­ща­ше при­ят­на­та топ­ли­на и ост­ра­та му кози­на и не сме­е­ше да мръд­не за да не свър­ши този миг на при­ятел­с­т­во, в кой­то и два­ма­та се прест­ру­ва­ха на без­раз­лич­ни, защо­то ТОЙ беше нало­жил таки­ва пра­ви­ла. И тя ува­жа­ва­ше жела­ни­я­та му и спаз­ва­ше тези пра­ви­ла. Няма­ше нищо про­тив да му се под­чи­ня­ва, ако с това си спе­чел­ва­ше ония мину­ти на суро­ва неж­ност меж­ду тях, в кои­то все­ки се прест­ру­ва­ше на безразличен.

 Към края на сед­ми­ца­та забе­ля­за, че той пристъп­ва все по уве­ре­но и вече не куца­ше. Мно­го доб­ре зна­е­ше как­во озна­ча­ва това. ТОЙ гле­да­ше към гора­та все по дъл­го и със­ре­до­то­че­но. Веро­ят­но чува­ше шумо­ве, кои­то несъ­вър­ше­ни­те човеш­ки уши не може­ха да уло­вят. Това беше и шума на сво­бо­да­та. Зна­е­ше кол­ко е важ­но за едно диво живот­но да е сво­бод­но. Беше чела, че вълк попад­нал в капан, прегриз­ва лапа­та си за да се осво­бо­ди, тол­ко­ва сво­бо­до­лю­би­ви са тези живот­ни. После раз­би­ра се уми­ра от рани­те си, но уми­ра СВОБОДЕН.

 Усе­ти още от сут­рин­та, че това ще се слу­чи днес. Не зна­е­ше как го усе­ти , но беше сигур­на. Въл­кът беше там, при­тих­нал и неза­бе­ле­жим как­то вина­ги. Напъл­ни съдин­ки­те му с хра­на и вода и се натъ­жи. “За послед­но”, си помис­ли. Вре­ме­то пре­ми­на до сле­до­бед неу­сет­но в раз­лич­ни задъл­же­ния. Едва кога­то при­вър­ши рабо­та­та си, отиде на веран­да­та да отдъх­не. Видя ГО, сто­е­ше като кра­си­ва брон­зо­ва ста­туя. Чака­ше я, зна­е­ше, усе­ти го, чака­ше я. Момен­та бе дошъл. Тя сед­на, въз­дъх­на дъл­бо­ко и тога­ва ТОЙ обър­на гла­ва и я поглед­на в очи­те, за вто­ри път, как­то тога­ва кога­то все още бере­ше душа и тя бде­ше до него. Него­вия жълт поглед се срещ­на за вто­ри път със сине­ва­та на очи­те й. Гле­да­ха се за мину­та. ТОЙ леко закла­ти опаш­ка, съв­сем леко, не отри­вис­то как­то куче­та­та. Беше горд и сдър­жан дори кога­то се сбогуваше. 

 Откло­ни погле­да си и загле­дан в гора­та и тръгна…

 “Как­во глу­по­ва­то същес­т­во е чове­кът…” помис­ли през съл­зи и се ядо­са на себе си. ТОЙ щеше да е щас­т­лив там, в гора­та и тя не иска­ше да го задър­жи при себе си, но се беше при­вър­за­ла. Дали и ТОЙ не беше почув­с­т­вал също­то. В този момент, сякаш уло­вил във въз­ду­ха въп­ро­са й, въл­кът поч­ти навля­зъл в нача­ло­то на гора­та, спря и се обър­на. Гле­да­ха се за секун­ди и тога­ва тя чу… оно­ва също­то – нещо сред­но меж­ду тихо просвир­ва­не, въз­диш­ка и ръм­же­не – зву­кът на болката. 

 Този път не беше от рани­те му…

 Весе­ли­на Миловска