Стефания Цанкова – Бог да ви закриля, мили братя и сестри! Обичам ви!

Интервю със Стефания Цанкова – писател, носител на Специалната награда за поезия от литературния конкурс „Любов магическа реалност” на КДК „Нов Живец” – Атина.

 

Сте­фа­ния Цан­ко­ва е автор на 15 кни­ги – поезия и при­каз­на про­за, като пър­ва­та й кни­га „Идвам от Дуна­ва” изли­за от печат през 1989 г. от изда­тел­с­т­во „Народ­на младеж”.
Тя е носи­тел на мно­гоб­рой­ни наци­о­нал­ни и меж­ду­на­род­ни награ­ди в Ита­лия, Авс­т­рия, Русия, Гер­ма­ния, Алба­ния, Маке­до­ния, Сър­бия, Арме­ния. Твор­би­те й са пре­веж­да­ни на чуж­ди ези­ци, излъч­ва­ни са в програ­ми на Бъл­гар­с­ко­то радио и теле­ви­зия, как­то и по Сръб­с­ка­та теле­ви­зия. Има сто­ти­ци пуб­ли­ка­ции и твор­чес­ки сре­щи в стра­на­та и чужбина.

Сте­фа­ния полу­ча­ва тит­ла­та Док­тор хоно­рис кау­за на Инс­ти­тут по гео­ло­гия и еко­ло­гия „Ига­пе”, Ско­пие за еко­ло­гич­на­та тема в сво­я­та поезия.

Чле­ну­ва в Съю­за на бъл­гар­с­ки­те писа­те­ли, Съю­за на бъл­гар­с­ки­те уче­ни и Ака­де­ми­я­та за мир((PWPA) със седа­ли­ще Ню Йорк.

През 2014 г. полу­ча­ва отли­чие от Аме­ри­кан­с­кия биог­ра­фи­чен институт(ABI), със седа­ли­ще Север­на Каро­ли­на, за при­каз­но­то си твор­чес­т­во, посве­те­но на чис­то­та­та на природата.
Рабо­ти като учи­тел по бъл­гар­с­ки език, лите­ра­ту­ра и исто­рия. Същев­ре­мен­но ръко­во­ди мла­деж­ки шко­ли по твор­чес­ко писа­не „Сле­дов­ни­ци на Але­ко” и „Зла­тен Търновград”.

---

Бог да ви закриля, мили братя и сестри! Обичам ви!

 

Здра­вей Сте­фа­ния! Пред­ста­ви се на всич­ки твои при­яте­ли от КДК „Нов Живец” в Гърция.

Роде­на съм в Сви­щов, но голя­ма част от живо­та ми пре­ми­на­ва и във Вели­ко Тър­но­во, зато­ва вина­ги съм счи­та­ла, че имам два род­ни гра­да. От дете до днес деля порав­но вре­ме­то си меж­ду тях и ако изра­зя живо­та си досе­га в едно изре­че­ние, ще прозву­чи така: „От Сви­щов до В.Търново и обрат­но”. При­чи­на­та за тази моя „двойс­т­ве­ност” е фак­тът, че Сви­щов е свър­зан с рода на моя­та май­ка, а В. Тър­но­во – с рода на баща ми.

Завър­ши­ла съм бъл­гар­с­ка фило­ло­гия и исто­рия, след това биб­ли­о­те­коз­на­ние и биб­ли­ог­ра­фия във ВТУ „Св.Св.Кирил и Мето­дий”. Защи­ти­ла съм всич­ки въз­мож­ни про­фе­си­о­нал­ни ква­ли­фи­ка­ции по БЕЛ, с цел да сле­дя модер­ни­те тра­ди­ции в бъл­гар­с­ко­то обра­зо­ва­ние и да ги при­ла­гам в часо­ве­те си. Рабо­тя от съв­сем мла­да, най-голя­ма­та ми слу­жеб­на заетост е била в учи­тел­с­т­ва­не­то, къде­то и в момен­та про­дъл­жа­вам да се тру­дя със сърце.

В тази връз­ка ще раз­ка­жа една инте­рес­на случ­ка отпре­ди мно­го годи­ни. Била съм око­ло 10-годиш­на, кога­то моя­та май­ка реши да ме срещ­не с вели­ка­та Ели­са­ве­та Баг­ря­на, за мне­ние дали да про­дъл­жа да пиша, тъй като аз неп­рес­тан­но пишех стих­че­та в тет­рад­ки­те по мате­ма­ти­ка, на лист­че­та и пар­че­та от вес­т­ни­ци, а това обсеб­ва­ше поч­ти цяло­то ми учеб­но време.

Сре­ща­та ми с Баг­ря­на се слу­чи във Вар­на. След дъл­го чака­не в Стан­ци­я­та на писа­те­ли­те, най-накрая успях­ме да се срещ­нем с нея и да раз­го­ва­ря­ме. Тя даде лас­ка­ва оцен­ка на мои­те дет­с­ки сти­хо­ве и на въп­ро­са как­ва искам да ста­на като порас­на, аз отго­во­рих: „Учи­тел­ка по бъл­гар­с­ки език”. След доста вре­ме се видях­ме отно­во с Баг­ря­на, на една от тога­ваш­ни­те кон­фе­рен­ции на мла­ди­те лите­ра­тур­ни твор­ци в НДК. Инте­рес­но­то беше, че тя пър­ва ме позна и ме попи­та дали съм сбъд­на­ла меч­та­та си. Тога­ва все още бях сту­дент­ка бъл­гар­с­ка фило­ло­гия, а след годи­на започ­нах рабо­та като учи­тел­ка. С усмив­ка голя­ма­та поете­са ми поже­ла попъ­тен вятър в бла­го­род­на­та про­фе­сия. Така че, учи­тел­с­т­ва­не­то е едно от най-хуба­ви­те неща в живо­та ми и го свър­з­вам с духов­но­то при­със­т­вие на голя­ма­та поете­са Баг­ря­на и с ней­ния благослов.

 

Раз­ка­жи нещо инте­рес­но от дет­с­ки­те си години.

Мое­то дет­с­тво беше при­каз­но и мно­гоц­вет­но, наси­те­но с прекрас­ни аро­ма­ти и пъте­шес­т­вия. Дъл­жа го пре­ди всич­ко на баща си Цан­ко, кой­то беше офи­цер и коман­дир на полк. От мал­ка през вакан­ци­и­те и всич­ки почив­ни дни попа­дах в една фан­тас­тич­на атмос­фе­ра с бой­ни игри, раз­ход­ки из гори и поко­ря­ва­не на хъл­мо­ве, учас­тие в „бит­ки” за защи­та­ва­не на Роди­на­та… Мои дру­гар­че­та бяха слу­жеб­ни­те куче­та-нем­с­ки овчар­ки, за кои­то се гри­жех, птич­ки­те и гор­с­ки­те живо­тин­ки-тара­ле­жи, кос­те­нур­ки, зай­че­та, вод­ни пати­ци… Тат­ко ме прикре­пя­ше към бат­ков­ци-вой­ни­ци, на кои­то тряб­ва­ше да пома­гам в кух­ня­та и на лав­ка­та. От тога­ва се научих да гот­вя доб­ре и да връ­щам точ­но ресто.:)

 

 

Във воен­но­то си дет­с­тво яздех кон, можех да раз­гло­бя­вам авто­мат, кате­рех се по стръм­ни пъте­ки с деца­та на дру­ги офи­це­ри, пре­дим­но мом­че­та, носех вой­ниш­ка уни­фор­ма с мой раз­мер, стре­лях точ­но с пис­то­лет, с мал­ка длан, стис­на­та от тат­ко­ва­та ръка. В Дев­ня наблю­да­вах как бом­ба­джи­и­те взри­вя­ват ска­ли, гле­дах как сла­гат взри­ва и заля­гах макар и отда­леч, дока­то ска­ла­та избух­не­ше на пар­чен­ца. Дет­с­тво­то ми беше едно пъс­т­ро учас­тие в без­к­рай­ни фан­тас­тич­ни приключения.

Същев­ре­мен­но роди­те­ли­те ми ме въз­пи­та­ва­ха спар­тан­с­ки, без прегръд­ки и похва­ли, с доста огра­ни­че­ния, кое­то днес ми пома­га да се спра­вям в този суров свят. Дока­то мои­те съу­че­нич­ки носе­ха фини моми­чеш­ки обув­ки, на мен ми купу­ва­ха зим­ни мъж­ки боти с 2 – 3 номе­ра по-голе­ми, за да мога да ги нося по някол­ко годи­ни. Това се нала­га­ше, защо­то тат­ко стро­е­ше къща­та ни на бре­га на Дунав по сто­пан­с­ки начин и дет­с­тво­то ми беше свър­за­но с доста ико­но­мии, кои­то не ми пра­ве­ха впе­чат­ле­ние. За мен важ­но­то беше да тичам с деца­та, да бъда коман­дир или инди­ан­с­ки вожд в игри­те си.

По вре­ме на дет­с­ки­те си забав­ле­ния усе­тих пър­ви­те радос­ти от посто­ян­ния си досег с кра­со­та­та на при­ро­да­та и тога­ва раз­брах, че вла­дея ези­ка на лис­та­та, цве­тя­та, дъж­да, вятъ­ра, на пти­ци­те, щур­ци­те… Бла­го­да­ре­ние на това шаре­но и мал­ко стро­го дет­с­тво, днес не съм пре­тен­ци­оз­на, свик­на­ла съм да се задо­во­ля­вам със съв­сем мънич­ко, но пък се рад­вам на дреб­ни­те нещи­ца, кое­то ми носи голя­мо удовлетворение.

 

 

Сви­щов е град на 100-пър­ви неща. Кажи ни за някои, кои­то важат и днес.

Дейс­т­ви­тел­но Сви­щов се сла­ви с пове­че от 100 пър­вен­с­т­ва. Като започ­нем от пър­во­то круп­но даре­ние за просвет­ни нуж­ди от сви­що­ве­ца Филип Саке­ла­ри­е­вич, /1812 г./, съз­да­ва­не­то на пър­во­то свет­с­ко учи­ли­ще от учи­те­ля Ема­ну­ил Вас­ки­до­вич /1815г/, откри­ва­не­то на пър­во­то бъл­гар­с­ко клас­но учи­ли­ще от учи­те­ля Хрис­та­ки Павлович/1833 г./, пре­ми­нем през най-вели­ко­то съби­тие за Бъл­га­рия – на 27 юни 1877 г , кога­то Сви­щов ста­ва пър­ви­ят осво­бо­ден град от тур­с­ко роб­с­тво и достиг­нем до Пър­вия фес­ти­вал на антич­ния Рим в наши дни, през 2008 г.

Мно­го от ста­ри­те пър­ви неща на Сви­щов про­дъл­жа­ват да се случ­ват и днес, пре­ди всич­ко чрез учеб­ни­те, спор­т­ни­те и твор­чес­ки­те успе­хи на сви­щов­с­ки­те деца. Те учас­т­ват в инте­рес­ни меж­ду­на­род­ни про­ек­ти, носят награ­ди и са дос­той­ни про­дъл­жи­те­ли на талан­т­ли­ви­те и уче­но­лю­би­ви сви­щов­ци отпре­ди век и поло­ви­на. Изклю­чи­тел­но мно­го оби­чам деца­та на Сви­щов, те са моя­та надеж­да за раз­ви­тие на род­ния ми град и кра­си­ва­та при­чи­на да оста­на да живея в него!

 

Има един памет­ник в Сви­щов, пред кой­то вина­ги се прекла­ням – памет­ни­кът на дари­те­ли­те. Има ли и днес дарители?

Да, този памет­ник е любим и за мен и семейс­т­во­то ми. Нами­ра се в гра­дин­ка­та сре­щу Сто­пан­с­ка­та ака­де­мия, къде­то през топ­ли­те месе­ци мно­го оби­чам да сядам на някоя пей­ка сред бре­зи­те и да си пиша.

Помня как бе поста­вен през 2005 г., позна­вам се и с даро­ви­тия скул­п­тор Геор­ги Чап­къ­нов, кой­то е негов съз­да­тел. Гра­дът ни има­ше нуж­да от тези прекрас­ни раз­тво­ре­ни даря­ва­щи шепи, по кои­то са нака­ца­ли метал­ни­те гълъ­би – сим­вол на мило­сър­ди­е­то. Има­ше нуж­да и от бла­го­дар­ния над­пис, за да научат всич­ки хора от гра­да или него­ви гос­ти: „На сър­ца­ти­те дари­те­ли от призна­тел­ни свищовци”.

Днес Сви­щов също си има сво­и­те дари­те­ли – хора, кои­то се зани­ма­ват със свой биз­нес, но вина­ги под­по­ма­гат финан­со­во и от душа кул­тур­ни­те съби­тия на моя град. Непос­ред­с­тве­но след вся­ко голя­мо съби­тие в Сви­щов, се изпис­ват и бла­го­дар­нос­ти към съв­ре­мен­ни­те бла­го­де­те­ли, кои­то про­дъл­жа­ват живот­вор­ни­те въз­рож­ден­с­ки традиции.
Но даре­ни­е­то не е само мате­ри­а­лен жест. В нашия град живе­ят и мно­го талан­т­ли­ви хора на изкус­т­во­то и спор­та-худож­ни­ци, кари­ка­ту­рис­ти, тан­цьо­ри, пев­ци, писа­те­ли, музи­кан­ти, джу­дис­ти, кара­тис­ти, ханд­ба­лис­ти и мно­го дру­ги дос­той­ни лич­нос­ти, кои­то със сво­и­те огром­ни успе­хи са също дари­те­ли на духов­ни ценности.

 

Разкажи ни нещо любопитно за семейството си.

Аз съм плод на едно прекрас­но семейс­т­во, в кое­то така се е слу­чи­ло, че съм един­с­т­ве­на­та дъще­ря. Бог ме е бла­гос­ло­вил с една неве­ро­ят­на поетич­на май­ка, носе­ща хуба­во­то име Лиля­на и с един баща – Цан­ко, кой­то чете­ше дено­нощ­но худо­жес­т­ве­на и науч­на лите­ра­ту­ра. Така че аз про­из­хож­дам от едно четя­що и буд­но семейс­т­во, с кое­то мно­го се гордея.

За да раз­ка­жа по-прав­ди­во за сво­и­те роди­те­ли, тряб­ва да се вър­на към мое­то най-ран­но дет­с­тво, кога­то напи­сах сво­е­то пър­во сти­хот­во­ре­ние. Това съби­тие оста­на памет­но за мен, защо­то се слу­чи по нео­би­ча­ен начин. Била съм око­ло 5- годиш­на, кога­то през нощ­та в съня си чух при­каз­на мело­дия на звъ­ня­щи кам­бан­ки, кои­то ме събу­ди­ха. Усе­тих как тези зву­ко­ве се превръ­щат в думи, кои­то аз започ­нах да повта­рям на глас.

Помня, че роди­те­ли­те ми също ста­на­ха и мал­ко се раз­тре­во­жи­ха, защо­то до този момент аз бях едно спо­кой­но и крот­ко дете като всич­ки оста­на­ли. Сега аз им изглеж­дах по-раз­лич­на – шеп­нех сти­хо­ве с ритъм и рими, кое­то ги стрес­на, но тат­ко се око­пи­ти и запи­са пър­ви­те ми сти­хо­ве на пар­че амба­лаж­на хар­тия, коя­то му попад­на набър­зо, защо­то аз все още не можех да пиша. Сти­хо­ве­те ми бяха за една ране­на кате­рич­ка в дво­ра, коя­то вче­раш­ния ден издъх­на в ръце­те ми. Явно тази случ­ка бе раз­тър­си­ла дет­с­ка­та ми душа и про­во­ки­ра­ла напис­ва­не­то на мои­те пър­ви сти­хо­ве по този чуд­но­ват начин.

По-къс­но се ока­за, че нещо ме кара да „ком­по­зи­рам” сти­хо­ве­те си на музи­ка­лен инс­т­ру­мент с кла­ви­ши. Отна­ча­ло мама обръ­ща­ше един акор­де­он с кла­ви­ши­те към мен и аз така „пишех”. Но за моя­та 9‑годишнина мои­те роди­те­ли напра­ви­ха всич­ко въз­мож­но да ми пода­рят истин­с­ко пиа­но и от тук започ­на­ха същин­с­ки­те ми твор­чес­ки „чуде­са”. Така се слу­чи, че те купи­ха пиа­но­то на Цве­тан Радос­ла­вов – автор на музи­ка­та и тек­с­та на наци­о­нал­ния ни химн „Мила Роди­но” от него­ви наследници.

Вина­ги, кога­то ми хрум­ва­ше нов стих, аз вече имах сво­е­то дру­гар­че – пиа­но­то, на кое­то започ­вах да сви­ря. Измис­лях своя бла­гоз­вуч­на музи­ка, коя­то се оказ­ва­ше ана­лог на тек­с­та, кой­то после запис­вах на лист. Така на мое­то исто­ри­чес­ко пиа­но пиша и до днес. Чес­то се е случ­ва­ло вдъх­но­ве­ни­е­то ми да пристиг­не, кога­то съм далеч от сво­е­то пиа­но, тога­ва аз си пея наум, потроп­вам с пръс­ти в ритъм и после запис­вам сти­хо­ве­те. И раз­би­ра се, вни­ма­вам да не ме видят хора­та отстрани.

 

 

Как протича един твой делник?

Вся­ка сут­рин ста­вам мно­го, мно­го рано – към 5 часа. (Това ми е навик от воен­но­то дет­с­тво.)  Пър­во­то нещо, кое­то пра­вя, е да си кажа утрин­на­та молит­ва към Бог и да изпро­ся един спо­ко­ен и пло­дот­во­рен ден за мен и всич­ки хора. После раз­хож­дам нем­с­ка­та си овчар­ка Бък и тичам към авто­бу­са, кой­то ме отна­ся към люби­ми­те ми уче­ни­ци и коле­ги-учи­те­ли. Вла­гам мно­го обич в рабо­та­та си, но има нещо, кое­то при мен се полу­чи без да е самоцелно.

Аз си оста­нах вът­реш­но дете, въп­ре­ки вън­ш­ния облик на голя­ма жена. Не успях да порас­на, без да съм иска­ла нароч­но това да се слу­чи и деца­та вед­на­га го усе­щат. Може би и тази моя непо­рас­на­лост ми пома­га за едни успеш­ни и при­ят­ни работ­ни дни. Пре­по­да­вам учеб­ния мате­ри­ал с по-инте­рес­ни и ино­ва­тив­ни еле­мен­ти, защо­то днеш­ни­те деца са мно­го по-раз­лич­ни от тези, кои­то съм обу­ча­ва­ла пре­ди 25 г. С тях все­ки ден си има­ме опти­мис­тич­но мото за уро­ка: „Денят е слън­чев” или „Сър­це­то ми се рад­ва”, рису­ва­ме наст­ро­е­ни­я­та на геро­и­те от твор­би­те, кои­то изуча­ва­ме. Не мога да зако­ва деца­та на чино­ве­те и да ги деб­на да не се мър­дат. Това е отжи­ве­ли­ца. За топ­ли­те месе­ци под­гот­вя­ме уро­ци под откри­то небе, кои­то мои­те уче­ни­ци очак­ват с нетър­пе­ние, лите­ра­тур­ни екс­кур­зии и все таки­ва по-инте­рес­ни неща за часо­ве­те си…

Тук е мяс­то­то да отбе­ле­жа, че съм бла­гос­ло­ве­на със сво­я­та прекрас­на дирек­тор­ка – кра­си­ва и физи­чес­ки и духов­но, коя­то е пода­рък в живо­та ми, как­то и с чудес­ни­те си колеги-учители.

Като се вър­на в своя край­ду­нав­с­ки дом, след рабо­та спор­ту­вам актив­но и посто­ян­но съм в дви­же­ние. Мои­те сти­хо­ве и при­каз­ки също тичат с мен и само чакат да ги запиша.

 

Кой е човекът, който е повлиял най-силно върху твоето творческо израстване?

Чове­кът, кой­то ми помог­на да ста­на сегаш­на­та твор­чес­ка и бор­бе­на Сте­фа­ния без­спор­но е моя­та май­ка Лиля­на. Пред­ста­ве­те си една строй­на, височ­ка бъл­гар­ка с кни­га в ръка. Кога­то вър­ве­ше по сви­щов­с­ки­те ули­ци, хора­та се обръ­ща­ха да я гле­дат, защо­то беше мно­го кра­си­ва и пред­ста­ви­тел­на, а аз гор­до стис­ках ръка­та й. Бях в 1 клас и по насто­я­ва­не на тат­ко, мама напус­на слу­жеб­на­та си рабо­та, за да се посве­ти на мои­те лите­ра­тур­ни залож­би. Сама­та тя пише­ше мно­го хуба­ви сти­хо­ве и раз­ка­зи и кога­то порас­нах и започ­нах да пуб­ли­ку­вам, ней­ни­те при­ятел­ки на шега ни нари­ча­ха „Сес­т­ри­те Брон­те”. Искам да под­чер­тая, че поч­ти нико­га моя­та май­ка не ме е прегръ­ща­ла и целу­ва­ла, не е дава­ла вън­шен израз на чув­с­т­ва­та си към мен. Но тя ме оби­ча­ше сил­но, жер­т­во­го­тов­но и топ­ло, без да ми го казва.

Тъй като мал­ка бях доста раз­пи­ля­на, мама бук­вал­но сле­де­ше кога запис­вам сти­хо­ве­те си и ги под­реж­да­ше при­леж­но в пап­ки. Бла­го­да­ре­ние на нея сега имам запа­зен свой лите­ра­ту­рен архив отпре­ди десе­ти­ле­тия. С нея си сът­во­ря­вах­ме часо­ве по твор­чес­т­во, обсъж­дах­ме под­роб­но напи­са­ни­те от мен твор­би. С мама сякаш учас­т­вах във сво­е­об­раз­ни лите­ра­тур­ни тре­ни­ров­ки, в кои­то тя беше взис­ка­тел­ни­ят тре­ньор. Сега тя мно­го, мно­го ми лип­с­ва, осо­бе­но след като напи­ша нещо ново, усе­щам като сил­на физи­чес­ка бол­ка ней­но­то отсъс­т­вие и уни­кал­но мне­ние. Поч­ти еднов­ре­мен­на­та загу­ба на мои­те роди­те­ли е най-тъж­но­то нещо в живо­та ми.

 

Мечтаеш ли? За какво? Сбъдват ли се мечтите?

По харак­тер съм голя­ма меч­та­тел­ка, фан­та­зи­я­та ми е безкрайна.Често дока­то пиша, сама се озо­ва­вам в цен­тъ­ра на сво­и­те при­каз­ни исто­рии. Зато­ва чес­то за мен гра­ни­ци­те меж­ду дейс­т­ви­тел­но и фан­таз­но се сли­ват. Сякаш ей сега съм изляз­ла от ста­рин­на­та къща на Моле­ца или пък съм кац­на­ла пре­ди мал­ко на покри­ва на Гово­ре­щия часов­ник във Вие­на, заед­но с дунав­с­ка­та чай­ка-все герои от мои­те приказки.

Мно­го чес­то съну­вам освен сти­хо­ве­те си и меч­ти­те си. Поч­ти вина­ги те са цвет­ни, с поля­ни и слън­чог­ле­ди и стран­но­то е, че там живе­ят хора, с кои­то после се сре­щам наис­ти­на в живо­та си.
Чес­то съни­ща­та ми не са свър­за­ни кон­к­рет­но с моя живот. Най-голя­ма­та ми меч­та е за една све­тов­на общ­ност, коя­то да обгръ­ща деца­та ни със спо­койс­т­вие и мир. Искам да живе­ем в свят, вяр­ващ в Бог и него­ви­те мило­сър­д­ни исти­ни, от кое­то вина­ги след­ва доброт­вор­с­т­во и в ежед­не­ви­е­то ни.

Спе­ци­ал­на моя меч­та е да се въве­дат хрис­ти­ян­с­ки дис­цип­ли­ни, кои­то деца­та да изуча­ват от най-ран­на въз­раст. Така ще се избег­нат агре­си­и­те и нес­по­койс­т­ви­е­то в съв­ре­мен­но­то учи­ли­ще. Деца, кои­то от мал­ки са въз­пи­та­ва­ни с цен­нос­ти­те на бъл­гар­с­ко­то пра­вос­ла­вие, нико­га не биха нагру­би­ли и уда­ри­ли. И тога­ва инс­ти­ту­ции като Дет­с­ка педа­го­ги­чес­ка стая и Коми­сия за бор­ба с про­ти­во­об­щес­т­ве­ни­те про­яви ще отпад­нат от само себе си.

Естес­т­ве­но е да имам и съв­сем свои меч­ти. Те са свър­за­ни с твор­чес­т­во­то ми. От доста годи­ни полу­ча­вам пис­ма, че мои­те твор­би дейс­т­ват лечеб­но на сво­и­те чита­те­ли. Бих иска­ла да имам пове­че сво­бод­но вре­ме, за да отклик­вам на хора­та, кои­то ме канят на твор­чес­ки сре­щи, да пъту­вам пове­че, защо­то оби­чам да се любу­вам на раз­лич­ни пей­за­жи, кое­то ми вдъх­но­вя­ва. И раз­би­ра се, за да пода­ря­вам леко­ви­та­та си обич на сво­и­те чита­те­ли. Сега за таки­ва съби­тия „кра­да” вре­ме от почив­ни­те си дни и ваканциите.

Сигур­на съм, че меч­ти­те неп­ре­мен­но се сбъд­ват, за да напра­вят мяс­то на нови, още по-кра­си­ви меч­ти, кои­то сът­во­ря­ват човеч­но­то в нас.

 

 

Днес, както казват, не е време за поезия, но поетите продължават да пишат. Чете ли се поезия?

Мис­ля, че точ­но сега е вре­ме­то за писа­не и чете­не на поезия. Виж­дам с очи­те си, че бъл­гар­с­ки­ят народ пре­от­кри­ва поези­я­та и ней­ни­те твор­ци като неж­но утро, като добро поже­ла­ние, като вяра в хуба­во­то бъдеще.

Пра­ви ми впе­чат­ле­ние, че в интер­нет прост­ран­с­т­во­то започ­на­ха да пуб­ли­ку­ват нови, талан­т­ли­ви поети, кои­то заслу­же­но полу­ча­ват лас­ка­ви­те оцен­ки на сво­и­те чита­те­ли. Аз също ги чета и харесвам.

При мен има съче­та­ние и с дру­го хуба­во нещо. Освен, че пуб­ли­ку­вам на сво­я­та фейс стра­ни­ца, кому­ни­ки­рам актив­но със сво­и­те чита­те­ли в момен­та на пуб­ли­ка­ци­я­та и пуб­ли­ку­вам във вес­т­ни­ци и спи­са­ния, аз чле­ну­вам от дъл­ги годи­ни в Съю­за на бъл­гар­с­ки­те писа­те­ли /създаден от Иван Вазов през 1913 г./.

Мно­го се рад­вам, че на съюз­ни­те съб­ра­ния присти­гат твор­ци от цяла Бъл­га­рия и това съби­тие се превръ­ща в сре­ди­ще на инте­рес­ни раз­го­во­ри, раз­мя­на на мне­ния за твор­би и кни­ги. Уве­ре­на съм, че ако един поет се затво­ри в себе си, макар да пише, да пуб­ли­ку­ва и да се сре­ща със свои почи­та­те­ли, ако му лип­с­ва кон­такт с него­ви духов­ни род­ни­ни по перо, той един ден със сигур­ност ще угас­не като тво­рец. Зато­ва аз съм в посто­ян­на връз­ка с мно­го дру­ги поети – не само по интер­нет, но и лич­но. За мен учас­ти­е­то в общ­ност­та при твор­ци­те е мно­го важ­на, защо­то това озна­ча­ва дру­гар­с­т­во, топ­ли­на, обич.

 

Има ли нещо интригуващо в твоите родове по майчина и бащина линия?

По май­чи­на линия баба ми и дядо ми са били мно­го инте­рес­ни хора. Баба ми Зор­ка е ста­на­ла мно­го­дет­на май­ка на десет деца, а дядо ми Геор­ги е бил тър­го­вец и хоте­ли­ер. В нача­ло­то на ХХ век са живе­ли в София и дори са били съсе­ди на къща­та, в коя­то тога­ва са живе­ли Лора и Яво­ров. Месец след тра­ге­ди­я­та с Лора, през ноем­в­ри 2013 г. на мет­ри от тях се раж­да пър­во­то дете на баба и дядо – леля ми Ура­ния, коя­то по-къс­но ста­ва един от осно­во­по­лож­ни­ци­те на дет­с­ка­та музи­кал­на шко­ла в Сви­щов, после е и неин дъл­го­го­ди­шен дирек­тор и просла­вя Сви­щов със своя соп­ра­нов глас.

След раж­да­не­то на тре­то­то си дете баба и дядо се пре­мес­т­ват от София в Сви­щов, къде­то пост­ро­я­ват про­чу­тия хотел „Аме­ри­ка”, с фур­на и гос­тил­ни­ца и ста­ват част от сви­щов­с­ки­те дари­те­ли. Извес­т­но е, че те изпра­щат на свои раз­нос­ки талан­т­ли­ви мла­ди хора – пев­ци, да се обу­ча­ват в Аме­ри­ка и посто­ян­но пома­гат мате­ри­ал­но затруд­не­ни семейства.

В Сви­щов баба и дядо купу­ват исто­ри­чес­ка­та къща на Хрис­то Бръч­ков – осно­ва­те­лят на БРЦК в Сви­щов и съз­да­тел на про­чу­та­та гълъ­бо­ва поща. Знае се, че пре­ди Осво­бож­де­ни­е­то, имен­но гълъб­че­та­та на Бръч­ков с писъм­ца, прикре­пе­ни на кра­че­та­та им, са летя­ли до отсрещ­ния румън­с­ки град Зим­нич. Това е про­чу­та­та „гълъ­бо­ва поща”. Там са ги очак­ва­ли рус­ки­те войс­ки, кои­то от тези пис­ма са се ори­ен­ти­ра­ли за удоб­но­то вре­ме, в кое­то да осво­бо­дят сви­щов­с­кия бряг. В този сми­съл от моя двор тръг­ва сво­бо­да­та на Бъл­га­рия, защо­то в него Хрис­то Бръч­ков е под­гот­вял кош­ни­ци­те с гълъ­би и ги е носел в дру­га къща, откъ­де­то да полит­нат към Румъ­ния. Мисъл­та, че исто­ри­чес­кия ми двор, в кой­то и днес живея, е част от бъл­гар­с­ка­та исто­рия, ме кара да потръп­вам от вълнение.

В сегаш­но вре­ме от десет­те деца на баба ми Зор­ка и дядо ми Геор­ги са оста­на­ли живи само два­ма от вуй­чов­ци­те ми, а от по-мла­ди­те потом­ци на този въз­рож­ден­с­ки и кни­жо­вен род, аз съм един­с­т­ве­на­та, коя­то се зани­ма­ва с изкуство.

По тат­ко­ва линия родът ми е бал­кан­с­ки и е също мно­го инте­ре­сен. Пра­дя­до ми Деню е бил водач на рус­ки­те войс­ки по засне­же­ни­те шип­чен­с­ки пъте­ки. По едно съв­па­де­ние той също е имал десет деца, хан и хотел, бил е ува­жа­ван сев­ли­ев­с­ки тър­го­вец. Баща­та на тат­ко – дру­ги­ят ми дядо Геор­ги – Недев, беше вое­нен фелд­шер – мно­го наче­тен бъл­га­рин. След пен­си­о­ни­ра­не­то си започ­на да се зани­ма­ва със стро­и­тел­с­т­во и е учас­т­вал в изди­га­не­то на по-важ­ни­те сгра­ди във В.Търново. През 70-те годи­ни той, сами­чък само с помощ­та на тат­ко, издиг­на­ха при­каз­на­та ми къща с живо­пи­сен изглед към река Дунав, със заръ­ка­та да не спи­рам да тво­ря. Баба ми Сте­фа­ния, на коя­то съм кръс­те­на, почи­на съв­сем мла­да, но помня, че и тя мно­го чете­ше кни­ги, пре­дим­но поезия.

Днес чув­с­т­вам по-близ­ки на сър­це­то си род­ни­ни­те по бащи­на линия, живе­е­щи във В. Тър­но­во и в Сев­ли­е­во, кон­так­ту­ва­ме си посто­ян­но, защо­то има­ме пове­че допир­ни духов­ни точ­ки. Мно­го от тях се зани­ма­ват с изкус­т­во и наука – след тях има худож­ни­ци, писа­те­ли, дирек­то­ри на ези­ко­ви школи.

 

Посещавала ли си Гърция? Какво ти е мнението за гръцкия народ и култура?

Била съм в Гър­ция два пъти – през 2013 г. и 2014 г., заед­но с моя­та мал­ка дъще­ря Лили­а­на и с гру­па поети. Посе­тих­ме Алек­сан­д­ро­пу­лис и Солун, въз­хи­тих­ме се на чис­то­то Бяло море, на кра­си­ви­те приста­ни­ща, към кои­то имам сла­бост. Макар, че тези гра­до­ве са в север­на Гър­ция, аз бях доста раз­въл­ну­ва­на, защо­то по май­чи­на линия има­ме гръц­ко потек­ло. Моя­та пра­ба­ба Ура­ния е родом от Ати­на. По вре­ме на посе­ще­ни­е­то си в Гър­ция посе­тих музеи и раз­лич­ни ста­рин­ни мес­та и ми напра­ви при­ят­но впе­чат­ле­ние, че гър­ци­те пазят сво­я­та история.

Освен това ежед­не­ви­е­то на гръц­кия народ под­сказ­ва, че тук се пази демок­ра­ци­я­та, че се отсто­я­ва пра­во­то на самос­то­я­тел­ност. Смя­там ‚че гър­ци и бъл­га­ри мно­го си при­ли­чат и по отно­ше­ние на кул­ту­ра, наука и стре­меж към всес­т­ран­но развитие.

 

Как гледате на твърдението на някои хора, че българите в чужбина били „предатели”, щом са напуснали родната страна и живеят извън нейните предели?

Бих иска­ла лич­но да се срещ­на с авто­ри­те на тези твър­де­ния и да им заявя, че се изис­к­ва огром­на сме­лост и пат­ри­о­ти­зъм, за да загър­биш уюта на род­ния дом и да впле­теш по един силен и дос­то­ен начин бъл­гар­с­ко­то при­със­т­вие в непоз­на­тия и чужд свят. Не все­ки от нас при­те­жа­ва тази сър­ца­тост – да се опъл­чи на нера­дос­т­на­та, мизер­на дейс­т­ви­тел­ност в Бъл­га­рия и да рабо­ти в непоз­на­та дър­жа­ва – с друг език, оби­чаи и раз­би­ра­ния, не само, за да прехран­ва близ­ки­те си, но и да просла­вя име­то на роди­на­та ни.

По-ско­ро виж­дам една неп­ра­вил­на, гроз­на поли­ти­ка на вър­во­ли­ца управ­ни­ци в Бъл­га­рия през послед­ни­те 27 годи­ни, коя­то си играе със съд­би­те на хора­та и ги при­нуж­да­ва мно­го от тях да живе­ят извън Оте­чес­т­во ни, с къс­че­та от него­во­то изстра­да­ло сър­це в сър­ца­та си. А тези, кои­то оста­ва­ме зад ней­ни­те гра­ни­ци живе­ем труд­но, оскъд­но, с пре­неб­ре­же­ни­е­то към бъл­гар­с­ки­те всес­т­ран­ни талан­ти, за чии­то успе­хи се раз­би­ра, само, кога­то са оце­не­ни в дру­ги държави.

Въз­хи­те­на съм от родо­лю­би­во­то дело на бъл­га­ри­те в чуж­би­на, кои­то съз­да­ват там наци­о­нал­ни общ­нос­ти под фор­ма­та на клу­бо­ве, асо­ци­а­ции и дру­ги , за да могат да се съби­рат, да сът­во­ря­ват уни­кал­ни кул­тур­ни про­яви, да канят свои съо­те­чес­т­ве­ни­ци, живе­е­щи тук. Със сво­и­те пат­ри­о­тич­ни дейс­т­вия под­дър­жат жив наци­о­нал­ния ни дух, като се превръ­щат в при­мер и за нас, живе­е­щи­те в пре­де­ли­те на Роди­на­та ни.

Поклон пред бъл­га­ри­те в чужбина!

 

От къде разбра за конкурса, който обявихме в Атина и как приемаш отличието, което заслужено се присъди за стихотворението ти „Чудеса“?

За лите­ра­тур­ния кон­курс, обя­вен от КДК „Нов Живец”, Ати­на, раз­брах от стра­ни­ца­та на клу­ба, коя­то редов­но започ­нах да посе­ща­вам, вед­на­га след като го открих в интер­нет чрез общи при­яте­ли. Ще призная, че отто­га­ва ми е по-инте­рес­но да чета ста­тии за раз­но­об­раз­ни­те и мно­го­баг­ре­ни съби­тия, ини­ци­и­ра­ни от Вашия клуб, откол­ко­то наши­те вес­т­ни­ци, кои­то бъл­ват пове­че нега­тив­ни нови­ни. Щас­т­ли­ва съм, че стра­ни­ца­та Ви изобил­с­т­ва с реди­ца пози­тив­ни про­яви, сре­щи с хора на изкус­т­во­то, на спор­та и въоб­ще с непов­то­ри­ми лич­нос­ти, кое­то привли­ча и рад­ва чита­те­ли­те. Въз­хи­те­на съм от дръз­но­ве­ни­е­то и огром­на­та обич на бъл­га­ри­те в Гър­ция, кои­то са посто­ян­ни твор­ци на прекрас­ни дела, свър­за­ни с цър­ков­ни и офи­ци­ал­ни праз­ни­ци, с ори­ги­нал­ни тър­жес­т­ва и изяви.

Ваши­ят кул­ту­рен клуб е като при­ка­зен оазис на кул­ту­ра­та, до кой­то пъту­вам с радост и удов­лет­во­ре­ние от инт­ри­гу­ва­щи­те и кра­си­ви мате­ри­а­ли. При­ят­но впе­чат­ле­ние ми пра­ви отра­зя­ва­не­то на хрис­ти­ян­с­ки­те ни праз­ни­ци и при­със­т­ви­е­то на бъл­гар­с­ки све­ще­ни­ци, кое­то гово­ри за истин­с­ка­та Вяра на наши­те съна­род­ни­ци в южна­та ни съседка.

Изра­зя­вам и сво­и­те чудес­ни впе­чат­ле­ния от вес­т­ник „Бъл­га­рия днес”, кой­то под­на­ся по един еле­ган­тен начин всес­т­ран­на инфор­ма­ция за живо­та на бъл­га­ри­те в Гър­ция и в наша­та стра­на. В скъ­по изда­ние туп­тят родо­лю­би­ви­те сър­ца на мои­те съна­род­ни­ци, живе­е­щи на гръц­ка земя, с тех­ния уст­рем да вър­вят напред, да се борят, да тво­рят, обе­ди­не­ни от сил­на­та си любов към Роди­на­та ни. Гор­дея се, че полу­чих въз­мож­ност­та да се докос­на до уни­кал­ни­те Ви кул­ту­рен клуб и вес­т­ник, защо­то те без­цен­но запъл­ват една кул­тур­на и емо­ци­о­нал­на праз­ни­на в души­те ни.

Кога­то изпра­тих сти­хо­ве­те си за лите­ра­тур­ния кон­курс на КДК „Нов Живец” – „Любов маги­чес­ка реал­ност”, не очак­вах, че ще бъда сред отли­че­ни­те, защо­то бе вид­но, че ниво­то е мно­го висо­ко. Въп­ре­ки това под­гот­вих цикъл непуб­ли­ку­ва­ни сти­хо­ве, кои­то изпра­тих с надеж­да­та поне да бъдат про­че­те­ни от мои­те съна­род­ни­ци-твор­ци. Освен това Павел Матев е един от люби­ми­те ми поети, с кого­то съм се сре­ща­ла лич­но. Това ми даде импулс и кураж да се вклю­ча в това впе­чат­ля­ва­що лите­ра­тур­но със­те­за­ние. Радост­та в душа­та ми, коя­то изпи­тах при инфор­ма­ци­я­та, че съм награ­де­на, мога да опи­ша със сия­ни­е­то на мно­гоц­вет­на, про­лет­на дъга.

Спо­де­лих хуба­ва­та нови­на със сво­и­те съг­раж­да­ни в Сви­щов и Вели­ко Тър­но­во, със сво­и­те коле­ги-пре­по­да­ва­те­ли, кои­то съп­ре­жи­вя­ха мое­то щас­тие. Ста­на ми при­ят­но, че жури­то се е спря­ло имен­но на сти­хот­во­ре­ни­е­то ми „Чуде­са”, кое­то напи­сах вдъх­но­ве­на от поези­я­та на уди­ви­тел­ния бъл­гар­с­ки поет Павел Матев. При­емам тази награ­да като висо­ка чест, а гра­мо­та­та ми е поста­ве­на в рам­ка, над пиа­но­то в твор­чес­кия ми каби­нет и е вид­на за мои­те гос­ти-инте­лек­ту­ал­ци. Поже­ла­вам от сър­це на клуб „Нов Живец” и на в. „Бъл­га­рия днес” твор­чес­ко дъл­го­ле­тие и мно­го слън­це по пътя към кра­со­та­та и добротата.

 

Би ли гостувала на творците от КДК „Нов Живец”-Атина?

С голя­ма радост бих се срещ­на­ла с тези сил­ни и дос­той­ни мои съо­те­чес­т­ве­ни­ци, кои­то носят пар­чен­ца от роди­на­та ни в души­те си. С инте­рес бих изслу­ша­ла твор­би­те им в тях­но изпъл­не­ние, с тех­ния глас на живо, защо­то това са нео­бик­но­ве­ни тво­ре­ния, роде­ни от любов­та и родо­лю­би­е­то, от нос­тал­ги­я­та и незаб­ра­ва­та на род­на­та земя.

Сигур­на съм, че всич­ки вие, в кул­тур­ния клуб в Ати­на, сът­во­ря­ва­те уни­кал­ни твор­би и аз с удо­вол­с­т­вие бих ви гос­ту­ва­ла. Сре­ща­та ми с ваши­те твор­ци, не само с поети, но и с пред­ста­ви­те­ли на дру­ги изкус­т­ва, ще се пре­вър­не и в мой духо­вен праз­ник, наси­тен с най-кра­си­ви чув­с­т­ва. След като се вър­на в Бъл­га­рия ще раз­ка­жа за тази въл­шеб­на при­каз­ка и на мно­гоб­рой­ни­те си при­яте­ли и почи­та­те­ли. Гор­дея се с вашия дръз­но­вен кул­ту­рен бъл­гар­с­ки клуб, кой­то ми при­ли­ча на изящ­но ост­ров­че на духов­ност­та, откъ­де­то се усе­ща дъха на здра­вец, рози и добро­та. Имам мно­го при­ят­ни и инте­рес­ни изне­на­ди за сво­и­те талан­т­ли­ви съо­те­чес­т­ве­ни­ци в Ати­на. (Даже ще издам мъъ­ъ­нич­ко-поч­ти съм гото­ва с някои от изненадите!:))

Нека е живот и здра­ве! Бог ще про­мис­ли кога и как ще се осъ­щес­т­ви подоб­на мила среща!

 

Какво ще пожелаеш на българите, които са далеч от Родината, но Родината е винаги в сърцата им?

Поже­ла­вам на всич­ки бъл­га­ри, кои­то живе­ят и рабо­тят извън пре­де­ли­те на Роди­на­та да бъдат здра­ви и все така сил­ни, уст­ре­ме­ни, родо­лю­би­ви, оби­ча­щи, талан­т­ли­ви, прекрасни!

Нека през нова­та 2017 годи­на полу­чат най-скъ­пи­те пода­ръ­ци: любов, вза­и­мо­по­мощ, спо­лу­ки, радос­т­ни и пло­дот­вор­ни дни!

Бог да ви закри­ля, мили бра­тя и сес­т­ри! Оби­чам ви!

 

Раз­го­во­ра про­ве­де: Йор­дан­ка Андреева

 

 

---

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Във пус­ти­те, без­к­ри­ли­те простори,
къде­то дъжд небъл­гар­с­ки ръми,
а долу чужд, небъл­гар­с­ки е говорът
в намръ­ще­ни, небъл­гар­с­ки земи
се случ­ва мощ­но бъл­гар­с­ко­то чудо-
ята от пти­ци ваят свят крилат:
от къс­че мъка на души прокудени
от куп тро­ши­ци роден необят,
от ручеи, пре­ле­ли в упоритост,
от стъп­ки­те на чуж­до­зе­мен труд…
Хей, пти­ци храб­ри! Бъл­гар­с­ки комити!
Изпра­ща­ме под­кре­па в боя лют
с нес­го­ди­те ви, с бол­ки­те, с носталгията-
една въо­ръ­же­на с гняв любов,
една сак­сия с баби­но мушкато,
една ико­на с нежен благослов…
Сър­ца­та ви тъкат триц­вет­но знаме,
а то сече чуж­бин­с­кия си мраз
и все­ки управ­ля­ващ ще засрами,
че учим се на бъл­гар­с­ки от вас!

Сте­фа­ния Цанкова

***

РОДИНА

Раз­къ­са­на на хиля­ди парчета,
пре­веж­даш пак на бъл­гар­с­ки света-
със розов дъх на род­ни­те полета,
с коки­че­та и мако­ве в ята.
Ти пееш и рабо­тиш там, зад граница,
къде­то диша вто­ро­то ти Аз.
Вое­во­да си, роби­ня и изгнаница
и тър­сиш Сво­бо­да­та си сред мраз.
Посп­ри и чуй ни, май­чи­це Родино,
че с теб във топ­ла заед­ност вървим-
със роден вятър, пеещ във комина,
с бал­кан­с­ки къщи в сняг и сла­дък дим.
Соф­ра­та ти от обич е безкрайна
и тя съби­ра бъл­га­ри от цял свят
пред пита­та, заме­се­на с омайниче,
пред стом­на­та със роден аромат.
Живе­еш с нас, а всъщ­ност си далече,
Роди­но моя, стра­да­ща звезда.
Боли ни с теб за коре­на отсечен, 
а бол­ка­та е също Свобода!

Сте­фа­ния Цанкова