Албумът

       Денят на ней­но­то рож­де­ние.

За пети поре­ден път на този ден тя бе отно­во сама. Тъж­на, самот­на, сред чуж­ди хора, в чуж­да стра­на. Сту­де­но и пус­то беше в душа­та й. Сър­це­то й тър­се­ше бли­зост­та на деца­та, на семейс­т­во­то. Тях­на­та обич, род­ния дом. Но те бяха тол­ко­ва дале­че.

Теле­фо­нът. Звъ­ня­ха от Бъл­га­рия:

    — Чес­тит праз­ник, мамо! Как си? Оби­чам те. — каза синът й.

    — Мамо, чес­тит рож­ден ден! — доба­ви голя­ма­та й дъще­ря.

    — Кога ще си дой­деш, мамо? Лип­с­ваш ми! — бър­за­ше да се оба­ди и мал­ка­та. — Тол­ко­ва мно­го те оби­чам!

    — Чес­тит рож­ден ден! Поже­ла­вам ти дого­ди­на да се завър­неш при нас, в къщи. – приглу­ше­но доба­ви накрая и съп­ру­гът й. — Целу­вам те. Лип­с­ваш ми!

   — Изпра­тих­ме ти колет. Исках­ме да те зарад­ва­ме, да те дарим с къс­че обич отда­ле­че. Оби­ча­ме те!

Ден, като все­ки друг, пре­жи­вян в чуж­би­на. Но този, беше изпъл­нен с тъга и бол­ка.

    След обяд пристиг­на коле­тът. Все­ки от семейс­т­во­то й бе изра­зил сво­я­та обич по соб­с­твен начин. Но това, кое­то я раз­тър­си и сър­це­то й едва не избух­на от въл­не­ние, беше албу­мът. Голям, кожен албум, кой­то изпъл­ва­ше с обе­ма и тежест­та си поч­ти целия колет. Албум пълен със сним­ки. Сним­ки в инс­ти­ту­та, сват­ба­та, деца­та, кога­то бяха мал­ки и по-голе­ми – сним­ки на живо­та й.

Отво­ри пър­ва­та стра­ни­ца. Сър­це­то й заби учес­те­но. Там, там, на тази стра­ни­ца няма­ше сним­ка. Има­ше думи – топ­ли, обич­ни, мили, за мама!

                                              „Моя май­чи­це люби­ма…“

Съл­зи замъг­ли­ха очи­те й. Три­е­ше ги с длан и се опит­ва­ше да про­че­те напи­са­но­то, но не може­ше. Мъка я даве­ше. Спря да чете, за да успо­кои мал­ко чув­с­т­ва­та си. Опи­та отно­во, но с вся­ка дума напре­же­ни­е­то в душа­та й ста­ва­ше все по-голя­мо и труд­но довър­ши сти­ха:

                                          „… най-гри­жов­на, най-доб­ра

                                          мила, неж­на, все­от­дай­на,

                                          за мен най-скъ­па ти си на све­та!

                                         Две думич­ки ще ти кажа само:

                                         Оби­чам те, мамо!“

    Въл­на от съл­зи заля лице­то й. Диша­ше на пре­се­кул­ки, като удав­ник борещ се за глът­ка въз­дух. Сър­це­то й блъс­ка­ше лудо в гър­ди­те, в гла­ва­та, по цяло­то й тяло и заплаш­ва­ше да се пръс­не. Оста­ви наст­ра­на албу­ма. Постоя мал­ко. После отно­во про­дъл­жи.

    На след­ва­ща­та стра­ни­ца има­ше голя­ма ней­на сним­ка и дру­га на мал­ка­та й дъще­рич­ка допи­ра­ща усти­ца до буз­ка­та на мама. А мама се сме­е­ше, пре­ли­ва­ща от щас­тие. Спо­ме­ни­те я връ­ща­ха към този миг, кога­то всич­ки бяха заед­но. Към сним­ка­та има­ше при­ка­че­но лист­че. Отво­ри го. Заче­те.

                                         „Със зеле­на­та боич­ка

                                         нари­су­вах аз поле­то,

                                         а със синя­та – небе­то,

                                          но боич­ка злат­на няма,

                                          как да нари­су­вам мама?!“

Вся­ка стра­ни­ца беше офор­ме­на по този начин. Сним­ка и стих­че за мама, стих­че и сним­ка. Това не беше просто албум, а албум на обич­та!

Такъв беше пода­ръ­кът на мал­ка­та й дъще­ря. Изра­зът на ней­на­та обич.

Мило, мое дете, ако зна­е­ше само, кол­ко мъка и бол­ка от обич ми беше изпра­ти­ла в този албум!

***

     Поклон пред вас, деца на емиг­ран­ти! Тези, кои­то оста­вих­ме в Бъл­га­рия без май­чи­на лас­ка, поели вър­ху дет­с­ки­те си рамен­ца гри­жи­те на голе­ми­те! И тези, кои­то се родих­те в чуж­да стра­на и оста­нах­те неп­риз­на­ти, без доку­мент за раж­да­не, обре­че­ни да оста­не­те емиг­ран­ти за цял живот. Без пра­ва. Чуж­ди за роди­на­та на деди­те си и за стра­на­та, в коя­то сте роде­ни. Вие, кои­то ще зна­е­те по-доб­ре чуж­дия, откол­ко­то ези­ка на сво­и­те роди­те­ли.

Поклон пред ваши­те съл­зи и обич!

Поклон и пред вас бащи и май­ки, дръз­на­ли да се опъл­чи­те на гла­да и мизе­ри­я­та, за да спа­си­те сво­и­те деца! При­ели емиг­рант­с­кия живот и на 30, и на 50, и на 70 годи­ни.

Поклон пред обич­та, мъка­та, само­та­та и геро­из­ма ви!

 

О‑в Крит, Гър­ция

Велич­ка Димит­ро­ва

 

Велич­ка Димит­ро­ва е роде­на в 1955г. в гр. Две Моги­ли, окр. Русен­с­ки.

Завър­ш­ва ИТ „Ст. Димит­ров“ в гр. Русе и ИКПК гр. Вар­на. Рабо­ти­ла е като завеж­дащ кул­тур­но-масо­ва дей­ност в Окръ­жен проф­съ­ю­зен дом на кул­ту­ра­та в гр. Тър­го­ви­ще и сек­ре­тар на чита­ли­ще. Съз­да­ва пър­ва­та час­т­на лицен­зи­ра­на тру­до­ва бор­са и пър­вия мага­зин „Мак­си мода“ в гр. Тър­го­ви­ще. Била е пред­се­да­тел на Дру­жес­т­во за защи­та пра­ва­та на деца­та, сек­ре­тар и зам. Пред­се­да­тел на СРС „Подкрепа“-Търговище.

Пише сце­на­рии, ста­тии, есе­та. Има пуб­ли­ка­ции в мес­т­ни­те медии, сп. „Чита­ли­ще“, емиг­рант­с­ки вес­т­ни­ци. Рабо­ти­ла е на ост­ров Крит и в Ати­на.

 

 

Й. Анд­ре­е­ва

Моля, споделете мнението си за публикацията

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.