Везаните приказки на Севдалина

 

 

    Не зна­ех как да започ­на раз­го­во­ра с нея. Затруд­не­ни­е­то ми идва­ше от там, че я позна­вам цял живот, а сякаш има нещо, кое­то все ми се изплъз­ва кога­то гово­ря за нея. Зато­ва реших, сама­та тя да раз­ка­же за дру­га­та Сев­да­ли­на — за нео­бяс­ни­ма­та й любов и почит към бъл­гар­с­ка­та бро­де­рия.
Помо­лих я да се пред­ста­ви с някол­ко думи.

Какво би казала за себе си? Коя е Севдалина?

  Как­во да кажа? — усмих­ва се. Имах щас­ти­е­то да отрас­на в прекрас­но и задруж­но семейс­т­во. В дет­с­ки­те ми годи­ни вся­ка неде­ля беше излет в пла­ни­на­та с брат ми, сес­т­ра ми и роди­те­ли­те ни. Ходех­ме за люляк, за син­чец, да се пър­за­ля­ме с шей­ни… А вся­ка вакан­ция – на село. Тога­ва се съби­рах­ме мно­го деца и все­ки ден, нася­да­ли под сен­ки­те на топо­ли­те бро­ди­рах­ме каре­та и покрив­ки. Може би от тога­ва в мен покъл­на това увле­че­ние към цве­то­ве, бро­де­рии, бодо­ве. Със сес­т­ра ми отва­рях­ме рак­ли­те на баба и тър­сех­ме моде­ли на бро­де­рии от ней­ни­те ризи. И до сега съм запа­зи­ла всич­ко, кое­то ни е оста­на­ло като „чеи­за на баба“. И сякаш бро­де­ри­я­та ме след­ва­ше и в годи­ни­те, кога­то ме при­еха в Мате­ма­ти­чес­ка­та гим­на­зия в Габ­ро­во. Задъл­жи­тел­на­та ни уни­фор­ма беше пола и бро­ди­ра­на риза. Заед­но с мама я бро­ди­рах­ме… Часо­ве, изпъл­не­ни с нетър­пе­ние да  видя риза­та гото­ва, да я обле­ка, да ме видят всич­ки – цели­ят свят! Послед­ва­ха сту­дент­с­ки годи­ни във ВХТИ в Бур­гас. Изпи­ти, уче­не, семейс­т­во, бебе… Труд­ни, но незаб­ра­ви­ми годи­ни.
Едва сега — замис­ля се, пре­ди някол­ко годи­ни, като спрях да рабо­тя се отда­дох на тази моя любов към при­каз­ки­те, леген­ди­те и зако­ди­ра­ни­те посла­ния на бъл­гар­с­ка­та шеви­ца.
Етно­ло­зи­те ни започ­на­ха да се зани­ма­ват и изуча­ват мно­го под­роб­но наша­та „изве­за­на“ исто­рия. И аз съм изче­ла мно­го лите­ра­ту­ра – за все­ки цвят, за все­ки бод, за това къде е поста­ве­на шеви­ца­та. Няма да крия, че от някол­ко годи­ни не само бро­ди­рам моти­ви от бъл­гар­с­ки фол­к­лор­ни шеви­ци, но и се опит­вам да науча исто­ри­я­та на вся­ка една от тях. Тър­ся ори­ги­нал­ни схе­ми и ори­ги­нал­ни тех­ни­ки за изпъл­не­ние или така наре­че­ния „бод“.
Вся­ка една шеви­ца е по сво­е­му поезия, при­каз­ка, исто­рия. Исто­ри­я­та на кул­ту­ра, бит и посла­ния. Напри­мер на  ризи­те вина­ги се поста­вя къде­то има отвор (декол­те, ръка­ви, поли) за да пред­паз­ват този кой­то я носи от „лошо­то“. Орна­мен­ти­те на шеви­ца­та са сти­ли­зи­ра­ни пти­ци, цве­тя, клон­ки, гео­мет­рич­ни фигу­ри (кръг, три­ъ­гъл­ник, ромб, квад­рат). Спо­ред народ­ни­те вяр­ва­ния тези фигу­ри имат сила­та да спи­рат зли­те сили. Прост­ран­с­т­во­то, огра­де­но с тях, е неу­яз­ви­мо за зло­то. Освен това са показ­ва­ли, че моми­че­то вече е гото­во за женит­ба. За съжа­ле­ние тези коди­ра­ни посла­ния вече поч­ти са загу­бе­ни и не могат да бъдат раз­че­те­ни.
Тра­ди­ци­он­на­та бъл­гар­с­ка шеви­ца е част от наше­то кул­тур­но фол­к­лор­но наслед­с­тво и зато­ва е от зна­че­ние да се пре­съз­да­ват и опаз­ват ори­ги­нал­ни­те моти­ви. Пре­да­ва­ла се е от май­ка на дъще­ря, от поко­ле­ние на поколение,така като са се пре­да­ва­ли леген­ди­те и пес­ни­те. Във вся­ко село и реги­он са се изпол­з­ва­ли опре­де­ле­ни фигу­ри и цве­то­ве. Моде­ли­те са били заши­ва­ни на пар­че плат и се съх­ра­ня­ва­ли от най-ста­ра­та и ува­жа­ва­на жена. Кога­то мома­та започ­не да при­гот­вя чеиз е взе­ма­ла моде­ли­те и после пак ги е връ­ща­ла.
Шеви­ца­та най-чес­то се бро­ди­ра с три-чети­ри основ­ни цвя­та – чер­ве­но, синьо, зеле­но и жъл­то. Чер­ве­но­то е цве­тът на кръв­та, коя­то дава живот. Синьо­то сим­во­ли­зи­ра небе­то, без­б­реж­ния простор. Зеле­но­то е цве­тът на про­лет­на­та при­ро­да и на въз­раж­да­не­то, а жъл­то­то е цве­тът на богат­с­тво­то – на узря­ло­то жито и зла­то­то. Изпъл­не­на в тези цве­то­ве, шеви­ца­та тряб­ва­ло да пази живо­та и да носи здра­ве и бере­кет.
И нека да помним вина­ги, че все­ки бод е и исто­рия!

  Напри­мер тази шеви­ца — показ­ва я — е от ръкав на жен­с­ка риза от с. Ени­кьой, Узун­кьоп­рийс­ко. Бла­го­да­ре­ние на про­ек­та на „Рабо­тил­ни­ца Седян­ка“ и за мое щас­тие тряб­ва­ше да изра­бо­тя един ори­ги­на­лен мотив. И това беше точ­но този. Пре­ди да започ­на да рабо­тя, как­то вина­ги исках да раз­бе­ра исто­ри­я­та – откъ­де е, как­ви са били нра­ви­те, оби­ча­и­те и начи­нът на живот на наши­те пред­ци, как­ва е била тях­на­та съд­ба, дали и до днес под­дър­жат веков­на­та тра­ди­ция – да пре­да­ват тази сък­ро­вищ­ни­ца на деца и вну­ци. Тър­сей­ки необ­хо­ди­ма­та ми инфор­ма­ция за тази шеви­ца (няма да крия, че кога­то знам исто­ри­я­та на все­ки един мотив, по-друг начин – като при­каз­на магия — мина­ва вез­ба­та му през душа­та и сър­це­то ми, по друг начин ми гово­рят и цве­то­ве­те и фор­ми­те), попад­нах на мате­ри­а­ли, кои­то ме карат да све­да гла­ва в прекло­не­ние към тях – Тра­кийс­ки­те бежан­ци. В нача­ло­то на XX сто­ле­тие се извър­ш­ва най-масо­во­то засел­ва­не на бежан­ци от Одрин­с­ка Тра­кия в сво­бод­ни­те пре­де­ли на Бъл­га­рия. Огром­ни­ят поток от тра­кийс­ки бъл­га­ри, кой­то за крат­ко вре­ме се сти­ча в южни­те пре­де­ли на Бъл­га­рия, е след­с­твие на про­веж­да­на­та от тур­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во осо­бе­но твър­да и после­до­ва­тел­на поли­ти­ка на насил­с­т­ве­но обез­бъл­га­ря­ва­не на тра­кийс­кия реги­он. Присти­гай­ки в Бъл­га­рия те дона­сят част от сво­я­та покъщ­ни­на, носии и оби­чаи. Тър­сей­ки мате­ри­ал, попад­нах на още две села със също­то име, кои­то са в гра­ни­ци­те на Гър­ция и Румъ­ния, но съд­би­те им са препле­те­ни назад във вре­ме­то. Жела­ни­е­то ми да съх­ра­ним и да не забра­вя­ме нико­га съд­бов­ни­те момен­ти от наша­та исто­рия ме моти­ви­ра да съз­дам албум в кои­то ще пред­ста­вям не само изра­бо­те­ния мотив от бъл­гар­с­ки шеви­ци, но и тях­на­та веков­на съд­ба. Пре­от­кри­ва­не­то на шеви­ци­те и адап­ти­ра­не­то им към днеш­ния ден е моят начин да помним и да не забра­вя­ме кои сме, откъ­де сме и накъ­де отива­ме. Нека не се при­ми­ря­ва­ме с без­раз­ли­чи­е­то и пра­вим всич­ко въз­мож­но  да оста­не не сле­да, а да раз­па­лим пла­мък – пла­мъ­кът на любов­та към Бъл­га­рия. Бъл­га­рия, коя­то е била и ще пре­бъ­де.

Позд­ра­вя­вам всич­ки с това прекрас­но сти­хот­во­ре­ние на поете­са­та Лили Качо­ва, за кое­то й бла­го­да­ря! 

 

Тра­кий­ци

Цъф­на ли в бяло на дво­ра ми виш­на­та, щър­ке­ле?”

Ивай­ло Радев

Помня очи­те им – вик във пре­съх­на­ли кла­ден­ци.

Мъж­ки очи – избе­ле­ли от горест. До смърт.

Две-три пен­да­ри – в повоя на бебе­то втък­на­ти.

Брад­ва през лакъ­тя… Корен ли, път ли секат?

Май­ки­те помня. Гър­ди­те им – глу­хи без­млеч­ни­ци.

Ник­нат им гър­би­ци. Раж­дат на чуж­да земя.

Виш­на­та цъф­на навяр­но, но кър­вав е месе­цът.

Няма я къща­та – цяла неде­ля горя.

Вре­ме­то с хора се хра­ни – пра­шин­ки обър­ка­ни.

Мели съд­би­те – от хля­ба им чер се рои.

Съм­ва се. Сби­рат гнез­да­та от съч­ки и вър­ши­ни –

хора ли, пти­ци ли – все са небес­ни души.

Стру­па­ха суши­на, дъл­го заглеж­дат се в зале­за.

Песен откър­т­ват на няка­къв техен език -

виш­на­та сякаш дочу­ват, а тя поди­вя­ла е.

Дра­щи небе­то с раз­чор­ле­ни, ост­ри коси.

Бряг за без­път­ни­ци”, 2016 Лили Качо­ва

 

С какво се занимаваш сега?

    Сега се ста­рая  да бро­ди­рам ори­ги­нал­ни еле­мен­ти, кои­то допъл­ват съв­ре­мен­но­то ни облек­ло. По този начин искам това, кое­то са ни заве­ща­ли наши­те баби, да зажи­вее отно­во в днеш­ния забър­зан свят. Неж­ни коли­е­та, ефир­ни шало­ве, обе­ци, брош­ки, мар­те­ни­ци, ризи, сук­ма­ни, кола­ни… Щас­т­ли­ва съм че се при­емат с обич от хора­та – мла­ди и не тол­ко­ва мла­ди, но мъд­ри — усмих­ва се. Бро­ди­рам за сват­би, за аби­ту­ри­ент­с­ки бало­ве, за пода­ръ­ци. Бро­ди­рам и изпра­щам и за бла­гот­во­ри­тел­ни кам­па­нии. Хуба­во е да даря­ваш надеж­да и обич. Голям е инте­ре­сът и от съна­род­ни­ци, кои­то живе­ят в чуж­би­на – Полша, Аме­ри­ка, Гър­ция, Анг­лия, Гер­ма­ния, Бел­гия и др. Имам стра­нич­ка във Фейс­бук в коя­то има албу­ми с всич­ко кое­то съм бро­ди­ра­ла.

 

Въп­ре­ки, че не си в Ати­на, ти вина­ги се включ­ваш в бла­гот­во­ри­тел­ни­те кам­па­нии, кои­то ние — твор­ци­те от Клуб „Нов Живец” орга­ни­зи­ра­ме — било за съна­род­ник в нуж­да, било за нашия Храм. Изпра­щаш ни раз­лич­ни изве­за­ни от теб кар­тич­ки, бижу­та, арт уни­ка­ти изра­бо­те­ни с тех­ни­ка деку­паж за бла­гот­во­ри­тел­ни­те база­ри. Защо го пра­виш?

Защо ли? — усмих­ва се. Убе­де­на съм, че да оби­ча­ме — озна­ча­ва да пома­га­ме… Ще бъда без­к­рай­но щас­т­ли­ва, кога­то хора­та осъз­на­ят, че наис­ти­на сме съз­да­де­ни не само да съз­да­ва­ме, но и да си пома­га­ме — това е тай­на­та на щас­ти­е­то.
За вашия твор­чес­ки клуб и за дей­ност­та му мога мно­го да гово­ря, защо­то сле­дя с инте­рес всич­ки ваши изяви. Бла­го­да­ря ви за духа кой­то носи­те, за всич­ко кое­то съз­да­ва­те и най-мно­го за това, че не позво­ля­ва­те да бъдат забра­ве­ни тра­ди­ци­и­те и исто­ри­я­та ни! Бла­го­да­ря ви, че се обе­ди­них­те и око­ло един­с­т­ве­ния Бъл­гар­с­ки Пра­вос­ла­вен Храм „Св. Преп. Йоан Рил­с­ки Чудот­во­рец“ в Ати­на и оказ­ва­те нео­це­ни­ма под­кре­па в тази духов­на люл­ка. Бла­го­да­ря ви и за това, че вие, заед­но с бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща, с хра­ма, с всич­ки фол­к­лор­ни фор­ма­ции и със­та­ви сте наис­ти­на едно сре­ди­ще на наша­та кул­ту­ра.

 

 

Какво би казала за нашия клуб и въобще за българската общност в Атина?

За вашия твор­чес­ки клуб и за дей­ност­та му мога мно­го да гово­ря, защо­то сле­дя с инте­рес всич­ки ваши изяви. Бла­го­да­ря ви за духа кой­то носи­те, за всич­ко кое­то съз­да­ва­те и най-мно­го за това, че не позво­ля­ва­те да бъдат забра­ве­ни тра­ди­ци­и­те и исто­ри­я­та ни! Бла­го­да­ря ви, че се обе­ди­них­те и око­ло един­с­т­ве­ния Бъл­гар­с­ки Пра­вос­ла­вен Храм „Св. Преп. Йоан Рил­с­ки Чудот­во­рец“ в Ати­на и оказ­ва­те нео­це­ни­ма под­кре­па в тази духов­на люл­ка. Бла­го­да­ря ви и за това, че вие, заед­но с бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща, с хра­ма, с всич­ки фол­к­лор­ни фор­ма­ции и със­та­ви сте наис­ти­на едно сре­ди­ще на наша­та кул­ту­ра.

 

 

 

Какво ще пожелаеш на всички приятели?

     Вина­ги и от сър­це поже­ла­вам здра­ве! Поже­ла­вам да се оби­ча­ме и да раз­прос­т­ра­ня­ва­ме заед­но всич­ки кра­со­ти на Бъл­га­рия – бро­ди­ра­ни, рису­ва­ни, раз­ка­за­ни!

Така завър­ши този раз­го­вор със Сев­да­ли­на. Завър­ши, а сякаш исках да ми гово­ри още и още… Пред мен наис­ти­на се раз­кри един друг свят, дру­га стра­ни­ца от исто­ри­я­та ни… Убе­де­на съм, че пак ще я „при­ну­дя“ да спо­де­ли и дру­ги инте­рес­ни неща, защо­то знам, че има как­во да ни раз­ка­же. Напри­мер за кре­пост­та на Асе­нев­ци в Царе­ва Лива­да или за боляр­ки­те в Тряв­на, кои­то са носи­ли едни от най-кра­си­ви­те наки­ти укра­се­ни със сока­е­ни шеви­ци, но това ще оста­не за друг път.

     Това е стра­нич­ка­та на Сев­да­ли­на във фейс­бук. Посе­те­те я и про­че­те­те сами ней­ни­те „бро­ди­ра­ни“ при­каз­ки и леген­ди.

https://www.facebook.com/DaSevArt/?epa=SEARCH_BOX

 

Раз­го­во­ра про­ве­де: Йор­дан­ка Анд­ре­е­ва

сним­ки: Сев­да­ли­на Перо­ша­но­ва

и от архи­ва на КДК „Нов Живец”- Ати­на

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.