Бялата лястовица на Мария и чудото, което се случи

Бялата лястовица на Мария и чудото, което се случи

 

        …И кога­то хим­нът на Бъл­га­рия огла­си зала­та, а бъл­гар­с­ко­то зна­ме се раз­вя на най-висо­кия пилон… Мария се събу­ди. Пак съну­ва оно­ва със­те­за­ние в Ита­лия, на кое­то не отиде… Даже не каза, че отбо­рът зами­на­ва. Как да каже?! Сама виж­да­ше, че със запла­та­та коя­то взе­ма май­ка й, (а само тя рабо­те­ше в семейс­т­во­то), едва сти­га­ше да покри­ят неот­лож­ни­те раз­хо­ди. А те – не бяха мал­ко. Пре­ди всич­ко тряб­ва­ше да се оси­гу­рят необ­хо­ди­ми­те лекар­с­т­ва и кон­су­ма­ти­ви за лече­ни­е­то на баща й… След това: ток, вода, хра­на… След това месеч­на­та так­са за люби­мия спор­тен клуб къде­то тре­ни­ра­ше и ако оста­нат… ех, ако оста­нат, ще има и за бат­ко й, кой­то също е уче­ник. Макар и непъл­но­ле­тен и той отда­ва сили­те си за да под­по­мог­не сво­е­то семейство.

     Виж­да­ше Мария, раз­би­ра­ше и нико­га, нико­га не про­яви пре­тен­ции за нещо – само иска­ше да тре­ни­ра люби­ма­та си худо­жес­т­ве­на гим­нас­ти­ка. Там беше ней­ни­ят въл­ше­бен свят – свят на кра­со­та и изящес­т­во! Свят на не свър­ш­ва­ща при­каз­ка – при­каз­ка, но само до момен­та, кога­то все­ки път вра­та­та на спор­т­на­та зала се затво­ри зад гър­ба й и тя отно­во и отно­во заста­не очи в очи с действителността.

  Едва 4‑ри годиш­на, за пър­ви път вли­за във въл­шеб­ния свят на „гра­ци­и­те“ и душа­та й оста­ва там. Вече е 13 годиш­на, с над 60 меда­ла и мно­жес­т­во купи зад гър­ба си. Нима някой е мис­лил, че ще ста­не тол­ко­ва труд­но и поч­ти невъз­мож­но да тре­ни­ра, да учи, да пома­га на мама и нико­га, нико­га да не се оплак­ва… Нима някой може да про­ме­ни поло­же­ни­е­то в кое­то се нами­ра. Нима някой може да вър­не една дет­с­ка усмив­ка, във вре­ме­на­та в кои­то живе­ем – вре­ме на неси­гур­ност, без­ра­бо­ти­ца и теж­ко болен тат­ко в къщи…

Не беше за пър­ви път кога­то скри от мама пъту­ва­не на отбо­ра в чуж­би­на… а тол­ко­ва иска­ше да бъде там! Да бъде с всич­ки талан­т­ли­ви ней­ни съот­бор­нич­ки от спор­тен клуб „ИМПАЛА“ – Ася, Дени­ца, Фиген,Радост, Нели и др. и с прекрас­ни­те си тре­ньор­ки – г- жа Петя Пет­ко­ва и г‑жа Вене­ра Петкова!

Да изжи­вее отно­во оня миг на удов­лет­во­ре­ност от поло­же­ния труд, труд, труд и желяз­на дис­цип­ли­на. Знае Мария – за да успе­еш, тряб­ва да си упо­рит! Знае Мария, но също така знае, че има и дру­ги важ­ни неща в живо­та, а те са – да не мис­ли само за себе си, да пома­га на мама, коя­то е на рабо­та от сут­рин до вечер, да учи и да се гри­жи за тате… А лен­та­та, топ­ка­та, въжен­це­то и бухал­ки­те бяха вина­ги с нея – в съни­ща­та й…

И ето, че един ден, една БЯЛА ЛЯСТОВИЦА се изви над нея и сякаш и про­шеп­на „Не се пла­ши Мария! Има доб­ри хора! Има хора, кои­то носят доб­ри­на­та в сър­ца­та си и вина­ги я изпра­щат там, къде­то някой има нужда!“

И наис­ти­на, един прекра­сен декем­в­рийс­ки ден, в Ати­на се про­ве­де една бла­гот­во­ри­тел­на кам­па­ния „Бяла ляс­то­ви­ца за Мария“, орга­ни­зи­ра­на от КДК „Нов Живец“ – Ати­на и с под­кре­па­та на Гръц­ко-бъл­гар­с­ко сдру­же­ние за кул­ту­ра „Паи­сий Хилен­дар­с­ки“- Ати­на и на бъл­гар­с­ки пра­вос­ла­вен храм „Св. Йоан Рил­с­ки Чудот­во­рец“ – Ати­на. Някол­ко дни по-къс­но, по реше­ние на цър­ков­но­то насто­я­тел­с­т­во при бъл­гар­с­кия пра­вос­ла­вен храм в Ати­на беше даре­но още едно букет­че от любов­та на хора­та за мал­ка­та-голя­ма Мария. Да, не беше доста­тъч­но за да се сбъд­не при­каз­ка­та на Мария! Не беше доста­тъч­но, но все пак беше при­чи­на за една дет­с­ка усмив­ка. Беше при­чи­на, БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА на Мария да се извие висо­ко, висо­ко и да поле­ти към сър­ца­та на хора­та, да извес­ти, че една Мария с не слу­чай­но­то име Мария, има нуж­да от свет­ли­на, от топ­ли­на и от под­кре­па, за да раз­тво­ри кри­ле и да лит­не – да лит­не към меч­ти­те си, към пред­сто­я­щи­те побе­ди, към слън­че­во­то бъдеще!

  

И тога­ва се слу­чи чудо­то! Те – чуде­са­та са неописуеми!

Как? Защо? Кой?

Въп­ро­си, въп­ро­си… Дали тряб­ва да тър­сим отго­вор или само тихо да про­шеп­нем с отпра­вен наго­ре взор и ръка на сър­це­то: „Бла­го­да­ря! Бла­го­да­ря! Благодаря!“

Чудо­то на мал­ка­та-голя­ма Мария е, че точ­но в момен­та, (как­то във вся­ка при­каз­ка), кога­то някои се опи­та­ха със злос­ло­вия да пре­чу­пят кри­ло­то на „Бяла­та ляс­то­ви­ца“, точ­но тога­ва се яви този, кой­то повяр­ва в нея! Този, кой­то иска деца­та на Бъл­га­рия да са успе­ли и щас­т­ли­ви! Този, кой­то е роден – БЯЛА ЛЯСТОВИЦА! Да! Той не „вика“, той не иска да се знае име­то му, не иска даже да му се бла­го­да­ри! Защо­то как­во­то пра­ви, го пра­ви от душа, от сър­це и… защо­то гле­да към бъде­ще­то на Роди­на­та, а бъде­ще­то – това са всич­ки талан­т­ли­ви деца, кои­то един ден ще се гри­жат, ще сла­вят и ще рабо­тят за нея – за България!

  

Освен че оси­гу­ри издръж­ка на вече щас­т­ли­ва­та Мария, освен че ще помог­не за лече­ни­е­то на теж­ко бол­ния й баща, освен помощ­та за семейс­т­во­то, той ще срещ­не Мария и с една истин­с­ка звез­да в худо­жес­т­ве­на­та гим­нас­ти­ка, коя­то мно­го пъти ни е изпра­вя­ла на кра­ка с без­б­рой­ни­те си побе­ди. Звез­да, коя­то е при­мер за всич­ки деца, кои­то живе­ят в маги­я­та на топ­ки, бухал­ки, лен­ти – Пре­зи­ден­тът на БФХГ, г‑жа Или­я­на Рае­ва. Как­во ще си кажат две­те? Как­ви кри­ле ще даде и тя на Мария? Накъ­де ще поле­ти Мария?

Да… Чуде­са стават!

Дали са случайни?!

На кого да бла­го­да­ря в този момент?

Може ли с една дума БЛАГОДАРЯ, да изра­зя всич­ко, кое­то изпъл­ва душа­та ми и наис­ти­на да БЛАГОДАРЯ на тези, кои­то са при­чи­на това да се слу­чи? Може ли да кажа БЛАГОДАРЯ и БОГ ДА ТЕ БЛАГОСЛОВИ на този, кой­то сбъд­на при­каз­ка­та на Мария, кой­то сбъд­на мно­го, мно­го при­каз­ки и кой­то про­дъл­жа­ва да го пра­ви… просто така… защо­то така раз­би­ра неща­та, защо­то в душа­та му има не една, а цяло ято БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ, кои­то изли­тат все­ки ден и са при­чи­на не за една, не за две, а за мно­го, мно­го дет­с­ки усмив­ки и да е достатъчно?…

Може ли?

И само като си помис­ля, че Мария вече няма да съну­ва, а ще изжи­вее сво­я­та при­каз­ка, се усмих­вам и тихо шепна:

„Здра­ве за всич­ки вас, мои при­яте­ли (защо­то сте ми при­яте­ли), здра­ве за всич­ки вас, кои­то отде­ля­те от залъ­ка си, вяр­ва­те в добро­то и не спи­ра­те да пра­ви­те све­та в кой­то живе­ем по- кра­сив, по топъл, по-бял. На всич­ки, кои­то очак­ват при­каз­ка­та им да се сбъд­не и да ста­не чудо, ще про­шеп­на – чуде­са­та ги пра­вим ние, чуде­са­та ги сбъд­ва­ме ние, само тряб­ва да се оби­ча­ме и заед­но ще ги сторим!“

Да, щас­т­ли­ва съм и ви обичам!

Йор­дан­ка Андреева